Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ЧАСТ
Андина

Глава 29

— Ти как дойде тук, Дрегон? — попита сержант Гебел.

Стояха на брега на бурната река, стичаща се от двете страни на Кулата на Дайвер.

— През пещерите, разбира се — отвърна Дрегон. — Ти наистина ли не знаеш нищо за пещерите под Кулата?

— Познавам само пещерата, от която излезе — отвърна Гебел. — Да не искаш да ми кажеш, че има и други?

— Май вече остаряваш, Гебел — отбеляза Дрегон. — Целият този хълм е прояден от пещери. Извади късмет, че ги знам аз, а не твоите врагове. Ако те знаеха за съществуването им, щяха да се появят направо зад гърба ти.

— Не ми навирай това в очите, Дрегон — навъси се Гебел. — През последните няколко дни си имах достатъчно грижи.

— Длъжен съм да ти кажа, че земетресението превърна преминаването през пещерите в наистина много вълнуващо преживяване — каза Дрегон и погледна към небето.

— Вярвам ти — съгласи се Гебел.

През това време откъм източния водопад се появиха Елиар и огненокосият Салкан.

— Сержант Халор, вашият приятел Кройтер е долу и преследва ансуйците — каза Елиар.

— Е, най-сетне се появи — каза Халор, след като заедно с другите отиде до ръба на скалата и погледна какво става долу. — Вече започвах да се чудя защо се бави. Трябваше да е тук още завчера.

— Не знаех, че разполагаме с конни войници — каза Салкан на Елиар.

— Моят сержант винаги организира всичко както трябва — отвърна Елиар.

— Понякога обаче не му е лесно да казва истината — отвърна Салкан. — Беше започнал да ме убеждава, че си мъртъв.

— Наложи се да те излъже, Салкан — включи се в разговора Бейд. — Враговете ни разполагаха с шпиони в собствените ни окопи и не искахме да разберат, че Елиар е на път да оздравее.

— На мен можехте да кажете това, ваше преподобие — отвърна Салкан. — Аз мога да пазя тайни.

— Така се получи по-добре, Салкан — каза Бейд. — Елиар е твой приятел и искахме новината за неговата смърт да те разгневи. Може би нямаше да се биеш толкова яростно, ако знаеше, че той не е мъртъв. Всъщност нашата цел бе не да те излъжем, а да подадем лъжлива информация на враговете си.

— Виждам, че вие, чернодрешковците, сте много по-хитри от нашите жреци — отбеляза Салкан.

— Понякога се налага да бъдем хитри, Салкан — каза Бейд. — Политиката е сложно нещо.

— Май ще продължа да си паса овцете — каза Салкан. — От време на време при мен идват жреци и се опитват да ме убедят и аз да стана жрец. Това обаче никога не ме е привличало. Знам как да се грижа за овце. Но за хора… — Салкан разпери ръце. — Мисля, че ме разбирате.

Бейд кимна.

— Разбирам те, Салкан.

— Виждам, че младият Елиар наистина много го бива да борави с меча, Халор — каза Дрегон.

— Да. Дава известни надежди — съгласи се Халор.

— Не можах обаче да разбера тази история с камата. Той можеше да разцепи оня изрод на две с меча си. Защо му трябваше да го хвърля и да вади камата?

— Тази кама е древна ансуйска реликва, капитан Дрегон — започна да лъже без никакво неудобство Алтал. — Ансуйците са суеверно племе и вярват, че попадането в обсега й е най-лошото нещо, което може да се случи на човек. Младият Елиар я размаха пред очите на Пехал и го пусна, за да може този скот да разправя на всички ансуйци, че сме се сдобили с нея. Мога да ти гарантирам, че през следващите десет поколения ансуйците изобщо няма да се мярнат на границата с Векти.

— Признавам, че използуването на суеверията на другите е хитър начин да се свърши работа. Самият ти обаче как се оказа замесен точно в тази война? Доколкото разбрах, ти си висш служител в правителството на Остос.

— Тази война е част от една по-голяма война, капитане — обясни Алтал. — В Некверос живее един мъж с имперски амбиции, който в последно време започна да се съюзява с какви ли не идиоти.

— Ти самият срещал ли си този така наречен господар на света?

— Да. Веднъж или дваж. Не се харесахме.

— Трябвало е да го убиеш, щом си имал такава възможност.

— И по този начин да оставя всичките си арумски приятели без работа? Това едва ли щеше да се възприеме като проява на добросъседско поведение, капитане.

— Не можах обаче да разбера как в този ров се появи река — призна сержант Гебел. — И въобще откъде се появи самият ров.

— А, за това ли става дума? — подметна небрежно Алтал. — Това е дребна работа, сержанте. Просто се поразмърдах и направих чудо.

— Наистина ли?

— Не си ли виждал чудеса?

— Говоря сериозно, Алтал. Какво всъщност се случи?

— Искаш да кажеш, че не приемаш случилото се за моя заслуга, така ли?

— Позна.

— По този начин се губи цялата красота на случката. Всъщност става дума за съвпадения. Предполагам, че този хълм е разположен върху доста неустойчива почва. Беше редно да си дадем сметка за това още когато го видяхме. Не може току-така в равнината да изникне нещо подобно. Значи нещо трябва да го е изтласквало отдолу. Не си направихме и труда да изследваме пещерата с извора. Ако бяхме влезли по-навътре в нея, сигурно щяхме да открием другите пещери, за които говори капитан Дрегон. При такава неустойчива почва и при наличието на пещери няма защо да се учудваме на станалото.

— Звучи правдоподобно — съгласи се Гебел. — Откъде обаче дойде водата?

— Вероятно от същото място, откъдето и водата от извора — каза Алтал. — А и има ли всъщност значение откъде, след като ни спаси? Спаси и храната ни, и самите нас.

— Водата не тече отдолу нагоре — заинати се Гебел.

— Обикновено, не. Ще изкажа обаче едно мое предположение. Предполагам, че някъде наблизо тече голяма подземна река, стичаща се от планините на Кагвер или от другаде. Тъй като почвата тук е неустойчива, тази река по всяка вероятност е била заприщена преди неколкостотин години от земетресение и под налягането е започнала да се издига. Новото земетресение я отприщи, и то тъкмо навреме и водите й отнесоха войските, които ни нападнаха.

— Та казваш, става дума за чисто съвпадение, а? — попита Гебел скептично.

— Ако съвпаденията те смущават, можем да потърсим обяснение в чудесата — предложи Алтал.

— Престани с тези глупости, Алтал! — троснато каза Гебел.

— Не бъди толкова груб, Гебел! — отвърна Алтал с престорено възмущение. — Обиждаш ме.

 

 

— Алтал, според мен веднага след залез-слънце заедно с останалата част от семейството трябва да се върнете у дома — каза Двейя.

— Правилно — съгласи се друг глас.

Алтал примигна. Стори му се, че вторият глас е на Андина.

— Какво става все пак? — попита той.

— Става това, че семейството става по-голямо — обясни Двейя. — Докато Елиар се съвземаше, решихме да си уплътним времето. Не бях планирала това, но сега ми се струва, че в крайна сметка постъпихме разумно.

— По този начин Лейта се успокои, Алтал — добави гласът на Елиар. — Не й беше удобно да остава насаме с мен, така че Еми покани и Андина да се присъедини към нас. В главата ми известно време бе доста оживено.

— Нека не се занимаваме с подробностите сега — смъмри го Двейя. — Засега обаче няма да включваме Бейд и Гер. А и не искаме Коман да ни подслушва. Нека изчакаме да настъпи нощта и тогава ще си поговорим по-свободно.

 

 

— Приятно е да се върнеш у дома — каза Алтал, като огледа помещението в кулата на Дома.

— Колко време в крайна сметка беше необходимо, за да ти се оправят очите? — обърна се Гер към Елиар.

— Започнах да виждам проблясъци от светлина без чужда помощ след няколко дни — отвърна Елиар. — Измина доста време обаче преди да успея отново да виждам ясно света.

— Значи Еми е спряла хода на времето?

— Не обърнах внимание на това — отвърна Елиар. — През това време станаха други, много по-интересни неща.

— Може би ще е по-добре аз да обясня това, Елиар — каза Двейя.

— Кое те накара да решиш да се свържеш с Алтал чрез Гер? — попита Бейд.

— Той беше свободен и освен това подхождаше за целта — отвърна Двейя. — Целта ни бе да укрием действията си от Коман и Алтал бързо схвана това. Ако Генд знаеше, че Елиар се възстановява, щеше да действува по друг начин.

— Под този хълм има ли наистина пещери? — попита Бейд.

— Не са толкова много, колкото си въобразява капитан Дрегон — отвърна Елиар с едва забележима усмивка. — Повечето пещери, през които той мислеше, че минава, са тук, в Дома. След като той вдигна лагер в равнината, го заведох на километър от планината и отворих врата, през която той се върна в Дома. Не искахме да се доближава повече до Коман. През това време Лейта дежуреше до прага на Коман и винаги, когато той започнеше да се досеща с какво в действителност се занимаваме, ме предупреждаваше, за да мога да го отклоня от следата. През това време Андина следеше Кройтер и неговите плакандци в техния лагер и ме уведомяваше за техните планове.

Елиар се почука по челото и добави:

— През повечето нощи тук се провеждаше военен съвет.

На лицето на Бейд се изписа копнеж.

— Можеш да се присъединиш към нас, ако желаеш — каза му Лейта. — Можеш да го направиш дори и да не го желаеш.

— Аз не ща — заяви категорично Гер.

— Гер, това въобще не боли — каза му Андина.

— Просто не ща и толкова.

— Той е прав — каза Двейя на Андина. — Твърде е малък за някои неща. Колкото до Бейд…

— И аз си помислих същото — каза Лейта и погледна дяволито жреца. — Ела, братко Бейд. Ела при мен и аз ще се погрижа за теб.

— Тези думи ми звучат познато — безмълвно каза Алтал на Двейя.

— Доказано успешните думи са за предпочитане — отвърна тя.

 

 

Беше ранен следобед. Алтал, застанал до прозореца, наблюдаваше как кавалерията на Кройтер громи ансуйските конници в подножието на Кулата на Дайвер.

— Наистина са по-добри, отколкото каза сержант Халор, нали? — попита безмълвно Елиар, като се присъедини към Алтал.

— Не е необходимо да правиш това тук, Елиар — отвърна му Алтал на глас.

— Просто ми стана навик — отвърна Елиар. — Много е по-бързо, нали? Може да предадеш незабавно завършена мисъл, без да ти се налага да си губиш времето за търсенето на думи.

— Как се чувствуваш сега? — попита Алтал. — Беше в доста лошо състояние, когато те отнесоха.

— Сега съм добре, Алтал. От време на време страдам от главоболие, но Еми казва, че това е в реда на нещата. И косата ми започна да расте. Виждал ли си Гелта?

Алтал поклати глава.

— Предполагам, че вече се е отказала от участие поне в тази война. Вероятно е оставила ансуйците да се оправят сами.

— Ако това се разбере, ще й е трудно да наеме нови войници.

— Срамна работа наистина… Онзи там на пътеката не е ли Кройтер?

Елиар надникна през прозореца, присви очи и каза:

— Наистина прилича на Кройтер. И май води някаква жена.

— Струва ми се, че си прав, Елиар. Разстоянието е голямо, но май наистина виждам жена. Може би няма да е зле двамата с теб да проверим на място какво точно се е случило. — И продължи мислено: — Еми, с Елиар ще отидем за малко при вектианците. Появи се Кройтер и вероятно ще иска да получи остатъка от възнаграждението си. Искам да си поговоря с него. Може по-късно пак да ни потрябва.

— Не закъснявай за вечеря, Алтал.

— Няма. Да вървим, Елиар.

 

 

— Халор, струва ми се, че си човекът с най-голям късмет на света — каза набитият Кройтер. — Вероятно, когато хората са измислили думата „непревземаема“, са имали предвид тъкмо глупавата планина, на която случайно си попаднал. Сигурен съм, че лично аз не бих желал да я щурмувам.

— Ти и жените ли поведе на война, Кройтер? — попита с любопитство Халор.

— Това е племенницата ми Астарела — отвърна Кройтер и погледна високата тъмнокоса млада дама, която го придружаваше при изкачването. — Баща й, мой брат, неотдавна умря, така че се наложи да я взема под своя закрила. Поне докато вразумя големия й брат.

— И при вас ли има семейни разправии?

— Племенникът ми е абсолютен разбойник. Решил да омъжи Астарела за пари, при това за крайно неподходящ съпруг. Бях готов да го убия. Научих за това обаче едва след нашето кратко събеседване в Хердон, така че не ми остана друг избор, освен да я взема с мен.

— Значи затова се забави толкова дълго?

— Не ставай смешен, Халор. Астарела язди не по-зле от всеки мъж. Щях да съм тук още преди няколко дни, ако ти не променяше толкова лесно решенията си.

— Какво каза?

Кройтер извървя последния метър от пътеката. Племенницата му го следваше по петите.

— Първо ми изпрати вестоносец, който каза: „Побързай!“ После проводи друг, който ми предаде „Почакай!“ По едно време бях готов да се откажа и да се върна в Плаканд.

— Кройтер, изпратих ти само един вестоносец.

— Е, при мен пристигнаха двама.

— Някой от противната страна си е играл игрички с нас — каза Алтал. — Вероятно ще трябва да открием начин да не допуснем подобно нещо по време на следващата война. Врагът ни очевидно разполага с доста добри шпиони.

— Не е зле в подобни случаи да се договарят пароли — предложи племенницата на Кройтер.

— И паролите не помагат, когато шпионите са добри — възрази княз Алброн. — Да не забравя: казвам се Алброн.

— Моите обноски оставят какво да се желае — извини се Халор. — Този красив младеж е князът на нашия род и се самопокани при нас, за да се изучи на военно изкуство.

— Длъжен съм да отбележа, че не ни пречеше — каза Гебел. — Напротив, неговите „адски храсталаци“ ни бяха от голяма полза.

— Защо всичките носят поли, чичо? — попита Астарела.

— Досега никога не си бях задавал този въпрос, дете мое — отвърна й благо Кройтер. — Вероятно имат някакви основания за това. Всъщност защо носиш пола, Халор?

Погледът на Халор се втвърди.

— Би ли имал добрината да не задаваш такива въпроси, Кройтер? Поне докато си още жив и здрав?

— Това не са поли, а фустанели, госпожице Астарела — обясни любезно княз Алброн на младата дама. — Фустанелите на всеки род имат различни шарки. Така можем да разпознаваме веднага приятелите си на бойното поле.

— Тези фустанели всъщност са красиви, княже — каза девойката, като погледна голите крака на княза. — Знаете ли, че имате трапчинки на коленете?

Княз Алброн се изчерви, а Астарела избухна в смях, наподобяващ сребристи вълни.

— Защо не се преместим на сянка? — предложи Алтал. — Предстои ни да обсъдим някои делови въпроси, така че е добре да намерим място, където можем да поседнем спокойно.

 

 

— Много бих се радвал да ви помогна, Халор — каза Кройтер, след като седнаха в една палатка, за да си уредят сметките, и претегли с ръка торбата със златни монети, която току-що бе получил. — Заплащането е наистина добро, обаче първо трябва да уредя малкия си семеен проблем. Не знам колко време ще ми трябва, за да открия племенника си, а трябва да се разбера с него. Не мога да оставя Астарела беззащитна.

— Аз мога и сама да се защитя, чичо — заяви Астарела. — Добра съм с ножа и ако онзи вонящ стар развратник, който ме купи от брат ми, се доближи до мен, знам как да му разпоря корема.

— Същинска малка тигрица, нали? — каза Дрегон на Гебел.

— Наистина — съгласи се Гебел.

— На този проблем може да се намери решение — отбеляза княз Алброн. — Известно ми е едно място в Треборея, където госпожица Астарела би могла да изчака завършека на войната. Там има и други дами, така че обстановката е подходяща. Освен това никой не може да преодолее отбраната на този дом.

— Княже, не можем да я отведем там! — възрази Халор.

— Защо не? Тя е член на рода на Кройтер, а ние сме негови съюзници. Би трябвало да сме не по-малко загрижени от него за нейната сигурност.

Халор стрелна Алтал с поглед и попита:

— Ти какво мислиш по въпроса?

— Възможно е — отвърна Алтал. — Стига да формулираме искането както трябва.

После стрелна с поглед Алброн, чието внимание изглеждаше изцяло погълнато от Астарела, и прошепна на Халор:

— Ти познаваш Алброн по-добре от мен. Ще сгреша ли, ако кажа, че е съвсем хлътнал по племенницата на Кройтер?

— И аз го забелязах — съгласи се Халор. — Това би следвало да се поощри. Ако го оженим, може би ще миряса и ще престане да ми пречи да си гледам работата.

— Ако изложа на Двейя проблема в тази светлина, тя сигурно ще се съгласи. Тя много обича да сватосва хората.

— А може и да те навика.

Алтал вдигна рамене и каза:

— Няма да ми е за пръв път.

 

 

— Бейд непрекъснато се изчервяваше, а понякога дори се ококорваше — докладва Гер на Алтал и Елиар, когато се върнаха в Дома. — Разбира се, той беше сам с три жени, които вероятно докосваха разума му едновременно от три места. Не вярвам вече да възприема света така, както преди.

— Сигурен съм, че си прав — каза Елиар. — Аз самият вече възприемам света иначе. Разбира се, струва ми се, че започнах да се променям от много по-отдавна. Още от момента, когато Андина започна да ме храни.

— Брат Бейд определено трябваше да се отърси от някои свои предубеждения спрямо жените — отбеляза Алтал. — Противно на това, което може да е чул от своите учители, жените наистина имат разум. Той не винаги функционира като нашия, но съществува. Искам вие двамата на вечеря да имате готовност да ме подкрепите. Ще се опитам да предложа нещо на Еми.

— За Астарела ли става дума? — полюбопитствува Елиар.

— Да.

— Коя е Астарела? — попита Гер.

— Племенница на Кройтер — отвърна Алтал. — Тя и княз Алброн проявяват интерес един към друг, а сержант Халор силно желае да задоми княза. Алброн иска да доведем Астарела тук. Казва, че е загрижен за нейната сигурност, но според мен съображенията му са основани и на други неща.

— Да не би да имаш предвид отношенията между мъжете и жените? — попита Гер с пренебрежение.

— И това, но и друго. Има и съображения от военно естество. Според мен Кройтер ще ни потрябва и по-нататък. Той е загрижен за племенницата си. Ако тя е в безопасност, ще ни сътрудничи. Ако не е, няма да го направи.

 

 

— Не виждам никакви причини това да не стане — съгласи се Двейя, след като Алтал й изложи предложението си по време на вечерята.

— Значи нямаш възражения? — попита той изненадано. — Значи няма да съскаш или да настръхваш? Това май ти е забавно, Еми.

— Това е смислено, Алтал. Освен това ще взема мерки племенницата на Алтал да не научи прекалено много неща за нашия Дом. Предполагам, че княз Алброн ще поиска да я придружи.

— Ако питаш мен, Еми, ще трябва волски впряг, за да го отдръпнат на повече от три метра от нея — каза Елиар. — Изглежда, страда от тежка форма на заболяването, наречено любов от пръв поглед.

— Това е хубаво — измърка Еми.

— Ще ми позволиш ли да те помоля за нещо, Двейя? — обади се Бейд.

— Днес добре ли се държа?

— Опитах се да се държа добре, разбира се. Трудно е да не се държиш добре, когато три дами са кацнали на рамото ти.

Бейд втренчи замислен поглед в тавана и продължи:

— Още от момента, когато започнахме да отваряме врати, се замислих дали да не доведем тук овчаря Салкан. Искам да проведа един дълъг разговор с този младеж. Имам чувството, че в него са заложени огромни способности и че би било грехота да се похабят. Гледането на овце е достойно занимание, обаче едва ли подхожда много на Салкан.

— Да не би да си решил да вербуваш нови жреци, братко Бейд? — попита го Лейта и вдигна вежди.

— Това ни се вменява в дълг още докато сме послушници, Лейта — отвърна той. — Издирването на способни хора е едно от първостепенните ни задължения.

— И към коя точно вяра смяташ да привлечеш този млад човек, Бейд? — попита дяволито Двейя.

— Все още не съм съвсем наясно към коя, но не бива да го изпускаме — отвърна Бейд.

 

 

— Е, като цяло всичко се получи добре — обобщи накратко обстановката Дрегон на следващата сутрин, когато военачалниците заедно с Елиар и Алтал се събраха в една голяма палатка близо до пещерата.

— Само дето бях принуден да изоставя позицията си — намусено каза Гебел.

— Стига си се оплаквал, Гебел — каза Халор. — Тази планина е по-надеждно укрепление дори от траншеите ти.

— Хората ми вложиха огромни усилия в изкопаването им.

— Нали си получиха парите?

— Халор, колко време ще е необходимо на твоя княз и моята племенница, за да стигнат до онзи дом? — попита Кройтер.

— Около седмица — отвърна уклончиво Халор. — Ще изпратя войски, които да ги придружат дотам. Освен това ти гарантирам, че племенникът ти въобще няма да открие това място.

— Чудесно. Сега ми кажи друго: ти намекна, че се задава нова война. Какво имаше предвид?

— Обстановката в Треборея отново се нагорещява — каза Халор. — Всъщност ние по начало бяхме наети за война там. Войната, която приключихме вчера, бе нещо като странично занимание. Нека бъдем искрени, господа: тази война никой от нас не я прие сериозно. Не ще и дума, между двете войни има връзка от стратегическо естество, но нещата свършват дотам.

— Излиза, че говорим за една и съща война, така ли? — попита Кройтер.

— Говорим за един и същ враг — уточни Халор. — Главният смутител на реда се намира в Некверос. Мисля, че ще се наложи да отидем там и да го помолим да престане да мъти водата.

— За да останем безработни? — каза сърдито Гебел. — Не говори глупости, Халор. Тази война в Треборея да не би да е продължение на конфликта между Кантон и Остос?

— В известна степен, да.

— Последния път ти работи за кантонците. Сега пак ли ще вземем тяхната страна?

— Не, Гебел. Сега ще се бием на страната на другите. Владетелката на Остос предложи по-добро заплащане.

— На мен това ми стига — каза Кройтер. — Аз работя за пари, а не за удоволствие. Очакваш ли в тази война да има нещо необичайно?

— Не. Засега всичко, което очаквам, са конвенционални военни действия. Съвсем определено обаче ще ни потрябва още кавалерия.

— За това ще имам грижата аз — увери го Кройтер. — Ще се върна в Плаканд и ще докарам още хора и коне. — После погледна Алтал в очите и добави: — Ще ми трябват обаче няколко от твоите буренца със злато.

— Очаквах този въпрос да се повдигне по-нататък — каза Алтал.

— Кобилата не тича без пари — цитира Кройтер известната поговорка.

— Няма ли да се задоволи и с овес?

— Тя може и да се задоволи, обаче аз няма да се задоволя.

Халор се отпусна на стола си, погледна към тавана и каза:

— Не съм наясно с най-новото развитие на обстановката в Треборея, но ако не ни бъдат поднесени някакви изненади, войната ще е доста банална. Установих контакт с някои близки родове, които ще мога да използувам в началната й фаза. Ако вие, господа, започнете да се придвижвате към Остос, ще можете да се включите във войната по-късно. Хазната на Остос е препълнена, така че ще има достатъчно пари за всички ни. Предполагам, че обстановката ще е повече или по-малко стабилизирана, когато пристигнете, така че ще успеете да наклоните везните в наша полза.

— Овчарите биха ми свършили добра работа — каза Дрегон.

— Чакай малко! — викна Гебел. — Тези с прашките са мои хора.

— Аз пък бях останал с чувството, че този път не искаш да участвуваш в играта — каза Халор.

Гебел вдигна рамене и изсумтя:

— Пътят ми така или иначе минава оттам. Освен това съм сигурен, че Гвети ще пожелае да участвува. Да не забравя: ако пристигна достатъчно късно, няма да ми се наложи да се занимавам с дълги и скучни обсади. Ще дойда да те избавя, Халор, така че да ми благодариш. А и сигурно ще си достатъчно щедър, след като ти измъкна задника от огъня.

— Ти каква роднинска връзка имаш с княз Гвети? — попита подозрително Халор.

— Пада ми се трети братовчед — призна Гебел.

— Така си и мислех. Значи това си е родова черта.

— Всички обичат парите, Халор. Хората от моя род ги обичат малко повече от останалите, това е всичко.

— Може би няма да е съвсем лесно да получите от Едон разрешение да изведете Салкан и момчетата му от Векти — предупреди ги Бейд.

— Хич и не мисля да му искам разрешението — каза надменно Гебел. — Ще им предложа злато и веднага ще зарежат овцете.

— В такъв случай аз ще трябва да им предложа повече — въздъхна Дрегон.

— Няма да посмееш! — възкликна Гебел.

— Ще видим дали няма да посмея — отвърна Дрегон и се ухили.

 

 

В късния следобед Елиар преведе Алтал и Бейд през главната порта на храма в Кейвон.

— Какви вести има от бойното поле? — попита с оживление жрецът с бели дрехи, който седеше в приемната на екзарх Едон.

— Би могло да се каже, че спечелихме войната — отвърна Елиар.

— Хвала на Дейвос! — възкликна жрецът.

— Не бих казал, че Дейвос бе пряко ангажиран със случилото се — отвърна Елиар. — Просто нашата войска бе по-добра.

— Екзарх Едон свободен ли е? — любезно попита Бейд.

— За вас е винаги свободен, скопас Бейд — отвърна жрецът. — Даде указания да бъдете приет незабавно, когато се появите. Нашествието много го разтревожи.

— Вече няма за какво да се тревожи — промърмори Алтал. — Бихте ли му предали, че сме тук?

— Веднага — отвърна жрецът, отиде до вратата, отвори я и надникна в кабинета на екзарха. — Скопас Бейд е тук, ваше преосвещенство.

— Да заповяда, братко Ахас — чу се пресипналият глас на Едон.

— Да, ваше преосвещенство — отвърна жрецът, отвори вратата по-широко и се поклони на Бейд. — Заповядайте, скопас Бейд.

Бейд въведе приятелите си в изящно мебелирания кабинет на Едон, поклони се небрежно и каза:

— Нося добри новини, ваше преосвещенство. Нашествениците бяха отблъснати и опасността премина.

— Спасени сме! — възкликна Едон и на набръчканото му лице изгря усмивка.

— Поне засега — поправи го Алтал.

— Нима допускате, че нашествениците могат да се върнат?

— С каква сила? Малцина от тях останаха живи. Сержант Халор е много добросъвестен човек. Той не просто се задоволи с разгромяването на ансуйците, а ги смля на кайма. При все това няма да е зле на границата да се разположат хора, за да следят какво става. Просто за всеки случай.

— Смятате ли, че Салкан и другите овчари ще са в състояние да защитят границата? — попита Едон.

— Във връзка с тях възникна малък проблем, ваше преосвещенство — отвърна Алтал. — Нашите генерали бяха много впечатлени от вашите овчари, така че решиха да ги привлекат към една война, която се разгаря в Треборея.

— Не позволявам! — извика Едон и се изправи. — Няма да допусна чадата ми да бъдат изложени на ересите на Запада. Нито един вектианец не може да напусне страната без изричното ми разрешение.

— Нима вашата вяра е наистина толкова крехка, ваше преосвещенство? — възкликна Бейд. — Нима толкова много се боите от чужди идеи и вярвания, че сте готов да оковете народа си?

— Господа, нека си спестим теологическите дискусии — намеси се Алтал. — Говорим чисто и просто за бизнес. Дойдохме тук и спасихме страната ви, екзарх Едон, и ще приберем Салкан и овчарите като заплащане на услугата. В този свят няма нищо безплатно. Когато получаваш нещо, трябва да го заплатиш. Събитията в Треборея са част от войната, която водихме тук, ако това ви успокоява. Нашият общ враг е Дейва, така че овчарите на Салкан ще бъдат вашият принос към битката между Доброто и Злото. Не се ли гордеете с това?

Едон го изгледа намръщено, после присви очи, погледна Бейд и каза:

— Има нещо, което ми е трудно да разбера, скопас Бейд. Може би вие бихте могли да ми го обясните.

— Ще се опитам, ваше преосвещенство.

— Изпратих послание до екзарх Емдал, в което му изразих своята благодарност, а той въобще не разбра за какво му пиша. Ако трябва да съм още по-точен, въобще не е чувал за вас. Това не ви ли се струва странно?

— На ваше място, Едон, не бих отправял обвинения към Бейд — каза любезно Алтал. — Той не искаше да ви мами: аз го принудих да направи това. Не за друго, а за да не усложняваме нещата и да спечелим време. Разбира се, можеше и да ви кажем истината, но тя щеше малко да разколебае вярата ви.

— Значи всичко е било измама! — възкликна Едон.

— Не съвсем. Бейд ви каза, че ние изпълняваме повелята на една висша инстанция, и това е самата истина. Той послъга съвсем малко, когато каза, че става дума за екзарх Емдал. Ако трябва да говорим по същество, нарежданията ни бяха дадени от инстанция, стояща няколко степени над Емдал. И над вас.

— Да не би да ви ги е дал Дейвос? — попита подигравателно Едон.

— Не той, а сестра му. Войната, която разтърсва света, е част от семейна кавга. Дейвос има брат и сестра, които не се разбират. В Книгата всичко това е описано в най-големи подробности.

— В коя книга?

— В Бялата книга. На ваше място не бих се доверил особено на написаното в Черната книга. Вярно е, че когато Генд ми я показа, бях неграмотен и не знам съдържанието й. Двейя обаче ми обясни, че там събитията са изложени изопачено. Предполагам, че Дейва я е написал, за да си присвои заслугата за създаването на вселената.

— Ти нима наистина си видял Книгите? — попита Едон. Лицето му бе побеляло, ръцете му трепереха.

— Ако не ги бях видял, всичко това, което се случва сега, щеше да изглежда безсмислено.

— Досега мислех, че Книгите са просто мит.

— Съвсем реални са, Едон. Бялата съм я прочел от кора до кора. Нямаше как да не го направя — богинята Двейя през цялото време ми висеше на главата с тояга в ръка и не ми даде да пропусна нито ред.

— Нищо не разбирам.

— Това е много хубаво. Според Двейя неразбирането е първата стъпка към мъдростта. Боговете не възприемат света така, както го възприемаме ние, Едон. Колкото и да се мъчим да ги измамим, за да обърнат нещата така, че ние да извлечем полза от тях, те си правят каквото си знаят и в крайна сметка измамените сме ние. Независимо дали това ни е приятно или не, длъжни сме да вършим това, което те ни наредят.

— Да разбирам ли, че ти си първожрецът на богинята Двейя? — ахна Едон.

Бейд внезапно избухна в смях.

— Нещо смешно ли казах? — попита Едон и присви очи.

— Ваше преосвещенство, в целия свят е трудно да се намери човек, който по-малко да прилича на жрец — отвърна Бейд, без да спира да се смее. — Той е лъжец, крадец и убиец и освен това, когато Двейя му нареди да направи нещо, винаги й възразява.

— Никой не е съвършен — каза Алтал. — Да се каже, че съм жрец на Двейя, би било пресилено. Аз съм по-скоро агент на Двейя. В смисъла, в който Генд е агент на Дейва. Когато започна цялата тази работа, изпълнявах поръчка на Генд. Така и не я изпълних, щом се срещнах с Двейя. Сега съм на служба при нея, макар тя не винаги да одобрява моите методи. Аз съм най-обикновен човек. Продължавам да мисля, че моята реакция на цялата тази история е за предпочитане пред нейната.

— Това е светотатство! — възкликна Едон.

— И какво от това? Тя ще ми го прости, когато всичко приключи. Всъщност това, което съм длъжен да направя, за да се сложи край на цялата тази глупост, е да намеря Генд и да го убия. Двейя ще ми се посърди неколкостотин години, но това ми се е случвало и преди, а и тя в крайна сметка ще се успокои.

— Ти си позволяваш неподчинение към своя Бог?

— Не става дума за неподчинение, Едон. Когато тя ми нареди да направя нещо, аз започвам да го правя. Как обаче ще се справя със задачата си е моя грижа, не нейна. Ако ще говорим по същество, в действителност боговете не се отличават с особена сложност. Поради божественото си естество са малко вдетинени. Може би защото винаги получават това, което искат. Може би ако от време на време разочаровам Двейя, тя най-сетне ще порасне.

Погледът на Едон се изпълни с истински ужас.

— Той понякога я лъже — поясни Бейд. — Тя отначало не му вярва, обаче Алтал умее да говори бързо и убедително, така че накрая се съгласява с него.

— Бих се радвал да побеседваме още на тази тема, екзарх Едон — каза Алтал. — Обаче трябва да се прибирам. Двейя наистина никак не обича да я карат да чака.

 

 

— Бързо се прибрахте — каза Двейя, когато тримата влязоха през вратата, отворена от Елиар.

Алтал бързо се огледа и попита:

— Къде са княз Алброн и госпожица Астарела?

— Долу са в трапезарията, заедно с Лейта, Андина и Гер — отвърна Двейя. — Нямат работа в кулата. Как мина срещата в Кейвон?

— Опитах се да се държа дипломатично — отвърна Бейд. — Алтал обаче наговори на клетия Едон малко повече истини, отколкото той бе способен да поеме. Алтал е доста груб, когато бърза.

— Едон ме подразни — каза Алтал. — Убеден е в собствената си святост малко повече, отколкото трябва. Вече взе ли решение дали да допуснем Салкан в нашата част на Дома?

— Брат Бейд смята, че това е добра идея — отвърна Двейя. — Не би трябвало да е трудно. Стига да не го допускаме до кулата.

— Еми, хайде да не избързваме с това и да изчакаме да се появи в някой от коридорите на Дома заедно с Гебел и Дрекон — предложи Алтал. — Тогава с Елиар ще го сграбчим и ще го докараме тук, без никой да разбере. Можем да го докараме и сега, но ще трябва да наговоря куп лъжи, за да хвърля прах в очите на хората, а след известно време такова нещо омръзва.

— Оставям на теб да решиш това — съгласи се тя. — Да не забравя: Андина иска да си поговори с княз Дакан в Остос. Сигурна е, че кантонците скоро ще нападнат. Вземете с вас сержант Халор, за да обясни на княза сегашната ни стратегия.

— Добре, Еми — каза Алтал.

 

 

Вечерта Елиар отведе Алтал, Андина и Халор в двореца в Остос, точно пред вратата на княз Дакан и почука.

— Зает съм — чу се гласът на Дакан. — Махайте се.

— Аз съм, Дакан — каза Андина. — Нося добри новини.

Дакан отвори вратата, поклони се и каза:

— Прощавайте, господарке. Цял ден ми досаждаха хора, които носят лоши новини. Влезте, моля ви.

— Дакан, запознай се със сержант Халор — каза Алтал. — Срещнахме се с него на границата с Екверо. Той приключи войната, за която говорихме последния път, и сега войските му се приближават насам. Иска да знае каква е обстановката тук.

Дакан погледна строгото лице на Халор, кимна с разбиране и каза:

— Сержанте, боя се, чу тук обстановката не се развива добре.

— Да не би да са нахлули кантонците?

Дакан пак кимна.

— Да. Преди няколко дни. Армията им е огромна и нашите сили не успяха да забавят настъплението им.

Халор посочи голямата карта на стената зад писалището на Дакан и каза:

— Покажете ми къде са.

Отидоха до картата и Дакан започна да обяснява:

— Граничният район не е най-богатата земя в Треборея, така че много не ни е интересувало кой в действителност го владее. Кантонците нахлуха в нашите земи през територията, разположена на север от това езеро, и при това със значителна армия, съставена от наемници.

— Пехотинци или кавалеристи?

— И пехотинци, и кавалеристи.

— Имате ли представа откъде са?

— Трудно ми е да кажа. Повечето треборейци не правят разлика между арумци и кагверци.

— Аз ще ги разпозная, когато ги видя — каза Халор. След това посочи три имена, изписани върху картата. — Това градчета ли са, или села?

— Всъщност това са доста големи градове.

— Имат ли крепостни стени?

— Стените на Кадон и Мавор са в добро състояние — каза Дакан. — Стените на Пома обаче са доста занемарени. Формално погледнато, тези три града са част от остоския съюз. Допреди няколко века са били независими градове-държави, но когато Кантон е започнал да проявява имперски експанзионизъм, сме се обединили, за да отблъснем кантонците. Херцозите на тези три града формално са независими, но когато трябва да се взимат важни решения, изпълняват нарежданията на Остос.

— Виждам, че политическият живот на равнинните страни е по-сложен даже и от религиите им — отбеляза Халор.

— Сложността е част от щастието да си цивилизован, сержант Халор — отвърна сухо Дакан. — През последните няколко века сме водили немалко войни с кантонците, като бойните действия винаги са се водели срещу градовете, защото именно там са съсредоточени богатствата. Този път войната е съвсем различна. Нашествениците избиват всеки, който се окаже на пътя им.

— Да не би да избиват и селяните? — попита Андина.

— Боя се, че да, господарке — отвърна Дакан.

— Та това е идиотизъм! Селяните нямат никакво отношение към войната между градовете! Досега никой не е убивал селяни. Та те сами по себе си представляват богатство! Ако няма селяни, кой ще произвежда храна?

— Нашествениците, изглежда, не мислят за това, господарке — отвърна Дакан. — Селяните са обхванати от паника и бягат. Задръстили са всички пътища, водещи на юг.

— Може би нашествениците целят именно това — разсъди Халор.

— Ако градовете бъдат препълнени от бежанци преди началото на обсадата, храната няма да стигне и градовете няма да издържат дълго.

— Това е твърде брутален начин на водене на война — изсумтя Дакан.

— Изправени сме пред брутален враг, княже — отвърна Халор и хвърли поглед към картата. — Ще се опитам да отгатна нещо. Възможно ли е един от пълководците на настъпващата армия да е жена?

— Жена?!

— Срещали сме я вече. Казва се Гелта и я наричат Кралицата на нощта. Тя е маниачка с бичи плещи и обича вкуса на кръвта.

— Не е обикновена жена, княже — поясни Алтал. — Тази война също не е обикновена. Колкото до владетеля на Кантон, той е само марионетка, на която друг дърпа конците.

— Войската ми вече е тръгнала насам, княже Дакан — каза Халор. — Искам да огледам тези градове. В момента най-важното, което трябва да направим, е да изпратим там войски, които да задържат нашествениците и да ми дадат възможност да огледам отбранителните съоръжения. Трябва да вкараме сили между Гелта и тези градове.

— Може би Смегор и Таури ще свършат тази работа — предположи Алтал.

— Само не и те! — възкликна Андина. — Те са като фурнаджийски лопати, Алтал, и ще ни предадат при първа възможност.

— Ще се опитат да ни предадат, моето момиче — отвърна Алтал. — Аз обаче ще съм с няколко хода пред тях. Независимо дали това им е приятно, или не, Смегор и Таури ще имат значителен принос към нашата победа.

 

 

Когато Кралицата на нощта седна на престола на Остос, листата бяха червени като кръв. Пленената владетелка на Остос бе докарана във вериги и й бе наредено да коленичи пред страшната Кралица на нощта, унищожила всички, изпречили се на пътя й.

— Подчини ми се, дете! — заповяда Кралицата на нощта. — Ако твоето смирение ми допадне, може би ще пощадя живота ти.

След тези думи залата се изпълни с ужасяващ стон. И ариа Андина коленичи, за да покаже смирението си.

— Ближи земята! — заповяда сурово Гелта. — Пълзи пред мен, за да ме убедиш в искреността на подчинението си!

Плачещата ариа Андина притисна лице към студените каменни плочи на пода.

Сърцето на Гелта се изпълни с радост. Вкусът на победата бе силен и сладък.

Тя стъпи с грубия си ботуш върху меката шия на пълзящата Андина и опиянена от победата си, тържествено каза:

— Всичко, което е било твое, Андина, сега е мое! Дори твоят живот и твоята кръв вече ми принадлежат!

Победните думи на Кралицата на нощта отекнаха от мраморните стени на двореца на унизената ариа на Остос.