Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (17)

Глава 16

Лицето й бе все още лицето, изпълвало спомените му повече от две хилядолетия. Лице, изразяващо древно и спокойно съвършенство. Тя стана и зелените й очи проникнаха в душата му още преди закръглените й ръце да се протегнат към него и да го стиснат в страстна прегръдка.

Всичките му сетива бяха задействувани от близостта с нея и той потъна в целувката й.

Така и никога нямаше да узнае колко време е продължила прегръдката им. Притиснал я до себе си, чу познат звук, който го изпълни с почуда. Богинята, обитавала сънищата му, непрестанно го бе придружавала тук, в Дома, и животът и на двамата се бе превърнал в едно цяло. Много неща, които преди не бе успявал да си обясни, сега му станаха ясни.

— Правиш това, за да ми напомниш, че никога не сме се разделяли, нали? — попита я той.

— За какво говориш, Алтал?

— Та ти мъркаш, Еми.

— Разбира се, че не мъркам! — възкликна тя и мъркането спря. Алтал се усмихна мислено и запамети този факт. Значи тяхната игра очевидно още не бе приключила.

— Вероятно съм си въобразил — каза той, после пак целуна меките й съвършени устни и тя отново замърка.

 

 

— Говори ми, Алтал — каза тя, като го придърпа към себе си.

— За какво?

— Започваме да се увличаме.

— Стори ми се, че тъкмо това желаеш.

— Не сега, любими. По-късно ще разполагаме с неограничено време за това. Сега обаче главите ни трябва да са ясни.

Обля го гореща вълна от разочарование. Успя обаче да надвие чувствата си.

— Права си. Трябва да си поговорим.

Тя прокара пръсти през косата си и попита:

— За какво по-точно?

— Нали ти наистина си Двейя? Поне това ми каза, когато прекосявахме Магу.

— И ти дори си го запомнил. Изненадваш ме.

— Дръж се възпитано — каза й той по навик. — Това, което искам да разбера, е дали и останалите ще те възприемат така, или ти ще бъдеш Двейя за мен, но ще си останеш Еми за пред тях.

— Това би било малко трудно, Алтал. Вероятно бих могла да го направя, но — дали ще има смисъл?

— Тази ти външност е прекалено впечатляваща. На другите им предстои да вършат разни неща, върху които ще трябва да съсредоточат вниманието си. Дали твоят божествен облик няма да ги разсее?

Тя се засмя със сребърния си глас и го прегърна.

— Много си мил. — И отново го целуна. — Искаш да ме запазиш само за себе си, така ли?

— Как да ти кажа… — започна той. — Може и да си права, но все пак си заслужава да обсъдим този въпрос. На всеки ще му е много трудно да се съсредоточи, когато ти си пред взора му, Двейя.

— Благодаря ви, любезни господине — отвърна тя с престорена скромност.

— Не можеш ли да се държиш сериозно? Може да възникне проблем и е по-добре да обмислим нещата още сега. Андина и Лейта вероятно ще позеленеят от завист, когато те видят, а да се опитвам да обяснявам нещо на Елиар или Бейд, когато ти си наблизо, ще е равносилно на разговор със стена. Самата ти външност ще ги побърка.

— Не го правя нарочно, любими. С братята си съществуваме на различно равнище на реалността и това, изглежда, винаги проличава, дори когато се опитваме да го прикрием. Замислиш ли се за това, вероятно ще си спомниш, че то проличаваше на моменти дори и когато бях котката Еми. Любвеобилна съм по природа и това винаги се усеща.

— Все още продължавам да мисля, че може би ще е добре да се покриеш отново с козина, Еми. Така децата няма да изгубят способността си да разсъждават. Нещо, което едва ли ще им е по силите в присъствието на един несекващ изгрев.

— И това е едно от нещата, които трябва да бъдат преодолени, Алтал. Трябва да свикнат с мен. По-добре е новият ми облик да предизвика изненада у тях тук, а не някъде другаде в разгара на криза.

— Може пък и да си права — отвърна Алтал с известно колебание. — Няма ли да привлечеш прекалено силно хорското внимание, когато излезем от Дома? Струва ми се, че ще биеш твърде много на очи.

Тя повдигна рамене.

— В такъв случай пак ще се превърна в котката Еми.

— Това твоя идея ли бе, или брат ти е ти забранил да се появяваш навън в истинския си облик?

— Да ми забрани? — Гласът й изрази удивление, дори враждебност.

— Ами… все пак си е Бог.

— И аз съм богиня, Алтал, и никой не може да ми нарежда. Котката Еми я измислих аз, не брат ми. Използувам я, когато искам да остана незабелязана. Това желание би трябвало да ти е ясно. То е присъщо не само на твоята, но и на моята професия. Братята ми няма защо да знаят какво правя и така и не го узнават.

Тя се засмя и добави:

— Понякога наблюдавам Дейвос без да се усети.

— Много сте близки с Дейвос, нали?

— Не бих казала. Имаме различни интереси, така че няма много за какво да разговаряме. Поздравяваме се, когато се видим, и толкова.

— Навярно е много самотно да си бог.

— Не е. Винаги се радваме на компанията на собствените си мисли — каза тя и го погледна изпитателно. — А сега вече освен с мислите си разполагам и с теб, нали?

— Така е. И при това никога няма да се отървеш от мен — каза той. После се сети за нещо. — Я ми кажи, след като ти и братята ти сте съвършени, защо Дейва е решил да промени всичко? Каква изгода очаква от това?

— Всичко това започна много отдавна, Алтал — отвърна тя замислено. — Дейва наистина руши. Но той руши единствено нещата, които ние с Дейвос му позволяваме да руши. Това няма как да не понижи статута му. Превърнал се е във вехтошар на вселената, като събира около себе си онези, които ние отхвърлихме. В известен смисъл се е превърнал в Бог на Нищото и заради това блуждае самотен из пустотата и мрака. Дейвос изпитва щастие от съзиданието, а аз — от грижите за това, което е създал. В пустотата обаче няма щастие, така че когато Дейва се почувствува непоносимо самотен, издири Генд и му възложи да намери хора, с които да я запълни. Струва ми се, че брат ми направи грешка, когато се спря на Генд.

— На теб май ти е жал за него, Двейя. Нали?

— Малко ми е жал, наистина. Известна съм със своето мекосърдечие.

Алтал надникна през източния прозорец, видя, че утринната звезда е изгряла, и каза:

— Време е да събудим децата. — После се почеса по брадичката. — За отделните спални вероятно си права, съгласих се. Няма ли обаче да е разумно да има едно неутрално помещение, например столова, където да се срещат? Когато поставиш високи стени между хората-момчета и хората-момичета, те прекарват по-голямата част от времето си в мисли как да преодолеят тези прегради. Ако им позволим да се срещат тук по време на храна, за да общуват помежду си, биха могли да обърнат внимание на нещата, които си решила да им преподаваш. Такова едно общуване, контролирано, разбира се, би могло да помогне за сдържането на някои страсти. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— Идеята ти е много разумна, Алтал. Понякога ме изненадваш. Защо в такъв случай не се заемеш ти с устройването на столова в близост до спалните ни? Заеми се с тази работа, а аз ще те изчакам. По този начин може би донякъде ще ги подготвиш предварително за срещата с новата Еми.

— Права си.

— Да не забравя: тъй като наближава времето за закуска, има още нещо, което бих искала да ти кажа.

— Какво?

— Когато седна на трапезата, не искам да виждам риба.

— Бях останал с чувството, че обичаш риба.

— Еми обича риба, Алтал. Самата аз не мога да я понасям.

 

 

Алтал „направи“ за бъдещата столова доста луксозни мебели. Всъщност това не се оказа по-трудно от направата на груби маси и столове. Реши, че една по-приятна обстановка ще подтикне „децата“ да се отпуснат и да общуват свободно. Мислеше, че ако успеят да се сплотят преди отново да минат по подвижния мост, начинанията им ще се осъществяват по-лесно. За да им хареса още повече помещението, приготви закуска, достойна за крал.

Събуди ги, като почука на вратите им, а после зае позиция в коридора пред новата столова, подобно на нетърпелив ханджия.

— Побързайте — каза им, когато заизлизаха от спалните. — Еми ни очаква горе, а знаете много добре, че се дразни, когато закъсняваме.

— Тя няма ли да закуси с нас? — попита Елиар.

— Този път не — отвърна Алтал. — Помоли ме да предупредя всички ви, че вече не е Еми котката.

— Защо? — попита обидено Елиар. — Котката много ми харесва.

— След малко ще я видиш променена.

— Тя да не би да е приела истинския си облик? — попита със затаен дъх Лейта.

— Прие го — отвърна ентусиазирано Алтал. — Вече е самата Двейя и според мен ще трябва да положите доста усилия, за да свикнете с нея.

В същия миг Алтал усети как някой докосва мислите му.

— Боже мой! — възкликна Лейта и прехапа устна.

— Какво има? — попита Андина.

— Тя наистина ли изглежда така? — попита Лейта Алтал.

— Вероятно да. Имам набито око за подробностите.

— Боже мой! — възкликна отново Лейта.

— Какво имаш предвид, Лейта? — попита озадачено Андина.

— Пред нея ще приличаме на гарги, Андина!

— Нима наистина е толкова красива?

— Дори повече.

— Не може ли да разискваме този въпрос по време на закуска? — попита Елиар. Гладният му поглед шареше по претрупаната маса.

— Елиар е прав — каза Алтал — Нека изядем закуската си преди да е изстинала. После ще отидем горе и ще ви запозная с Двейя.

— Нещо нямам апетит — въздъхна Лейта.

 

 

След закуска всички нервно последваха Алтал по стълбището към кръглата стая на върха на кулата.

Двейя бе седнала на мраморната маса с ръка, небрежно положена върху Книгата. Бе облечена с бяла туника с древна кройка, която оголваше ръцете й до раменете. Косата й, с цвят на залез, бе спусната свободно върху гърба й. Съвършеното й лице бе загадка.

— Добро утро, деца! — поздрави ги тя.

Настъпи странно мълчание. Всички впериха поглед в нея.

— Нима ти наистина си нашата Еми? — попита най-сетне Гер.

— Да, Гер — отвърна му нежно тя. — Известно време се крих зад облика на Еми, но това вече не е необходимо, така че престанах да се крия.

После погледна към Алтал и продължи:

— Нашият славен вожд бе разтревожен от тази промяна. Бе убеден, че от моето съвършенство ще обезумеете.

Направи кратка пауза, сякаш се вслушваше в нещо. После каза:

— Странно. Струва ми се, че не чувам никакви лудешки брътвежи. Дали Алтал не е бил прав? Дали пък случайно не е недооценил способността ви да приемате реалността?

— Добре де, не бях прав — съгласи се неохотно Алтал. — Не е необходимо да го натякваш.

— Естествено. Натякването е по твоята част, нали?

— Ти наистина ли си сестра на Бога? — попита Бейд с треперещ от благоговение глас.

— Зависи от гледната точка, Бейд — отвърна Двейя с лека усмивка. — Спрямо мен Дейвос е брат на Богинята. Уверена съм, че той възприема връзката между нас иначе, но това си е негов проблем, нали? И тримата — Дейвос, Дейва и аз — възприемаме действителността от леко различаващи се позиции. От моя гледна точка Дейвос създава разни неща, за да има какво да обичам, а Дейва изхвърля боклука.

— Това са много любопитни определения, уважаемо божество — отбеляза Лейта. — Споделяли ли сте ги в последно време с братята си?

— Това би било чиста загуба на време, Лейта. И двамата ми братя са твърде впечатлени от собствените си личности, за да могат да възприемат нещата такива, каквито са.

Двейя изгледа присъствуващите и леко присви очи.

— Виждам, че вече привикнахте към новата обстановка, така че може би няма да е зле да се заемем с работа. Алтал, направи малко мебели. Няма защо да не поживеем при известни удобства.

— Ей сега, Двейя.

— Уважаемо божество, не бихте ли могли да си сложите на лицето малко лунички? — попита Лейта. — Иначе вашето съвършенство много ще измъчва и клетата Андина, и самата мен.

— Ние всъщност не се конкурираме, Лейта — любезно каза Двейя.

— Това съвсем не бе светски отговор — промърмори Андина.

 

 

— Как да се обръщаме към вас? — попита Бейд, след като всички седнаха на удобните столове, направени от Алтал.

— Трудно ли ти е да произнесеш името „Двейя“, Бейд? — попита Лейта с престорено любопитство.

— Някои наши ордени смятат, че е забранено да се произнася името на Бога — обясни Бейд.

— Грешат — каза му Двейя. — Дребните умове се опитват да прикрият незначителността си с безсмислени формалности и безкрайни спорове за още по-безсмислени баналности. Ти си се издигнал над тези неща, братко Бейд, иначе нямаше да си тук. Имам си име и те моля да го използуваш. Много е досадно, когато някой впери взор в небесата и каже: „Боже мой!“ С братята ми не можем да разберем към кого точно от трима ни се обръща — каза Двейя и се засмя. — Спомням си, че по този повод в Плаканд възникна нова религия. Когато и тримата се обърнахме едновременно към един жрец, той прие това за откровение и скоро в Плаканд започнаха да се появяват триглави идоли.

— Някои ордени отричат изображенията на Бога — смутено каза Бейд. — Казват, че никому не е по силите да види неговия лик.

— Добре де, Бейд, ти ме виждаш, нали? — попита Двейя. — Ще призная, че статуите много-много не ни вълнуват. Ако изключа онова чудовищно изображение в храма в Магу, естествено.

Двейя направи кратка пауза, без да вдига ръка от Книгата. После каза:

— Струва ми се, че избързваме. Най-добре ще е нещата да вървят по естествения си ред и всички да започнем от една и съща отправна точка. Между другото, и тримата — Дейвос, Дейва и аз — съществуваме открай време и рядко е имало въпрос, по който да сме на едно мнение.

— Искаш да кажеш, че Боговете воюват помежду си? — попита Елиар.

— Ние сме само трима, Елиар, така че трудно би могло да се говори за война. Докато съществувахме само тримата, различията ни водеха в някои случаи само до интересни спорове, но до нищо повече. Винаги се държахме много възпитано един с друг, когато се срещахме, което не ставаше често, и с това всичко приключваше. Нещата обаче напълно се промениха, когато се появи човекът. Останалите създания възприемат света такъв, какъвто е. Впрочем, така го възприема и по-голямата част от човечеството. Има обаче едно малцинство от хора, изпълнено с желанието да прави промени. Някои от тези промени са добри, а други не. Природата на човеците обаче ги кара да ги правят, за да проверят какъв ще е резултатът.

— Кога се случи всичко това? — попита Бейд.

— Ако става дума за споровете, те се водят открай време. Човекът обаче се появи на света преди около десет хиляди години. Търсеше открити пространства, на които да сее жито. Вероятно нищо не промени света толкова силно, колкото го промени пшеницата. Тя осигури оцеляването на човека и му даде възможност да се задържи по-дълго време на едно и също място, така че той се зае с построяването на села и градове. Така възникна цивилизацията. Първите хора дойдоха от юг, откъм Меуза и Плаканд. В прародината им имаше обширни тропически гори. Мисълта, че ще трябва да изсекат огромните дървета с каменни брадви, за да открият простор за селскостопански земи, никак не им се стори привлекателна. В търсенето на открити пространства се отправиха на север.

— Това преди десет хилядолетия ли се случи? — попита Бейд.

— Да. Приблизително. Тогава хората не разполагаха с добри календари, а пък аз и братята ми не обръщаме особено внимание на времето. Случи се така, че един от първите заселници в Медио бе Генд. Той имаше много високо мнение за себе си и това дразнеше племенния му вожд, така че когато трябваше да се свърши някоя особено мръсна и неприятна работа, вождът винаги се сещаше за него. Колкото и да се стараеше Генд да изпълнява съвестно заповедите на вожда, той никога не намираше работата му за удовлетворителна. Постепенно неприязънта на Генд към вожда, подобно на старателно поливано растение, прерасна в люта ненавист. Това е тъжна история, повтаряла се многократно през вековете. Раздутото самочувствие на Генд понякога му пречеше да разбере абсурдността на собствените му действия. Струва ми се, че ако той бе способен да се присмее над самия себе си, нещата щяха да се развият другояче. Генд обаче бе лишен от тази способност и именно заради това стана плячка на Дейва. Това не му отне много време. Дейва предложи на Генд слава, власт и безсмъртие и Генд охотно ги прие. После, за да закрепи още по-силно властта си над душата на Генд, Дейва го отведе в Нагараш и там го поквари още повече.

— Само не и там! — възкликна уплашено Лейта.

— А къде другаде можеше да го отведе? — попита Двейя. — В края на краищата центърът на властта на Дейва се намира в Нагараш.

— Не си спомням да съм чувал за този град — каза Елиар.

— Нагараш се намира в Некверос — каза Лейта. — Намира се дълбоко под земната повърхност и е неописуемо ужасно място.

— Става ужасно само по желанието на Дейва, Лейта — поправи я Двейя. — Дейва се опита да пороби Генд и заради това му даде всичко, което той поиска. Колкото до самия Генд, той възприе Нагараш като изключително приятно място. В началото Дейва едва ли не слугуваше на Генд, но след като плени душата му, нещата се промениха. Ходът на времето не означава нищо в Нагараш, а Дейва има безкрайно търпение. Когато Генд напусна Нагараш, вече бе слуга. Господарят бе Дейва.

— Очите му наистина ли горят така, както когато се яви в съня ни в Авес? — попита Елиар.

— Да — отвърна Алтал. — Генд може да осветява пътя си и в най-гъстата гора само с помощта на очите си.

— Това е Знакът на Дейва — каза Бейд.

— Не съвсем — възрази Двейя. — Огънят в очите на Генд си е негов собствен, а не на Дейва. Както и да е, след като установи пълен контрол над Генд, Дейва го изпрати в Медио със същата задача, която Ножът възложи на Алтал.

— Да търси? — попита Алтал. — Какво трябваше да търси?

— Това, което трябваше да търсиш и ти, мили — отвърна Двейя. — Дейва се нуждаеше от някои хора, и изпрати Генд да ги издири. Ние вече се срещнахме с тях, така че ги познавате.

— Пехал и другите?

— Да. Пехал бе първият и неговото спечелване не представляваше особена трудност. Генд напусна Нагараш и се завърна в Медио преди около девет хиляди години. Тогава Пехал бе убиец, навъртащ се около селата в централната част на Медио. Убиваше заради дрехи, заради храна, заради оръжие, заради какво ли не. Понякога убиваше и хора, които не притежаваха нищо. Ако беше гладен.

— Не говориш сериозно! — възкликна Андина.

— Андина, в онези времена това бе нещо съвсем обичайно, а Пехал бе абсолютен дивак. С помощта на своята Книга Генд подчини този скот и след това го спечели на своя страна с помощта на развлечения, за които е по-добре да не говорим тук.

— Ти виждал ли си този Пехал, Алтал? — попита Гер.

— С Еми се срещнахме с него в Арум, когато търсех Ножа — отвърна Алтал. — Не останах с чувството през тези хилядолетия да е станал по-добър.

— Трябвало е да го убиеш, ако си имал такава възможност.

— Беше ми наредено да не го правя. Доколкото разбрах, убийството му не влизаше в плановете на Еми.

— Чудесно знаеш, че причината бе съвсем различна — каза Двейя.

— Права си, мила — отвърна смирено Алтал. — Кой бе следващият, когото Генд вербува, след като установи контрол над Пехал?

— Следващият бе Хном — отвърна тя. — Това обаче стана след като медите заселиха Векти, Плаканд и Екверо. Дотогава изминаха хиляда и петстотин години, обаче Генд е търпелив и изчака. Хном живееше в Екверо, в град Ледан, и бе известен мошеник. Търгуваше главно с лен, но в балите с лен, които продаваше, имаше твърде много обикновени плевели. Накрая жителите на Ледан го изгониха от града и известиха и съседните градове, че на този човек не може да се има доверие. Пред Хном се затвориха всички порти, а през това време шансовете за оцеляване на човек, прокуден от обществото, бяха много малки. Генд и Пехал го откриха в един върбалак до езерото, вече умиращ от глад. На Генд въобще не му бе трудно да го вербува, тъй като Хном нямаше при кого да отиде.

— Спомням си, че продаваше паници и тенджери в Авес, когато го видяхме с Алтал — вметна Елиар.

— Само се правеше, че продава паници и тенджери — поправи го Алтал. — Всъщност задачата му бе да ни следи.

— Хном е голям хитрец и може само за миг да променя изражението и говора си — каза Двейя. — Може да бъде много мил и очарователен, обаче само един глупак би му се доверил.

— Историята става много интересна! — възкликна Гер. — Кой е следващият от лошите, вербувани от Генд?

— Гелта.

— Онази с желязната ризница, дето конят й беше стъпил върху облаците?

— Точно тя. Преди шест хиляди години беше вожд на войнствен род в Ансу.

Бейд се намръщи и попита:

— Това не е ли малко странно? Доколкото ми е известно, в Ансу мъжете не възприемат жените като човешки същества.

— Ти вече я видя, Бейд — напомни му Двейя. — Едра е като мъж и много свирепа. Тя е простовата жена със сипаничаво лице и голям нос. Израснала е сред войниците на баща си и разсъждава повече като мъж, отколкото като жена. Проляла е много кръв, за да извоюва престола си, и всеки човек, който е повдигал въпроса за нейния пол, не е доживявал да види залеза.

— И как успя Генд да вербува такава жена? — попита Бейд.

— Предложи й власт, Бейд. Гелта обича много неща, но жаждата за власт е най-силната й страст. Генд й предложи царства и владения, ако в замяна му даде душата си, и тя се съгласи. При това бе убедена, че е сключила изключително изгодна сделка.

— Кой е следващият? — попита Елиар.

— Изминаха цели хиляда години преди да открие следващия — отговори Двейя. — След религиозните войни и упадъка на Медио започна възходът на дейканската империя. В началото на шестото хилядолетие в град Дейка живееше жрец, почитащ екверския бог Апвос. Казваше се Арган и не криеше несъгласието си с първожреца относно някои много заплетени проблеми на астрологията. Накрая първожрецът му заповяда да се покае, но Арган не се подчини. Тогава първожрецът използува властта си и изгони Арган от храма.

— За Бога, та това е ужасно! — възкликна Бейд.

— И Арган мислеше така. Животът му бе лишен от смисъл и той бе обзет от абсолютно отчаяние. Генд го вербува със същата лекота, с която се откъсва презрял плод.

— Има ли наистина бог на име Апвос? — попита Гер.

— Това име е вариация на „Дейвос“ — обясни Двейя. „Апвос“ означава „Бог на водата“ така, както „Хердос“ означава „Бог на добитъка“. Погледът на медите е обърнат към небето. На екверците — към езерата им. На вектите и плакандците — към техните стада овце и крави. Използуват различни имена, но имат предвид един и същ бог.

— Това известно ли им е?

— В действителност, не — отвърна Двейя и повдигна рамене. — Мен например ме наричат с поне десетина имена, откакто започна всичко. Както и да е, последният човек на Генд живееше в Регвос преди около три хиляди години. Има дарбата на Лейта.

— Не бих я нарекла „дарба“ — възрази Лейта.

— Коман е на друго мнение. Регвос е размирна земя. Била е колонизирана от остосите, обаче почвата не я бива, а и златото там е малко.

— Все още има няколко наши селища по крайбрежието й — добави Андина. — Разходите по тях са много по-големи от приходите. Те са бреме за хазната.

— Коман използуваше дарбата си, за да научава тайни, които после продаваше — продължи Двейя. — Срещата му с Генд бе случайна и това, което Коман видя в главата на Генд, много му хареса. Не се наложи да го вербуват, той предложи услугите си доброволно. — Двейя й се усмихна. — Алтал постъпи ужасно с клетия Коман, когато го срещнахме. От всички ви Лейта най-добре ще оцени чувството му за хумор.

— Еми ме предупреди, че Коман ще се опита да се вмъкне в мислите ми — поясни Алтал. — Каза ми, че за да не го допусна там, е най-добре да почна да броя, като обаче наруша естествения ред на числата: например, като броя „едно, две, три, седемнадесет, девет, четиридесет и три“ и така нататък. За да стане по-забавно, добавих и дроби: седем цяло и пет осми, деветдесет и две и дванадесет тридесети и така нататък. Странно, но Коман не успя да оцени шегата ми.

Очите на Лейта внезапно се разшириха и тя потрепери.

— Алтал, моля те! Обещай ми, че никога няма да ми погодиш този номер!

— Това наистина ли би било толкова неприятно? — обърна се Анди на към приятелката си.

— Направо ужасно! — Лейта пак потрепери. — Алтал, как реагира Коман, когато направи това с него?

— Тръгна по пътя и започна да си говори сам. Използуваше доста цветист език.

— Не е ли време за обяд? — внезапно попита Елиар.

— Минаха само няколко часа, откакто закусихме — напомни му Андина. Гласът й бе изпълнен с учудваща доброта. Нямаше и следа от обичайната надменност или враждебност, които проявяваше към младия арумец.

— Знам, че на останалите може би ви е досадно от това, че непрестанно говоря за храна — каза Елиар, сякаш се извиняваше. — Работата е там, че просто не мога да се сдържа. Само час след като съм ял, отново изпитвам вълчи глад.

— Няма ли да е по-добре да натъпчеш джобовете си с храна? — попита Гер. — По този начин винаги ще имаш нещо за хапване подръка, когато огладнееш.

Елиар го изгледа смаяно.

— Не мога да направя това, Гер! Да се храня сам пред вас би било страшно невъзпитано.

Андина избухна в смях, който запълни кулата като музика.