Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (40)

Глава 39

— Спахте ли добре, господа? — обърна се на другата сутрин дяволито Алтал към екзарсите.

— Много добре — отвърна среброкосият Едон. — Имах обаче един доста странен сън. Странно защо, но не мога да го изхвърля от съзнанието си.

— Ще се опитам да го отгатна. Вероятно сте сънували две чистачки, които почистват храма. Едната от тях е разкъсвала риза, докато другата е почиствала олтара от прах. Отгатнах ли?

— Как познахте? — попита удивено Едон.

— Не сте единственият, който е сънувал този сън през изминалата нощ. Това се е случвало и преди, но в този конкретен случай сънят навярно ни е дарен от Двейя. И друг път сме имали общи сънища, но тогава ни ги изпращаше Дейва. Едва ли щяха да ви доставят удоволствие.

— Ти би трябвало да разбираш от сънища, Едон — каза екзарх Емдал. — Вие, белодрешковците, печелите повече пари от тълкуването на сънища, отколкото от хороскопи. Но какъв беше този странен звук в съня, Алтал?

— Песента на Ножа, Емдал. Сънищата на Дейва звучат по съвсем различен начин. Повечето сънища всъщност не означават нищо, обаче чуеш ли песен, заслужават да им обърнеш внимание. Всъщност става дума за съновни видения, които представляват алтернатива на реалността. Досегашните ни сънища бяха опити на Генд да видоизмени някои събития от миналото, за да промени следващите събития. Понякога смисълът на сънищата е еднозначен, но снощният сън бе по-сложен. Разбира се, Еми е много по-изискана от братята си. Ако съм разбрал добре снощното видение, то е свързано с пречистването на храма на Двейя в Магу.

— Но това е нашият храм! — възрази екзарх Алейкон.

— Сега е ваш, но преди няколко хилядолетия е бил храм на Двейя. Ако тя си го поиска, ще останете на улицата. Както и да е, вчера говорехме за метафори, и те може би могат да обяснят най-добре вчерашния сън. Двейя и Лейта очевидно са решили да почистят храма, но чистенето няма да се сведе до праха и парцалите. С течение на времето вашият орден се е оказал в плен на покварата. Интересувате се прекалено много от пари и власт, а отношението ви към обикновените хора е такова, че проправи пътя на Арган, слугата на Генд. Самият Арган е бивш жрец, така че знае добре как да проповядва. Проповедите му представляват преди всичко разобличения на неправдите, извършени от вашия орден, и хората го слушат с голяма охота. Генд се опита да завземе Векти и Треборея с войска. Сега се опитва да установява господство с помощта на социална революция, а това е много по-опасно. Очевидно този път Двейя ще се намеси лично. Когато се заеме с нещо, върши го много старателно. Ще почисти всичко, което я обижда, така че вие, жреците с кафяви дрехи, можете да отидете да правите компания на Арган и Коман на бунището.

— Дейвос няма да позволи подобно нещо! — възкликна Алейкон.

— Не със съвсем сигурен, ваше високопреосвещенство. Двейя и брат й често се карат, обаче съвсем определено се обичат. Дейвос е един далечен от нас бог, обаче Двейя се чувствува лично засегната. Ако се почувствува обидена, ще предприеме необходимите мерки и Дейвос няма да й попречи.

Тримата екзарси погледнаха смутено Двейя. Тя леко се усмихна и не каза нищо.

— Еми със своя сън се опитваше да покаже бъдещето, нали? — обърна се Гер към Алтал. — Нали става дума за нещо, което още не се е случило? Нали е нещо подобно на съня, в който лошата жена стъпи на врата на Андина?

— Вероятно си прав, Гер — съгласи се Алтал. — Еми обича да прави скокове във времето, така че понякога е трудно да се установи къде точно се намира. Този път ми се струва, че става дума за нещо, което все още не се е случвало и в което ще вземе някакво участие и брат Бейд.

— Все още не, любов моя — прошепна гласът на Двейя. — Преди това трябва да се случат няколко други неща. Хайде веднага след закуска да отидем до прозореца и да видим какво прави Арган.

 

 

— Къде се случва това, сержант Халор? — попита Бейд, когато се присъединиха към строгия арумец, застанал до западния прозорец.

— Това е Дейл — обясни Халор. — След като някой най-после се сети, че трябва да подпали Баго, селяните прибраха плячкосаното и се запътиха на североизток. Защитните съоръжения на Баго са смехотворни, така че не вярвам градът да издържи дълго. Там са Арган и Коман и ми се струва, че Арган вече е готов с реч, която да разбуни селяните.

— Това се нарича проповед, сержанте — каза Бейд.

— Няма значение как го наричат — каза с безразличие Халор. — Аз съм арумец и не разбирам много-много от религиозна терминология. Когато някой идиот започне да крещи „Моят бог е по-добър от твоя бог!“, не му обръщам особено внимание. Само си стискам по-силно кесията.

— Това е разумна реакция — каза Алтал. — Интересно ми е обаче да видя как се справя с работата си Арган. Успял е да разбуни Перквейн, така че вероятно го бива като оратор.

— Идат — съобщи Елиар откъм прозореца.

— Господа, вярвам, че ще ви е интересно да чуете как говори конкуренцията — обърна се Алтал към екзарсите. — Сигурен съм, че Арган ще се постарае да засегне колкото се може повече болезнени теми.

Огромна тълпа парцаливи селяни се бе устремила по замръзналите ниви на северен Перквейн към мрачните стени на Дейл. Сред тълпата се мяркаха и великолепно облечени хора — очевидно гардеробът на някои благородници се бе оказал сред плячката, взета от крайбрежните градове.

Лицето на екзарх Алейкон побеля като платно.

— Нямах представа, че са толкова много! — възкликна той. — Не им се вижда краят!

— Сега е зима, Алейкон, и те нямат какво да правят — каза Емдал.

Океанът от селяни напредваше към Дейл.

— Струва ми се, че ще си имаме неприятности — каза мрачно сержант Халор. — Те не знаят как да се бият и май единственото, което ги интересува, са грабежите. Оставам обаче с впечатлението, че почти всички селяни в Перквейн са се присъединили към въстанието. Да се биеш с тълпа е безсмислено. В цял Арум няма достатъчно професионални войници, за да се противопоставят на такава тълпа, а и нито един княз не е толкова глупав, че да направи това. Аристокрацията, изглежда, винаги забравя колко много са селяните. След като селячеството бъде разбунено и му се предложи някаква цел, няма как да бъде спряно.

— Струва ми се, Алейкон, че изборът ти е бил погрешен — отбеляза с лека ирония Едон. — Вярно е, че парите на Перквейн са у благородниците, обаче селяните са много повече. На твое място щях да отчета това.

— Коман — каза загадъчно Лейта. — И Арган.

— Къде са? — попита Бейд.

— Начело на тълпата — каза тя, като погледна през прозореца. — Ей там. В ей онази каруца.

— Може ли да се доближим до тях, госпожо? — обърна се Халор към Двейя. — Струва ми се, че ще е добре да ги чуем.

— Разбира се, сержанте — отвърна Двейя и махна с ръка към прозореца.

— Твоите хора знаят ли какво се очаква от тях? — попита Арган. Беше облечен в закърпено червено расо и очевидно не се бе бръснал седмици.

— Прекалено много се вълнуваш — отвърна Коман. — Всичко е организирано така, както пожела.

Коман бе облечен в дрипи, позакърпени тук-там с груби конци.

— Само задавай въпроси, Арган, и веднага ще получиш очакваните от теб отговори — каза той. — Само дето не би било зле да поразпалиш малко тези селяци. Ентусиазмът им започна да гасне, а от тези грабежи в крайбрежните градове войската ти започна да намалява. Селянинът, който няма какво да губи, е готов да последва всекиго. Селянинът, който току-що се е сдобил с кесия със злато, иска да поживее достатъчно дълго, за да може да го похарчи.

— Мога да ги поразпаля повторно когато поискам, стари приятелю — отвърна убедено Арган. — С моите проповеди мога да привлека и птиците от дърветата, стига да пожелая. Генд наблизо ли е?

— Не е толкова близо, че да мога да го открия. Според мен е все още в Нагараш и се опитва да намери някакви извинения за смъртта на Яхаг. На Господаря тази смърт никак не му допадна.

— Колко неприятно! — каза с ирония Арган. — Нещата се развиват добре за нас, не си ли съгласен? Когато предложим в дар на Господаря храма на Двейя в Магу, той може би ще реши, че Генд не му е чак толкова потребен.

— Нека първо превземем Магу, а после ще празнуваме, Арган — отвърна Коман. — Алтал все още действува, а досега винаги надхитряше Генд. Ако искаш да превземеш храма в Магу, ще трябва да си имаш работа с Алтал. Не знам дали това ще ти е по силите.

— Виждам, че се радваш на голямо уважение във вражия стан, Алтал — каза Емдал.

— Мен просто ме бива и това е известно на всички — отвърна небрежно Алтал.

 

 

— Хайде, Коман — каза Арган, когато се озоваха на около километър от портите на Дейл. — Да отидем на това възвишение, за да могат всички да ме видят.

— Добре — съгласи се Коман.

— И имай грижата всички да ме чуят — добави Арган.

— Не се безпокой — отвърна Коман.

— Има нещо, което не успях да разбера — каза екзарх Емдал. — Тази тълпа се е проточила на километри. Никой не може да говори толкова силно, че да го чуят чак на такова разстояние.

— Коман ще има грижата за това, ваше високопреосвещенство — каза Лейта.

— Как?

— Нямам представа — призна тя.

— За целта съществува един малък номер, Емдал — каза Алтал.

— Ти самият владееш ли този номер?

— Вероятно бих могъл да направя същото, стига да пожелая. Ще трябва само да попитам Еми за думата, която трябва да се произнесе. Това има връзка с Книгите, а те винаги малко усложняват нещата.

— За някакво чудо ли говориш?

— В известен смисъл — да. Ако искаш, после можем да си поговорим отново на тази тема. Нека сега чуем какво ще каже Арган.

Когато разбитата каруца стигна върха на възвишението, русокосият Арган нахлузи по-плътно качулката на главата си, за да скрие лицето си, и се изправи. Хората на Коман започнаха да призовават тълпата да пази тишина. След като се установи известно подобие на ред, Арган отметна качулката и на лицето му се изписа благородно страдание.

— Братя и сестри! — извика с глас, треперещ от вълнение.

Сред тълпата се възцари тишина.

— Братя и сестри! — повтори Арган. — В нашата борба за справедливост изтърпяхме много неща. Сега е зима и студеният северен вятър хапе плътта ни, а замръзналата земя разранява краката ни. Боси и голи пресякохме цял Перквейн въпреки свирепата зима. Изпитваме глад и жажда, обаче не за хляб и вода. Стремим се към нещо много по-голямо. Знаете ли за какво се борим?

— За правда! — изкрещя един набит селянин.

— Добре го каза, братко! — съгласи се Арган. — Точно за правда се борим! Кой обаче е препречил пътя ни към нея?

— Благородниците! — изкрещя друг селянин.

— Така е — съгласи се Арган. — Пречат ни именно тези, които се наричат благородници. Не мога да видя нищо благородно в това, което правят с нас от векове. Богатата перквейнска земя е много плодородна и ражда изобилна храна. Каква част от нея обаче остава за нас?

— Никаква! — изкрещя една измъчена жена с чорлава сплъстена коса.

— Добре го каза, сестро! — съгласи се отново Арган. — За нас нищо не е предвидено. За нас не е предвидена нито закуска, нито вечеря. Нищо не получаваме. Трепем се цял живот за извличането на храна от богатата перквейнска земя, а не получаваме нищо. Онези, които се наричат благородници, не само че ни взимат всичко, но искат и още. А когато вече няма какво да им даваме, започват да ни бият с тояги и камшици. И то не толкова, за да задоволят алчността си, колкото за да утолят жаждата си за жестокост. На това благородство ли му казвате?

— Не! — изкрещяха хиляди гласове.

— Трябва ли да уважаваме тези долни негодници?

— Не!

— Сред цялото това изобилие ние продължаваме да гладуваме, братя и сестри, а тези, които се наричат благородници, ни измъчват по всякакви начини, защото вярват, че това е тяхно божествено право. В Перквейн е по-добре да си кон или куче, отколкото човек от народа. Нека обаче се замислим още малко, братя и сестри. Виждал ли е някой от вас благородник, който без усилия да отличи лявата си ръка от дясната?

Тълпата избухна в смях.

— Или сам да си завърже обувките?

Тълпата отново избухна в смях.

— Или сам да си почеше гърба, когато го засърби?

— Малко преиграва — отбеляза Емдал.

— Просто отчита равнището на слушателите си, ваше високопреосвещенство — обясни Алтал. — Селяните са твърде земни създания.

— Нашите неописуемо благородни благородници са прекалено тъпи, за да отличат деня от нощта — продължи ораторът. — Съвсем очевидно е, че някой или нещо ги тласка по пътя на потисничеството и неправдата. Кой според вас е виновен за това, братя и сестри?

— Църквата! — разнесе се силен глас от тълпата.

— Това беше умно — каза екзарх Едон.

— Да не искаш да кажеш, че си съгласен с този безбожник? — попита гневно Алейкон.

— Имах предвид ораторското му умение, Алейкон — обясни Едон. — Човекът си разбира от занаята, това е безспорно.

— Нима жестокостта и потисничеството са част от истинската Божия природа? — обърна се Арган към тълпата.

— Не! — отвърнаха десетина гласа.

— Съвсем очевидно е, че в Перквейн църквата се отклони от верния път, начертан от Бога. Това няма защо да ни изненадва. Онези с кафявите раса са добре известни с умението си да си играят със Словото Божие, за да развихрят жаждата си за власт и пари. Проповядват ни да се подчиняваме на благородниците и да се примиряваме с тяхното потисничество. Облечени сме в парцали и живеем в коптори, които не могат да ни опазят от студа, а в същото време благородниците се обличат със скъпи кожи и живеят в дворци. Кой внушава на тази разглезена и тъпа аристокрация, че поведението й е правилно?

— Кафявите раса! — изгърмя глас в тълпата.

— Жените ни са станали плячка на благородни развратници. Кой внушава на аристокрацията, че озлочестяването на селянки не е грях?

— Кафявите раса! — изкрещя тълпата.

— Какво трябва да направим, за да тръгнем по истинския Божи път?

— Да убиваме! — изкрещя самотен глас.

— Кого трябва да убиваме?

— Благородниците!

— Кой споделя вината на благородниците?

— Кафявите раса!

— Трябва ли да убиваме и кафявите раса?

— Да!

— Хората обаче трябва да имат духовни пастири. Иначе ще се отклонят от правия път. Кажете ми, граждани на Перквейн, в ръцете на кой орден сте готови да поверите душите си?

— На червените раса! — отвърнаха клакьорите на Коман.

Набитият селянин с гръмкия глас излезе напред и викна:

— Поведи ни, братко Арган! Кажи ни какво трябва да направим, за да се освободим от потисниците!

На лицето на Арган се изписа пресилена скромност.

— Аз съм недостоен за това, братко — отвърна той с благ глас.

— Недостойният е екзарх Алейкон, братко Арган — възрази селянинът. — Отърви ни от потисниците! Дари ни с правда!

— Нима такава е волята на всички, които са се събрали тук?

— Да! — раздаде се глас от безброй гърла и закънтя над замръзналата равнина.

— В такъв случай последвайте ме, братя и сестри. Последвайте ме през портите на Дейл. Когато пречистим и този град от греха, къде ще отидем?

— В Магу!

Огромната тълпа се люшна напред и стените на града не можаха да я спрат.

 

 

— Той представи всичко по извратен начин — опита се да протестира екзарх Алейкон. — Положението в Перквейн не е чак толкова лошо.

— Наистина ли? — попита иронично Едон. — Твоите кафяви раса са добре известни с алчността си. Неприятно ми е да го призная, но този с червеното расо каза самата истина. Ако у нас се е запазила и капчица почтеност, би следвало да признаем, че това селско въстание отдавна е назряло.

— Хайде да не обсъждаме тези неща тук, Едон! — намеси се Емдал. — Струва ми се, че е време тримата да обсъдим заедно обстановката. Обстойно и насаме — каза и се обърна към Алтал. — Алтал, трябва ни стая, където да си поговорим. Желателно е да е по-далеч оттук.

— Според мен най-подходяща за целта е кулата в края на западния коридор — каза Двейя. — Елиар, би ли ги завел там?

Елиар кимна и каза:

— Моля ви да ме последвате, ваши високопреосвещенства.

Емдал погледна Лейта и хитро й намигна.

— Това пък какво беше? — обърна се Бейд към бледата девойка, след като духовниците излязоха с Елиар.

— Твоят екзарх току-що ме покани да взема участие в съвещанието им — отвърна Лейта. — Знае, че аз така или иначе ще ги подслушвам, но съзнателно ме покани да го направя. Намислил е едно от тези неща, които Алтал нарича „хитрини“, и иска да получи нашата помощ.

— Би ли ни обяснила тази хитрина малко по-конкретно, Лейта? — попита Андина.

— Емдал възприема смутовете в Перквейн като златен шанс за своя орден, мила — обясни Лейта. — Кафявият орден е напълно разложен от поквара и Емдал е решил да се възползува от обстоятелствата, за да лиши Алейкон от власт. Ако не разполагаха с подкрепата на перквейнската аристокрация, кафявите раса щяха да са орден от крайпътни просяци.

— Великолепна идея — изкиска се Андина. — И как точно възнамерява Емдал да осъществи плана си?

— Все още обмисля подробностите, но в общи линии е решил да използува проповедта на Арган, за да уплаши Алейкон и да го накара да изтегли жреците си от Перквейн. Уж „временно“, без Алейкон да разбере, че когато всичко приключи, няма да може да се върне в Перквейн.

— Моят екзарх е много хитър — гордо каза Бейд. — Когато обстановката в Перквейн се успокои, Алейкон ще разбере, че черните раса са заели мястото му.

— Нещата не стоят съвсем така — отвърна Лейта с лукава усмивка. — Емдал все още не си е изяснил всички подробности, но знае, че евентуален пряк сблъсък между кафявите и черните раса би предизвикал война, пред която селските вълнения ще наподобяват невинна разходка. Не е ли така?

— Лейта, ти май премълчаваш нещо — укори я Бенд.

— Аз ли? Как бих могла да си позволя такова нещо! — отвърна Лейта с пресилено възмущение.

— Женски работи! — изсумтя Бейд и махна с ръка.

 

 

Съвещанието в кулата в края на западния коридор продължи няколко дни. Елиар, който носеше храна на тримата екзарси, съобщи, че протичало оживено.

В един снежен следобед тримата се върнаха в кулата на Двейя. Алейкон бе малко мрачен, но Емдал и Едон изглеждаха удовлетворени.

— Успяхме да се разберем! — съобщи Емдал. — Кризата в Перквейн е пряк резултат от нашата политика. Най-голяма отговорност за нея има Алейкон естествено, но и ние не сме безукорни. Съсредоточихме всичките си усилия върху силните на деня и пренебрегнахме обикновените хора. Решихме, че силните на деня са в състояние да задължат обикновените хора да приемат нашите вярвания, но това естествено се оказа грешка. Силните могат да принудят по-слабите да извършат определени действия, но не и да им наредят как да мислят и в какво да вярват. Онези с червените раса се възползуваха от грубата ни грешка и са готови да нахлуят и в храма в Магу. Ако не предприемем незабавни стъпки, разбира се.

— Дори незабавните стъпки могат да се окажат недостатъчно навременни — каза малко назидателно Андина. — Перквейнската аристокрация е прочута с лошото си отношение към бедните, а кафявият орден има същата слава. Аз може и да съм само едно глупаво момиченце, но и на мен ми е добре известно, че добруването на всяко общество зависи в много по-голяма степен от селяните и от градските труженици, отколкото от аристокрацията. И трите ордена извършиха предателство спрямо обикновените хора, така че те вече няма да ви имат доверие.

— Точно това казах и аз — отвърна Емдал и се обърна към останалите двама екзарси. — Видяхте ли, скъпи приятели, че дори и това дете схвана мащабите на нашата грешка?

— Добре, Емдал, не е необходимо непрестанно да ни напомняш това — сърдито каза Алейкон. — Говори по същество и да приключим е цялата история.

— Великолепна идея, Алейкон! — съгласи се Емдал. — Трябва ни някой, който да бъде противопоставен на този Арган, а нито един нормален гражданин не би повярвал в нищо, което излиза от устата на официалното духовенство.

— В общи линии сте прави — съгласи се Алтал. — И какво смятате да направите?

— Нуждаем се от нов глас — каза Емдал. — Глас, който да не е омърсен от досегашните ни грешки.

— И каква точно изненада си ни подготвил, Емдал? — попита Двейя.

— Току-що учредихме нов църковен орден. Новият орден ще носи раса, отличаващи се от нашите, за да не го свързват с нещата, които сме правили в миналото. Членовете му ще се грижат за бедните и за онеправданите, няма да живеят в дворци и няма да се сдружават с аристокрацията.

— Това е може би едно добро начало — каза с известно съмнение Бейд. — Моля да ме извините, ваше високопреосвещенство, но дали този орден ще разполага с достатъчно време, за да се противопостави на проповедите на Арган? Той вече има множество привърженици, които е решил да поведе към Магу още преди края на седмицата.

— Предполагаме, че за целта ще е необходимо умението да се проповядва убедително и вдъхновено, братко Бейд — съгласи се Емдал. — Самият аз съм сигурен, че ти ще се справиш с тази задача.

Лицето на Бейд внезапно побеля като платно.

— Аз ли?! — възкликна той.

— Това е едно от малкото неща, по които постигнахме съгласие, екзарх Бейд — каза Едон. — Ти си единственият възможен избор. Орденът ти ще бъде съставен от жреци със сиви раса, които ще дадат обет за бедност. По време на съвещанието обсъдихме и въпроса за целомъдрието, но накрая решихме, че бихме могли да обидим богинята Двейя, ако проявим настойчивост в това отношение.

— Мъдро решение — отбеляза Лейта.

— Въобще не може да става дума за това — заяви твърдо Бейд. — Аз вече дори не съм жрец.

— Жреческият обет е за цял живот — отвърна Емдал. — Не можеш да се откажеш от него.

— Аз убих човек, ваше високопреосвещенство — каза безизразно Бейд.

— Какво?!

— Пронизах един човек с меч в тронната зала на двореца на ариа Андина. Аз съм прокълнат.

— Ще трябва да обсъдим тази работа — каза Алейкон и върху пълното му лице внезапно се появи широка усмивка. — Това променя напълно нещата, нали, Емдал? В крайна сметка май няма да ми се наложи да напускам Магу.

— Проблемът е сериозен, Емдал — загрижено каза Едон. — Убийството е по начало несъвместимо с духовния сан.

— Моля ти се, Едон, дръж се сериозно — каза сърдито Емдал. — От време на време и ние сме организирали убийства.

— Вярно е, обаче не сме ги извършвали лично. Можеш да ми възразиш, че това е въпрос от техническо естество, обаче правилата са си правила. Докато грехът на брат Бейд не бъде изкупен с покаяние, той няма право да бъде извисен.

— Кого точно уби, Бейд? — попита Емдал.

— Казваше се Яхаг, ваше високопреосвещенство — намеси се Андина. — Струва ми се, че брат Бейд малко преувеличава. Яхаг не бе човешко същество в същинския смисъл на думата. Беше повече демон, отколкото човек. Дори и Генд се боеше от него. Освен това малко преди да бъде убит, Яхаг уби един млад човек, когото Бейд подготвяше за послушник. Екзарх Едон познаваше този човек. Беше овчар от Векти, казваше се Салкан.

— Нима Салкан е мъртъв? — възкликна съкрушено Едон.

— Да, ваше преосвещенство — отвърна Андина. — Арган нареди на Яхаг да убие брат Бейд, обаче Салкан грабна меча на Елиар и се изправи пред Бейд, за да го защити. Яхаг го уби, а после Бейд уби Яхаг. Това се случи в Треборея, където ползуваме прецедентното право. Според нашите закони случилото се не е убийство и е нещо напълно оправдано.

— Брат Бейд е подчинен на църковните закони — каза заинатено Алейкон. — Докато не изкупи греха си, няма право да заема никаква длъжност в никакъв орден. — После се обърна към Емдал. — Е, видя ли как хитроумният ти план току-що се провали?

Емдал го погледна намръщено.

— Може и да не се е провалил — каза Едон. — Алейкон, обясни ни как разбираш покаянието.

— Като молитва, пост, отшелничество, тежък физически труд, въобще, наказанието трябва да се определи от неговия екзарх. Престани да хитруваш, Едон.

— Добре, хайде да се спрем на тежкия физически труд — каза Едон. — Днешната обстановка в Перквейн ме навежда на мисълта, че на света няма да има човек, по-натоварен с работа от екзарха на ордена на сивите раса. Брат Бейд ще може да изкупи своето престъпление, като се заеме с най-тежката задача на света.

— Точно така, изкупление чрез труд — съгласи се Емдал. — Блестящо решение, Едон!

— Това е чиста софистика! — протестира Алейкон.

— Естествено, че е софистика — съгласи се Емдал. — Обаче е качествена софистика. Брат Бейд е все още официално жрец с черно расо, така че в крайна сметка именно аз съм негов началник. Не е ли така?

— Е, от техническа гледна точка си прав — съгласи се неохотно Алейкон.

— Радвам се че си съгласен с мен. А сега ще трябва да се съобразим с някои условности, преди да продължим. Може ли да използувам твоята маса, божество? — обърна се той към Двейя.

— Разбира се, екзарх Емдал — отвърна тя.

Намръщеният Емдал седна до мраморната маса и нахлузи качулката си.

— Едон, ще имаш ли добрината да формулираш обвинението пред съда?

— Не се процедира така — възрази Алейкон.

— Зависи кой извършва процедурата, Алейкон — каза Емдал. — Брат Бейд е жрец с черно расо, така че това го поставя под моята юрисдикция. Съдебният процес, както и произнасянето на окончателната присъда, са в моите правомощия. Съдът е готов да изслуша обвинението, екзарх Едон.

Едон се изправи и също сложи качулката си.

— Арестуваният е обвинен в убийство, сияйни Емдал — започна той. — Освен това той призна злодеянието си.

— Какво ще каже по въпроса самият задържан? — попита строго Емдал. — Побързай, Бейд, че наближава време за обяд.

— Виновен съм, ваше високопреосвещенство — отвърна Бейд сломено. — Убих съзнателно човека на име Яхаг.

— Ще се подчиниш ли на решението на този съд?

— Да, ваше високопреосвещенство.

— Нека задържаният коленичи, за да изслуша присъдата — строго каза Емдал.

Треперещият Бейд падна на колене.

Емдал разсеяно постави ръка върху Книгата и каза:

— Задържаният се признава за виновен в извършването на убийство. Има ли да каже нещо преди да е произнесена присъдата?

— Аз… — започна Бейд.

— Спри — прекъсна го Емдал. — Почитаемият съд решава, че ти ще се занимаваш до края на живота си с тежък и изнурителен труд. Работата, която ще трябва да вършиш, е да служиш като екзарх на ордена на сивите раса. И нека Бог се смили над жалката ти душа.

— Но…

— Млъкни, Бейд! — сопна му се Емдал. — А сега се изправи и се заемай с работата си.

 

 

— Добре го измисли, Емдал — призна Алтал, когато заедно с екзарха се спускаха подир останалите по стълбите, водещи към столовата.

— Радвам се, че одобряваш решението ми. Заслугата за това обаче не е само моя. Именно Едон предложи изкуплението на греховете да се осъществи чрез тежък труд. Странно ми е, че ти не се сети за тази работа.

— Самият аз възприемам света малко по-иначе от вас, жреците — отвърна Алтал. — Аз съм професионален престъпник, така че много не съм се замислял за своите грехове. Яхаг заслужаваше да бъде убит, но не успях да убедя Бейд в това. Убедих го само донякъде, като го блъснах в стената.

— Интересен подход — отбеляза Емдал. — Бейд страдаше заради своето чувство за вина. Бе необходимо да заеме определена длъжност и аз приравних тази длъжност към наказанието. Самият той желаеше да бъде наказан, така че в крайна сметка всички получихме това, което искахме.

— И аз получих това, което исках.

— При това цялата работа не отне много време.

— Чувството за вина на Бейд го откъсна от Лейта и тя също започна да страда.

— Вещицата ли? Не мисля, че има нещо, способно да я смути. Тя е направена от стомана.

— Не си съвсем прав, Емдал. Тя е много крехка и се нуждае от обич. Възприе ме като баща. Представи си, точно мен!

— Можеше да направи и по-лош избор — отбеляза Емдал. — Навярно имаш немалко недостатъци, Алтал, обаче наистина обичаш своята малка групичка от последователи. Трябва ти само малка подготовка и от теб ще излезе превъзходен жрец. Впрочем, ти в действителност не си ли вече жрец? Не си ли екзархът на църквата на Двейя?

— Ние не държим чак толкова много на формалностите, Едон. Еми е много по-разкрепостена от братята си. Достатъчно й е да знае, че я обичаме, за да се чувствува щастлива. Понякога дори мърка от удоволствие.

— Мърка?

— Би ми отнело много време да ти го обясня — отвърна Алтал.

 

 

— Това е вероятно най-доброто решение, което можеше да вземем за такъв кратък срок, Бейд — каза Емдал, когато след няколко дни се върнаха в храма в Магу. — На Алейкон не му стана много приятно, но в крайна сметка всички се съгласихме, че нашите ордени трябва да дадат зелена улица на ордена на сивите раса. Орденът ти няма да е много голям. От обета за бедност на повечето жреци веднага им прилошава, така че доброволните ти следовници в началото няма да са много.

— Някои обаче няма да влязат в ордена съвсем доброволно — добави сухо Едон.

— Не приемам това, господа — отвърна решително Бейд. — Не приемам да използувате ордена като сметище, на което да изхвърляте нежелателни за вас лица.

— Не бързай, екзарх Бейд — каза екзарх Алейкон. — Орденът ти е учреден едва преди седмица. Съвсем определено ще трябва да се подчиняваш на нас тримата.

— В такъв случай можем да забравим за цялата работа — решително каза Бейд и лицето му се втвърди. — Ако сте решили просто да подхвърлите залъгалка на обикновените хора, за да успокоите недоволството, аз няма да участвувам в това. Нима наистина не си давате сметка, че по този начин би се повторила грешката, която проправи пътя на Арган?

— В случая е прав — съгласи се неохотно Емдал. После поклати глава и се усмихна лукаво. — Струва ми се, че се лиших от един от добрите си хора. Ако си бях гледал работата както трябва, можеше да открия брат Бейд навреме и да го направя свой приемник.

— Не и ако аз го бях открил преди теб, Емдал — каза Едон.

 

 

— Еми заръча да й се обадиш, Алтал — тихо каза Елиар, след като напуснаха разкошния кабинет на екзарх Алейкон.

— Така ли? Пак ли ще си имам неприятности?

— Не каза нищо, но не ми се вярва. Искаш ли да използуваме вратата към твоята стая? Аз ще остана на пост отвън.

— Добре.

Тръгнаха по коридора на храма към помещенията, които им бе отредил екзарх Алейкон, и след малко Елиар отвори вратата към стаята, предназначена за Алтал. Непосредствено зад вратата се появи известното им стълбище.

Алтал изкачи стълбите и влезе в стаята в кулата, където го очакваше Двейя. Тя протегна ръце към него и двамата, без да кажат дума, се прегърнаха.

— Нещо не е наред ли, Еми? — попита той.

— Не. Всъщност събитията се развиват доста добре. Бейд се справи със задачата си по-добре, отколкото очаквах. Има обаче нещо, което искам да ти обясня. Много е важно да знаеш какво се случва в действителност.

— Мислех си, че всичко е съвсем ясно, Еми.

— Не съвсем, приятелю. Думите, изписани върху Ножа, са малко по-сложни, отколкото изглеждат на пръв поглед. На теб Ножът какво ти нареди?

— Да търся. Това не означаваше ли, че трябваше да се раздвижа и да открия и останалите?

— Може би означаваше нещо повече, любов моя. А именно, че трябваше да откриеш и мен.

— Но нима вече не те бях открил?

— Не. Ти откри котката Еми. Когато за пръв път погледна Ножа, още не бе открил мен.

— Така е. Накъде биеш?

— Ще стигнем и дотам, Алтал. Когато Елиар видя думата „води“, реши, че ще командува армия, но се оказа, че става дума за нещо съвсем друго. Андина прочете „подчини се“ и именно благодарение на това успя да победи Гелта.

— Започвам да те разбирам, Еми. На Лейта бе казано да „слуша“, а после се оказа, че тя не слуша с ушите си. Вече се възползувахме от тази нейна способност доста пъти.

— Нещата ще станат малко по-сложни за нея, когато се сблъска с Коман.

— Досетих се за това. Тя знае какво ще й се наложи да направи, и то никак не й харесва. Дълго плака на гърдите ми, след като отново ме нарече „татко“. Какво точно трябва да направи Коман?

— Трябва да слуша, Алтал, а когато тя слуша, Коман вече няма да е в състояние никога повече да слуша. Процедурата е доста сложна.

— А ужасна ли е?

— Наистина е ужасна. Именно заради това Лейта се нуждае толкова силно от теб не й се карай, когато те нарича „татко“. Тя се нуждае от помощ, така че я утеши, доколкото ти е по силите.

— Какво трябваше да символизира ризата във видението, което изпрати на всички ни?

— Ризата е Коман, любов моя.

— И тя на парчета ли ще го накъса? Това не ти ли се струва малко некрасиво?

— Повече от некрасиво, но трябва да бъде направено, любов моя — тъжно каза Двейя. — Стигаме до Бейд. „Просветлявай“ може да се окаже най-трудната дума, изписана върху Ножа. Задачата на Бейд в крайна сметка се състои в това да разобличи Арган и неговите червени раса и да разкрие какво представляват в действителност: служители на Дейва.

— Във видението не забелязах нищо такова.

— Това означава, че не си наблюдавал внимателно, Алтал. Аз с какво се занимавах?

— Почисти праха от олтара, после го хвърли във въздуха и вятърът от прозореца го отвя. Този прозорец обаче по някакъв начин ми напомняше Бейд. Точно това ме смути.

— Задачата на Бейд е да „дава светлина“, Алтал. Точно за това служат прозорците. Пропускат не само светлината, но и вятъра. Видението превърна Арган в прах, аз го хвърлих във въздуха, а после през прозореца, който възприемаме като Бейд, влезе вятърът, който издуха Арган. Възприеми видението, с което ви дарих, като метафора. Метафората е много полезно нещо. Безброй неща могат да бъдат обяснени с помощта на метафори.

— А ако оставим настрана метафорите, какво ще се случи наистина на Арган?

— Тялото му ще се разпадне и малките парченца, които някога са били Арган, ще се понесат във въздуха. После прозорецът, който възприемаме като Бейд, ще пропусне вятъра. Вятърът прочиства въздуха и дава достъп на истината. Нали си съгласен, че тя също може да се възприеме като светлина?

— Арган ще се възстанови ли?

— Не ми се вярва.

— Излиза, че Бейд ще извърши още едно убийство. Че убийството на Яхаг е било просто репетиция. Значи същинската задача на Бейд е да убие Арган. Защо трябваше да увърташ толкова много, Еми? Защо не каза направо, че искаш Бейд да убие Арган.

В отговор тя изсъска и присви очи.

Той се засмя от удоволствие.

— Само да знаеш колко много те обичам, Еми! — Прегърна я и я целуна нежно по шията.

Тя внезапно се изкиска като малко момиче и се опита да се освободи от прегръдките му.

— Не прави това, Алтал!

— Защо? — попита той с невинен поглед.

— Защото ме гъделичкаш.

— Та ти имаш ли гъдел, Еми?

— Ще обсъдим това друг път.

Той се усмихна дяволито.

— Ще очаквам този момент с нетърпение.

И се разсмя.