Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 4

Беше краят на лятото и това помагаше на Алтал да се придвижва в гористите планини на Хуле по-бързо, отколкото в друго годишно време. Огромните дървета поддържаха вечен полумрак, а килимът от иглички бе много плътен и улесняваше вървежа.

Алтал винаги проявяваше предпазливост, когато се движеше из Хуле, но този път, когато прекосяваше гората, бе дваж по-предпазлив. Човек, напуснат от късмета си, е длъжен да взима допълнителни предпазни мерки. Гората прекосяваха и други хора и макар и да бяха негови братя по съдба, сиреч разбойници, Алтал ги отбягваше. В Хуле не съществуваха закони, но съществуваха правила за поведение, чието несъблюдаване бе много нездравословно. Ако един въоръжен човек ти е дал да разбереш, че не иска компания, не бива да му се натрапваш.

Когато наближи западната част на земята на кагверците, Алтал се сблъска с някои от създанията, които обитаваха горите на Хуле, и тази му среща породи известно напрежение. Глутница вълци усети миризмата му. Алтал така и не можа да си обясни поведението на вълците. Повечето животни не си губят времето за плячка, която не е лесно да бъде настигната и изядена. Вълците обаче, изглежда, имат вкус към предизвикателствата и понякога са готови да преследват някого цели дни, просто ей така. Алтал обичаше смешните истории за вълци, но остана с чувството, че вълците на Хуле нямат особено чувство за хумор.

Накратко, изпита известно облекчение, когато стигна кагверските възвишения. Там гората се разреди, вълците нададоха вой за последно сбогом и го оставиха на мира.

В Кагвер имаше злато и това правеше жителите му необщителни. Алтал бе забелязал, че златото променя хората по странен начин. Човек, който има в кесията си само няколко медни монети, може да е най-големият веселяк и добряк на света. Достатъчно е обаче да му дадеш само малко късче злато, и той веднага се изпълва с подозрителност и мнителност и почти непрестанно се събужда от мисълта за крадци и разбойници.

Кагверците бяха измислили очарователен начин да държат пришълците далеч от своите мини и от потоците, на чието дъно редом с кафяви камъчета се търкаляха гладки кръгли късчета злато. Когато някой пришълец видеше забучен в земята кол, украсен с череп, разбираше веднага, че наближава забранена земя. Някои от черепите бяха животински. Повечето обаче бяха човешки. Посланието бе съвършено ясно.

Що се отнасяше до Алтал, златните мини на Кагвер нямаше защо да се боят от него. Измъкването на злато от планините бе съпроводено от продължителен изнурителен труд, за който си имаше по-подходящи хора. Алтал в края на краищата бе разбойник и искрено вярваше, че да се изхранваш с труд е неиздържано от етична гледна точка.

Указанията на Генд не бяха много конкретни, но Алтал бе запомнил, че първо трябва да попадне на края на света. Проблемът бе, че нямаше представа как може да изглежда краят на света. Може би бе мъглива местност, в която непредпазлив пътник можеше просто да се подхлъзне в пропаст и да пада за вечни времена в царството на звездите, които дори нямаше да го забележат. Думата „край“ обаче навеждаше на мисълта за някаква разделителна черта. Може би линия, разделяща земната твърд от звездите. Може би краят на света представляваше стена от звезди. Или пък звездно стълбище, водещо към трона на местния бог на Кагвер.

Алтал всъщност не изповядваше ясно определена религиозна система. Бе му известно, че е дете на съдбата, и се надяваше, макар и в момента да не бе в напълно добри отношения с нея, не след дълго отново да си извоюва нейната благосклонност. Колкото до Владетеля на Вселената, възприемаше го като нещо далечно. Отдавна бе решил, че трябва да остави Бог — каквото и да му бе името — да си гледа работата, тоест да се оправя със залезите и изгревите, с годишните времена и с фазите на луната, без да му дава акъл. Накратко, между Алтал и Бог имаше добри отношения, тъй като не си пречеха един на друг.

Генд бе казал, че краят на света е на север, така че когато Алтал се озова в Кагвер, зави наляво, вместо да продължи направо към планините, където се намираха златните мини, охранявани от войнствените кагверци.

Срещна неколцина просто облечени брадати мъже, които поради някакви свои съображения не пожелаха да му обяснят къде се намира краят на света. Очевидно им бе забранено да водят разговори на тази тема. Алтал и по-рано се бе сблъсквал с такова поведение и то винаги го бе дразнило. Ако откажеш да говориш за нещо, то няма да престане да съществува. Ако пък наистина съществува, никаква словесна акробатика няма да го накара да изчезне.

Продължи да върви на север. Въздухът стана по-хладен, а разстоянието между селищата започна да се увеличава. По някое време те съвсем изчезнаха и Алтал се озова съвсем сам в пустоша на далечния север. Една нощ, както бе седнал пред догарящата жарава на огъня, на който бе сготвил храната си, плътно увит се с новото си наметало, забеляза на север нещо, което го наведе на мисълта, че е на прав път.

Над източните планини се спускаше мрак, но на север, където нощта отдавна бе започнала, небето гореше.

Небесният пожар приличаше на дъга — многоцветна, но отличаваща се от дъгите, които се образуват след дъжд. Беше като пулсираща завеса от многоцветни светлини, които проблясваха и се смесваха в северното небе. Алтал не бе суеверен, обаче гледката на запаления небосвод не е нещо, което човек може да пренебрегне ей така.

Реши да внесе корекции в плановете си. Генд му бе описал края на света, но бе пропуснал да му каже за запалените небосводи. В този небесен пожар бе имало нещо, което бе уплашило Генд, а той нямаше вида на човек, който лесно може да бъде уплашен. Алтал реши, че няма да се отказва от намерението си. Ставаше дума за злато и, което бе по-важно, за възможността да се раздели с лошия късмет, преследвал го повече от година. Така или иначе, небесният пожар го накара да бъде нащрек. Бе настъпил моментът да обръща много по-голямо внимание на нещата, които ставаха около него. Ако започнеха да се редуват нови необичайни събития, може би щеше да е разумно да си намери работа другаде. В Ансу или в южните равнини на Плаканд.

На другата сутрин непосредствено преди настъпването на изгрева го събуди човешки глас, който го накара де си измъкне изпод наметалото и да посегне към копието си. Гласът бе само един, но този, който говореше, очевидно водеше някакъв разговор: задаваше въпроси и изслушваше отговори.

Говорещият беше сгърчен старец с измъчен вид — ходеше едва-едва и се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха мръснобели. Всъщност целият бе мръсен и бе облечен с полуизгнили парчета кожа, неумело съшити с лико и жили. Лицето му бе покрито с бръчки, а сълзливите му очи бяха изпълнени с безумие. Размахваше ръка и често поглеждаше към бледите небеса.

Алтал въздъхна облекчено. Този човек не представляваше заплаха за него, пък и състоянието му не бе дотам необичайно. Алтал знаеше, че на хората им е отредено да живеят определено време, но че ако някой случайно пропусне мига, в който е редно да умре, разумът му се променя. Това се случваше най-често при много старите хора, но от него страдаха и млади хора, безгрижно пропуснали момента, когато е трябвало да се срещнат със смъртта. Някои смятаха, че лудите са обладани от демони, но нещата едва ли бяха чак толкова сложни. Алтал предпочиташе да се придържа към собствената си теория по въпроса. Лудите бяха просто обикновени хора, живели прекалено дълго. Да продължаваш да вървиш по земята, след като би трябвало отдавна да си легнал удобно в гроба, бе нещо, от което всеки щеше да полудее. Затова и те започваха да разговарят с хора или с други събеседници, които всъщност не съществуваха, и да виждат неща, които никой друг не можеше да съзре. Не представляваха опасност за никого, така че Алтал ги оставяше на мира. Хората, неспособни да се занимават със своята си работа, винаги се дразнеха от лудите. Алтал обаче отдавна бе решил, че повечето хора по начало са повече или по-малко луди, така че отношението му беше еднакво към всички.

— Ей, ти — подвикна той на лудия старец. — Не се плаши от мен, нищо лошо няма да ти направя.

— Кой си ти? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, за да се защити.

— Пътник. Изглежда, съм се заблудил.

Старецът отпусна тоягата и каза:

— Из нашите краища няма много пътници. Нашето небе май не им харесва.

— Видях небето ви. Защо е такова?

— Защото там се намира краят на света — обясни старецът. — Защото тази огнена завеса в небето е мястото, където всичко свършва. Откъм нашата страна всичко е създадено: и планини, и дървета, и птици, и буболечки, и хора, и зверове. Завесата бележи мястото, откъдето не започва нищо.

— Нищо?

— Нищо, пътниче, нищо. Господ още не се е заел с него. От другата страна на завесата няма нищо.

— Значи не съм се заблудил. Точно това търся — края на света.

— Защо?

— Защото искам да го видя. Чух за него и пожелах да го видя със собствените си очи.

— Няма нищо за гледане.

— Ти самият виждал ли си го?

— Много пъти. Живея тук. Краят на света е най-отдалеченото място, до което мога да стигна, когато пътувам на север.

— Как да стигна дотам?

Старецът посочи с тоягата си.

— Върви натам и след половин ден път ще стигнеш.

— Лесно ли се разпознава?

— Няма начин да не го видиш — каза старецът. — Трябва да внимаваш много. Направиш ли една погрешна стъпка, когато стигнеш до края на света, пътешествието ти ще продължи много повече от половин ден. Ако наистина желанието ти да го видиш е чак толкова силно, тръгни между тези два хълма. Ще видиш едно голямо изсъхнало дърво. По-далеч няма да можеш да отидеш, освен ако не ти поникнат криле.

— Е, щом съм толкова наблизо, ще отида да му хвърля един поглед.

— Това си е твоя работа. Самият аз имам по-сериозни занимания от това да зяпам нищото.

— С кого разговаряше преди малко?

— С Бога. С него си говорим непрекъснато.

— Наистина ли? В такъв случай при следващия ви разговор му предай много здраве от мен.

— Стига да не забравя.

След тези думи старецът продължи пътя си, без да престава да говори с празното пространство около себе си.

Алтал се върна при огъня, прибра нещата си и тръгна към двата ниски закръглени хълма. Слънцето изгря иззад заснежените върхове на Кагвер и започна да разпръсва нощния хлад.

Хълмовете бяха покрити с тъмни гори, между които се виеше тясна пътечка, отъпкана от горски животни. Алтал вървеше предпазливо и оглеждаше следите. Местността изглеждаше особена и нямаше да има нищо странно, ако тук живееха особени същества. А особените същества често имаха особени хранителни навици, така че човек трябваше да е предпазлив.

Вървеше бавно и често спираше, за да се оглежда и ослушва. Единствените звуци, които чуваше, бяха птичи песни и ленивото бръмчене на насекоми, току-що пробудили се след хладната нощ.

Когато стигна края на пътеката, спря и се загледа на север. Не защото там имаше нещо за гледане, а защото нямаше. Пътеката свършваше при тясна тревна ивица до изсъхналото дърво, споменато от лудия старец. Отвъд това дърво нямаше нищо. Нямаше нито далечни планински върхове, нито облаци. Имаше само небе.

Сухото дърво беше бяло като кост и изкривените му клони сякаш отправяха безмълвна молитва към безразличното утринно небе. В тази гледка имаше нещо тягостно и Алтал усети, че се изпълва с напрежение. Тръгна много бавно към тревната ивица, като често се извръщаше. Досега наистина не бе видял нищо застрашително, но мястото бе много особено и не му се искаше да рискува.

Стигна до дървото, хвана се за него и предпазливо надникна над ръба на нещо, което наподобяваше пропаст.

Долу не се виждаше нищо освен облаци.

Много пъти бе изкачвал планини и често бе посещавал места, намиращи се над облаците, така че гледката не му се стори съвсем необичайна. Тези облаци обаче се простираха без прекъсване на север и целостта им никъде не се нарушаваше от някой извисяващ се над тях планински връх. Да, светът наистина свършваше тук и не се виждаше нищо друго освен облаци.

Отстъпи крачка назад и се огледа. Взе един камък, върна се при дървото и хвърли камъка с все сили колкото се може по-надалеч в бездната. После застина неподвижно и се заслуша.

Слуша дълго, но не чу никакъв звук.

— Добре. Това ще да е мястото — промърмори.

Отдръпна се на известно разстояние от края на света и тръгна на североизток.

Тук-там имаше свлачища и Алтал се замисли дали тези свлачища не са смутили спокойствието на звездите. Тази мисъл, странно защо, му се стори забавна. Мисълта, че звездите, подобно на уплашено ято пъдпъдъци, могат да се разбягат във всички посоки, го развесели. Хладното безразличие на звездите понякога го дразнеше.

В късния следобед извади прашката си и събра няколко кръгли камъка от изсъхналото русло на един ручей. Наоколо имаше зайци, както и лалугери, големи като бобри. Реши, че ще е добре да си разнообрази вечерята с малко прясно месо. Определено щеше да е за предпочитане пред жилавото сушено месо, което носеше.

Ловът не продължи дълго. Лалугерите са любопитни животни и имат навика да застават на задните си крака до дупките си и да наблюдават какво става наоколо. А Алтал имаше точно око и умееше да борави много добре с прашката си.

Отиде до една малка борова горичка, накладе огън и изпече един лалугер. След като приключи вечерята си, остана до огъня и продължи да наблюдава пулсиращата многоцветна светлина, запалена от Бог в северното небе.

По-късно, малко след като луната изгря, пак отиде до края на света.

Някъде долу в низините луната нежно галеше мъглявата повърхност на облаците. Алтал и преди бе наблюдавал това явление, обаче тук гледката бе различна. По време на нощната си разходка луната изсмуква всички цветове от земята, морето и небето. Не можеше обаче да изсмуче цветовете на Божия огън, които също се отразяваха върху повърхността на ниските облаци. Стори му се, че вълните многоцветна светлина си играят с облаците и че бледата светлина на луната поощрява любовната игра на небесния огън. Омагьосан от блясъците и движенията на цветната светлина, която го обкръжаваше почти отвсякъде, Алтал остана да лежи върху тревата, подпрял брадичка с ръце, и да наблюдава играта на луната с Небесния огън.

Далеч отвъд острите планински зъбери отново чу самотния вой, който бе чул първо в Арум, а после в гората край убежището на Набжор. Изруга, изправи се и се върна при огъня. Каквото и да бе виещото създание, то очевидно го преследваше.

Тази нощ не спа добре. Огънят, запален от Бог в северното небе, и воят, разнасящ се от гората, по някакъв начин се сляха в съзнанието му в едно цяло, чийто смисъл той така и не успя напълно да разбере, макар и да се постара. Някъде призори цветовете и воят бяха заменени от друг сън.

Косата й имаше цвят на есен, а крайниците й бяха толкова съвършени, че сърцето му се сви. Бе облечена в къса старовремска туника, а есенната й коса бе старателно сресана. Чертите й, изразяващи съвършено спокойствие, бяха някак си извънземни. По време на неотдавнашното си пътуване в цивилизованите южни земи Алтал бе успял да види много древни статуи и реши, че лицето на посетителката на съня му наподобява в много по-голяма степен някогашните лица, отколкото лицата на неговите съвременници. Челото й бе широко и високо и носът сякаш започваше направо от него. Чувствените й сочни устни приличаха на череши. Очите й бяха големи и много зелени и му се стори, че с тях тя надникна право в душата му.

На устните й се появи едва доловима усмивка и тя му подаде ръка.

— Ела — каза му тя нежно. — Ела с мен. Аз ще се грижа за теб.

— Бих искал, но ми е много трудно — отвърна Алтал и се ядоса но собствените си думи.

— Дойдеш ли с мен, никога няма да се върнеш тук — каза тя с някак трептящ глас. — Ще се разхождаме заедно сред звездите и късметът никога повече няма да ти изневери. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой. Ще се грижа за теб.

И му даде знак да я последва. Напълно объркан, той я послуша. Тръгнаха по облаците, а луната и Божият огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.

Събуди се с чувство за абсолютна празнота. Целият свят му се стори изпълнен с горчивина.

През следващите няколко дни продължи на североизток. По някое време му се прииска от равното облачно покритие да се подаде планински връх или поне някаква сянка, за да му докаже, че тук не е краят на света, че тук не е мястото, където всичко свършва. Постепенно обаче, макар и с голяма неохота, се видя принуден да признае пред самия себе си, че стръмният ръб на пропастта, по който се движеше, е наистина краят на света, отвъд който не съществува нищо друго освен изпълнена с облаци пустота.

Докато продължаваше да върви по ръба на края на света, дните започнаха да стават по-къси, а нощите — по-хладни. Замисли се дали няма да му се наложи да преживее една много неприятна зима. Ако не успееше скоро да открие дома, описан му от Генд, щеше да е принуден да се върне и да си намери някъде храна и убежище за презимуване. Реши, че веднага след като първата снежинка докосне лицето му, ще тръгне на юг и ще си намери място, където да дочака пролетта. Продължи да върви по ръба на света, но започна често да отклонява поглед на юг в търсене на планински проход.

Може би именно заради това раздвояване на вниманието забеляза постройката едва в момента, когато вече бе съвсем близо до нея. Сградата бе каменна, нещо твърде необичайно в този граничен район, където повечето постройки бяха дървени. Нещо повече — каменните къщи, които бе виждал в цивилизования свят, бяха направени от варовик. Тази къща обаче бе изградена от гранитни блокове. А гранитът бе материал, който веднага изхабяваше бронзовите триони, с които робите разрязваха камъка.

Досега Алтал не бе виждал подобна сграда. Гранитната къща на края на света бе огромна. Бе по-голяма дори от дървената крепост на Гости Големия търбух и от храма на Апвос в Дейка. Бе по-голяма дори от няколкото съседни хълма. Едва след като видя прозорците, той реши, че наистина вижда къща. Защото природата понякога създава образувания с квадратна форма. Възможни ли бяха обаче природни образувания с прозорци? Едва ли.

Беше привечер. Алтал предпазливо се приближи до сградата. Генд му бе казал, че е необитаема. По всяка вероятност обаче не бе идвал тук. Алтал продължаваше да е убеден, че Генд изпитва страх от къщата.

Безмълвната постройка бе разположена върху издатина, стърчаща от самия край на света. До нея можеше да се стигне единствено по подвижен мост, спуснат над дълбоката бездна, която отделяше дома от тясното плато, бележещо края на света. Ако къщата бе наистина безлюдна, собственикът й определено щеше да е вдигнал моста по някакъв начин. Мостът обаче бе спуснат и сякаш подканваше възможните посетители да влязат. Всичко това се стори на Алтал много странно, така че той се скри зад една обрасла с мъх скала и започна да гризе ноктите си и да обмисля бъдещото си поведение.

Денят вече бе към края си, така че трябваше бързо да реши дали да влезе направо, или да изчака нощта. Нощта бе най-удобното време на денонощието за всички крадци, обаче дали при тези обстоятелства нямаше да е по-безопасно да мине по моста на дневна светлина? Не познаваше вътрешността на дома. Ако вътре наистина имаше хора, през нощта те щяха да бъдат нащрек и щяха да знаят как най-лесно да го нападнат, ако се осмелеше да влезе без разрешение. Дали нямаше да е най-добре просто да мине по моста и да потропа на вратата? Това може би щеше да убеди незнайните обитатели, че няма лоши намерения. Бе сигурен, че може да говори достатъчно бързо, за да успее да ги убеди да не го хвърлят веднага в бездната.

— Може би си струва да опитам — каза на глас. Ако домът бе необитаем, щеше да му се наложи да изхаби най-много гласа си, а глас не му липсваше. Един опит да се промъкне в дома скришом, през нощта, можеше да му струва скъпо. Най-добрият подход в момента съвсем определено щеше да е демонстрацията на дружелюбно простодушие.

След като взе това решение, Алтал се изправи, взе копието си и тръгна към моста. Ако в дома имаше някой, нямаше как да не го забележи. А и бавното му минаване по моста щеше да свидетелствува по-добре от всякакви думи, че няма лоши помисли.

Мостът водеше към масивна арка. Точно под нея имаше широк плочник. Тук-там между плочите растеше трева. Алтал стисна по-силно копието си и викна:

— Ей! Чувате ли ме?

Никакъв отговор.

— Има ли някой тук? — извика той отново.

Тишината бе потискаща.

Вратата бе масивна. Алтал удари по нея няколко пъти с копието си, но тя не помръдна. Ако къщата действително бе изоставена от дълго време, както бе казал Генд, вратата щеше да е изгнила. На това място обикновеният здрав разум обаче като че ли беше безполезен. Алтал бутна вратата, отвори я и извика пак:

— Има ли някой?

Изчака, но пак не чу отговор.

Широк коридор водеше към вътрешността на дома. На равни интервали от него се разклоняваха други коридори, по всеки от които имаше много врати. Търсенето на книгата очевидно щеше да му отнеме повече време, отколкото бе предполагал.

Светлината в дома започна да отслабва и Алтал си даде сметка, че вече се здрачава. Значи трябваше да открие място, където да прекара нощта. Огледа на къщата можеше да остави за другия ден.

Надникна в един от страничните коридори и видя в дъното му закръглена стена, очевидно основата на кула. Стая, разположена в кула, щеше да е по-сигурно място от помещение на приземния етаж. Реши, че в момента най-важното нещо за него е сигурността.

Тръгна с бързи стъпки по коридора, спря пред една врата, малко по-голяма от останалите, и почука по нея с дръжката на меча си.

— Има ли някой?

Естествено и този път никой не му отговори.

Вратата бе затворена с бронзово резе, чийто език влизаше в отвор, издълбан в каменната стена. Алтал отмести резето с дръжката на меча си, промуши острието между вратата и стената, с рязко движение отвори и отскочи назад, стиснал меча и копието си.

Нямаше никого. Имаше обаче стъпала, водещи нагоре.

Алтал реши, че тези стъпала съвсем не се намират тук случайно. Умният крадец изпитва дълбоко недоверие към случайностите. В случайностите винаги се крият капани. А ако в този дом имаше капани, то щеше да има и някой, който ги е поставил.

Междувременно дневната светлина вече бе отслабнала съвсем, а Алтал не изпитваше желание да се сблъска с някого на тъмно. Пое си дълбоко дъх, след това силно натисна първото стъпало с тъпия край на копието, за да се убеди, че тежестта на крака му няма да задействува някаква тежест, която да се стовари отгоре му. По този начин човек не се изкачва много бързо, но пък е по-сигурно. Първите десет стъпала можеха да се окажат надеждни, обаче това съвсем не означаваше, че единадесетото няма да го убие. Като имаше предвид състоянието на късмета си напоследък, Алтал съвсем не намираше тези допълнителни предпазни мерки за неуместни.

Най-сетне стигна до вратата в горния край на стълбите. Този път реши да не чука. Прибра меча под лявата си мишница и бавно измъкна резето. След това отново стисна меча и блъсна вратата с коляно.

И видя стая. Голяма, кръгла и с под, гладък като лед. Къщата по начало му се бе сторила странна, но тази стая беше още по-странна. Стените й бяха гладки и полирани и в горната си част се извиваха и образуваха купол. Алтал никога не бе виждал такова помещение.

Следващото нещо, което забеляза, бе, че стаята е топла. Огледа се, но не видя никъде огнище или камина.

Разумът му говореше, че стаята не би трябвало да е топла, тъй като никъде нямаше огън, а имаше четири широки прозореца, разположени един срещу друг. През тези прозорци — а те бяха без стъкла — би трябвало да нахлува студен въздух. Обаче не нахлуваше. Това му се стори съвсем противоестествено. Наближаваше зима и въздухът навън беше студен. Поради някаква неведома причина обаче този въздух не влизаше в помещението.

Алтал продължи да оглежда внимателно кръглата стая. Срещу вратата имаше нещо, което приличаше на много голямо каменно легло. Беше покрито с тъмни бизонски кожи. Върху каменен пиедестал в центъра на помещението имаше маса, също изработена от полиран камък. До нея пък имаше изящно изваяна каменна пейка.

В самия център на блестящата полирана маса се намираше Книгата, описана от Генд.

Алтал внимателно се доближи до масата, подпря копието си на нея и после, стиснал меча в дясната си ръка, с лявата колебливо посегна към Книгата. Начинът, по който Генд бе докосвал Книгата в черната кутия в кръчмата на Набжор, бе навел Алтал на мисълта, че с книгите трябва да се борави с крайна предпазливост. Докосна с пръсти меката бяла кожа, с която бе обвита кутията, в която се намираше Книгата, и веднага отдръпна ръката си и посегна към копието, тъй като чу слаб звук.

Звукът бе наистина съвсем слаб и изглежда, идваше откъм покритото с кожи легло. Не бе равен и ту се засилваше, ту отслабваше. Наподобяваше дишане.

Преди обаче да си изясни източника на звука, вниманието му бе привлечено от нещо друго. Навън се спускаше мрак, който обаче не проникваше в стаята. Отправи нагоре поглед, изпълнен с удивление. Куполът бе започнал да сияе. Сиянието се засилваше със същата скорост, с която навън се спускаше мракът. Единственият източник на светлина освен слънцето, луната и трептящата светлинна завеса на Бога на края на света, който Алтал познаваше, бе огънят. Куполът над главата му обаче не гореше.

Звукът, разнасящ се от леглото, стана по-силен. Светлината, излъчвана от купола, също се засили и Алтал успя да види източника на звука. Примига от удивление и после изпита желание да се разсмее. Звукът бе издаван от една котка.

Бе много тъмна, почти черна на цвят. Не я бе забелязал при влизането си, тъй като цветът на козината й почти се сливаше с цвета на бизонските кожи. Котката бе легнала по корем и главата й бе изправена, макар очите й да бяха затворени. Бе протегнала предните си лапи напред и лекичко ги помръдваше. Звукът, който така бе изненадал Алтал, бе мъркане.

После котката отвори очи. Повечето котки, които Алтал бе срещал, имаха жълти очи. Очите на тази котка обаче бяха яркозелени.

Котката се изправи, прозина се, изви лениво гръбнак и навири опашка. После приседна и погледна Алтал с пронизващия си зелен поглед така, сякаш го бе познавала цял живот.

— Доста се позабави, докато дойдеш — каза котката с определено женски глас. — Защо не затвориш тази врата? През нея влиза студен въздух, а аз направо ненавиждам студа.