Чарлс Буковски
Factotum (33) (Момче за всичко)

33

Когато се събудихме, Лора ми разправи за Уилбър. Беше девет и трийсет сутринта и в къщата цареше мъртвя тишина.

— Той е милионер — каза тя. — Старата къща лъже. Дядо му е купувал земя наоколо. А също и баща му. Грейс е негово момиче, но го прави луд. Пък и той е стиснато копеле. Обича да се грижи за жените по баровете, които нямат къде да живеят. Но им дава само храна и подслон, никакви пари. Пие се само когато той ние. Въпреки че Джери го изработи една нощ. Нацървил го и я гонел около масата и тя му казала: „Не, не, само ако ми даваш по петдесет долара на месец за джобни!“ Накрая той се подписал на парче хартия и най-големият майтап е, че в съда го признали! Сега трябва да й дава по петдесет долара на месец, а така е наредено, че като умре, семейството му трябва да продължи да дава парите.

— Супер — казах аз.

— Иначе, Грейс му е гаджето.

— А ти?

— Само за кратко.

— Това е хубаво, защото те харесвам.

— Сериозно?

— Да.

— А, виж. Ако се появи тази сутрин с моряшката си шапка, тази капитанската, значи, че ще излизаме с яхтата. Докторът му казал, че разходките с яхта са полезни за здравето му.

— Голяма ли е?

— Доста. Ти ли събра монетите от пода снощи.

— Да — казах аз.

— По-добре върни част от тях.

— Май си права. Сега ли да ги върна?

— Ако ти падне случай.

Тъкмо бях станал, за да се облека и в стаята се втурна Джери.

— Застанал е пред огледалото и си наглася моряшката шапка под необходимия ъгъл. Ще излизаме с яхтата!

— Добре, Джери — каза Лора.

Започнахме да се обличаме. Оправихме се тъкмо навреме. Уилбър мълчеше. Беше махмурлия. Последвахме го надолу по стълбите и после в гаража, където се качихме в една невероятно стара кола. Толкова стара, че имаше подвижна седалка. Грейс и Джери се наместиха отпред с Уилбър, а аз и Лаура седнахме отзад. Уилбър излезе от двора на заден, зави по „Алварадо“ и потеглихме за Сан Педро.

— Махмурлия е и няма да пие, а когато той не пие, не иска никой наоколо да пие, копелето мръсно. Така че, внимавай — каза Лора.

— Мамка му, трябва да пия нещо.

— И аз, да не мислиш — каза тя. Извади от чантата си плоско шише и отвинти капачката. Подаде ми го. — Сега чакай, докато ни погледне в огледалото за обратно виждане и щом очите му се върнат на пътя, гълтай.

След малко видях как очите на Уилбър ни гледат в огледалото за обратно виждане. После той пак се вторачи в пътя. Отпих и се почувствах много по-добре. Подадох бутилката на Лора. Тя изчака Уилбър да погледне и отпи. Беше приятно пътуване. Като стигнахме в Сан Педро, бутилката бе празна. Лора лапна една дъвка, аз запалих пура и слязохме от колата. Като помагах на Лора да се измъкне, отзад полата й се вдигна и видях дългите крака в найлонови чорапи, колената, фините глезени. Започнах да се възбуждам и зареях поглед към океана. Там стоеше яхтата, „Оксуил“. Най-голямата яхта в пристанището. Взе ни една малка моторница. Качихме се на борда. Уилбър помаха на няколко колеги яхтсмени и на няколко пристанищни плъха и ме погледна.

— Как се чувстваш?

— Страхотно. Уилбър, страхотно… като Император.

— Ела, искам да ти покажа нещо. — Отидохме в задната част на яхтата. Уилбър се наведе и дръпна една халка. Вдигна някакъв капак и отдолу се показаха два мотора.

— Искам да те науча как се пуска този спомагателен мотор в случай, че нещо се случи. Не е трудно. Справям се с една ръка.

Стоях отегчен, докато Уилбър дърпаше едно въже. Кимнах и му казах, че съм разбрал. Но това не бе всичко, трябваше да ми покаже как да вдигам котвата и как да отвързвам яхтата от кея, а единственото, което исках бе да пия още.

Най-накрая потеглихме и той стоеше на мостика с моряшката си шапка и управляваше яхтата. Жените се скупчиха около него.

— О, Уили, дай ми да управлявам!

— Уили, дай на мен!

Аз не го помолих да ми даде да управлявам. Аз не исках да управлявам. Последвах Лора по стълбите надолу. Приличаше на луксозен хотелски апартамент, само че нямаше легла, а койки. Отидохме до хладилника. Беше натъпкан с пиене и ядене. Намерихме начената бутилка уиски и я взехме. Пийнахме по малко уиски с вода. Животът изглеждаше хубав. Лора пусна грамофона и слушахме нещо наречено „Отстъплението на Бонапарт“. Лора изглеждаше добре. Бе щастлива и се усмихваше. Протегнах се и я целунах, като плъзнах ръка по крака й. Тогава чух мотора да спира и Уилбър слезе при нас.

— Връщаме се — каза той. Изглеждаше много строг с капитанската си шапка.

— Защо? — попита Лаура.

— Изпадна в едно от ужасните си настроения. Страхувам се, че ще скочи през борда. Не иска да говори с мен. Само седи и гледа втренчено морето. Не може да плува. Страхувам се, че ще скочи.

— Слушай, Уилбър — каза Лора — просто й дай десет долара. Има бримки на чорапите.

— Не, връщаме се. А освен това вие сте пили!

Уилбър се качи нагоре. Моторът се закашля и ние обърнахме към Сан Педро.

— Всеки път, когато решим да отидем до Каталина става така. Грейс изпада в това настроение, седи и гледа океана, а шалът й се вее. Така измъква пари от него. Никога няма да скочи в морето. Мрази водата.

— Да — казах аз, — тъй и тъй, поне да пием още. Като се сетя, че трябва да пиша либрето за операта на Уилбър осъзнавам, колко отвратителен е станал живота ми.

— И без това вече е бесен — каза Лора. — Поне да се напием.

Джери слезе и се присъедини към нас.

— Грейс се сърди, заради петдесетте долара на месец, които му измъкнах от стиснатия гъз. По дяволите, да не ми е лесно. Щом тя изчезне, се нахвърля отгоре ми и започва да шиба. Все не му стига. Страх го е, че ще умре и гледа да си го вкарва колкото може повече.

Тя си изпи чашата и отново си наля.

— Трябваше да си остана в „Сиърс Роубък“. Имах си хубава работа.

Всички пихме за това.