Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Младият жрец с кестенявата коса се бе отпуснал неподвижно върху един покрит с мъх камък и не откъсваше изпълнения си с изумление поглед от земята.

— Добре ли си? — попита Елиар новия им спътник.

— Видях Божието слово — отвърна жрецът с треперещ глас. — Дейвос разговаря с мен.

— Прав си — отвърна Елиар. — И ние го чухме.

После обаче реши да се поправи.

— Всъщност ние чухме Ножа. Но тъй като този Нож принадлежи на Бога, все едно че сме чули самия Него.

— Защо Ножът издаде такъв звук? — попита жрецът. Треперещият му глас все още бе изпълнен с удивление.

— Според мен Бог по този начин реши да ни обясни, че ти си човекът, когото търсим. Името ми е Елиар.

— Аз се казвам Бейд — отвърна жрецът и погледна озадачено младия арумец.

— Приятно ни е да се запознаем с теб, Бейд — каза Елиар и стисна ръката му.

— Не си ли твърде млад за жрец? — попита Бейд. — Повечето жреци, които познавам, са доста по-възрастни.

Елиар се засмя.

— Никой досега не ме е възприемал като жрец, а и наистина не съм жрец — рече той. — Аз съм просто войник, който по случайност в момента работи за делото на Бога. Не знам какво всъщност става, но това не ме смущава. Един войник не е длъжен да разбира. Просто трябва да изпълнява заповеди.

Бейд понечи да се изправи, но Елиар постави ръка върху рамото му и каза:

— Може би ще е по-добре първо да си починеш. И аз се чувствувах така, когато прочетох думата върху Ножа. В момента вероятно си отпаднал. Гласът на Бога е много силен. Навярно вече си забелязал това.

— Така е — отвърна разпалено Бейд. — А сега какво трябва да правим?

— Питай Алтал. Само той може да разговаря с Еми, а решенията ги взима тя.

— Коя е Еми?

— Доколкото разбираме, тя е сестра на Бога, но в момента има облика на котка и непрестанно дреме в качулката на наметалото на Алтал. Малко ми е сложно да ти го обясня. Еми е по-стара от слънцето и е много мила, обаче ако неволно я излъжеш, веднага ще те одраще по носа.

Бейд се обърна към Алтал и попита:

— Това момче наред ли е?

— Елиар ли? Да. От два часа обаче не е ял нищо, така че може би заради това говори така разпалено.

— Абсолютно нищо не разбирам — призна Бейд.

— Прекрасно. Това е първата стъпка към мъдростта.

— Алтал, ако съставя хороскопи на двама ви, някои неща биха могли да ми се изяснят. Тогава вероятно ще ми стане ясно кои сте.

— Ти наистина ли вярваш в хороскопи, Бейд? — попита Алтал.

— Астрологията е сърцевината на всяка религия — отвърна Бейд. — Дейвос е изписал нашата съдба върху звездите. Дълг на духовенството е да ги изследва, за да може да съобщи на хората словото Божие. Кой е твоят знак? Кога си роден?

— Роден съм много отдавна, Бейд — отвърна Алтал. — Не вярвам да ти бъде лесно да ми съставиш хороскоп, тъй като оттогава звездите много се измениха. Не само имената им бяха различни, но и хората, които тогава наблюдаваха небето, ги виждаха в съвършено други съчетания. Половината от Вълка тогава бе част от друго съзвездие, което тогавашните астролози наричаха Костенурката. Другата й част бе това, което днес наричат Глигана.

— Това е светотатство! — възкликна Бейд.

— Бейд, на твое място не бих се вълнувал от тези работи. Тези астролози отдавна измряха, така че днес няма да има кой да те обвини.

— Не това имах предвид.

— Разбрах де, но не си ли съгласен, че те биха възприели думите ми именно по този начин? Повярвай ми, Бейд. Върху небосвода наистина няма рисунки. Както ти казах, рисунките, образувани от звезди, ги съставяме самите ние. Това обаче и ти вече си го разбрал, нали? Заради това именно имаш проблеми с вярата си. Иска ти се да повярваш, че там горе наистина са изобразени Вълк, Глиган и Дракон, обаче когато погледнеш, не ги съзираш. Не е ли така?

— Старая се — почти проплака Бейд. — Старая се с все сили, обаче не мога да ги открия.

— Всички събития вече са преподредени, Бейд. Вече няма да ти се налага да поглеждаш към небесата, защото Елиар разполага с Ножа на Дейвос. Той ще ни каже къде трябва да отидем.

— Ще напуснем ли Авес?

— Сигурен съм, че ще трябва да го направим. Че ще ни чака дълъг път.

— Губиш си времето, Алтал — рече гласът на Еми в главата му. — По-добре ще е с Бейд да поговорите за звездите по време на обратното пътуване до Остос.

— Остос? Та нали вече бяхме там?

— Знам. Сега ще трябва да се върнем.

— Ти сега с Еми ли разговаря? — попита Елиар. — В Остос ли трябва да ходим? Не мога да се върна там, Алтал. Направя ли го, Андина ще нареди да ме убият.

— Проблем ли има? — попита Бейд. Гласът му изразяваше недоумение.

— Току-що научихме маршрута си. На Елиар не му харесва.

— Защо? Нещо важно ли съм пропуснал?

— Еми току-що ми каза, че трябва да отидем в Остос.

— Боя се, че все още не ми е ясно коя е тази Еми.

— Еми е пратеник на Дейвос. Всъщност нещата са по-сложни, но нека засега не ги усложняваме допълнително. Дейвос съобщава на Еми какво трябва да се направи. Тя го съобщава на мен, а аз го предавам на вас.

— Какво излиза? Че изпълняваме заповедите на една котка? — попита изумено Бейд.

— Не. Изпълняваме нарежданията на Бога. За това обаче е по-добре да поговорим по време на пътуването до Остос. Еми настоява да тръгнем незабавно.

Алтал се огледа и добави:

— Нека нахвърляме малко камъни върху този мъртвец, за да не бие толкова на очи. После ще приберем нещата ти и ще ти купя кон. Ще трябва да отпътуваме още на зазоряване.

Затрупаха тялото и се отправиха към развалините в северния край на Авес.

— Коя е тази Андина, която спомена? — попита Бейд Елиар.

— Тя е владетелката на Остос и иска да ме убие — отвърна младежът.

— Защо?

— Как да ти кажа… — започна Елиар. — Всъщност аз убих баща й, но това стана по време на война, а на война такива работи се случват. Просто си вършех работата, но Андина възприе постъпката ми като лична обида. А пък съвсем нямах намерение да я обиждам. Просто изпълнявах заповеди, обаче тя май не успя да разбере това.

Бейд погледна удивено Алтал.

— Ти нещо разбра ли от всичко това?

— Историята е доста сложна — отвърна Алтал. — Нека по-добре да я обсъдим на път за Остос.

Отидоха в северния край на Авес, където живееха жреците с черни раса, прибраха одеялата и малкото други лични вещи на Бейд и се върнаха в бивака. После Елиар и Алтал отидоха при най-близкия търговец на коне и след малко доведоха кон за най-новия член на групата.

— Алтал, страшно съм гладен — рече с въодушевление Елиар. — Може ли днес да поднесеш за вечеря говеждо вместо риба?

— Ще наклада огън — предложи Бейд.

— Няма нужда — отвърна му Алтал и след миг им поднесе доста голямо парче печено говеждо и два хляба.

Бейд подскочи от удивление и бързо произнесе някакво заклинание.

— Първия път ти настръхват косите, нали? — попита развеселеният Елиар. — Първия път дори се поколебах дали да ям храната, получена по такъв начин, но после установих, че наистина си я бива.

След тези думи Елиар въодушевено започна да се храни.

— Как постигаш това? — обърна се Бейд към Алтал с разтревожен глас.

— На това нещо Еми му казва „използуване на Книгата“. Научи ме да го правя в Дома на края на света, където се намира тази книга.

— За коя Книга говориш?

— За Книгата на Дейвос, разбира се.

— Искаш да кажеш, че си видял Книгата на Дейвос?

— Да съм я видял? — Алтал се засмя. — Бейд, та аз живях с тази Книга цели двадесет и пет века! В състояние съм да я декламирам от начало докрай, отляво или отдясно. Или дори отзад напред, ако желаеш да я чуеш по този начин.

— И как точно Книгата на Дейвос ти помага да вършиш чудеса?

— Книгата е всъщност словото Божие, Бейд. Написана е на древен език, който прилича на днешния, но не е същият. За да се случат нещата, които желаеш, трябва да произнесеш думи от древния език. Ако например просто кажа „говеждо“, няма да се случи нищо. Ако обаче произнеса „гвоу“, ще се сдобием с вечеря. Е, има още някои процедури, но най-важното е това. Наизустяването на Книгата ми отне много години.

Алтал докосна челото си.

— Сега Книгата е тук и не се налага да я нося със себе си. Всъщност това не е и разрешено. Книгата трябва да си стои в Дома. Изнасянето й в реалния свят не би било безопасно. А сега по-добре се нахрани преди вечерята да е изстинала.

 

 

Бяха в Авес. Алтал бе сигурен, че е именно Авес, обаче нямаше сгради. Можеше ясно да се види мястото, където река Медиос се разклоняваше, но там, където имаше развалини, сега имаше вековна гора. Той се разходи под клоните на могъщите дъбове, после погледна на запад и в далечината видя хора. Докато гледаше как прекосяват полето и се приближават, чу глух стон. Бе изпълнен с мъка и отчаяние, които разкъсваха душата му.

Хората, дошли от другата страна на реката, вече бяха наблизо и той успя да ги огледа по-добре. Бяха облечени в животински кожи и имаха копия с каменни върхове.

 

 

Той се обърна на другата страна, промърмори нещо под одеялото и се опита да напипа камъка, който се бе забил в бедрото му. Най-сетне го откри, захвърли го встрани и отново потъна в сън.

 

 

Сред дърветата имаше примитивни колиби и между тях се движеха облечените с кожи хора. И си шепнеха боязливо. „Той иде — казваха. — Дайте му път, защото той е Бог.“ По лицата на едни хора бе изписана възбуда, по лицата на други — ужас. И не преставаха да шепнат: „Той иде, той иде, той иде“.

И сред тях се появи Генд и шепнеше ли, шепнеше. А хората се отдръпваха от него и на лицата им бе изписан страх. А Генд не обърна внимание на страха им и очите му продължаваха да горят.

И Генд вдигна лице и погледна Алтал с пламтящ поглед. И погледът на Генд обгори душата на Алтал. И Генд проговори и рече: „Бягай, Алтал, бягай, жалък крадецо. Ще те преследвам нощи и години, и Книгата не ще ти помогне, защото ще те изправя пред трона на Дейва. И ти ще му служиш безкрайни еони. Така, както му служа аз. А когато еоните свършат, ще започнем отново, от самото им начало. И сетне ще започнем всичко пак, и знай, че те няма да бъдат като предишните.“

Стенанието премина в ужасяващ писък.

 

 

Алтал се събуди, плувнал в пот и разтреперан, и възкликна:

— Боже мой!

— Кой беше той? — разнесе се ужасеният глас на Бейд в мрака. — Кой беше този мъж с огнени очи?

— И вие ли го видяхте? — попита Елиар. Неговият глас също трепереше.

— Не се обаждай, Алтал. — Гласът на Еми, който се разнесе в главата му, бе категоричен. — Трябва да поговоря с тях.

Алтал реши, че го пренебрегват по съвсем безцеремонен начин.

— Елиар — продължи гласът на Еми. — Кажи на Бейд коя съм.

— Слушам, госпожо — отвърна Елиар. — Бейд, това е гласът на Еми. Тя от време на време ни се обажда. Ти мислиш, че слушаш Алтал, но всъщност тя използува неговия глас.

— Котката ли? — недоверчиво попита Бейд.

— Самият аз не я възприемам като котка — отвърна Елиар. — Тя просто е приела облика на котка, за да скрие от нас своята същност. Струва ми се, че ако ни се разкрие в истинския си облик, ще ни заслепи.

— Престани, Елиар — каза му нежно Еми.

— Слушам, госпожо.

— Това, което току-що всички изживяхте, не бе сън — рече им Еми. — Алтал вече се е срещал с Генд, така че ще може да ви разкаже нещо повече за него. Естествено, след като престана да ползувам гласа му. Та значи това, което току-що видяхте, не бе сън. Не бе обаче и действителност. Това е нещо, което Генд и Дейва искат да превърнат в действителност.

— Кои бяха хората, които видяхме? — попита Бейд с треперещ глас.

— Медите. Първите хора, появили се в тази част на света преди десет хиляди години. Когато дойдоха тук, те се кланяха на Дейвос. Дейва обаче иска да промени това. Иска да промени нещата по такъв начин, че първите меди да се кланят на него, а не на Дейвос.

— Но това е невъзможно — опита се да възрази Бейд. — След като нещо вече веднъж се е случило, то не може да се промени.

— Запомни добре тази своя мисъл, Бейд — посъветва го тя. — По-нататък би могла да се окаже полезна. Дейва обаче не е съгласен с теб. Той смята, че е в състояние да промени миналото, ако промени настоящето. Затова именно и се събираме. От нас се очаква да предотвратим това, което е намислил Дейва. Това, което видяхте, ще се повтори. Ще видите неща, които в действителност не са се случили, и при това не винаги ще сте потънали в сън, когато ги видите.

— Това вече не е забавно, Еми — оплака се Елиар. — Ако такива сънища започнат да се появяват от нищото, подобно на този, откъде ще знаем кое е реално и кое — не?

— Това ще ви стане ясно благодарение на стенанието — отвърна тя. — Чуете ли това стенание да се разнася в далечината, това е сигурен признак, че Генд се опитва да промени миналото. Когато стенанието започне, ще знаете, че вече не сте в настоящето. Можете да се окажете в миналото или в бъдещето, но в никакъв случай в това, което наричаме „сега“.

Алтал погледна на изток, където първите лъчи на новия ден вече докосваха хоризонта.

— Зазорява се. Да си събираме нещата и да се подготвяме за път.

— Нали преди това ще закусим? — попита разтревожено Елиар.

— Да, Елиар, ще закусим — въздъхна Алтал.

 

 

Слънцето тъкмо изгря, когато ладията ги прехвърли през реката и поеха на запад. След като изминаха няколко километра, Бейд се доближи до Алтал и попита:

— Можем ли да поговорим?

— Предполагам, че вече е разрешено — отвърна Алтал.

— Ти как успя да разбереш къде се намира Книгата на Дейвос? — попита Бейд. — От дълги години съм слушал за нея. За съществуването й се спори от векове. Повечето от моите учители твърдяха, че Книгата се намира на нощното небе. Според други тя обаче действително съществува. Очевидно именно те са били прави.

— Така е. Книгата действително съществува — отвърна Алтал.

— Как успя да я откриеш? Бог ли ти се яви в някое видение?

Алтал се засмя.

— Не, не се яви Бог. Яви ми се Генд.

— Генд?

— Той ме издири и ме нае, за да открадна Книгата. Именно той ми обясни къде се намира Домът.

— Че как би могъл един честен човек да приеме такава поръчка?

— Един честен човек не би приел такава поръчка, Бейд. Пред мен обаче не стоеше такъв проблем. Аз съм крадец.

— Крадец?

— Точно така. Човек, който незаконно присвоява разни неща. Вероятно съм най-добрият крадец на света. Поне репутацията ми е такава. Генд ме намери и ми каза, че ще ми даде пари, ако открадна Книгата и му я занеса. След това ми обясни къде се намира.

— В Дома на края на света?

— Така му казват. Построен е на ръба на скала в северен Кагвер. Най-голямата сграда, която съм виждал. Почти напълно празна е обаче. В нея има само една мебелирана стая и там се намира Книгата. Разбира се, там открих и Еми. Когато пристигнах, тя ми се скара, задето съм закъснял, и реших, че съм обезумял. Тя обаче ми каза да не се правя на глупак и после ме научи да чета.

— Книгата на Дейвос ли? — попита почтително Бейд.

— Там друга книга няма.

— Как изглежда?

— Представлява кутия, покрита с бяла кожа. Листовете, от които се състои Книгата, се намират в кутията. Еми много се дразнеше, когато обърквах страниците. Така или иначе, научих се да чета Книгата и после с Еми открихме начин да събеседваме, без да използуваме гласовете си. После излязохме от Дома и започнахме да търсим Ножа. Разбрахме, че е у Елиар. Той е наемник и тогава участвуваше във войната, която водят помежду си Кантон и Остос от четиридесет или петдесет поколения насам. При схватка пред стените на Остос Елиар бе убил неговия арио, владетеля на града. Андина, дъщеря му, съвсем не бе във възторг от това и обмисляше най-различни мъчения, на които да го подложи. Престорих се на търговец на роби и го откупих. После дойдохме тук, за да те открием. Сега пътуваме към Остос, за да открием още някого.

— Това кога се случи? Имам предвид времето, когато Генд те потърси?

— Еми каза, че се било случило преди две хиляди и петстотин години. Обясни ми, че в Дома хората не стареят. Това е хубаво. Ако не беше така, сега щях да имам бяла брада, дълга двадесет километра.

— Еми наистина ли е сестра на Бога?

— Поне така ми каза. Името й е Двейя и по нейните думи съвсем не прилича на статуята в храма в Магу.

— Ти боготвориш женска богиня? — Очите на Бейд се изпълниха с възмущение.

— Не я боготворя, Бейд. Обичам я, обаче не я боготворя. Боготворенето предполага абсолютно послушание и доста раболепие. Аз най-често изпълнявам това, което Еми ми казва, но не падам на колене. Всъщност непрестанно спорим. Еми обича да спори не по-малко, отколкото обича да ме следи.

— Мога ли да я докосна? — попита Бейд почтително.

— Еми! — провикна се Алтал през рамо. — Събуди се! Бейд иска да те почеше зад ушите.

Еми подаде сънлива муцунка от качулката и промърмори:

— Това е много мило.

Алтал я измъкна от качулката и я подаде на Бейд.

— Заповядай, Бейд. Тя ще открадне душата ти, разбира се, но защо ли пък трябва да се различаваш от Елиар и от мен?

Бейд отдръпна ръката си като опарен.

— Само се пошегувах — каза Алтал.

— Сигурен ли си в това, приятелю? — попита Еми и в зелените й очи се появи лукавство.

Ръцете на Бейд все още трепереха, когато я пое от Алтал. Когато обаче тя започна да мърка, той се успокои.

— Кога ще спрем, за да обядваме? — чу се зад тях гласът на Елиар.

 

 

Прекосиха западната част на Медио, като избягваха главните пътища. От внезапната поява на разногледия мъж в Авес стана ясно, че Генд има свои агенти навсякъде. Алтал знаеше, че може да се справи с тези агенти, обаче излишните убийства бяха в разрез с принципите му. Един добър крадец не трябва да убива хора.

В средата на лятото наближиха моста над левия ръкав на река Остос. Алтал благоразумно се отклони от пътя и отведе Елиар и Бейд в една близка горичка.

— Еми — каза безмълвно, след като слязоха от конете — Кажи ми сега кого точно трябва да издирим в Остос?

— Познай — отвърна тя закачливо.

— Моля те, без такива приказки — смъмри я той.

— Ти вече си я срещал, приятелю.

Той примигна.

— Не можеш да казваш това сериозно. — Насмалко не изрече тези думи на глас.

— Съвсем сериозно го казвам.

— И как ще влезем в двореца й?

— Ти си крадец, Алтал. Щом можеш да крадеш каквото ти попадне, би трябвало да ти е по силите да откраднеш едно малко момиче.

— Еми, дворецът й се охранява от цяла армия. Достатъчно е да изписка и върху мен веднага ще се нахвърлят тридесетина въоръжени стражи.

— В такъв случай не би трябвало да й позволяваме да пищи, нали? — каза Еми и се замисли. — Може би ще е най-добре да оставим Елиар и Бейд тук. Също и коня ти. Аз съм котка, а ти — крадец. Знаем как да се движим безшумно. За разлика от тях.

— Ти откога знаеше, че и Андина ще се присъедини към нас?

— Още от момента, когато Елиар прочете думата върху Ножа.

— Защо тогава не я взехме с нас преди да заминем за Авес?

— Защото щяхме да нарушим последователността на събитията. Всяко нещо трябва да се прави, когато му дойде времето.

Алтал погледна Елиар и си спомни как го гледаше Андина.

— Брат ти има доста нащърбено чувство за хумор, Еми.

— Алтал, изненадана съм от думите ти. Направо съм смаяна.

 

 

Някъде след полунощ Алтал и Еми се промъкнаха в двореца на Андина. Този път Еми предпочете да върви сама. Тръгна на няколко крачки пред крадеца и от време на време го предупреждаваше. Накрая го отведе до покоите на владетелката.

— Заспала е — каза Еми. — Пред вратата й има двама стражи. Прикани ги да си подремнат.

— Как?

— Произнеси думата „леб“.

— Ще свърши ли работа?

— Досега винаги е свършвала работа. След като излезем обаче, отново ги разсъни. Хората ще се изненадат, ако разберат, че са спали петдесет или шестдесет години. В Дома ти спеше горе-долу по толкова време.

— Ти така ли ме приспиваше?

— Разбира се. Почвай да действуваш, Алтал. Нощта няма да продължи вечно.

Двамата стражи до вратата на Андина все още бяха изправени, но главите им бяха клюмнали върху гърдите и те леко похъркваха. Алтал ги отмина и хвана дръжката на вратата.

Точно в този момент Еми изсъска.

— Какво има? — прошепна той.

— Арган!

— Какво е арган?

— Арган не е нещо, а е някой. Арган е стражът, застанал от лявата страна.

— Това име трябва ли да ми говори нещо?

— Веднъж го споменах. Арган е един от слугите на Генд.

— Това е хубаво — отвърна Алтал и понечи да извади камата си.

— Прибери това нещо — ядосано каза Еми.

— Еми, това е едно просто и удобно решение.

— И така да е. Как обаче би решил проблема, който ще възникне после?

— За какъв проблем ти е думата?

— Как ще го съживиш преди момента, когато трябва да е жив и здрав?

— Не мога да те разбера.

— Аз и не очаквах да ме разбереш. Прибери ножа си, Алтал. Не ти си този, който трябва да се справи с Арган. Така, както не от теб се очакваше да се справиш с Пехал или Хном. Просто го остави на мира.

— Почакай малко, Еми. Това не означава ли, че нашето идване тук е известно на Генд?

— Вероятно му е известно.

— Как е успял да разбере?

— Вероятно го е научил от Дейва.

— Той пък как го е научил?

— Научил го е така, както го научих и аз. Алтал, ние с него виждаме неща, които ти не можеш да видиш. Аз знам за съществуването на хора като Хном, Пехал и Арган. Дейва пък знае за съществуването на хора като Елиар, Бейд и Андина. Те са важни хора, а важните хора излъчват звук, който ние можем да чуем. Остави Арган на мира. Трябва да приберем Андина и да се махнем оттук преди да се е събудил.