Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 5

Алтал не можеше да повярва на ушите си. Накрая тъжно въздъхна и унило се отпусна на пейката. Късметът му не се бе задоволил със злините, които му бе сторил досега. Бе решил наистина да го довърши. Алтал проумя причината, поради която Генд си бе потърсил наемен крадец, вместо сам да открадне Книгата. Домът на края на света въобще не се нуждаеше от стражи или от хитро заложени капани, за да го защитават. Той се защитаваше сам. Защитаваше и самия себе си, и Книгата от крадци, като лишаваше от разум всеки, осмелил се да проникне в него. Алтал отново въздъхна и погледна укорително котката.

— Да? Какво има? — попита го тя с отвратително надменния тон, присъщ на всички котки.

— Няма защо да ми говориш. И ти, и този дом се справихте успешно със задачата си. Напълно обезумях.

— За какво говориш?

— Котките не могат да говорят. Просто е невъзможно. Всъщност, ти не ми говориш, а ако се замисля повече, вероятно въобще не съществуваш. Виждам те и чувам думите ти само защото съм обезумял.

— Ставаш смешен.

— Всички луди са смешни. По пътя си срещнах един луд, който разговаряше с Бога. Много са хората, които се обръщат към Бога, но единствено този клет старец си бе повярвал, че Бог му отговаря.

Алтал въздъхна страдалчески и добави:

— Сигурно скоро всичко ще приключи. След като вече се лиших от разум, навярно не след дълго ще скоча през прозореца и ще падам безкрайно сред звездите. Лудите постъпват именно така.

— „Ще падам безкрайно“. Какво искаш да кажеш с тези думи?

— Нали домът се намира точно на края на света? Скоча ли през прозореца, просто ще падам безкрайно през нищото, което се намира отвън.

— Откъде ти дойде наум тази смехотворна мисъл? Че това е краят на света?

— Всички го казват. Хората от Кагвер дори не искат да разговарят на тази тема, защото ги е страх. Погледнах натам и видях, че има само облаци. Облаците са част от небето, а това означава, че ръбът на тази пропаст бележи мястото, където светът свършва и започва небето. Не съм ли прав?

— Не — отвърна котката и разсеяно облиза първо едната си лапичка, после другата. — Въобще не си прав. Долу има нещо. Наистина, то е много, много далеч оттук, обаче го има.

— И какво е то?

— Вода, Алтал. А това, което си видял, когато си надникнал отвъд ръба на пропастта, е мъгла. Мъглата и облаците са кажи-речи едно и също. Само дето мъглата е по-близо до повърхността на земята.

— Ти знаеш името ми?

Това го изненада.

— Разбира се, че го знам, глупако. Изпратиха ме тук, за да те посрещна.

— И кой те изпрати?

— Виждам, че все още ти е доста трудно да убедиш самия себе си, че си с всичкия си. Не ме карай да избързвам и да ти разказвам неща, които все още не си в състояние да разбереш. По-добре ще е вместо това да започнеш да свикваш с мен, Алтал. Предстои ни да прекараме много време заедно.

Алтал се отърси от вцепенението си и каза:

— А не. Струва ми се, че разговаряхме достатъчно. Разговорът с теб бе наистина много приятен, обаче ще те помоля да ме извиниш. Просто ще прибера Книгата и ще си тръгна. Наистина би ми доставило удоволствие да си побъбрим повечко, обаче се задава зима и не искам да зъзна по обратния път.

— Как точно възнамеряваш да излезеш от този дом? — попита го спокойно котката и започна да се чеше по ушите.

Той рязко се извърна. Вратата, през която бе влязъл, вече я нямаше.

— Как успя да направиш това?

— Тази врата няма да ни е потребна. Поне за известно време. Пък и оттам влизаше студен въздух. Теб те домързя да я затвориш, когато влезе.

Крадецът се паникьоса. Осъзна, че е попаднал в капан. Книгата го бе подмамила в този дом, а сега котката го бе пленила и оставила без изход.

— Ще взема да се самоубия — скръбно каза той.

— Няма да се самоубиеш — отвърна съвсем спокойно котката, докато приглаждаше козината по коремчето си. — Ако искаш, може и да се опиташ, обаче нищо няма да се получи. Не можеш да излезеш от стаята, не можеш да скочиш през прозореца, не можеш и да се нараниш с меча или копието си. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл, Алтал. Ще останеш да ми правиш компания, докато свършим това, което трябва да свършим.

— Тогава ще мога ли да си тръгна? — попита той обнадеждено.

— Тогава ще ти бъде наредено да си тръгнеш. Някои неща ще трябва да свършим тук, а други — на други места.

— А тук какво ще правим?

— От мен се очаква да те уча, а от теб — да усвояваш това, на което те уча.

— Какво трябва да усвоя?

— Книгата.

— Искаш да кажеш, че трябва да се науча да я чета?

— Това е част от учението — отвърна котката и започна да почиства опашката си, като я доближи с лапичка към лицето си. — Първо ще се научиш да я четеш, а после — да я използуваш.

— Да я използувам ли?

— И до това ще стигнем. Засега толкова информация ти стига. Виждам, че все още ти е трудно да осмислиш дори само това, което вече ти казах.

— Аз пък ще ти кажа нещо, което е добре да ти стане ясно още отсега. Няма да се подчинявам на заповедите на една котка — отвърна той разгорещено.

— Ще се подчиняваш, и още как. Разбира се, ще ти отнеме известно време да свикнеш с тази мисъл, но това не е проблем, защото разполагаме с безкрайно много време.

Котката опъна лапичките си и се прозина. След това се огледа.

— Така, вече съм спретната и чистичка — каза тя доволно, отново се прозина и добави:

— Имаш ли да ми казваш някакви други глупости? Аз вече ти съобщих всичко, което трябваше да ти съобщя.

Светлината в купола над главите им започна да отслабва.

— Какво става? — попита сърдито Алтал.

— Става това, че вече си почистих и огладих козината и ще си подремна.

— Та ти съвсем наскоро се събуди.

— Нима това има отношение към съня ми? След като ти все още очевидно не си готов да направиш това, което се очаква от теб, не виждам защо да не си подремна.

След тези думи котката легна на кожите и затвори очи.

Алтал продължи да недоволствува, но спящата котка не реагира дори с потрепване на ухо. Накрая той се отказа да протестира, зави се с наметалото, легна близо до мястото, където се бе намирала вратата, и също заспа.

Успя да издържи цели няколко дни, обаче поради професията си бе по начало напрегнат и принудителното безделие започна да му лази по нервите. Обиколи няколко пъти стаята и надникна през прозорците. Установи, че може без никакви усилия да подаде през тях главата си или ръцете си, но когато се опиташе да подаде туловището си, нещо невидимо го спираше. Каквото и да бе това нещо, то не допускаше в стаята да нахлуе студеният въздух отвън. В тази стая имаше много неща, на които крадецът не можеше да даде никакво обяснение. Най-сетне любопитството в него надделя.

— Добре, предавам се. Ти победи — каза на котката една сутрин, когато дневната светлина започна да разпръсква мрака.

— Разбира се, че победих — отвърна котката, отвори яркозелените си очи, прозина се и лениво се протегна. — Няма ли да дойдеш при мен, за да си поговорим? — попита.

— Мога да разговарям с теб и оттук — отвърна Алтал. Не му се искаше да се доближава твърде много до котката. Бе разбрал, че тя притежава умения отвъд неговото разбиране и не му се искаше да му направи нещо.

Ушите й леко трепнаха.

— В такъв случай извести ме, когато бъдеш готов да приемеш предложението ми — рече котката и отново затвори очи.

Той промърмори няколко ругатни и накрая реши да се откаже от упорството си. Стана от пейката, отиде до покритото с кожи легло, седна, посегна колебливо към котката и докосна с пръсти косматия й гръб, сякаш за да се убеди, че тя наистина съществува.

— Бързо реагираш — каза котката, отвори очи и започна да мърка.

— Нямаше особен смисъл да продължавам да упорствувам. Очевидно тук ти контролираш положението. Та каза, че искаш да разговаряме.

Тя докосна ръката му с муцунка.

— Радвам се, че ме разбра. Не те извиках при себе си току-така, Алтал. Засега съм котка, а котките се нуждаят от допир. Държа да си близо до мен, когато разговаряме.

— Какво излиза? Че не винаги си била котка?

— Ти колко говорещи котки си срещал в живота си?

— Боя се, че не мога да си спомня коя беше последната.

Тя се засмя и той усети удовлетворение. Това, че бе способен да я разсмее, означаваше, че тя не контролира положението напълно.

— Всъщност, Алтал, с мен никак не е трудно да се общува — каза котката. — Просто трябва от време на време да ме галиш и да ме чешеш зад ушите, и ще се разбираме чудесно. А сега ми кажи: има ли нещо, от което да се нуждаеш в момента?

— Няма да е зле да изляза за малко, за да убия някакъв дивеч. Трябва да се нахраним — каза той с престорена небрежност.

— Гладен ли си?

— Точно сега не съм, но съм сигурен, че скоро ще огладнея.

— Аз ще имам грижата да ти осигурявам храна, когато си гладен — отвърна котката и го стрелна с поглед. — Всъщност ти наистина ли повярва, че можеш да се измъкнеш така лесно?

В отговор той се ухили.

— Заслужаваше си да направя опит. — После взе котката и я вдигна в скута си.

— Вече никъде няма да ходиш без мен, Алтал. Свикни с мисълта, че ще бъда заедно с теб до края на живота ти, а той наистина ще бъде много дълъг. Ти бе избран, за да извършиш някои неща, а аз бях избрана, за да ти обясня как точно да ги извършиш. Животът ще ти се стори много по-лесен, когато свикнеш с тази мисъл.

— И как така избраха именно нас? Кой ни избра?

Котката докосна бузата му с меката си лапичка.

— И за това ще си поговорим. По-нататък. Е, защо да не започнем занятията си?

Тя слезе от леглото, отиде до масата и без никакво усилие скочи върху полираната й повърхност.

— Време е да се заемем с работа, приятелю. Седни тук, за да почна да те уча на четмо.

Урокът представляваше превод на стилизирани рисунки, подобни на рисунките в книгата на Генд. Рисунките изобразяваха думи. Усвояването на конкретни понятия като „дърво“, „камък“ или „прасе“ бе лесно. По-трудно бе осмислянето на понятия като „истина“, „красота“ и „порядъчност“.

Алтал по начало лесно се нагаждаше към промяната в обстановката — това е задължително качество за един крадец, — но тук това нагаждане донякъде го затрудни. Когато огладнееше, храната просто се появяваше на масата. Първите няколко пъти това го изненада, но после той въобще престана да му обръща внимание. И чудесата стават банални, когато започнат да се случват често.

На края на света започна зимата, слънцето се скри и повече не се появи и настъпи вечна нощ. Котката търпеливо му обясни това явление, но той го разбра само в основни линии. С разума си успя да схване, че земята кръжи около слънцето, а не то около нея, но му бе трудно да свикне с тази мисъл. Когато започна безкрайната нощ, той престана да брои дните. Реши, че те просто са престанали да съществуват. Престана и да поглежда през прозорците. Почти непрестанно валеше сняг, а снегът го потискаше.

Постигна напредък в четенето. След като попаднеше няколко пъти на една и съща дума, накрая започваше да я разпознава. Думите привлякоха цялото му внимание.

— Нали не винаги си била котка? — попита той веднъж, когато и двамата лежаха върху бизоновите кожи, след като се бяха нахранили.

— Струва ми се, че веднъж ти отговорих на този въпрос.

— А какво си била преди това?

Котката го изгледа продължително със сияещите си зелени очи.

— Все още не си подготвен за такава информация, Алтал. Засега се справяш добре с учението. Никак не ми се иска да започнеш отново да се блъскаш в стените както в деня, когато пристигна.

— Преди да се превърнеш в котка имаше ли име?

— Да, имах. Едва ли обаче би могъл да го произнесеш. Защо питаш?

— Не ми се иска да продължавам да те наричам „котка“. Все едно че те наричам „магаре“ или „кокошка“. Имаш ли нещо против да ти измисля име?

— Не, стига да е хубаво. Чух някои от думите, които изричаш, когато мислиш, че съм заспала. Те не ми харесват.

— Заради изумрудените ти очи бих могъл да те нарека Есмералда.

— Да. Това е приемливо име. Пък и навремето имах много красив изумруд. Това бе преди да дойда тук. Обичах да го държа на слънчевата светлина и да наблюдавам сиянието му.

— Значи преди да се превърнеш в котка си имала ръце — хитроумно заключи той.

— Да, имах. А сега ще започнеш ли да гадаеш колко са били на брой и по кои части на тялото ми са били прикрепени? Престани да хитруваш на дребно, Алтал. Някой ден ще узнаеш коя съм в действителност, и това може да те изненада. Не е необходимо обаче да го узнаваш още сега.

— Може и да е така — отвърна той лукаво. — От време на време обаче неволно ми казваш нещо за себе си, и аз не го забравям. Скоро ще науча доста неща за теб. За това каква си била преди.

— Ще ги научиш едва когато аз пожелая, Алтал. Сега за теб е най-добре да се съсредоточиш върху учението. Ако се появя в този Дом в истинския си облик, това няма да ти бъде по силите.

— Толкова ли си страшна?

Котката се отри в него и замърка.

— Ще видиш и това, приятелю. Когато му дойде времето.

Независимо от надменното си държане, за което Алтал заподозря, че е част от нейната истинска същност, Есмералда бе мило същество, стремящо се непрестанно към близък физически допир с него. Когато той спеше върху меките кожи, тя винаги се свиваше до него и мъркаше доволно. В самото начало той се противеше на тази близост — завиваше се с вълненото си наметало и го затягаше плътно около врата си. Есмералда мълчаливо го гледаше, застанала до леглото. После, когато той се унасяше в сън, тихо се качваше на леглото и се наместваше до главата му. Ловко докосваше шията му с влажното си хладно носле, при което Алтал автоматически се отдръпваше. Точно в този миг тя се шмугваше под наметалото, наместваше се удобно до гърба му и започваше да мърка. Мъркането й му действуваше успокояващо, така че присъствието й не го дразнеше. Тя очевидно се развличаше от тази игра, така че Алтал продължи да затяга наметалото около врата си, за да й дава възможност да го изненадва всяка вечер. На него това не му струваше нищо, а пък нея я развличаше.

Тя обаче имаше една привичка, която определено не му харесваше. От време на време сякаш проявяваше неудържимо желание да измие лицето му — обикновено когато той бе потънал в дълбок сън. Внезапно отваряше очи и осъзнаваше, че котката е обгърнала с лапички шията му, за да не му позволява да избяга, и облизва цялото му лице, от брадичката до челото, с грапавото си влажно езиче. Първите няколко пъти се опита да се отърси от нея, но още при първите му помръдвания тя помръдваше леко лапички и от тях се подаваха ноктите й. Той веднага схвана смисъла на този намек. Всъщност тези импровизирани измивания не му пречеха чак толкова и той се научи да ги изтърпява. Когато две същества създават общо домакинство, винаги се налагат някакви взаимни компромиси. Ако се изключеха няколко нейни лоши привички, Есмералда всъщност бе напълно поносима.

Макар вечната нощ, покриваща далечните северни земи, да бе заличила всякаква представа за понятието „ден“, Алтал бе убеден, че дневното им разписание по всяка вероятност повече или по-малко съвпада с часовете на изгревите и залезите в южните земи. Нямаше причини да мисли така, нито му бе възможно да провери истинността на предположенията си, но те му се струваха логични.

Неговите „дни“ преминаваха на масата. Пред него бе разтворена Книгата, а до нея бе клекнала Есмералда и го наблюдаваше. Разговорите им се свеждаха най-често до въпроси и отговори. Той попадаше на непознат символ и питаше: „Това какво значи?“, тя му отговаряше и той продължаваше да чете, докато не попаднеше на друг непознат символ. Пергаментовите листове в бялата кожена кутия не бяха подшити един към друг и Есмералда много се тревожеше, когато той объркваше подреждането им. „Стават съвсем безсмислени, когато ги разбъркаш“, неизменно му казваше сърдито в такива случаи.

— Много от тях и без това изглеждат безсмислени.

— Постави ги в реда, в който си бяха.

— Добре, добре, няма защо да махаш с опашка.

Тази негова реплика винаги предизвикваше шеговито скарване. Есмералда прилягаше на предните си лапи, присвиваше уши, повдигаше задната част на тялото си и започваше да маха с опашка. След това скачаше върху ръката му и я захапваше. Никога обаче не изваждаше ноктите си и макар и да ръмжеше сърдито, така и не го ухапа.

В такива случаи той реагираше, като със свободната си ръка старателно разрошваше козината й. Това очевидно не й бе приятно, тъй като после й отнемаше много време да се приведе в ред с помощта на езичето си.

Тъй като Есмералда бе котка, поне в момента, и имаше силно развито обоняние, настояваше Алтал да се къпе редовно, едва ли не непрестанно. До леглото им внезапно се появяваше огромна облицована с плочки вана с топла вода. Алтал, в началото с въздишка, ще не ще трябваше да стане и да започне да се съблича. По-късно установи, че му е по-лесно да се изкъпе, отколкото да спори с нея. След време кисненето в топла вода преди вечеря дори започна да му доставя удоволствие.

През тази зима в главата му се появи странна мисъл, предизвикана може би от непрестанния мрак. Все още не бе съвсем сигурен дали не е обезумял. Дали подобно на човека, който разговаряше с Бога, не бе пропуснал момента на смъртта си. Сега обаче допусна и друга възможност. Дали пък този момент не бе настъпил? Дали пък някъде в Хуле или в планините на Кагвер някой не се бе прокраднал зад него и не бе разцепил главата му с брадва? Ако бе станало много бързо, той въобще нямаше как да разбере тази работа и неговият призрак щеше да продължи пътя си. Тялото му може би лежеше някъде с разцепена глава, от която се стичаше мозък, а призракът му бе продължил пътя си към този Дом, без въобще да си даде сметка, че собственикът му е мъртъв. В такъв случай не Алтал се бе срещал с безумеца, който разговаряше с Господа, и не Алтал бе достигнал края на света и наблюдавал огъня на Бога. Всичко това го бе измислил неговият призрак. Този призрак бе стигнал до последното си местоназначение и сега щеше да остане заключен в тази стая с Есмералда и с Книгата за вечни времена. Ако тази теория бе правилна, той вече се бе оказал в отвъдния свят. А на всички е добре известно, че отвъдният свят е изпълнен с най-странни неща, така че няма никакъв смисъл да се удивляваш на стая, която е топла и добре осветена без помощта на огън, нито пък да започнеш да си казваш, че нещо е невъзможно, всеки път, когато станеш свидетел на странно явление. Работата бе ясна — той се бе озовал в собствения си задгробен живот.

Ако обобщеше всичко обаче, този задгробен живот не бе чак толкова лош. Не студуваше, бе добре нахранен и си имаше Есмералда за компания. Е, наистина нямаше да е зле от време на време да се появи медовината на Набжор или някоя от сестрите на момичето с палавите очи от неговото заведение, но с течение на времето тези неща започнаха да му се струват все по-маловажни. Алтал бе слушал някои доста ужасяващи неща за задгробния живот, обаче нямаше никакви признаци, че положението му ще се влоши. Реши, че трябва да свикне с мисълта, че е мъртъв. Изразът „да свикне да живее с тази мисъл“ за случая бе съвсем неподходящ. Единственото, което го измъчваше, бе абсолютната невъзможност да издири човека, който го бе убил. Тъй като сега бе нематериален призрак, нямаше да може да насече този мръсник на парчета. После обаче съобрази, че би могъл да се явява като привидение на неизвестния нападател и че това дори ще е по-добре, отколкото просто да го заколи.

Замисли се дали ще му е по силите да убеди Есмералда да се съгласи с този му замисъл. Можеше да й обещае, че след като изтормози убиеца си до смърт, ще се върне при нея в техния съвместен задгробен живот. Бе обаче почти сигурен, че тя няма да повярва на обещанията на призрака на човек, известен с безкрайните си лъжи. След като обмисли по-внимателно идеята си, реши да не я споделя със своята космата съжителка.

После обаче над покрива на света отново изгря слънцето и заедно с него изчезнаха и подозренията му, че е мъртъв. Продължителният мрак добре пасваше на разбиранията му за задгробен живот, обаче завръщането на слънцето го накара да повярва, че е жив.

Вече се справяше доста добре с Книгата, която започна да му се струва все по-интересна. Една мисъл обаче се загнезди в главата му и един пролетен следобед той сложи ръце върху Книгата и погледна Есмералда — тя лежеше на масата и се правеше, че спи.

— Кое е истинското му име? — попита Алтал.

Тя сънено отвори зелените си очи.

— Чие име?

— Името на този, който е написал Книгата. Никъде в нея не се казва открито кой е той.

— Той е Бог, Алтал.

— Да де, знам. Но кой именно бог? Всяка страна, която съм посещавал, си има собствен бог. Или собствени богове. И всичките си имат различни имена. Да не би да е Хердос, богът на народите на Векти и Плаканд? Или Апвос, богът на Екверо? Как всъщност се казва?

— Дейвос, естествено.

— Дейвос? Богът на медите?

— Разбира се.

— Есмералда, медите са най-глупавият народ на света.

— Това каква връзка има с името на Бог?

— Човек би могъл да очаква, че хората, които се кланят на истинския Бог, са по-свестни.

Тя въздъхна.

— Бог е само един, Алтал. Не успя ли да го разбереш досега? Народите на Векти и Плаканд го наричат Хердос, защото за тях най-важни са стадата им от говеда и овце. Народът на Екверо го нарича Апвос, защото поминъкът му е свързан най-вече с езерата. Колкото до медите, те са най-древният народ в тази част на света. Донесли са името на Бог със себе си още при идването си тук.

— Откъде са дошли?

— От юг, след като се научили да сеят пшеница и да отглеждат овце. След като поживели известно време в Медио, се разпръснали из другите места, а след време тамошните жители променили името на Бога.

Котката се протегна, прозина се и предложи:

— Нека вечеряме с риба.

— Риба ядохме снощи. И по-предната вечер.

— Какво от това? Аз много обичам риба. Ти не обичаш ли?

— Е, обичам. Малко ми поомръзна обаче, след като от три седмици ядем риба три пъти дневно.

— Тогава сам си приготви вечеря.

— Чудесно знаеш, че все още не ми е по силите да направя това.

— В такъв случай, ще се задоволиш ли с това, което ще предложа аз?

— Пак ли риба? — попита той страдалчески.

— Прекрасна идея, Алтал! Как се радвам, че се сети!

В Книгата имаше много понятия, които Алтал не разбираше, така че с Есмералда прекарваха дълги вечери в разговори за тях. Голяма част от времето си посвещаваха на игри. Есмералда в крайна сметка беше котка, а котките са игриви. По време на игрите тя проявяваше престорена сериозност, която я правеше страшно очарователна. Котката запълни повечето празноти в неговия живот. Понякога по време на игрите правеше глупости и почти наподобяваше човешко същество. Алтал реши, че глупаци могат да бъдат само хората. Животните по правило изпитваха твърде голямо себеуважение, за да могат дори да допуснат, че могат да станат за смях.

Веднъж, когато се бе вглъбил в Книгата, с крайчеца на окото си забеляза леко движение и разбра, че котката се прокрадва към него. Когато не й обръщаше особено внимание, тя се развличаше, като му напомняше за съществуването си. Котката бавно се прокрадваше по полирания под, но той вече бе разбрал, че се е запътила към него, така че когато тя скочи, той се извърна и я улови във въздуха. Последва обичайната игра на сърдене, след което той я придърпа към себе си и я притисна до лицето си.

— Да знаеш само колко много те обичам, Еми!

Тя се отдръпна от лицето му.

— Еми? — изсъска. — ЕМИ!?!

— Това е присъщо на хората — опита се да й обясни. — Когато живеят дълго време заедно, си измислят гальовни имена.

— Пусни ме!

— Моля ти се, не се дръж глупаво.

— Еми!? Веднага ме пусни, инак ще ти издера ухото!

Той бе сигурен, че тя няма да го направи, но все пак я сложи на пода и я потупа по главата.

Тя се извърна, с прибрани уши и настръхнала козина, и изсъска.

— Еми, бива ли да се държиш така? — рече той с престорено удивление. — Направо съм изненадан от държането ти.

Котката го наруга и той вече се изненада истински.

— Май си ми сърдита, а?

Тя отново изсъска и той й отвърна със смях:

— Еми, Еми, Еми. — Каза го гальовно.

— Какво има, Алти, Алти, Алти? — отвърна тя презрително.

— Алти ли?

— Да, Алти! — каза котката, качи се на леглото и замълча.

Тази вечер той остана без вечеря, но и с чувството на победител. Вече бе разбрал как трябва да реагира спрямо котката, когато тя започне да се държи надменно. Щеше да е достатъчно да каже „Еми“, за да я накара да промени високомерното си изражение и да предизвика гнева й. Реши, че този похват може да му е от полза в бъдеще.

На другия ден сключиха примирие и животът се върна в нормалното си русло. Вечерта тя му устрои банкет. Стана му ясно, че по този начин му предлага да се помирят, така че не пропусна да похвали всичките поднесени ястия.

След като си легнаха, тя дълго близа лицето му. Накрая измърка:

— Ти вчера сериозен ли беше, когато ми каза това нещо?

— Кое нещо имаш предвид?

Котката присви уши.

— Каза, че ме обичаш. Сериозно ли го каза?

— А, това ли имаш предвид? Разбира се, че го казах сериозно. Въобще не беше необходимо да ме питаш.

— Не ме ли лъжеш?

— Нима смяташ, че съм способен на такова нещо?

— Разбира се, че си способен. Ти си най-големият лъжец на света.

— Благодаря ти за тези думи, мила.

— Не ме ядосвай, Алтал — предупреди го тя. — В момента съм обхванала главата ти с четирите си лапи, така че се дръж добре с мен. Освен ако не желаеш лицето ти да се окаже на гърба ти.

— Ще се държа добре — обеща той.

— В такъв случай повтори го.

— Какво да повторя, мила?

— Знаеш какво.

— Добре, малко мое котенце, много те обичам. След тези думи чувствуваш ли се по-добре?

Тя отри лице в неговото и започна да мърка.

Сезоните отново започнаха да се редуват. Тук, на края на света, лятото бе кратко, а зимата — дълга. След като се смениха няколко пъти, миналото на Алтал започна да избледнява в паметта му. Дните му, посветени на борбата с Книгата, минаваха незабелязано. Започна да прекарва все по-голяма част от времето си, вперил поглед в сияещия купол, докато размишляваше над странните неща, които бе научил от Книгата.

— Какъв ти е проблемът? — запита веднъж раздразнено Есмералда, когато видя, че Алтал, макар да бе седнал на масата, дори не поглежда към Книгата. — Дори не си правиш труда да се престориш, че четеш.

Алтал положи ръка върху Книгата.

— Опитам се да осмисля нещо, което не разбирам.

— В такъв случай попитай мен — отвърна му тя с изпълнен с примирение глас. — Това не значи, че непременно ще ме разбереш, но все пак ще се опитам да ти го обясня.

— Знаеш ли, че можеш да бъдеш много язвителна?

— Разбира се, че знам. Правя го нарочно. Но ти въпреки това продължаваш да ме обичаш, нали?

— Предполагам, че да.

— Само предполагаш, така ли?

Той се засмя.

— Успях да те разсъня, нали?

Тя присви уши и изсъска.

— Дръж се добре — каза й той и я почеса зад ушите. После отново погледна смущаващия го текст. — Ако съм разбрал добре, тук е казано, че всички неща, създадени от Дейвос, имат еднаква ценност в неговите очи. Това означава ли, че за него един човек не е по-ценен от, да кажем, някоя песъчинка или буболечка?

— Не съвсем — отвърна котката. — Означава, че Дейвос не се замисля върху отделните части на това, което е сътворил. За него важно е цялото. Човек играе твърде малка роля в цялото творение и всъщност не се задържа тук за дълго време. Ражда се, живее и умира. Всичко това става за толкова кратко време, че планините и звездите въобще не забелязват неговото появяване.

— Много мрачна мисъл. Какво излиза — че ние не означаваме нищо? Че Дейвос няма да забележи отсъствието ни дори и след смъртта на последния от нас, така ли?

— Вероятно ще го забележи. Имало е и други живи същества, които днес не съществуват, но Дейвос ги помни.

— Защо в такъв случай е позволил да измрат?

— Защото са извършили всичко, за което са били предназначени. Заради това Дейвос им е позволил да изчезнат. Освен това, ако всичко, съществувало някога на този свят, продължаваше да съществува и днес, нямаше да има място за новите създания.

— Излиза, че това рано или късно ще се случи и с хората, така ли?

— Това не е съвсем сигурно, Алтал. Другите създания приемат света такъв, какъвто е, докато човекът го променя.

— А Дейвос напътствува ли ни, когато го променяме?

— Защо му е да се занимава с това? Дейвос не се занимава с дреболии, мили. Той просто задвижва нещата и ги оставя да се движат сами. Всички грешки, които допускате, са си изцяло ваши. Не винете Дейвос за тях.

Алтал разроши козината й.

— Ще се радвам да престанеш да правиш това — каза тя. — Отнема ми много време да се среша отново.

— Е, поне има с какво да запълваш времето между сънищата си, Еми — отвърна й той и отново се вглъби в Книгата.