Чарлс Буковски
Factotum (41) (Момче за всичко)

41

Все още притежавах трийсет и пет доларовата си кола. Конете бяха супер. И ние бяхме супер. Джан и аз нищо не разбирахме от коне, обаче имахме късмет. В онези дни се провеждаха осем състезания, вместо девет. Използвахме една магическа формула — наричаше се „Хермъц е осми.“ Уили Хермъц бе жокей над средното ниво, но имаше проблеми с теглото, както сега Хауърд Грант. Като изследвахме резултатите забелязахме, че Хермъц обикновено скача на първо място в последното състезание, обикновено при добро съотношение.

Не излизахме всеки ден. Понякога сутрин ни беше лошо от препиване и не ставахме от леглото. Надигахме се в ранния следобед, първо се отбивахме в магазина за алкохол, после засядахме в някой бар за час-два, слушахме джубокса, наблюдавахме пияниците, слушахме мъртвешкия смях — добре си прекарвахме.

Имахме късмет. Изглежда отивахме на хиподрума само в добрите дни.

— Виж сега — казвах на Джан, — не може пак да спечели… невъзможно е.

И ето го Уили Хермъц в стабилен галоп изскача в последния момент през мрака и алкохола — ето го добрият стар Уили пръв при шестнайсет към едно, осем към едно, девет към едно. Уили продължи да ни спасява дълго след като светът бе станал безразличен към нас, бе ни обърнал гръб и се бе оттеглил.

Тридесет и пет доларовата кола почти винаги тръгваше, това не беше проблем. Проблемът беше да включим фаровете. След осмото състезание винаги бе тъмно. Джан обикновено настояваше да вземе бутилка портвайн в чантата си. После на хиподрума пиехме бира, а ако нещата потръгнеха добре — пиехме в бара на хиподрума, най-вече уиски и сода. Веднъж ми бяха взели книжката за алкохол, а сега карах кола без фарове, без да знам къде се намирам.

— Не се притеснявай, скъпа — казвах аз. — Следващата яка дупка ще включи фаровете. — Това бе преимуществото от счупените амортисьори.

— Ето дупка! Дръж си шапката!

— Нямам шапка!

Уцелих я.

ДАН! ДАН! ДАН!

Джан подскачаше надолу-нагоре, като се стараеше да не изпуска бутилката портвайн. Аз сграбчвах кормилото и се взирах напред, надявайки се на малко светлина. Удрянето на тези дупки винаги включваше фаровете. Понякога по-рано, друг път по-късно, но фаровете винаги светваха.