Чарлс Буковски
Factotum (21) (Момче за всичко)

21

Работното ми време във фабриката за кучешки бисквити беше от четири и трийсет следобед до един часа през нощта.

Дадоха ми мръсна бяла престилка и тежки брезентови ръкавици. На ръкавиците имаше прогорени дупки. Пръстите ми надничаха през тях. Едно беззъбо джудже с перде на лявото око ме инструктира. Пердето беше бяло-зелено с плетеница от сини жилки.

Работел тук от деветнадесет години.

Застанах на работното си място. Изсвири сирена и машината се задвижи. Кучешките бисквити тръгнаха. Тестото се оформяше и бисквитите се редяха в тежки метални тави с железни ръбове.

Грабнах една тава и я сложих във фурната зад мен. Обърнах се. Очакваше ме следващата тава. Нямаше как да се забави неумолимият им ход. Спираха само, когато нещо запецнеше в машината. Но рядко се случваше, пък и джуджето бързо я оправяше.

Пламъците във фурната се издигаха на пет метра. Вътрешността бе като виенско колело. Всяко рамо държеше дванадесет тави. Когато фурнаджията /аз/ напълнеше едно отделение, ритваше един лост, колелото се завърташе и следващото рамо слизаше пред него.

Тавите бяха тежки. Повдигането дори и на една тава бе уморително. Ако си представиш, че трябва да го правиш осем часа и да повдигнеш стотици тави, никога няма да се захванеш. Зелени бисквити, червени бисквити, жълти бисквити, кафяви бисквити, виолетови бисквити, сини бисквити, зеленчукови бисквити, витаминозни бисквити.

От такава работа хората изнемощяват. Усещат изнемога, свръхумората. Говорят безумни блестящи неща. Бях не на себе си, псувах, говорех, ръсех шеги, пеех. Адът кипи от смях. Дори Джуджето се смееше.

Работих няколко седмици. Ходех на работа винаги пиян. Никой не обръщаше внимание. Нямаше желаещи за моето място. След един час пред фурната изтрезнявах. Ръцете ми бяха на пришки и мехури от изгарянията. Всеки ден сядах в стаята си и си пуках пришките с карфици, които преди това стерилизирах на пламъка на кибритена клечка.

Една вечер бях по-пиян от обикновено. Отказах да пъхам тавите.

— Това е — казах им.

Джуджето се видя в чудо.

— Как ще се оправяме сега, Чинаски?

— Кво?

— Остани само още една нощ!

Хванах врата му под лакътя си и стиснах. Ушите му порозовяха.

— Малко копеле! — казах аз и го пуснах.