Чарлс Буковски
Factotum (56) (Момче за всичко)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Factotum, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 63 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Factotum (Момче за всичко)

 

Американска

 

Charles Bukowski

Factotum

Copyright ©1975 by Charles Bukowski

Black Sparrow Press, Santa Rosa

 

© превод: Иван Киров

© Художествено оформление: Цвятко Остоич

 

Парадокс МБМ София 1993

 

Преводач: Иван Киров (Тоби)

Художник: Цвятко Остоич

Фотограф: Николай Кулев

Формат: 32/84/108

 

Цена 25 лв.

 

ISBN 954-553-007-8

 

Предпечатна подготовка „Дедракс“

Печат ДФ „Ловеч — Принт“

История

  1. — Добавяне

56

Намерих си работа чрез обявите във вестника. Наеха ме в един магазин за дрехи, само че не беше в Маями, а в Маями Бийч и всяка сутрин трябваше да пренасям махмурлука си през океана. Автобусът минаваше по една много тясна ивица цимент, която се издигаше над водата без предпазни прегради, без абсолютно нищо. Шофьорът спокойно се облягаше назад и ние летяхме по тясната циментова ивица, заобиколена от вода и двайсет и петте или четирийсетте или петдесет и двамата пътници му имаха доверие, а аз му нямах. Понякога шофьорът беше нов и аз си мислех, как ли ги избират тези копелета? От двете страни сме заобиколени от дълбока вода и най-малката грешка ще ни избие всичките. Това беше нелепо. Ами ако тази сутрин се е карал с жена си? Или има рак? Или божествени видения? Или развалени зъби? Каквото и да е. Можеше да го направи. Да ни удави всички. Знаех, че ако аз карах щях сериозно да обмисля тази възможност. Да, да се издавим всички, това щеше да ми достави удоволствие. А понякога след такива мисли възможността се превръща в реалност. Всяка Жана д’Арк има един Хитлер кацнал на рамото. Прастарата история за доброто и злото. Но никой от автобусните шофьори не ни хвърли във водата. Те явно мислеха за други работи: за изплащане на коли, за бейзболни мачове, бръснари, отпуски, клизми, семейни гостувания. Нямаше нито един истински човек в цялата шибана компания. Пристигах на работа скапан, но жив. Което ясно показва защо Шуман е по-относителен от Шостакович…

Бях нает като помощно колело, както те казваха. Помощното колело е човек, който се върти наоколо, без определени задължения. От него се иска да знае какво да прави след като се посъветва с някакъв дълбок кладенец древни инстинкти. Искат от теб инстинктивно да знаеш какво да направиш, за да вървят гладко нещата, за да процъфтява компанията, Богинята Майка, и да задоволяваш всичките й нужди, които са ирационални, непрестанни и дребни.

Човекът, който изпълнява тази длъжност трябва да е безличен, безполов и жертвоготовен. Той винаги чака на вратата, когато дойде първият служител с ключовете. След минута той вече мие тротоара с маркуч и поздравява по име всеки, който пристигне, винаги широко усмихнат, винаги ведър и бодър. Винаги почтителен. Това кара всички да се чувстват малко по-добре преди началото на кървавата мелница. Той трябва да се грижи тоалетната хартия да е в изобилие, особено в дамския клозет. Кошчетата за боклук да не се препълват. Да няма кал по прозорците. Надлежно да се извършват дребните поправки на бюрата и столовете. Вратите да не скърцат и лесно да се отварят. Часовниците да са навити. Пътеките в коридорите да не се подгъват. Уядени мощни жени да не трябва да носят малки пакетчета.

Аз не бях много добър. Моята идея бе да се скитам наоколо без да правя нищо, винаги да избягвам шефа, а също така и доносниците, които ще ме натопят на шефа. Не бях чак толкова умен. Правех го по-скоро инстинктивно. Винаги започвах работа с усещането, че скоро ще напусна или ще ме изхвърлят и това ми даваше спокойствие, което погрешно се тълкуваше като интелигентност или скрита сила.

Това бе една напълно самодостатъчна, напълно затворена компания за дрехи, която се занимаваше с всичко — от производството до продажбите на дребно. Долу бяха магазинът, готовата продукция и продавачите, а отгоре беше фабриката. Тя представляваше лабиринт от тесни проходи и пътечки, през които дори и плъховете не можеха да пропълзят, дълги тесни галерии, където мъже и жени седяха и работеха на светлината на крушки от трийсет вата; присвили очи, натискащи педали, вдяващи игли, те никога не вдигаха глава, нито говореха, приведени и смълчани, те просто работеха.

Веднъж в Ню Йорк Сити работех като доставчик на топове плат за фабрика като тази. Бутах ръчната си количка сред тълпите плъпнали по тротоарите, пресичах улиците и завивах в една уличка зад мръсна сграда. Там имаше тъмен асансьор и всеки път трябваше да дърпам ръждясали въжета с прикачени на тях кръгли дървени макари. Едното въже бе за нагоре, другото за надолу. Нямаше никаква светлина и докато бавно се изкачвах с асансьора, наблюдавах номерата изписани по голата стена — 3, 7, 9 — надраскани с тебешир от нечия незнайна ръка. Когато стигнех до моя етаж, дръпвах с пръсти друго въже и като напрягах всичките си сили бавно отварях тежката метална врата. Пред мен се откриваха безкрайни редици шевни машини, зад които възрастни еврейки неуморно се трудеха. Първата шивачка зад първата машина, приведена, вкопчена със зъби и нокти в положението си. Втората шивачка на втората машина, готова веднага да я смени, ако сгреши. Те никога не вдигаха глави и не ме поглеждаха, нито показваха по какъвто и да е начин, че съзнават присъствието ми.

В тази фабрика за дрехи с магазин в Маями Бийч не бяха необходими никакви доставки. Имаше всичко под ръка. Първият ден се разхождах из лабиринтите от галерии и гледах хората. За разлика от Ню Йорк тук повечето от работниците бяха черни. Приближих се до един негър, съвсем дребен — почти като дете, който имаше сравнително приятно лице. Той вършеше някаква пипкава работа с игла. В джоба си имах бутилка.

— Много шибана работа. Искаш ли една глътка?

— Аха — каза той. Надигна бутилката, после ми я върна. Предложи ми цигара. — Отскоро ли си в града?

— Да.

— От къде си?

— Лос Анджелис.

— Кинозвезда?

— Да, в отпуска.

— Не трябва да разговаряш с работниците.

— Знам — аз замълчах.

Той приличаше на малка маймуна, стара грациозна маймуна. За момчетата долу той си беше маймуна. Отпих. Чувствах се добре. Наблюдавах ги как мълчаливо работят под тридесетватовите крушки, ръцете им се движеха сръчно и бързо.

— Казвам се Хенри — казах аз.

— Брад — отговори той.

— Знаеш ли, Брад, като ви гледам как работите и дълбока тъга стяга душата ми. Какво ще кажеш да ви изпея една песничка, за вас момичета и момчета?

— Недей.

— Работата ти е шибана. Защо я работиш?

— Няма друг начин, да го еба.

— Господ казва, че има.

— Вярваш ли в Господ?

— Не.

— В какво вярваш?

— В нищо.

— Значи сме квит.

Говорих и с някои от другите. Мъжете не бяха разговорливи, някои от жените ми се подиграваха.

— Аз съм шпионин — подигравах се аз. — Аз съм шпионин на компанията. Всички наблюдавам.

Отново отпих. После им изпях любимата си песен „Сърцето ми е скитник“. Те продължиха да работят. Никой не ме погледна. Когато свърших, те все така си работеха. Известно време бе тихо. Тогава чух глас.

— Виж какво, бяло момче, не се занимавай с нас.

Реших да отида да измия с маркуч предния тротоар.