Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Обзет от чувство за поражение, Алтал прояви известна грубост към първия човек, който късно през следващата нощ премина покрай мястото, където крадецът бе застанал в засада. Алтал се измъкна от мрака, хвана нищо неподозиращия човек за туниката и с все сила го блъсна в каменната стена. Омекналото тяло на човека се отпусна безсилно в ръцете му и това разгневи Алтал още повече. Поради някакви неведоми причини му се искаше човекът да окаже поне мъничко съпротива. След като изпадналата в безсъзнание жертва се свлече в канавката, Алтал бързо отряза кесията й. После, по причини, които също не можа да си обясни, завлече отпуснатото тяло на човека в сенките и открадна всичките му дрехи.

Докато вървеше по тъмната уличка, се сети, че това, което току-що бе направил, всъщност е глупаво. И все пак нещо го караше да мисли, че е постъпил правилно, тъй като по този начин бе дал израз на мнението си за цивилизацията. Странно защо осъзнаването на нелепостта на положението го накара да се почувствува по-добре.

След като извървя още известно разстояние обаче вързопът с дрехи под мишницата му започна да му пречи и той го захвърли, без въобще да си направи труда да провери дали някои от дрехите не му стават.

За негов късмет, градските порти бяха отворени, така че Алтал спокойно напусна Магу. Беше почти пълнолуние, така че светлината бе предостатъчна, и той тръгна на север, като с всяка измината стъпка се чувствуваше по-добре. Когато се зазори, вече бе на няколко километра от Магу. На розовата утринна светлина видя в далечината снежните върхове на Арум.

От Магу до подножието на Арум разстоянието бе много голямо, но това не смути Алтал. Колкото по-бързо напуснеше цивилизования свят, толкова по-добре. Въобще целият този замисъл да посети равнината се бе оказал голяма грешка. И не защото не се бе облагодетелствувал от пътуването си. Алтал така или иначе пропиляваше всяка придобита стотинка. Това, което го разтревожи, бе видимото отчуждение, настъпващо между него и късмета му. Парите не значеха нищо, късметът значеше всичко.

Към края на лятото достигна подножието на планините. В един златен следобед спря до порутена крайпътна кръчма. Не защото бе много жаден, а защото изпитваше желание да си поговори с хора, които можеше да разбере.

— Нямаш представа колко е дебел — обясняваше на кръчмаря един полупиян човек. — Пък и защо да не е? Може да си позволява да яде колкото си иска. И без това вече сигурно е събрал половината богатства на Арум.

Тези думи незабавно привлякоха вниманието на крадеца, така че той седна близо до разговорливия клиент с надеждата да чуе още нещо.

— Какво искаш, приятелю? — попита кръчмарят.

— Медовина — отвърна Алтал.

От месеци не бе изпил дори и чаша свястна медовина — жителите на равнината очевидно не умееха да я приготвят.

— Прощавайте, че ви прекъснах — каза любезно Алтал на разговорливия човек.

— Няма нищо — отвърна човекът. — Тъкмо обяснявах на Арек колко е богат един племенен вожд от Севера. Има толкова много пари, че още не са измислили число за назоваването на броя им.

Човекът имаше червеното лице и лилавия нос на закоравял пияница, обаче Алтал не се интересуваше от външността му. Неговото внимание бе привлечено от наметалото му от вълча кожа. По някаква неведома причина шивачът бе оставил вълчите уши на качулката на наметалото. Алтал реши, че е много красиво.

— Та как казваш му беше името на този вожд? — попита.

— Гости Големия търбух. Сигурно заради това, че единственото му телесно движение е мърдането на ченето. От сутрин до вечер непрекъснато яде.

— Ако съм те разбрал добре, е в състояние да си го позволи.

Пияният продължи обстойно да описва богатствата на дебелия племенен вожд. Алтал си даде вид, че това му е много интересно, и не престана да поръчва нови чаши медовина. Към залез-слънце човекът вече бе съвсем пиян, а на пода до Алтал имаше голяма локва от излята медовина.

След залез в кръчмата започнаха да влизат други клиенти. Колкото по-тъмно ставаше навън, толкова по-шумно ставаше вътре.

— Не знам как се чувствуваш ти, приятелю, но на мен вече ми се ще да изхвърля част от тази медовина — каза дружески Алтал. — Хайде да излезем навън и да се порадваме на звездите.

— Чудесна идея — съгласи се пияният. — И моята медовина иска да погледа звездите.

Станаха от масата и Алтал хвана клатушкащия се мъж за ръката и каза:

— Дръж се, приятелю.

Излязоха навън.

— Най-добре да отидем ей там — каза Алтал и посочи една близка борова горичка.

Мъжът само изръмжа и се заклатушка към дърветата. Дишаше тежко. Спря и се подпря на един бор.

— Нещо ми се вие свят — рече, и главата му започна да клюма.

Алтал бързо измъкна от пояса си тежкия си къс бронзов меч и го хвана откъм острието.

— Приятелю, чуваш ли ме добре?

— Ъ?

Човекът го погледна тъпо.

Алтал го удари в средата на челото с тежката дръжка на меча и човекът се килна напред.

Докато падаше, Алтал го удари и по тила и човекът се свлече на земята.

Алтал коленичи до него и леко го раздруса.

Човекът започна да хърка.

— Май е готов — промърмори Алтал. После остави меча и се зае с работа. Първо смъкна наметалото от вълча кожа от изпадналата в безсъзнание жертва, а после прибра кесията й. Не бе тежка, но затова пък обувките на непознатия си ги биваше. В резултат на дългото пътуване от Магу обувките на Алтал почти се бяха разпаднали, така че подмяната им с нови беше добре дошла. Мъжът имаше и почти нова бронзова кама, така че Алтал оцени цялата операция като доходна. Завлече жертвата си на още по-усойно място, после обу здравите обувки и се загърна с великолепното наметало.

— Свърши се с неизброимите богатства — въздъхна Алтал. — Май пак ще трябва да започна да крада дрехи и обувки. Е, щом късметът ми е пожелал да правя това, няма как да не го послушам.

После се обърна към хъркащата си жертва, леко й се поклони и си тръгна. Не бе преизпълнен от щастие, но все пак настроението му бе по-добро отпреди.

Тръгна с бърза крачка, тъй като му се искаше да се озове в земите на следващия род, живеещ в северна посока, преди предишният собственик на хубавото ново наметало да се събуди. На следващата сутрин вече бе уверен, че е далеч извън обсега на вчерашната си жертва, така че се отби в кръчмата на едно малко селце, за да отпразнува видимата промяна в късмета си. Наметалото с вълчи уши значително се отличаваше от несметните богатства в дюкяна на Друигор, но все пак бе добро начало.

Именно в тази кръчма той отново чу да се говори за Гости Големия търбух.

— Чувал съм за него — каза той на постоянните посетители. — Не мога обаче да си представя защо един племенен вожд ще позволява на хората си да го наричат така.

— Би трябвало да го познаваш, за да разбереш — отвърна един мъж. — По начало си прав. В смисъл, че един подобен прякор би се възприел като обида от повечето племенни вождове. Гости обаче наистина се гордее с шкембето си. Дори се смее доволно, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.

— Чувал съм, че бил богат — каза Алтал, за да насочи разговора към темата, която го интересуваше.

— Което е вярно, вярно си е. Наистина е богат — потвърди думите му друг посетител.

— Да не би родът му да е попаднал на златна жила?

— Почти позна. След като баща му загина по време на последната междуплеменна война, Гости стана вожд на племето, въпреки че повечето мъже от собствения му род нямаха особено високо мнение за него, тъй като бе много дебел. На Гости обаче му помогна един негов братовчед, Галбак — висок е два метра и е по-зъл от змия. Така или иначе, Гости реши, че един мост през реката в неговата долина може да му улесни живота и връзките с другите родови старейшини. Така че нареди на хората си да построят мост. Мостът не чини много-много, паянтов е и човек си рискува живота, когато минава по него. Реката обаче е от тези, които един благоразумен човек не би дръзнал да прекоси през брод. Течението е толкова силно, че може да те отнесе заедно със сянката ти, докато мигнеш. Заради това този мост е не по-малко доходоносен от златна мина. Използуването му е единственият начин да си спестиш пет дни по заобиколен път и хората, които са с всичкия си, използуват моста. Галбак пък ги кара да заплащат безбожна пътна такса. Именно благодарение на нея Гости присвоява голяма част от свободните пари в долината.

— Интересно — рече Алтал.

Различните земи изискват различни подходи. Тук, в платата на Арум, стандартният план за действие на нашия герой винаги предполагаше влизането под кожата на влиятелните и могъщи мъже с помощта на весели истории и забавни анекдоти. Разбира се, подобен подход щеше да се окаже неуместен в равнинните градове, където анекдотите бяха забранени и смехът се възприемаше като проява на крайно лош вкус.

Алтал много добре знаеше, че кръчмарските истории са по начало преувеличени. Историите за богатството на Гости Големия търбух обаче се оказаха достатъчно широко разпространени, за да го наведат на мисълта, че дебелакът има пари, оправдаващи времето и усилията за едно пътуване до неговите земи. Поради това се отправи към земите на рода на Гости Големия търбух, за да се запознае с проблема по-отблизо.

Докато пътуваше на север, към планините на Арум, от време на време чуваше странен жаловит вой от далечните хълмове. Не можа веднага да определи какво точно животно издава този звук. Тъй като обаче воят се разнасяше от достатъчно голямо разстояние и не представляваше заплаха, реши на първо време да не му обръща внимание. Понякога обаче нощем воят сякаш се разнасяше отблизо и тогава Алтал настръхваше.

Стигна до паянтовия дървен мост и го спря як, зле облечен събирач на такси. Ръцете му бяха украсени с татуировки на рода на Гости. Алтал насмалко не се задави, когато чу от татуирания мъж размера на таксата, обаче си плати, тъй като приемаше този разход като инвестиция.

— Много хубава дреха имаш, приятелю — каза събирачът на данъци, след като огледа със завист наметалото с вълчите уши.

— Пази ме от лошото време — каза Алтал и повдигна рамене.

— Къде се сдоби с нея?

— В Хуле — отвърна Алтал. — Попаднах на вълк, който реши да ми разкъса гърлото, за да ме изяде на вечеря. Открай време много обичам вълците, защото много хубаво пеят, но никога не съм ги обичал чак толкоз, че да им осигурявам вечеря. Особено когато аз ще съм основното ястие. За щастие, разполагах с тези два зара и успях да убедя вълка, че ще е много по-интересно да решим проблема чрез игра на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се опитваме да си прегризем гърлата. И така, заложихме каквото заложихме и започнахме да хвърляме заровете.

— Какво заложихте? — попита брадатият мъж.

— Моето месо и неговата кожа, разбира се.

Събирачът на данъци започна да се смее.

— Както и да е — продължи Алтал, решил да бъде по-многословен. — По една случайност аз съм най-добрият играч на зарове на света. Освен това играехме с моите зарове, а аз тях отдавна съм ги обучил да правят точно това, което искам от тях. Накратко, вълкът не извади късмет и сега аз се топля с неговата кожа, а самият той трепери гол в горите на Хуле.

Татуираният мъж започна да се смее още по-гръмко.

— Виждал ли си гол вълк, с кожа, настръхнала като на оскубана кокошка? — попита Алтал дружелюбно. — Много жалка гледка. Стана ми тъжно за него, разбира се, обаче облогът си е облог и той го изгуби. Съвсем не вървеше да му върна кожата, след като я спечелих с честна игра, нали си съгласен?

Събирачът на такси вече бе започнал да се превива от смях.

— И все пак ми стана малко жал за клетото животно. Пък и ми бе малко съвестно. Ще ти призная, че все пак няколко пъти измамих вълка по време на играта. За компенсация обаче проявих човещина и му позволих да запази опашката си.

— Много весела история ми разказа, приятелю — каза събирачът на такси и потупа Алтал по гърба с месестата си ръка. — Гости непременно трябва да я чуе!

След това настоя лично да преведе Алтал през паянтовия мост и през унилото селище от дървени къщи със сламени покриви. Оттам го поведе към внушителна дървена крепост, разположена на най-високото място, за да има обзор над селището и над моста, пресичащ пенливата река.

Влязоха в задимено преддверие. Алтал бе посещавал много подобни жилища на племенни вождове от възвишенията на Арум и небрежният подход на тези хора към чистотата и реда му бе добре известен. В приемната на Гости обаче мръсотията бе издигната до степен на изкуство. Както повечето подобни помещения, и това бе с под от отъпкана пръст и с огнище в центъра. Подът бе застлан с рогозки от тръстика, които обаче май не бяха сменяни десетки години. В ъглите се търкаляха кокали и друг изискан боклук, сред който дремеха кучета и прасета. Всъщност Алтал за пръв път научи, че и прасетата могат да бъдат възприемани като домашни любимци. В предната част на помещението имаше грубо скована маса, на която бе седнал най-дебелият човек, когото Алтал бе виждал — тъпчеше се с храна с две ръце. Не бе необходимо да пита кой е този човек, тъй като прякорът Големия търбух наистина му отиваше. Имаше малки свински очички, а долната му устна провисваше почти под брадичката му. На омазнената маса пред него имаше печен свински бут и той лакомо късаше мръвки и ги тъпчеше в устата си. Непосредствено до него бе застанал едър мъж със суров недружелюбен поглед.

— Редно ли е да го обезпокояваме по време на обяд? — попита тихо Алтал водача си.

Татуираният мъж се засмя.

— Не. При Гости е трудно да се определи кога обядва, вечеря или закусва, тъй като времето за ядене при него някак си се слива. Гости яде непрестанно, Алтал. Някои хора се кълнат, че се храни и по време на сън, макар да трябва да призная, че самият аз не съм бил свидетел на това. Ела да те запозная с него и с братовчед му Галбак.

Доближиха се до масата.

— Здравей, Гости! — изкрещя татуираният, за да привлече вниманието на дебелака. — Искам да ти представя Алтал. Накарай го да ти разкаже как се е сдобил с това наметало с вълчи уши.

— Добре — отвърна Гости с плътен дрезгав глас и отпи глътка медовина от един рог. После погледна Алтал с малките си свински очички.

— Нали нямаш нищо против да продължавам да се храня, докато ми разказваш историята?

— Ни най-малко, Гости — отвърна Алтал. — Едно малко петънце под нокътя на лявото ти кутре издава, че си започнал да слабееш. Не бих искал да гледам как се стопяваш пред очите ми.

Гости примигна и след това избухна в смях, като опръска цялата маса с мазни слюнки. Галбак обаче дори не се и усмихна.

Алтал разкраси историята за играта на зарове с вълка така, че тя зазвуча като епос. Още преди настъпването на вечерта вече се бе настанил удобно в креслото до огромния дебелак. След като разказа няколко различни версии на историята, за да развесели облечените в кожи членове на племето, които непрестанно прииждаха в помещението, започна да измисля нови, за да поддържа настроението. Въпреки всичките си усилия обаче Алтал не съумя да предизвика дори и сянка от усмивка върху лицето на надвисналия над масата Галбак.

 

 

Така или иначе, изкара зимата там. Бе винаги добре дошъл на отрупаната с ястия и медовина маса на Гости Големия търбух, тъй като непрестанно измисляше нови истории и шеги, от които коремът на Гости не преставаше да се тресе от смях. От време на време се обаждаше и Гости, обаче приказките му очевидно бяха омръзнали на неговите съплеменници, тъй като по правило се свеждаха до хвалби за златото му. Хората от племето очевидно се бяха наслушали до насита на тези хвалби и ги знаеха наизуст. Алтал обаче ги намираше за вълнуващи.

Зимата свърши и настъпи пролет. Алтал вече бе опознал всички кътчета на дома на Гости Големия търбух.

Помещението, в което държеше богатствата си, не бе трудно за откриване, тъй като пред него имаше охрана. Намираше се в другия край на коридора и към яката врата водеха три стъпала. Масивната бронзова ключалка навеждаше на мисълта, че зад нея се крият ценни предмети.

Алтал забеляза, че пазачите от нощната смяна не приемат задълженията си много сериозно. Към полунощ обикновено вече бяха потънали в дълбок сън. Нещо обичайно за хора, които застъпват на смяна с огромни кани медовина в ръка.

Сега само трябваше да изчака снегът да се стопи. До този момент Алтал щеше да остане в компанията на Гости и на неговия братовчед, великана с вечно киселото лице. На Алтал щеше да му се наложи много да побърза, когато напуснеше селото. Галбак бе дългокрак и на Алтал никак не му се искаше да забавя хода си, като гази в дълбоки преспи.

Алтал често се разхождаше по двора, за да проследява доколко е напреднало топенето на снеговете. След като и последната следа от сняг изчезна от близкия проход, реши, че вече е време да си тръгва.

Оказа се, че складовото помещение на Гости не е чак толкова надеждно охранявано, колкото бе предполагал. В една нощ, когато огънят в средата на помещението се бе превърнал в тлееща жарава, а Гости и съплеменниците му хъркаха пиянски по ъглите, Алтал отиде до склада, прекрачи спящите стражи, справи се набързо с простата брава и влезе. В центъра на стаята имаше грубо сковани маса и скамейка, а в единия ъгъл се търкаляха кожени кесии, пълни с нещо тежко. Алтал взе една, сложи я на масата и се зае с преброяването на новите си богатства.

Кесията беше колкото човешка глава. Алтал бързо я развърза, бръкна и извади шепа монети.

Погледна ги и сърцето му се сви. До една бяха медни. Извади друга шепа. Този път сред тях имаше и няколко с жълт цвят, обаче се оказаха бронзови, а не златни. Накрая Алтал направо изсипа кесията върху масата.

Злато нямаше.

Взе факлата и огледа стаята. Може би Гости държеше златото си в друга кесия. Развърза още няколко кесии и изсипа и тях на масата. Тя се изпълни с мед, сред която тук-там блещукаха късчета бронз.

Алтал бързо развърза всички останали кесии. Не откри дори една-единствена златна монета. Гости го бе измамил. Така, както бе измамил всички останали жители на Арум.

Алтал започна да ругае. Бе изгубил цяла зима само и само за да наблюдава как един дебелак се тъпче с храна. Което бе по-лошо, бе повярвал на всичките лъжи на този дебелак. Едва успя да удържи желанието си да се върне в гостната и да забие камата си в гърдите му. Вместо това се зае да събира бронзовите монети. Чудесно знаеше, че няма да го възмездят за времето, което бе изгубил, обаче все пак бяха за предпочитане пред нищо.

След като прибра всички бронзови монети, погледна презрително масата, покрита с малоценни късчета мед, събори я и си тръгна отвратен.

Мина по коридора, мина и през калния двор, а после и през сиромашкото селище, като се сърдеше на собствената си наивност. Бе го яд, че не се бе сетил още в началото да се вмъкне в стаята, за да се увери в истинността на хвалбите на дебелака.

Въпреки горчивото си разочарование ускори ход. Не бе оставил всичко в изрядно състояние и дебелакът скоро щеше да разбере, че са го обрали. Кражбата не бе особено голяма по размери, но все пак нямаше да е зле да прекоси землищата на още няколко рода, за да се окаже в безопасност. Галбак имаше вида на човек, който не си оставя каруцата в калта, така че Алтал реши да набере значителна преднина спрямо братовчеда със суровото лице.

След няколко дни ускорен преход Алтал реши, че вече е в безопасност и може да си позволи да се отбие в някоя кръчма, та най-сетне да се нахрани като хората. Както и всички останали обитатели на граничния район, той имаше прашка, умееше да си служи с нея и от време на време убиваше зайци и катерички. Бе крайно време обаче да се нахрани пълноценно.

Спря пред една схлупена селска кръчма, но изведнъж чу разговора, който се водеше в нея — за човек с наметало от вълча кожа с вълчи уши.

Застана до вратата и се заслуша.

— Та Гости Големия търбух насмалко не получил удар — каза един глас. — Онзи, Алтал, цяла зима му ял храната и му пил медовината, а после да вземе за благодарност да се вмъкне в съкровищницата му и да отнесе две големи кесии, тъпкани догоре с жълтици…

— Ужас! Та как казваш изглежда този крадец?

— Ами, доколкото разбрах, среден на ръст и с черна брада. Това обаче може да се каже за половината мъже в Арум. Издава го обаче наметалото с вълчите уши. Галбак, братовчедът на Гости, предлага голяма награда за главата му, ама да си я държи. На мен са ми по-интересни двете кесии с жълтици, които е отмъкнал този Алтал. Ще го проследя и ще го хвана, да знаеш! И хич няма да си правя труда да му режа главата и да я продавам на Галбак. — Последва циничен смях. — Аз не съм алчен човек, приятели. Мен две кесии с жълтици ми стигат.

Алтал се скри от другата страна на кръчмата и изруга. Най-обидна му бе абсурдността на положението. Гости отчаяно желаеше всички в Арум да го смятат за богат. Това нелепо обещание за награда не бе нищо друго освен поредна хвалба на дебелака. В този момент Гости най-вероятно пак се тъпчеше и навярно си умираше от смях. Алтал бе откраднал само шепа бронзови монети, а сега трябваше да се спасява, за да не изгуби живота си. Гости щеше отново да се прослави, а по петите на Алтал бяха тръгнали всички мъже от Арум.

Очевидно щеше да му се наложи да се раздели с великолепното си наметало. Отиде до вратата и надникна в кръчмата, за да огледа мъжа, който току-що бе описал външността му. Виновен за случилото се бе Гости, но тъй като в момента го нямаше, наказанието щеше да отнесе бъбривият кръчмарски плъх.

Алтал запомни как изглежда човекът, излезе от селото и зачака.

По здрач човекът излезе от кръчмата с несигурна походка. Държеше късо копие с широк бронзов връх. Подсвиркваше си безгрижно.

Престана да си подсвирква, когато Алтал със силен удар на тоягата си го събори на земята.

После го завлече в храсталаците край пътеката и го обърна по гръб.

— Останах с впечатлението, че ме търсиш — каза иронично. — Какво според теб трябваше да обсъдим?

Съблече мъжа, свали и собственото си великолепно наметало и го хвърли върху лицето на кандидат-убиеца. Навлече неговото опърпано наметало, прибра кесията му и копието му и си тръгна.

Не остана с особено високо мнение за човека, когото току-що бе ограбил. Бе уверен, че идиотът наистина ще започне да носи вълчето наметало и че това ще спомогне още повече за объркването на следите. От думите му бе разбрал, че е запомнен като чернобрад, така че на следващия ден спря при едно горско езерце, в което можеше да види отражението си, и се обръсна с бронзовата си кама.

След като реши и тази задача, прецени, че вероятно ще е по-разумно да се придвижва на север по хребетите, а не по падините. Обръснат и с други дрехи, вероятно щеше да успее да укрие самоличността си от хората, търсещи човек с черна брада и с наметало с вълчи уши. Докато беше живял при Гости обаче, там се бяха отбили немалко хора, които можеха да го разпознаят. А дори и те да не успееха, Галбак, братовчедът на Гости, със сигурност щеше да го познае. Алтал познаваше достатъчно добре арумските планини и бе убеден, че преследвачите му ще го търсят долу, в падините. Катеренето по хребетите бе неудобно, а и по тях нямаше много кръчми, където човек да си почине и да се освежи. Алтал бе съвсем сигурен, че е абсолютно невъзможно да се открие истински планинец на по-малко от километър от най-близката кръчма.

Бе изпълнен с горчивина. Не ще и дума, бе успял да избяга. Бе твърде умен, за да позволи да го заловят. Душата му обаче страдаше от това, че неговото бягство щеше да придаде по-голяма убедителност на самохвалството на Гости. Дебелакът щеше да затвърди репутацията си на най-голям богаташ в планините на Арум благодарение на факта, че най-големият крадец на света бе пътувал до селото му специално за да го ограби. Алтал тъжно заключи, че лошият късмет продължава да го преследва.

На хребета имаше влажни останки от зимните преспи и това донякъде го забави. Въпреки това той продължи упорито да върви на север. На тази височина нямаше много дивеч, така че нерядко прекарваше цели дни, без да има какво да яде.

Още веднъж чу странния вой, който бе чул предната есен, когато се бе запътил към селото на Гости. Очевидно създанието, което го издаваше, беше наблизо. Алтал се замисли дали по някаква неведома причина то не е решило да го преследва. Каквото и да представляваше, бе доста шумно. Ехото на жаловития му вой, разнасящо се сред планинските скатове, започна да го изнервя.

Беше убеден, че съществото не е вълк. Вълците се движеха на глутници, а това същество бе самотно. И воят му бе изпълнен с отчаяние. Алтал предположи, че може би е настъпил любовният му сезон и че жаловитият му стон просто е уведомление, че би се радвало на компания. Каквато и да бе истината, Алтал започна страстно да желае съществото да си потърси компания другаде. Неземните звуци, изпълнени с отчаяние, започваха да обтягат нервите му.