Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 42

И тъй се случи, че през един ден в началото на есента Алтал крадецът и младият му другар, яхнали конете си, се озоваха в гористите планини на Арум и слушаха нежната песен на Ножа. Сърцето на Алтал бе изпълнено с щастие, защото отново бе облечен в дреха от великолепна кожа.

В една златна утрин двамата се отбиха в крайпътна кръчма, скрита в планините, за да се освежат и да си отпочинат от изнурителния път. Влязоха в помещение с нисък таван, изпълнено от златната светлина на слънцето, седнаха на една красива и ярко осветена от лъчите му маса и поръчаха на кръчмаря да им донесе светла пенлива медовина.

Наблюдателният Алтал се огледа и в другия край на помещението видя човек с познато лице. Крадецът се озадачи, защото въпреки всичките си усилия не можа да си спомни чие е това лице и кога се е срещал с притежателя му. Косата на познатия непознат бе права, черна и мазна, а малките му хлътнали очи бяха изпълнени с огън. До него бе седнал нисък мъж с хитро лице и угоднически обноски.

И други люде имаше в това място, и тези люде бяха в добро настроение и си говореха за един арумски племенен вожд, известен с невероятното име Гости Големия търбух.

— И аз съм чувал за него, и останах изненадан — рече Алтал. — Стори ми се странно дори и един незначителен вожд да позволи на съплеменниците си да се обръщат към него по този начин, защото подобно име на вдъхва уважение.

— Това е само една от многото странности на Гости, пътниче — рече един от мъжете, заседнали в кръчмата още от сутринта. — Напълно си прав: подобен прякор би обидил всекиго от арумските князе. Всекиго, освен Гости. Той наистина много се гордее с търбуха си и със смях се хвали, че не бил виждал краката си от години.

Мъжът бе развеселен и веселите му очи издаваха добро настроение.

— Хората казват, че бил невероятно богат — рече крадецът Алтал и внимателно се подготви да чуе отговора на мъжа.

— Думата „богат“ не е достатъчна дори за началото на описанието на съкровищата на Гости — рече друг от посетителите.

— Да не би да го е споходило щастието да открие златна мина? — попита обнадежденият Алтал.

Последва звучен смях, който заглуши дори песента на Ножа.

— Не, пътниче — рече човекът. — Щастието не се усмихна на рода на Гости, макар понякога да е дарявало със сенките на усмивки. Преди години един пътник, преминаващ през земите на рода на Гости, попадна на много самородно злато. Глупав бе човекът, защото започна да разправя наляво и надясно и надълго и нашироко за намереното злато навсякъде по кръчмите, където продават медовина, та неговото откритие скоро стана известно в цял Арум. Мнозина люде решиха да си опитат късмета и да открият състояние в земите на Гости.

И озадачен остана от тези думи крадецът Алтал.

— Всичко е просто, пътниче — разнесе се друг глас. — Няколко години преди това бащата на Гости бе убит във война между родовете и Гости стана вожд. Вярно е, че имаше в рода люде, които се съмняваха в кадърността на Гости, обаче чичовият му син Галбак, човек с огромен ръст и нрава на свирепа мечка, го подкрепи. Та другите люде от рода мъдро решиха да замълчат, когато стана дума да се обсъдят достойнствата на Гости. Всички мислят, че хората с голям търбух имат малки мозъци, но това твърдение не важи за вожда Гости. Бащиният му дом е на брега на река, която е толкова бурна, че може да завлече и сянката ти, и никой не е толкова глупав, че да се опита да я пресече, вместо да потърси брод другаде, та ако ще да загуби за това и пет дни. Тогава хитрият Гости и огромният Галбак решиха да издигнат мост над лудата река и после започнаха жестоко да изнудват за пари всички, които минаваха по него. В началото не печелеха много, защото взимаха само медни монети, обаче след като в близките планини бе открито злато, нечестивият род на Гости започна да изнудва хората за злато, а не за мед. Знай, че планините на Арум са много красиви, но че човек, който е копал цяла година твърдата скала, не се интересува от красота. Такъв човек е жаден за хубава пенлива медовина и за компанията на чевръсти дами, които не се интересуват дали един мъж е мръсен или брадясал, ако в кесията му подрънква злато. Както можеш да си представиш, такива мъже ще заплатят всичко, което им поискат, само и само за да пресекат моста на Гости и да стигнат по-бързо до удоволствията на другия бряг. Така съкровищницата на Гости се напълни с хубаво жълто злато, което други люде измъкнаха с труд от недрата на планините.

— Отмести си погледа и погледни Генд в лицето — прошепна малкият Гер. — Струва ми се, учителю, че неговата мисъл се движи много близко до твоята.

Озадачен остана Алтал крадецът от това, че другарят му Гер се изрази по такъв начин, защото младият Гер бе неграмотен и невъзпитан. Умният Алтал обаче реши да не размишлява за тези неща и погледна лицето на Генд. И съзря в очите му алчността, присъща на всички, посветили се на любимия и на самия Алтал занаят.

— Може би ще е умно да се свържеш със странника Генд — прошепна Гер на ухото му. — Ако излезе, че мислите му са като твоите, дали няма да си пречите един на друг в преследването на една и съща цел?

И прецени Алтал, че младият Гер говори мъдро, и реши да последва хитрия съвет на детето.

 

 

— Нещата в действителност не се случиха по този начин — промърмори в леглото си полузаспалият Алтал.

— Мълчи — нареди му гласът на Двейя. — Мълчи и спи, защото иначе никога няма да приключим тази работа.

— Добре, мила — отвърна той с дълбока въздишка и отново потъна в съня си.

 

 

И тъй се случи, че златното утро премина в златно пладне, и Генд с дългите коси и дребният му лукав спътник Хном допиха медовината си й се наканиха да си тръгнат.

И не по-малко хитрият Алтал и младият Гер също станаха и излязоха от кръчмата.

И тъй като случайно конете им бяха вързани на едно и също място, умният Алтал съвсем неволно погледна Генд в огнените очи и проговори.

— Струва ми се, че ваша милост разсъждава досущ като моя милост. Слухът за златото май избива искри от твоя мозък, както ги избива от моя.

— Вярно е — рече Генд. — Златото свети радостно в очите ми и кънти радостно в ушите ми.

— И с мен е тъй — призна хитрият Алтал. — Добре ще е да проявим благоразумие и мъдро да обсъдим този въпрос, защото тръгнем ли поотделно в една и съща посока, бихме могли да се сблъскаме на всички завои и така да си пречим.

— Мъдро говориш — рече Генд. — Нека да се отдалечим от това място и да си поговорим другаде по този въпрос. Чини ми се, че ти ми предлагаш да се съюзим за тази работа, а такъв съюз раздвижва моето въображение.

 

 

— Е, това достатъчно ли ти е за начало? — попита Двейя на другата сутрин на закуска.

— Какво направи с устата ми, Еми? — попита удивено Гер. — Та аз дори не знам смисъла на всички тези думи.

— Получи се прекрасно, Гер. Ти говори като поет — каза Андина.

— Не аз говорех така, Андина — отвърна Гер. — Стори ми се, че Еми пъхна лапичка в устата ми и вадеше думите.

— На това се казва „високопарен“ стил, Гер — поясни Бейд. — Съмнявам се дали изобщо са съществували хора, разговарящи по този начин.

— Вярно е, че измина доста време, откакто се ползуваше този стил — съгласи се Двейя. — Да оставим обаче засега настрана проблемите на стила и да се заемем със самото събитие. Ще можеш ли да градиш върху основата, която положих, Алтал, или ще ти трябва още помощ?

— Еми, след като тъй и тъй ще правим това, има ли значение дали ще казвам „ваша милост“ вместо „ти“?

— Останах с впечатлението, че ваша милост, изисканий Гер, вече започна да говори по същество — закачливо каза Андина.

— Еми, кажи й да престане — оплака се Гер.

— Не виждам как това би могло да се случи — каза Елиар. — Тогава не са били открити златни залежи.

— Сега обаче са открити — възрази Двейя. — Елиар, не се е променило кой знае какво. Златото от залежите е било извлечено за десетина години и не е представлявало нищо особено. Единственото нещо, което сега ще придобие действително значение, е участието на Генд в обира. Слънцето ще продължи да се движи по своя път, земята и луната също. Едно съвсем леко разместване на човешката история няма да промени вселената. Алтал, има нещо, което не бива да забравяш. Нашето Видение се случи преди малко. Вие с Гер ще го запомните, защото прекарахте нощта в Дома. Когато отидете в миналото, Генд няма да го е запомнил, защото за него то все още няма да се е случило.

Алтал зловещо се изкиска.

— Това ми е достатъчно, Еми. Ще го изям на обяд. Кога почваме?

— Беше ли намислил да правиш нещо важно днес?

— Не, Еми. Нищо важно.

— В такъв случай можем да започнем веднага след закуска.

Подготовката не им отне много време. На Алтал естествено му се наложи да се раздели със стоманения си меч, но това не го притесни. Зарадва се на стария бронзов меч, с който някога се бе появил в Дома. Двейя промени дрехите на Алтал и Гер и махна от тях и копчетата, а Алтал се отби за малко при княз Алброн, за да вземе два коня. Върна се усмихнат.

— Еми, сержант Халор помоли да ти предам много поздрави. Аз пък ти съобщавам, че всичко се развива така, както го бе предвидила.

— Радвам се да чуя това — отвърна тя. — Алтал, разполагаш ли с достатъчно пари?

— Струва ми се, че да. Ако ми потрябват още, ще обера някого.

— По-добре ще е да не го правиш — каза тя неодобрително.

— Това се дължи на възпитанието ти, Еми — отвърна той снизходително. — След като и ти взе решение да лъжеш, да мамиш и да крадеш, ще трябва да ти устроя някои демонстрации на това. Просто гледай и се учи.

— Хайде, Алтал, тръгвай — нареди тя и му посочи вратата.

— Слушам, госпожо.

Елиар отведе Алтал и Гер през специалната си врата до една пътека, водеща към планините на южен Арум.

— Оставил съм конете ви ей там — каза младежът и им посочи един близък гъсталак.

— Чудесно, Елиар — каза Алтал. — А сега изчезвай, защото Генд вероятно е някъде наблизо, а не бих искал да те види.

Елиар кимна и каза:

— Ще ви наблюдавам от прозореца. Ако ти потрябва помощ, просто ми се обади.

— Добре — отвърна Алтал.

Елиар се обърна и изчезна.

— Това винаги ми се струва зловещо — каза Гер. Отново беше облечен в парцали. — Чудесно знам какво прави, но като го виждам как ей така просто изчезва, винаги настръхвам.

Алтал се огледа, за да се ориентира, и каза съвсем сериозно:

— Ето как ще действуваме, Гер. На около километър пред нас би трябвало да има кръстопът. Аз ще вървя по пътеката, а ти мини през гората заедно с конете и ме чакай на този кръстопът. Ще се срещнем там и ще се престорим, че отдавна сме планирали да направим това, което сме намислили.

— Защо трябва да постъпваме така? — озадачено попита Гер.

— Защото в кръчмата на Набжор Генд ми каза, че ме е следил. Нищо чудно да е някъде наблизо. Може и да не е, но не искам да рискувам. Когато напуснах Магу, бях сам и без кон. Ако Генд ме е следил, не искам да се случи нищо, което няма логично обяснение. Ако просто се тътри подир мен, вероятно е полузаспал и бих искал да си остане в това състояние. Ако се събуди, може да започне да забелязва неща, които предпочитам да не забележи.

— Страшно те бива за такива неща — каза Гер.

— Аз съм най-добрият — каза скромно Алтал. — Да не забравя: Андина и Лейта се опитват да те учат да говориш правилно. Забрави това, което си научил, и започни да говориш отново като селско момче. Ако го направиш, Генд може би няма да разбере колко си умен.

Гер потъна в гората, а Алтал продължи да върви по пътеката, като се опита да си припомни всички подробности от това, което се бе случило преди двадесет и пет века, за да може мъничко да ги промени. Продължи да си повтаря думата „мъничко“, докато вървеше напред.

На кръстовището завари Гер, седнал върху пън. Конете бяха вързани наблизо до един храсталак.

— Виждам, че си получил посланието ми — извика Алтал.

— Получих го. Не си си избрал добър вестоносец, Алтал. Беше доста пиян, когато ми обясняваше какво искаш, така че не бях съвсем сигурен дали съм го разбрал добре.

— За толкова малко време друг не успях да намеря. Струва ми се, че си разбрал достатъчно, щом си вече тук.

— Наложи ми се доста да се чудя какво иска да ми каже. Оттук накъде ще вървим?

— Към Хуле, там се чувствувам най-добре. Цивилизацията ми омръзна. Да си виждал някъде наблизо кръчми? Наложи ми се доста да вървя, така че съм жаден.

— На няколко километра оттук има кръчма — каза Гер. — Дето има село, има и кръчма.

— Прав си — съгласи се Алтал. — В такъв случай да се качваме на конете и да тръгваме.

— Справих ли се добре, Алтал? — попита момчето, когато се доближиха до конете.

— Справи се чудесно, Гер. Ако Генд ни е подслушвал, е чул това, което ние искахме да чуе.

— А ако не ни е подслушвал?

— Ще имам грижата и това да стане, когато отидем в кръчмата.

— Няма да ти се наложи да правиш такова нещо — обади се безмълвно Елиар. — Генд е на седем-осем метра от теб заедно с Хном.

— Значи всичко се развива както трябва — отвърна също така безмълвно Алтал. — Благодаря ти, Елиар.

— Няма за какво — отвърна гласът на Двейя. — Да не забравя: поощрих Хном да мисли за жажда, така че вероятно ще стигнат в кръчмата преди вас.

— Поощри го?

— Някой ден ще ти покажа как се прави и това, любов моя. Никак не е трудно.

— Гер, да вървим — каза Алтал на глас и пришпори коня си.

Кръчмата бе в общи линии такава, каквато я бе запомнил Алтал, с изключение на един дръглив сив кон и едно кафяво конче с измъчен вид, вързани до входа.

— Сивият кон е на Генд — каза Алтал на малкия си приятел, когато слязоха от седлата. — Да вържем и нашите на същото място.

— Добре — съгласи се Гер. — Аз ще мога ли да пия медовина?

— Не — отвърна категорично гласът на Двейя.

— Прощавай, Еми — каза Алтал. — Ако детето не пие нещо, може да събуди подозрения у Генд. Нека пие, пък аз ще имам грижата да не пие много.

— Ще си поговорим после и за това, Алтал — отвърна тя заканително.

— Винаги ми е приятно да събеседвам с теб, Еми — отвърна той покорно.

Вързаха конете и влязоха в кръчмата.

— Ей там са — каза Гер тихо, като направи знак с брадичката си.

— Добре. Да не сядаме прекалено близо до тях.

Седнаха на една грубо скована маса до вратата и Алтал поръча медовина.

— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза кръчмарят.

— Пази ме от вятъра — отвърна Алтал и повдигна рамене.

— Колко взима?! — чу се гласът на един от другите посетители. Въпросът бе отправен към негов събеседник, който очевидно току-що бе казал нещо изумително.

— По цяла унция злато взима — отвърна човекът. — Освен това Гости Големия търбух държи няколко души с брадви, за да не забравиш да си платиш преди да минеш по моста.

— Че това е направо безсрамно!

— За предпочитане е пред плуването или пред това да обикаляш пет дни. Този мост на Гости си е направо узаконена кражба. Всичките златни мини са от другата страна на реката, обаче никой не може да стигне дотам или да се върне, ако не плати това, което му каже Гости.

— Моля да ме извините — каза Алтал. — Не ви подслушвам, обаче с моя млад приятел сме тръгнали за Хуле. Ако мостът, който току-що споменахте, се намира на пътя ни, вероятно ще трябва да си намерим заобиколен път.

— Ако си тръгнал за Хуле, няма да имаш проблеми, пътнико. Пътят за Хуле е от отсамната страна на реката и за него не се плаща нищо. Кесията ти ще олекне само ако решиш да отидеш от другата страна на реката. Оттатък има злато и Гости Големия търбух се е погрижил всеки, който е решил да търси злато, да си плати за това.

— Как е могъл един племенен вожд да се сдобие с такова име? — попита Алтал. — Според мен то не е признак на особено уважение към него.

— Би трябвало да си виждал Гости, за да разбереш това — намеси се друг постоянен посетител. — Прав си в смисъл, че подобно име би се възприело като обида от повечето други родови вождове в Арум. Гости обаче се гордее с търбуха си. Дори се смее на глас, когато се хвали, че от години не е виждал краката си.

— Ако взима по една златна унция на човек за минаване по моста, би трябвало доста да се е позамогнал.

— Той си е направо богат — каза човекът, който бе съобщил размера на таксата. — Много, много богат.

— Да не би да е накарал хората си да построят моста веднага след като е разбрал, че в планината има злато?

— Не. Моста го построи преди въобще да се разбере за златото. Цялата история започна преди няколко години. Имаше една война, по време на която загина бащата на Гости. Гости го наследи, макар че на мнозина това не им хареса. Гости много-много не го обичаха, тъй като се предполага, че един вожд трябва да е герой, а дебелаците никога нямат героичен вид. Гости обаче си има един братовчед: Галбак му е името, два метра е висок и е по-злобен от змия. Да знаеш, че самият Гости не е най-предприемчивият човек на света. Той е наистина много дебел и като повечето дебелаци е мързелив. От време на време обаче един вожд трябва да навестява другите вождове, а на Гости никак не му се искаше да бие пет дни път, за да достигне до някой брод, и заради това нареди на хората си да построят мост. След като го построиха, му хрумна да накара всички, които не са членове на рода, да плащат за минаването. Първо взимаше за това по една медна монета, обаче после, когато откриха злато в планината, цената значително се увеличи.

— Една цяла златна унция е доста повече от „значително“, приятелю — сухо каза Алтал. — Кой човек с всичкия си ум ще плати такива пари?

— Плащат си, и то с удоволствие. Човек, който е копал половин година дупка в планината, изпитва голяма жажда. А и започва да се чувствува самотен и да му липсва компанията на хубави жени. От тези, които не се интересуват кой как мирише, стига в джоба му да има злато. За да се стигне до планината, трябва задължително да се мине през владенията на Гости, така че той прибира своя дял от всяка златна песъчинка, която са открили златотърсачите. При това, без да си мърси ръцете. Не знам дали въобще съществува дума, която да опише истинския размер на богатството на Гости.

Гер сръга Алтал с лакът и изсъска:

— Погледни Генд! Направо започнаха да му текат лигите!

Алтал уж случайно плъзна поглед по лицата на другите посетители и го задържа съвсем кратко върху Генд. Дългокосият мъж с горящите очи бе побледнял. Изражението му бе гротескно преувеличение на неприкривана алчност.

— Струва ми се, че глътна въдицата, Алтал — рече доволно Гер. — Сега трябва само да го изтеглим.

— Къде точно се намира този мост? — попита внимателно Генд с грубия си глас. — С моя приятел сме тръгнали на север. Вероятно в същата посока, в която и тези двама пътници. — Генд кимна към Алтал и Гер. После добави: — Ако този Гости е наистина толкова алчен, колкото казвате, нищо чудно да е решил да взима пари и за ползуването на пътя за Хуле.

— Е, не ми се вярва да стигне чак дотам, приятелю — каза човекът, който бе описал богатството на Гости. — Другите вождове не биха позволили това. За такива работи дори може да избухне война.

— Вероятно сте прав — съгласи се Генд. — Струва ми се обаче, че с приятеля ми бихме предпочели да заобиколим територията на един алчен човек преди да е решил да разшири малката си империя.

Генд допи чашата си и се изправи.

— За мен бе удоволствие да се запознаем, господа — каза иронично. — Скоро пак ще се видим. — След това двамата с Хном излязоха от кръчмата.

— И ние трябва да излезем — прошепна Алтал на Гер.

— Още не съм си допил медовината — протестира момчето.

— Вече я изпи. Тръгваме си веднага.

Излязоха от кръчмата и тръгнаха към Генд и Хном, които вече бяха при конете си.

— Можеш ли да ми заделиш малко време, приятелю? — попита Алтал.

— Малко бързаме — отвърна Хном.

— Ще ви отнема съвсем малко време — увери го Алтал и го погледна право в очите.

— Ако мога да преценя по изражението ви — а обикновено успявам да преценя, — вие намерихте историята за Гости Големия търбух и златото му за много интересна.

— Да, тя наистина привлече вниманието ми — отвърна Генд.

— Така и предположих. Имате вид на бизнесмен.

— Какъв бизнес имате предвид? Не продавам гърнета, тенджери или овце.

— Аз също не продавам. Имах предвид бизнеса, свързан с прехвърлянето на правото на собственост.

— А, този бизнес ли имате предвид! Съдружникът ми и аз понякога също му отделяме известно внимание.

— Така и предположих. Забелязах, че очите ви светнаха, когато онези прости селяни започнаха да говорят за дебелака и за неговия мост. Признавам ви, че тази история събуди и моето любопитство.

— И какво от това?

— Ако решим и двамата да посетим дебелака с цел да поемем отговорността за част от неговото злато, вероятно бихме си пречили на всеки завой, не смятате ли?

— Не е изключено — съгласи се Генд.

— При положение че аз съм решил да навестя Гости, а вие имате същото намерение, няма ли да е по-добре да обединим силите си, вместо да се състезаваме помежду си? Ако аз се опитвам да надхитря вас, а вие мен, в крайна сметка дебелакът може да надхитри и двама ни и да ни обесят.

— В думите ви има логика — призна Генд. — Но имате ли опит?

— Той е най-добрият — вметна с гордост Гер. — Просто няма да повярвате какви пари взима от семейството ми, за да ме обучи. Алтал може да ограби и самия Бог.

— Доста смело казано — изкикоти се Хном.

— Достатъчно е само да покажете на Алтал в каква посока се намира Домът на Бога и да не му пречите — продължи Гер.

— Може би си струва да си поговорим за това малко по-обстойно — каза Генд. — Нека обаче първо се махнем оттук. Дворът на една кръчма не е най-подходящото място за такива разговори.

— Тъкмо мислех да предложа същото — каза Алтал. — Инстинктите ви са в ред.

Четиримата се качиха на конете си, прекосиха селото и навлязоха в гората.

— Намери някое подходящо място, Гер — каза Алтал на момчето.

— Веднага — отвърна Гер, пришпори коня си и се устреми напред.

— Изглежда будно момче — отбеляза Хном.

— Толкова е умно, че понякога ми отваря работа — отвърна кисело Алтал. — Винаги когато му предложа план за обикновен обир, започва да го усложнява.

— Да не забравя, казвам се Генд — каза Генд и свали странния си шлем. — Това е Хном.

— Това е полезна информация. Аз се казвам Алтал, а момчето е Гер.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Генд с лека усмивка.

— Струва ми се, че успях да открия подходящо място — разнесе се гласът на Гер. — Наблизо има поляна с няколко дръвчета по средата. Можем да си поговорим там, без никой да ни види. Никой няма да успее и да ни подслуша.

— Заведи ни — нареди му Алтал.

Поляната бе наклонена, а няколкото дръвчета в центъра й бяха разположени на неколкостотин метра от заобикалящата ги отвсякъде гора.

— По обичайния начин ли ще действуваме? — попита Гер, когато слязоха от конете. — Пак ли ще се сторим, че не се познаваме?

— „Ще се сторим?“ Какво значи това? — попита изненадано Хном.

— Гер обича да си измисля думи — обясни Алтал. — Иска да каже „ще се престорим“. Вероятно е прав. Едва ли ще искаме Гости да ни възприеме като група. Според мен ще е най-добре да си дадем вид, че не се познаваме, и да не общуваме много-много помежду си, когато се озовем в дома на Гости. Ще трябва да спечелим доверието му, а това ще ни отнеме известно време. Разбира се, ще трябва да измислим и няколко убедителни лъжи, но това едва ли ще е проблем за професионалисти като нас.

— Така е — съгласи се Генд. — Навярно ще е добре да се разделим още тук.

— Съгласен съм — каза Алтал. — Защо в такъв случай вие с Хном не тръгнете на север? Ние с Гер ще останем тук още около час и после ще тръгнем на изток. Ако някой реши да ни следи, няма да разбере, че се познаваме.

— Виждам, че те бива, Алтал — рече с възхищение Генд. — Не забравяш подробностите. Когато всичко приключи, няма да е зле отново да си поговорим. Струва ми се, че имам едно делово предложение за теб, но… Нека поговорим за него след като оберем Гости.

— Точно така. Не бива да се правят по няколко неща наведнъж. Добре. Имаш ли достатъчно злато, за да си платиш минаването по моста?

— Имам много злато — отвърна Генд и добави лукаво: — На теб трябва ли ти?

— Ако случайно ти кажа „да“, нашето партньорство ще приключи веднага, не съм ли прав?

— Вероятно да.

— Лесно се разбират, нали? — обърна се Гер към Хном.

— Така е, момчето ми. Ако не бяхме внимавали, можеше да пропуснем нещо много интересно — съгласи се Хном. — Пред нас са двама майстори. Можем да се престорим, че не го виждаме, но все пак е по-добре да си отваряме очите.

— Прав си.

— С Гер ще дойдем ден след като пристигнете вие — продължи Алтал. — И ще страним от вас. Успя ли да огледаш добре наметалото ми?

— Естествено — отвърна Генд.

— По начало няма да си слагам качулката. Ако обаче я нахлузя и видиш двете вълчи уши да стърчат, това ще е знак, че искам да си поговорим, съгласен ли си?

Генд кимна и каза:

— Аз пък ще използувам по същия начин бронзовия си шлем. Ще го нося на пояса си. Сложа ли го на главата си, това ще означава, че искам да разговарям с теб.

— Всичко се подрежда както трябва — каза Алтал. — Засега едва ли е необходимо да договаряме повече неща. Ще трябва да направим оглед на терена преди да се разберем за повече подробности. Предлагам да ги изясним след като разберем къде дебелакът държи парите си.

— Съгласен съм — отвърна лаконично Генд.

— Смяташ ли, че има още нещо за уточняване?

— Според мен засега не — отвърна Генд.

— В такъв случай всичко е наред. Вие двамата най-добре тръгвайте. Ще се видим отново в дома на Гости.

— Там ще се „сторим“, че не се познаваме — ухили се Хном на Гер.

— Схватлив е, нали? — обърна се Генд към Алтал. — Ако откраднем повечко злато, ще го купя и ще го науча на занаята.

Тези му думи изненадаха Алтал.

— Не се тревожи, Алтал — каза Гер с нахална усмивка. — Все още най-добрият си ти. Вероятно ще ми трябва цял месец, дори два, за да стана по-добър от теб. Може би дори и три.

Генд се засмя. После двамата с Хном яхнаха конете си и потеглиха на север.