Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (10)

Глава 9

— Защо трябва да ни е грижа дали тя ще го убие, или не? — попита Алтал. — Нали нас ни интересува Ножът, а не някакво си хлапе от Арум?

— Алтал, кога ще се научиш да виждаш по-далеч от носа си?

В гласа й имаше повече снизхождение, отколкото желание да уязви.

— Престани да ми говориш така, Еми — отвърна й сопнато той.

— Съжалявам — извини се тя. — Разбирам, че думите ми не ти харесват. Това, на което искам да ти обърна внимание, е, че всичко е взаимно свързано. Нищо не трябва да се разглежда единствено само по себе си. Елиар навярно е някакъв груб и необразован варварин от селата на Арум. Факт е обаче, че именно той е взел Ножа, който ни интересува, от оръжейната на Алброн. Възможно е това да е било само прищявка, но така или иначе ще трябва да го проверим. Ако той не успее да прочете текста, написан върху острието, ще го потупаме по главата и ще му кажем да се прибере у дома. Ако обаче успее, ще трябва да дойде с нас.

— Представи си, че знае толкова, колкото знаех аз преди да вляза в Дома. Тогава не можех да прочета дори собственото си име.

— Не съм забравила. Дали той знае, или не знае да чете в случая не е важно. Ако е един от избраниците, ще разбере смисъла на текста.

— Как ще можем да сме сигурни, че го е разбрал правилно?

— Ще разберем, повярвай ми.

— Защо не ми обясниш за какво става дума? Кажи ми какво пише върху острието.

— Различни неща. Всеки, който ги прочете, ще ги възприеме по различен начин.

— Еми, не мога да открия никакъв смисъл в това, което ми казваш. Една дума е неизменна, нали? Всяка дума си има съвсем конкретен смисъл.

— Думата „дом“ има ли конкретен смисъл?

— Разбира се. Означава мястото, където човек живее. Или мястото, където се е родил.

— В такъв случай смисълът на тази дума ще е различен за всеки отделен човек, не си ли съгласен?

Той се намръщи.

— Не се вълнувай от това, приятелю. Думата, изписана върху острието на Ножа, е заповед. На всеки един от хората, които трябва да открием, заповядва нещо различно.

— В такъв случай думата не може да бъде само една.

— Не съм казала, че е само една. Всеки обаче ще я прочете по различен начин.

— В такъв случай тя променя ли се?

— Не. Неизменна е. Самото изписване е неизменно. Различен е единствено прочитът.

— Не мога да проумея нищо, Еми.

— Не е и необходимо, Алти. Нещата ще ти станат по-ясни, след като Ножът се окаже в ръцете ни. Нашият проблем сега е как да отнемем Ножа от Андина. И Елиар, разбира се.

— Струва ми се, че вече открих решение на този проблем, Еми. Просто ще ги откупя.

— Ще ги откупиш?

— Да, ще й дам пари, за да ми ги даде.

— Алтал, Елиар е човек. Хората не се купуват.

— Грешиш, Еми. Елиар е военнопленник, а това ще рече, че сега е роб.

— Това е отвратително.

— Права си, но такъв е животът. Ще ми се наложи първо да ограбя неколцина богаташи, тъй като за Елиар и за Ножа ще ми потрябва доста злато. Ако сержант Халор се окаже прав относно намерението на ариа Андина да убие Елиар по най-жесток начин, ще ми трябват купища злато.

— Може би си прав — промърмори Еми. — А може и да не си. Може би ако използуваме Книгата както трябва, тя ще ни го продаде с най-голямо удоволствие.

— Еми, повярвай ми, наистина ще ни потрябват купища злато. И друг път съм попадал на отмъстителни жени. Ако сержант Халор е прав, точно сега кръвта на Елиар много ще й се услади. Значи първо ще трябва да открия дома на някой богаташ. После ще го ограбя и след това ще отидем при Андина.

— Алтал, има и други начини за сдобиване със злато.

— Известни са ми. Например копането на земята. Не горя от желание да копая. По планинските склонове на Кагвер съм виждал много изкопани дупки. Както са ми казвали, шансът да се открие дори и люспа злато в тях е едно към сто.

— Бих могла да увелича тази вероятност.

— Дори и при това положение не искам да копая. От копаенето ме заболява гърбът.

— Това е, защото си се обездвижил. Добре, да продължим по пътя си. Ще изминат няколко дни до момента, когато ще трябва да копаеш.

— В низините няма злато, Еми.

— Има, стига да знаеш къде да го търсиш. Хайде, пришпорвай коня.

 

 

През следващите няколко дни продължиха на юг през прегорелите от слънцето ниви на Перквейн. Три дни след срещата със сержант Халор Алтал спря коня и слезе.

— Защо спираме? — попита Еми.

— Защото конят е преуморен. Ще се разходя малко, докато си почине. — Алтал огледа нивите и каза: — Никак не я бива.

— Какво имаш предвид?

— Реколтата. Както я гледам, тази година едва ли ще си струва да се жъне.

— Това е заради сушата. Почти не вали.

— Би трябвало да се доближим до брега, Еми. Там винаги вали.

— Сега бреговата линия е далеч от мястото, където е била някога, приятелю. Не си ли спомняш, че разговаряхме за това в Дома? С всяка година ледовете сковават все по-голяма част от водата на света. Именно това причинява сушата и спадането на морското равнище.

— Можем ли да променим нещата?

— Какво искаш да кажеш?

— Можем ли да стопим ледовете, за да се върне светът в предишното си състояние?

— Защо хората винаги искат да променят естествения ход на нещата?

— Когато нещо се повреди, поправяме го и толкоз.

— Какво те наведе на нелепата мисъл, че светът се е повредил?

— Не е такъв, какъвто беше, Еми. От наша гледна точка това значи, че е повреден.

— Кажи ми сега кой от двама ни разсъждава като Дейва?

— Пресушаването на океаните и превръщането на света в пустиня не го прави по-добър, Еми.

— Промяната не означава непременно подобрение, Алтал. Промяната си е просто промяна. Изразите „по-добре“ и „по-лошо“ са измислени от човека. Светът непрестанно се променя и никакви оплаквания не могат да попречат на това.

— Бреговата ивица не би трябвало да се променя — повтори заинатено Алтал.

— Можеш да й наредиш да престане да се променя, ако желаеш. Тя може и да те послуша, но на твое място не бих се обзаложила, че ще стане така.

Еми се огледа и каза:

— Утре ще стигнем до мястото, което ни трябва.

— Нещо специално ли търсим?

— Да. Мястото, където ще трябва да се потрудиш, за да си изкараш хляба.

— Това ми звучи противоестествено.

— Но ще ти се отрази добре, любов моя: чист въздух, физически упражнения, здрава храна…

— По-скоро бих предпочел отрова.

 

 

Прекараха вечерта в една рядка горичка и призори отново се отправиха на път.

— Ето го — каза Еми след около два часа.

— Кое?

— Мястото, където ще положиш малко честен труд.

— Бих се радвал да престанеш да ми натякваш това — отвърна Алтал. Огледа се и видя малка могила в средата на отдавна изоставена нива. Бе покрита с рядка изсъхнала трева. — Това ли е?

— Да, това е.

— Откъде разбра, че е точно това? Досега минахме покрай десетки такива могили.

— Тази не е обикновена. Това са развалините на древна къща, покрити с пръст.

— Кой я е покрил с пръст?

— Вятърът. Почвата сега е изсъхнала. Вятърът вдига прахта и я разнася, докато достигне някаква преграда. Тогава прахта се отлага.

— По този начин ли са се образували всички могили?

— Не всичките.

Алтал огледа могилата, присви очи и каза:

— Струва ми се, че ще ми трябват инструменти. Ако много настояваш, Еми, ще копая. Няма обаче да ровя с голи ръце.

— Ще имам грижата за това. Ще ти кажа коя дума трябва да използуваш.

— Все още си мисля, че ще ми е по-лесно да ограбя някого.

— В тази могила ще откриеш повече злато, отколкото в цяла дузина богаташки къщи. Нали каза, че за да откупиш Елиар и Ножа от Андина, ще ти трябва злато. Е добре, ето ти златото. Просто трябва да копаеш.

— Откъде знаеш, че тук има злато?

— Знам. Толкова много злато на едно място едва ли си виждал досега. Хайде, раздвижи се.

— Всичко това започна да ми омръзва, Еми.

— Ако направиш това, което ти казвам, няма да ми се налага да ти го повтарям. Така или иначе в определен момент ще го направиш. Защо не се заемеш с работа веднага, вместо да продължаваш да спориш с мен?

— Добре, мила — предаде се Алтал.

— Радвам се, че ме разбра — рече одобрително тя.

 

 

Даде му указания как да се сдобие с лопата чрез произнасянето на една-единствена дума и след това му посочи място, разположено на около петдесет стъпки от върха на могилата, откъм южната част на склона. На път за натам той видя няколко блока от варовик, наполовина заровени в пръстта. Очевидно по времето на построяването на дома бяха имали правилна форма, но вятърът и стихиите бяха заоблили краищата им до такава степен, че трудно можеха да бъдат отличени от обикновените камъни.

— Кога е била изоставена тази къща? — попита Алтал.

— Преди около три хиляди години. Човекът, който я построил, бил обикновен орач. После станал първият човек от селото, който отишъл в Арум. Не търсел злато, но въпреки това го намерил.

— Вероятно защото пръв е отишъл в Арум. Защо все пак го е направил, след като не е знаел дали там има злато?

— В селото му се стигнало до конфликт при изясняването на собствеността върху едно прасе. Съселяните му били малко раздразнени, така че той решил да поживее известно време в планините, докато се успокоят. Вярвам, че си ме разбрал. Това е мястото, приятелю. Хайде, слизай от коня и почвай да копаеш.

Той слезе от коня, измъкна Еми от качулката и я сложи върху седлото. След това свали наметалото, нави ръкавите си и попита:

— Колко дълбоко трябва да копая?

— На около метър и половина. Ще стигнеш до няколко каменни плочи, които ще трябва да отместиш. Под тях има малко подземие, където се намира златото.

— Сигурна ли си?

— Престани да си губиш времето и започвай да копаеш, Алтал.

— Добре, мила — въздъхна той и с неохота заби лопатата в пръстта.

Копаенето не се оказа толкова трудно, колкото бе предполагал.

— На твое място не бих изхвърляла пръстта толкова надалеч по склона — каза след малко Еми. — След като приключиш работата си, ще трябва да я върнеш на мястото й и да запушиш отвора.

— Защо?

— За да не открие някой друг златото, което ще оставиш тук.

— Не смятам да оставям никакво злато.

— С какво ще го пренесеш?

— Ти си седнала върху него, любов моя. Кончето е яко.

— Едва ли е чак толкова яко.

— Колко злато има долу?

— Повече, отколкото може да се натовари на коня.

— Наистина ли? — Алтал започна да копае по-бързо.

След половин час попадна на каменните плочи, споменати от Еми, разчисти ги, подпря лопатата на стената на дупката, коленичи и започна да търси процепи между тях с помощта на блестящата си стоманена кама.

— Какво точно трябва да търся, Еми? Тези плочи са така плътно прилепнали, че не мога да вкарам дори върха на ножа в процепите.

— Продължавай да търсиш. Плочата, която ни интересува, е по-хлабава.

Той продължи да търси и накрая я намери. Пръстта, натрупала се в течение на векове в процепите, се бе уплътнила. Наложи му се да положи доста усилия, за да я изчегърта. След това с помощта на лопатата повдигна плочата.

Тя излезе сравнително лесно. Лъхна го застоял въздух. Под плочите имаше дупка, но вътре бе твърде тъмно, за да се види нещо. Извади още една плоча, за да влезе в подземието повече светлина.

Видя старателно подредени една до друга купчини тухли, покрити с дебел слой прах. Заля го вълна от разочарование. Защо обаче собственикът бе положил такова старание, за да укрие обикновени тухли? Посегна и избърса праха от една от тях.

Не можа да повярва на очите си. Тухлата, скрита под слой вековен прах, бе яркожълта.

— Боже мой! — възкликна Алтал и започна да почиства праха от другите тухли.

— Бог точно сега е зает, Алтал. Да му предам ли нещо?

— Тук сигурно има тонове злато!

— Нали ти казах — отвърна доволно тя.

Златото се оказа излято в тежки продълговати кюлчета с дължината на човешка ръка и малко по-дебели от нея. Алтал усети, че ръцете му треперят, когато започна да ги изважда от отвора и да ги слага върху плочите.

— Не се увличай — предупреди го Еми.

— Двадесет ще стигнат ли? — попита той с неохота.

— Кончето едва ли ще може да носи повече.

Алтал се видя принуден да се задоволи с двадесет кюлчета. После постави плочите на мястото им, върна всичката пръст в отвора, изкорени няколко близки храсталаци и грижливо ги засади, за да скрие входа към частната си златна мина.

След това натовари коня, яхна го и започна весело да си подсвирква.

— Нещо си много весел — отбеляза Еми.

— Вече мириша на богатство, Еми — отвърна той въодушевено.

— Колкото до миризмата, усетих я още преди няколко дни. Отдавна трябваше да се изкъпеш.

— Не тази миризма имах предвид, котенце.

— А би трябвало. Такава воня е способна да вкисне и мляко.

— Вече ти казах, че физическата работа не е за мен, Еми — напомни й той.

Късно следобед прекосиха река Остос и си устроиха бивак откъм треборейската страна. За да има мир, Алтал се изкъпа, изпра дрехите си и дори обръсна едномесечната си брада. Еми решително одобри всичко това.

След три дни зърнаха отдалеч крепостните стени на Остос.

— Внушителни са — отбеляза Алтал.

— Вярвам, че твоята оценка ще им допадне. Как смяташ да проникнеш в двореца?

— Все ще измисля нещо. Коя беше думата за „не се приближавай“?

— „Бхойд“. Всъщност тя означава „да накараш някого да осъзнае нещо“. В случая обаче ще ти свърши работа. Защо питаш?

— Защото ще трябва да повървя доста пеша, за да успея да се срещна с някои управници. Никак не ми се ще през това време някой разбойник да открадне коня ми. В последно време много ми домиля.

— И защо ли?

 

 

По съвет на Еми Алтал превърна пет златни кюлчета в монети, върху които бе изобразен житен клас — валутата на Перквейн. Отиде в града, отби се при един продавач на дрехи и си купи умерено елегантни одежди, които да прикрият селския му произход. Еми не каза нищо, когато го видя да излиза от магазина.

Той отново яхна коня си и се запъти към обществените сгради край двореца. Бе решил, че е най-добре да се ослуша и да задава въпроси именно там.

— На твое място сега не се бих доближавал до нея, страннико — каза му един висш придворен с посребряла коса в отговор на въпроса му как може да получи аудиенция при ариа Андина.

— Защо? — попита Алтал.

— Още преди смъртта на баща й бе трудно да се общува с нея. Сега вече не е трудно. Направо е невъзможно.

— За съжаление, има делови въпроси, които трябва да обсъдя. Възнамерявах да разговарям с баща й. Не знаех, че е умрял. Как стана това?

— Мислех си, че е известно на всички. Преди месец ни нападнаха кантонци, които изпратиха наемническата си войска да обсади града ни. Благородният арио изведе войската ни извън стените, за да прогони ревящите варвари, и един от тези разбойници го уби.

— Боже мой!

— Убиецът естествено бе заловен.

— Чудесно. Ариа Андина нареди ли да го екзекутират?

— Не, все още е жив. Ариа Андина още не е решила как точно да го умъртви. Сигурен съм обаче, че непременно ще измисли някакъв ужасен начин, по който да го направи. Ти с какво се занимаваш, приятелю?

— Аз съм трудов посредник — отвърна Алтал.

Царедворецът с посребрелите коси го погледна озадачено.

— „Трудов посредник“ определено звучи по-приемливо от „търговец на роби“, не си ли съгласен? Разбрах, че градът ви е бил щурмуван и че вашите войници са пленили мнозина нападатели. Реших, че мога да се отбия до града ви и да ви отърва от тях. В момента собствениците на солни мини в Ансу плащат добри пари за здрави и яки роби. Пленените войници се котират много добре в солните мини, а аз съм готов да заплатя за тях чисто злато. Смяташ ли, че ариа Андина би проявила интерес към такава сделка?

— Думата „злато“ определено ще привлече вниманието й — каза царедворецът. — Вероятно няма да пусне Елиар, младежа, който уби баща й, но останалите ще ти продаде. Как ти е името, приятелю?

— Казвам се Алтал.

— Много древно име.

— Родителите ми бяха консервативни хора.

— Защо не се отбием в двореца, господин Алтал? — предложи царедворецът. — Там ще те запозная с нашата невъзможна ария.

Старият господин го поведе към портите на двореца, където ги пропуснаха, без да им задават въпроси.

— За коня ти ще се погрижат войниците, господин Алтал — каза мъжът с посребрелите коси. — Да не забравя, аз съм Дакан. Все забравям, че чужденците не ме познават.

— Радвам се на нашето запознанство, господин Дакан — каза Алтал и любезно се поклони.

Еми, която до този момент кротуваше на седлото на коня, тихо скочи върху каменния под на двореца.

— Това твоя домашна любимка ли е, господин Алтал? — попита Дакан.

— По-скоро тя ме възприема като свой домашен любимец — отвърна Алтал. — Такъв е характерът на котките.

— Самият аз имам костенурка — каза Дакан. — Не е много пъргава, но същото може да се каже и за мен.

Остос бе древен град и тронната зала бе наистина великолепна. Помещението с мраморен под бе оградено с внушителни колони. В дъното имаше подиум, украсен с пурпурни завеси. Върху него бе поставен изящно изработен трон. Върху трона се бе разположила царствената Андина, ариа на Остос. Съвсем очевидно тя не обръщаше абсолютно никакво внимание на гръмката реч на един набит възпълен човек с бяла тога. Речта представляваше дипломатически упрек към младата ариа, че не обръща достатъчно внимание на държавните дела. Андина бе млада. Всъщност съвсем млада. Алтал реши, че е на не повече от петнадесет години. Всички останали в тронната зала бяха хора с побелели коси. Изключение правеше един младеж с фустанела от Арум, окован с вериги за една колона до трона. Цялото внимание на царствената Андина бе съсредоточено именно върху този младеж — тя го гледаше право в лицето с огромните си черни очи и разсеяно си играеше с голям нож с формата на лавров лист.

— Това е Ножът, приятелю — възкликна безмълвно Еми.

— Да не би човекът, окован за колоната, да е убиецът? — прошепна Алтал на Дакан.

— Той е — отвърна Дакан. — Нашата славна, но малко своеволна владетелка не го изпуска от поглед още от момента, когато го плениха.

— Невъзможно е да не разполага с тъмница.

— Разполага, разбира се. Всички останали пленници са там. Поради някаква неведома причина обаче момиченцето се радва на гледката на младия разбойник. Не му казва и дума, но не откъсва поглед от него и през цялото време си играе с този нож и го наблюдава.

— Той изглежда малко нервен.

— Нима на негово място ти би бил спокоен?

Еми раздвижи изящно опашка, пъргаво прекоси мраморния под и тръгна към подиума.

— Какво правиш? — попита я удивено Алтал.

— Не ми пречи, приятелю — отвърна му гласът й.

Андина отклони за миг поглед от пленника и се взря в зеленооката котка, застанала до коляното й.

— Какво мило котенце! — възкликна тя. — Откъде се взе, котарано?

— Моля ваше величество да ме извини — каза Алтал и направи крачка напред. — Еми, ела тук.

Ариа Андина го погледна озадачено, после каза:

— Струва ми се, че не те познавам. — Гласът й бе плътен и звучен. От онези гласове, от които мъжките сърца се разтуптяват.

— Извинете ме, ваше величество — каза Дакан, направи крачка напред и се поклони. — Това е господин Алтал. Иска да обсъди с вас един делови въпрос.

Еми измяука умолително.

— Искаш ли да седнеш в скута ми, котенце? — попита Андина, наведе се, вдигна Еми и я погледна. — За Бога, та ти си възхитителна! — каза с прекрасния си глас. После я сложи в скута си. — Да, какво желаете, господин Алтал?

Еми замърка.

— Господин Алтал е делови човек, ариа Андина — поясни Дакан. — Търгува с пленници и тъй като е научил за неотдавнашното нападение срещу нашия град, се е отбил, за да проучи възможността да откупи тези варвари от Арум. Предлагам да го изслушате, ваше величество.

— И за какво са ви потрябвали, господин Алтал? — попита Андина с любопитство.

— Ваше величество, имам връзки в Ансу — отвърна Алтал. — Собствениците на солните мини непрестанно се нуждаят от здрави млади мъже. В тези мини хората се изхабяват твърде бързо.

— Да разбирам ли, че сте търговец на роби?

Алтал повдигна небрежно рамене.

— И това е поминък, ваше величество. Робите са ценна стока. Купувам ги от места, където само създават грижи, и ги отвеждам на други места, където могат да бъдат накарани да работят, за да покрият разходите по изхранването си. Така всички са доволни. Хората, които ми ги продават, се сдобиват със злато, а хората, които ги купуват, се сдобиват с работници.

— А самите роби каква полза извличат от тази сделка?

— Изхранват ги, ваше величество. Един роб не трябва да се тревожи за прехраната си. Дори и реколтата да е слаба и рибата да не кълве, той пак не остава гладен.

— Според нашите философи робството е зло.

— Не се занимавам с философия, ваше величество. Приемам света такъв, какъвто е. Готов съм да заплатя по десет златни перквейнски класове за всеки здрав пленник, когото сте готова да ми продадете.

Тя го погледна удивено.

— Това е много добра цена, господин Алтал.

— Когато купувам първокачествена стока, ваше величество, плащам първокачествена цена. Не търгувам със старци или млади жени. Купувам само млади, здрави и силни мъже, които могат да работят здравата.

Погледна младия арумец, окован към колоната и добави:

— С ваше разрешение, ваше величество. — После отиде до стълба, където окованият с вериги Елиар унило бе седнал на пода и викна: — Стани!

— Ти пък кой си? — попита го навъсено Елиар.

Алтал го хвана за косата и го изправи.

— Когато ти нареждам да направиш нещо, ще го правиш! А сега си отвори устата, искам да ти видя зъбите.

Елиар стисна устни.

— Малко е опърничав, господин Алтал — каза Андина. — Опитвам се да го излекувам от това.

— Необходимо е да се прояви малко твърдост, за да се пречупи духът на един роб, ваше величество — каза Алтал, извади камата си и с нейна помощ разтвори устата на Елиар. — Хубави, здрави зъби — отбеляза. — Това е много добре. Робът с лоши зъби е непълноценен.

Елиар се опита да се нахвърли върху Алтал, но веригите му попречиха.

— Малко е глупав — отбеляза Алтал. — Човек обаче винаги може да бъде излекуван от тази болест. Момче, твоят сержант никога ли не ти е обяснявал, че е глупаво да нападаш въоръжен мъж с голи ръце? Особено когато си окован?

Елиар се напъна и се опита да скъса веригите.

— И мускулите му са в добро състояние — отбеляза одобрително Алтал. — Ваше величество, специално за този съм готов да заплатя по-висока цена.

— Точно този не е за продан — отвърна Андина малко троснато. Гласът й стана твърд като стомана, а в черните й очи блесна пламък.

— Всичко е за продан, ваше величество — засмя се цинично Алтал.

— Не действувай прибързано, Алтал — зазвуча в главата му мъркащият глас на Еми. — Все още я обработвам.

— Смяташ ли, че можеш да я убедиш?

— По всяка вероятност да. Тя е млада и податлива на пориви. Поискай да видиш другите пленници. Сигурно ще трябва да ги купиш всичките, за да получиш и Елиар.

— За този бихме могли да си поговорим по-късно, ваше величество — каза Алтал на владетелката. — Бихте ли позволили да огледам останалите?

— Разбира се, господин Алтал — отвърна Андина. — Княз Дакан, покажете му тъмницата.

— Веднага, ваше величество — отвърна възрастният благородник.

— Последвайте ме, господин Алтал.

Двамата излязоха от тронната зала.

— Вашата ариа е много красива — отбеляза Алтал.

— Това е единствената причина, поради която я търпим, Алтал. Прощаваме й недостатъците само заради хубостта й.

— След време ще миряса, Дакан. Съветвам ви да я омъжите. Като народи няколко дечица, ще се успокои.

В тъмницата имаше девет млади арумци с фустанели. Неколцина от тях все още страдаха от раните си, получени в битката. Алтал се престори, че ги оглежда.

— Общо взето, бива ги — каза на Дакан, когато пак тръгнаха към тронната зала. — До сделка обаче няма да се стигне, ако не ми продаде и онзи, който е прикован към колоната. Той е най-добрият. Ако успеем да я убедим да го продаде, ще взема и тези. Ако не даде съгласието си, боя се, че ще трябва да отида другаде.

— Ще поговоря с нея — обеща Дакан. — Може би няма да е зле да й обясниш условията, при които живеят робите в мините в Ансу. Ако малко поукрасиш нещата, няма да навреди. Малкото момиченце е жадно за мъст. Нека я убедим, че животът на един роб в солна мина е по-лош и по-страшен от всичко, което тя би могла да му стори тук. Точно това трябва да направиш. Бъди красноречив, Алтал. Наблегни върху неописуемите ужаси, които ги очакват там. Андина е изпълнена със страсти, а хората, изпълнени със страсти, взимат прибързани решения, като се поддават само на поривите си. Аз ще ти помогна в това, доколкото ми е по силите. Искам да махна младия Елиар от Остос и особено от полезрението на Андина. Ако тя откаже да ти го продаде, ще възложи на мен да предложа начина, по който да го убие. Заради това съм изпълнен с желанието да се отърва от него.

— Разчитай на мен — успокои го Алтал. — Когато става дума за покупко-продажби, няма по-добър от мен.

После се свърза мислено с Еми и попита:

— Успя ли вече да я обработиш?

— Напредвам.

— Опитай се да пробудиш у нея интерес към солните мини.

— Защо?

— За да й разправя някои ужасни неща.

— Пак ще лъжеш, така ли?

— Не, този път ще разкажа самата истина. Освен ако нещо не се е променило, солните мини на Ансу са по-лоши от най-дълбоките зандани в Некверос. Дакан смята, че този номер може да мине. Постарай се да я убедиш. Ако тя откаже да ни продаде Елиар, Дакан ще трябва да организира убийството му.

Когато Алтал и Дакан се върнаха в тронната зала, видяха, че Андина е сложила ножа с острие като лавров лист до трона и е съсредоточила цялото си внимание върху Еми. Усмихваше се с усмивка, наподобяваща изгряващо слънце. Бе красива дори и когато гледаше намръщено Елиар. Сега, когато се усмихваше, красотата й насмалко не подкоси коленете на Алтал.

Дакан отиде до трона и тихо започна да обяснява нещо на младата владетелка, като се държеше все пак на известно разстояние. После даде на Алтал знак да се доближи и той отиде до трона.

— Струва ми се, че вече бихме могли да пристъпим към разговор по същество, господин Алтал — каза Дакан. — Какво е вашето предложение?

— Давам по девет перквейнски златни житни класа на парче за онези, които са в тъмницата — отвърна Алтал.

— Преди малко каза десет! — раздаде се внезапно гласът на Андина. Алтал реши, че сержант Халор е проявил голяма сдържаност в характеризирането на този глас и вдигна ръка.

— Цената може да бъде предмет на договаряне, ваше величество. Ако сте съгласна да продадете и Елиар, ще я увелича. Ще ви платя общо осемдесет и една златни монети за деветимата пленници в тъмницата. Ако се съгласите да прибавите към тях Елиар, ще ви платя сто монети за всичките.

— Това е с цели деветнадесет жълтици повече. Та той не струва толкова! — Тя отново повиши глас.

— Той е първокачествена стока, ваше величество. Когато отида в Ансу, именно него ще изложа на челно място за продан. Сигурен съм, че собствениците ще са готови да закупят цялата партида само и само за да се сдобият с него. Аз разбирам от добра стока. Покажа ли на купувачите Елиар, мога да пласирам дори и сакати в комплект с него.

— А какво правят в солните мини? — попита тя. — Можеш ли да ги опишеш?

Алтал се престори, че изтръпва от ужас, и каза:

— Бих предпочел да не правя това, ваше величество. На изток, във Векти, Плаканд и Екверо, осъдените на смърт престъпници молят да ги екзекутират, когато разберат, че ще бъдат изпратени в солните мини като наказание за извършени от тях убийства и други тежки престъпления. Изпращането в тези мини е много по-страшно от смъртната присъда. Ако един роб извади лош късмет, може да се измъчва и цели десет години в мините. Щастливците умират само след няколко месеца.

— Защо не ми опишете това по-обстойно? — Андина почти замърка.

Алтал започна да описва подробно живота в солните мини. Всъщност почти без преувеличения. Разказа за бързата загуба на зрението и за честите злополуки, при които щастливите роби веднага намираха смъртта си. Не пропусна да спомене и мрака, постоянния студ, праха и жестоките надзиратели и техните бичове.

— Накратко, убийците постъпват мъдро, когато предпочитат обесването пред изпращането на работа в мините — заключи той.

— Значи казваш, че изпращането в солните мини е съдба, по-злочеста от смъртта? — попита Андина и красивите й очи засияха.

— Така е — увери я Алтал. — Много, много по-злочеста.

— Струва ми се, че ще можем да се спогодим, господин Алтал. Значи, вие предложихте сто златни житни класа за всичките, нали така?

— Да, ваше величество, това е моето предложение.

— Съгласна съм. Стига да добавите и котката.

— Моля?

— Това мило малко котенце много ми хареса. Ако ми го дадете, смятайте, че сме се договорили и за останалото.