Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (38)

Глава 37

— Наистина ли трябва да тръгваш, Алтал? — попита княз Алброн два дни по-късно.

— Боя се, че да, Алброн — отвърна Алтал. Бяха в една от стаите на горния етаж на замъка. — В Перквейн назряват смутове и искам да съм в течение на събитията. Ако не възразяваш, а и дори да възразяваш, бих те помолил да пуснеш с мен сержант Халор. Възможно е да ми потрябва, а да не разполагам с време да се връщам тук да го търся.

— Нямам нищо против, Алтал. Така може би ще ти се отплатя поне малко за всичко, което направи за мен.

— Нима си ми задължен с нещо?

— Не се прави на наивен, Алтал. Ти имаш голям принос за брака ми с Астарела.

— Чрез този брак се решиха доста проблеми — отвърна Алтал и повдигна рамене.

— Какво всъщност става в Перквейн?

— Назряват селски бунтове. Или поне така изглежда на повърхността.

Алброн неодобрително поклати глава.

— Изглежда, в равнините не се проявява особено разбиране към грижите на обикновените хора.

— Нямат си и представа за тях. Аристократите прекарват твърде много време, за да се любуват на себе си пред огледалото, така че не им остава време за простолюдието. От това, което чух, такива бунтове има приблизително веднъж на десет години. Близко е до ума, че след петия или шестия бунт аристократите би трябвало да започнат да се досещат, че правят някаква грешка.

— Дано да не се досетят. Ако аристократите започнат да се държат като разумни човешки същества, арумските родове ще останат без работа.

— Имам още една молба към теб, Алброн.

— Трябва само да я кажеш.

— Би ли могъл да задържиш Андина и Лейта за известно време в замъка?

— Разбира се, но защо? Нима в Дома няма да са в безопасност?

— Бих искал Лейта за известно време да е далеч от брат Бейд. Той преминава през душевна криза и ще е най-добре да я изживее сам. Няма защо да занимава Лейта с нея. На Бейд и на мен, както и на Елиар и сержант Халор, ще ни се наложи да прекосяваме Дома доста често. Заради това ще е най-добре младите дами за известно време да са другаде.

— И Гер ли ще остане тук?

— Не, ще го взема с мен. Често има доста интересни идеи.

— Така е — усмихна се Алброн. — Да не забравя: ако в Перквейн избухнат военни действия, извести ме чрез Елиар. Докато успееш да мигнеш, ще съм изпратил в Дома цяла армия.

— Няма да забравя това, княже — отвърна Алтал и стана. — Между другото, добре ще е да наредиш на хората си да подготвят конюшните. Когато Кройтер се върне в Плаканд, ще започне да ти изпраща зестрата на Астарела. Скоро ще бъдеш залян от коне.

— Благодаря ти, че ми напомни — каза хладно Алброн.

— Няма за какво, светли княже — отвърна Алтал. На излизане се усмихна.

 

 

— Перквейнците в действителност са клонка на треборейците — обясни същата вечер Двейя на Алтал и спътниците му. — През осмото хилядолетие Остос изпрати на запад кораби, за да създадат нови поселения и да обработват нови селскостопански земи. Кантонците също изпратиха хора, които да основат собствени поселения. Кажи-речи нестихващата война между Кантон и Остос не се отрази на перквейнците. Тях ги интересуваше само собствената им реколта и собственото им забогатяване. Вълненията в Треборея разрушиха някои от социалните прегради, така че треборейските селяни днес се радват на много по-голяма свобода от перквейнските. Перквейнските селяни не са точно крепостни, но не са много далеч от това.

— Какво означава „крепостен“, Еми? — попита озадачено Гер.

— Означава, че ги възприемат като имущество, Гер. Като част от самата земя. Когато някой закупи земя в страна, където съществува крепостничество, той встъпва във владение и на хората, които живеят върху нея.

— В такъв случай те роби ли са? — попита Елиар.

— Не съвсем — отвърна Двейя. — Просто са част от земята, и толкова. Крепостният селянин живее малко по-добре от роба, но всъщност не се отличава особено от него.

— Никога не бих търпял подобно нещо — възкликна Гер. — Бих избягал толкова бързо, че въобще няма да ме усетят.

— Това се случва доста често, Гер — каза Двейя.

— Страната едно цяло ли е? — попита сержант Халор. — Или е разделена на разни херцогства и други подобни? Всъщност интересува ме дали съществува централно правителство.

— На теория столицата на Перквейн е Магу — отвърна тя. — Никой обаче не се интересува от това. На практика властта е в ръцете на духовенството.

— Така е — потвърди Бейд. — Отгоре на всичко, по-лошо духовенство от перквейнското няма. Там господствуват жреците с кафяви дрехи, а техният орден се интересува повече от своите богатства и привилегии, отколкото от добруването на по-долните класи. Има и представители на жреците с черни дрехи, имам предвид моя орден, както и на жреците с белите одежди. Обаче не разполагат с особено влияние. Още преди столетия трите ордена са се договорили никой от тях да не посяга към територията на останалите.

— Неотдавна посетих едно свърталище на разбойници в Магу, където стана дума за обстановката в Перквейн. — каза Алтал. — Генд очевидно е решил да се възползува от страданията на перквейнското селячество. В крайбрежните градове са се появили самозвани жреци, които проповядват революция и призовават селяните на бунт.

— Самозвани ли?

— Крадците бяха сигурни, че тези смутители на реда не са истински жреци. Облечени са в червени одежди и изнасят проповеди в защита на социалната справедливост, като разобличават алчните благородници и поквареното духовенство. За нещастие, повечето от нещата, които казват, са верни. Особено за Перквейн. Там към селяните определено не се отнасят добре, а духовенството в кафяви одежди подкрепя аристокрацията в нейните усилия да ограбва бедните.

— Духовенство с червени одежди не съществува — каза убедено Бейд.

— Съществува, братко Бейд — възрази Двейя. — В Некверос духовниците са облечени в алени одежди. Брат ми открай време обича ярките цветове.

— Да не искаш да кажеш, че перквейнските селяни са започнали да боготворят демона Дейва?

— Едва ли — отвърна Двейя. — Поне в този момент, едва ли. Крайната цел може би е такава, обаче точно сега в южен Перквейн ударението се поставя върху социалните промени. В една система, основана върху управлението на аристократите, има много несправедливост. Вероятно защото аристократите възприемат селяните като подчовеци. В миналото имаше много революции, но не дадоха резултат. Най-вече поради това, че единственото, към което се стремяха техните ръководители, бе да се сдобият с позициите и привилегиите на разобличаваните от тях благородници. Всъщност единственото нещо, което революциите променят, е терминологията.

— Кой е глава на кафявото духовенство, Бейд? — попита Алтал.

— Екзарх Алейкон — отвърна Бейд. — Главният храм на кафявото духовенство някога бе в Дейка, в Екверо, обаче след разгрома на дейканската империя кафявите се преместиха в Магу. Тамошният им храм е великолепен.

— Благодаря ти — каза Двейя с лека усмивка.

— Не знам дали те разбирам — отвърна озадачено Бейд.

— Това е моят храм, Бейд. Жреците с кафяви одежди го присвоиха преди няколко хиляди години.

— Не знаех — призна Бейд.

— Те не обичат да говорят за това. А и неизвестно защо мисълта, че освен богове има и богини, ги тревожи.

— Нима селяните наистина живеят толкова зле? — попита сержант Халор. — Винаги има недоволни, които непрестанно мърморят, но най-често те са движени от алчността и завистта.

— Прозорецът е тук, сержанте — отвърна Двейя. — Иди при него и сам се убеди.

— Ще го направя — отвърна Халор. — Искам да знам срещу какво сме изправени.

 

 

Гледката от южния прозорец сякаш се размаза, но след малко пред очите им се появиха поля и сиво бурно море.

— Това е местност в южен Перквейн, недалеч от морското пристанище Егни — поясни Двейя.

— Защо там е ден, докато тук е вече тъмно? — попита Гер.

— Защото се намираме доста по на север — отговори Двейя.

— Това какво общо има с въпроса ми? — попита детето.

— Алтал ще ти обясни — отвърна Двейя с лека усмивка.

— Грешиш, Еми — каза Алтал. — Аз знам, че това се случва всяка година. Причината обаче не ми е известна.

— Обясних ти я обстойно още много отдавна, приятелю.

— Знам. Въпреки това явлението не ми е ясно.

— Тогава ми каза, че си разбрал.

Той вдигна рамене.

— Излъгах те. Беше ми по-лесно да те излъжа, отколкото да изчакам да ми го обясниш за трети път.

— Би трябвало да се срамуваш — смъмри го тя.

— Изглежда, е късен следобед — каза сержант Халор, като присви очи. — Какво правят тези селяни на полето през зимата?

— Нищо смислено — отвърна Двейя. — Просто благородният собственик на земята не обича селяните му да безделничат.

Селяните, мършави и мръсни, бяха облечени в парцали. Копаеха земята с примитивни мотики под бдителния поглед на един навъсен надзирател на кон и с камшик.

До надзирателя се приближи на коня си богато облечен благородник и попита:

— Само дотук ли са стигнали?

— Земята е замръзнала, господарю — обясни надзирателят. — Само си губят времето.

— Тяхното време ми принадлежи — каза благородникът. — Щом съм заповядал да копаят, ще копаят. Не им трябва да знаят защо.

— Това ми е ясно, господарю — отвърна надзирателят. — Няма обаче да е зле аз да знам причината.

— Появили са се агитатори, Алкос — отвърна благородникът. — Като намерим работа на селяните си, няма да им остане време да слушат речи.

— Разбрах — каза надзирателят. — Това е наистина разумно. Няма да е зле обаче да бъдат нахранени малко по-добре. Днес десетина припаднаха.

— Глупости — каза презрително благородникът. — Преструват се. Точно затова съм ти дал камшик, Алкос. Дръж ги да копаят, докато се стъмни. Чак тогава им разреши да се нахранят. Кажи им утре да са тук преди да се е съмнало.

— Господарю, повечето от тях нямат какво да ядат. Повечето всъщност се хранят с трева.

— И животните се хранят с трева, Алкос. Надзиравай ги. Аз трябва да се прибирам в имението. Наближава време за вечеря, а буквално умирам от глад.

— Ти всичко това сега го съчини, нали, Еми? — попита я безмълвно Алтал.

— Не съм, приятелю — отвърна му тъжно тя. — Не ми се наложи. Всичко това наистина се случва и положението става още по-лошо.

 

 

Гледката отново се замъгли и след малко пред Алтал и спътниците му се появи вътрешността на богато мебелирана стая. Върху разкошно кресло се бе настанил шкембест човек, който разсеяно си играеше с кама с позлатена дръжка.

На вратата се почука и след малко в стаята влезе един войник и докладва:

— Той каза „не“, княже.

— Какво искаш да кажеш? — възкликна благородникът.

— Заинати се, княже. Освен това май наистина е силно привързан към дъщеря си.

— В такъв случай го убий! Искам още тази нощ това момиче в спалнята си!

— Върховният шериф каза, че вече не ни е позволено да убиваме селяните, княже. Тези жреци, които мътят главите на хората, само това и чакат. Научат ли за нечия случайна смърт, веднага я използуват, за да бунтуват селяните.

— По-смехотворно нещо от това не бях чувал!

— Прав сте, обаче ако убия този твърдоглав стар глупак, върховният шериф още утре сутрин ще почука на вратата ви — отвърна войникът. После, изглежда, се сети за нещо и лукаво присви очи. — Знаете ли какво, княже? Може да се направи друго нещо. Бащата на момичето е сакат. Миналата година го ритна кон и му счупи крака. Не е в състояние да работи, а освен това хубаво момиче има още осем деца.

— И какво от това?

— Защо да не му кажа, че ще го изгоните от порутената му колиба, ако не ви даде дъщеря си? Зима е и цялото му семейство ще умре или от глад, или от студ, ако остане без храна и подслон. Струва ми се, че ще прояви сговорчивост.

— Чудесна идея! — ухили се благородникът. — Направи го, сержанте. Кажи му да започне да се изнася. Ако дъщеря му тази нощ не бъде тук, утре още по тъмно да го няма.

— Можеш ли да откриеш вратата до това място, Елиар? — изръмжа сержант Халор.

— Веднага, сержанте — отвърна Елиар със стоманен глас. — Да взема ли меча си?

— Добра идея.

— Почакайте малко, господа. Още не сме приключили — каза Двейя.

 

 

Картината отново се промени и Алтал и приятелите му надникнаха в друг дом. Строен благородник със сурово лице бе седнал пред маса, покрита с документи, и разговаряше с жрец, облечен с кафяви одежди.

— Прочетох ги десетина пъти и все още не знам как да реша проблема, братко Савел — каза благородникът. — Този кладенец ми трябва, но селяните го притежават от хиляда години. Ако разполагах с водата му, можех да напоя поне още неколкостотин акра земя.

— Успокойте се, господин бароне — отвърна жрецът. — Ако не можете да откриете подходящ документ, ще трябва да съчиним един.

— Смятате ли, че съдът ще признае валидността му?

— Естествено, че ще я признае, господин бароне. Председател на съда е моят скопас, който ми дължи няколко услуги. Когато му представя моето „изумително откритие“, той ще постанови селото, заедно с кладенеца, да стане ваша собственост. Властите ще изгонят селяните, а вие после ще разрушите къщите им. Или ще ги използувате като обори, ако ви вършат работа.

— Смятате ли, че това може да ни се размине безнаказано, братко Савел? — попита баронът със съмнение.

— Та кой може да ни попречи, господин бароне? Аристокрацията владее земята, а църквата — съдилищата. Ако действуваме заедно, можем да правим каквото си искаме.

 

 

— Какво ще кажете, сержанте? — обърна се Двейя към Халор. — Получихте ли отговор на въпросите си?

— Да, госпожо — отвърна той. — Възниква обаче друг въпрос. Защо трябва да се намесваме в тази история? След това, което видях, бих казал, че тази революция отдавна е трябвало да избухне. Защо не се ограничим просто със затварянето на границите на Перквейн? Селячеството ще има грижата само̀ да разгроми аристокрацията и духовенството.

— Защото революцията не се ръководи от този, от когото трябва.

— Какво излиза? Че ние просто ще се намесим и ще им я откраднем изпод носа ли? — попита Гер.

— В общи линии, да.

— След като ще им откраднем революцията, няма ли да е добре преди това да видим кои са хората, които я организират? — попита Халор. — Пехал и Гелта вече са елиминирани. Значи командува някой друг. Опознаването на врага е много важно нещо.

— Добре казано, сержанте — съгласи се Двейя. — Значи сега ще се заемем с малко разузнаване.

 

 

Алтал направи крачка назад и изпрати мисъл към Бейд. Главата на младия жрец все още бе изпълнена с бурни емоции. Той все още изпитваше скръб и вина, обаче под тях бе започнал да се появява гняв. Неправдите на перквейнското общество бяха започнали да надделяват над самообвиненията му.

— Това е само началото, приятелю — прошепна гласът на Двейя. — Не го насилвай. Струва ми се, че ще се съвземе със собствени сили.

— Самата ти не попресили ли малко действителността, Еми? — попита Алтал.

— Съвсем малко — призна тя. — Мислите на повечето хора, които наблюдавахме, не са чак толкова порочни, колкото това, което чухме и видяхме.

— Еми, отново хитруваш.

— Така е. Намирам обаче хитруването за приемливо, щом ще помогне за съвземането на брат Бейд.

— Разбиранията ти за морал са доста гъвкави.

— Не говори такива неща. По-добре наблюдавай Бейд. Скоро ще види и чуе някои неща, които могат да му помогнат да стъпи на земята.

Мъглата зад южния прозорец се вдигна и картината отново стана ясна. Алтал и останалите се оказаха пред развалините на къща, построена на хълм, извисил се над южното крайбрежие. Сред развалините имаше палатка и малък огън. До него бе застанал жълтокосият прокуден жрец Арган и с досада подритваше няколко полуразпаднали се тухли.

— Така ще си повредиш обувките — чу се глас от мрака.

— Къде беше досега? — обърна се Арган.

— Обикалях из околностите — отговори Коман. — Нали искаше това от мен?

— Откри ли нещо?

— Все още никой не е нахлул в страната, ако именно това те вълнува. Арган, струва ми се, че те няма напълно да разберат действията ти. Не успях да открия Алтал, обаче това не трябва да те учудва. По всяка вероятност се е укрил в Дома на края на света, а той е извън моя обсег. Имаш ли вести от Генд?

— Не. Той е в Нагараш, опитва се да умилостиви Господаря.

На грубото лице на Коман се появи лека усмивка.

— Наистина си хитър, Арган, признавам ти това. Именно ти измъкна Яхаг от Нагараш и уреди убийството му, обаче Генд ще опере пешкира.

— Сам си е виновен, след като си присвои заслугите за моята идея — отвърна насмешливо Арган. — Генд винаги много се радва на похвалите на Господаря.

— Виждам, че и ти си забелязал това — каза сухо Арган.

— Планът обаче можеше да успее — каза Арган. — Яхаг бе съвършеният отговор на сложния план на Алтал за пленяване на Гелта, обаче идиотът Бейд изгуби самообладание и закла Яхаг преди да успеем да му попречим.

— Опитах се да те предупредя за него, Арган, обаче ти не пожела да ме изслушаш.

— Не бях допускал, че може да стигне толкова далеч. Това бе крещящо нарушение на основните правила на църквата. Самия мен ме изгониха за нещо къде-къде по-маловажно.

— Ще ти призная обаче, че Яхаг няма да ми липсва много. Кръвта ми изстиваше още щом го видех. Дори и Генд се страхуваше от него. Единствено Господарят се чувствуваше добре в компанията на Яхаг.

— Така е — потвърди унило Арган. — Ако обаче бях успял да си спечеля подкрепата му, можеше да изтикам Генд от мястото му и сам да го заема. Всичко се развиваше както трябва до момента, когато безумният чернодрешко взе меч и уби средството, с което щях да се сдобия с власт.

— Щом изпитваш такива чувства, убий го. Хном по всяка вероятност ще успее да те вкара в Дома на Двейя.

— Не се шегувай, Коман. Чудесно знаеш, че бих се осмелил да вляза в този Дом толкова, колкото и ти.

— Само предложих, преподобни Арган — каза подигравателно Коман. — След като разбрах колко е силно желанието ти да убиеш чернодрешкото, реших, че мисълта, че можеш да загинеш самият ти, когато правиш такъв опит, не те смущава особено.

— Отмъщението е наистина много приятно нещо, приятелю — каза Арган. — Трябва обаче да останеш жив, за да можеш да му се насладиш. Ще видя сметката и на Бейд, когато му дойде времето. Точно сега обаче се нуждая от повече жреци с червени дрехи, за да поддържам градуса на въстанието. Иди в Нагараш и докарай толкова, колкото може да ти отпусне Господарят. Преди настъпването на пролетта искам да съм в храма в Магу. Ако продължаваме да се туткаме, Алтал може да ни причака някъде с цяла армия.

— Веднага ще изпълня заповедта ти, почитаеми — отвърна Коман с подигравателен поклон.

 

 

— Що за човек беше този Яхаг, госпожо? — попита сержант Халор. — Знаех, че Гелта са боеше от него. Не ми бе известно обаче, че вдъхва страх и у самия Генд.

— Той бе създание, напълно лишено от всякакви чувства — отвърна Двейя. — Не изпитваше нито любов, нито омраза, нито страх. Не изпитваше нищо. Беше съвсем празен.

— Човек от лед? — обади се Гер.

— Изразяваш се доста точно, Гер — съгласи се Двейя. — Ако беше оцелял, може би наистина щеше да помогне на Арган да заеме мястото на Генд.

— Лошите хора не общуват помежду си така, както общуваме ние, нали? — попита момчето. — Ние непрекъснато се стараем да си помагаме, а те през цялото време се опитват да си забият нож в гърба.

— Такива са предпочитанията на Дейва, Гер — отвърна Двейя. — В очите на брат ми Яхаг бе едно съвършено човешко същество.

— Самият Яхаг обаче възприемаше нещата другояче — отбеляза Алтал. — Най-силното му желание бе да умре.

— Такъв е смисълът на Нагараш, любов моя — отвърна Двейя.

— Рано или късно ще трябва да се погрижим и за това място — каза мрачно Халор.

— Какво точно имаш предвид? — попита Двейя.

— Не знам. Може би ще трябва да отидем там и да изгасим огъня. Колкото до предстоящата война, госпожо, длъжен съм да ви кажа, че тя не ме изпълва с особено въодушевление. Освен ако нещо не се промени, рискуваме да не се съюзим с когото трябва. Този бунт отдавна трябваше да започне. Независимо кой го ръководи.

— В момента се занимавам точно с това, сержанте — каза Алтал. — Според мен първата ни стъпка би следвало да бъде получаването на достъп до екзарха на жреците с кафяви одежди. Как му беше името, Бейд? Алейкон?

Бейд кимна и каза:

— Моят екзарх го нарича и с други имена, обаче едва ли е удобно да ги произнасям в присъствието на дами.

— Ако Алейкон одобрява нещата, които видяхме преди малко, екзархът ти вероятно се изразява твърде меко, Бейд — каза Халор. — Кажи какво си намислил, Алтал?

— Жреците с кафявите дрехи са алчни хора, а мен много ме бива да мамя алчни хора — отвърна Алтал. — Преди всичко, ще трябва да привлека цялото внимание на екзарх Алейкон. Нека предположим, че някой баснословно богат човек от Екверо или от Медио отиде в Магу на религиозно поклонение. Според теб, братко Бейд, този човек би ли срещнал особени трудности, ако се опита да получи аудиенция при екзарха?

— Ни най-малко. Особено ако поклонението му е обусловено от желание да изкупи минали грехове. Думата „изкупление“ дрънчи като злато в ушите на високопоставените йерарси на кафявото духовенство.

— И аз реших, че така ще мога да привлека вниманието им — каза Алтал. — Ще си купя скъпи дрехи, ще се държа надменно с всички и ще закупя или наема скъпа къща. После личният ми изповедник ще се отбие в храма, за да помоли да бъда приет от екзарх Алейкон.

— Предполагам, че аз ще бъда личния ти изповедник, нали? — обади се Бейд.

— Колко си съобразителен, Бейд! — възкликна Алтал. — Как успя да се сетиш?

— Досетлив съм си — отвърна сухо Бейд.

— Господин Алтал, откъде ще кажеш, че си дошъл? — попита Гер.

— Няма значение откъде — каза Алтал. — Важното е да е някъде отдалеч.

— Кажи, че си от Кентейн, любов моя — предложи Двейя.

Той се намръщи.

— Струва ми се, че съм чувал за такова място. Къде обаче се намира?

— Това е древното название на района, разположен между екверските езера Апса и Мейда. От хилядолетия там не живеят хора.

— Звучи красиво. Добре. Ще се превърна в херцога на Кентейн, който е заел престола си с убийство. Ще изпитвам угризения на съвестта, нуждаещи се от божествено опрощение. Някой вижда ли слаби места в тази постановка?

— Винаги си измисля такива работи, нали? — попита сержант Халор. — Алтал, защо не кажеш на хората самата истина?

— Халор, не мислиш ли, че ако отида в Магу и се представя като пратеник на богинята Двейя, веднага ще ме приберат в лудницата? От истината много рядко има полза.

— Според мен е време да върнеш Лейта и Андина у дома, мили — каза безмълвно Двейя.

— Според теб Бейд вече съвзе ли се, Еми? Ако е решил да се разпада по шевовете, не бих искал Лейта да е близо до него.

— Вече се съвзема. Вече започва да проумява какво точно е представлявал Яхаг, така че преодоля най-страшното си чувство. Нека Лейта дойде при него преди отново да се обърка.

— Слушам, Еми — каза Алтал.

 

 

— Парите ще ми потрябват веднага, ваше сиятелство — каза граф Баской, човек с вид на изпаднал благородник. — Имам дългове към някои хора, които са доста нетърпеливи.

— Предполагам, че в последно време заровете не са били особено благоразположени към вас — каза Алтал.

— Нямате представа колко неблагоразположени бяха — завайка се Баской.

— Вашият дом напълно ме устройва, Баской — каза Алтал, като огледа още веднъж разкошната приемна. — Възможно е да ми се наложи да престоя доста време в Магу, а не изпитвам желание да се настаня в бедняшка странноприемница, където да имам за съседи хлебарки и дървеници. Ще го наема за половин година. Ако жреците от храма кажат, че изкуплението ми трябва да продължи повече време, ще можем да се договорим отново.

— Напълно съм съгласен с вас, херцог Алтал. Имате ли нещо против да оставя личните си вещи на съхранение на тавана?

— Разбира се, че нямам, граф Баской. След като приключите с това, свържете се с моя личен изповедник брат Бейд и той ще ви заплати наема.

— Напълно ли сте сигурен, че не бих могъл и самият аз да се преместя на тавана? Или в мазето? — попита Баской.

— Това не би било разумно, графе — каза Алтал. — Имам врагове, пред които вашите кредитори навярно наподобяват котенца. Самият вие няма да пожелаете да бъдете в дома, ако някой ден решат случайно да ме потърсят.

— Е, мога да си намеря стая в някоя странноприемница — тъжно каза Баской.

— На ваше място бих избягвал странноприемници, където се играят хазартни игри, графе — посъветва го Алтал. — Когато заровете не те обичат, по-добре е да стоиш далеч от тях.

— Прав сте — съгласи се мрачно Баской.

 

 

— Вие сте херцог на какво? — попита с недоумение Олкар, херцогът на Кадон.

— Херцог на Кентейн — отвърна Алтал.

— Това току-що го измислихте, нали?

— Така е. Как вървят сделките на пазара за пшеница?

— Доста добре — каза доволно Олкар. — През изминалата година са имали най-добрата реколта от дванадесет години насам. Това допринася за падането на цените. Вече изпратих в Кантон четири хиляди тона, а съм предплатил още три хиляди. Не е лесно обаче да се намерят каруци. Както и да е, ако въстанието не избухне до месец, ще успея да изпратя в Треборея цялото жито, което й е необходимо.

— Андина ще се зарадва на тази новина, Олкар.

— Каква е тази история с „херцог на Кентейн“?

— Стръв, която ще използувам за риболов, ваше сиятелство. Нуждая се от информация, която вероятно мога да получа от духовенството. Бихте могли при разговори да споменете, че херцогът на Кентейн, който е толкова богат, че дори нощното му гърне е от чисто злато, страда от силни угризения на съвестта за някои стари грехове и е дошъл в Магу, за да си закупи опрощение.

— Ако се пусне такъв слух, още на другия ден всички перквейнски духовници ще се струпат пред прага ти, Алтал.

— Точно това целя, ваше сиятелство — отвърна Алтал с лукава усмивка. — Така няма да ми се наложи да ги издирвам. Те ще ми дойдат на крака.

— Това ще ти струва доста пари, Алтал.

— Парите всъщност са нещо без значение, Олкар.

— Пепел ти на езика! — възкликна Олкар.

 

 

— До ушите на нашия свят екзарх Алейкон достигнаха сведения за вашите душевни страдания, херцог Алтал — каза жрецът в кафяви одежди, който бе почукал на портата на Алтал още преди да се зазори.

— Молех се на Бога това да стане — отвърна Алтал благочестиво и погледна към небето.

— Светият Алейкон е много трогнат от вашите терзания, ваше сиятелство — продължи жрецът. — Нашият екзарх е може би най-благочестивият човек на света. Изрази готовност веднага да ви приеме в личния си параклис в централния храм.

— Дълбоко съм трогнат от тази чест, ваше преподобие. Умолявам ви да се върнете в храма и да уведомите вашия свят екзарх, че заедно със свитата си ще се отзова веднага на неговата покана.

— Веднага ще го направя, ваше сиятелство. Какво да отговоря на екзарх Алейкон, когато ме попита кога точно да ви очаква?

— Оттук тръгвам направо за храма, ваше преподобие — отвърна Алтал. — Смея да кажа, че ако дори малко се позабавите, може и да ви изпреваря. Бремето на моите грехове е много тежко и трябва да се освободя от него преди да е прекършило гръбнака ми.

— Ще се върна в храма на бегом, ваше сиятелство — обеща жрецът.

След като посетителят излезе, сержант Халор се опита без особен успех да не избухне в смях.

— Някакви проблеми ли имате, сержанте? — попита го Лейта.

— Негово сиятелство просто малко изгуби чувството за мярка — засмя се Халор.

— Това е една от слабостите на татко — съгласи се Лейта. — Никога не използува лъжица, когато има подръка лопата.

 

 

Древният храм на Двейя бе безспорно най-великолепната сграда в Магу. Кафявият орден бе положил известни усилия да отстрани най-видимите признаци, че храмът е бил издигнат в чест на богиня на плодородието, и гротескната й статуя бе свалена от олтара. Жрецът, който бе посетил Алтал сутринта, излезе тихо от една врата непосредствено зад олтара, за да посрещне гостите. Не успя да скрие смущението си, когато видя хората, придружаващи Алтал.

— Заради своите грехове си спечелих много врагове, ваше преподобие — обясни Алтал. — Едва ли щеше да е разумно да оставя дъщерите си без охрана. Има и други причини, поради които не ги изпускам от полезрението си, но едва ли ще бъде уместно да ги излагам пред човек, дал обет за целомъдрие.

Жрецът примига и се изчерви.

— Разбирам. — После се обърна, отвори вратата и ги поведе по слабо осветен коридор, завършващ с друга врата, от масивно черешово дърво. — Това е частният параклис на нашия свят екзарх — рече жрецът и почука на вратата.

— Влез — чу се глас отвътре.

Жрецът отвори вратата, въведе Алтал и спътниците му в параклиса, коленичи и каза:

— Свети Алейконе, имам честта да ви представя негово сиятелство Алтал, херцог на Кентейн.

После се изправи и се оттегли заднишком, като се кланяше на всяка крачка.

Екзарх Алейкон се оказа възпълен човек с късо подстригана руса коса и сериозно изражение.

— Почетен съм от вашето внимание, ваше сиятелство — каза той малко небрежно. — Мислех, че предпочитате да разговаряме насаме, за да можем да обсъдим по-спокойно естеството на вашите грехове.

— Разговорите насаме са разкош, какъвто не мога да си позволя, ваше високопреосвещенство — отвърна Алтал. — Извоювах си херцогския сан благодарение на моето честолюбие, а моите методи ми спечелиха много врагове. Тези две прекрасни млади дами са моите дъщери Лейта и Андина. Детето е личният им паж. Жрецът с черните дрехи е брат Бейд, моят личен изповедник. Цялата ми челяд непрестанно е изложена на опасност и заради това трябва да бъде защитавана непрестанно от лични телохранители. Халор и Елиар са най-изявените рицари в цял Кентейн.

 

 

— Херцогство Кентейн съществува от хиляди години, ваше високопреосвещенство — обясняваше малко по-късно Алтал на екзарха. — В течение на векове покварата бе така усъвършенствувана, че достигна ранга на изкуство. Радвам се на послушанието на всички съдии, а колкото до духовенството, и то играе по моята свирка. Всичко това се постига с пари, а хазната я управлявам аз. Моите поданици се научиха да не ми противоречат. Пожелая ли нещо, просто го взимам, а ако някой реши да възрази, просто изчезва. Всичко би било наред, ако не бяха ужасяващите кошмари, които ме измъчват напоследък.

— Кошмари ли? — попита екзархът.

— Ваше високопреосвещенство, чували ли сте за място, наречено Нагараш?

Лицето на Алейкон побеля като платно.

— Виждам, че сте чували — продължи Алтал. — Е, аз пък отгоре на това го и видях, и никак не би ми се искало да се озова на това място. Там сградите са направени от огън, а хората се гърчат по улиците като малки пламъчета и надават ужасяващи стенания и викове, изпълнени със страшна болка. Именно от тези стенания ми настръхват косите, защото вече ги чувам непрестанно, дори и когато съм буден. Заради това дойдох в Магу. Ако успеете да сложите край на тези кошмари, ще заплатя каквато сума пожелаете.

— Наистина ли се покайвате за греховете си, сине мой? — попита Алейкон.

— Аз да се покайвам? Това би било нелепо. За да се сдобия с това, което исках, направих това, което трябваше. Искам само да предадете на вашия господ, че съм готов да му заплатя колкото пари иска, само и само да ме отърве от тези ужасни сънища.

— Той се колебае, татко — прошепна тихият глас на Лейта. — От една страна, наистина иска парите ти, от друга, добре знае, че не му е по силите да прекрати тези „кошмари“.

— Чудесно. Значи всичко се развива по план.

— А какъв всъщност е твоят план, Алтал? — попита любопитният Бейд.

— Само гледай какво правя, братко Бейд. Гледай и се учи.

— Ще се помоля на Бога да ви напъти, херцог Алтал — отвърна малко смутено екзарх Алейкон. — Ако дойдете утре, ще можем да обсъдим едно подходящо покаяние.

— Благодаря, ваше високопреосвещенство — заяви Алтал, стана и се поклони благочестиво. — Утре още на зазоряване ще дойда с толкова злато, колкото мога да нося. Стига да съм спал добре през нощта.

— Това е ужасно, татко! — промърмори Лейта.

— На мен пък ми харесва — отвърна Алтал.