Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 36

— Положението не се оказа толкова лошо, колкото предполагаше Андина, Еми — каза Алтал, когато двамата с Елиар на път за Магу се отбиха в кулата. — Дакан очевидно държи в главата си цяло счетоводство. Когато към житните резерви на Остос добавихме и тези в Кантон, се оказа, че няма да възникне необходимост от закупуването на особено големи количества жито. Имаш ли нещо против да се отбия до нашата частна златна мина, за да взема оттам парите, необходими за целта?

— Защо си решил да направиш това, приятелю? — попита тя.

— Ако не го направя, много от сънародниците на Андина ще измрат. Ако не й се помогне сега, тя ще страда години.

— И?

— Какво искаш да кажеш с това „И?“?

— Нали не си се разтревожил единствено за настроението на Андина, любов моя?

— Парите си стоят заровени в земята, Еми, и не се използуват за нищо полезно. С това не искам да кажа, че изпитвам безразличие към тях.

— Значи твърдо си решил да не си признаеш, Алтал, така ли?

— За какво признание става дума?

— Става дума да си признаеш, че и ти си загрижен за добруването на обикновените хора в Треборея не по-малко от Андина. Съчувствието не е грях, Алтал. Не трябва да се срамуваш от него.

— Еми, не ставаш ли малко мелодраматична?

Тя разпери ръце.

— Добре, предавам се! Опитах се само да ти направя комплимент, глупчо!

— Ще съм ти благодарен, ако не говориш много по този въпрос, Еми. Не забравяй, че трябва да пазя репутацията си. Хората може да си развалят мнението за мен, ако разберат, че съм мекосърдечен.

— Бейд започна ли най-сетне да се съвзема? — попита Елиар.

— Трудно ми е да кажа — отвърна Двейя. — Понякога се държи почти нормално, но в други моменти без видими причини се откъсва от действителността.

— Между другото, къде е той сега? — попита Алтал.

— Решил е да се отдаде на отшелничество. Затворил се е в една празна стая. Бих могла да се опитам да въздействувам непосредствено върху разума му, но предпочитам да не го правя. В дългосрочен план за него ще е най-добре да се излекува със собствени усилия. Рано или късно ще трябва да осмисли случилото се в Остос и да се научи да го приема. Ако започна да го успокоявам сега, проблемите му може да потънат под повърхността и да изплуват отново в най-неподходящия момент.

— Колко време ще му трябва, за да се излекува? — попита Елиар. — Лейта наистина страда за него и вече не е в състояние дори да усети чувствата му.

— Той прави това умишлено, Елиар — обясни Двейя. — Той изживява нещо ужасно и не иска да го почувствува и тя. Засега съм замразила времето, в което живее. Ако му трябва само време, ще получи толкова, колкото му е необходимо. — После се обърна към Алтал. — Когато отидеш в Магу, любов моя, отваряй си очите и ушите. Бъди нащрек. В Магу става нещо, което не е съвсем естествено. Опитай се да разбереш нещо по-конкретно.

— Херцог Нитрал спомена някакви вълнения на религиозна основа, Еми — каза Елиар. — Възможно ли е те да имат отношение към тамошните събития?

— Възможно е. Алтал, къде са останалите деца?

— Заминаха за Арум заедно с князете, за да присъствуват на сватбата между Алброн и Астарела — отвърна той.

— Добре — каза тя доволно.

— Ти май наистина много обичаш сватбите, нали, Еми?

— Алти, ти май си забравил коя съм.

— Няма как да го забравя. Елиар, да вървим в Магу. Ще ни трябват около десет хиляди тона пшеница, така че ще е добре да започнем покупките преди цената да се е повишила.

 

 

— Ще се справим, Алтал — заяви херцог Олкар. — Ако направя покупките за един по-дълъг период, ще мога да закупя това количество, без да предизвиквам внезапни повишения на цените. Ако закупя пшеницата на партиди от по хиляда тона, дори бих могъл да получа отстъпка върху цената.

— Олкар, виждам, че си по-голям разбойник дори и от мен — каза Алтал на херцога на Кадон.

— Благодаря, Алтал — отвърна Олкар с хитра усмивка.

— Имаш ли усещането, че в Перквейн назряват някакви събития? — попита Алтал. — Според херцог Нитрал вече се очертавали някакви религиозни конфликти.

— За религията не съм чул нищо — отвърна Олкар. — Сред селячеството определено има недоволство, но то, както ми казаха, се развихря периодично на всеки десет години. Ако питаш мен, това е по вина на собствениците. Перквейнци са себични глупаци, които харчат милиони за построяването на дворци. В същото време селяните живеят в коптори и разликата между „твоя дворец“ и „моя коптор“ няма как да не дразни. Идеята, че можеш да живееш в удобство, без в същото време да биеш на очи, все още не е стигнала до съзнанието на перквейнците. Едрите собственици излагат на показ богатствата си, а селяните се дразнят от това. Всъщност в това няма нищо ново.

— Ще се опитам да разузная едно-друго — каза Алтал. — Ако предстои селско въстание, по-добре ще е да закупим пшеницата и да я прехвърлим през границата преди да са започнали първите палежи.

— До такива крайности никога не се е стигало, Алтал.

— Нека не рискуваме, херцог Олкар. Ако объркаме нещо, ще си имаме неприятности с ариа Андина. Сигурен съм, че ще й чуем гласа, дори и тя да не напусне престола си в Остос.

— За това си напълно прав — съгласи се Олкар. — Може би няма да е зле да наема неколкостотин каруци.

 

 

— Моят прапрадядо е бил може би един от най-великите крадци на своето време — продължи да се хвали Алтал на останалите клиенти на една жалка кръчма срещу брега на реката. — Бил обаче селско момче от планините и дотогава никога не бил виждал книжни пари. Смятал, че парите били жълти и кръгли и дрънчели. Изобщо си нямал представа, че държал в ръцете си милиони, и заради това просто ги оставил и си тръгнал.

— Трагична история — коментира един от присъствуващите професионалисти и поклати глава.

— Така е — съгласи се Алтал. — Баща ми ми разказваше, че в нашия род от десет поколения не можело да се намери човек, който да си е изкарвал хляба с честен труд. Ако изключим един негов чичо, черната овца на рода, който бил дърводелец. Това е петно за родовата чест и заради това съм сега тук, в Перквейн. За да се опитам да го измия.

— На теб какъв ти е профилът? — попита един джебчия със сръчни пръсти.

— С всичко се занимавам. Универсален специалист съм. Знам, че големите клечки в нашия бранш предпочитат тясната специализация. Ако властите обаче започнат да търсят усилено пладнешки разбойник и в главите им започнат да се въртят само пладнешки разбойници, то време ще е за този пладнешки разбойник да продаде коня си и шапката си с пера и да започне временно да се занимава с джебчийство в някой град.

— В това има логика — съгласи се един жилав мъж с голям нос, специализирал се в ограбването на домове. — Не знам обаче дали не си избрал неподходящ момент за гостуване в Перквейн. Тук обстановката взе да става напрегната.

— Това вече един човек ми го каза още когато пристигнах. Не беше обаче съвсем трезвен, така че не успях да разбера какво точно иска да ми обясни. Обясняваше ми нещо за религията. Тук наистина ли възприемате религията толкова сериозно?

— Хората, които са с всичкия си, не й обръщат особено внимание — каза крадецът. — На юг обаче сред духовенството е започнал да действува един нов орден. Досега бяхме чували за жреца с бели, черни и кафяви дрехи. Сега научавам, че новият орден бил с червени дрехи. В проповедите си говорели за социална справедливост, за потисничеството на богатите и за бедствуващи селяни. Всичко това е пълна глупост, разбира се, обаче селяните вярват на тези неща. Те, селяните де, обаче нямат кой знае колко акъл. Ако имаха, нямаше да са селяни, нали така?

— Аз в такива неща не бих повярвал — каза Алтал. — Значи и тук, в Перквейн, става това, което може да се види и другаде. Земевладелците грабят селяните, търговците грабят земевладелците, а ние грабим търговците. Заради това ние стоим на най-високото стъпало на социалната стълба.

— Този начин на разсъждение ми допада — рече дългоносият крадец на останалите. — Ако погледнем нещата по този начин, не излиза ли, че именно ние сме истинските благородници?

— Тези, които не ни познават, не биха ни възприели така — отвърна джебчията.

— Има ли възможност това напрежение сред селяните да доведе до нещо сериозно? — попита Алтал.

— Предполагам, че някои богатски къщи ще бъдат опожарени и някои земевладелци ще осъмнат с прерязани гърла — каза крадецът и присви рамене. — Ще последват и грабежи, разбира се. Цялата плячка обаче ще я приберат жреците с червените дрехи. Няма жрец, който да не смята, че половината богатства на света не трябва да му принадлежат. Заради това в бедните страни няма да видиш много жреци. Това така наречено селско въстание си е чиста лъжа и измама. Жреците с червените дрехи ще разбунтуват селяните, селяните ще се разкрещят и ще се втурнат с вили и коси да грабят де що видят, а накрая жреците ще им приберат плячката.

Алтал поклати тъжно глава и въздъхна.

— И как ще свърши според вас цялата тази работа?

Дългоносият крадец се засмя цинично.

— Благородниците ще видят накъде духа вятърът и ще подкупят новите жреци. Тогава жреците ще престанат да говорят за социална справедливост и ще започнат да говорят за мир и спокойствие. Вместо да ги призовават да приберат „това, което справедливо ви се полага“, ще им обяснят, че ще бъдат възнаградени на небесата. После, обхванати от чувство за „граждански дълг“, тихомълком ще уведомят властите кои са ръководителите на бунта, и не след дълго по дърветата в цял Перквейн ще увиснат обесени селяни. Революциите винаги свършват така.

— Не намираш ли, приятелю, че гледаш доста цинично на живота?

— Свикнал съм да надничам дълбоко в сърцата на хората — отвърна красноречиво крадецът. — Ако трябва да съм честен, предпочитам да надникна в помийна яма.

— Ти обаче ме наведе на една интересна мисъл — каза Алтал. — Ако, да речем, всичките навлечем зелени дрехи, или сини, няма значение, и започнем да хвалим на селяните някакъв нов бог, или още по-добре, някакъв стар, но отдавна забравен бог, то ще можем да повторим със същия успех номера на червенодрешковците. Изглежда, че от религията могат да се спечелят пари.

— Сетих се за едно божество, което с положителност ще ти свърши работа — каза джебчията и се ухили.

— Така ли? Кое божество имаш предвид?

— Какво ще кажеш за Двейя?

Алтал насмалко не се задави.

— Преди няколко хилядолетия тя е била главната богиня на Перквейн — започна да обяснява джебчията. — Храмът й все още си стои в самия център на Магу. Нищо, че жреците с кафявите дрехи го обсебиха. Ако не се лъжа, някъде в дъното на храма още може да се види една нейна статуя. По-подходящо божество за такава цел няма да намериш. — Дългоносият крадец се разсмя, изправи се и вдигна ръце като за благословия. — Елате при мен, чада мои! Елате и възхвалете с песни и молитви божествената Двейя, вчерашната и утрешната богиня на плодородния Перквейн! Подчинявайте й се, братя, разгромете неверниците и върнете миналата слава на нашия скъп Перквейн!

— Амин! — добави джебчията и също се разсмя.

Когато излезе от кръчмата, Алтал целият трепереше.

 

 

— Значи такава била работата — изхъмка Двейя, след като Алтал й разказа чутото от разбойниците.

— Какво имаш предвид, мила?

— Генд определено е склонен малко да преиграва. Жреците на Дейва в Некверос носят виолетови раса.

— Какво излиза? Че това селско въстание е нещо повече от авантюра на група опортюнисти, така ли? Че може би е опит да се подлъжат селяните да боготворят брат ти?

— Това не е невъзможно, Алтал. Генд не извади особен късмет с войните. Нищо чудно сега да прибегне до социални революции с религиозна окраска.

— Доста странна каша забърква.

— Така е, любов моя. Само дето не ми е ясно как ще се опита да представи Дейва като приятел на масите. Откъм арогантност той е по-лош дори от Дейвос. Трябва да приключим колкото се може по-бързо със сватбата на Алброн, за да може да се върнем в Магу преди да е пламнал цял Перквейн. Най-добре е да отведем всички гости в замъка на Алброн, като използуваме вратите.

— Не знам дали е уместно, Еми — каза с известно съмнение Елиар. — Ако тръгнем по суша към замъка на княза, вместо да използуваме Дома, ще стигнем там в средата на зимата. Би било добре да направиш една или две виелици, за да не се усъмни никой.

— Не ми се иска да го правя. Ледниците започнаха да се топят и не искам да се меся в климата. Кажи на останалите да вмятат в речта си от време на време изрази като „необичайно време“ или „изключително мека зима“. Това би трябвало да е достатъчно, за да не събудим подозрения.

— Как е Бейд? — попита Елиар.

— Както преди. Продължава да се опива от вината си.

— Той има ли представа от колко време е тук?

— Едва ли. Започна вече да бърка реалното време с времето на Дома.

— Това е нов термин, Еми — отбеляза Алтал. — Харесва ми, обаче. „Време на Дома“. Това обяснява доста неща.

— Радвам се да чуя това, приятелю.

— Да тръгваме тогава — обърна се Алтал към Елиар. — Колкото по-скоро приключим със сватбата на твоя княз, толкова по-бързо ще се върнем в Перквейн, за да сложим пръти в колелата на каруцата на Генд. Това започна да ми става хоби.

 

 

Елиар и Алтал се присъединиха към останалите при хълмовете на Арум, а след това изчакаха техния „местен герой“ да ги въведе без затруднения в един коридор в северното крило на Дома.

— Това умение май си го развил до съвършенство, Елиар — отбеляза сержант Халор. — Чудесно знаех какво правиш и въпреки това и аз не успях да разбера кога минахме през вратата.

— Натрупах доста опит, сержанте — отвърна скромно Елиар. — Като практикуваш нещо, в крайна сметка го научаваш.

— Къде ще излезем, Алтал?

— На няколко километра на юг от замъка на княз Алброн. Еми иска да приключим по-бързо със сватбата, за да можем да се заемем с революцията в Перквейн. Да не забравя: трябва да се престорим на изненадани от меката зима. Ще пристигнем месец и половина по-рано, отколкото ако бяхме използували нормалния път, и хората ще очакват да се е натрупал сняг.

— Ще се постарая да изглеждам изненадан — отвърна сухо Халор.

 

 

— Наистина много желая да те запозная с нея, Андина — каза развълнувано Елиар на малката владетелка на следващата сутрин по време на закуската в замъка на княз Алброн. — В крайна сметка скоро тя ще ти стане роднина.

— Сигурен съм, че майката на Елиар ще ти допадне, Андина — каза княз Алброн. — Тя е прекрасна жена.

— Майка ти защо не живее в селото, Елиар? — попита с любопитство Гер.

— Баща ми построи къщата ни извън града и на майка ми въобще не й дойде наум да се пресели другаде. Каза, че там се чувствувала добре.

Княз Алброн въздъхна.

— Това бе една от най-големите трагедии на нашия род — тъжно каза той. — Агус, бащата на Елиар, бе един от най-великите воини в нашата история. С Халор бяха почти като братя.

— Истина е. Бяхме много близки — потвърди Халор. Алтал малко се изненада от безстрастния тон на сержанта.

— Ако имах литературна дарба, щях да напиша епически роман за първата среща между Агус и Алайя, така се казва майката на Алтал — каза княз Алброн.

— Прекрасно име — тъжно каза Лейта.

— Вярно е — съгласи се Алброн. — Алайя и Агус, ако си спомням добре, ги запозна Халор. Случайно присъствувах на това запознанство и не си спомням после да съм видял подобно нещо. Още щом се срещнаха, веднага си пролича, че се влюбиха безнадеждно един в друг. Нали така, Халор?

Сержант Халор дори не си направи труда да отговори, а само кимна.

— Не сме нарушавали спокойствието на Алайя — продължи Алброн. — Струва ми се, че все още е в траур.

— Не е съвсем така, княже — възрази Елиар. — Тя винаги се радва, когато ме види. Освен това никога не пъди гостите.

— Мисля, че бих искала да се запозная лично с тази дама — каза Астарела. — Защо не й направим кратко посещение, за да я поканим на сватбата ни?

— Прекрасна идея! — въодушевено каза Алброн. — Елиар, защо не се отбиете при майка ти със сержант Халор, за да й съобщите, че след малко ще я навестим? Не мисля, че от наша страна ще е възпитано, ако внезапно се изтърсим на прага й, нали?

— Веднага ще тръгнем, княже — зарадвано каза Елиар.

Халор обаче изглеждаше малко мрачен.

 

 

Къщата на Алайя бе малка спретната сграда, построена от старателно одялани дървени трупи. Пред кухнята имаше малка градинка.

Майката на Елиар бе висока жена на около тридесет и пет години с кестенява коса и тъмносини очи.

— Та тя е красавица! — промърмори нервно Андина на Лейта.

— Забелязах — каза Лейта.

— Добре ли изглеждам? — попита Андина с известно смущение.

— Чудесно изглеждаш, мила — увери я Лейта. — Няма защо да нервничиш.

— Тя е майка на Елиар, Лейта, и държа да ме хареса.

— Всички те харесват, Андина. От всяка твоя пора направо блика очарование.

— Ще престанеш ли да ме дразниш?

— По всяка вероятност не. Това ми стана любимо занимание.

— Княже Алброн, моят дом се чувствува почетен от вашето присъствие — каза Алайя и направи изящен поклон. Гласът й бе звънък и мелодичен.

— Почетените сме ние, Алайя — отвърна Алброн и също се поклони.

— А това е Андина, мамо — представи Елиар владетелката на Остос.

Усмивката на Алайя приличаше на изгряващо слънце. Без дори да се замисли, тя протегна ръце към дребното момиче. Андина се затича към нея и двете се прегърнаха.

— Не си ли малко дребничка? — каза нежно Алайя. — Елиар вече ме предупреди, че не си много висока, но не очаквах да си чак толкова мъничка.

— Ще ти достави ли удоволствие, ако застана на пръсти? — попита Андина.

— За мен си прекрасна такава, каквато си, Андина — отвърна Алайя. — Не се променяй. Елиар каза, че си била така любезна да го храниш.

— Мисля да го храня цял живот — отвърна Андина.

— Това е твърде трудна задача за едно толкова малко момиче.

— Ще се опитам да се справя, Алайя. Установих, че докато имам подръка някаква храна, която да му тикна в устата, няма опасност да изяде мебелите.

И двете се засмяха и погледнаха с обич младежа.

— Струва ми се, че трябва да си поговорим, Алтал — каза Лейта. — Има нещо, което искам да споделя с теб.

— Нещо бързо ли е?

— Не е чак толкова бързо, но ще е добре да го споделя с теб веднага. Това няма да ни отнеме много време, а и никой няма да забележи отсъствието ни за няколко минути.

— Отново започна да говориш загадъчно — каза Алтал, докато излизаха.

— Престани да мрънкаш, татко — смъмри го тя.

Излязоха от градинката на Алайя и се озоваха в малка горичка до реката.

— Слушам те, Лейта. Какво те смущава? — попита Алтал.

— Сержант Халор се чувствува много неудобно, Алтал.

— Да не би да казваш, че не понася майката на Елиар?

— Тъкмо обратното. Някога с Алайя са „ходели“, както се казва, докато не я запознал с Агус, бащата на Елиар.

— Така ли?

— Чу какво каза княз Алброн. Става дума за любов от пръв поглед. Халор е наблюдателен и веднага е разбрал какво се е случило. Обичал Алайя — а и сега я обича, — обаче Агус му бил като брат, така че той скрил чувствата си и се отдръпнал.

— Май започна да ми разправяш поредната банална история.

— После нещата стават по-лоши. След като Агус загинал в една от безсмислените войни в равнината, Халор решил, че за него може би се открива някакъв шанс. Алайя обаче била толкова съкрушена от смъртта на съпруга си, че заживяла отшелнически. Когато Елиар започнал да се подготвя като боец, Халор го взел под свое покровителство. Ако си обърнал внимание, държи се с него повече като баща със син, отколкото като командир към подчинен.

— Знаеш ли, права си. Халор наистина се грижи за Елиар. Алайя изпитва ли някакви чувства към Халор?

— По начало го възприема като стар приятел, обаче усетих и признаци, че би могло да се стигне до нещо повече. Стига Халор да не проявява припряност.

— Сега само това ни трябваше — недоволно промърмори Алтал. — Лейта, по-добре да не ми бе разказвала всичко това.

— Опитвам се да те държа в течение на събитията за твое собствено добро, татко — каза Лейта.

— Какво искаш да кажеш?

— Не смяташ ли, че Двейя би могла да оцени тази ситуация като много интересна? И че ако пропуснеш да я уведомиш за нея, тя би могла, меко казано, да ти се разсърди?

— Ако ти току-що не ми бе разказала тази тъжна малка история, нямаше да знам за нея.

— Нима наистина можеш да допуснеш, татко, че ще имам тайни от теб? — попита Лейта с престорено удивление. — Ако не бях споделила с теб това, можеше да пострадам аз. Наистина те обичам, мили татко, но не чак толкова. Вече си известен за случая, така че ти се заеми с него. Не се ли гордееш с моята проницателност?

— Наистина бих се радвал да престанеш да ме наричаш „татко“, Лейта — отвърна недоволно той.

Тя внезапно го погледна изненадано, разплака се и закри лицето си с ръце.

— Сега пък какво ти става? — попита я той.

— Остави ме на мира — захлипа тя. — Остави ме, Алтал!

— Няма да те оставя на мира, Лейта. Какво ти става?

— Мислех си, че си различен. Остави ме — отвърна тя и продължи да плаче.

Той инстинктивно я прегърна. Тя за миг оказа съпротива, но после се отпусна върху гърдите му, като продължи да плаче неудържимо.

Очевидно бе твърде разстроена, за да говори смислено, така че Алтал опита да се свърже с нея „по другия начин“.

Внимателно навлезе в съзнанието й и установи, че мислите й са съвсем объркани.

— Отдръпни се! Отдръпни се! — мислено го помоли тя.

— Няма — каза й той на глас и продължи да търси.

Заляха го милион нейни спомени от кверонското село Петелея, а чувството й за самота го прободе сякаш с нож. Въпреки своята дарба Лейта бе израсла в почти пълна самота. Баща й бе умрял преди тя да се роди, а майка й бе душевноболна, не точно безумна, може би, но „странна“. Другите деца от селото изпитваха боязън от нейното умение да отгатва мислите им и страняха от нея, така че тя бе израсла без приятели и в почти пълна самота. И в страх. Над всичките й спомени бе надвиснала сянката на сладострастния жрец със сурово лице, брат Амбо, чиято ненавист към нея се бе засилвала с всяка година. Опитите й да го избягва се бяха оказали безплодни, тъй като той я бе преследвал навсякъде, и страхът от неговото въображение я бе изпълнил с ужас. Ужас, който буквално я бе лишил от способността да мисли и да действува.

Макар и да беше наясно с намеренията му, тя бе съвсем беззащитна. Точно заради това бе станала жертва на неговите измислени обвинения и на пародията на процес и бе осъдена на смърт в пламъците.

А после в Петелея се бе появил Бейд и я бе спасил от кладата.

— Заслугата не е само негова, Лейта — поясни Алтал на глас. — Изпрати ни Еми, а и Ножът ни помогна.

— Знам това много добре, татко, но в онзи ден бях много напрегната. След като Елиар ми показа Ножа, разбрах, че вече не съм сама. Бях се сдобила изведнъж със семейство, и именно Бейд бе направил това възможно. Поне така го възприех в онзи миг.

— А сега си влюбена в него.

— Мислех си, че това е съвсем очевидно, татко.

— Пак използуваш това обръщение.

— Ти май не ме слушаш внимателно, Алтал. Нали и тази дума влиза в понятието „семейство“? Когато бяхме във Векти и Елиар бе временно ослепял, ти през цялото време се опита да ме убедиш да допусна Елиар в разума си, като използува думи като „братя и сестри“ и „семейство“. Не си ли даваш сметка, че с тези думи сам предложи да играеш ролята на баща? Аз наистина се нуждая от баща, обаче ти сам предложи да поемеш тази роля. Вече е късно да се отмяташ от думите си.

— Струва ми се, че думите ти не са лишени от своеобразна извратена логика, Лейта — предаде се най-сетне той. — Добре, щом си решила да ми викаш „татко“, не възразявам.

— Слава Богу! — отвърна тя с престорено въодушевление. — А сега ми кажи: какво ще правим с клетия Бейд?

— Еми ще има грижата за това.

— Не, татко, не е Еми. Тя очаква да се сетиш, че това е именно твоя отговорност.

— Откъде накъде?

— Имам си собствени източници на информация, татко. Можеш да ми вярваш — каза тя. — Ще дойде ден, когато на двама ни с Бейд ще се наложи да направим някои ужасни неща на някои хора и поради това и двамата ще трябва да възприемаме някого като своя опора. Струва ми се, че подхождаш за тази роля.

— „Ужасни неща“ звучи доста неопределено, Лейта. Би ли могла да бъдеш малко по-конкретна?

— Съжалявам, но засега просто не знам нищо повече, татко. Знае ги Двейя и се опитва да ги скрие от мен, но успявам да доловя по нещо. Просто си длъжен да върнеш Бейд към нормалното му състояние. Той трябва да е способен да действува, тъй като няма да се справя сама!

После отново започна да плаче и Алтал също отново, без да се замисля, я прегърна.

 

 

— Трябва бързо да се върна в Дома — каза Алтал на Елиар, когато гостите напуснаха къщата на Алайя и се запътиха към замъка на княз Алброн.

— Толкова ли е спешно?

— Да. Трябва да поговоря с Еми. Пак играе някакви игри, които вече започнаха да ме дразнят.

— Може да си имаш неприятности, Алтал.

— Няма да ми е за пръв път. Когато пристигнем, ще е по-добре да ме почакаш в столовата, Елиар.

— Ама разговорът ви май наистина ще е сериозен!

— По всяка вероятност да, така че ще е добре да не се въртиш наоколо, когато започне разправията.

Изостанаха от групата тъкмо когато тя навлезе в селото, и Елиар отвори една врата, видима само за него.

— Пожелавам ти късмет — каза Елиар, когато остави Алтал до стълбището, водещо към кулата на Двейя.

Алтал само изръмжа и тръгна по стъпалата.

— Каква приятна изненада! — възкликна радостно Двейя, когато Алтал отвори вратата на стаята с юмрук.

— Еми, престани — отсече той. — Знаеше, че идвам, и ти е много добре известно защо идвам.

— Май днес сме много раздразнителни.

— Престани. Защо не ми каза какво искаш от мен?

— Бейд все още не беше готов за това, мили.

— Жалко. В такъв случай ще го подготвя. Вие двамата насмалко щяхте да погубите Лейта, а аз няма да допусна това.

— Алти, ти наистина ли започна да се вживяваш сериозно в ролята на „татко“?

— Да, съвсем сериозно. Къде е Бейд?

— Нали няма да му направиш нищо лошо?

— Това ще зависи от ината му. Може и да се наложи да го блъсна няколко пъти в стената, но ще го излекувам. А после двамата с теб ще трябва да проведем един доста дълъг разговор.

Зелените й очи се присвиха.

— Не ми харесва тонът ти, Алтал.

— Ще свикнеш. Къде е Бейд?

— На две врати от столовата. От лявата страна на коридора. Не вярвам обаче да те пусне да влезеш.

— Нима може да ми попречи? — Алтал излезе и затича по стълбището, като взимаше по две стъпала наведнъж.

— Не забравяй, без бой! — разнесе се зад гърба му гласът на Двейя.

Алтал стигна до вратата, зад която се намираше Бейд, и за миг се спря, за да успокои гнева си.

— Бейд, аз съм, Алтал. Отвори.

Нямаше отговор.

— Бейд, отвори веднага!

Безмълвието продължи.

В последния момент Алтал реши да отвори вратата, без да прибягва до помощта на половината дузина думи от Книгата, които можеше да използува за целта, и я разби с ритници.

Бейд, небръснат и с празен поглед, се бе свил в единия ъгъл на подобната на затворническа килия стая и методично удряше главата си в стената.

— Прекрати това и веднага стани — нареди му Алтал.

— Аз се погубих. Аз извърших убийство! — изстена Бейд.

— Видях — потвърди Алтал. — Малко несръчно го извърши, обаче резултатът бе добър. Ако ще практикуваш това занимание, ще трябва да потренираш.

Бейд го изгледа така, сякаш не вярваше на ушите си.

— Нима не ме разбираш? Аз съм жрец. На нас ни е забранено да убиваме.

— Не останах с чувството да си имал някакви задръжки, когато си наемал онези двама убийци, които трябваше да довършат владетеля на Кантон.

— Това не е същото.

— Така ли? Че каква е разликата?

— Нямаше да убия владетеля лично.

— Това си е чиста софистика, Бейд, и ти чудесно го знаеш. Грехът, ако държиш да го наричаш така, се крие в помисъла, а не в това кой точно е промушил жертвата с нож. Яхаг уби Салкан, а ти направи точно това, което трябваше да се направи. Редно е човек да убива хората, които убиват приятелите му.

— Аз обаче съм жрец.

— Забелязал съм. Към коя религия обаче принадлежиш? Можеш да обсъдиш този въпрос с Еми, макар че според мен тя възприема света малко по-различно от брат си. Това обаче в случая е без значение. Ако не отвориш вратата към разума си за Лейта, ще направя с нея същото, което направих с вратата на тази стая. Идиот си, Бейд, защото не се замисляш, че тъпашкото ти чувство за вина и самосъжалението ти буквално погубват Лейта. Не ме интересува колко още хора ще убиеш, обаче ако продължаваш да причиняваш болка на Лейта, ще бръкна в гърлото ти и ще ти изтръгна сърцето.

— Салкан загина по моя вина!

— Вярно е, така беше. И какво от това?

Бейд го погледна ужасено.

— Ти да не би да очакваше, че ще те оневиня? Стореното — сторено. Бейд, няма наказания или награди. Има само последици. Ти направи грешка и ще трябва да живееш с мисълта за нея. Сам. Няма да ти позволя да потапяш в своето чувство за вина цялото семейство. Ако си решил да се погубваш, свърши тази работа насаме. Някъде, където да не те гледаме.

— Аз съм убиец — заяви Бейд.

— Не особено добър, ако питаш мен. А сега престани да хленчиш, че ни чака работа. — Алтал неодобрително огледа мръсната килия. — Почисти този боклук и се измий. Трябва да отидем в замъка на княз Алброн. Предстои ти да извършиш бракосъчетание.

— Не мога да направя това!

— Можеш, братко Бейд, можеш. И ще го направиш, повярвай ми. Та ако ще за целта да трябва да застана зад гърба ти с тояга в ръка. Хайде, действувай!

 

 

Денят на сватбата на Алброн и Астарела бе ясен и хладен. Поради сезона замъкът бе украсен почти изключително с вечнозелени растения и яркоцветни знаменца.

След предната вечер, в която Алброн се прости с ергенския си живот, поканените на сватбата князе, генерали и благородници се чувствуваха, меко казано, деликатно. Поради някакви свои причини княз Твенгор намираше това за много забавно.

С ръководството на младите дами, участвуващи в сватбената церемония, се бе заела Алайя. Доколкото Алтал можа да прецени, в седмицата преди сватбата заниманията им се изразяваха главно в правене на украси и кикотене.

За церемонията бяха пристигнали княз Гвети и старият княз Делур, тъй като по традиция арумските вождове трябваше да присъствуват на бракосъчетанието на свой събрат. През по-голямата част от времето Гвети прояви сдържаност. Решението на Андина да не позволи плячкосването на град Кантон бе възмутило княза и той очевидно не намираше достатъчни основания за радост.

Церемонията трябваше да се състои по пладне. Това бе древен арумски обичай, целящ да даде на гостите възможност да се възстановят след веселбата от предната вечер и същевременно да не пречи много на веселията след самата церемония. Арумците се отнасяха сериозно към своите ритуали.

Относно самия обред възникнаха известни религиозни спорове, тъй като богът на арумците бе планинският бог Бергос, докато плакандците се кланяха на Хердос, бога на скотовъдците.

— Бракосъчетанието ще бъде извършено от брат Бейд — каза Алтал с доста рязък тон, който веднага сложи край на спора.

И така, малко преди пладне Бейд, облечен с черните си дрехи, застана пред входа на главната зала на замъка заедно с княз Алброн, сержант Халор и княз Кройтер, в очакване на идването на младоженката и на нейните шаферки Андина и Лейта.

Заедно с останалите гости Алтал чакаше началото на церемонията. Когато огромната врата се отвори, за да пропусне Астарела и придружителките й, той усети едно много добре познато му ухание, извърна се и видя Двейя.

— Ти какво правиш тук? — попита я тихо.

— Всичко е наред, любов моя. И аз съм поканена на сватбата.

— Нямах това предвид. Мислех, че не можеш да напуснеш Дома в същинския си вид.

— Как можа да ти хрумне такова смехотворно нещо?

— Досега никога не си го правила. Винаги излизаше в облика на котката Еми. Бях решил, че не ти се позволява да го правиш в истинския си облик.

— Никой не може да ми забранява или позволява нещо, глупчо. Мислех си, че това ти е известно — отвърна Еми. После присви съвършените си устни. — Е, признавам, че не го правя често. В същинския си вид привличам прекалено много внимание.

— Особено мъжкото.

— Дръж се възпитано, Алтал. Мина ли ти ядът?

— Какъв яд?

— При последното ти идване в Дома ми се стори доста ядосан.

— Изкарах си яда на Бейд.

— Нали не си го блъскал в стената?

— Е, не особено силно. Ето, идва Астарела.

Сияещата Астарела тръгна през залата. Лицето на княз Алброн придоби едновременно глуповато и възхитено изражение.

— Подай ми носната си кърпа, Алтал — каза Двейя и подсмръкна.

Алтал я погледна изненадано.

— Еми, ти да не би да плачеш?

— Винаги се разплаквам на сватби, Алтал. А ти?

— Не съм бил на много сватби, Еми — призна Алтал.

— Добре е да свикнеш с бракосъчетанията, приятелю. В моите представи за света те са нещо много важно. А сега мирувай и ми дай носната си кърпа.

— Да, мила.