Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 31

След като потресените генерали си тръгнаха, Андина отведе всички в покоите си.

— Моля да ме извините за миг, но ще трябва да се освободя от това — каза, като докосна царствената си дреха. — Иначе след малко ще се разтопя. Брокатът наистина е красив, но определено не е подходящ за лятото.

Гостите насядаха в удобните кресла в приемната на владетелката.

— Вашият подход към генералите беше може би малко грубоват, сержант Халор, обаче те съвсем определено разбраха това, което им казахте — отбеляза княз Дакан.

— Радвам се, че ви допадна, княже — отвърна Халор с широка усмивка.

— Нали не смятахте наистина да ги избиете?

— Вероятно нямаше да го направя. Те обаче не знаеха това, нали?

— Израстването в една военна култура навярно е много вълнуващо.

— То си има и хубави страни, княже. Трудното е да се живее достатъчно дълго, за да станеш пълнолетен. Едно младо момче с току-що набола брада е склонно много да се хвали и рано или късно трябва да подкрепи хвалбите си с дела. Това обикновено предполага сбивания, а не е хубаво малките момчета да се бият, когато около тях се търкалят твърде много брадви и мечове — отвърна Халор. После се обърна към Алтал. — Алтал, трябва да си поговоря с жена ти.

— Не знаех, че сте женен, княз Алтал — каза Дакан изненадано.

— Съпругата ми е домашарка — отвърна Алтал.

— Имате ли си дом?

— Да. Той всъщност е неин. Приятно и уютно местенце.

Котката Еми с беззвучни стъпки се доближи, и спря пред креслото на сержант Халор, погледна го с яркозелените си очи и измяука въпросително.

— Не се дръж така, Еми — смъмри я Алтал.

В отговор котката го погледна хладно и прилепи уши към главата си.

— Много странна котка — каза Халор.

— Всички ние сме й много задължени, сержанте — каза Дакан. — Всъщност преди около година именно тя спаси живота на младия Елиар.

Андина се върна, облечена с лека рокля без ръкави, седна, потупа се по бедрото и каза:

— Ела тук, Еми.

Еми стрелна Алтал с надменен поглед и веднага отиде при Андина.

— Добро котенце — каза ласкаво Андина. После погледна сержант Халор. — А сега какво следва?

— Иска ми се да видя нашествениците, госпожице. Виждал съм повечето армии по света и знам, че всяка от тях си има отличителни белези. Опознаването на врага е много важно, когато водиш война. Опознах доста добре Гелта след войната във Векти, обаче би трябвало да видя и войниците й, за да мога да направя по-точни преценки.

— Това няма ли да е опасно? — попита Дакан. — Твърде ценен човек сте, за да се разхождате пред лицето на врага.

— Известни са ми начини да го наблюдавам, без самият аз да бъда забелязан, княже — отвърна Халор. — Начини, които са или съвсем нови, или толкова стари, че светът ги е забравил. С тях ни запозна съпругата на Алтал, когато бяхме във Векти. Именно заради това искам да си поговоря с нея. При това колкото се може по-скоро.

 

 

— Къде е Гер? — попита безмълвно Елиар, когато се върнаха в кулата.

— Играе си — отвърна Лейта. На Алтал му се стори, че гласът й кънти в главата му.

— Не можете ли да се въздържите от това? — попита Алтал. — Не можете ли да водите разговорите си без мое участие?

— Елиар е още неопитен — каза Двейя. — Доколкото си спомням, на теб ти бе необходимо доста време, за да се отучиш да крещиш.

— Какво прави сега Гер? — попита отново Елиар, вече малко по-спокойно.

— В източния коридор е — отвърна Лейта. — С хората на сержант Гебел. Салкан го учи как да стреля с прашка.

— Това беше моя идея, Алтал — призна Бейд. — Оставих Гер със Салкан. Реших, че това е може би най-лесният начин да доведа Салкан в тази част на Дома.

— Трябва да използувам прозорците ви, госпожо — обърна се Халор към Двейя. — Генералите на ариа Андина не са съвсем наясно със състава на нахлуващата армия, така че ще е добре лично да й хвърля един поглед.

— Разбира се, сержанте — съгласи се Двейя.

Халор бързо се огледа и попита:

— Нали не сте оставили моя княз и племенницата на Кройтер сами?

— Сега си почиват, сержанте.

— Елиар, защо не доведеш Гер и Салкан? — безмълвно попита Алтал. — Ако ще слагаме юзди на Салкан, може би е време да го направим.

— Иди с него, приятелю — промърмори Двейя.

— Аз ли? Защо?

— Нека Гер не му казва много неща наведнъж. Искаме Салкан да се чувствува удобно с юздата си. Гер е малко припрян.

— Добре казано — съгласи се Алтал.

 

 

— Това е най-важното, Гер — обясняваше Салкан, когато Елиар и Алтал отидоха при тях. — Всеки глупак може да завърти прашка над главата си. Важното е да знаеш кога точно да хвърлиш камъка. Окото ти и ръката ти трябва да действат заедно.

— Обаче е доста по-сложно, отколкото изглежда.

— А, Гер, тук ли си бил? — каза Алтал. — Търсихме те къде ли не.

— Нещо лошо ли се е случило? — попита Гер.

— Не. Еми реши, че след като сме толкова близо до нейния Дом, можеш да я посетиш. Салкан, може би и ти ще поискаш да дойдеш с него?

— Не знаех, че из тези планини има къщи — каза Салкан.

— Домът е на закътано място, Салкан — каза Елиар. — Еми обича уединението.

Салкан се огледа.

— Не виждам дори пътища или пътеки.

— Стараем се да не оставяме следи — отвърна Алтал. — Домът на Еми е красив и богат, а из тези планини има разбойници. — После се обърна и посочи коридора зад себе си. — Домът на Еми се намира от другата страна на този хълм. И без това е време за вечеря, а Еми готви много по-вкусно от кашаварите на сержант Гебел. Нима не заслужаваме едно хубаво хапване?

 

 

— Воденето на война предполага много други неща освен умението да се борави с меч, лък или прашка, Салкан — каза сержант Халор на младия вектианец, след като приключиха вечерята, преминала в истински банкет, и се почука по челото. — Най-важната част на войната се води ей тук. Трябва да мислиш по-бързо от врага си.

— Аз не съм войник, генерал Халор — отвърна Салкан. — Вярно е, че от време на време избухвам, но иначе по начало предпочитам да се грижа за овцете си.

— Струва ми се, че се подценяваш, младежо — каза княз Алброн. — За съвсем кратък срок ти мобилизира единственото, което би могло да се окачестви като вектианска армия. Твоите момчета допринесоха много за съвместния ни успех.

— Независимо дали това ти харесва, или не, Салкан, ти наистина командуваш войски. Според мен ще е добре да поседиш тук и да научиш едно-друго от Халор — каза Алтал на червенокосия младеж.

— Щом казвате, господин Алтал, ще го направя — съгласи се Салкан. — Дали Елиар би могъл да ме отведе в лагера на генерал Гебел, за да си прибера нещата и да поговоря с приятелите си.

— Ще имам грижата за това, Салкан — каза Елиар.

— Това беше хитро — промърмори Двейя на Алтал.

— Не чак толкова, Еми. Младият Салкан по начало обича да доставя удоволствие на хората, стига да му посочиш убедително основание за това. След като е вече в Дома, всички ще имаме достъп до него: Бейд, Халор, ти, Гер, а може би и аз. Преди да е изтекло лятото, ще успеем да го убедим.

 

 

На следващата сутрин небето над централна Треборея бе изпълнено с дим от горящите ниви, а пътищата бяха задръстени от бягащи селяни. Лицето на сержант Халор, който наблюдаваше опустошенията от прозореца, бе свъсено.

— Май започвам да остарявам, след като не мога да наблюдавам тези неща безучастно — тихо каза той, сякаш говореше на себе си.

— Войната не сте я измислили вие, сержанте — отвърна му Двейя замислено. — Можете ли да видите това, което ви интересува, от тази височина?

Халор отново погледна нивите, горящи под него, и каза:

— Нека отидем малко по на север, преди да се снижим. Вероятно има неща, които не бих желал да видя в твърде големи подробности.

— Разбирам — каза тя.

В кулата не се чувствуваше никакво движение, но пейзажът, наблюдаван от южния прозорец, непрестанно се променяше.

— Тук можем ли да се снижим малко, госпожо? Бих искал да видя тези войници по-отблизо.

— Разбира се, сержанте.

Алтал отиде при тях.

— Пехотата им, изглежда, е главно от Кверон и Регвос — отбеляза Халор. — Виждам и кагверци, но не изглежда да са много.

— А тези конници? — попита Алтал.

— Това са главно скотовъдци от граничната зона между Перквейн и Регвос — отвърна Халор. — Като ездачи ги бива, но трудно бих ги окачествил като първокачествена кавалерия. При тях обаче виждам разни хора, които не мога да разпозная. Кои са мъжете в черни ризници, които очевидно командуват?

— Това са некверосци, сержанте — отвърна Двейя. — Генд възлага командуването на наемниците на своите собствени офицери.

— Досега не бях виждал некверосци.

— В такъв случай сте имали късмет.

— Как придават този черен цвят на доспехите си? Боядисват ли ги?

— Не. Този черен цвят се придобива благодарение на начина, по който ги изковават. И на мястото, където го правят. Тези хора не са човешки същества в същинския смисъл на думата, сержанте. А и доспехите им служат не толкова, за да ги защитят, колкото за да скрият истинския им облик. Не са същества, приятни за гледане.

От столовата дойдоха Елиар и Гер.

— Жените пак започнаха да си говорят за дрехи, а Бейд и Салкан си говорят за овце — оплака се Гер. — На нас с Елиар не ни беше интересно, така че решихме да дойдем и да видим какво става с войната.

— Какво прави моят княз? — попита Халор.

— Същото, което прави през последните няколко дни, сержанте — отвърна Елиар. — Стои като вцепенен и не откъсва поглед от госпожица Астарела. — Елиар внезапно примига и стисна дръжката на Ножа. — Това там долу да не е Треборея?

— Да — отвърна Алтал. — Сержантът пожела да види отблизо вражеските войски.

— Там някъде долу е Генд! — каза рязко Елиар. — Ножът насмалко не изскочи сам от пояса ми.

— Можеш ли да го откриеш? — попита Халор.

— Да. Намира се някъде при опожареното село там, на изток.

Картината пред очите им леко се размаза. Елиар изпита леко виене на свят, тъй като очите му му казваха, че се движи, докато тялото му говореше обратното.

— Ей го там — прошепна Елиар и посочи две фигури до развалините на една опожарена селска къща.

— Кой е с него? — попита Халор.

— Арган — отвърна кратко Двейя.

— Прокуденият жрец ли?

— Да. Генд впрочем не обича много Арган. Арган е прекалено цивилизован, а Генд в крайна сметка си е варварин. Арган освен това е много амбициозен и изглежда смята, че русата му коса е признак за някакво расово превъзходство. Точно затова го изгониха.

— Искам да ги чуя, госпожо — нервно каза Халор.

Тя кимна и след малко чуха гласа на Генд.

— Не ме интересува как ще ги откриеш, Арган — каза с раздразнение Генд. — Но ще ги откриеш, и ще им кажеш да наредят на войниците да спрат да палят нивите. Армията ми ще умре от глад, ако не престанат.

— Нима Гелта и останалите наемници не си носят припаси? — попита Арган.

— Те са примитиви, а примитивите се отнасят към земята, сякаш са добитък.

— Гелта наистина прилича на крава — съгласи се Арган. — А и мирише като крава. Добре. Ще наредя на Смегор и Таури да сложат край на палежите, обаче не вярвам да има особена полза.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да обръщаш по-голямо внимание на прислугата, приятелю. Ти похарчи прекалено много злато за тези двамата. Те имат титли, но не и реална власт. Решенията се взимат от техните военни.

— Заповядай им да се размърдат и да поемат командуването лично. Искам тези палежи да бъдат прекратени.

— Ще им предам, приятелю, щом смяташ че ще има някаква полза. Лично аз смятам, че грешиш, но това го знаете само ти и Господарят, нали?

— Ти поддържаш ли контакт с Яхаг? — попита Генд.

— Естествено, приятелю, добре съм го дресирал. Яхаг не смее дори да се почеше по носа, преди да поиска разрешение от мен.

— Кажи му да държи некверосците изкъсо. Искам Алтал да научи за съществуването им колкото се може по-късно.

— Знам добре какво правя, Генд.

— Постигна ли някакви успехи в Остос?

— Да. Нашата религия определено допада на някои аристократи. Думата „смирение“ определено не се харесва на мнозина от благородниците и това работи за нас.

— Не изпускай от поглед тези глупаци, Арган — каза Генд. — Първо обаче намери Смегор и Таури.

— Слушам, велики вожде — отвърна Арган и се поклони подигравателно.

— Има ли възможност да убием Арган преди да се е срещнал със Смегор и Таури? — обърна се Халор към Двейя.

— Не. На Арган му предстои да свърши още някои неща, така че нека засега го оставим жив.

— Длъжни сме да предотвратим тази среща — настоя Халор. — Ако двамата изменници поемат командуването лично, опожаряванията ще спрат, а именно недостигът на храна забавя нашествениците.

— Може ли и аз да кажа нещо? — попита Гер.

— Кажи, момче — отвърна Халор.

— Не е ли достатъчно да приберем Смегор и другия, как му беше името, в някоя от стаите на Дома? Тогава бившият жрец няма да успее да се свърже с тях.

— Това е интересна мисъл, Халор — каза Алтал.

— Прав си, но не ми е ясно как ще я обясним на Вендан и Гелун.

— Защо да не се разпространи слухът, че Арган е наемен убиец? — предложи Гер. — Ще кажем, че Гелта се е вбесила от опожарените ниви и е платила на Арган, за да им пререже гърлата. Като научат това, двамата ще си изкарат акъла и ще потърсят къде да се скрият. Тогава ще намерим някоя крепост, най-добре на върха на някой хълм. Ще кажем на двамата, че там ще бъдат надеждно охранявани и пазени от много стражи, за да не ги избие Арган. Те ще си мислят, че са в крепостта, но в действителност няма да са там. Ще бъдат тук, в Дома. Охраната ще си мисли, че Арган ги търси, за да ги убие, и ще го дебнат. Арган пък ще реши, че те се крият от Генд, който е вбесен заради опожарените ниви и е решил да ги убие. Как мислите, това не е ли подходящо решение?

— Алтал, ти не пожела да ми продадеш това момче. Защо тогава не ми позволиш да го осиновя? — попита жално Халор.

— Не го давам, сержанте. Той си е мой и ще си остане мой — отвърна категорично Двейя и прегърна малкия Гер.

— Добре ли се справих със задачата, Еми? — попита я Гер.

— Чудесно се справи, Гер — увери го тя и притисна лице към рошавата му коса.

 

 

— Ами нека ги убие — каза равнодушно Гелун. — Ако толкова много му се иска да ги убие, готов съм да му услужа със собствения си нож.

— Това обаче не трябва да става точно в разгара на война, Гелун — възрази високият капитан Вендан. — Ще възникнат спорове кой да ги наследи и въобще ще настъпи суматоха. И аз съм сигурен, че на нашите братя ще им е по-приятно без Смегор и Таури, но тази работа трябва да я оставим за след войната.

— Тук да не би да се крои метеж? — попита лукаво Алтал.

— Крои се, дрън-дрън — отвърна кисело Гелун. — Устройва ли те такъв отговор? Вендан е прав. И аз много бих се зарадвал на две княжески погребения, но сега нито му е времето, нито му е мястото.

— Халор успя да открие място, където вашите князе ще бъдат в безопасност, господа — каза Алтал. — Става дума за стара крепост, построена преди няколко века и после изоставена. Тази граница винаги е била несигурна, така че наоколо има много подобни крепости. Тази е впечатляваща и добре запазена, така че рота войници би трябвало да е достатъчна за надеждната им охрана. Може да се наложи да постегнете покрива, обаче иначе е в добро състояние.

— Една крепост с дебели стени и много пазачи по-скоро наподобява затвор — каза Вендан. — На пръв поглед целта е онези двамата да бъдат опазени от наемни убийци, но всъщност по този начин Смегор и Таури няма да могат да излязат от нея.

— А и когато дойде време да се прибираме, можем да забравим къде точно сме ги оставили — добави Гелун.

— И на мен паметта започна да ми изневерява в последно време — каза с лека усмивка Вендан.

— Това е напълно обяснимо, капитан Вендан — каза Алтал. — Нали сега умът ви е зает с много неща. Продължавайте да опожарявате нивите. След като нашествениците изядат конете си, ще трябва да изядат и обувките си, а босоногите войници не напредват много бързо. Разпространете и рисунка на убиеца, за да знаят всичките ви хора как изглежда. Ако извадите късмет и го убиете, едва ли ще е необходимо да съобщавате това на Смегор и Таури.

— Те са важни мъже с важни мисли в главите, Алтал — каза Вендан. — Не бихме могли да си позволим да ги занимаваме с такива дреболии.

— Виждам, че си въплъщение на учтивостта, капитан Вендан — каза Алтал и се засмя. — Господа, ще държим връзка, а междувременно се занимавайте с войната си.

 

 

— Вече започват да се отчайват — каза сержант Халор. Стоеше до южния прозорец на кулата. — По селата няма нищо за ядене. Ако не успеят да превземат някой град, и то скоро, ще започнат да измират от глад. Може би ще е добре да докараме Лейвон и неговите хора зад стените на Кадон. Имай грижата за това, Елиар.

— Слушам — отвърна Елиар и отдаде чест.

— Аз ще го придружа — каза Алтал и също отдаде чест. — Вижданията за света на княз Лейвон и херцог Олкар малко се различават, така че между тях биха могли да възникнат търкания.

— Малко? — промърмори Андина. — Смятате ли, че княз Лейвон има и най-бегла представа за значението на думата „дипломация“?

— Лейвон е наистина доста непосредствен — съгласи се Халор.

— Аз ще имам грижата всичко да е наред — увери ги Алтал. — Елиар, да вървим.

— Готов съм — отвърна младежът. — Неговият род се намира в югозападното крило на Дома.

— Как се спогаждате с Андина? — обърна се Алтал към младия си приятел, когато започнаха да слизат по стълбището.

Елиар погледна към тавана и попита:

— Помниш ли как преди време изпитвах непрестанен глад?

Алтал се засмя.

— Естествено. Тогава се боях да те вкарвам в гори, тъй като ако случайно задремех, можеше след като се събудя да установя, че си изял дърветата.

— Е, това е малко пресилено — възрази Елиар.

— Да де, но малко — пак се засмя Алтал.

— Андина успя почти да ме излекува от този постоянен глад. Вече има моменти, когато гледката на храна ме отвращава. Винаги, когато я видя, тя държи нещо за ядене и е готова да ми го пъхне в устата.

— Тя те обича, Елиар, а според мозъците на някои жени, както и на всички птици, храненето е израз на любов.

— Сигурно си прав, но понякога ми се иска да открие други начини да покаже обичта си.

— Уверен съм, че ще открие такива начини, Елиар. Засега обаче Двейя продължава да затиска капака на тенджерата. Когато капакът затропа, ще трябва да внимаваш.

Елиар се изчерви.

— Не искаш ли да говорим за нещо друго?

— Разбира се, Елиар, разбира се — отвърна Алтал. Беше му забавно. — За времето може би?

Продължиха по коридора и след малко стигнаха югозападното крило на Дома. Там откриха рода на Лейвон. Хората продължаваха да вървят по коридора: лицата им бяха безизразни.

— В момента си въобразяват, че се намират в подножието на южен Кагвер — тихо каза Елиар. — Еми ми обясни как трябва да подготвя разума им преди да ги прехвърля от едно място на друго. Не съм сигурен как точно успява да го прави, но след като им кажа, че нещо вече се е случило, тя го фиксира в паметта им и те го запомнят като нещо, което действително са преживели. Тя много държи на имената на местностите. Каза ми винаги да съм точен в това отношение. Когато назова името на местността, хората я виждат и остават със спомена, че са им били необходими месец или два, за да я достигнат.

— И аз предполагах, че използва подобен механизъм. Значи държи много на точното название на местността, така ли?

— Да. И ми обясни защо. Останах с чувството, че ако не кажа името на местността, хората, на които говоря, няма да могат дори да я видят.

Малко след това ги заведоха при княз Лейвон.

— Какво правиш тук, управителю Алтал? — попита князът.

— Идвам при теб — отвърна Алтал.

— Радваме се, че ви открихме — побърза да се намеси Елиар. — Вървели сте по-бързо, отколкото очаквахме. Град Кадон е разположен точно зад ей онзи хълм и тъй като вие сте най-близо до него, сержант Халор иска да подсилите тамошния гарнизон. Нашествениците са само на два дни от града и по всяка вероятност ще го обсадят. Имахте ли си някакви неприятности по пътя?

— Не се случи нищо особено — отвърна Лейвон. — Кантонците, изглежда, са се увлекли в нашествието. Не срещнахме нито един, докато прекосявахме територията им. Какво става с войната? Не съм чул никакви новини.

— Нашествениците са раздразнени — каза Алтал. — Войските на Смегор и Таури опожариха нивите, така че ги оставиха без храна.

— Не предполагах, че Смегор и Таури ще се сетят за такова нещо.

— Не се сетиха те. Сетиха се техните военачалници.

— Да де, трябваше да се сетя. Колко са надеждни стените на Кадон?

— Станаха по-надеждни, след като сержант Халор направи няколко предложения за укрепването им — отвърна Елиар.

— Това е в стила на Халор — сухо каза Лейвон. — Предполагам, че иска просто да удържа града.

— Позна — отвърна Алтал. — Докато удържаш Кадон, ще приковеш към себе си една трета от вражеската армия.

— Скучна работа — отбеляза Лейвон.

— Плаща ти се, за да скучаеш, княже.

— А къде ще изпратите чичо ми?

— На изток има един град, Пома — отвърна Алтал. — Неговите крепостни стени са смехотворни, така че на нашествениците ще им е лесно да ги преодолеят. Халор реши, че на чичо ти ще му е приятно да води улични боеве.

— Така е. Хем ще може да се поразведри — въздъхна тъжно Лейвон.

Алтал изпревари войската и отиде при херцог Олкар, за да го предупреди за идването на Лейвон.

— Дали няма да ми направят града на нищо? — попита разтревожено херцогът.

— Не ми се вярва — успокои го Алтал. — Най-много да разбият някой и друг прозорец и да изпочупят мебелировката в кръчмите. Не ми се вярва обаче, че ще опожарят прекалено много здания.

Херцог Олкар го погледна ужасено.

— Само се пошегувах, ваше сиятелство — засмя се Алтал. — Княз Лейвон държи хората си изкъсо. След като приключи войната, изпратете ми сметката за нанесените щети.

При тези думи Олкар се оживи.

— Сметката трябва да е съвсем точна, ваше сиятелство — каза категорично Алтал. — Да няма никакво творчество. Ще поискам да видя парчетата от всяка счупена чиния. Няма да успеете да ме измамите, херцог Олкар, така че по-добре дори и не се опитвайте. А сега защо да не отидем до портите, за да посрещнем доблестните защитници на вашия прекрасен град?

Херцог Олкар и княз Лейвон очевидно не си допаднаха и Алтал призна пред себе си, че и самият той има известна вина за това. Бе забравил да спомене, че арумците са облечени във фустанели, и реакцията на херцога при вида на традиционното им облекло се чу в целия град. „Та те са облечени с рокли!“, възкликна херцог Олкар още когато армията наближи портите. Това не бе добро начало на запознанството. Лицето на княз Лейвон заприлича на буреносен облак и на Алтал му се наложи да заговори много бързо, за да предотврати кръвопролития.

После стана дума за дима. През последните няколко седмици ветровете бяха духали от изток и бяха отнасяли дима от горящите ниви далеч от Кадон. Сега обаче времето се бе успокоило и зад войските на княза се виждаха високи стълбове гъст дим.

— Какво гори там? — попита с подозрение херцог Олкар.

— Ниви, засети с пшеница — отвърна безразлично Лейвон.

— Ти луд ли си? — почти изкрещя Олкар.

— Може и да си прав — отвърна Лейвон. — Ако бях с всичкия си, въобще нямаше да се съглася на такава работа. Мислех си, че всички знаят как се водят войни. Тебе са те нападнали, градски човече, а два рода се опитват да задържат настъплението. Опожаряването на реколтата е първото, което се прави в подобна обстановка. Повечето армии предпочитат да не вървят през огън, но причината за опожаряването е друга.

— Вашите хора изгарят милиони!

Лейвон вдигна рамене.

— Има ли значение? Това сега е вражеска територия, така че ти и без това не можеш да прибереш реколтата. Тази реколта си я изгубил още в момента на нахлуването им. Врагът вероятно е смятал да изхранва армията си с нея. Сега няма да могат да го направят и ще минат на по-малки дажби. За предпочитане е войниците на врага да започнат да измират от глад, вместо да мрат, докато щурмуват крепостта. Ти наистина ли вярваше, че те щяха да ти позволят да прибереш реколтата?

— Но тя е моя! — възкликна Олкар. — Платил съм я.

— Ами тогава дай ги под съд — посъветва го весело Лейвон. — За да ги закараш пред съдията обаче, ще ти потрябват неколкостотин хиляди стражари. Както и да е, сега имам други грижи. Кажи ми къде да настаня хората си.

— В другия край на града, до езерото, има няколко свободни склада — отвърна Олкар. — Твоите хора би трябвало да се поберат там. Не искам обаче смутове в централната част на града, така че влезте през задната порта.

— Браво! — прекъсна го Лейвон. — Алтал, дай си ми парите сега и ще смятам, че сме квит. Ще ме кара да влизам през задната порта!

После се обърна към своите облечени във фустанели съплеменници и изрева:

— Братя, нямаме повече работа тук! Прибираме се в Арум!

— Нямаш право! — опита се да възрази Олкар.

— Държането ти никак не ми харесва, дребосъко! Защитавай сам келявия си градец!

На Алтал му отне повече от час да разсее получилото се недоразумение, като при това му се наложи да упражни доста голям натиск върху херцог Олкар. Херцогът си тръгна обиден, а Лейвон се изплю върху мястото, където до преди малко бе стоял надутият требореец.

— Ако трябва, Алтал, заключи този глупак в двореца му, но да не ми се мярка повече пред очите, защото ще го убия! — закани се князът. — Дай сега да огледаме крепостната стена. И аз имам някои идеи.

— Както заповядате, княже — отвърна Алтал и се поклони.

— Моля те, престани с тези номера! — отвърна раздразнено Лейвон.

 

 

— Вашите капитани разполагат с шпиони, господа — каза Алтал на Смегор и Таури. — Тези шпиони са разбрали, че нашествениците са решили да убият и двама ви. Тази крепост ще ви защити.

— Да ни убият ли? — възкликна пъпчивият Смегор.

— Такива неща се случват по време на война, княже — отвърна спокойно Алтал. — Би трябвало да сте поласкани от това. Щом врагът ви ненавижда толкова силно, че иска да ви убие, това означава, че си вършите работата както трябва.

— Че ние нищо особено не сме направили — възрази Таури.

— Да, нищо извън обичайното — съгласи се Алтал. — Предполагам обаче, че вашите хора се справят с работата си много добре.

— Какво точно правят сега Вендан и Гелун? — попита Смегор.

— Нашествието започна през лятото и това не е случайно, както навярно си давате сметка — каза Алтал. — Пшеницата е зряла и наемниците на владетеля на Кантон съвсем определено разчитат да се хранят с нея по време на своя поход на юг. Вендан и Гелон се погрижиха по нивите да не остане нищо освен пепел. Опожариха и пасбищата. По на сто километра от двете страни на вражеската войска не остана нищо, с което да могат да се изхранват хора и коне. Нашествениците и конете им буквално умират от глад.

— Ами ние не сме заповядвали такова нещо! — възкликна Таури и пребледня.

— Това не е необходимо, княже. Опожаряването на реколтата е рутинна практика. Мислех, че това ви е известно.

— За пръв път чувам такова нещо! Кажи на Гелун и Вендан веднага да прекратят палежите!

— Защо трябва да им нареждам такова нещо, Таури? Та то дава резултати! Забавя настъплението на противника и същевременно предоставя на нашата войска повече време за подготовка. Вашите хора правят точно това, за което плащам на вас двамата.

— Обаче… Обаче… — опита се да възрази Таури.

Смегор рязко го сръга с лакът в ребрата и каза доста неубедително:

— Много се радваме, че нашите хора се справят така добре със задълженията си.

— На ваше място бих стоял по-далеч от прозореца, господа — предупреди ги Алтал. — Някой стрелец би могъл да ви улучи. — После бръкна в туниката си и извади лист хартия. — Един от нашите шпиони е доста талантлив. Това е рисунка на човека, на когото е заплатено, за да ви убие. Стражите на тази крепост разполагат с копия от рисунката, така че знаят кого да търсят. Тук наистина сте в безопасност, но на ваше място не бих излизал навън. А сега ви моля да ме извините, но трябва да ви напусна, тъй като ме чака много работа.

 

 

— Получи ли се, господин Алтал? — попита оживено Гер.

— Хванаха се като шарани, Гер — отвърна доволно Алтал. — И двамата познаха на рисунката Арган и знаят, че най-вероятно го е пратил Генд. Малката ни измислица, че Арган е убиец, напълно обосновава поставянето им под стража за тяхно собствено добро, така че те не могат да възразят, без да предизвикат подозрения. Положението им се утежнява от още нещо. Те чудесно знаят, че ако не обяснят на Генд, че опожаряването на реколтата не е извършено по тяхно нареждане, той по всяка вероятност наистина ще изпрати някой да ги убие. Предполагам, че в момента не са наясно от какво по-напред да се страхуват. Каквото и да направят, някой ще поиска да ги убие.

— Обзалагам се, че ще се побъркат — ухили се Гер.

— Притиснати са до стената. Разбира се, бихме могли да им кажем, че сме наясно, че работят за Генд, и че са заключени именно заради това.

— Това не бива да се прави, господин Алтал. Много по-зъбавно е да си останат в неведение.

— Прав си, Гер. Наистина е много по-зъбавно — отвърна Алтал. — Какво правят дамите?

— Еми учи Андина как да се преструва — обясни Гер. — Това има някаква връзка със съня, в който лошата жена бе стъпила на шията на Андина. Тя наистина побесня, когато Лейта й разказа, че двама от нейните генерали работят за Генд. Искаше да ги удире живи.

— Да ги удире?

— Да им смъкне кожата. Еми обаче й каза да не го прави. Каза й да се преструва. Да се прави на младо и страхливо момиченце, което се плаши от сянката си и така нататък.

— Та казваш, че Андина е станала плашлива, така ли?

— Все още не може да се преструва както трябва — призна Гер. — Трудно й е да се справя с гласа си. Еми иска гласът й да зазвучи плачливо и уплашено, обаче Андина не знае как да го направи. Гласът й все още може да счупи стъклата на прозорците. Андина е страхотна, когато се ядоса, нали?

— Зависи къде точно си застанал, Гер. Ако в момента, когато започне да използува този глас, случайно си пред нея, няма да ти е много приятно.

— Прав си. Тя няколко пъти ми изкрещя и наистина никак не ми беше приятно.

— Къде е княз Алброн?

— Долу е, при конската госпожица. Тя го учи на номерата, които използуват войниците на кон по време на война. Струва ми се обаче, че не научава много. Непрекъснато я гледа и от много гледане я слуша твърде разсеяно.

— Разбирам.

— Бих се радвал да не го правят пред мен. Непрестанно съм нащрек. Не знам какво ще направят в следващия момент.

Алтал замислено се почеса по бузата и каза:

— Май ще трябва да избързаме с разговора, за който ти споменах, че трябва да проведем, Гер.