Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (9)

Глава 8

На следващата сутрин Алтал и Еми се събудиха рано, но изчакаха да мине известно време и селяните да се пораздвижат. После Алтал пое по пътеката надолу.

Стигнаха до селището тъкмо в момента, когато някакъв мрачен мъж с мръсна фустанела излезе от една от къщите до стената на замъка. Протягаше се и се прозяваше, но когато Алтал го доближи, очите му внезапно се изпълниха с тревога.

— Ти си чужденец — каза мъжът.

— На мен ли говориш? — попита невинно Алтал.

— Щом не живееш тук, значи си чужденец, нали?

Алтал се огледа и каза:

— Странна работа, изглежда, си прав. Не е ли още по-странно това, че самият аз не го бях забелязал?

Подозрителността в погледа на мъжа отслабна и той се засмя.

— Нещо смешно ли казах? — попита Алтал и си придаде невинно изражение.

— Веселяк си, както виждам.

— Старая се. Намирам, че малко веселие отслабва напрежението в моментите, когато се запознавам с някого. Така хората разбират, че не съм чужденец, а просто приятел, с когото се срещат за пръв път.

— Ще трябва да запомня тази приказка — отвърна мъжът и се ухили. — Как се казваш, приятелю, с когото се срещам за пръв път?

— Алтал.

— Това шега ли е?

— Не го бях замислил като шега. Защо, какво му е на името?

— Нашият род пази едно много старо предание за мъж на име Алтал. Да не забравя, казвам се Дегрур.

Човекът протегна ръка. Алтал се ръкува с него и каза:

— Приятно ми е. Кое е забавното в историята, свързана с другия Алтал?

— Ами, оказало се, че бил крадец.

— Наистина ли? Какво е откраднал?

— Доколкото си спомням, пари. Тогава старейшината на рода се казвал Гости Големия търбух. Бил най-богатият човек на света.

— Боже мой!

— Така било. Стаята, където Гости държал парите си, била препълнена догоре със злато. Именно тогава се появил онзи Алтал, който с шегите си успявал да разсмее даже и стените. Та една вечер, след като всички се изпонапили и заспали, Алтал се промъкнал в стаята и откраднал всичкото злато на Гости, до последната монета. Според преданието му се наложило да открадне цели двадесет коня, за да успее да го отнесе.

— Това е много злато.

— Така е. Предполагам, че с течение на времето разказвачите са допуснали известно преувеличение. Нищо чудно в стаята да не е имало чак толкова много злато.

— Сигурен съм, че си прав, Дегрур. Аз пък веднъж слушах легенда за човек, който бил голям като планина.

— Имам работа в замъка — каза Дегрур. — Защо не дойдеш с мен, за да те представя на нашия вожд? Вярвам, че ще му е приятно да се запознае с човек, който се казва Алтал.

— Навярно, за да ме държи под око. Виждам, че тук името ми би могло да събуди известни подозрения.

— Не се безпокой, приятелю. Никой вече не вярва в тези стари легенди.

— Дано да си прав.

— Ще се разтревожиш ли, ако ти кажа, че от качулката на наметалото ти наднича една котка?

— Не. Знам, че е там. Дойде при мен в планината, докато си почивах. Вероятно, за да краде храна. Допаднахме си обаче и от известно време пътуваме заедно. Как се казва вашият вожд?

— Алброн. Млад е, но според нас се справя добре с работата си. Баща му, Баскон, прекарваше по-голямата част от времето си, потопил глава в най-близката бъчва с бира. Един пиян родов старейшина нерядко допуска грешки.

— Защо, какво стана с него?

— Една нощ се напи до козирката, качи се на най-високата кула в замъка и предизвика Бога на двубой. Някои говорят, че Бог го бутнал от кулата, но според мен просто не е успял да запази равновесие. Падна в двора и се уби.

— Е, всички ще умрем.

Влязоха в двора на каменния замък. Алтал забеляза, че е павиран така, както бе павиран дворът на Дома на края на света. Дегрур го поведе по стълбище, водещо към масивна врата. Влязоха и се озоваха в осветен с факли дълъг коридор, водещ към столовата.

Там разположили се около дълга маса брадати мъже закусваха от дървени чинии. Алтал се огледа. Мрачните каменни стени бяха украсени с бойни знамена и оръжия. Цепениците, горящи в камината, пукаха весело. Каменният под очевидно бе пометен тази сутрин, а в ъглите на помещението не се криеха кучета, ръфащи кокали.

— Чистотата наистина е хубаво нещо — промърмори одобрително Еми.

— Вероятно по принцип си права, но едва ли е чак толкова важна — отговори той.

В най-далечния край на масата седеше мъж с фустанела, умни очи и бръснато лице.

— Княже — рече му Дегрур. — Този пътник преминава през нашите земи. Реших, че може би ще пожелаеш да го видиш, тъй като е много известен.

— Така ли? — попита старейшината на рода.

— Всеки го знае, господарю. Казва се Алтал.

— Шегуваш се!

Дегрур вече се хилеше.

— Поне на мен така ми каза, княже Алброн. Разбира се, може и да ме е излъгал, за да приспи бдителността ми.

— Това ми звучи безсмислено, Дегрур.

— Княже, та аз съвсем преди малко се събудих. Трябва ли в такъв момент да търсиш смисъл в думите ми?

Алтал направи крачка напред и елегантно се поклони.

— За мен е чест да се запозная с вас, княже Алброн. Виждам, че от деня на последното ми идване тук са настъпили значителни подобрения — добави, след като огледа помещението.

— Идвали сте тук и по-рано, така ли? — рече Алброн и присви вежда.

— Да, преди доста време. Тогавашният вожд държеше в гостната си прасета. Прасенцата са наистина мили животинчета, добри към майките си и така нататък, обаче ми е трудно да ги възприема като домашни любимци. Пък и гостната едва ли е най-подходящото помещение, където да се отглеждат. Освен ако човек не държи месото, с което се храни, да е наистина съвсем прясно.

Алброн се засмя.

— Наистина ли се казвате Алтал?

Алтал въздъхна с престорена скръб.

— Уви, княже Алброн, това е моето име — отвърна театрално. — Бях предположил, че вашият род вече ме е забравил. Славата си има и своите неудобства. Не мислите ли така, княже? Както и да е, след като ужасната ми тайна вече е разкрита и ми се струва, че в момента не сте зает, бихме могли да си поговорим делово. Откакто за последен път бях тук, успя ли вашият род да събере достатъчно злато, за да ви обера повторно?

Старейшината Алброн примига, после избухна в смях.

— Щом вече знаете ужасната ми тайна, няма смисъл да го увъртам — продължи Алтал. — Кой според вас би бил най-подходящият момент да ви ограбя? Знаете, че подобни действия често са съпроводени от крясъци, суетня, потери и други подобни неща. Обирът може да бъде много досадно занимание.

— Изглеждате много добре за възрастта си, господин Алтал — отбеляза старейшината с усмивка. — Според приказката, която научих още в детството си, вие сте ограбили Гости Големия търбух преди почти три хиляди години.

— Толкова много? Боже мой, как лети времето!

— Защо не закусите заедно с нас, господин Алтал? — покани го Алброн. — След като така или иначе сте решили да ме лишите от всичкото ми злато, ще ви трябват няколко десетки коня, за да отнесете плячката. Бихме могли да обсъдим този въпрос по време на закуска. Разполагам с няколко излишни коня, някои от които дори са запазили всичките си четири крака. Вярвам, че бихме могли да ги спазарим. Нали сте съгласен, че желанието ви да ни ограбите не бива да пречи на съвместния ни бизнес?

Алтал се засмя и се присъедини към групата хранещи се мъже. След като си побърбориха и се нахраниха, младият княз предложи на Алтал халба, пълна с течност, наречена „бира“.

— Внимавай — промърмори гласът на Еми.

— Не би било възпитано да откажа, Еми — отвърна й безмълвно Алтал, надигна халбата и отпи.

Наложи му се да използува цялото си самообладание, за да не изплюе ужасната течност на пода. Съвсем друго си бе хубавата медовина. Течността, която му предложи Алброн, бе толкова горчива, че Алтал насмалко не се задави.

— Предупредих те — прозвуча самодоволният глас на Еми.

Алтал внимателно остави халбата на масата.

— Гостуването при вас е много приятно, княже Алброн, но бих искал да ви задам един въпрос.

— Какъв? Откъде точно да избягате, след като ме ограбите?

Алтал се засмя.

— Съвсем не, ваше височество. Ако бях наистина онзи Алтал, щях да съм планирал бягството си още преди да дойда тук. Както вероятно сте забелязали по дрехите ми, не съм от Арум.

— Предположих това, господин Алтал.

— Дойдох откъм изтока, от Ансу. От няколко години се опитвам да открия една вещ.

— Нещо ценно ли е?

— За другиго едва ли, но на мен ми е необходима, за да предявява претенции върху едно наследство. По-големият брат на баща ми е аркхайн на нашия район.

— Аркхайн?

— Това е благородническо звание, ваше височество, приблизително съответствува на вашата собствена титла. За нещастие моят братовчед, единственият син на чичо ми, преди няколко години влезе в спор с една мечка. Малко са мъжете, които излизат победители в такива спорове, тъй като в Ансу мечките са много големи и злонравни. Както и да е, моят братовчед загуби спора, и тъй като чичо ми няма други синове, въпросът за наследяването на титлата му остана открит.

— И ще я наследите вие? Поздравявам ви, господин Алтал — каза Алброн.

— Нещата, уви, не са така прости, ваше височество — каза мрачно Алтал. — Имам още един братовчед, син на по-малкия брат на баща ми. С него се родихме в едно и също лято. В Ансу не разполагаме с надежден календар, така че не се знае кой от двама ни е по-възрастен.

— Заради такива неясноти избухват войни.

— Моят чичо аркхайнът също знае това, ваше височество. Заради това ни извика заедно с братовчед ми в своя замък и ни нареди съвсем недвусмислено да престанем да набираме войски и да сключваме съюзи. После ни разказа една история. Преди много години един от нашите прадеди притежавал много красива кама. По време на една от многото малки войни, които редовно избухват в Ансу, бил убит. След залез-слънце разбойниците, които се навъртат като лешояди около полесражението, отишли на бойното поле, за да ограбят труповете.

— Да, така е — съгласи се мрачно Алброн.

— Сигурен съм, че и вие сте били свидетел на подобни неща. Както и да е, един от тези мерзавци откраднал камата на нашия прапрапрадядо. Не била украсена със скъпоценни камъни, но била така изящно изработена, че мръсникът решил, че си заслужава да бъде открадната и продадена. Чичо ми каза и на двама ни, че ни предлага състезание. Щял да завещае титлата си на този от нас, който успее да открие камата и му я занесе.

Алтал въздъхна театрално и продължи.

— Оттогава посветих всичките си дни на това търсене. Просто няма да ми повярвате колко интересен може да е животът, когато с едно око търсите древен предмет, а с другото следите да не ви открият убийци.

— Убийци ли?

— Братовчед ми е доста ленив човек, ваше височество. Мисълта, че трябва да си губи времето да обикаля света в търсене на едно древно оръжие, определено не му се нрави. Очевидно е решил, че би му било много по-лесно да организира убийството ми, отколкото да се състезава с мен. Както и да е, преди време попаднах на човек, който ми разказа, че някога посетил вашата оръжейна. Беше почти сигурен, че е виждал там нож като този, който му описах.

Алтал погледна вожда. Очакваше историята, която току-що бе съчинил, да разпали неговото въображение. С удоволствие констатира, че не е сгрешил.

Княз Алброн се изправи и предложи:

— Нека се разходим до оръжейната, аркхайн Алтал.

— Все още не съм аркхайн, ваше височество — поправи го Алтал.

— Ще станете аркхайн, стига тази кама да е в оръжейната ми, господин Алтал. Вие сте човек с изящна реч и чувство за хумор, а това са качества на благородник. Колкото до вашия братовчед, той е жалък слуга. Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна да наследите титлата на чичо си.

Алтал направи дълбок поклон.

— Вие ми оказвате голяма чест, ваше височество.

— Малко не преигра ли? — попита гласът на Еми.

— Познавам жителите на Арум, Еми, така че знам какво точно трябва да им разказвам. Всъщност историята, която съчиних, много си я бива. Съдържа всичко: опасност от гражданска война, герой, злодей, плюс изпълнена с опасности битка. Какво повече й трябва на една приказка, за да бъде красива?

— Може би една капчица истина нямаше да й навреди.

— Не обичам да развалям красивите приказки с истини, Еми. Не смяташ ли, че по такъв начин бих изневерил на творческата си същност?

— Боже мой! — въздъхна тя.

— Довери ми се, малко котенце. Смятай, че ножът е вече в ръцете ми. Даже няма да ми се наложи да давам пари за него. Алброн направо ще ми го подари, че и дори ще ме благослови, отгоре на това.

Оръжейната на Алброн представляваше стая с каменни стени в дъното на замъка. Бе пълна с какви ли не мечове, брадви, пики, шлемове, ками и ризници.

— Това е моят оръжейник Ройд — каза Алброн на Алтал, като му представи набит мъж с фустанела и набола червена брада. — Опишете му ножа, който търсите.

— Дълъг е около половин метър, уважаеми оръжейнико — започна да обяснява Алтал на червенобрадия мъж. — Има и много странна форма, наподобява лавров лист. Върху острието му има рисунка. Доколкото успях да разбера, всъщност тя представлява надпис на древен език, който никой вече не разбира.

Ройд се почеса по главата.

— Аха! — рече след малко. — Сещам се. Значи, става дума за оня нож. Много красив, наистина, обаче прекалено елегантен за моя вкус. Самият аз предпочитам оръжия с по-делови вид.

— Значи е тук, така ли?

— Ами, доскоро беше тук. Младият Елиар, преди да тръгне на война в Треборея, се отби при мен. Хареса този нож и му го дадох.

Алтал погледна озадачено Алброн.

— Нима сте се скарали с някого в Треборея, ваше височество?

— Съвсем не. Става дума за сделка. Още от древни времена жителите на равнината постоянно се опитват да образуват съюзи с князете на Арум. Съюзи, при които ние си проливахме кръвта, докато печалбите оставаха за тях. Преди около петдесет години всички князе на Арум провели събор, на който решили да не сключват повече такива съюзи с жителите на равнината. Взело се решение, ако те наистина се нуждаят от войници, да си плащат за тях.

— Да си плащат?

— Това ни устройва, господин Алтал. По време на тези войни не се съюзяваме с никого, така че няма опасност да бъдем измамени при делбата на плячката. Отношенията ни с жителите на равнината вече са поставени на делова основа. Ако им трябват войници, трябва да си платят за тях, и то предварително. При това не приемаме ценни книжа или книжни пари. Плащат в злато, и то преди нашите мъже да тръгнат на война.

— Те как приемат това ваше решение?

— Доколкото разбрах, отначало надали възмутен писък до небесата. Князете на Арум обаче проявили твърдост, така че жителите на равнината или си плащат, или сами си водят войните.

Алброн се почеса замислено по брадичката.

— Жителите на Арум сме войнствени. Имало е времена, когато война между отделните родове е могла да избухне по най-незначителни поводи. Това обаче отдавна е приключило. От близо четиридесет години в Арум не са се водили войни.

Алтал се усмихна.

— Съвсем правилно. Защо трябва да подпалваш дома на съседа си за удоволствие, когато можеш да подпалиш Перквейн и Треборея срещу заплащане? Кой треборейски град ползува в момента услугите на младия Елиар?

— Ройд, не беше ли Кантон? — попита Алброн. — Не мога да ги запомня всичките. Понякога наши хора участвуват едновременно в няколко войни.

— Да, господарю — отвърна Ройд. — Тъй като на младия Елиар това му е за пръв път, ти го изпрати на една по-лека война, за да набере опит. Войната между Кантон и Остос се води от десет века и никой отдавна не я приема сериозно.

— В такъв случай очевидно ще трябва да отида в Кантон — рече Алтал. — Всъщност това ще ми дойде добре.

— Така ли? Защо? — попита Алброн.

— Треборея е равнинна страна без гори. Не искам да ви обиждам, ваше височество, но в Арум има прекалено много дървета за моя вкус.

— Не обичате ли дърветата?

— Не и когато зад всяко от тях могат да се крият убийци, изпратени от братовчед ми. Знам, че равнинните и обезлесени страни са скучни, обаче малко скука може би ще се отрази добре на нервите ми. В последно време бяха опънати като лък. Как изглежда Елиар?

— На вид е жилав — започна червенобрадият оръжейник. — Само на петнадесет години е, така че още расте. Ако остане жив, по всяка вероятност ще стане впечатляващ воин. Не изглежда прекалено умен, но може би ще поумнее. Изпълнен е с ентусиазъм и се смята за най-великия воин на земята.

— В такъв случай ще е добре да побързам — каза Алтал. — Младият Елиар, изглежда, е от хората, които са препълнени догоре с преливаща смъртност.

— Красиво го казахте, господин Алтал — рече с възхищение Алброн. — Такава характеристика би могла да се даде на почти всеки юноша в Арум.

— Това обаче се отразява добре на бизнеса, нали, княже?

— Естествено — доволно отвърна Алброн. — За такива младежи по правило искам двойна цена.

 

 

На следващата сутрин Алтал и Есмералда напуснаха замъка на Алброн и се отправиха на юг.

— Знаеш ли пътя за Кантон? — попита го Еми, когато навлязоха в едно дефиле.

— Разбира се, Еми. Известни са ми поне по няколко пътища до всеки град на света.

— Сигурно и по още няколко, по които да се измъкнеш?

— Естествено. При моята професия е добре да умееш да се измъква бързо.

— Да бе.

— Дръж се възпитано, Еми. Къде трябва да отидем, след като вземем Ножа от Елиар?

— Нямам представа.

— Какво?!

— Успокой се, Алтал. Това ще разберем от текста върху Ножа.

— Бях останал с чувството, че от думите, изписани върху Ножа, ще разберем кои са ни необходимите хора.

— Прав си, но ще разберем и други неща. Текстът върху острието е много сложен, приятелю, и при това се променя в зависимост от обстоятелствата. От него ще разберем къде да отидем, кого да открием и каква да бъде следващата ни стъпка.

— Говориш така, сякаш става дума за Книгата.

— В известен смисъл си прав. Книгата обаче, за разлика от Ножа, не се променя. Да вървим, Алтал, че ни чака дълъг път.

Спуснаха се в равнината на Перквейн и след около седмица стигнаха Магу. От последното посещение на Алтал в Магу бяха настъпили много промени, обаче древният храм все още продължаваше да бъде най-забележителната сграда в града. Когато минаха покрай него, Алтал бе удивен от реакцията на Еми. Както винаги, тя пътуваше в качулката на наметалото му. Когато видя храма, присви уши и изсъска.

— Това пък защо? — попита той.

— Ненавиждам тази сграда! — отвърна раздразнено тя.

— Защо?

— Защото е гротескна!

— Малко е претенциозна на вид, наистина, обаче не се отличава много от другите храмове, които съм виждал.

— Алтал, имам предвид не сградата, а статуята в нея.

— Да не би да имаш предвид статуята с многото гърди? Та това е просто местната богиня, Еми. Не би трябвало да я възприемаш толкова сериозно.

— Възприемам я съвсем сериозно, Алтал!

Той усети лошото й настроение и бързо се извърна. Изведнъж му дойде нещо наум и реши да надникне в тази част от разума й, която тя бе обявила за лична и забранена за пришълци. Остана изумен от откритието си.

— Всъщност това наистина ли си ти? — възкликна удивено.

— Не ми се говори по този въпрос, Алтал!

— Значи ти си Двейя? Прав ли съм?

— Браво. Дори успя да произнесеш името правилно.

Тонът й бе язвителен. Тя определено не бе в добро настроение.

— Защо досега не ми каза коя си в действителност?

— Не е твоя работа коя съм.

— Ти в истинския си облик така ли изглеждаш?

— Питаш ме дали приличам на свиня за разплод? Или на цяло стадо свине?

— Не, не, имах предвид лицето ти, а не тези допълнителните… — той се запъна, тъй като не успя да открие дума, която да не прозвучи обидно.

— И в лицето няма прилика.

— Богиня на плодородието? Че какво общо има плодородието с нашите занимания?

— Би ли формулирал въпроса си другояче, докато все още си здрав и читав?

— Не, може би ще е по-добре да не го задавам.

— Мъдро решение.

Излязоха от Магу. Алтал все още се опитваше да осмисли откритието си. Всъщност нещата започнаха да се избистрят.

— Еми, не ми се сърди, но бих искал да си изясня някои работи. Нали нямаш нещо против? Дейвос създава нещата, нали така?

— И какво от това?

— Значи първо ги създава, а след това се заема със създаването на други неща. Тези, които вече е сътворил, предава на теб. Ти пък се грижиш за оцеляването им, като им осигуряваш потомство.

После му дойде наум друга мисъл.

— Нали заради това мразиш Дейва толкова силно? Той иска да разруши всичко, сътворено от Дейвос, докато ти искаш да го запазиш. Случайно ли е, че имената и на трима ви започват с един и същ звук? Дейвос, Двейя и Дейва? Означава ли това, че ти си сестра и на Дейвос, и на Дейва?

— Нещата са малко по-сложни, Алтал, макар и да се доближаваш до ръба на истината. Виж, на пътя има някакви хора.

— По-добре се скрий в качулката, докато разбера кои са — каза Алтал.

Когато ги доближиха, Алтал видя, че са с фустанели. Мнозина бяха омотани с кървави превръзки, други се придвижваха с помощта на импровизирани патерици.

— От Арум са — промърмори Алтал. — От шарките на фустанелите им се вижда, че са от племето на Алброн.

— Какво правят тук, в Перквейн?

— Нямам представа, Еми. Ей сега ще ги попитам.

Алтал се доближи с коня си до ранените.

Човекът, водещ групата им, бе висок, строен и тъмнокос. Главата му бе увита с окървавен бинт, а на лицето му бе изписано раздразнение.

— Както виждам, господа, сте доста далеч от дома — каза Алтал вместо приветствие.

— Сега се опитваме да се доближим до него — отвърна мъжът.

— Вие сте от рода на Алброн, нали?

— Откъде разбра?

— От шарките на фустанелите ви, приятелю.

— Нямаш вид на арумец.

— Наистина не съм арумец, но познавам обичаите ви. Май сте си имали неприятности?

— Така е. Княз Алброн ни изпрати да воюваме като наемници в Треборея. Мислехме си, че става дума за обикновена спокойна малка война, а пък тя излезе изпод контрол.

— Да не би да става дума за разправиите между Кантон и Остос? — попита Алтал и усети как стомахът му изстива.

— Значи знаеш за тази война?

— Ние съвсем наскоро гостувахме на княз Алброн.

— Ние?

— Аз и котката ми — обясни Алтал.

— Една котка е твърде странен спътник — отбеляза стройният мъж, след това огледа измъчените си подчинени и нареди:

— Почивка! — Седна на тревата до пътя и каза: — Ако разполагаш с малко време, бих искал да чуя какво ни чака напред.

— Разбира се — каза Алтал и слезе от коня. — Между другото, казвам се Алтал.

Раненият воин го погледна удивено.

— Чисто съвпадение е — побърза да поясни Алтал. — Не съм оня Алтал.

— Въобще не допуснах това. Аз пък се казвам Халор. Аз съм Древен на остатъците от тази група.

— Не ми се виждаш чак толкова древен.

— „Древен“ в случая е треборейска титла, приятелю Алтал. Когато идваме в равнинните страни, за да водим войни вместо техните жители, приемаме титлите им. Когато съм си у дома, съм просто сержант. На път от планината попадна ли на групи въоръжени мъже?

— Не видях нищо извън обичайното, сержант Халор. Просто неколцина ловци. Според мен ще се приберете без никакви затруднения. Доколкото разбрах от вашия княз, родовете в южен Арум живеят в относителен мир помежду си. Какво се случи с теб и с хората ти?

— Преди половин година Алброн ни изпрати като наемници в Кантон. Както вече ти казах, предполагаше се, че става дума за една малка спокойна война. Мислехме, че от нас се очаква само да отидем в местностите, където могат да ни видят войските на Остос, да размахаме мечове и брадви и да надаваме бойни викове. Въобще да вършим всички глупости, които очакват от нас жителите на равнината. Но слабоумният глупак, който заема трона на Кантон, ни заповяда да нахлуем в Остос.

При тези думи сержантът поклати възмутено глава.

— Не можахте ли да го убедите да не го прави?

— Опитах се, Алтал. Бог ми е свидетел, че наистина се опитах. Казах му, че сме твърде малко и че ще трябва да наеме поне десет пъти повече хора, преди да предприеме нашествие, обаче този глупак въобще не ми обърна внимание. Много е трудно да обясняваш военните дела на жител на равнината.

— И те ви разгромиха, ако съм разбрал добре?

— „Разгромиха“ е меко казано. Ако искаш да знаеш истината, направо ни смазаха. За нещастие, изненадахме жителите на Остос, когато прекосихме границата им.

— Защо „за нещастие“?

— Защото не бяха очаквали, че ще направим такова нещо, и ги сварихме неподготвени. Вследствие на това кантонският идиот се главозамая и ми заповяда да обсадя самия град Остос. Аз нямах достатъчно хора, за да образувам даже рехав обръч около града, но глупакът от Кантон не пожела дори да ме изслуша.

Алтал започна да ругае.

— Когато речникът ти започне да се изчерпва, ще можеш да чуеш от мен много нови неща за бившия ми работодател. През последните две седмици и половина се занимавам изключително с измислянето на нови ругателства специално за него. Виждам, че приемаш тази работа много присърце.

— Така е, и имам основания за това. От дълго време търся един младеж, който е под твоето командуване. Казва се Елиар. Да не би случайно да е сред ранените, които са с теб?

— Боя се, че не, Алтал. Предполагам, че отдавна е мъртъв. Освен ако малката дивачка от Остос не продължава и сега да го реже на малки парченца.

— Какво се случи?

— Елиар се включи много въодушевено в тази война. Знаеш как се държат младите, когато за пръв път отиват на война. Владетелят на Остос — титлата му е „арио“ — бе наредил на войските си винаги при сблъсък с нас да се оттеглят. Елиар и още неколцина от нашите новобранци решиха, че насреща си имат страхливци, а не мъже, ръководени от умен водач. Когато стигнахме стените на града, жителите му просто затвориха портите и ни призоваха да се опитаме да влезем, ако можем. Нашите ентусиазирани новобранци с пяна на уста настояха да им разреша да се опитат да щурмуват стените. Най-много шум вдигаше Елиар, така че му възложих командуването и му наредих да щурмува портата. Исках да видя колко от хората му ще бъдат убити.

— Доста грубо се изразяваш.

— Това е единственият начин да се разбере дали един млад човек има качествата на командир. Елиар бе мило момче и останалите младежи му се подчиняваха. Това също е част от работата ми. Едно от задълженията ми е да следя хората с качества на водачи и да ги вкарвам в ситуации, при които те разкриват дали притежават, или не качествата на командири. Човешките жертви са част от цената, която неизбежно трябва да се плати за такава проверка. Накратко, Елиар и останалите хлапаци се устремиха през полето към стените на града, като надяваха писъци и крясъци, сякаш си мислеха, че от това те ще се сринат сами. Когато обаче бяха на около петдесет стъпки от портите, те се разтвориха и оттам излезе ариото на Остос. Бе решил лично да поведе войските си, за да даде урок по добри обноски на моите млади варвари.

— С ръцете си, предполагам — вметна мрачно Алтал.

— И с краката си. Първо стъпкаха моите момчета. Елиар се оказа в самия център на битката и се справяше доста добре. Поне до момента, когато се изправи срещу самия арио. Той пък по случайност бе въоръжен с брадва. Елиар замахна лудешки с меч към главата му, но той спря удара с брадвата си. Мечът му се счупи и аз реших, че с момчето е свършено. То обаче ме изненада, а вероятно още по-изненадан остана владетелят — Елиар захвърли остатъка от меча в лицето му, измъкна ножа си, нахвърли се върху него и започна да му нанася удари. Поне двадесетина, като при всеки удар му нанасяше рана, в която можеше да се провре ръка. Дотогава не бях предполагал, че тази декоративна кама може да бъде опасна, обаче тя наистина оставя много големи рани в човешкото тяло, стига човек да я използува както трябва. После хората на владетеля се нахвърлиха върху Елиар, взеха него и някои от другите младежи в плен и ги отведоха в града.

— А коя е жената, която спомена преди малко?

— Тя е дъщеря на покойния владетел. Девойка, която вероятно с гласа си може да реже стъкло от километър разстояние. Чухме я съвсем ясно, когато войниците й занесоха тялото на убития й баща. Чухме как заповяда на войниците да излязат от града и да ни накълцат на парченца. Не бях вярвал, че истински войници ще се подчинят на заповедите на жена, обаче Андина има глас, който не можеш да пренебрегнеш. Още продължава да кънти в ушите ми. Не вярвам някога да си чувал такъв глас. Оттогава изминаха две седмици и половина, обаче никак не бих се учудил, ако и сега продължава да крещи и да обяснява по колко метра от червата ни трябва да бъдат омотани около всяко дърво в околността.

— Андина ли се казва? — попита Алтал.

— Да. Хубаво момиче с хубаво име. Само дето мислите му са много грозни.

— Виждал ли си я?

— Да. Бе застанала на градската стена и наблюдаваше как войниците й се разправят с нас. При това размахваше във въздуха ножа на Елиар. Абсолютна дивачка, но днес е владетелка на Остос.

— Въпреки че е жена? — Алтал изрази недоумението си.

— Тя не е обикновена жена, Алтал. Направена е от стомана. Бе единственото дете на владетеля, така че сега навярно всички й се кланят и я величаят като „Ариа Андина“. Ако Елиар е извадил късмет, сигурно са го убили веднага. По-вероятно обаче е да е започнала да изрязва парченца от него със собствения му нож и да му нарежда да ги изяжда, докато го наблюдава. Не бих се учудил също и ако чуя, че е открила начин да изреже сърцето му и да го изяде, докато той е все още в съзнание и може да я гледа. Стой по-далеч от нея, Алтал. Изчакай да минат поне четиридесет или петдесет години, докато се поуспокои.