Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (29)

Глава 28

— Не може да се отрече, че това си е истински Божи зъб! — каза едва ли не със страхопочитание сержант Гебел, когато прехвърлиха един хълм и видяха Кулата на Дайвер да се извисява посред равнината под бледата лунна светлина. — Къде е пътеката, за която спомена, Халор?

— От другата страна — отвърна Халор. — Може обаче да се наложи да се издигне укрепление около основата на хълма. Хората ти са много, а пътеката не е широка.

— Точно това ми харесва, Халор. Не искам към позициите ми да води царски друм. Няма да ни отнеме много време да достигнем върха. Наредих на челния си отряд да закрепи въжета покрай пътеката, а ариергардът, който оставих в окопите, би трябвало да прикрие от врага факта, че сме се изтеглили. След това, което направихме вчера с ансуйците, не вярвам да очакват да сме се махнали. Смляхме по-голямата част от пехотата им зад окопите и унищожихме голяма част от конницата им. Отстъплението след победа е доста необичайно нещо. Може би чак утре ще разберат, че сме се оттеглили. Докарването на подкрепления ще им отнеме доста време. Не ми е приятно да призная това, Халор, обаче тази твоя идея ми се вижда разумна от стратегическа гледна точка.

— Радвам се, че я одобряваш.

— Не казах, че я одобрявам. Казах само, че ми се вижда интересна като нововъведение в стратегията.

— Допускате ли, че е възможно те просто да ни заобиколят и да настъпят към Кейвон? — попита Бейд.

— На война всичко е възможно — отвърна Гебел. — Това обаче не ми се струва вероятно. Само идиот ще настъпва, като остави цяла вражеска армия в тила си. Ако рекат обаче да го направят, нямам нищо против. Нашите подкрепления вече са се запътили насам, така че ни трябва само време. Кавалерията на Кройтер би трябвало да дойде до няколко дни, а по петите я следва войската на стария княз Делур. Аз просто ще седя на върха на тази тъпа кула и ще ги изчакам. Ако врагът превземе Кейвон, веднага след пристигането на нашите подкрепления ще си го върнем.

— Това не би ли могло да доведе до разрушаването на целия град?

— Градовете не са чак толкова ценни. Пък и този град не е мой, така че дори да го изгорят до основи, това няма да ми наруши съня. Още от малък съм подпалвал градове и за удоволствие, и за пари — отвърна Гебел и се обърна към Халор. — Храна и вода осигурени ли са?

— Точно това е едно от нещата, заради които харесахме Кулата, сержант Гебел — излъга без никакво притеснение Алтал. — Брат Бейд научи за съществуването на монашески орден, държащ много силно на отшелничеството. Горе, на самия връх, има доста голяма пещера, в която блика извор. Доколкото разбрах, монасите цели десет години са трупали храна в пещерата: пшеница, сушени плодове, шунка и пушено говеждо месо, боб, въобще, обичайните неща. Когато вчера се качихме на върха, видяхме, че там наистина е складирана много храна.

— А какво се е случило с монасите?

Алтал вдигна рамене.

— Не могли да се разберат кой да ги ръководи. Доколкото разбрах, спорът започнал с много крясъци и приключил с размахване на брадви и ножове. В началото бил много шумен, но накрая настъпила мъртвешка тишина.

— Бог да ни пази от религията — каза Гебел.

— Бог да ни пази — повтори Алтал и се престори, че не вижда смаяното лице на Бейд.

 

 

— Имаш ли някакви вести от Двейя? — тихо попита Бейд, когато заедно с Алтал започна да изкачва стръмната пътека.

— Усетих присъствието й само веднъж — призна Алтал. — Не вярвам в близко време да има повече контакти. Коман ни подслушва и Еми е твърде умна, за да ми съобщи нещо, което не желае той да научи.

— Не можеш ли да го извадиш от строя с половинки, четвъртинки и третинки? Така, както го прави Лейта?

— Не мога да правя това до безкрайност. Сигурен съм, че Коман е съсредоточил вниманието си върху мен, защото Генд добре знае, че именно аз съм най-старшият тук. Ако знам прекалено много неща, рано или късно някое от тях няма да бъде опазено в тайна.

— Тя предупреди ли те, че ще те държи в неведение?

— Не се наложи да го направи. Познавам Еми твърде добре и нейният начин на мислене ми е известен. Ако нараняването на Елиар е леко, той вероятно ще се върне при нас още днес. Окаже ли се по-тежко, ще се наложи тя да го задържи за повече време.

Алтал предпочете да премълчи възможността слепотата на Елиар да се окаже постоянна.

— Много спокойно говориш за тези неща, Алтал — укори го Бейд.

— И да съм развълнуван, това няма да ми помогне. Имай вяра, братко Бейд. Ако вярата ти е достатъчно силна, може да помогне събитията да се развият в добра насока.

— Смущава ли те това, че самият аз се тревожа?

— Не, стига да не ме заразяваш с тревогите си.

 

 

След половинчасово катерене по стръмния склон сержант Гебел каза запъхтяно:

— Халор, трябват ми поне няколко минути, за да си поема дъх.

— Гебел, да не би да си се размекнал от спокойния живот в окопите? — попита лукаво Халор.

— Нямам впечатлението и ти да си се затичал към върха.

— Не би било учтиво да забързам нагоре и да те оставя сам, Гебел.

— Халор, наистина ли искаш да се състезаваме кой ще стигне пръв до върха?

— Честно казано, не. Въжетата, които твоят челен отряд е опънал покрай пътеката, определено правят катеренето по-приятно. Особено в тази тъмнина. Вчера изкачвахме този склон заедно със Салкан и Алтал посред бял ден, но когато стигнахме върха, вече бях останал без сили.

— Каква е обстановката горе?

— Не особено гостоприемна, ако трябва да ти кажа истината.

— Не възнамерявам да каня гости. Къде се намира пещерата, в която има храна и вода?

— От другата страна на мястото, където излиза пътеката. Доколкото мога да преценя, в резултат на земетресение се е срутила голяма скала и голяма част от върха се е сринала. Точно така се е образувала пътеката, по която вървим. Откъм северната страна склонът очевидно е по-устойчив. На върха има зъбер, тридесетина метра по-висок от останалата част на хълма. Отворът на пещерата е точно срещу зъбера.

— Ако се стигне до най-лошото, тази пещера може да се окаже много полезна.

— Да се надяваме, че няма да се стига до това.

— И аз така мисля — отвърна Гебел. — Ако врагът поиска да ни достигне, ще трябва да се изкачи по тази пътека. Имам усещането, че отгоре може да се свлекат нови скали. Трудно е човек да се съсредоточи, когато върху главата му падат камъни, нали?

— Ти очевидно излизаш от предположението, че ще си успял да качиш всичките си хора горе преди кавалерията на Гелта да ни нападне.

— Не изключвам такава възможност — съгласи се Гебел.

— Може ли да кажа нещо? — попита Гер, който седеше до тях.

— Внимавай, Гебел. Това момче е истински извор на умни идеи — предупреди Халор.

— Та той е още хлапе, Халор — каза с пренебрежение Гебел.

— Може би точно заради това мислите му са интересни. Главата му не е претъпкана с предубеждения. Кажи, Гер.

— Нали войниците на лошата жена яздят коне?

— Да, Гер — отвърна Халор.

— Ето какво си мисля: някои животни, свикнали с хората, например кучетата и котките, не се страхуват от огъня, нали така? Други животни обаче — конете, кравите и овцете — се страхуват от огъня. На километри около хълма расте трева. Камъните не горят, обаче тревата гори, нали?

— Така е — съгласи се Гебел. — Но ще загори само ако има силен вятър. Идеята ти е интересна, момче, обаче няма да ни свърши работа, ако времето не ни помогне.

Гер веднага се обърна към Алтал, но той му даде знак да замълчи и каза:

— Не е ли по-добре да обсъдим този въпрос по-късно, господа? В момента най-доброто ще е да продължим да се изкачваме.

Сержант Гебел въздъхна и стана.

 

 

— Къде се оттича водата, която блика от центъра на това езеро? — попита с любопитство Гебел, когато Алтал го отведе в пещерата и му показа запасите от храна, които бе подготвил предния ден.

— Нямам представа. Времето ни е малко, така че не си позволих да проуча това.

Гебел гребна шепа вода и я опита.

— Вкусна е.

— Изворната вода не е ли винаги вкусна, сержанте? — попита Бейд.

— Не винаги — отвърна Гебел и избърса ръка във фустанелата си. — До замъка на княз Гвети има извор, в чиято вода има много сяра. Отгоре на всичко е страшно гореща. Този твой хълм започва да ми харесва все повече и повече, Халор. Когато дойдат моите тиловаци с палатките, ще им кажа да направят лагер пред входа на пещерата.

— Едва ли ще се устройваме тук на постоянно местожителство, Гебел — опита се да възрази Халор.

— Готов ли си да се обзаложим? Сигурен съм, че княз Гвети направо ще се влюби в този хълм, Халор. Върху него сякаш са изписани думите „патово положение“, а Гвети си умира от радост винаги, когато ги чуе.

 

 

На зазоряване една трета от хората на Гебел вече бяха изкачили Кулата и бяха заели позиции при склона срещу зъбера на северната страна. Когато стана по-светло, останалите започнаха да се катерят по-бързо. Така или иначе обаче беше ясно, че цялата войска няма да успее да се качи преди пладне.

Бейд се върна от една скала на северния склон, от която бе наблюдавал околностите.

— Имаме си компания, Алтал — докладва тихо. — Все още не е достатъчно светло, но забелязах, че от север се задава конница.

— Значи напразно си мислехме, че на Гелта ще й потрябва поне ден и половина, за да разбере, че сме се изтеглили — кисело каза Алтал. — Сигурно е стояла над главата на Коман с тояга в ръка и го е карала още от полунощ да подслушва мислите на ариергарда на Гебел.

Алтал наплюнчи пръст, повдигна го и продължи:

— Няма и следа от ветрец. Една хубава горяща степ би ни дала достатъчно време, за да се изкачат и останалите войници на Гебел преди Гелта да стигне дотук. Ако обаче няма вятър, нищо няма да се получи.

Алтал стисна зъби и изпрати безмълвно послание към Двейя.

Нямаше отговор.

— Това е много важно, Еми! Имаме си неприятности!

Мълчанието в главата му бе потискащо.

— Не иска да се обади — каза той на глас.

— Двейя ли? — попита Бейд.

Алтал кимна и каза:

— Напълно е изключила. Вероятно не иска да ме държи в течение на лечението на Елиар.

— Не можеш ли да се оправиш сам?

— Не знам каква дума да произнеса, Бейд. Не си спомням в Книгата да съм срещал думата „вятър“.

— Книгата е на наша страна, нали? — попита Гер.

— Поне така се надявам — отвърна Алтал.

— Тогава защо трябва да се тревожиш за дреболии? Не знаеш ли някоя дума, която да означава „порасни“ или „стани по-голям“, или нещо от този род?

— Когато набавям храна и вода, понякога използувам думата „пета“ — каза Алтал колебливо. — Използувах я вчера, когато трябваше да напълня пещерата с храна за хората на Гебел. Какво имаш предвид, Гер?

— Не можеш да отидеш до върха, да духнеш няколко пъти и да произнесеш тази дума? Книгата няма ли да разбере какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен дали ще се получи нещо — каза Алтал и се намръщи.

— Не можеш да знаеш това преди да си опитал.

— Решението не може да е чак толкова просто.

— Опитай.

— Нищо няма да се получи, Гер.

— Опитай.

Алтал колебливо отиде до ръба на скалата и си пое дълбоко дъх. След това издиша. Не вложи обаче особено усърдие и произнесе думата „пета“ доста унило.

Нищо не се получи.

— Знаех си, че няма да стане, Гер — каза Алтал.

— Можеше и да стане, стига да го беше казал по-убедено, Алтал — отвърна Гер. — Повтори опита, и този път го направи както трябва. Книгата трябва да остане с впечатлението, че намеренията ти са съвсем сериозни.

Алтал погледна Гер и в главата му започна да се оформя неясно подозрение. Погледна отново степта под нозете си и издиша с все сили, като едновременно произнесе думата „пета“.

Видя как долу, далеч под нозете му, тревата внезапно полегна, сякаш смачкана от невидима огромна ръка, и се залюля като вълни в бурно море.

— Знаех си, че ще се получи — доволно отбеляза Гер.

 

 

— Не усещам дори и най-слаб полъх на вятър, господин Алтал — възрази червенокосият овчар.

— Повярвай ми, Салкан — вятър ще има — каза Алтал. — Ти и твоите момчета запалете огньовете, а за раздухването им грижата ще имам аз.

Салкан присви подозрително очи.

— Вие май не сте като другите хора, нали? Умеете да правите неща, които другите не могат?

— По-късно ще ти обясня всичко, сине мой — отвърна му Бейд. — Тази война не е обикновена война и в нея се случват неща, които не могат да се обяснят с прости думи. Когато Алтал ти каже, че нещо ще стане, то наистина ще стане независимо дали е естествено, или не.

— Ти вълшебник ли си? — обърна се Салкан към Алтал.

— В известен смисъл, да — призна Алтал.

— Нашите жреци ни казват, че вълшебниците са съюзници на дявола.

— Не всички — възрази Бейд. — Вярно е, че Алтал притежава някои недостатъци, но инак си е Божи служител. Другаруването с него не застрашава душите ни.

— Сигурен ли сте, ваше преподобие?

— Съвсем сигурен, Салкан — отвърна Бейд. — В съюз с дявола са нашите врагове. Ние сме на страната на добрите.

— Щом казвате така, вярвам ви — рече Салкан. — Не че съм много религиозен, ама не ми се искаше да рискувам.

— Хайде, Салкан, не се мотай — каза му Алтал. — Взимай момчетата, запалете си факлите и подпалете тревата. И искам после ти и хората ти да защитите ариергарда. Възможно е някои от конниците да успеят да избегнат огъня, така че дръжте прашките си в готовност. Качете се след последните войници на Гебел и прережете въжетата.

— Слушам, господин Алтал — отвърна Салкан и тръгна към другите овчари.

— Когато цялата работа приключи, ще открадна това момче от Едон — замислено каза Бейд. — Би могло да се окаже много полезно.

— За това мисли после — каза Алтал. — Сега по-добре да се опитаме да поживеем достатъчно дълго, за да дочакаме залеза. По-добре да се върнем при скалата. Искам да видя какво става, но никак не ми се ще Гебел да ме гледа как правя вятър.

Салкан и приятелите му успяха да образуват огнен пръстен около хълма само за петнадесетина минути и се присъединиха към последните няколко батальона на Гебел, вече достигнали подножието на хълма.

— Иде — каза Гер и посочи на север.

Алтал погледна отвъд запалената трева. Ансуйците на Гелта — отдалеч приличаха на мравки — препускаха към Кулата.

— Дано всичко се получи както трябва — промърмори той и си пое дълбоко дъх. След това рязко издиша, загледан в конниците, и каза „пета“.

Лек вятър раздвижи огньовете.

— Огънят започна да се разгаря, Алтал — каза Гер. — Трябва ни обаче по-силен вятър.

— Старая се — отвърна Алтал, пое си отново дъх и повтори процедурата.

Огньовете от двете страни на Кулата се разгоряха и струя дим се понесе на север. Огньовете откъм северната част на хълма обаче все още бяха слаби.

— Самият хълм блокира вятъра ти, Алтал — каза Бейд. — Не се получава това, което ни е необходимо.

— Защо не насочиш вятъра направо надолу, към челните огньове, които не горят толкова добре, колкото страничните? — попита Гер.

— Досега не съм виждал вятър, който да вее отгоре надолу.

— Опитай.

Алтал реши да не възразява и изрева „пета“ право надолу.

Ленивите огньове откъм северната част на хълма, които досега бяха на завет, сякаш избухнаха и се понесоха на север като огнена вълна.

Ансуйците на Гелта спряха конете и зинаха от удивление, когато срещу тях се понесе ревяща огнена стена. След това, сякаш по команда, се извърнаха и побягнаха.

— Алтал, вече можеш да спреш — изкрещя Бейд: мъчеше се да надвика рева на вятъра. Бе залегнал, та стихията да не го отнесе.

— Чух те, братко Бейд — отвърна Алтал. — Ще го направя веднага щом разбера как.

 

 

— Не мога да ти го обясня, Алтал — призна Гер. — Просто ми се стори разумно, не знам защо. Ние работим за Еми, а Книгата също работи за Еми. При това положение не е редно Книгата да издребнява, нали?

Момчето сбърчи чело и добави:

— Всъщност и това май не обяснява всичко. Не ме бива в четенето, така че не разбирам много от книги. Може би нещо друго ме е навело на тази мисъл.

— Какво например? — попита Алтал, като надвика вече отслабващия вятър.

— Еми не иска да разговаря с теб, защото се бои, че някои от нещата, които ще ти каже, могат да бъдат подслушани от Коман. Може би Еми вкара тази идея в главата ми. Така, както господин Халор използува Салкан, за да пробута лъжи на Коман, докато бяхме в окопите.

— Това е разумно обяснение, Алтал — съгласи се Бейд. — Двейя всъщност не може да укрие нищо от теб, защото твоят и нейният разум са твърде тясно свързани. При това положение именно Гер е чудесен преносител на идеи. Той и без това винаги има странни идеи, така че и в това му предложение не можеше да откриеш нищо учудващо.

— Така е, трябваше да се сетя — съгласи се Алтал. — Тази настойчивост, с която Гер ми повтаряше „опитай“, е напълно в стила на Двейя. Всъщност не е важно откъде точно дойде идеята. Важното е, че свърши работа.

 

 

Слънцето, замъглено от дима на горящата трева, свенливо се показа на изток. Ураганът бе преминал в лек ветрец.

— Не виждам и следа от тях — каза княз Алброн. — Нищо чудно този пожар да ги е прогонил чак в Ансу.

— Това би било твърде хубаво, за да повярваме в него, княже — каза Халор. — По-вероятно е да са се прибрали в пещерата. — После замислено се почеса по ухото и продължи: — Много бих дал, за да разбера какво кроят, но Лейта я няма и едва ли ще го узнаем. Бих могъл да направя няколко предположения, но не ми е в характера.

— Все пак ще е по-добре да ги направиш — каза Алтал. — Какъв според теб ще е най-вероятният им ход?

— По всяка вероятност ще опитат нещо банално. Сигурен съм, че не бяха очаквали да се изтеглим по този начин. След като им натрихме носа при окопите, бе нормално да се очаква, че ще задържим позициите си. Съвсем необичайно е за една войска след победа като нашата просто да се изтегли, а необичайните неща на бойното поле много нервират военните. Предполагам, че ще направят няколко пробни атаки, колкото да ни опипат пулса. Те не искат да се сблъскват с повече изненади, така че известно време ще са предпазливи.

— Ако съм те разбрал добре, на първо време не очакваш никакви необичайни действия от тяхна страна, така ли?

— Поне не и през следващите няколко дни. Ние от самото начало започнахме да им поднасяме изненади, Алтал. Те не очакваха нито въжетата, нито адските храсталаци, нито овчари с прашки, нито нападението на резервната войска на Гебел. На всеки техен ход отвръщахме с по-добър ход. Ще са много предпазливи, когато се доближат до новата ни позиция. На тяхно място аз също бих бил предпазлив.

 

 

По пладне и последните бойци на Гебел стигнаха върха на Кулата на Дайвер. След тях дойдоха и овчарите на Салкан.

— Да прережем ли въжетата, генерал Халор? — попита младият червенокос овчар.

— По-добре ще е да се опитате да ги изтеглите, Салкан — отвърна Халор. — Хубавите въжета не са евтини, така че нека се лишим от тях само в краен случай.

— Ще се постараем, генерале.

— Сержант Халор е арумец до мозъка на костите, нали? — обърна се Бейд към Алтал. — Не иска да похабява нищо, което струва пари.

— Това никак не ме смущава, братко Бейд, тъй като всичките разходи са за моя сметка.

Гер, който допреди малко мяташе камъни от една скалиста площадка, дотича при тях и каза:

— Хрумна ми нещо.

— Казвай го по-бързо, момче — рече Халор. — Да не би да си открил начин да се подпали изгоряла трева?

— Не, господин Халор. За това би трябвало да изчакаме да мине година. Имам предвид вратите.

— Точно сега не разполагаме с врати, Гер — каза Алтал.

— Ние, не, но лошите разполагат с врати и ще се опитат да ги отворят точно в началото на пътеката. После, докато хората на господин Гебел ги отблъскват, ще отворят други врати и ще се появят в гърба на нашите хора, както вече го направиха. Не мислиш ли?

— Самият аз бих действувал по подобен начин, стига да разполагах с врати — съгласи се Халор. — Какво предлагаш?

— Огледах скалите при пещерата. Не ти ли приличат на кула, построена върху друга кула? Някои от хората на господин Гебел биха могли да останат до пътеката и да отблъскват лошите. Други обаче могат да изградят някакво укрепление пред входа на пещерата, а трети да се изкачат на върха на зъбера и оттам да обсипват с копия и стрели лошите, които се опитат да проникнат в пещерата. Малката кула върху голямата кула няма ли да е по-добро място за отблъскване на лошите, отколкото пътеката?

— Кажи какво искаш за това момче, Алтал — каза Халор. — Веднага ще ти го дам.

— С такива приказки ще ми създадеш неприятности, сержанте — отвърна Алтал.

 

 

— Да, Халор, това може да се направи — съгласи се неохотно Гебел. — Подобно нещо ще внесе смут сред нападателите. Ще изгубят хиляди хора, докато стигнат върха на пътеката, и след това ще видят, че им предстои да преодолеят още едно укрепление. Тогава повечето от тях ще изпитат неудържимо желание да се приберат у дома. Поне аз на тяхно място бих го изпитал. Какво ще е следващото ти предложение?

— Не знам — отвърна Халор. — Предполагам, че бихме могли да построим някаква кула върху този зъбер, стига да искаш.

— А после още една? И още една? В такъв случай най-горната кула ще трябва да е на колела.

— Защо пък на колела?

— За да можем да я избутаме до луната.

— Много смешно — отвърна сухо Халор.

— Радвам се, че имаш чувство за хумор — засмя се Гебел.

 

 

В късния следобед ансуйците на Гелта прекосиха опожарената степ и обкръжиха Кулата. Хората на Гебел скоро установиха, че една скала, бутната от върха от триста метра височина, се търкаля доста дълго, след като достигне основата му, и намериха това занимание за много забавно.

Ансуйците обаче не го намериха за забавно и се отдалечиха.

— Тези овчари защо хвърлят непрестанно камъни с прашките си върху пътеката? — попита сержант Гебел.

— Вероятно се развличат — отвърна Халор и вдигна рамене. — Защо трябва да ни вълнува това? Камъни има колкото щеш, а освен това овчарите не ни искат пари.

Гебел изръмжа нещо и тръгна към хората си.

— Защо наистина го правят? — попита княз Алброн.

— Това всъщност е моя идея — отвърна Гер. — Замислих се за свойствата на вратите. През една врата всичко може да премине в двете посоки, нали? Ако някой отвори врата, най-вероятно е да е застанал непосредствено зад нея, нали? В момента, когато Хном отвори вратата си към горната част на пътеката, някой камък може да го улучи право в главата. Ако му пръсне черепа, лошите ще останат без врати и ще бъдем в еднакво положение. Казах на Салкан, че камъните, мятани в тази посока, рано или късно ще ударят някого и той ще изпищи. Благодарение на писъка хората на господин Гебел ще разберат, че някой се опитва да ги нападне. Салкан реши, че идеята ми е добра, и се зае с изпълнението й.

 

 

— Бейд, ти беше ли нащрек, когато Пехал излезе от вратата на Хном зад окопите на Гебел? — попита Алтал същата вечер.

— Да. Наблюдавах всичко доста внимателно — отвърна Бейд. — Защо?

— Забеляза ли нещо особено в момента непосредствено преди отварянето на вратата?

Бейд се намръщи, после попита:

— Блещукането ли имаш предвид?

— Да. Значи това не е било плод на моето въображение. Ти как точно би описал това, което видя?

— Трудно ми е да ти отговоря — отвърна Бейд и се замисли, очевидно в търсене на подходящата дума. — Бих го описал като кратко преминаване на сянка пред слънцето. Ти какво ще кажеш?

— Да, описваш го доста точно — съгласи се Алтал. — Допускам, че това се получава винаги, когато се отваря врата. Не мога обаче да го заявя категорично, защото точно сега нямам връзка с Еми.

— Това може би се дължи на разликата в силата на светлината от двете страни на вратата, Алтал. От едната страна винаги е по-светло, отколкото от другата. Или по-тъмно.

— Обяснението ти звучи разумно. Имам чувството, че при отварянето на врати винаги се появява такова блещукане. По-рано не му обръщахме внимание, защото ние излизахме през вратите. Може би то ще е единственото предупреждение, че предстои вражеска атака.

 

 

Хората на сержант Гебел използуваха по-голямата част от нощта, за да издигнат пред входа на пещерата голям насип. След това го продължиха към източната и западната част на площадката.

— Работят много бързо, нали? — каза Гер.

— Имат доста голям опит в това отношение — отвърна Алтал.

— В това, изглежда, е и смисълът на войните, нали? — предположи Гер. — Едната страна гради насипи и барикади, а другата се стреми да ги преодолее.

— Това е част от дългата и скръбна история на човечеството — тъжно каза Бейд. — Рано или късно всички хора започват да измислят средства, с които да не допускат други при себе си.

— За това Еми се е погрижила много отдавна — каза Гер. — Никой не може да влезе в Дома без нейно разрешение.

— Да — каза Бейд.

— Пък и пропастта пред вратата й отблъсква евентуалните посетители. Всъщност тя играе ролята на крепостен ров.

— Какво е крепостен ров?

— Нещо като дълбок окоп, пълен с вода.

— Такова нещо наистина може да затрудни влизането — каза Гер.

— Ние не можем ли да направим нещо подобно? Алтал, нали в пещерата има извор?

Бейд поклати глава.

— За запълването на крепостен ров е необходима цяла река, Гер.

— Почакай малко, братко Бейд — каза Алтал, сякаш му бе хрумнало нещо.

— Изворът е наистина много красив, Алтал, но едва ли бихме могли да го възприемем като река — каза Бейд.

— Ако се уголеми, може и да заприлича на река. Май трябва да си поговоря с Халор.

— Понякога никак не се различаваш от Гер, Алтал.

— Благодаря ти, братко Бейд.

— С това сравнение не мислех да те похваля.

— Може и да не си мислил, но направи точно това.

 

 

— Това наистина изглежда интересно — съгласи се Халор. — Как обаче да го обясним на Гебел? Всичките му хора са заети с това укрепление. Никак не ми се вярва да задели половината от тях за изкопаването на ров.

— Едва ли ще им трябва особена помощ — каза Алтал. — Имам представа как изглежда един ров.

— Сам ли ще го изкопаеш? — попита недоверчиво княз Алброн.

— Не забравяй, че разполагам с известни възможности за това, Алброн — напомни му Алтал. — Ако произнеса думата „ров“ по правилния начин, пред стената на Гебел ще се появи ров.

— Как смяташ да му обясниш това?

— Не мисля да му го обяснявам. Започнахме да губим твърде много време за обяснения. Струва ми се, че този път ще направя нещо различно. Просто ще направя рова, а ако Гебел не успее да го разбере, толкова по-зле за него. Гебел и неговите хора вече започват да ме дразнят.

Гер пак дотича до тях и попита:

— Нали лошите ще използуват вратите, за да се появят тук?

— Сигурен съм, че ще го направят — отвърна сержант Халор.

— Защо тогава са вдигнали лагер в равнината? Видях малки огньове на много километри оттук.

— Сигурен ли си? — попита Алброн?

— Сега е нощ, княз Алброн, и огньовете могат да се видят и отдалеч, особено от такава височина.

— Покажи ми ги — решително каза Халор. — Не искам повече изненади. Хайде, княже, нека да ги видим.

 

 

— Допускаш ли, че Двейя би могла и сега да ти съобщи необходимата дума, както го направи последния път? — попита Бейд.

— Няма да й се наложи — отвърна Алтал. — Този път знам коя дума ми е необходима. С по-простите думи се справям без затруднения. Само сложните ме измъчват малко. В случая ми е необходима само думата за „копая“. Използувал съм я десетки пъти. Ако бях по-съобразителен, щях да улесня доста проникването ни в частната ми златна мина в Перквейн.

— А можеш ли да уголемиш потока? Знаеш ли коя дума е необходима?

Алтал вдигна рамене и каза:

— Ще използувам думата, с която засилих вятъра.

— Между вятъра и водата има доста голяма разлика, Алтал.

— Не е чак толкова голяма. Гер ми отвори очите, когато намекна, че самата Книга иска да ни помогне. Еми е тази, която обръща прекалено внимание на подробностите. Книгата е много по-великодушна в това отношение. Знай, братко Бейд, че пред укреплението на Гебел ще се появи ров и че този ров ще бъде пълен с вода. Повярвай ми.

 

 

— Все още си мисля, че там има войска, господин Халор — каза Гер. — Тези огньове са разположени прекалено близо един до друг, за да са остатъци от вчерашния пожар. Освен това пожарът ни се развихри в северна посока, а тези огньове са разположени на изток и на запад.

— Големите пожари предизвикват собствени въздушни течения, момче — обясни му търпеливо Халор. — Виждал съм как се образуват огнени вихрушки, разнасящи пламъци във всички посоки.

— Извинете ме, но мисля, че грешите.

— Може да си мислиш каквото си искаш, Гер — отвърна Халор. — Само дето не е необходимо да ми го натякваш.

 

 

Зазоряваше се. Алтал насмалко не подскочи, когато Гер произнесе думата „гре“ непосредствено зад гърба му.

— Не се прокрадвай така, Гер!

Лицето на Гер бе съвсем безизразно, а в погледа му зееше пустота. Той посочи един малък храст, отново каза „гре“ и отсече:

— Повтори тази дума, Алтал.

Погледът на Алтал се изпълни с удивление.

— „Гре“?

— Не задавай въпроси, Алтал. Просто произнеси думата.

Тонът, с който бяха изречени тези думи, се стори на Алтал много познат и той се засмя.

— Започваш да ме ядосваш, Алтал. Погледни храста и кажи „гре“.

— Слушам, Еми — отвърна Алтал и на лицето му се появи широка усмивка. Махна небрежно с ръка към храста и каза високо:

— Гре!

От храста незабавно изникнаха няколко нови клонки, покрити с листа.

— Много хитро от твоя страна — каза Алтал с възхищение.

— Кое? — попита озадачено Гер.

— Ти не разбра ли какво се случи току-що, Гер?

— Не се случи нищо, Алтал — отвърна Гер. — Просто дойдох да ти кажа, че според мен господин Халор греши. Ти какво имаш предвид?

— Нищо, Гер — излъга Алтал. — Просто стой по-близо до мен тази сутрин. Чувствувам се много по-спокоен, когато си наблизо.

 

 

Слънцето още не бе изгряло напълно, когато камъните, излитащи от прашките на овчарите, започнаха да звънтят по стомана. В следващия миг на петдесетина метра по-надолу по пътеката изникна орда въоръжени мъже — държаха щитовете си пред себе си.

— Стовариха ни се направо на главата! — изкрещя Бейд.

Хората на Гебел обаче изобщо не се паникьосаха, а повдигнаха с лостове това, което допреди малко всички бяха мислили за техен защитен вал, и огромните камъни се търкулнаха право към внезапно появилия се враг.

— Отстъпи! — изрева Гебел и бойците му затичаха нагоре и заеха позиции зад защитната стена пред входа на пещерата.

— Това бе умно от твоя страна — каза Халор с възхищение на плешивия си приятел.

— Халор, да не би наистина да си допускал, че ще се опитам да защитя тази пътека?

— Допусках, че за известно време можеш да се престориш, че я защитаваш.

— Не си жертвувам хората за тоя дето духа, Халор. Храната и водата са в пещерата. Значи ще защитавам нея. Ако на враговете ни е притрябвал тоя тъп хълм, нека заповядат. На мен ми трябват само зъберът и пещерата.

 

 

— Защо враговете ни не предприемат нищо? — попита Бейд след час, когато слънцето вече се бе вдигнало в небето, а хората на Гебел бяха заели позиции зад отбранителната стена в подножието на зъбера.

— Защото са смутени, Бейд — отвърна Халор. — Защото са изплашени. Гебел пак ги надхитри. Досега не е направил нито веднъж това, което очакваха да направи. Удържа позиции, когато не би трябвало да ги удържа, а после се изтегля безпричинно. Те просто си нямат представа за следващия му ход.

— Знаят само, че какъвто и да е, ще струва живота на доста от техните войници — добави Алброн.

 

 

— Кажи „твей“, Алтал — нареди с решителен глас Гер. Лицето му отново беше безизразно, а погледът му празен.

— Мислех по-добре да кажа „дигв“, Еми — възрази Алтал. — Не ми се вярва едно земетресение да ни дойде добре точно когато сме на върха на хълма.

— На петдесет стъпки на юг от зъбера има пукнатина, разположена в посока изток-запад, Алтал — обясни Гер със същия безизразен глас. — Ако я разшириш с помощта на земетресение, ще се получи точно желаният от теб ров.

— Няма да се получи нищо, Еми. Искам ровът да е непосредствено пред укреплението на Гебел. Ако е разположен толкова далеч, войските на Пехал просто ще го преплуват и ще продължат щурма.

— Направи каквото ти казвам, Алтал. Не говори и просто изпълнявай заповедите ми.

Алтал вдигна ръце в знак, че се предава и каза:

— Добре, Еми.

— После произнеси думата „еквер“, за да напълниш рова с вода.

— Добре, мила. И без това щях да я използувам, обаче си е по-друго, когато някой ти го нареди.

— Престани, моля те.

 

 

На половината разстояние до укрепената позиция на Гебел въздухът затрептя и през вратата на Хном нахлу регвоска пехота.

— Не бързай — каза Гер на Алтал.

— Остави ме да се справя сам, Еми. Все още си мисля, че ровът няма да е на най-подходящото място.

— Вярвай ми.

Пехотинците на врага с радостни викове хукнаха към примитивното укрепление на Гебел въпреки дъжда от стрели и камъни, който се стовари върху тях.

— Сега е моментът, Алтал — викна Гер.

— Твей! — извика Алтал и посочи мястото непосредствено пред напредващата войска.

Раздаде се силен глух тътен и целият хълм се разтресе. После се чу отвратителен пукот, непосредствено пред напредващия враг се появи огромна цепнатина и прерасна в дълбок ров, широк шест-седем метра.

Вражеската атака спря.

Разяреният Пехал спря пред новото препятствие и изрева:

— Нападайте! Избийте ги всичките!

Спуснаха в рова стълби и всички започнаха да слизат в току-що направения от Алтал ров.

— Какво чакаш, Алтал? — извика Бейд. — Та те нападат!

— Изчаквам да се съберат повечко души в рова — спокойно отвърна Алтал.

— Ти направи груба грешка, Алтал! — възкликна княз Алброн. — Ровът стига до двата края на хълма и водата ще изтече толкова бързо, че хората долу няма дори да си намокрят краката.

— Не смяташ ли, че това ще зависи от количеството вода, което ще налея? — попита Алтал, присви очи и огледа рова още веднъж. — Май повечето вече слязоха.

Последните редици на врага вече слизаха по стълбите. Той протегна ръка към земята й изкрещя:

— Еквер!

Дъното на рова сякаш се взриви от внезапно появила се огромна река. За разлика от обикновените реки, реката, току-що създадена от Алтал, течеше в две посоки, на изток и на запад и когато водата стигна краищата на платото, се образуваха два прекрасни водопада — водите им се стовариха от триста метра височина върху скалите в подножието на хълма.

Войниците на Пехал бяха повлечени от бурното течение и с отчаяни викове се понесоха към водопадите, които от огромна височина ги хвърлиха върху скалите долу.

Армията на Пехал буквално беше отнесена.

— Вижте! — изкрещя княз Алброн. — Това е Дрегон! Излиза от пещерата!

Алтал се обърна и с удивление видя как среброкосият капитан, командуващ войниците на княз Делур, излиза от пещерата с хората си и се присъединява към войниците на Гебел, заели позиции зад укреплението.

— Май не очакваше това, Алти? — попита дяволито Гер. Гласът му бе досущ като на Двейя.

Обезумелият от ярост Пехал, станал свидетел на гибелта на войските си, отнесени от реката, ревеше като звяр, въртеше меча си и избиваше собствените си войници, имали нещастието да се окажат в близост до него.

А после за удивление на всички във въздуха се материализира Елиар. Младият арумец бе напълно въоръжен и размаха застрашително меча си.

— Пехал! Бягай, докато все още можеш! — изкрещя младежът, — Бягай, защото иначе ще те убия!

— Но ти си мъртъв! — възкликна Пехал.

— Не съвсем — отвърна Елиар. — Хайде, Пехал, бягай или умирай!

И Елиар се втурна към удивения дивак.

Пехал започна да сипе проклятия и размаха огромния си меч.

Алтал вече бе престанал да се удивлява на този неочакван поврат на събитията. Проследи с любопитство как Елиар парира първата атака на скота и после с лекота плъзна острието на меча си по бузата на Пехал.

Пехал отстъпи. По лицето му потече кръв.

Елиар нападна отново и Пехал едва успя да отбие удара му с щита си.

Без да му позволява да си отдъхне, Елиар отново се нахвърли върху него — очевидно боравеше по-добре с меча. Пехал разчиташе почти единствено на грубата си сила и на яростта си, обаче започна видимо да губи самоувереност и самообладание, когато Елиар продължи да парира всичките му удари и непрестанно да му нанася опасни удари.

Накрая обезумелият от гняв Пехал захвърли щита, стисна меча си с две ръце и замахна с все сили. Елиар обаче ловко се сниши и острието профуча покрай главата му.

В следващия миг мечът на младежа изсвистя и китката на Пехал заедно с меча му отхвръкна настрани.

— Убий го, Елиар! — извика сержант Халор.

За изумление на всички обаче Елиар хвърли меча, извади от пояса си Ножа и го вдигна пред очите на Пехал.

Пехал изрева от ужас и се опита да закрие очите си с оцелялата си ръка. Кръвта от другата шуртеше като фонтан.

— Махай се! — изкрещя Елиар. — Махай се и не се връщай!

В същия миг се отвори врата и от нея се подаде ужасеният Хном. Той се наведе, хвана скимтящия осакатен Пехал и го дръпна.

После и двамата изчезнаха. Изчезна и блещукането, предизвикано от отварянето на вратата.