Чарлс Буковски
Factotum (26) (Момче за всичко)

26

Винаги, когато излизах в коридора, Гертруд беше там. Тя бе съвършен, чист, влудяващ секс, знаеше го и го разиграваше, изпускаше го и ти разрешаваше да страдаш. Това я караше да се чувства щастлива. И на мен не ми бе кофти. Тя можеше лесно да ме отреже и да ми откаже дори удоволствието да го зърна. Като повечето мъже в това положение осъзнах, че нищо няма да получа — задушевни разговори, вълнуващи пътувания с увеселителното влакче, дълги неделни разходки — докато не й обещая някакви странни неща.

— Ти си способен тип. Обичаш да си сам, нали?

— Да.

— Какво ти има?

— От дълго време се чувствам зле.

— А сега зле ли ти е?

— Не.

— Тогава какво не е наред?

— Не обичам хората.

— Мислиш ли, че това е редно?

— Вероятно не.

— Ще ме заведеш ли някоя вечер на кино?

— Ще опитам.

Гертруд се полюшваше пред мен. Полюшваше се на високите си токове. Движеше се напред. Тук-там тялото й ме докосваше, но аз просто не можех да откликна. Между нас имаше пропаст. Разстоянието бе прекалено голямо. Чувствах се, като че ли тя говори на личност, която бе изчезнала, която вече не бе тук, вече не бе жива. Погледът й минаваше през мен. Не можех да установя връзка с нея. Не че ме бе срам заради това, просто бях смутен и безпомощен.

— Ела с мен.

— Какво?

— Искам да ти покажа стаята си.

Последвах Гертруд надолу по коридора. Тя отвори вратата и аз влязох. Стаята излъчваше женственост. Огромното легло бе покрито с плюшени животни. Всички животни изглеждаха учудени и ме зяпаха — жирафи, мечки, лъвове, кучета. Въздухът бе парфюмиран. Всичко беше спретнато и чисто и изглеждаше меко и удобно. Гертруд пристъпи към мен.

— Харесваш ли стаята ми?

— Хубава е. Да, харесва ми.

— Моля те, не казвай на госпожа Даунинг, че съм те поканила тук, дълбоко ще се възмути.

— Няма.

Гертруд безмълвно стоеше до мен.

— Трябва да тръгвам — казах аз най-накрая. Отидох до вратата, отворих я, затворих я зад мен и се върнах в стаята си.