Чарлс Буковски
Factotum (20) (Момче за всичко)

20

Двама старци ме чакаха. Срещата беше в метрото, там, където е депото. Връчиха ми наръч картонени плакати и малък метален инструмент, който приличаше на отварачка за консерви. Качихме се в един от вагоните.

— Гледай — каза един от старците.

Той скочи върху празните седалки и закрачи, като раздираше старите плакати с отварачката за консерви. Значи така се прави, помислих си аз. Хора ги закачат там.

Всеки плакат се държеше от две метални скоби, които трябваше да се махнат, за да се сложи новият плакат. Скобите бяха стегнати и извити така, че да пасват по ръба на стената.

Дадоха ми да опитам. Скобите не поддаваха. Острите ръбове разраниха пръстите ми. Започнаха да кървят. На мястото на всеки изваден плакат, трябваше да се постави нов. Всеки ти отнемаше цяла вечност. Нямаше край.

— Цял Ню Йорк е залян с испанска муха — каза единият от дъртаците по едно време.

— Така ли?

— Аха. Отскоро ли си в Ню Йорк?

— Да.

— Не знаеш ли, че всички в Ню Йорк гълтат испанска муха?

— Не.

— Така е. Една жена искаше да ме ебе снощи. Аз й викам: „Не, коте. Няма да стане.“

— Верно?

— Аха. Казах й, че съм навит, ако ми даде пет долара. След такова ебане трябва да изям бифтек за пет долара, за да се освестя.

— Даде ли ти?

— Цъ. Предложи ми една консерва гъбена супа.

Бачкахме, докато стигнахме до края на вагона. Двамата старци скочиха на земята и тръгнаха към следващия вагон, паркиран на около петнадесет метра нагоре. Намирахме се на десет метра над земята и трябваше да стъпваме по траверсите. Като нищо някой можеше да се подхлъзне и да падне на земята. Измъкнах се от вагона и бавно започнах да пристъпвам от траверса на траверса, стиснал отварачката в едната си ръка и плакатите в другата. През метрото мина влак пълен с пътници. Светлините му осветиха пътя.

Отмина и се възцари абсолютна тъмнина. Не виждах нито траверсите, нито празните пространства между тях. Спрях и зачаках.

Старците крещяха откъм следващия вагон.

— Хайде! Побързай! Имаме толкова работа.

— Чакайте! Нищо не виждам.

— Няма да седим цяла нощ!

Очите ми започнаха да свикват. Стъпка по стъпка, бавно напредвах. Когато стигнах, оставих плакатите на пода и седнах. Подкосяваха ми се краката.

— Какво има?

— Не знам.

— Кажи, какво има?

— Човек може де се убие тука.

— Още никой не е паднал.

— Имам чувството, че ще падна.

— Въобразяваш си.

— Знам. Как мога да се измъкна оттук?

— Ей там има стълбище. Но трябва да пресечеш няколко линии, пази се от влаковете.

— Добре.

— Не стъпвай на третата релса.

— Това пък кво е?

— Електрозахранването. Златната релса. Прилича на злато. Ще я видиш.

Слязох на траверсите и запристъпвах. Двамата старци ме гледаха. Видях златната, релса. Вдигнах високо крак и я прекрачих.

След това хукнах или по-скоро се търкулнах надолу по стълбите. От другата страна на улицата имаше бар.