Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (4)

Глава 3

Алтал бе в мрачно настроение. Естествено и преди бе имал неуспехи. Човек не може да е непрестанно в печеливша позиция. По-рано обаче късметът му бързо се бе завръщал. Сега обаче се бе получило нещо различно. Всяко начинание, с което се заемеше, неизменно се проваляше. Късметът му не просто го бе изоставил. Късметът му сякаш усърдно се бе заел да провали всичко, което предприемеше. Да не би да бе направил нещо, което бе превърнало любовта на късмета му в омраза? Така и не бе успял да се освободи от това съмнение, когато се спусна от планината и навлезе в гъстите гори на Хуле.

Хуле беше убежище на мъже, станали злощастни жертви на неразбирателства в околните земи. Любезни мъже, готови винаги „да ти поразведем коня, за да се поразтъпче“, или „да ти вземем за малко сребърните монети, за да ти ги върнем излъскани“. Тези мъже неизменно намираха убежище в Хуле. Хуле бе земя, където не съществуваше нищо, наподобяващо правителство или закони. А пък в земя, където няма закони, няма как да има и закононарушители.

Алтал продължаваше да е в лошо настроение и когато се оказа в Хуле. Същевременно изпитваше голямо желание да пообщува с хора. С хора, с които можеше да е съвсем откровен. Поради тази причина се запъти към сравнително постоянното убежище на Набжор. Набжор умееше да приготвя хубава медовина, която продаваше на достъпна цена. Освен това разполагаше с няколко възпълни млади дами, готови да развличат или да утешават самотни клиенти.

Обширните гори на Хуле са добре известни. Дърветата в тази далечна северна земя са великани и пътникът може да броди цели дни под безкрайната сянка на техните клони, без дори да види слънцето. Повечето дървета са иглолистни и игличките им образуват плътен влажен килим, заглушаващ стъпките на пътника. В Хуле няма пътеки, тъй като дърветата непрестанно ръсят повърхността с мъртви иглички, които замитат всякакви следи от преминаването на човек или звяр.

Убежището на Набжор бе разположено на малка поляна до брега на ромолящо поточе, което весело си пробиваше път през кафяви скали. Алтал бе предпазлив. Човек, който е набеден, че носи две натъпкани със злато кесии, няма как да не проявява предпазливост преди да влезе в каквото и да било заведение. След като наблюдава известно време постройката, укрил се зад ствола на едно паднало дърво, Алтал реши, че наоколо няма жители на Арум, и се изправи.

— Здравей, Набжор! Аз съм, Алтал! Не се бой! Аз съм!

Набжор винаги държеше подръка тежка бронзова брадва, с чиято помощ поддържаше реда и се пазеше от наглеци, склонни да му задават неудобни въпроси, така че бе разумно да не го изненадва.

— Здрасти, Алтал! — изрева Набжор. — Добре дошъл! Тъкмо бях започнал да мисля, че в Екверо или Треборея отдавна са те заловили и са те обесили.

— Не успяха! — отвърна със смях Алтал. — Успях да удържа краката си на земята, макар и да не бе лесно. Готова ли ти е медовината? Последния път, когато се отбих при теб, не струваше.

— Ела я опитай — покани го Набжор. — Този път стана добра.

Алтал се появи на поляната и изгледа стария си приятел. Набжор бе плещест здравеняк със сивокафеникава коса и брада. Имаше голям месест нос и хитри очички и бе загърнат с опърпано наметало от меча кожа. Набжор бе честен търговец — продаваше качествена медовина и даваше дами под наем. Освен това купуваше неща от хората, които се препитаваха с кражби, без да им задава въпроси.

Двамата сърдечно си стиснаха ръцете.

— Сядай, приятелю — каза Набжор. — Ще донеса медовина, а ти пък ще ми опишеш великолепието на цивилизования свят.

Алтал седна на един пън до огнището, над което цвърчеше печащ се бут от зубър, а Набжор напълни две големи глинени чаши с пенлива медовина.

— Та кажи, как прекара там? — попита Набжор, след като се върна при огъня и подаде на Алтал едната чаша.

— Ужасно — навъсено отвърна Алтал.

— Наистина ли? — Набжор седна на един пън от другата страна на огъня.

— Ужасно, че даже и по-зле, Набжор. Не вярвам някой да е успял да измисли думи, с които да може да се опише това, което преживях.

Алтал отпи голяма глътка медовина.

— Виждам, приятелю, че този път се е получила много хубава.

— Радвам се, че ти харесва.

— Цената същата ли е?

— Днес не мисли за цената, Алтал. Днес ще полеем нашето приятелство.

Алтал отново вдигна чашата си.

— Да пием за приятелството в такъв случай. В цивилизования свят и медовина не могат да правят. В кръчмите там дават само вкиснато вино.

— И това за цивилизованост ли го смятат? — удиви се Набжор и поклати глава.

— Върви ли бизнесът? — попита Алтал.

— Не е зле — отвърна доволно Набжор. — Заведението ми се сдоби с добра слава и кажи-речи цяло Хуле вече знае, че ако човек иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, трябва да се отбие при Набжор. Че ако иска да се порадва на компанията на хубава дама, трябва да дойде при мен. Че ако е попаднал на нещо ценно, което иска да продаде, без да му се задават невъзпитани въпроси, с удоволствие ще го изслушам.

— Живееш си весело и ще умреш като богат човек, Набжор.

— Ако нямаш нищо против, бих предпочел да си поживея като богат човек. Както и да е. Разкажи ми какво се случи с теб там долу. Цяла година не сме се виждали, така че навярно имаш да разказваш много неща.

— Приготви се да се разочароваш, Набжор — предупреди го Алтал. — Няма нищо весело за разказване.

След това му описа подробно патилата си в Екверо, Треборея и Перквейн.

— Та това е ужасно! — каза Набжор. — Нямаше ли поне едно нещо, което да се получи както трябва?

— Нямаше. Така не ми провървя, че ми се наложи да причаквам хората, излизащи от кръчмите, за да се сдобия с пари за следващия си обяд. Късметът ми ме напусна, Набжор. Всичко, до което се докоснах през изминалата година и половина, се превърна в пепел. По някое време си помислих, че късметът ми е решил да не ме придружава в равнината, но нещата не тръгнаха по-добре и след завръщането ми в Арум.

После описа на приятеля си патилата си в дома на Гости Големия търбух.

— Ти май наистина имаш сериозен проблем, Алтал — отбеляза Набжор. — Открай време си известен най-вече с късмета си. Трябва да измислиш нещо, за да го накараш да се върне при теб.

— Ще се радвам да го направя, Набжор, но не знам как. Досега късметът ми толкова много ме обичаше, че успявах да го задържа в джоба си без никакви усилия. Готов съм да открадна нечия коза и да му я предложа като жертвоприношение. Както обаче са тръгнали нещата напоследък, козата сигурно ще ми строши черепа с копито, преди да съм успял да й прережа гърлото.

— Недей така, Алтал, не унивай. Сигурен съм, че късметът ти пак ще проработи.

— Надявам се. По-лошо от това, което е сега, не може да бъде.

Точно в този миг Алтал отново чу познатия му жаловит вой, раздаващ се нейде далеч в планината и попита:

— Имаш ли представа що за животно е способно да издава такива звуци?

Набжор се приведе напред и се заслуша, после каза:

— Не мога да го разбера. Дали не е мечка?

— Не ми се вярва. Мечките реват по-различно. Този звяр го чувах всеки ден, след като пристигнах в Арум.

— Може би е чул лъжите на Гости и те преследва, за да ти отнеме златото.

— Много смешно — кисело каза Алтал.

Набжор се засмя, взе чашите и ги напълни отново.

— Заповядай — рече, когато отново седна до огъня. — Развесели сърцето си с тази чаша и не се бой от животните. Те се страхуват от огъня, така че каквато и твар да вие в гората, едва ли ще дойде при нас, за да ни прави компания.

Двамата приятели изпиха по още няколко чаши медовина, след което крадецът забеляза, че при Набжор се е появила нова госпожица. Погледът й бе нахален, а походката — предизвикателна. Алтал реши, че няма да е зле да я поопознае по-отблизо. Точно сега много се нуждаеше от приятелско отношение.

И така, Алтал остана в заведението на Набжор доста време, и се порадва на достъпните там забавления. Набжор разполагаше с много медовина, на огнището непрестанно се печеше месо, а госпожицата с нахалния поглед се оказа много надарена. Отгоре на всичко в заведението непрестанно се отбиваха други крадци, стари приятели на Алтал, и той прекарваше с тях дълги часове в раздумки или игра на зарове. След последната година Алтал наистина се нуждаеше от малко отпускане, за да възстанови доброто си настроение и да успокои нервите си. Негова специалност бяха шегите и остроумията, а един раздразнен човек не може да е добър разказвач.

Скромните му запаси от бронзови монети обаче не бяха неизтощими и не след дълго кесията му изтъня. Той с мъка реши, че е време отново да се заеме с работа.

Някъде в края на лятото, в един мрачен ден, когато облаците закриваха слънцето, в кръчмата на Набжор пристигна мъж, яхнал мършаво сиво конче. Конникът имаше хлътнали очи и дълга права мазна коса. Смъкна се от гърба на умореното животно и се доближи до огъня, за да стопли ръцете си. После извика с дрезгав глас:

— Медовина!

— Не те познавам, приятелю — каза недоверчивият Набжор и стисна дръжката на тежката си брадва. — Първо ми покажи парите си.

Погледът на странника сякаш се втвърди и той безмълвно показа тежка кожена кесия.

Алтал започна дискретно да оглежда пришълеца. Мъжът носеше бронзов шлем, стигащ до раменете му, а черната му кожена дреха бе обшита с тежки бронзови плочки. Имаше и дълго черно наметало с качулка, което изглеждаше скъпо. Алтал реши, че това наметало ще му е тъкмо по мярка, стига странникът да пийне повече от медовината на Набжор преди да заспи. На колана на мъжа висяха тежък меч и тънка бронзова кама.

В чертите на пришълеца имаше нещо старовремско, нещо сякаш недовършено. В интерес на истината, Алтал не се загледа особено старателно в лицето му. Това, което се опитваше да открие с поглед, бяха родовите татуировки на жителите на Арум. Точно в този момент Алтал смяташе, че ще е разумно да избягва компанията на жителите на Арум. По ръцете на пътника обаче нямаше никакви татуировки, така че крадецът се отпусна.

Тъмнокосият странник седна на един пън до огнището и впери проницателен поглед в Алтал. В резултат вероятно на някаква игра на светлината пламъците на огъня се отразяваха в очите на пришълеца и Алтал се почувствува неловко. Не всеки ден срещаш човек с очи, изпълнени с огън.

— Виждам, че най-сетне те открих — каза странникът. Говореше някак странно.

— Търсил си ме? — попита Алтал с колкото се може по-спокоен глас. Мъжът бе въоръжен, а доколкото бе известно на Алтал, в Арум все още предлагаха награда за главата му. Внимателно отмести ръката си така, че да е по-близо до меча.

— Да, от доста време — отвърна странникът. — Попаднах на следите ти в Дейка. Там все още разправят колко бързо можеш да бягаш, когато те гонят кучета. После разбрах, че в Треборея си посетил град Кантон, а в Перквейн си се отбил в Магу. Друигор все още недоумява защо си захвърлил всичките му пари върху пода и не си взел нищичко.

Алтал трепна.

— Не си разбрал, че това са пари, нали? — попита дяволито странникът. — Както и да е, след Магу отидох в Арум. Там има един дебел мъж, чието желание да те срещне бе не по-малко от моето.

— Това не ми се вярва — отвърна Алтал. — Гости иска хората да го смятат за богат, а аз съм може би единственият човек, който знае, че в така наречената му съкровищница има само медни монети.

Странникът се засмя.

— И на мен неговият разказ за това, как си го ограбил, не ми прозвуча много убедително.

— За какво си ме търсил през цялото това време? — Алтал реши да говори по същество. — От дрехите ти виждам, че си от Некверос. Изминаха много години, откакто за последен път бях там. Сигурен съм, че скоро не съм открадвал нещо от теб.

— Успокой се, Алтал, и остави меча си на мира. Иначе ще ти изтръпнат пръстите. Не съм дошъл да ти взимам главата, за да я нося на Гости. Смяташ ли, че би проявил интерес към едно делово предложение?

— Зависи какво е.

— Казвам се Генд и ми трябва опитен крадец, който да познава добре тези земи. Познаваш ли добре земята на кагверците?

— Ходил съм там няколко пъти — отвърна предпазливо Алтал. — Нямам особено високо мнение за кагверците. Имат лошия навик да подозират всеки пришълец в желанието да ограби златните им мини. Какво искаш да открадна за теб? Изглеждаш ми човек, който може сам да се справя с такива неща. Защо ти е да плащаш на някой друг да открадне нещо, което ти трябва?

— Алтал, не си единственият, за чиято глава е обявена награда — отвърна Генд и се намръщи. — Не вярвам тъкмо сега да бъда посрещнат с почести в Кагвер, ако река да се отбия там. Както и да е, в Некверос има човек, комуто съм задължен, и не е от хората, които бих искал да разочаровам. В Кагвер има нещо, което много му трябва, и той ми каза да отида и да го взема. Вярвам, че разбираш моите притеснения. И ти би се оказал в такова положение, ако някой ти каже да отидеш в Арум именно сега, за да му набавиш нещо оттам. Не си ли съгласен?

— Съгласен съм. Разбирам проблема ти. Искам обаче да те предупредя, че моите услуги не са евтини.

— Не очаквах да са евтини, Алтал. Това, което иска моят приятел от Некверос, е доста голямо и доста тежко. Готов съм да ти дам злато със същата тежест, ако успееш да го откраднеш и да ми го донесеш.

— С тези думи ти си спечели моето внимание, Генд.

— Славата ти на велик крадец наистина ли е оправдана? — попита Генд и очите му сякаш започнаха да светят по-ярко.

— Аз съм най-добрият — отвърна Алтал и небрежно повдигна рамене.

— Казва ти самата истина, страннико — потвърди Набжор, който донесе на Алтал нова чаша с медовина. — Алтал може да открадне всичко, което има два края и горна и долна част.

— Това е малко преувеличено — каза Алтал. — Една река има два края, но никога не съм открадвал река. Едно езеро има горна и долна част, но и езеро не съм открадвал. Какво точно иска човекът от Некверос, че е готов да заплати тежестта му в злато? Някакво украшение или нещо от този род?

— Не е украшение — отвърна Генд. — Това, което желае и което е готов да заплати със злато, е една Книга.

— Генд, ти току-що произнесе повторно вълшебната дума „злато“. Бих могъл да те слушам цял ден, ако ми говориш за злато. Стигаме обаче до трудната част. Какво по дяволите представлява една книга?

Генд отново го стрелна с поглед, при което светлината на огъня пак се отрази в очите му и те засияха с червен отблясък.

— Сега разбирам защо си захвърлил парите на Друигор на пода. Не си разбрал, че са пари, защото не умееш да четеш.

— Четенето го оставям на жреците, Генд, а аз открай време избягвам взимане-даване с тях. Няма жрец, с когото да съм се срещал, който да не ми е обещавал място на трапезата до своя бог. Стига, разбира се, да му дам всичко, което имам в кесията си. Сигурен съм, че трапезите на боговете са много богати, обаче за да получиш покана да вечеряш със съответния бог, трябва преди това да умреш. А пък аз никога не съм бил чак толкова гладен.

Генд се намръщи.

— Работата май се очертава да стане по-сложна, отколкото предполагах. Книга значи събрани заедно страници, които хората четат.

— Умението да чета не ми е необходимо, Генд. Важното е да е по силите ми да я открадна. За целта трябва да знам къде се намира и как изглежда.

Генд го изгледа въпросително. Хлътналите му очи продължаваха да сияят.

— Всъщност може и да си прав — каза сякаш на себе си. — По една случайност имам една Книга. Ако ти я покажа, ще знаеш какво да търсиш.

— Правилно — каза Алтал. — Защо не извадиш тази книга, за да я погледна? Нали си съгласен, че не е задължително да знам какво пише в нея, за да мога да я открадна?

— Не е — съгласи се Генд. — Съвсем не е задължително.

После се изправи, отиде до дисагите си, които беше внесъл, и извади оттам нещо четвъртито и доста голямо. След това се върна при огъня.

— По-голяма е, отколкото предполагах — каза Алтал. — Това е нещо като кутия, нали?

— Важното е това, което се намира в кутията — отвърна Генд, вдигна капака й, извади шумолящ лист от материя, наподобяваща суха кожа, подаде го на Алтал и каза:

— Ето така изглежда писаното слово. Когато намериш кутия като тази, първо я отвори, за да се убедиш, че в нея има такива листове, а не например копчета или инструменти.

Алтал взе листа, огледа го и попита:

— Кое животно има толкова тънка кожа?

— Взима се телешка кожа и се разцепва на тънки слоеве — обясни Генд. — После те се притискат с тежести и се изсушават. После върху тях се пише, за да могат едни хора да прочетат това, което са написали други.

— Жреците само ни усложняват живота — каза Алтал и огледа внимателно знаците, подредени в стройни редици върху листа. — Приличат на картинки.

— Това са писмена — обясни Генд. Взе една клечка и изписа с нея дъга върху пръстта до огъня. — Този знак например означава „крава“, тъй като се предполага, че наподобява кравешки рога.

— Досега си мислех, че да се научиш да четеш е трудно — каза Алтал. — Говорим си за писменост едва от няколко минути, а вече знам как да чета.

— Можеш да прочетеш само думата „крава“ — поправи го тихо Генд.

— На тази страница нищо не пише за крави — каза Алтал.

— Това е, защото я държиш наопаки.

— Разбирам — каза Алтал. Обърна страницата и отново я разгледа. Някои от символите, грижливо изобразени върху пергамента, изпълниха сърцето му с необясним хлад.

— Нищо не мога да разбера — призна Алтал. — Това обаче не ми е и необходимо. Достатъчно ми е да знам, че трябва да търся черна кутия, пълна с кожени листове.

— Кутията, която ни трябва, е бяла — поправи го Генд. — При това е малко по-голяма от тази.

Повдигна своята Книга. Върху корицата й бяха изобразени в червен цвят символите, които бяха накарали сърцето на Алтал да се свие.

— Колко по-голяма от твоята е книгата, която ни трябва? — попита Алтал.

— На дължина и широчина е като ръката ти до лакътя. Дебелината й е като дължината на стъпалото ти. При това е доста тежка.

После взе пергамента от Алтал, прибра го в кутията с почтително движение и попита:

— Е, проявяваш ли интерес към моето предложение?

— Бих искал да науча повече подробности. Къде точно се намира книгата и как се охранява?

— Намира се в Кагвер, в Дома на края на света.

— Знам къде е Кагвер — отвърна Алтал. — Не ми беше известно обаче, че там се намира краят на света. Къде точно в Кагвер се намира това място? В каква посока?

— На север. В онази част на Кагвер, където през лятото слънцето не залязва, е през зимата няма ден.

— Много интересно място за живеене.

— Така е. Собственикът на Книгата обаче вече не живее там. С други думи, няма да има кой да ти пречи, когато влезеш и откраднеш Книгата.

— Това ме устройва. Можеш ли да ми посочиш някои ориентири? Ще стигна по-бързо до къщата, ако знам накъде трябва да вървя.

— Просто върви по ръба на света. Когато видиш къща, ще знаеш, че си стигнал. Друг дом на Края на света няма.

Алтал отпи от медовината си и каза:

— Всичко изглежда много просто. Добре, а след като открадна книгата, как да те открия, за да си получа парите?

— Аз ще те открия, Алтал. — Хлътналите очи на Генд загоряха с още по-силен пламък. — Повярвай ми, ще те открия.

— Добре. Ще обмисля предложението ти.

— Значи си съгласен?

— Казах, че ще си помисля. Междувременно защо не си пийнем още малко медовина? Нали ти плащаш?

На другата сутрин Алтал не се чувствуваше много добре, но няколко чаши медовина успокоиха треперещите му ръце и угасиха огъня в стомаха му.

— Набжор, ще се наложи да те напусна за известно време — каза той на приятеля си. — Кажи на момичето с палавите очи, че му изпращам много здраве и някой ден пак ще дойда.

— Значи реши? Реши да откраднеш книгата, за която говореше Генд?

— Виждам, че си чул разговора ни.

— Разбира се, че го чух. Сигурен ли си, че тази работа наистина си струва? Генд не престана да споменава думата „злато“, но не си спомням да съм видял да ти го покаже. Много е лесно да кажеш „злато“. Виж, да го покажеш е малко по-трудничко.

Алтал вдигна рамене и каза:

— Ако не си плати, няма да получи книгата. — След това погледна Генд, който се беше завил с прекрасното си черно вълнено наметало.

— Когато се събуди, кажи му, че съм тръгнал за Кагвер, за да открадна книгата, която му трябва.

— Ти имаш ли му доверие?

— Почти — отвърна Алтал и се изсмя. — Цената, която ми обеща, ме кара да си мисля, че когато настъпи моментът да си поискам парите, около нас ще има мъже с ножове. А и по начало, когато някой ми предложи да ми плати, за да открадна нещо и да му го дам, винаги съм сигурен, че то струва поне десет пъти повече. Не вярвам на Генд, Набжор. Вчера той няколко пъти ме погледна, след като огънят отдавна бе угаснал, и очите му все още горяха. Горяха с яркочервена светлина, огънят им не бе отражение на пламъци. А и в листа изсъхнала кожа, който ми подаде, също имаше нещо странно. Повечето знаци бяха обикновени, обаче някои горяха със същия червен пламък, който излъчва погледът му. Каза, че знаците изобразявали думи. Не бих искал никой да изрече пред мен думите, изобразени с тези знаци.

— Щом мислиш така, защо въобще се заемаш с тази работа?

Алтал въздъхна.

— При нормални обстоятелства никога не бих се заел с такова нещо, Набжор. Нито вярвам на думите на Генд, нито ми е симпатичен. Късметът ми обаче ме изостави, така че ще трябва да се заема с всичко, което ми попадне. Поне докато късметът ми не реши да се завърне отново при мен. Работата, която ми предлага Генд, на пръв поглед изглежда съвсем лесна. Трябва просто да отида в Кагвер, да открия една празна къща и да взема една бяла кожена кутия. Това би могъл да го направи всеки глупак, но Генд се спря именно на мен. Работата е лесна, а парите си ги бива. Не би трябвало да ми е трудно да я свърша. Тогава може би късметът ми ще се върне и ще започне отново да ме обожава.

— Много странна религия изповядваш, Алтал.

Алтал се ухили.

— Тази религия напълно ме устройва, Набжор. Забележи, че не ми трябва и посредничеството на жрец, който да прибере половината печалба.

После отново погледна спящия Генд.

— Боже мой, насмалко щях да забравя да си прибера новото наметало!

Отиде при Генд, внимателно взе наметалото му, загърна се и попита Набжор:

— Какво ще кажеш?

— Така добре ти стои, сякаш ти е правено по мярка — засмя се Набжор.

— Нищо чудно да е било точно така и Генд да ми го е откраднал в някой момент, когато съм се разсеял.

Алтал извади от кесията си шепа бронзови монети, подаде ги на Набжор и каза:

— Направи ми една услуга. Снощи Генд изпи доста медовина и забелязах, че не носи много на пиене. Когато се събуди, няма да се чувствува особено добре, така че ще му е необходимо малко лекарство. Дай му толкова, колкото може да изпие, а пък ако утре отново се почувствува зле, дай му още. Ако пък реши да те пита какво се е случило с наметалото му, смени темата.

— Ще откраднеш ли и коня му? По-лесно е да се язди, отколкото да се върви пешком.

— Когато някой ден краката ми отслабнат до такава степен, че да не мога да вървя, ще застана край пътя и ще прося. Един кон само би ми пречил. Ако ти е по силите, поддържай пиянството на Генд поне седмица. Бих искал в момента, когато изтрезнее, да съм високо в планините на Кагвер.

— Той каза, че го е страх да ходи в Кагвер.

— Не му вярвам и за това. Той знае пътя до тази къща, но според мен изпитва страх само от нея, а не от целия Кагвер. Никак не ми се иска да се укрива нейде из близките храсталаци, когато изляза от къщата с книгата под мишница. Накратко, постарай се да поддържаш пиянството му колкото се може по-дълго, за да не успее да ме проследи. Помогни му да се почувствува добре, когато се събуди.

— Алтал, та нали за това съм тук — каза Набжор благочестиво. — Приятел съм на всички жадни и болни хора. Хубавата ми медовина е най-доброто лекарство на света. Сигурен съм, че ако успея да накарам някой мъртвец да си пийне няколко глътки от нея, и той ще се съживи.

— Красиво се изразяваш — рече Алтал с възхищение.

— Винаги си казвал, че имам дар слово.

— Имаш и умението да вариш медовина. Сприятели се с Генд, Набжор, и го откажи от всякакви евентуални опити да ме преследва. Не обичам някой да върви по петите ми, когато работя. Положи усилия да си остане тук жив, здрав и пиян, за да не ми се налага да го убивам някъде в планините.