Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

ВТОРА ЧАСТ
Събирането

Глава 7

— Не влизай там, Алтал! Какво има там не е твоя работа!

— Тази врата ти я отвори, Еми — отвърна кротко той. — Сигурно ти е ясно, че през нея може да се преминава в двете посоки.

— Просто си гледай работата и престани да надничаш. Ще трябва да започнеш да внимаваш повече, когато ти говоря. Когато ти назовавам думата, която трябва да използуваш, аз ти изпращам картинен образ на това, което ще направи тази дума. Длъжен си да задържиш в главата си както образа, така и самата дума. Думата, взета сама по себе си, е просто звук, приятелю. Ако просто започнеш да предизвикваш шум, нищо няма да се получи. А сега опитай отново.

— След колко време ще тръгнем на път?

— След месец. Най-много след месец и половина. Настъпи ли пролетта, ще тръгнем веднага, независимо дали си готов, или не.

— Ще трябва ли да вземем нещо от Арум?

— Да, Ножа.

— Кой нож? Този, с който ще убия Генд ли?

— Ще престанеш ли?

— Нали това е смисълът на цялата работа? Генд пречи на делата на Дейвос и заради това аз ще трябва да освободя света от него. Това занимание не ми е съвсем непознато, Еми. Правил съм го и преди. Аз съм преди всичко крадец, но извършвам и убийства, стига да са добре заплатени. Предположих, че точно това имаш предвид.

— Съвсем определено не!

— Решението е съвсем просто, Еми, и дори няма да ти се наложи да изцапаш малките си лапички. Ще отидем в Арум и ще приберем ножа. След това ще отидем в Некверос и аз ще прережа гърлото на Генд с него.

— Ножът няма такава функция, Алтал. Върху неговото острие е написано нещо. Има някои хора, които ще ни бъдат потребни. Ще можем да разберем кои са благодарение на това, че ще им е по силите да прочетат текста.

— Това не ти ли се струва малко странно? Защо по-добре не се свържеш с брат си и не го попиташ кои са тези хора? Той ще ти каже, и след това ще ги издирим.

— Не се действува така, Алтал. Обстановката се променя. Ако събитията се развият по един начин, ще ни трябват едни хора. Развият ли се по друг начин, ще са ни необходими други. Именно обстоятелствата ще определят кои точно хора ще ни бъдат необходими.

— Това какво означава? Че текстът върху острието на ножа ще се променя според обстоятелствата?

— Не, текстът няма да се промени, приятелю. Ще се промени прочитът му.

— Почакай малко. Нима текстът не се възприема по един и същ начин от всички?

— Разбира се, че не. Всеки, който прочете какъвто и да било текст, го разбира по свой начин. Когато ти погледнеш текста върху острието, ще съзреш определена дума. Други хора ще видят други думи. Трети въобще няма да съзрат думи — ще приемат знаците само като украса. Хората, които са ни нужни, ще видят дадена дума и ще я произнесат на глас.

— Откъде ще можем да разберем, че са я прочели правилно?

— Ще разберем, приятелю. Повярвай ми, ще разберем.

 

 

Зимата продължи още месец и нещо, след което една нощ от югозапад повя топъл вятър и веднага започна да стопява снега. Алтал, застанал пред южния прозорец, гледаше мътните кафяви поточета, които се стичаха от склоновете на кагверските планини.

— Ти ли направи това, Еми?

— Кое?

— Ти ли докара вятъра, който разтапя снега?

— Аз не се занимавам с климата, Алтал. На Дейвос не му е приятно, когато правим това.

— Ако не му кажем, може и да не забележи. И без това вече прибягваме до хитрости. С какво ще ни навреди още една малка лъжа? Може би си заслужава да поработим в тази насока. Ти ще ме учиш как да използувам Книгата, а пък аз ще те науча как да лъжеш, мамиш и крадеш.

И се ухили.

— Това съвсем не е смешно, Алтал! — отвърна тя възмутено.

— На мен ми беше приятно да го правя. Искаш ли да се обзаложим кой от нас пръв ще поквари другия?

— Не.

— Покварата е много забавно нещо, Еми. Сигурна ли си, че не искаш да я опознаеш?

— Престани!

— Добре, Еми. Помисли си все пак по въпроса и ако размислиш, кажи ми го.

През следващата седмица и двамата не бяха в особено добро настроение, тъй като им се наложи да изчакат отслабването на пролетното пълноводие. След като планинските потоци се прибраха в руслата си, двамата започнаха да се подготвят за път.

Той облече наметалото си и се огледа. После каза:

— Готов съм. Струва ми се, че това място ще ми липсва. Преди това не бях имал постоянен дом. Допускаш ли, че някой ден ще се върнем тук?

— Струва ми се, че да. Ще тръгваме ли?

Той я вдигна и разтвори качулката на наметалото си.

— Имаш ли нещо против да пътуваш там, Еми? След като излезем, ще е добре и двете ми ръце да са свободни.

— Добре — чу гласа й в главата си. Тя се покатери на рамото му и се настани в качулката. — Удобно е.

— Ще могат ли други хора да те видят, когато излезем?

— Ако желаем това — да. Ако не го желаем, няма да ме видят.

Той огледа извитата стена и видя, че Еми е върнала вратата на мястото й.

— Имаш ли въпроси? — попита тя.

Той усети разочарование в безмълвно произнесените думи.

— Ах, Еми, прощавай, как щях да пропусна!

Направи крачка назад и се престори, че е удивен.

— Изумително! — възкликна. — Някой е пробил дупка в стената! Дори я е запушил с врата! Представяш ли си!

В отговор тя изсъска в ухото му.

Той се засмя, отвори вратата и започна да слиза по стълбището.

— Не забравяй да загасиш лампата — каза й, докато слизаха.

На подвижния мост си спомни още нещо.

— Еми, когато ти кажа нещо, което според теб е маловажно, винаги се сърдиш. Има една работа, която искам да споделя с теб. Още когато идвах насам, някакво животно ме преследваше. Така и не го видях, но през цялото време го чувах.

— Какъв звук издаваше?

— Виеше, но не като вълк. През цялото време слушах воя му.

— Отчаяние ли изразяваше? Наподобяваше ли вика на човек, падащ от скала?

— Донякъде. Но воят определено не беше човешки.

— Да, и аз не вярвам да е бил човешки.

— Според теб дали не е трябвало да се скрия някъде и да го изчакам да се появи, за да го видя как изглежда?

— Едва ли е щяло да ти бъде приятно да видиш това същество. Според мен е някакво създание, на което Генд е наредил да те следи. Искал е да е сигурен, че си се отправил към мястото, където те е изпратил.

— През някой от близките дни ще си поговорим с Генд и по този въпрос. Дали това създание продължава да ни чака от другия край на моста?

— Напълно е възможно. Едва ли обаче бихме могли да му направим нещо.

— Мога да го убия.

— Не можеш. То е призрак. Убийството винаги ли е първият ти отговор на всеки проблем?

— Не на всеки. Мога обаче да убивам разни същества, включително и хора. При това не се просълзявам. Това е част от професията ми. Ако си върша работата добре, не ми се налага да убивам никого. Ако обаче нещата не се получат както трябва, как да ти кажа…

— Алтал, ти си ужасен човек.

— Знам. Нали затова ме нае?

— Аз да съм те наемала?

— Ти искаш нещо да се направи и искаш да го направя аз. Някой от тези дни ще трябва да си поговорим за възнаграждението ми.

— За възнаграждение ли?

— Аз не работя безвъзмездно, Еми. Това би било непрофесионално.

Алтал продължи по моста, стиснал копието си.

— Предполагам, че ще поискаш злато — рече тя насмешливо.

— Може и злато, не ще и дума. Все пак бих предпочел да ми се заплати с любов. Тя не може да се преброи и вероятно поради това е по-ценна от златото.

— Объркваш ме, Алтал.

— Такава беше целта ми.

— Да не си решил да ме дразниш?

— Аз да те дразня? Аз да си позволя подобно нещо спрямо теб?

Стигнаха края на моста и Алтал спря. Вслуша се внимателно с надеждата да чуе воя на пратеника на Генд, но гората и планината бяха безмълвни.

— Сигурно му е омръзнало да ни чака — каза накрая.

— Може би си прав. — Гласът й издаваше известно съмнение.

Той се извърна, за да погледне за последен път Дома, но него вече го нямаше.

— Ти ли направи това? — попита Алтал.

— Не. Той сам се грижи за себе си. Когато ти се появи тук, успя да го видиш, защото именно това се очакваше от теб. Не бе предвидено други очи да могат да го виждат, затова и остана невидим за тях — каза тя. — Време е да тръгваме за Арум, приятелю.

След тези думи се намести удобно в качулката на наметалото му и заспа.

През този ден изминаха около двадесет и пет километра, като вървяха по ръба на пропастта, която Алтал все още продължаваше да възприема като край на света, макар на север от нея вече да стърчаха върховете на ледници. Наближи вечерта и двамата се подслониха в горичка хилави дръвчета. Алтал накладе огън, а Еми му съобщи думите, които ги снабдиха с хляб и печено пиле.

— Не е зле — рече тя, като отхапа късче пилешко месо. — Не е ли все пак малко по-препечено, отколкото трябва?

— Досега не съм се произнасял критично за твоите ястия, Еми.

— Не те критикувах, просто изказах предположение.

Той се облегна на едно дърво и опъна крака към огъня.

— Има нещо, което бих искал да споделя с теб, Еми — каза след известно колебание. — Непосредствено преди Генд да ми възложи кражбата на Книгата, късметът ми съвсем ме бе напуснал. Може би сега вече всичко е наред, обаче тогава нищо не се получи така, както го бях замислил.

— Да, знам. Ако питаш мен, поставянето на книжни пари в касата на Друигор не бе лишено от хумор, не си ли съгласен?

Той я погледна.

— Това ти ли го направи? Ти ли си причината за този мой лош късмет?

— Естествено. Ако късметът ти не се бе отвърнал от теб, ти въобще нямаше да се замислиш върху предложението на Генд. Не съм ли права?

— Добре, а преди това да стане, твое дело ли беше добрият късмет, с който бях известен?

— Естествено, че бе мое дело. Ако дотогава не ти беше вървяло, как щеше да разбереш после, че късметът ти е обърнал гръб?

— Еми, да не би да си богиня на съдбата?

— Това го върша между другото, приятелю. Всички ние си играем с късмета на някои хора. Това е начин да ги накараме да бъдат сговорчиви.

— Значи дълги години съм те боготворял.

— Знам, и това ми бе много приятно.

— Почакай малко — възрази той. — Ако съм запомнил добре, ти ми каза, че не ти е било известно, че именно Генд ми възложи да открадна книгата. След като през цялото време си била кацнала на рамото ми и си се забавлявала с моя късмет, как можеше това да не ти е известно?

— Алтал, не съм била чак толкова близо до теб. Знаех, че някой ще ти възложи да откраднеш Книгата, но не ми бе известно, че това ще е самият Генд. Предполагах, че той ще се опита да ти възложи това чрез някой от подчинените си. Арган или Хном например. Сигурна съм, че нямаше да изпрати Пехал.

— Кои са те?

— Те са слугите на Генд. Сигурна съм, че ще се запознаеш с тях преди всичко това да приключи.

— Знаеш ли, че в Екверо ти насмалко не ме уби? Някои от стрелите прелетяха съвсем близо до мен, когато бягах през градината на Квесо.

— Но не те улучиха, нали? Приятелю, нямаше да позволя да ти се случи нищо лошо.

— А книжните пари са твоя измислица, нали? Човек трудно би повярвал, че хартията може да струва нещо.

— Тази идея съществува доста отдавна. Хората, занимаващи се с покупки и продажби, си разменят малки бележки. Тези бележки всъщност са обещания за бъдещо плащане и не са толкова тежки и неудобни като златото. Идеята я осъществиха жителите на Магу.

— Ти ли накара Гости Големия търбух да ме излъже за съдържанието на касата си?

— Не. Това вероятно е дело на Генд. Той имаше не по-малко основания от мен да се лишиш от късмета си.

— Виждам, че нямам причини да се чудя защо тогава въобще не ми провървя. И двете воюващи страни са имали интерес да се лиша от късмета си.

— Не ти ли е приятно, че си бил предмет на такова голямо внимание?

— Да смятам ли, че отново съм се сдобил с късмет?

— Разбира се, Алтал. Отсега нататък твоят късмет съм аз и ще те обичам безкрайно. Разбира се, докато правиш точно това, което ти казвам.

И погали бузата му с топлата си лапичка.

 

 

След няколко дни достигнаха изсъхналото дърво.

— Още ли е тук? — учуди се Алтал.

— Да, приятелю. Използуваме го като ориентир.

На това място завиха на юг и около седмица вървяха през Кагвер. В един късен следобед видяха бедно селце, сгушило се в съседната долина.

— Какво ще кажеш, Еми? — попита Алтал. — Дали не си заслужава да се отбием там и да си поговорим с местните хора? От доста време съм изгубил допир със света, така че може би не би било зле да проверя какво става в него.

— Нека не оставяме спомени за нашето преминаване, приятелю. Генд има очи и уши навсякъде.

— Права си — съгласи се той. — Нека в такъв случай преспим тук. Утре преди изгрев ще заобиколим селцето.

— Алтал, не ми се спи.

— Оставаше и да ти се спи. Ти и без това спиш по цял ден. Аз обаче през това време вървя и сега съм уморен.

— Добре, добре. Дай в такъв случай малко почивка на клетите си малки крачета.

Алтал в действителност не бе чак толкова уморен. В селото обаче имаше нещо, което веднага привлече вниманието му — в южната част имаше заградено място, където се разхождаха коне, а на самата ограда бяха закачени няколко седла. До Арум оставаше още много път, който с езда можеше да се измине по-лесно и по-удобно, отколкото пешком.

Реши да не занимава Еми с плана си. Можеше да открадне кон, без да се нуждае от ничия помощ. Или коментар.

Погрижи се за вечерята и след като се нахраниха, се сгушиха под наметалото му и се унесоха в сън.

— Какво си решил? — попита го безмълвно заспиващата Еми, след като разбра, че е решил да тръгне отново на път малко след полунощ.

— Реших, че ще е разумно да станем рано и да заобиколим селото преди жителите му да са се събудили. Пътуването през нощта е най-добрият начин да не бъдеш забелязан.

— Нали няма да имаш нищо против, ако аз си поспя малко по-дълго?

— Ни най-малко, Еми. Просто се намести удобно в качулката и спи.

Когато той стана, тя се размърда в качулката и след леко мъркане заспа пак.

Събуди се обаче внезапно, тъкмо в момента, когато Алтал пришпори новия си кон в галоп.

— Трябваше да се сетя — промърмори тя.

— Еми, нали сме се отправили на свещен поход? — реши да се оправдае той с благородни подбуди. — След като сме тръгнали да спасяваме света, не е ли редно и другите хора да ни подпомогнат мъничко?

— Алтал, ти смяташ ли някога да се промениш?

— Вероятно няма да се променя, Еми. Сега най-добре си поспи. Всичко е наред.

Вече се придвижваха по-бързо. Само два дни след като Алтал се сдоби с коня, напуснаха Кагвер и навлязоха в обширните гори на Хуле.

В тези гори вече се бяха появили селища и това раздразни Алтал. Хуле по начало трябваше да си остане пустош, но ето че се бяха появили малки опърпани човечета, които замърсяваха гората с присъствието си. Селищата бяха сиромашки — колиби, вдигнати направо в калта и заобиколени от купища нечистотии. Сами по себе си бяха неугледни, не ще и дума, обаче Алтал се възмути най-вече от пъновете. Проклетите пришълци бяха започнали да изсичат дърветата.

— Цивилизация! — промърмори той презрително.

— Какво? — попита Еми.

— Започнали са да изсичат дърветата, Еми.

— Тази дейност е присъща на хората, приятелю.

— Искаш да кажеш, на хорицата. На малките човечета, които се страхуват от мрака и откриват начини да говорят за вълци, без да произнесат думата „вълк“. Хайде да се махаме оттук. Гледката на това сметище ми разваля настроението.

Докато пътуваха на юг, минаха покрай още няколко подобни селища, при което мнението на Алтал за обитателите им не стана по-добро.

Настроението му се подобри, когато започнаха да изкачват хълмовете на Арум. Бе уверен, че колкото и да се цивилизоват хората, едва ли могат да успеят да унищожат и самите планини.

Продължиха на юг. След два дни, когато започна да се свечерява, Алтал се отби от пътя и започна да подготвя място за нощувка на една малка поляна.

— Бихме ли могли да си хапнем риба, приятелю? — попита Еми, след като той накладе огъня.

— Мислех си за говеждо.

— Говеждо ядохме снощи.

Той понечи дай отговори, но вместо това се разсмя.

— Не сме ли водили и по-рано подобни разговори? Доколкото си спомням, спорехме с часове дали си струва да се вечеря едно и също по цяла седмица.

— Тогава беше различно.

— Права си, мила. Добре, щом желаеш риба, ще имаме риба за вечеря.

Тя започна да мърка в радостно очакване.

През нощта Алтал спа добре. Непосредствено преди зазоряване обаче внезапно се събуди. Един полузабравен инстинкт го предупреди, че наблизо се таи опасност.

— Някой се е запътил насам, Еми — предупреди я той.

Зелените й очи веднага се разтвориха и той почувствува бързите й мисли. След това тя засъска.

— Какво има? — попита той.

— Това е Пехал! Пази се, Алтал, той е много опасен!

— Нали той беше един от хората на Генд?

— По-точно би било да кажеш, че е едно от животните на Генд. В Пехал не е останало почти нищо човешко. Сигурна съм, че ще се опита да те убие.

— Мнозина са се опитвали да го направят, Еми — отвърна той. Измъкна се изпод наметалото и посегна към копието си.

— Не се опитвай да се биеш с него, Алтал. Той е пълен дивак и е много жесток. Ще се опита да отклони вниманието ти с приказки, за да те подмами в обсега на меча си. Предполагам, че и без това си търси закуска.

— С хора ли се храни? — възкликна Алтал.

— Това е една от най-милите му привички.

— Струва ми се, че знам как да го задържа на разстояние — каза Алтал и се усмихна.

Чу се пукот на счупени съчки и Алтал се скри зад едно дърво.

Човекът бе огромен, а скотското му лице бе лишено от човешки черти. Пробиваше си път през гората, като размахваше огромен меч, който очевидно не бе направен от бронз.

— Къде си? — изрева с груб животински глас.

— Нейде тук — отвърна Алтал. — Според мен не би трябвало да се доближаваш повече.

— Покажи се!

— Защо?

— Защото искам да те видя!

— Не съм чак толкова привлекателен.

— Покажи се! — изрева повторно звярът.

— Е, щом си рекъл, ще се покажа — отвърна любезно Алтал, излезе иззад дървото и се вгледа внимателно в тежко въоръжения дивак. След това каза „деу“.

Дивакът се извиси във въздуха и изрева от изненада.

— Това е само малка предпазна мярка, приятелю — поясни възпитано Алтал. — Струва ми се, че тази сутрин не си в настроение. Може би храносмилането ти не е наред.

— Свали ме на земята!

— И защо? Там си си добре.

Оскотелият дивак заразмахва меча си, сякаш се опитваше да разруши това, което го държеше във въздуха.

— Нали няма да възразиш, ако го огледам? — попита Алтал, протегна ръка напред и каза „гвем“.

Огромният меч се измъкна от ръката на великана и послушно полетя към Алтал.

— Бива си го! — каза той, след като претегли с ръката си тежкото оръжие.

— Върни ми го!

— Съжалявам. На теб и без това няма да ти трябва повече.

Алтал забучи тежкия меч в земята и след това прибра и камата и кесията на скота.

Пехал започна да реве, дивашкото му лице се разкриви от гняв.

Алтал отново повдигна ръка и повтори „Деу“.

Пехал се издигна на още десетина метра във въздуха. Лицето му побеля, очите му се разшириха и той престана да мърда.

— Каква е гледката оттам? — попита Алтал. Цялата тази история започна да му доставя удоволствие. — А дали пък не би искал да огледаш света от малко по-голяма височина? От няколко километра, да кажем? Само пожелай и веднага ще го изпълня.

Пехал го погледна с очи, изпълнени с внезапен ужас.

— Разбрахме ли се, приятелю? — попита Алтал. — Когато видиш отново Генд, предай му много здраве от мен и му кажи да престане с тези игрички. Вече не работя за него, така че няма право на никакви претенции към мен.

Алтал взе новите си придобивки. Кесията прибра в джоба си, измъкна новия си меч от земята и го удари с дръжката на камата. Мечът изкънтя. Той прокара пръст по острието. Изглеждаше много по-остър от бронзовия.

— Много мило — промърмори Алтал, после погледна Пехал.

— Искам да ти изразя моята благодарност, приятелю — каза му с насмешка. — В замяна за тези дарове мога да ти дам старото си оръжие. Тъй като си много по-благороден от мен, едва ли ще ми се разсърдиш.

Захвърли бронзовите си оръжия на земята и каза:

— Някой от тези дни ще трябва пак да си поиграем. Сигурен съм, че днешният ще ти се стори много приятен.

— Да не би да си решил да го оставиш там горе? — попита с укор Еми.

— Е, тази нощ ще залезе едновременно със слънцето. Или ако не точно тази нощ, то следващата. Или по-следващата. Не е ли по-добре да закусим и да продължим пътя си?

Тя се опита да сдържи смеха си, но без особен успех.

— Ужасен си!

— Всичко това не ти ли се струва забавно? Наистина ли този глупак е един от най-добрите служители на Генд?

— Генд използува Пехал, когато трябва да се демонстрира груба сила и диващина. Другите са много по-опасни.

— Добре, че е така. Иначе може да ни налегне скука — каза Алтал, после извади камата и я огледа. — Какъв е този метал?

— Хората го наричат стомана. Научиха се да го произвеждат преди около хиляда години.

— Точно тогава бях зает. Навярно заради това съм пропуснал да го видя. От какво се добива?

— Нали си виждал червените скали на Плаканд?

— Разбира се. Целият Плаканд е почервенял от тях.

— Те съдържат метал, наречен желязо. Хората съумяха да го извлекат от тези скали едва когато се научиха да кладат по-горещи огньове. Желязото е по-твърдо от бронза, но е крехко. За да могат от него да се произвеждат оръжия и сечива, трябва да му се добавят други метали.

— Да разбирам ли, че напълно е заменило бронза?

— Почти напълно, да.

— Вероятно е по-качествено от бронза, но не е така красиво. Този сив цвят ми действува потискащо.

— Цветът има ли някакво значение?

— Въпрос на естетика, Еми. По начало се стремим да изпълваме живота си с красота.

— Не мога да съзра никаква красота във вещ, замислена за убийството на хора.

— Във всичко има красота, Еми. Просто трябва да знаеш как да я откриеш.

— Ако ще ми изнасяш проповеди, по-добре да се свия на кълбо и да заспя.

— Прави каквото искаш, Еми. Да не забравя: знаеш ли у кой от родовете на Арум се намира ножът, който търсим? Ако се наложи да претърсим всички хора в тези планини, това би ни отнело доста време.

— Знам къде е, приятелю. Ти вече си бил там. Дори се ползуваш с известност в рода, който притежава Ножа.

— Аз ли? Та аз се стремя да избягвам известността по всякакви начини!

— Интересно защо. Нали не си забравил пътя към селото на Гости Големия търбух?

— Там ли се намира Ножът?

— Да. Притежание е на сегашния вожд на рода. Той няма представа откъде го има и не разбира неговата стойност. Заради това го държи в помещението, където е складирано и останалото му оръжие.

— Това съвпадение ли е? Имам предвид факта, че ножът е в дома на Гости.

— Вероятно не.

— Би ли ми обяснила защо?

— Не. Не знам защо, но думата „съвпадение“ винаги предизвиква спорове от религиозно естество.

 

 

През следващите няколко дни вървяха по пътя, по който някога Алтал бе избягал от Гости. Най-сетне стигнаха прохода над каньона, разположен над селото на Гости. Сега на мястото на дървената крепост се издигаше голям каменен замък. Някогашният паянтов мост, послужил за източник на оскъдните приходи на Гости, бе заменен от голям каменен мост с няколко арки. Алтал пришпори коня си, отклони се от пътя и се върна в гората.

— Няма ли да се спуснем? — попита Еми.

— Вече почти се е стъмнило, Еми. Нека да го направим утре сутрин.

— Защо?

— Защото инстинктът ми говори, че така трябва. Нали не възразяваш?

— Добре, добре — отвърна му тя с пресилен сарказъм. — В края на краищата трябва да се доверяваме на инстинктите си, нали?

— Дръж се възпитано — промърмори Алтал, слезе от коня, отиде до края на горичката и отново огледа селището около замъка. Нещо му се стори странно. — Защо всички мъже са облечени с поли?

— Това не са поли, а фустанели, Алтал.

— Полата си е пола, Еми. Защо не харесват панталоните? Като моите, например?

— Защото предпочитат фустанелите. Не повеждай обаче с тях разговори за облеклото им. Запази собственото си мнение за себе си.

— Слушам, госпожо. Какво ще желаете за вечеря? Предполагам, риба?

— Ако не ви затруднява.

— А ако ме затрудни?

— По-добре ще е да не те затрудни.