Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (41)

Глава 40

Брат Бейд съвсем определено се чувствуваше неловко в разкошното кресло в бившия кабинет на екзарх Алейкон.

— Наистина ли трябва да използувам този кабинет, Алтал?

— Ако те смущава, не, Бейд. Какво не ти харесва в него?

— Прекалено е луксозен, а аз се опитвам да открия жреци за орден, в който ще се дава обет за бедност. Никак не е подходящ за такава цел.

— В такъв случай се премести в друго помещение. Как върви набирането на хора?

— Не особено добре — призна Бейд. — Повечето кандидати все още възприемат духовния сан като лесен път към богатството и властта. Когато им кажа какво се очаква от тях, веднага губят интерес. Тези, които и след това продължават да се усмихват и да кимат одобрително, най-често са предрешени жреци с кафяви раса. Алейкон полага максимални старания да напълни ордена ми със свои хора, но Лейта ги филтрира, В дните, когато успея да открия трима подходящи кандидати, смятам, че съм извадил късмет.

— Може би няма да е зле да се насочиш към семинариите, Бейд — каза Алтал. — Може би е най-добре да се насочваш предимно към млади идеалисти.

Вратата се отвори и се показа Лейта. Поколеба се и попита:

— Заети ли сте?

— Не особено — отвърна Бейд, после каза на Алтал: — Изглежда, са започнали да разбират, че когато кажа „обет за бедност“, говоря сериозно. Заповядай, Лейта.

Лейта влезе и прошепна на Алтал:

— Има ли някаква възможност да обезвредиш подслушвачите, татко? Алейкон е наредил на няколко свои хора да се скрият буквално зад стените на тази стая и те му докладват всяка ваша дума.

— Е, трябваше да очакваме такова нещо — отбеляза Алтал, намръщи се и прелисти страниците на Книгата. — Открих нещо, което май ще свърши работа.

— Защо не попиташ Двейя? — каза Лейта.

— Искам да видя дали сам ще се справя — отвърна Алтал, махна с ръка във въздуха и произнесе: „кад-леу“.

— „Кад-леу“? — изкънтя в главата му гласът на Двейя.

— Отрицателните форми винаги са представлявали трудност за мен, Еми — призна Алтал. — Обикновено веднага се сещам за необходимата дума, когато трябва да кажа някому да направи нещо. Когато трябва да му наредя да не прави нещо, винаги се обърквам. Този път получи ли се?

— Донякъде. Шпионите на Алейкон все още могат да те чуват, но вече няма да обръщат внимание на думите ти. Няма да обръщат внимание на ничии думи. Отсега нататък ще бъдат малко странни.

— Всички жреци и без това са малко странни. Не се засягай от думите ми, Бейд.

— Трябва да ти съобщя още нещо — каза Лейта. — Алейкон никак не го радва решението, което Емдал и Едон му натрапиха в Дома. Укрил е голяма част от хората си в Магу. Преоблечени, разбира се. Все още не е съобщил на княз Марвейн, че брат Бейд ще поеме църковните дела в Магу. Марвейн определено не е най-големият умник на света и според мен Алейкон е направил кариера, като го е водил за носа. Алейкон е сигурен, че ще успее да убеди Марвейн да се престори, че приема ордена на сивите раса. Възнамерява обаче веднага след като Бейд обезвреди Арган и сложи край на селското въстание, да внуши на Марвейн да се завърне в Магу, да възстанови властта си, да прогони жреците със сиви раса, при това грубо, и да върне Перквейн на ордена на кафявите раса.

— Един вид, да извадя кестените от огъня и да изчакам те да се върнат и да се отърват от мен, така ли? — Бейд свъси вежди.

— Защо в такъв случай не ги изпреварим, като ние отървем от тях? — попита Алтал.

— Не искам повече убийства, Алтал.

— Съвсем не мислех за убийства, братко Бейд — каза Алтал и се ухили зловещо. — Може би е време екзарх Алейкон и княз Марвейн да се отправят на път.

— Къде смяташ да ги изпратиш? — попита Бейд.

— Не просто от другата страна на границата, в западна Треборея, а някъде много по-далеч. Толкова далеч, че да бъдат вече много стари, когато се върнат в Магу. Ще събера и останалите деца и ще се върнем у дома. Прозорците на Еми ще ни помогнат да открием ново местожителство на Алейкон и Марвейн. Може да е и на обратната страна на луната.

 

 

— А защо просто не ги убием? — попита Гер, когато се върнаха в Дома. — Това не е ли най-лесният начин да се отървеш от лоши хора, които ти пречат?

— Да не би напоследък пак да си си говорил с това дете, Алтал? — попита укорително Еми.

— Скоро не съм, Еми. Гер може да разсъждава и сам, без да се нуждае от моята помощ. Искам да изпратя тези двамата толкова далеч, че да изминат петдесет или шестдесет години преди да успеят да се върнат в града.

— Струва ми се, че Дверия е подходящо място за целта.

— Къде се намира?

— Отвъд източния бряг на Плаканд.

— Плаканд и бряг ли има? — попита Елиар. — Аз пък си мислех, че е безкрайна ливада.

— Безкрайни неща не съществуват, Елиар — каза Двейя. — Светът има формата на топка. На кълбо, по-точно. Както и да е, източното крайбрежие на Плаканд се намира на около две хиляди километра от Хердон. Дверия е голям остров, разположен на три хиляди и петстотин километра от това крайбрежие.

— На какво прилича? — попита Бейд.

— Прилича много на Хуле. Гора с много големи дървета и много диви животни.

— Там хора има ли? — попита Гер.

— Има, но Алейкон и Марвейн няма да успеят да разговарят с тях, тъй като тамошните хора няма да разберат думите им.

— Слабоумни ли са? — попита Гер.

— Не. Просто говорят на друг език.

— Хората говорят на човешки език — възрази момчето. — Кучетата разговарят с лай, птиците, с песни, а хората разговарят с думи. Това е всеизвестно.

— Не е така, Гер — нежно каза Двейя. — Съществуват десетки различни човешки езици. Може би и стотици.

— Но това е глупаво!

— Думата „глупаво“ е измислена от хората, Гер. Но както и да е. Островът е малко по-голям от Треборея и представлява огромна гора. Тамошните хора са много примитивни. Използуват каменни сечива, обличат се в животински кожи и почти не познават селското стопанство.

— Кораби имат ли? — попита Алтал.

— Само салове.

— Двама души трудно биха прекосили със сал и гребла море, широко три хиляди и петстотин километра — каза Андина.

— Това е почти невъзможно, мила — съгласи се Двейя. — Точно затова предлагам да ги изпратим именно в Дверия. Алейкон е жрец, а Марвейн благородник. Те никога не са държали в ръка инструмент, така че няма да могат да си построят кораб. Ако ги оставим там, там и ще си останат. За вечни времена.

— Не смятате ли, че ще ни липсват? — попита подигравателно Гер.

— Ще трябва да проявим твърдост и да се примирим с това — въздъхна престорено Лейта.

— Аз мога да проявявам твърдост, Лейта — каза Гер. — Ако стисна силно зъби, вероятно ще мога да преживея тази загуба.

— Това момче е наистина очарователно — нежно каза Лейта.

 

 

— За какво говориш, Бейд? — попита Алейкон на следващата сутрин, когато тримата екзарси се отзоваха на поканата на Бейд да го посетят.

— Опитвам се да ви спася живота, Алейкон — отвърна Бейд. — Ти вече чу проповедта на Арган в Дейл. Селяните убиват всеки жрец, който им попадне. Просто съм длъжен да ви отведа на безопасно място.

— И ние знаем безопасни места, където можем да се укрием — каза надменно Алейкон.

— Наистина ли? — каза Алтал. — Навсякъде е пълно със селяни, екзарх Алейкон. Достатъчни са две любопитни очи, за да ви открият веднага. Повярвайте ми, Бейд е прав. Ако искате да останете жив, махайте се оттук и вземете и княз Марвейн със себе си.

— Алейкон, ще направиш добре, ако се вслушаш внимателно в думите му — каза екзарх Емдал. — Едон, може би този съвет важи и за нас двамата. Нали взехме решение Бейд да се справи с обстановката в Перквейн? Не е ли по-добре да не му се пречкаме и да го оставим да си гледа работата?

— Май си прав — съгласи се Едон.

В кабинета влезе един унил жрец и каза на Алейкон:

— Княз Марвейн е тук, ваше високопреосвещенство. Иска незабавно да бъде приет.

— Още не сме приключили разговора си, братко — каза му Бейд. — Кажи на Марвейн, че ще му се наложи да почака.

Подпухналото лице на Алейкон пребледня и очите му се ококориха.

— Не можете да си позволявате такова нещо — възкликна той. — Марвейн е владетелят на Магу! Никой не си позволява да го кара да чака!

— Всичко в този свят се променя, Алейкон — каза философски Алтал. — И на Марвейн няма да му навреди да разбере това.

— Никой няма да приеме Бейд сериозно, ако нашите хора са на всеки ъгъл — грубо каза Емдал. — Възложихме му да свърши една работа. Нека да се махнем оттук и да не му пречим да я върши.

— Но… — понечи да възрази Алейкон.

— Къщата ти се е запалила, Алейкон — прекъсна го Едон. — По-добре се махай оттук, докато все още е възможно. И не забравяй да вземеш всичките си жреци. В случая си нямаме работа с обикновени хора. Самият аз успях да осъзная това още по време на ансуйското нашествие във Векти. Войната в Перквейн е продължение на онази война, а нашите врагове не са човешки същества в същинския смисъл на думата. Портите на Нагараш бяха отворени, Алейкон, и ти чудесно знаеш какво означава това.

При споменаването на Нагараш Алейкон побледня. Очевидно все още не бе забравил кошмарите си.

— Трябва да ви кажа още нещо, екзарх Алейкон — каза доволно Лейта. — Добре е да вземете със себе си и жреците с кафяви раса, които се опитват да се укрият, като се разтворят сред населението. Те няма да могат да се укрият, защото Коман ще ги открие до един, а Арган ще ги използува за съчки. Единственият, на когото е по силите, да се справи с Арган, е брат Бейд. Добре ще е вие и вашите хора да се укриете колкото се може по-скоро.

— Струва ми се, че вече изчерпахме тази тема — отбеляза Емдал. — Не е зле да извикаме Марвейн преди да се е вбесил. Да му кажем, че трябва да се готви за път, и да се отървем от него. Съгласни ли сте?

Княз Марвейн нахълта в помещението почти в прединфарктно състояние.

— Как се осмелявате? Не знаете ли кой съм аз? Никога не ми е била нанасяна такава обида!

— Разисквахме много важен проблем, ваше височество — опита се да успокои обстановката Алейкон. — Изправени сме пред сериозна криза.

— Селското въстание ли имаш предвид? — попита презрително Марвейн. — Много лесно се плашиш, Алейкон. Ще смажа това въстание още преди да се доближат до Магу. Достатъчно е да кажа една дума и всички въстаници ще бъдат избити.

— Не ми се вярва да се получи, княз Марвейн — обади се Емдал. — Селяните превъзхождат вашите сили в съотношение хиляда към едно.

— Кой е този човек, Алейкон? — попита Марвейн.

— Екзарх Емдал, ръководител на ордена на жреците с черни раса, ваше височество — отговори Алейкон.

— Нека си изясним обстановката още сега — каза Емдал. — Току-що проведохме заседание на Върховния църковен съвет, а Църквата не е подотчетна на светските власти, когато става дума за чисто религиозни дела. Църквата се видя принудена да се преустрои в съответствие с обстоятелствата, предизвикани от сегашната криза. Орденът на жреците с кафяви раса ще напусне, а на негово място ще действува орденът на жреците със сиви раса.

— Защо никой не ме попита дали позволявам това? — възкликна Марвейн. — Не можете да правите такива неща без моето разрешение!

— Току-що го направихме.

— Забранявам го!

— Можете да забранявате каквото си искате, княз Марвейн, обаче кафявите раса вече не разполагат с никаква власт в Перквейн. Ако имате въпроси от религиозно естество, отсега нататък ще трябва да ги отнасяте към екзарх Бейд, глава на ордена на жреците със сиви раса.

— Ей сега ще извикам стражата! — закани се Марвейн. — Ще ви тикна всичките в тъмницата! Никой не може да си позволява подобни работи без мое разрешение!

— Е, Бейд, как възнамеряваш да се справиш с този малък проблем? — попита Емдал.

— С решителност — отвърна Бейд и гласът му зазвуча като гласа на Емдал. Той погледна твърдо самозабравилия се аристократ и каза високо:

— Княз Марвейн, Върховният църковен съвет взе решение, което не подлежи на обсъждане. Останалите църковни ордени вече започнаха да напускат Перквейн, като ще бъдат заместени от ордена със сиви раса. Отсега нататък ние сме Църквата, а аз съм гласът на Църквата, така че млъкнете и ме слушайте внимателно.

Екзарх Алейкон примига.

— Нямаме време за дипломатически любезности, княз Марвейн — продължи Бейд. — Ще говоря открито. Вие и останалата част от аристокрацията със съучастието на кафявия орден дълго издевателствувахте над обикновените хора и сега това ви се връща. Вашата наглост и вашата бруталност проправиха пътя на хора, с които наистина не бихте пожелали да се срещнете. Тези хора успяха да разбунтуват простолюдието на Перквейн и то в такава степен, че то сега жадува за кръв. За вашата кръв.

Княз Мервейн пребледня.

— Виждам, че май успяхте да вникнете в същината на думите ми — продължи Бейд. — Срещу Магу не напредва армия, княже. Напредва недисциплинирано море от хора, готово да размаже с лекота всякаква сила, която се опитате да му противопоставите. Въстаниците ще нахълтат в Магу като мравки и ще убият всеки, който им се изпречи на пътя. Никак не бих се изненадал, ако първото им решение бъде да ви отрежат главата и да я набучат на кол над градските порти. По всяка вероятност ще разграбят Магу, а после ще го опожарят до основи.

— Бог няма да допусне такова нещо! — каза Мервейн.

— На ваше място не бих разчитал много на това, ваше височество — каза Бейд. — Познавам добре Бог и ми е известно, че по начало той не се бърка в човешките дела.

— Това започва да става досадно — промърмори безмълвно Алтал. — Елиар, успя ли да откриеш вратата, водеща към острова, за който ни говори Еми?

— След малко ще я открия — отвърна облеченият във фустанела млад арумец. — Нима смяташ да я използуваме още сега?

— Не виждам защо да не го направим. Ще излъжа Марвейн, че в подземието има таен тунел. После ще го отведем там заедно с Алейкон. Избери си която врата намериш за добре и ни заведи в Дома. Оттам вече ще ги проводиш към новия им дом. Следи внимателно какво говоря, за да няма несъответствия между думите ми и действията ти. Разбра ли ме?

— Разбрах те, Алтал — потвърди Елиар.

Алтал стана, изправи се пред богато облечения княз Марвейн и рече учтиво:

— Моля да ме извините, ваше височество. Аз съм Алтал. Известен съм също и като херцога на Кентейн.

— Чувал съм за вас, ваше сиятелство — каза Мервейн и се поклони.

Алтал отвърна на поклона му и продължи:

— Ваше височество, наложи ми се да пренебрегна личните си дела, за да помогна на екзарх Бейд с някои делови съвети. Забелязали ли сте, че жреците понякога се затрудняват, когато трябва да решават житейски въпроси?

— Много пъти, ваше сиятелство — засмя се Марвейн.

— Така и предположих — каза Алтал и стрелна с поглед екзарх Алейкон. Безизразното лице на духовника го наведе на предположението, че Двейя вече е изключила разума му.

— Както и да е — продължи Алтал. — Когато разбрах, че към Магу се е устремило човешко море, реших да открия обходен път, по който да избягам. Екзарх Бейд може би вярва, че може да се спаси от тази бъркотия с помощта на молитви, но аз предпочитам да се погрижа сам за себе си. Обиколих храма и открих съвършен начин да се напусне Магу съвсем незабелязано. Тъй като и двамата сме благородници, любезността ми налага да споделя тази информация с вас. Понякога ставам толкова любезен, че самият аз трудно се понасям. — Той въздъхна.

— Струва ми се, че с вас ще постигнем разбирателство, херцог Алтал — отвърна Марвейн с широка усмивка.

— Напълно съм уверен в това. В момента не е необходимо да се проявява припряност, тъй като бунтовниците още не са достигнали града, обаче ако в Магу стане прекалено шумно, може и да не успеем да се срещнем. Позволете ми да покажа на вас, а и на екзарх Алейкон, един бърз начин за напускане на града, за да можете да се възползувате от него при необходимост.

— Чудесна идея, херцог Алтал. Къде са намира вашият спасителен път?

— В мазето, естествено. Подземните тунели почти винаги започват в мазета. Този тунел не е бил използуван от векове, ако съдя по паяжините. Минава под улиците на Магу и свършва в една горичка извън градските стени. Никой няма да ни забележи нито при влизане, нито при излизане от тунела.

— Възможно е да не ни се наложи да го ползуваме, но не е зле да го видим — каза Мервейн. — Ти ще дойдеш ли, Алейкон?

— Както нареди ваше височество — глухо отвърна Алейкон.

— Покажи им тунела, Елиар — каза Алтал.

— Слушам — отвърна Елиар и тръгна към вратата.

 

 

— Какво виждат? — обърна се безмълвно Алтал към Елиар.

— Паяжини, светлината на факла, мишки — отвърна младежът. — Всички тунели си приличат.

— Прав си. Колко още път остава?

— Съвсем малко. Вратата води към малка горска поляна. Когато стигнем до нея, трябва да ми дадеш съвсем малко време, за да настроя рамката. В Магу е сутрин, но в Дверия вече е нощ. Ще трябва да излязат в същия час на денонощието, за да не възникнат подозрения у Мервейн.

— Умно — съгласи се Алтал.

Елиар спря и се обърна към спътниците си.

— Тук е.

— Е, стигнахме най-сетне — каза Марвейн. — Бях започнал да си мисля, че вашият тунел е безкраен, херцог Алтал.

— Магу е доста голям град, ваше височество — напомни му Алтал. — След като се озовем в горичката, ще е добре да се огледаме, за да се уверим, че никой не ни е забелязал. Защо не отидете с екзарха до другия край на горичката, докато ние с Елиар огледаме местността пред градските стени? Не би било хубаво, ако някой бъбрив селянин обясни на целия град, че ни е видял, не мислите ли?

— Прав сте — съгласи се Мервейн. — Един такъв оглед е напълно уместен. След това ще се срещнем отново пред входа на тунела, съгласен ли сте?

— Разбира се — отвърна Алтал. — Когато стигнете края на горичката, проверете дали там няма падина или пътека, водеща на изток. Ако ще се измъкваме тайно от града, добре ще е да имаме предвид и тези неща.

— Виждам, че имате опит в това отношение, херцог Алтал.

— Имах много бурно детство, ваше височество. Кентейнското херцогство е доста оживено място. Ще се видим след около половин час.

— Добре — отвърна Мервейн. — Да вървим, Алейкон.

Двамата прекосиха поляната и влязоха в гората.

— Еми — каза безмълвно Алтал.

— Да, мили? — отвърна тя веднага.

— Нека главата на Алейкон остане изключена за още малко. Добре ще е двамата да се поразходят известно време из гората преди Мервейн да му съобщи лошата новина.

— Добре, мили, щом това ти доставя удоволствие.

Алтал замислено докосна отворената врата и каза:

— Запомни точното й местоположение, Елиар. Нищо чудно след време да ни свърши доста полезна работа. На Еми й настръхва опашката, когато убивам хора, но вече имам и друга възможност. Да се върнем сега в Магу и да приберем останалите. Струва ми се, че ще трябва да проведем едно малко съвещание в затворен кръг.

 

 

Сержант Халор бе стоял цял ден пред прозореца в кулата на Двейя.

— Давам им в най-добрия случай две седмици — каза той, когато влязоха. — Укрепват позициите си, докато напредват на север, но това не е армия. Това е недисциплинирана тълпа, която се интересува повече от грабежи, отколкото от религия или от социални въпроси.

— Революциите обикновено се развиват по този начин — тъжно каза Двейя. — Теоретиците произнасят високопарни речи. Техните последователи им ръкопляскат, но съвсем за малко, след което се отдават също на заниманието да присвояват всичко, което има някаква стойност.

— Виждам, че тази вечер си склонна към цинизъм, Еми — отбеляза Алтал.

— Всичко това вече съм го виждала — отвърна уморено Двейя. — При това много пъти. Всяка идея, колкото и да е славна, започва да избледнява почти незабавно. — Тя въздъхна, сякаш за да се отърси от мъката си, после каза: — Има няколко неща, които всички трябва да знаете. Видението, с което ви дарих, показва какво и къде трябва да се случи.

— Знам, че вие с Лейта бяхте в храма в Магу — каза Андина. — Какво точно обаче правехте там?

— Разтребвахме — отвърна простичко Двейя. — Лейта се погрижи за Коман, а ние с Бейд се справихме с Арган.

— Ти ни каза къде и какво ще се случи, Еми — каза Гер. — Не ни съобщи обаче кога. Генд винаги залага много на времето, когато използува тези видения. Твоето видение сега ли се осъществява? Или в някое друго време?

— Не се развива в настоящето, Гер. За да има полза от едно видение, то трябва да е или в миналото, или в бъдещето. Има определена възможност да се осъществят промени, като се въздействува върху настоящето. По-лесно обаче е да ги постигнеш, като отидеш назад или напред във времето.

— Това така и не го разбрах — призна Андина.

— Вероятно Еми още не е взела решение по въпроса — каза Гер. — Предполагам, че ще трябва да се случат още доста неща преди тя да е сигурна относно времето, когато ще се развие действието. Тя знае какво и къде ще се случи. Обаче ще успее да определи момента едва след като лошите се озоват в града, как се казваше…

— В Магу — уточни Лейта.

— Да де — каза Гер. — Според мен Еми изчаква Арган и другият да влязат в храма, преди тя да определи момента. Спомням си за Векти. Там всички сънувахме някогата, когато е била направена каменната брадва на оная лошата.

— Обичам това момче — каза топло Лейта. — Бих могла да размишлявам цели седмици върху неговите разбирания за времето. Трябва да се научиш да пишеш, Гер. Имаш душата на поет.

— Ни си права — каза Гер и се изчерви. — Работата е там, че просто не знам всички думи, с които трябва да облека мислите си, и заради това измислям нови. Както и да е, Арган и неговият приятел — макар че те всъщност не са приятели — ще нахълтат в храма, но ще се окажат във време, което не е сега. Обикновените хора, които вървят подир тях, много ще се изненадат, защото ще им се стори, че техните водачи са се превърнали в нищо. Обзалагам се, че това ще хвърли в ужас цялата тълпа и тя вероятно ще реши, че революцията вече не е забавна. Предполагам, че ще си тръгнат за вкъщи и няма да ни се наложи да убиваме никого. Това е най-добрият начин да се приключи една война, не мислите ли?

— Би трябвало от време на време да си поемаш дъх, Гер — каза му нежно Андина. — Понякога се въодушевяваш твърде много.

— Ти вече реши ли кое време ще използуваш, Еми? — попита Елиар.

— Време, в което храмът ми принадлежи — отвърна тя.

— В миналото ли е?

— Може би — отвърна тя със загадъчна усмивка. — А може и да е в бъдещето.

— Ти смяташ ли да се завърнеш в своя храм, Двейя? — попита Бейд. В гласа му пролича известно смущение.

— Аз никога не съм го напускала, Бейд. Храмът е все още мой и винаги ще бъде мой. Засега ти разрешавам да го използуваш — каза Двейя и го погледна дяволито. — Може би някой ден, когато разполагаш с повечко време, няма да е зле да се разберем колко ми дължи твоята Църква за наемането на сградата. Сигурно вече се е натрупала немалка сума.

 

 

— Как са успели да променят лицата си, Еми? — попита Гер след шестнадесет дни, когато видя през прозореца как жреците с червени раса се разхождат сред огромната тълпа селяни пред портите на града. — В Екверо от шлемовете им висяха стоманени висулки, но тук, в Перквейн, лицата им са съвсем открити.

— Това е само илюзия, Гер. Дейва го бива по илюзиите, а е научил и жреците си на това умение.

— Как ще ги накараме да възвърнат истинския си облик, когато дойде времето за това?

— Няма да ни се наложи да го правим — отвърна Двейя. — Когато Елиар им покаже Ножа, всичките илюзии ще се изпарят.

— Много бих се радвал да имам и аз такъв нож.

— На теб такъв нож не ти трябва, Гер. Ти можеш да виждаш и да разбираш нещата по-добре от всички.

— Все още не, но се старая да го постигна.

— Успя ли вече да опразниш града, братко Бейд? — попита сержант Халор.

— В общи линии, да, сержанте. Останаха само малко хора, укрили се по тавани и мазета в най-бедните квартали. — Бейд се усмихна. — Това са тези, които ще се присъединят към хората на Арган веднага след като преминат през градските порти. Вероятно просто са решили да заемат стартова позиция за плячкосването на града.

 

 

— Защо трябва винаги да палят пожари? — обърна се Бейд към Алтал. Двамата бяха застанали пред входа на храма и наблюдаваха как от различни квартали започват да се издигат стълбове дим.

— Не знам, Бейд — призна Алтал. — Възможно е тези пожари да са предизвикани от небрежност. Грабителите са по начало възбудени хора и понякога са твърде безгрижни. Възможно е палежите и да са умишлени, за да се накажат аристократите.

— Това е глупаво, Алтал — възрази Бейд.

— Естествено, че е глупаво. Тълпите са по начало глупави. Умът на тълпата се определя от ума на най-глупавия й член.

Бейд посегна колебливо напред, сякаш за да докосне нещо.

— Не се тревожи за това, Бейд — каза Алтал. — Щитът е на мястото си и нищо не може да проникне през него. Освен гласа ти естествено.

— Сигурен ли си?

— Имай ми доверие, Бейд. Никой няма да те нарани със стрела или да разбие черепа ти с брадва. Лейта направо ще ме съсипе, ако позволя да ти се случи нещо лошо. Твоите хора по местата си ли са?

— Да — каза Бейд. — Те ще проникнат в тълпата заедно с местните бунтовници. — После въздъхна със съжаление. — Жалко, че се налага да действуваме по този начин, Алтал. Някак си не е честно.

— И какво от това? Не е ли за предпочитане да се контролира тълпата, както го правя аз, а не както би го направил княз Мервейн?

— На това няма как да се възрази — съгласи се Бейд.

— Идат — каза Алтал и посочи към площада. Там се бяха появили неколцина мъже с коси, вили и брадви. — Сега е по-добре да се прибера. Ще бъда до прозореца. Той е непосредствено зад теб, на около метър и половина над главата ти. Ако нещо не се получи както трябва, ще те изтегля през него. Да направим една последна репетиция. Играта е сложна, така че трябва да сме сигурни във всяка стъпка.

— Вече я репетирахме десетина пъти, Алтал — каза Бейд.

— Нищо, братко Бейд. Значи ти ще излезеш пред входа на храма, за да посрещнеш Арган и Коман, когато стигнат стълбите. Елиар ще бъде при вратата. Арган и Коман ще прекосят площада и ще започнат да те ругаят и да те заплашват.

— И Коман ще подслушва всичките ми мисли — добави Бейд.

— Няма да успее. Лейта ще го заглуши. След това започва интересното. Арган ще поиска да влезе в храма и ти ще го поканиш да направи това. В следващия момент ще направиш стъпка вдясно, за да им дадеш път.

— Знам. В същия момент Елиар ще отвори вратата на храма и ще се премести вляво от нея.

— Виждам, че си запомнил всичко — каза Алтал. — Интересно. Истинската цел на всичко това е Елиар да застане между Арган и Коман и тълпата, която ги следва. Когато Елиар извади Ножа, Арган и Коман ще побягнат в една посока, а тълпата — в противоположната. На Еми не й трябва тълпа в храма, докато работи там. После ти ще произнесеш своята малка проповед пред тълпата и ще се присъединиш към дамите в храма. И не се туткай, Бейд. Еми няма да може да започне да изпарява Арган, докато ти си там. Всичко ли запомни?

— Толкова пъти съм го репетирал, че мога да го направя и насън.

— По-добре не го прави насън. Дръж очите и ушите си отворени. Ако се случи нещо неочаквано, ще се наложи и ние да направим малки промени в сценария. И ще правиш каквото ти кажа, без да питаш и без да мислиш.

— Не прекаляваш ли, любов моя? — промърмори Двейя.

— Понякога се налага някои неща да се набиват в главата на Бейд, Еми — отвърна той. — Често е склонен към творчески изяви. Лейта как се справя?

— Знае, че това, което й предстои да направи, е наложително. Помогни й, доколкото можеш.

Той кимна и зае мястото си до прозореца.

Облечените в червено палачи на Арган бяха в челната редица на настъпващата тълпа. Площадът пред стълбището на храма се изпълни с въодушевено простолюдие. После Арган и Коман тръгнаха към храма.

— Дръж се, Бейд! — каза Алтал на приятеля си. — Не забравяй, че не могат да ти направят нищо.

— Разбрах — отвърна Бейд.

Алтал се обърна към Елиар и му подвикна:

— Ти вече слез долу. Постарай се да не биеш на очи.

— Знам какво трябва да направя, Алтал — отвърна Елиар и нахлузи на главата си качулката на сивото расо. После отвори вратата до прозореца и зае позиция до входа на храма.

Арган и Коман стигнаха стълбите.

— Махай се оттам, ако ти е мил животът! — изкрещя Арган на Бейд.

— Какво искате? — попита подчертано официално Бейд.

— Това вече би следвало да си го разбрал, приятелче — иронично викна Арган. — Ще превземем храма. Махай се, докато все още можеш. От този момент единствената църква в Перквейн е църквата на червените раса.

Войнствено настроената тълпа започна да реве и да пристъпва напред.

— Сигурен ли си, че желаеш точно това, Арган? — попита Бейд.

— Той вече ми принадлежи. Магу е мой и ще управлявам Перквейн от храма.

Бейд се поклони и каза:

— Тук съм, за да служа. Храмът те очаква. — После направи крачка вдясно, за да даде път на натрапниците.

Арган и Коман започнаха да се изкачват по стълбите. Жреците с червени раса и тълпата ги последваха.

Бейд леко се извърна и даде знак на Елиар.

Младият арумец разтвори широко тежките врати на храма, направи крачка вляво и сведе почтително глава.

Арган и Коман направиха крачка назад. През отворените врати се виждаха бушуващи пламъци и се разнасяха жаловити стенания и писъци, които се чуха и на площадката пред храма. Ужасеното простолюдие се отдръпна.

— Няма ли да влезете? — обърна се Бейд към изпълнената с ужас тълпа.

— Това е само зрителна измама! — извика пискливо Арган. — Това е само илюзия!

— Ти си бил в Нагараш и друг път, братко Арган — каза Бейд. — Чудесно знаеш, че това, което виждаш, е реалност, а не илюзия.

През това време Елиар се разхождаше небрежно сред колоните от лявата част на вратата. Когато стигна до мястото, което Алтал бе белязал с боя върху мраморната плоча, погледна към прозореца и кимна.

— Започвай проповедта, Бейд! — нареди Алтал.

Бейд направи една крачка, застана между тълпата и двамата слуги на Генд и извиси глас.

— Наблюдавайте внимателно това откровение, деца мои! Очаква ви самият пъкъл, а демоните са вече сред вас!

После даде знак на Елиар и младежът дойде при него.

— Огледайте се, деца мои! — продължи Бейд. — Вижте истинските лица на хората с червените раса!

Елиар извади Ножа и го вдигна така, че да го види целият площад.

Арган и Коман нададоха ужасен вик и скриха лицата си с треперещи ръце.

Сред тълпата също се разнесоха викове и писъци. Облечените в червени раса слуги на Арган се загърчиха от неописуема болка, а човешките им лица започнаха да се разтапят като восък.

— Нима наистина са толкова грозни? — възкликна Алтал.

— В действителност са още по-отблъскващи, любов моя — отвърна му спокойно Двейя. — Това, което видя, е само повърхността на истинската им същност.

Създанията с червени раса бяха отвратителни. Кожата им бе люспеста и слузеста, а от устите им се подаваха остри зъби, от които се стичаше слюнка. Телата им бързо се подуха и достигнаха огромни размери.

— Не вярвайте на обещанията на Арган, чада мои! — закънтя гласът на Бейд. — Последвайте го, ако искате, или се присъединете към ордена на сивите раса. Ние ще ви напътствуваме и ще ви защитаваме от демоните на Нагараш и от тези, които се обявяват за ваши господари! Направете избора си, чада мои! Време е!

— Та това е екзарх Бейд! — извика изненадано един жрец със сиво расо, предрешен като обикновен гражданин. — Той е най-благочестивият човек на света!

— Слушайте го! — възкликна друг. — Сивите раса са нашите единствени приятели!

Думите на Бейд бързо се разпространиха из ужасената тълпа. Демоните, един по един, започнаха да изчезват.

Елиар тръгна към треперещата двойка, застанала пред вратата на храма, вдигнал Ножа пред себе си.

С отчаян писък Коман се обърна и се втурна през вратата на храма. Арган го последва.

И щом прекрачиха прага изчезнаха.

 

 

Ножът запя радостно — беше се върнал у дома си. По стените на храма разцъфнаха цветя, а пред олтара, където се намираше величествената мраморна статуя на богинята на плодовете, житото и възраждането, се появиха различни дарове — хляб, плодове и златна пшеница.

Алтал, все още до прозореца на Дома на края на света, промърмори:

— Та той всъщност си е обикновена сграда. Направена е от камъни, а не от стихове.

— Ще престанеш ли, Алтал? — прозвуча сърдито гласът на Двейя в главата му. Колкото и странно да бе, стори му се, че гласът й се разнася от статуята, скрита зад олтара.

— Все някой от двама ни не трябва да губи връзка с действителността, Еми — отвърна той.

— Именно това е действителността, любов моя. Престани да я опошляваш!

Лейта, с очи, изпълнени със сълзи, бе вперила поглед в прозореца.

— Помогни ми, татко! — извика тя. — Помогни ми, или ще умра!

— Няма да умреш, докато аз мога да дишам, дъще — увери той. — Отвори разума си, за да мога да ти помогна в изпълнението на тази тежка задача.

— Така е по-добре — промърмори Двейя с глас, нежен като хладен пролетен ветрец.

— Ако съм те разбрал добре, продължаваш да настояваш на своето, така ли? — насили се да й каже Алтал с хладен глас.

— По-добре е да те напътствувам в това, мили мой. За предпочитане е да те напътствуват, отколкото да те принуждават.

— Стори ми се, че усетих и заплаха в гласа ти, Есмералда — каза Алтал.

— Ще обсъдим това по-късно, Алтал. Сега дари нашата дъщеря с всичките си мисли и с цялата си любов. Тя много се нуждае от теб, защото й предстои ужасна задача.

Разумът на Алтал се сля с разума на неговата нежна и непокорна дъщеря и мислите им се превърнаха в едно цяло.

И Алтал сподели болката на дъщеря си. Върна се за миг към времето, когато Лейта за пръв път опозна пустотата, обграждаща всички останали хора. Пустота, която преди не бе познавала.

И най-сетне осъзна истината и разбра целия ужас на това, което трябваше да направи скъпата му дъщеря.

— Ела при мен, мило мое дете — рече той. — Ела, и аз ще те закрилям!

Потокът от мисли, с който го заля, бе изпълнен с благодарност и любов.

А после преплетените им мисли се стовариха върху Коман. Мисълта му се изпълни със звук, който не бе звук, тъй като мисълта на Коман никога не бе познавала тишината.

Лейта се доближи до слугата на Генд и той насочи лукавата си мисъл към нея, като забрави обърканите си мисли отвъд стените на храма.

Скърбящата Лейта внимателно затвори вратата зад хитрия Коман.

Изумен, той посегна с мисълта си и се опита да долови звука, който винаги го бе придружавал.

Този звук бе вече, уви, недостижим за него. Мисълта на Коман, сломена от ужаса на тишината, отскочи назад. Тогава той се вкопчи с нея в разума на Арган, макар винаги да бе презирал низвергнатия жрец.

Лейта, по чиито бузи се стичаха сълзи, изтласка напред нежния си разум и отворената врата между разума на Коман и разума на Арган също тихо се затвори.

Коман започна да вие, тъй като пустотата около него стана още по-голяма.

Той се свлече на пода на светия храм на Богинята Двейя и бе обхванат от ужас и отчаяние при мисълта за тази, която бе започнала да затваря вратите, досега винаги отворени за него.

Душата на Алтал се изпълни с жалост.

— Моля те, мили татко, не ме презирай за тази жестокост! — прозвуча изпълнената с болка мисъл на Лейта. — Жестокостта не е мое дело, а необходимост!

И Алтал втвърди сърцето си и изчака Лейта да извърши последното нещо, предизвикано от необходимостта.

— Сбогом, клети братко! — проплака Лейта и едновременно нежно и решително освободи мислите си от слугата на Генд.

Върху разума на нещастния Коман, лежащ на излъскания под на храма, изведнъж се стовариха безкрайна пустота и вечна тишина. Писъкът, който издаде, бе изпълнен с абсолютно отчаяние, защото никога досега не се бе оказвал в такава самота. Той се сви като зародиш и гласът и разумът му угаснаха.

Треперещата от ужас Лейта се разплака. Алтал, без да се замисля, я обгърна с успокояващите си мисли, за да я опази от ужаса на това, което току-що бе сторила.

Русокосият Арган не разбираше какво става и това бе изписано на лицето му.

От олтара се разнесе гласът на Богинята Двейя, и този глас бе изпълнен със строгост.

— Арган, слуга на Генд, самото ти присъствие осквернява моя свят храм.

Това, което доскоро беше било мрамор, се бе превърнало в топла плът. Величествената Двейя се надвеси над Арган.

Той бе така объркан, че не можеше да помръдне.

Гласът на Богинята отново се разнесе из храма.

— Ти бе изхвърлен от църквата, Арган. Всички храмове станаха недостъпни за теб, защото си нечист. Сега ще трябва да почистя това свято и благочестиво място от твоята поквара.

Божествената Двейя разгледа отрепката, която продължаваше да трепери пред нея, присви устни и добави:

— Няма да е много трудно. Ти си само прах, отлъчен от църквата жрецо, а прахът се чисти лесно.

После вдигна ръка, сякаш повдигаше нещо незначително.

И русокосият Арган, слугата на Генд, се издигна и увисна във въздуха пред Богинята, която го бе съдила и го беше намерила за виновен. После постепенно се изпари и във въздуха останаха да висят само блестящи прашинки, запазили формата му.

— Ела при прозореца, Бейд — каза Алтал. — Той е твой. А може би ти и прозорецът сте едно цяло. Не съм съвсем сигурен, тъй като видението на Еми бе доста сложно.

Бейд, побледнял и треперещ, отиде при Алтал до прозореца и попита смирено:

— Какво трябва да направя, Божество?

— Просто отвори прозореца, Бейд — каза Двейя. — Храмът трябва да се проветри.

Бейд послушно отвори прозореца. Нахлу силен вятър и зафуча около раменете му.

Блестящите прашинки, в които се бе превърнал Арган, бяха пометени. От слугата на Генд остана само бледото ехо на неговия отчаян вик, което се смеси с Песента на Ножа.

Лицето на Двейя излъчваше задоволство.

— Сега храмът ми отново е чист и неопетнен — рече тя.

Песента на Ножа се разнесе с неописуема красота и благослови светото място.