Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (19)

Глава 18

— Те няма да ти повярват, братко Бейд — каза Елиар на жреца. — Арумците са възпитавани да не вярват в нещата, които им казват хората от долината. Не вярваме във вашите войни. Не вярваме във вашите обичаи. Не вярваме и във вашите богове.

— В такъв случай животът ви е празен.

— Тази празнота се запълва с пари. Поне така съм чувал от сержант Халор.

— Навярно е много лош човек.

— Грешиш, Бейд — възрази Алтал. — Сержант Халор е много добър войник, познава достатъчно живота и не вярва на хората, които му обещават царство небесно, вместо да му платят в аванс. Арумците работят само за пари и това опростява нещата.

— Откъде ще намерим пари, за да наемем всички арумци?

— Имам една тайна малка златна мина, Бейд — отвърна Алтал. — В състояние съм да закупя цял Арум. Дори да го заплатя няколко пъти. Арумците са най-добрите войници на света и знаят как да обучават и други хора да се бият добре. На нас ни трябва точно такова нещо. Парцаливите армии на останалия свят се бият за вярата си, а тя може да се промени с всеки сезон. Арумците воюват за злато, което е неизменно. Взвод арумци може да обучи цяла армия за два месеца. Могат да научат тази армия и на стратегия и тактика. Елиар е само на петнадесет години, обаче вече разбира повече от тактика от повечето генерали от долината.

Елиар леко се намръщи.

— Когато ти преподава сержант Халор, щеш не щеш, слушаш го. Първото, което научаваш, е, че трябва да правиш точно това, което той ти нарежда. Възпитава главно с помощта на юмрук.

— Това е жестоко! — възкликна Андина.

— Не, не е — възрази Елиар. — Това всъщност е израз на обич. Сержантът ни учи как да оцеляваме, а това е именно проява на обич. Във войните загиват хора. Сержантът ни учи как да не се оказваме между загиналите.

— Това да не би да е нещо като любов?

— Чак любов не бих го нарекъл. Той държеше да оцелеем, за да разполага с достатъчно бойци за следващата битка. За всеки стратег най-важното е да запази хората си. Ако той се грижи за тях, те ще се грижат за него.

— Приключихме ли вече работата си в Дома, Двейя? — попита Алтал.

— Засега да.

— В такъв случай, най-добре ще е да поговорим с княз Алброн. Неговият род не е най-големият в Арум, но той ни познава, така че ще можем да започнем разговор по същество без досадни встъпления.

— Нашият княз е високо уважаван от вождовете на останалите родове, Алтал — каза Елиар.

— Сигурен съм, че е така, и отгоре на това с него се разбираме. Разбира се, малко го поизлъгах за Ножа, но вярвам, че ще можем да изясним този въпрос без усилия. Най-важното в случая е, че единствено един княз може да свика съвета на князете от Арум, а няма да разполагаме с време да посещаваме всеки отделен род в страната. Трябва да разговаряме с всичките едновременно, като Алброн ще има грижата за това.

 

 

— Най-добре ще е да минем през оръжейната, Елиар — каза Алтал на младия арумец по време на вечеря. — Струва ми се, че не би било разумно да се появим внезапно на улицата пред замъка на твоя княз. Генд вероятно има свои очи и уши навсякъде. Смяташ ли, че ще се справиш?

— Мисля, че да — отвърна Елиар. — Все още не съм се опитвал да правя това, не ще и дума, обаче имам чувството, че бих могъл сам да избера частта от помещението, в което искаме да влезем.

— Позволявате ли и аз да вметна нещо? — попита Лейта.

— Аз нямам нищо против — отвърна Елиар и отново напълни чинията си.

— Това е моя грижа, Елиар — възрази Андина. — Върни тази храна, аз ще ти напълня чинията.

— Прощавай — извини се той.

— Хората няма ли да се изненадат, ако изведнъж всичките се появим просто ей така, от нищото? — попита Лейта.

— Има ли някакъв заобиколен път? — попита Алтал.

— А защо да не влезем направо през вратата? Така или иначе ще минем през врата, така че това ще е по-естествено и за нас, и за хората от другата страна.

— Един вид, отсамната страна на вратата да е тук, а другата от противоположната страна, така ли? — попита Гер.

— Добре го каза, Гер — похвали го Лейта.

— Благодаря — отвърна Гер и леко присви рамене. — Нищо чудно обаче при други обстоятелства да е по-добре да се появим внезапно, сякаш от нищото.

— Защо?

— Защото ще е по-зъбавно — ухили се Гер. — Ще ми е много приятно да видя как всички ще се ококорят. — После се обърна към Алтал. — Така би било много лесно да се ограбват хората, нали, господин Алтал? Появяваш се изведнъж от нищото, грабваш нечия кесия и изчезваш. Така можем да ограбим безброй хора по света. При това без да напускаме Дома.

— Знаеш ли… — започна Алтал замечтано. — Всъщност…

— Няма нужда да обсъждаме тази тема — отсече сухо Двейя.

Андина сложи пълна чиния пред Елиар и каза:

— Яж, преди да е изстинало.

— Да, Андина — отвърна Елиар и взе лъжицата си.

В изражението на Андина, докато наблюдаваше как Елиар се храни имаше нещо, което накара Алтал да отмести поглед встрани.

 

 

— Ха, Елиар, ти кога се върна? — попита червенобрадият Ройд, когато влязоха в оръжейната.

— Току-що, Ройд — отвърна Елиар.

Алтал усети лек световъртеж, когато премина през вратата. Изпитваше странно чувство при мисълта, че по този начин прекосява хиляди километри.

— Отпусни се, Алтал — измърка нежно котката Еми, заела обичайното си място в качулката на наметалото му. Алтал си даваше сметка, че е смешно, обаче котката Еми наистина му бе липсвала през последните няколко седмици.

— Не бях сигурен дали опитът ще е успешен, Еми. Едно е да гледаш през вратата към местност, разположена на стотици километри, съвсем друго е да ги изминеш с една-единствена крачка.

— Не ми ли вярваше?

— Разбира се, че ти вярвах Еми, но…

— Само си се преструвал, че ми вярваш.

— Еми, едно е да се каже нещо, друго е да се направи.

— Ще свикнеш с това, Алтал. А сега внимавай. Страх ме е Елиар да не издаде някоя тайна.

— Виждам, че сте се срещнали с нашето момче, господин Алтал — каза Ройд. — Открихте ли ножа, който търсехте?

— Да. Работата се оказа малко по-сложна, отколкото предполагах, но вече всичко е наред.

— Май вече не пътувате сам — отбеляза Ройд, поглади червената си брада и погледна Андина и Лейта.

— Това са мои приятели, с които отдавна не се бях срещал — отвърна Алтал. — Княз Алброн дали в момента е в трапезарията?

— Би трябвало — отвърна Ройд. — Обикновено закуската му продължава дълго. Казва, че може да свърши половината работа за деня, преди да стане от масата. Убийците, изпратени от братовчед ви, създадоха ли ви неприятности в долината?

— Не особено големи — отвърна Алтал. — Успях да им се изплъзна.

— Бихте могли да благодарите на нашия вожд за това — отвърна Ройд. — Той нареди да бъдат задържани всички хора, които разпитват за вас или за странния нож. Определено станахте симпатичен на княз Алброн, господин Алтал.

— Струва ми се, че си допаднахме. Той успя ли да залови мнозина от агентите на братовчед ми?

— Е, неколцина се явиха — отвърна Ройд. — Яви се един здравеняк с чело два пръста, който създал на нашите хора известни проблеми, доколкото успях да разбера. Наложило се да се съберат десет души, за да успеят да го укротят.

— Нима?

— Казва се Пекал или нещо от този род.

— Да не би да е Пехал?

— Точно така, май беше Пехал. Та хората, които го плениха, му сложили желязна халка на врата и впрегнали шест вола, за да го довлекат дотук. Впрягът от два вола се оказал недостатъчен.

— Той все още тук ли е, Ройд? — попита с интерес Елиар.

— Не. Успя да избяга. Някои казват, че изгризал вратата със зъби. Извадили сте късмет, че не сте попаднали на това създание, господин Алтал. Приличаше повече на животно, отколкото на човек.

— Знам — каза Алтал. — Срещал съм го. Приятно ми беше да си поговорим, Ройд. Ще се опитам да се обадя на княза преди да е приключил закуската си. Имам едно малко делово предложение за него.

— Алброн винаги е готов за делови разговори.

Алтал и спътниците му излязоха в коридора.

— Любопитна работа — каза Бейд. — Алтал, сигурно много си ядосал Генд, щом е изпратил по петите ти главния си палач.

— Това не е сигурно, Бейд. Възможно е Пехал да е действувал на своя глава. При последната ни среща не се отнесох много мило с него. Нищо чудно да ми е лично обиден.

— Може ли да понося Еми? — попита Андина. Големите й тъмни очи бяха изпълнени с очакване.

Алтал внезапно изпита неоправдана ревност и изсумтя:

— По-добре да си остане на мястото. Може да ми даде някакви указания, докато разговарям с княза.

— Това е несериозно обяснение — отвърна сърдито Андина.

— О, не ме занимавай повече с това — сопна й се Алтал.

Влязоха в трапезарията. Княз Алброн още не бе станал от масата.

— Дали не ме лъжат очите? Това, изглежда, наистина е господин Алтал! — възкликна князът и стана от масата.

— За мен е голямо удоволствие да те видя отново, княже — каза Алтал и изящно се поклони.

— Сега може би вече ще разберем какво се е случило в Остос — каза Алброн. — Виждам, че Елиар е все още с теб.

— Да, той ми бе от голяма полза. Да не забравя — все още не съм ви заплатил за неговите услуги.

— Нека оставим това за после. Какво си направил там? Хлапетата, които върна тук, разправяха невероятни глупости.

— Може би ще е по-добре да обсъдим това насаме, княже — отвърна предпазливо Алтал. — Има много неща, които искам да споделя с теб, а някои от тях наистина са странни.

— Елиар, ти забрави ли задълженията си? — чу се строг глас от другия край на масата и Елиар примигна и бързо каза:

— Извинявайте, сержант Халор. Не исках да преча на разговора.

— Това не е никакво извинение. Докладвай!

— Слушам! — каза Елиар, изпъна се и отдаде чест на княз Алброн. — Редник Елиар се явява по служба.

Князът отвърна на поздрава му и каза:

— Виждам, че все още растеш, Елиар. И че доста си пораснал.

— Тъй вярно.

— Свободно, момче — каза Алброн и се усмихна. — Майка ти ми каза, че в края на миналото лято си я навестил. Защо не се обади тогава?

— Аз му наредих да не го прави, Алброн — намеси се Алтал. — Тогава изпълнявахме секретна задача и не исках никакви вражески очи да забележат момчето. Това е едно от нещата, за които искам да си поговорим, когато останем насаме.

— Ти съвсем определено разбуди любопитството ми, Алтал. Защо не отидем в кабинета ми, където ще може да разговаряме по-свободно? Имам усещането, че ми предстои да чуя дълга и интересна история. А и бих се радвал да ми представиш тези две очарователни млади дами.

— Ако не възразяваш, може би ще е добре и сержант Халор да присъствува на разговора — каза Алтал. — Струва ми се, че не след дълго той ще бъде привлечен към работата ни, така че вероятно би било добре да чуе историята от самото й начало.

Алброн повдигна въпросително вежда.

— Наемам войници, княже — каза Алтал. — Това представлява ли интерес за теб?

— Винаги имам готовност за делови разговори, Алтал — каза Алброн и потри ръце.

 

 

— Какво всъщност се случи в Остос, Елиар? — попита сержант Халор, докато всички следваха княз Алброн по дългия осветен с факли коридор. — Другарите ти бяха много объркани, когато пристигнаха.

— Самият аз не съм съвсем наясно с това, сержант Халор — призна Елиар. — Случиха се много неща, които тогава не успях да разбера, а и днес все още не мога да си обясня напълно. Алтал откупи мен и останалите от Андина. Каза й, че ще ни продаде в Ансу като роби, които да бъдат изпратени в солните мини.

— Доколкото си спомням, Андина искаше да ти изпие кръвта. Кое я накара да промени решението си?

— За това се погрижи Еми.

— Коя е Еми?

— Тя работи при Алтал. Струва ми се, че ще е по-добре той да ви обясни това. Ако се опитам да го направя аз, всичко ще объркам. Казах ви, че все още има много неща, които не мога да разбера.

Кабинетът на княз Алброн се оказа просторно удобно помещение с голяма камина и под, застлан с рогозки. На един рафт имаше доста книги и няколко свитъка.

— Обичаш ли да четеш, Алтал? — попита младият княз.

— Наложи ми се доста да уча, Алброн. Най-вече от една голяма и дебела Книга. Виждам, че и ти си събрал тук доста книги.

— Това е моя слабост. Напоследък се увлякох по треборейската поезия.

— Кой е любимият ви поет? — попита Андина.

— Допада ми мащабният епос на Сендри, госпожо — отвърна Алброн. — Той е един от най-великите поети на Кантон.

— Губите си времето, княз Алброн — отвърна тя разгорещено. — Кантонската поезия струва по-малко от пергамента, върху който е написана.

— Нашата скъпа ариа е категорична в оценките си, княз Алброн — каза Лейта и се усмихна.

— Ариа?

— Колко съм разсеян! — каза Алтал. — Княже, тъмнокосата млада дама с мелодичния глас е ариа Андина, владетелката на Остос. Русокосата дама, която говори умно, е Лейта, вещица от Кверон.

— Вещица? — възкликна изненадано Алброн.

— Алтал, ще ми платиш за това — рече Лейта и после се обърна към княза, — Княже, всъщност става дума за недоразумение. Местният ни жрец бе изпълнен с неблагочестиви страсти и като свят човек реши, че всяка млада жена, която ги разпалва, непременно е вещица. Искаше да ме използува вместо дърва за горене, обаче Алтал и Бейд го убедиха да не го прави.

— Вашето посещение е чест за моя дом, уважаеми дами — каза Алброн и се поклони.

— Младият Бейд е жрец на Дейвос от град Авес, в Медио — продължи Алтал. — Момчето се казва Гер. То е от Хуле и сега го въвеждам в занаята на крадците.

— Свитата ти е доста пъстра, Алтал. Да не забравя: откри ли ножа, който търсеше?

— Да, за щастие. Сега е затъкнат в пояса на Елиар.

— Бях останал с чувството, че трябваше да го занесеш на чичо си в Ансу.

— Това, което ти разказах при предишното си посещение, не бе съвсем вярно — каза Алтал с известно неудобство. — Ако трябва да бъда съвсем точен, бе изцяло измислено. Ако ти бях обяснил още тогава за какво всъщност ми трябва този нож, щеше да ме сметнеш за опасен луд и да наредиш да ме оковат във вериги. Неприятно ми е да го призная, но сега върша една божествена работа.

— Ти ми се стори прекалено разумен човек, за да се занимаваш с такава работа, Алтал. Сериозно ли говориш?

— Да. Нямах такова намерение, но Богинята винаги намира начини да убеди хората да правят това, което им нарежда.

— Богинята?

— Нещата са доста сложни.

Алброн поклати глава и на лицето му се изписа съмнение.

— Имах по-добро мнение за теб, Алтал — каза той. — Боя се, че няма да извадиш късмет в Арум. Ние не участвуваме в религиозни войни. От една страна, много са объркани. От друга, не желаем след това младите ни мъже да се завръщат от война с глави, претъпкани с глупости. Ние воюваме за пари, не заради религии.

— Аз плащам пари, Алброн, и не очаквам от никого да повярва в каквото и да било, за да работи за мен — каза Алтал, пъхна ръка под наметалото си и извади две кюлчета злато. — Тези неща представляват ли интерес за теб?

Алброн претегли кюлчетата на ръка и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Виждам, че наистина има за какво да разговаряме, Алтал.

— Радвам се, че приемаш предложението ми. Предлагам злато, Алброн, а не вечен живот или място на трапезата на Господа. Води се война, за която ми трябват войници, а не верующи.

— Ако постоянствуваш в този подход, всички родове в Арум ще те последват.

Алтал прибра двете кюлчета.

— Искам да се знае, че се отнасям сериозно към финансовите въпроси. Защо не използуваме случая, за да уредим сметката за Елиар? Колко ти дължа за неговите услуги, оказани ми през миналото лято?

— По колко вървят тези услуги днес, сержант Халор? — попита Алброн.

— Две жълтици би трябвало да са достатъчно, княже — отвърна офицерът с фустанелата.

— Цели две? — протестира Алтал. — Та той е още момче!

— Притежава обаче командирски качества, Алтал.

— Аз не купувам това, което ще прави в бъдеще, Халор. Купувам това, което прави сега. Една сребърна монета би трябвало да е достатъчно. След време може да стане и генерал, но сега не е.

— Ти го взе със себе си, без да искаш разрешение от княз Алброн — отбеляза Халор. — За това трябва да заплатиш известна надценка.

— Той тогава бе пленник и Андина се канеше да го нареже на парченца.

— Това е вярно — съгласи се Халор. — Ти наистина имаш известен принос за спасяването на живота му. Заради това съм готов да намаля сумата на една жълтица.

— Ще ти дам половин и нищо повече.

— Петнадесет сребърни гроша — контрира Халор.

— Дванадесет.

— За да си запазим приятелството, защо не дадеш тринадесет?

— Ще знам, че никога не трябва да купувам коне от вас, сержант Халор — кисело каза Алтал. — Добре, тринадесет.

— Май е време сержант Халор да бъде повишен в звание — промърмори под носа си Алброн.

 

 

— Не знам дали е необходимо още отсега да ти разказвам всичко в подробности, княже — каза Алтал след малко. — Ако трябва да се изложи цялата работа накратко, водим война не толкова в защита на нашата религия, колкото против една чужда религия. Има един мъж, казва се Генд, който иска да накара целия свят да се кланя на неговия Бог. Ние няма да допуснем това. Малки тайни групи от привърженици на Генд в страните от равнината сеят размирици. Официалните армии на тези страни стават главно за паради. Умеят да лъскат доспехите си, но не ги бива много в битките. Това е причината да дойда тук. Арумците са истински войници и искам да ги наема да обучат жителите на равнината да воюват сами. Поне в тази война.

— Искаш от мен да фалирам, Алтал — възрази Алброн.

— Не е така. След като разгромим войските на Генд, нещата ще се върнат в нормалното си русло. Князете от равнинните страни няма да прекратят дрязгите си и щат не щат, ще трябва отново да потърсят в Арум професионални войници, които да се бият за тях. Това е въпрос на икономика, Алброн. Обучението и поддържането на професионална армия е много скъпо нещо. Трябва да храниш войниците дори и в мирно време. В крайна сметка на тези князе ще им излиза по-евтино да наемат арумци.

— С каква хазна разполагаш, Алтал? — попита Алброн.

— С достатъчно пълна, надявам се. Колко време според теб ще е необходимо, за да се съберат родовите вождове на съвет? Бих искал да разговарям с всички едновременно.

— Това може да стане най-рано следващата пролет — отвърна Алброн. — След като проходите се покрият със сняг, никой в Арум не пътува.

Алтал си даде вид, че се замисля и зададе беззвучен въпрос към котката:

— Това устройва ли ни, Еми?

— Отговорът не е неочакван за мен, Алтал — отвърна тя. — Познавам арумците достатъчно добре и знам, че им отнема доста време да почнат каквото и да било. Генд обаче също не е готов. Бих казала, че войната ще започне чак някъде в средата на следващото лято.

 

 

Студените бистри реки течаха в каньоните. Из висините се рееха орли, а в горите бродеха вълци.

Планините и горите бяха потънали в безмълвие. После се раздаде воят, изпълнен с крайно отчаяние. След това откъм запад заприиждаха хора. Бяха облечени бедно, в полуизгнили животински кожи. Сечивата и оръжията им бяха червени мотики и брадви, направени от мед.

А сред хората бродеше Генд и шепнеше. И очите му горяха с червения цвят на медта.

И хората се страхуваха.

И Генд ги накара да отидат при реките, и те отидоха при реките, за да търсят злато. И Генд им заповяда: „Търсете злато, хора, и го дарете на Дейва, защото той е вашият Бог, а златото радва очите на Дейва и той ще ви благослови, когато му го дадете!“

И хората започнаха усърдно да се трудят и да търсят жълто злато във водите на реките. През цялото време воят не престана да се разнася откъм планините и хората бяха изпълнени със страх.

 

 

— Доста неприятна нощ, нали? — обърна се Алтал към смутения княз Алброн на следващата сутрин.

— И теб ли те измъчваха кошмари? — попита Алброн.

— Да. И не само мен, а вероятно и всички останали. В това няма нищо странно. От едно недобре сварено парче месо в яхнията могат да пострадат всички пируващи. Този кошмар обаче не бе предизвикан от недоварено месо. Бе ни подарък от Генд. Ти какво сънува? Уплашени хора, облечени в кожи, нали?

— Откъде знаеш?

— Защото сънувах същото, Алброн. По всяка вероятност и всички останали хора в замъка са го сънували. Генд и преди е правил това. Той се опитва да промени реалността. Това е и причината за тази война. Генд се опитва да промени някои неща, които ние не искаме да се променят, и заради това ще трябва да го спрем.

— Нима е възможно да бъде спрян човек, притежаващ такива способности? — попита Алброн. Лицето му бе пребледняло, а ръцете му трепереха.

— Аз пък си мислех, че мога да го убия. Поне мъничко. Хората стават по-сговорчиви, след като ги убиеш.

— Искаш ли да ти услужа с меча си? — предложи Алброн, после попита: — Докато сънуваше, чу ли ужасяващ вой?

— Чух го! — отвърна разгорещено Алтал. — Когато чуеш този вой, знай, че Генд се опитва да погоди разни номера на разума ти. И че това, което виждаш в момента, го е измислил той.

— Откъде знаеш?

— Едва ли искаш да ти отговоря на този въпрос, Алброн. Ти си убеден скептик и ако ти кажа откъде имам тази информация, би могъл да се усъмниш, че искам да те обърна в своята вяра. Не съм мисионер и не се меся във вярванията на останалите. Двейя не ме нае заради това. Нае ме, защото съм най-добрият крадец на света.

— Плащат ли ти за тази работа?

— Разбира се. Би било съвсем непрофесионално да работиш даром. Да не забравя: през следващите няколко дни ще отсъствувам. Ще трябва да посетя набързо златната си мина, освен ако ти и останалите князе на Арум не сте готови да ви подпиша полица. С удоволствие бих я подписал, но… — Алтал така и не довърши мисълта си и на лицето му се изписа широка усмивка.

— Ако ти е все едно, приятелю, не е ли по-добре разплащането да става в брой? — отвърна Алброн.

— Бях сигурен, че ще предпочетеш този начин на разплащане. Може би името ми е причината за това. Нали една от божиите заповеди в арумската религия е да не се хваща вяра на човек, който се казва Алтал?

— Така е. И това е първата божия заповед, приятелю.

 

 

— Перквейн? — Елиар не се опита да скрие недоверието си, когато на следващата сутрин заедно с Алтал и Бейд се завърнаха в Дома. — Алтал, в Перквейн няма никакво злато.

— Зависи къде ще го търсиш — отвърна Алтал. — Нямам предвид природни златни залежи, Елиар. Става дума за съкровищница, скрита под развалините на една древна къща.

— Как я откри? — попита Бейд.

— Еми ми я показа, когато пътувахме из Остос. Какви подробности ти е необходимо да знаеш, за да откриеш правилната врата, Елиар?

— Не ми трябват много подробности — отвърна Елиар. — С Еми практикувахме доста, преди да отидем в замъка на моя княз. Ти си длъжен да знаеш къде точно искаш да отидем. Не е необходимо аз да го зная.

— Това ми звучи безсмислено, Елиар — възрази Бейд.

— Знам. Казах това на Еми, но тя ми доказа, че именно аз греша, а не тя. За това играе някаква роля Ножът. Ако в разума на Алтал се появи изображение на мястото, Ножът ще го регистрира и ще ми посочи необходимата врата. Предполагам, че Ножът прави това, което прави и Лейта. Извлича необходимата му информация от чуждия разум. После ми казва къде да отида. Еми не ми обясни съвсем точно начина, по който функционира. Знаете, че понякога е потайна. Каза ми, че на мен не ми трябва да зная как функционира. Достатъчно било, че функционира.

— Такава си е Еми — съгласи се Бейд. — Освен това съм сигурен, че има много други неща, свързани с този Нож, за които не ни е казала нищо.

— Някой ден може и да си поговорим с нея по този въпрос — каза Алтал. — Сега обаче е по-добре да вземем лопати, защото ни предстои да копаем злато.

Елиар ги поведе по коридор в южното крило на Дома и в средата на коридора спря пред една врата, която по нищо не се отличаваше от останалите.

— Тази е — каза и я отвори.

Непосредствено пред вратата имаше път и от дясната му страна Алтал видя добре познатия му хълм.

— Правилно — рече той. — Точно тук трябваше да дойдем.

След това мина през вратата и с лопатата си направи голям знак в пръстта непосредствено до пътя.

— Защо направи това? — попита Елиар.

— За да знаем къде точно се намира вратата.

— Аз знам къде е, Алтал.

— Не искам да рискувам. Изгубим ли тази врата, ще трябва да бием доста дълъг път до Дома.

Отидоха на южния скат на хълма и Алтал ги поведе към мястото, където бе копал предната пролет.

— Тук е. Почвайте да копаете. Трябва да стигнем дълбочина от метър и половина. Не изхвърляйте пръстта много надалеч — ще ни потрябва, за да зарием дупката, преди да си тръгнем.

— Защо? — попита Бейд.

— За да скрием златото, което ще остане тук.

— Няма ли да вземем всичкото злато?

— Надявам се, че не. Едва ли ще ни е нужно чак толкова много, за да платим на арумците.

— Колко злато има там?

— Нямам точна представа. При предишното си идване извадих около петдесет килограма. Вече знаем пътя дотук, така че ако ни потрябва още, ще дойдем пак. Да почваме.

След петнадесетина минути стигнаха до плочата, Алтал я повдигна, бръкна в дупката и извади едно кюлче. Издуха праха от него и показа на другите тъмножълтия метал.

— Боже Господи! — възкликна Бейд.

— Красиво е, нали? — каза Алтал. — Дръжте го за малко, докато направя факла. Нямам представа какви са размерите на това подземие. Там долу е наистина тъмно.

Подаде кюлчето на Бейд, произнесе думата „лап“ и в ръката му се появи факла. Той я запали, скочи долу и я вдигна.

Подземието бе дълбоко около три метра и навсякъде се виждаха купчини злато.

— Боже мой! — тихо промълви Алтал.

— Има ли достатъчно? — попита го Елиар отгоре.

— Едва ли скоро ще свърши — отвърна Алтал. — Ще ви подавам кюлчетата, а вие ги трупайте до отвора. Бейд, ти ги брой. Двеста и петдесет би трябвало да покрият текущите ни разходи.

— Толкова ли много злато има? — попита развълнувано Бейд.

— Тези кюлчета ще са съвсем нищожна част от него, братко Бейд. Тази сутрин ще забогатеем, господа. Искам това злато да е в Дома и дупката да е зарита преди залез-слънце.