Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (48)

Глава 47

Когато двамата с Гер напуснаха странноприемницата на Набжор и тръгнаха на изток, Алтал бе малко объркан. Променянето на миналото се бе оказало успешно. Дори може би твърде успешно. Не бяха променили кой знае какво, но определено бяха задвижили някои неща, които Алтал не можеше напълно да осмисли.

— Много си се умълчал — каза Гер, докато яздеха през гората.

— Просто съм малко напрегнат — отвърна Алтал. — Може би са се отворили някои врати, които не искахме да се отворят.

— Еми ще има грижата за тях.

— Не съм съвсем сигурен. Имам чувството, че това ще е моя грижа.

— Колко време ще продължи тази разходка? — попита Гер. — Знаеш, че е достатъчно да извикаме Елиар, за да си бъдем след миг у дома.

— Мисля, че не трябва да го викаме, Гер. Имам чувството, че се случиха някои неща, които не бива да пренебрегваме.

— Какви например?

— Не знам. Точно затова съм напрегнат.

— Сподели ли това с Еми?

— Все още не съм, но и това ще стане. След ден-два.

— Пак ще ти се карат, Алтал.

— Няма да ми е за пръв път — отвърна Алтал. — Струва ми се, че вече променихме достатъчно голяма част от миналото, Гер. Измамихме Генд, запазих наметалото си и отгоре на всичко откраднахме Книгата на Дейва. Според мен не бива да променяме нищо повече. Последния път се случи нещо, което трябва да се случи и сега. Ако не се случи, цялата тази работа може да се стовари върху нас.

— Сигурен ли си, че в кръчмата на Набжор не си пил от чашата, предназначена за Генд? Думите ти не звучат особено смислено.

— Ще разберем това после.

Над гъстите гори на Хуле започна да се зазорява. Алтал и Гер продължиха да яздят сред гигантските дървета.

— Пази се от вълци — внезапно каза Алтал.

— Вълци ли? — попита изненадано Гер. — Не бях чувал, че в Хуле има вълци.

— Сега има. Сега сме в едно различно Хуле, Гер. Това не е страната, която познаваш. Сега е много по-дива, отколкото ще е в бъдеще. Вълците не би трябвало да ни плашат, тъй като имаме коне. Все пак няма да е зле да си отваряш очите и ушите.

— Значи навремето пътешествието ти е било по-вълнуващо, така ли?

— Да. Но не и по-опасно. Да продължим, Гер. Ако Набжор изпълни това, което му заръчах, ще мине доста време, докато Генд се събуди и разбере какво сме направили. Искам обаче да се отдалечим колкото се може повече от него. За всеки случай.

— Че какво би могъл да ни направи?

— Ами например да изправи пред нас една армия. Не забравяй, че в това конкретно време той все още има на свое разположение Пехал и Гелта.

— Не се бях сетил за това.

— Знаех си.

— Да пришпорим конете тогава.

 

 

Когато навлязоха в кагверските планини и завиха на север, дърветата се разредиха. Движеха се съвсем близо до пътя, който Алтал бе изминал преди две хиляди и петстотин години.

Въздухът ставаше все по-студен. През една хладна нощ, когато седяха до огъня, Алтал видя в нощното небе нещо познато и каза:

— Според мен вече сме близо, Гер.

— Така ли?

Алтал махна на север.

— Това е огънят Господен. Не съм съвсем сигурен, но мисля, че предстои да се случи едно от тези неща, които се случиха и предишния път.

— Ще се радвам, ако ми обясниш малко по-ясно какво предстои да видим.

— И аз бих се зарадвал да го науча, ако знаех. Надявам се да го разпознаем, когато се случи.

— Надявам се и аз. Зимата наближава, а все още сме много далеч от къщи.

— Ще стигнем там навреме, Гер — увери го Алтал. — В това съм съвсем сигурен. Не забравяй, че вече съм минавал по този път.

Непосредствено преди изгрев ги събуди човешки глас. Глас, който Алтал помнеше.

— Не се тревожи — тихо каза той на Гер. — Това е лудият, за когото разказвах на Гости. Не е опасен.

Лудият бе прегърбен старец, който се подпираше на тояга. Косата и брадата му бяха бели и бе облечен в животински кожи. Лицето му бе сбръчкано, а очите му бяха хитри. Говореше звънко на език, който Алтал не успя да разпознае.

— Здравейте — каза Алтал на лудия. — Нямаме лоши намерения, така че не се безпокойте.

— Кои сте вие? — попита старецът и вдигна тоягата с две ръце, готов да се отбранява.

— Пътници. Заблудихме се.

— По нашите краища няма много пътници — каза старецът и отпусна тоягата. — Не харесват небето ни.

— Видяхме небесния огън. На какво се дължи?

— Казват, че е предупреждение. Някои мислят, че светът свършва на няколко километра на север оттук и че Бог през нощта запалва небето, за да предупреди хората да не се доближават.

Алтал се намръщи. Лудият старец не изглеждаше толкова луд, колкото последния път. И външността му не бе съвсем същата.

— Струва ми се, че не сте съвсем съгласен с тези, които мислят, че някъде тук се намира краят на света — отбеляза Алтал.

— Хората могат да вярват във всичко, в което им се вярва — повдигна рамене старецът. — Те грешат, не ще и дума, но това не е моя работа, не сте ли съгласен?

— С кого разговаряхте преди малко? — попита Алтал, като се опита да вкара разговора в някогашното русло.

— Със себе си, естествено. Да не би да виждате тук други хора? — каза старецът. След това се изправи и с безразличие захвърли тоягата си. — Нищо няма да се получи, Алтал — каза старецът. — Ти промени твърде много неща. Разговорът ни няма да протече както предишния.

После се усмихна лукаво и добави:

— Разбира се, последният ни разговор се получи доста глупав. Сега обаче имаме по-важни неща за изясняване. Когато се върнеш в Дома и видиш сестра ми, кажи й, че я обичам. С Двейя не можем да постигнем съгласие за твърде много неща, но въпреки това я обичам. Кажи й, че този път трябва много да внимава. Целият този ваш план е безспорно умно измислен, но е много опасен. Нашият брат е достатъчно хитър и вече е разбрал какво гласите, така че няма да позволи на Двейя да постигне намеренията си, без да й окаже съпротива.

— Ти да не би да си… — заекна Алтал.

— Нима не можеш да приемеш очевидното, без да задаваш идиотски въпроси, Алтал? Мислех си, че Двейя е успяла да те превъзпита поне в това отношение.

— Пак теб ли срещнах и предния път?

— Естествено. Двейя те очакваше в Дома, а тя не обича да я карат да чака. Нима още не си забелязал това? Ти се нуждаеше от някой, който да те упъти, и аз дойдох тук и те упътих. Това е част от работата ми. Пътят вече ти е известен, така че сега ще ти дам няколко съвета.

— Съвети ли? За Божи заповеди ли става дума?

— Няма такива работи, Алтал. Решенията трябва да ги вземеш ти. И да понесеш последствията им, естествено.

— Двейя непрекъснато ни заповядва.

— Това ми е известно. Тя се опитва дори и на мен да заповядва. В повечето случаи обаче не й обръщам внимание.

— В такива случаи не се ли вдига голяма шумотевица? — попита Гер.

— Става доста шумно, разбира се, но това е част от забавлението. Двейя е ужасно мила, когато избухва, така че от време на време обичам да я дразня. Играем с нея тази игра от много време, но това всъщност си е наше семейно занимание, което не ви засяга.

Внезапно лицето на стареца стана много сериозно.

— Ти все още не си се сбогувал с Генд, Алтал. Предстои ти да го срещнеш още веднъж, така че е добре да се подготвиш за това.

— Какво ще трябва да направя?

— Ще трябва да решиш сам. Когато реши да се завърнеш в миналото и да промениш някои неща, ти едновременно промени и други. Планът ти беше наистина много умен, признавам, но и крайно опасен. Когато Генд се яви при теб, ще е толкова отчаян, че ще отвори врати, които не трябва да бъдат отваряни, и ти ще трябва да му отговориш със същото. Ако се позамислиш малко, ще се сетиш какво трябва да се направи. Моля те да бъдеш много внимателен. Заделих много време и усилия за това място и не бих искал да го обезсилиш.

— Да го обезсиля?

— Думата наистина не е съвсем точна, но пък изобщо не съществува дума, за да опише това, което ще се случи, ако не си внимателен. На твое място точно сега не бих докосвал тези врати. Ти ги използуваш, за да променяш действителността и за да разместваш някои неща, които е по-добре да не се докосват. Една смяна на годишните времена точно в този момент не би била уместна.

— Размишлявах по този въпрос още преди да напуснем Хуле.

— Ти успя да налучкаш правилно поне някои неща. Последния път пристигна в Дома в началото на зимата. На твое място не бих променил това. За всяко нещо си има време и сезон, и колкото е по-важно това нещо, толкова по-ключово значение придобива времето. Разбирам, че не искаш да пристигнеш късно в Дома, но и подраняването е опасно.

— И аз така си помислих. Ще имам грижата да пристигнем в Дома точно в същото време.

— Добре — каза старецът и го погледна изпитателно. — Не мога да разбера защо Двейя не одобрява наметалото ти. На мен лично много ми харесва.

— И на мен винаги ми е харесвало.

— Склонен ли си да го продадеш?

Алтал се поколеба.

— Все едно не съм казал нищо, Алтал. Няма повече да повдигам този въпрос. Има обаче нещо, което е много важно за мен.

— Кое?

— Искам да се държиш добре със сестра ми. Ако я разочароваш или нараниш, ще те държа лично отговорен. Ясен ли съм?

Алтал преглътна и кимна.

— Радвам се, че се разбрахме. Приятно ми беше, че си поговорихме, Алтал. Пожелавам ти приятен ден — каза старецът и се отдалечи с пъргави стъпки, като си подсвиркваше.

— Виж, такива неща наистина не се случват всеки ден — каза Гер с разтреперан гласец. — Ти каза, че навярно ще се случи нещо важно, когато се прибираме у Дома. Това ли имаше предвид?

— Не виждам как може да ни се случи нещо по-важно от това.

— Не е ли добре да се обадим на Елиар и да го помолим да предаде на Еми, че малко ще закъснеем?

— Не — отвърна Алтал. — Старецът каза „съвет“, но разбрах какво иска да ни каже. Каза ни засега да стоим по-далеч от вратите, а вероятно и от прозорците. Този път няма да рискувам.

— Не смяташ ли, че Еми ни е наблюдавала от прозореца?

— Сигурно. Тя обича да ме държи под око. Хайде да си прибираме нещата и да се махаме оттук. Чака ни дълъг път и не бива да закъсняваме.

Закусиха набързо и продължиха към пропастта, която Алтал по навик все още възприемаше като края на света.

— Мислех, че това дърво е мъртво, Алтал — каза Гер и се намръщи. — Сега не ми се вижда мъртво.

Алтал вдигна очи. Дървото все още бе изкривено и бяло като кост. Сега обаче бе украсено с корона от прекрасни червени и златни есенни листа.

— Предния път не беше такова, нали? — каза Гер.

— Не беше — отвърна Алтал озадачено.

— Как е успяло да се съживи?

— Нямам представа, Гер.

— Дали това означава нещо?

— Не знам. Но вече има още нещо, за което трябва да се тревожа.

— Дали да не спрем тук и да не изчакаме нещо да се случи?

— Нямаме време. Да вървим — каза Алтал и пришпори коня си на изток, към ръба на пропастта.

— Сега северът изглежда различен — каза Гер. — От Дома изглеждаше другояче.

— Сега няма лед — каза Алтал.

— Вярно, че няма. Какво стана с всичкия този лед, който се намираше на север?

— Още не се е образувал. Все още се намираме в миналото, в „тогава“. Колкото до „сега“, то ще настъпи след две хилядолетия и половина. Добре ме нареди ти. Тези игри с времето могат съвсем да те объркат.

— Точно затова са забавни — усмихна се Гер.

— На мен досегашните забавления ми стигат — отвърна Алтал. — Оглеждай се за зайци и лалугери. Не взехме много храна, така че ще трябва да си я набавяме сами.

Привечер — тъкмо заобикаляха една голяма канара — видяха в една малка борова горичка огън.

— Трябва да внимаваме с този огън — каза Алтал. — Той е нещо ново. Онзи път го нямаше.

Отидоха до огъня, но не видяха никого.

— Кой е наклал този огън, Алтал? — попита Гер. — Огньовете не се появяват сами.

От огъня се разнесе познато ухание, което наведе Алтал на едно предположение.

— Вечерята е готова, Гер — каза Алтал. — Добре е да я изядем сега, преди да е изстинала. Знаеш, че Еми не обича да закъсняваме за вечеря.

Гер го погледна озадачено, после очите му се разшириха.

— Знаеш ли, Еми понякога е толкова умна, че чак ме дразни — каза момчето. — Иска да ни даде да разберем, че ни е видяла как разговаряме с брат й, без самата тя да се появява тук, и заради това ни поднася вечеря.

— Но пък съвсем определено успя да привлече вниманието ни — каза Алтал и слезе от коня си. — Хайде да хапнем.

— Съгласен съм — каза Гер. — Всъщност отдавна съм съгласен.

Храната бе вкусна, а до огъня бяха оставени няколко торби с припаси. Алтал и Гер се наядоха до насита. Отдавна не бяха яли свястна храна, така че въодушевлението им бе съвсем разбираемо.

После продължиха по ръба на края на света. Мина седмица и есента започна неумолимо да преминава в зима. Един ден след вечеря Гер погледна на север и попита:

— Не ти ли се струва, че огънят е необикновено ярък?

— Защо пък да не го огледаме по-добре? — попита Алтал.

— Наистина, защо пък не? — съгласи се Гер.

Напуснаха лагера тъкмо в момента, когато започна да изгрява луната, и се доближиха до края на света.

Луната нежно галеше с лъчите си разположените далеч: под нея мъгляви облаци и те сияеха. Алтал и преди бе наблюдавал тази гледка, но сега тя му се стори различна. През нощния си поход луната изпива цветовете на земята, морето и небето, но не й бе по силите да изпие Божествения огън. Движещите се многоцветни вълни небесна светлина оцветяваха горната повърхност на облаците. Омаяни от играта и блясъците на цветните светлини, Алтал и Гер лежаха на меката кафява трева и наблюдаваха как небесният огън ухажва луната.

В този момент нейде далеч зад кагверските планини се раздаде мелодичната песен на Ножа на Елиар. Алтал се усмихна. Този път всичко бе различно.

Тази нощ заспа лесно. Божественият огън, изпълнил северното небе, съчетан с песента на Ножа, раздаваща се от гората, създаваше усещане за цялостна хармония и им се стори, че всичко е такова, каквото трябва да бъде. Някъде призори мислите за огъня и песента бяха приглушени от едно Видение.

 

 

Косите й бяха с цвета на есента, а от съвършенството на тялото й сърцето го заболя. Тя бе облечена в къса древна туника и есенната й коса бе грижливо сресана. Със съвършеното си спокойствие чертите й изглеждаха някак неземни. По време на неотдавнашното си пътуване из цивилизованите южни земи той бе видял древни статуи и му се стори, че лицето на посетителката на неговите сънища напомня по-скоро лицата от миналото, а не тези на хората, сред които живееше.

Веждите й бяха широки и прави, а носът й не нарушаваше изяществото на челото й. Устните й бяха чувствени и извити и наподобяваха зрели череши. Очите й бяха големи и много зелени. Стори му се, че с тях тя надникна чак в душата му.

На тези устни се появи лека усмивка и тя протегна ръка към него.

— Ела. Ела с мен и аз ще се погрижа за теб.

— Иска ми се да дойда — чу той собствения си глас и се ядоса на самия себе си. — Иска ми се да дойда, обаче трудно ще се освободя.

— Ако дойдеш с мен, никога няма да се завърнеш — каза тя с мелодичния си глас. — Ще вървим заедно сред звездите и щастието никога вече няма да ти изневерява. Дните ти ще бъдат изпълнени със слънце, а нощите ти — с любов. Ела с мен, мили мой, и аз ще се погрижа за теб.

След тези думи му даде знак да я последва и го поведе. Той тръгна с нея и двамата се разходиха сред облаците, а луната и небесният огън ги приветствуваха и благословиха тяхната любов.

 

 

Когато на сутринта се събуди, сърцето му бе изпълнено от щастие.

 

 

Дните започнаха да стават все по-къси, а нощите — все по-студени. Алтал и Гер продължиха да вървят на североизток и след седмица се озоваха в местност, която им се стори много позната.

— Вече сме доста близо до Дома, нали? — попита Гер.

Алтал кимна утвърдително.

— Ще пристигнем там приблизително утре по обяд. Ще изчакаме обаче известно време преди да влезем.

— Защо?

— Предния път минах по подвижния мост на Дома чак когато настъпи вечерта. Сега ще влезем в същия час. Генд използува тези Видения открай време, и те до едно се стовариха върху главата му. Струва ми се, че съществува нещо, на което не му е приятно, когато започнем да си играем с неща, които вече са се случвали. Точно затова ще се постарая да възпроизведа колкото се може по-точно това, което направих при предишното си идване. Ще стъпвам по същите места, ще почесвам носа си в същите моменти и така нататък. Каквото и да е това нещо, което не обича хората да се бъркат в миналото, ще се опитам да си спечеля неговата благосклонност. Влезем ли в Дома, ще сме в безопасност. Докато обаче сме извън него, ще трябва да сме много предпазливи.

Стигнаха Дома късно следващата сутрин. Алтал внезапно осъзна, че не го е поглеждал отвън от доста време. Знаеше, че е много по-голям, отколкото изглежда на пръв поглед. Самото му разположение — намираше се върху скала, свързана с платото с подвижния мост — навеждаше на мисълта, че е откъснат от света. Алтал бе сигурен, че дори светът да изчезне, Домът ще остане на мястото си.

Слязоха от конете и седнаха на скалата, зад която Алтал се бе укривал преди двадесет и пет века.

По обяд по моста дойдоха Андина и Лейта. Носеха голяма кошница.

— Време е за обяд — каза Лейта.

— Еми да не би да ни се сърди? — попита разтревожено Гер.

— Не — отвърна Андина. — Нещо повече, изглежда много доволна от развитието на събитията.

— Двейя иска да изчакате известно време преди да минете по моста. Часът за това още не е настъпил — каза Лейта.

— Знам — отвърна Алтал.

— Наблюдавайте прозореца на кулата — продължи Лейта. — Бейд ще ви даде знак с фенер, когато дойде времето да влезете. И това е част от работата му.

— Това не го знаех — призна Гер.

— Не си ли спомняш, че Ножът му нареди да „просветлява“?

— С това ли намери да се шегуваш?

— Нима бих си позволила такова нещо? — каза тя и се усмихна. — Клетият Бейд заби поглед в земята още когато видя как разговаряте с брата на Двейя. Съвсем не очакваше такова нещо.

— И аз не очаквах — отвърна Алтал. — Ще трябва да проведем един доста дълъг разговор с Еми по този въпрос. Сигурен съм, че тя и предния път знаеше кой е смахнатият старец, но изобщо не си направи труда да ми обясни. А вие, момичета, защо не се приберете? Тук е доста хладно.

Алтал и Гер се нахраниха и започнаха да наблюдават прозореца на кулата.

Чак когато слънцето се сниши, в прозореца блесна светлина.

— Хайде, Гер — каза Алтал и се изправи. — Да се прибираме.

— Готов съм — каза Гер.

Минаха по моста с конете и влязоха в двора. Елиар ги чакаше.

— Аз ще се погрижа за конете — каза младежът. — Еми иска да ви види в кулата. Вземете Книгата на Генд.

— Разбира се — каза Алтал. — Гер, вземи Книгата.

Тръгнаха по стълбите към кулата.

Двейя ги чакаше на горната площадка. Алтал усети как сърцето му се сви — не си бе давал сметка колко много му е липсвала.

— Носите ли Книгата? — попита тя.

— Съжалявам, Еми, но се наложи да я използуваме за подпалки — отвърна той.

— Много смешно!

— Тук е, Еми — каза Гер и потупа кожената чанта, която носеше през рамо.

— Чудесно. Качи я горе, но засега не я изваждай.

После прегърна силно Алтал и прошепна:

— Не ме напускай повече!

— Няма, Еми, стига да зависи от мен — обеща той.

— Можем ли да видим Книгата? — попита любопитно Гер, когато влязоха в стаята.

— Не — каза Двейя. — Това не е необходимо.

— Двейя! — опита се да възрази Бейд.

— Не искам дори да я докосваш. Още по-малко пък да прочетеш нещо от нея. Донесохме тази книга тук, за да я унищожим, не за да я четем.

— Какво да правя с нея, Еми? — попита Гер.

— Захвърли я под леглото — спокойно отвърна тя.

— Защо не се отървем веднага от това ужасно нещо? — попита Андина.

— Ще изчакаме да настъпи сутринта, мила — отвърна Двейя. — Ще ни трябва много дневна светлина, когато съберем Книгите на едно място. Искам всички следи от мрак да са изчезнали, когато го направим.

— Много си жестока, Двейя! — укори я Бейд.

— Тя просто те защитава, Бейд — каза Лейта. — Твоят глад за книги й е добре известен. В Книгата на Генд има неща, които е по-добре да не знаеш.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че знаеш какво пише в нея?

— Само в най-общи линии, Бейд. Иначе гледам да стоя колкото се може по-далеч от това нещо.

— Този разговор няма да ни доведе доникъде — каза Двейя. — Не е ли по-добре да слезем да вечеряме?

— Не е ли по-добре да остана тук и да пазя Книгата, Еми? — попита Елиар.

— Защо?

— Добре е някой да остане тук и да я наглежда. Ами ако Генд се опита да се вмъкне тук и да си я прибере?

— Генд може да проникне в този Дом само ако някой го покани, Елиар — отвърна Двейя.

В този момент Алтал направи връзка между няколко неща и разбра какво му предстои да стори.

— Има нещо, което ми се иска да обсъдя с теб, Елиар — каза той на младия арумец, когато започнаха да слизат по стълбището. — Ще си поговорим по-късно, ако не възразяваш.

— Когато кажеш, Алтал.

 

 

— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш, любов моя? — обърна се Двейя към Алтал, когато останаха сами.

— В общи линии, да — отвърна той. — Брат ти ми намекна нещо, а вече познавам доста добре Генд и имам представа какво вероятно ще се опита да направи. Моля те да не се месиш, Еми. Генд е мой проблем и ще се справя с него както аз си знам.

— Не искам никакви убийства в моя Дом, Алтал — хладно каза тя.

— Изобщо не смятам да го убивам, Еми. Глася му нещо много по-лошо.

— Това опасно ли е?

— Е, няма да бъде градинска разходка — призна той. — Изборът на точния момент ще е от ключово значение, така че не ме прекъсвай и не ме разсейвай. Имай грижата и другите да не ми се пречкат. Знам какво точно трябва да се направи и не ми трябва чужда намеса.

— Сигурен ли си, че ще се справиш сам?

— Поне брат ти мислеше така. Да не забравя: той помоли да ти предам, че много те обича.

— Ти шегуваш ли се?

— Ти не го ли чу?

— Не. Не успях.

— В такъв случай си изтървала най-интересната част от разговора ни. Трябва да ти кажа, че можеш да въртиш брат си на малкия си пръст. Той буквално те обожава.

Еми започна да мърка. После каза:

— Я ми разкажи по-подробно.

 

 

— Вече можем да се заемем и с тази работа — каза Двейя на следващата сутрин. — Слънчево е, така че нека се качим горе.

Станаха от масата и тръгнаха към вратата. Алтал обаче даде знак на Елиар и двамата останаха в трапезарията.

— Слушай ме внимателно, Елиар — почна Алтал. — Това, което ще ти кажа, е изключително важно.

— Какво искаш да направя, Алтал?

— Когато се качим горе, застани до прозореца, където е специалната врата. Когато се убедиш, че никой не те наблюдава, уж неволно леко я открехни.

— Ако Генд търси начин да се промъкне в Дома, а тази врата е отворена…

— Искам той да види, че не е затворена. Искам да се появи от тази врата, когато реши да ме нападне. Не искам да ме нападне в гръб.

— Започвам да те разбирам. А другото кога да го направя?

— Ще чакаш да ти дам знак. Просто имай готовност и действувай, когато чуеш думата. Ще разполагаме само с няколко секунди, така че бъди нащрек. Ако Еми започне да ти крещи, просто не й обръщай внимание. Ще правиш само това, което ти казвам аз.

— Ще ми създадеш неприятности, Алтал.

— След като всичко приключи, ще й обясня защо съм го направил. Непременно трябва да слушаш само мен, когато започне цялата работа. Ако не си свършим работата както трябва, нито един от нас няма да види залеза на слънцето. При положение, че останат слънце и залези.

— Започваш да ме изнервяш, Алтал.

— Поне няма да съм единственият, който е изнервен.

— Вие двамата ще престанете ли да заговорничите? — обади се Двейя в ума му.

— Сега ще дойдем, Еми — отвърна Алтал. — Не се притеснявай!

 

 

— А сега ме изслушайте внимателно — каза Двейя, след като Алтал и Елиар се качиха в кулата. — Когато се започне, искам да не се намесвате. Може да се окаже опасно. Гер, донеси ми Книгата на Генд.

— Веднага, Еми — отвърна момчето, отиде до леглото, коленичи, бръкна под мраморната му основа, измъкна кожената чанта, изправи се и я занесе на Двейя.

— Извади Книгата от чантата, Гер — нареди му тя. Ръцете й бяха зад гърба й.

— Няма да ти стане нищо, Еми — увери я Гер. — Малко странна е на пипане, наистина, но не пари.

— Зависи кой я пипа, Гер — отвърна тя. — Извади Книгата и я сложи до нашата Книга. Не бива обаче да се допират.

— Веднага — каза Гер, бръкна в чантата и извади голяма черна кутия.

— Тежичка е — отбеляза и я сложи на блестящата мраморна маса. — Тук ли да я оставя?

— Може би няма да е зле да я доближиш малко повече до Бялата книга — каза Двейя.

Гер приплъзна черната кутия към бялата.

— Така добре ли е?

— Да.

— Не се случва нищо, Двейя — каза Бейд.

— Това е, защото липсва нещо. Дай ми Ножа, Елиар.

— Веднага, Еми — отвърна Елиар и извади Ножа.

Алтал стрелна с поглед южния прозорец. Забеляза, че вратата е леко открехната. Елиар подаде Ножа на Двейя с дръжката напред.

— Не така — каза тя и протегна двете си ръце с длани, обърнати нагоре. — Положи го тук.

— Добре — каза Елиар и положи Ножа върху дланите й.

Тя се обърна към масата и вдигна ръцете си с Ножа над двете Книги. После каза:

— Сега ще чакаме.

— Какво точно ще чакаме, Еми? — попита Гер.

— Да настъпи подходящият момент.

— И как ще го познаем?

— Не знам. Сигурна съм обаче, че всички ще разберем, когато дойде. Ще го разберат и чак в другия край на света.

— А, имаш предвид онези неща.

— „Онези“ неща, както ги наричаш, са част от семейната традиция. В нашето семейство държим на много традиции.

Домът изведнъж започна да трепери, сякаш разтърсен от гръмотевица. Небето навън потъмня.

Контурите на Ножа върху дланите на Двейя започнаха да стават неясни. Песента му закънтя победно. После Ножът се обви в безформена мъгла.

— Какво става? — разтревожено попита Бейд.

Двейя не му отговори. Мъглата над дланите й се сгъсти и на мястото на Ножа се появи изящна златна кутия.

Мракът, спуснал се над Дома, внезапно бе отблъснат от златистото сияние, излъчвано от Книгата на Двейя. Черните като катран облаци, които за миг бяха затъмнили светлината, се отместиха към хоризонта, отблъснати от златната светлина на Книгата и от божествения огън.

— Много ми липсваше — каза нежно Двейя на Книгата си. — Най-сетне настъпи часът да направиш това, за което те създадох.

После, внимателно положи Книгата върху другите две Книги на масата — така, че тя да е над Книгата на Дейвос и Книгата на Дейва.

Домът започна да трепери още по-силно. От глъбините на земята се разнесе звук, толкова нисък, че по-скоро се усещаше, отколкото се чуваше. От небето и от близките планини се разнесе песента на Ножа, смесена с известното на всички стенание.

— Тихо! — каза Двейя някак разсеяно. — И двама ви имам предвид. Опитвам се да се съсредоточа.

Златистата светлина на Книгата стана още по-ярка и обгърна цялата маса със заслепяваща сила.

— Отдръпнете се! — предупреди Двейя. — Започва!

От светлината започна да се издига лека струйка дим.

— Книгите горят ли? — разтревожено попита Бейд.

— Гори Книгата на Генд — отвърна Двейя. — Точно това беше целта.

— Нали каза, че тя не гори? — попита уплашено Андина.

— Не и в обикновен огън, мила — отвърна Двейя. — Това, което виждаш на масата, не е истински огън.

— Това е истината, Андина — обясни й Лейта.

— Но…

— Тихо, мила — каза й бледото момиче. — По-добре се отдръпни.

После Лейта се обърна към Алтал и го предупреди:

— Иде!

— Знам — отвърна мрачно Алтал. — Очаквах го.

Вратата на Елиар рязко се отвори и влезе Генд, целият обвит в пламъци. Зад него бе застанал също пламтящият Хном. Бяха облечени в огнени доспехи и въоръжени с огнени мечове.

— Дошъл съм да взема това, което е мое! — изрече Генд с гръмовен глас. Горящите му очи бяха изпълнени с безумие.

Зад пламтящата двойка, застанала във вратата, се бе отворила още една врата, от която струеше неописуем ужас. И тази врата гледаше към огнен град. Сградите бяха огнени стълбове, а улиците — потоци от течен огън. По огнените улици имаше тълпи, виещи от ужас, а около тях трещяха мълнии.

— Това е твоята гибел, крадецо! — викна Генд и размаха огнения си меч. Около лицето му закръжиха мълнии, горящите му коси се развяха над главата му. След това той с твърди стъпки тръгна към Алтал и към окъпаната от златна светлина маса. Върху мраморния под останаха горящи следи.

Алтал обаче вдигна ръка и произнесе „леот!“ Между масата и Генд се появи стена от чиста светлина. Генд нададе вой, а след него започна да вие и цялата пламтяща рат на Нагараш.

Обезумелият Генд, обвит от мълнии, се опита да пробие стената с огнения си меч. Той обаче изкънтя безсилно в преградата, която Алтал бе създал само с една дума.

— Ще строшиш меча си, Генд — каза Алтал. — Няма да минеш, освен ако аз не реша да те пусна. Готов ли си да ме изслушаш?

Генд, все още окъпан от пламъци, стисна пламтящия си меч с две ръце и го стовари с все сила върху стената.

— Губиш си времето, Генд! — каза Алтал. — А не ти остава много време.

— Какво правиш? — попита Двейя.

— Не се бъркай в тази работа, Еми! — сопна й се Алтал. — Това е нещо само между мен и Генд!

Генд сведе пламтящия си меч, но очите му продължиха да горят. Писъците на ордите на Нагараш не преставаха да кънтят.

— Имаш право на избор, Генд — каза Алтал на заклетия си враг. — При това трябва да го направиш сега. Можеш да продължиш да упорствуваш в този идиотизъм и да поемеш всички негови последствия, а можеш и да се обърнеш и просто да затвориш вратата.

— Ти полудял ли си?! — изкрещя Генд, а пламъците го обгърнаха още по-плътно.

— Затвори вратата, Генд — каза Алтал. — Направиш ли го, огънят ще угасне. Вразуми се и затвори тази врата. Така ще се освободиш от Нагараш и от Дейва. Това е единствената ти възможност за бягство.

— Да бягам?! — изкрещя Генд. — Да бягам тъкмо в мига, когато светът ще се озове в ръцете ми? И то за вечни времена.

— Без своята Книга не можеш да постигнеш това. Никога няма да достигнеш тази Книга в момента, когато би могъл да я използуваш. Ти изгуби битката, Генд. Аз те победих. Ако признаеш това, ще останеш жив. Ако откажеш да го признаеш, ще се погубиш. Избирай, Генд. Направи избора си веднага, за да можем да приключим. Времето изтича.

— Аз ще взема Книгата си!

— Сигурен ли си?

Генд поднови нападението си срещу светлинната стена и Алтал внезапно изпита облекчение, тъй като това го освободи от бремето на някои ограничения.

— Явно ще трябва да направя и това — промърмори Алтал, свали ръката си и каза „гес!“

Все още пламтящият Генд залитна, тъй като преградата от златна светлина внезапно примига и изчезна. Стенанията на нагарашките тълпи преминаха в победни възгласи.

Алтал се отмести встрани, когато отчаяният му враг се устреми към масата. Обвитият от пламъци Генд за миг се поколеба, а после захвърли огнения си меч и посегна с две ръце към трите Книги. Когато потопи ръце в златистата светлина, се раздаде Песента на Ножа и изуменият Генд изруга и се отдръпна.

— Нима наистина си допускал, че ще ти позволя да направиш това? — попита Алтал. — Можеш да прибереш своята Книга, ако наистина толкова ти е притрябвала, но нашите Книги не трябва дори да докосваш. Побързай, Генд! Времето почти изтече!

В отговор Генд изрева като звяр и грабна димящата Черна книга.

— Това все още не е краят, Алтал! — изрева и се запъти към вратата.

— Грешиш, братко, това е наистина краят — чу се глас. Не бе гласът на Алтал, макар и да излезе от неговите устни. А после гласът премина в гръм: — Сега, Елиар!

Чу се кух звук и вратата до прозореца на Двейя изчезна. На нейно място се появи безформен отвор, изпълнен с пустия мрак на Никогата и Никъдето.

Алтал надникна в тази безформена дупка и видя как огнените сгради и стенещите огнени създания, които образуваха самата същност на Нагараш, започнаха да се разтапят и втечняват, и да потъват в огнените реки, които образуваха улиците на града на прокълнатите. Реките стремително изчезваха в някаква невъобразима пропаст, откъдето пропадаха в бездната на абсолютното нищо. Виковете започнаха да звучат все по-приглушено и накрая потънаха в абсолютното безмълвие.

Горящият ужасен Хном се опита да се задържи за ръба на безформения отвор, който неудържимо го засмукваше в нищото, намиращо се отвъд. Усилията му обаче бяха безплодни — Хном премина през вратата на този свят и изчезна.

Генд, все още с огнени доспехи и все още притискащ към гърдите си горящата Книга, се опита отчаяно да се залови за нещо, което да го опази от засмукващата го пустота отвъд вратата. Ръката му напразно се опитваше да се вкопчи в гладката мраморна повърхност на пода. В последния момент той обърна изпълнен с отчаяние поглед към лицето на своя враг, протегна умолително ръка и извика:

— Алтал! Помогни ми!

Но в същия миг изчезна през ужасната врата, все още притиснал Книгата към гърдите си. Отчаяните писъци на Книгата и на Генд се сляха в едно и после угаснаха и изчезнаха в нищото, което най-сетне ги бе потърсило.

— Затвори вратата, Елиар — каза Алтал. Гласът му беше тъжен. — Най-сетне всичко свърши.