Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (12)

Глава 11

— И къде точно се води тази война? — попита Елиар, който подтичваше покрай коня на Алтал. — Какво знаеш за хората, срещу които ще се бием?

— За каква война говориш? — попита Алтал.

— Хората не наемат войници току-така, Алтал. Сержант Халор винаги ни е казвал, че трябва да се стремим да научим колкото се може повече неща за хората, срещу които ще се бием.

— Сержантът ти е бил много умен човек, Елиар.

— Уважавахме го, макар че понякога беше много дребнав. Често ни мъмреше по цял ден за едно петно от ръжда върху меча.

— Е, така е във войската — каза Алтал. — Лично аз не обръщам особено внимание на подобни работи. Човек може еднакво успешно да бъде убит и с ръждясала, и с излъскана сабя.

— Май ще се разбираме с теб — отвърна Елиар и се ухили. — Кажи ми все пак: срещу кого ще се бием?

— Войната, в която ще се включим, не е обикновена война. Или поне все още не е. Още не сме си изяснили кои са армиите и къде са бойните полета.

— Значи още не сме решили на чия страна да застанем?

Алтал примига, после се засмя.

— Думите ти доста точно описват положението.

— Внимавай какво говориш — смъмри го мислено Еми. Изглеждаше леко раздразнена.

Алтал се засмя пак, после каза на младежа:

— Точно заради това ни бе необходим Ножът, Елиар. Само той може да ни обясни кои са на наша страна. С нас са тези, които могат да прочетат надписа. На други това не е по силите. Еми може да прочете повече, отколкото ти и аз, и освен това научава от Ножа къде трябва да търсим хората, които ни трябват.

— Значи тя не е обикновена котка? И майка ми има котка, обаче тя само спи, яде и лови мишки. Ако Еми наистина е толкова важна, ти се изложи на голям риск, когато я замени срещу Ножа. Андина е много странна. Добре че не се сети да върже Еми за леглото си.

— Така, както бе оковала теб към стълба в тронната си зала?

Елиар потрепери.

— Това беше много неприятно преживяване, Алтал. От погледа й кожата ми настръхваше. Играеше си с часове с ножа ми и ме гледаше право в очите. Жените са много странни същества, нали?

— Прав си, Елиар. Наистина са много странни същества.

 

 

Малко преди пладне Алтал забеляза в далечината някаква ферма, отклони се от пътя и пое към нея.

— Да вървим, Елиар. Трябва да ти намерим кон.

— Мога да вървя и пеша, Алтал.

— Прав си, но все пак ни очаква дълъг път. Ще поговоря със стопанина и ще видя какво може да ни предложи.

Докато Алтал разговаряше с бедно облечения селянин, Елиар огледа конете зад къщата и каза:

— Ей този. — И поглади зад ушите един голям кафяв кон. Селянинът понечи да възрази, но размисли, щом Алтал развърза кесията си.

— Много пари му даде — каза Елиар, когато си тръгнаха.

— Парите са без значение.

— Парите никога не са без значение. Освен ако не ги създаваш така, както създаваш храната, която ядем. — После го погледна в очите. — Нали и сега постъпи по този начин? Просто махна с ръка и изведнъж се появи купчина злато. Нали така направи?

— Не, аз всъщност… — започна Алтал и спря по средата на изречението. Очите му внезапно се разшириха. — Това нещо по силите ли ми е? — отправи безмълвно въпрос към Еми, която продължаваше да дреме в качулката му.

— Вероятно да.

— Защо в такъв случай ме накара да копая?

— Защото малко честен труд нямаше да ти навреди. Пък и работата не е толкова проста. Храната е едно нещо, а минералите съвсем друго.

— Защо?

— Просто защото е така, Алтал. Има някои баланси, които е по-добре да не нарушаваме.

— Би ли ми обяснила какви?

— Не.

 

 

Продължиха да яздят бързо още два дни, докато не се отдалечиха от Остос. След това забавиха ход, за да дадат на конете възможност да си починат. Изсушените от лятното слънце пустинни земи на Треборея действаха на Алтал потискащо и заради това той отклони вниманието си от тях, като запълни времето си с дълги разкази за приключенията си в дните преди да се озове в Дома на края на света. Подобно на всички арумци, Елиар обичаше такива истории. Алтал се радваше най-много на такива слушатели.

Все пак от време на време бе принуден да прибягва до малки хитрини. Когато забележеше, че Елиар започва да се разсейва, веднага привличаше вниманието му с помощта на пилешка кълка или на парче топъл хляб. Това даваше резултат.

Колкото до Еми, поради неведоми причини тя предпочиташе дрямката пред изслушването на дълги истории.

Когато спираха за нощувка, за конете се грижеше Елиар. Алтал набавяше необходимите овес и сено, а нерядко и вода. Колкото до Елиар, той имаше грижата да ги храни, и конете го обикнаха. Алтал беше доволен от това разпределение на задълженията.

 

 

След няколко дни минаха покрай стените на град Левкон, прекосиха река Кантон и се оказаха в земите на Екверо. Осеяната с езера страна не бе така пострадала от сушата, както земите на Перквейн и Треборея, и жителите й не бяха принудени да се струпат покрай бреговете на бавно пресъхващи езера и реки.

Прекосиха Екверо за десет дни, след което навлязоха в Медио, древната люлка на човечеството. След пет дни стигнаха мястото, където река Медио се раздвояваше. Там се намираха развалините на древния град Авес.

— Какво е станало тук? — попита Елиар, докато изчакваха на западния бряг на реката сала, който срещу заплащане прехвърляше пътниците на другия бряг, където се намираха развалините.

— Доколкото ми е известно, тук се е водила война — отвърна Алтал. — В онези времена Медио и околностите му били управлявани от жреци. Те обаче станали много алчни, така че в един момент военните решили, че светът ще стане по-приятно място, ако броят на духовните лица малко се съкрати. После навлезли в страната, за да решат този проблем. Жреците обаче разполагали със собствена войска, така че двете армии провели доста продължителни дискусии по улиците на Авес.

— Това сигурно е станало много отдавна. По улиците са поникнали грамадни дървета.

— Алтал, време е да си поговоря с Елиар — промърмори Еми. — Ще се наложи да ми услужиш с гласа си. Ще ми е по-лесно, ако той ме държи, докато разговаряме.

— Защо?

— Просто направи каквото ти казвам, Алтал — отвърна му тя. — И престани да ми задаваш глупави въпроси.

Алтал я извади от качулката си и я подаде на младия си спътник.

— Вземи я — каза. — Иска да си поговори с теб.

— А, не — възрази Елиар.

— Направи каквото ти казвам. Вземи я.

— Не разбирам езика на котките, Алтал — запротестира Елиар, но все пак взе Еми.

— Сигурен съм, че ще я разбереш.

— Хайде, Алтал, престани да се месиш — каза гласът на Еми. — Брой дървета или прави нещо друго от този род, защото ще използувам гласа ти и не искам да се обаждаш.

След това Алтал чу как собственият му глас произнася: „Елиар, чуваш ли ме?“ Гласът му бе станал по-напевен и малко по-писклив.

— Разбира се, че те чувам, Алтал — отвърна Елиар. — Нали си до мен. Гласът ти обаче звучи малко странно.

— Не съм Алтал, Елиар — произнесе гласът, излизащ от устата на Алтал. — Аз просто използувам гласа му. Гледай мен, не него.

Елиар погледна удивено Еми. Тя смръщи нос и каза:

— Време ти е да се изкъпеш.

— В последно време бях доста зает, госпожо — отвърна младежът.

— Ако искаш, можеш да ме погалиш — каза тя.

— Да, госпожо — отвърна Елиар и започна да я потупва.

— Не така силно.

— Прощавайте, госпожо.

— Много мило момче — промърмори тихо Еми с взетия на заем глас. — Добре, Елиар, слушай ме внимателно. На другия бряг по всяка вероятност ще се сблъскаме с врагове. Ти как постъпваш с враговете?

— Убивам ги, госпожо.

— Правилно.

— Еми! — възкликна Алтал, за миг възвърнал контрола си върху собствения си глас.

— Не се обаждай, Алтал. Този разговор засяга само мен и момчето. Елиар, оттатък реката ще се срещнем с жреци. Искам да покажеш Ножа на всеки от тях. Можеш ли да се направиш на глупак?

Елиар се ухили.

— Госпожо, та аз съм селско момче от арумските планини. Тази дума — „глупак“ — сме я измислили ние.

— Бих предпочела да ме наричаш Еми, Елиар. Няма защо да се държим толкова официално. Значи искам от теб следното: когато срещнем жрец, ще се направиш на най-големия тъпак и ще му покажеш ножа. После ще го попиташ: „Прощавай, ама можеш ли ми каза какво пише на тоз нож?“

— Е, не бива да се увличаме чак толкова, Еми — каза Елиар и се ухили. — Нима има по света чак толкова простодушни хора?

— Би се изненадал от броя им, Елиар. Запомни този въпрос и се постарай да не се кикотиш, когато го задаваш. Повечето жреци няма да разберат нищо от надписа. Или ще си признаят, че не могат да го прочетат, или ще се престорят на заети. Човекът, когото търсим, ще прочете надписа така, както го прочете и ти, и ще чуе песента на Ножа, когато произнесе думата на глас.

— И аз предположих, че ще се случи нещо подобно, Еми. Каква връзка обаче има това с враговете?

— Ако случайно покажеш Ножа на враг, той ще изкрещи и ще се опита да закрие очите си.

— Защо?

— Защото самото попадане на Ножа пред взора му ще му причини такава болка, каквато не е изпитвал през целия си живот. Ако някой реагира по този начин, забий Ножа право в сърцето му.

— Добре, Еми.

— Въпроси имаш ли?

— Не, Еми. Никакви. Тук командуваш ти. Ако ми наредиш да направя нещо, ще го изпълня. Сержант Халор винаги ни е казвал, че трябва да изпълняваме заповедите незабавно и без да задаваме тъпи въпроси. Твоята заповед е наистина съвсем ясна: ако някой изкрещи, когато му покажа Ножа, ще бъде мъртъв още преди гласът му да е заглъхнал.

Еми посегна с мека лапичка, погали го по бузата и измърка:

— Браво, Елиар, харесваш ми.

— Благодаря, Еми. Ще се постарая.

— Алтал, надявам се да си слушал внимателно. Може би си струва да се замислиш над някои неща. Нямаш представа колко време се пести, когато хората просто изпълняват заповеди, без да задават глупави въпроси. За разлика от някои мои познати.

— Мога ли вече да си ползувам гласа?

— Можеш. Повече не ми трябва, поне засега. Потрябва ли ми пак, ще те предупредя.

Прекосиха западния ръкав на река Медио със сала и се озоваха сред развалините на града. Жреците, които живееха в него — всичките облечени с наметала с качулки, — си бяха построили груби колиби сред развалините. Между отделните групи имаше различия. Тези, които обитаваха северната част на развалините, бяха с черни раса. Живеещите в централната част бяха облечени в бяло, а тези, които се бяха разположили най-близо до реката, — в кафяво. Алтал забеляза, че не разговарят много-много помежду си. Но пък спореха.

— Нищо не си разбрал — обясняваше един облечен с черна дреха жрец от северната част на града на някакъв дебел жрец с бяло расо. — Когато това се случи, Вълкът бе в деветата клетка, не в десетата.

— Изчисленията ми са правилни — отвърна разгорещено дебеланкото. — Тогава слънцето вече се бе преместило в четвъртата клетка, така че Вълкът нямаше как да не бъде в десетата.

Алтал зададе безмълвен въпрос към Еми.

— За какво разговарят?

— За астрология. Тя е крайъгълен камък на религията.

— На коя религия?

— На повечето религии. Религиите са основани върху желанието да се узнае бъдещето. Астролозите смятат, че то се контролира от звездите.

— Прави ли са?

— Какво общо имат тук звездите? Освен това повечето звезди, за които спорят жреците, вече не съществуват.

— Не те разбирам, Еми.

— Звездите са огньове, а огньовете все някога изгасват, нали?

— Ако вече са изгаснали, защо все още спорят за тях?

— Защото не знаят, че са изгаснали.

— За целта им е достатъчно да погледнат нагоре, Еми.

— Нещата не са така прости, Алтал. Звездите са много по-далеч от нас, отколкото си мислят обикновените хора, и на тяхната светлина е необходимо много време, за да достигне до нас. Вероятно половината звезди, които виждаш на нощното небе, вече не съществуват. Нека се изразя иначе: жреците се опиват да предсказват бъдещето с помощта на призраците на мъртви звезди.

— Е, поне си уплътняват времето — каза Алтал и огледа още веднъж разрушените сгради и изпълнените с развалини улици. Облечените в раса жреци се движеха на малки групи или поединично. В Авес обаче имаше и хора, облечени в светски дрехи. Алтал видя един мъж, направил до полусринатата стена нещо като магазин. Пред него имаше грубо скована сергия с паници, тигани и чайници.

— Заповядайте — каза човекът и потри ръце. — Продавам най-качествените паници и чайници в цял Авес. Никъде няма да намерите по-ниски цени.

— Внимавай, Алтал — промърмори Еми. — Това е Хном. Той работи за Генд.

— Значи Генд знае, че сме тук?

— Вероятно не знае. По-скоро е наредил на агентите си да ни търсят. Запомни лицето на Хном. Вероятно ще се срещнем с него отново.

— Търсите ли нещо определено? — попита любезният търговец. Бе дребен човек и старателно избягваше да погледне Алтал в очите.

— Само малко информация — отвърна Алтал. — Не знам кой се разпорежда с имотите в Авес. Мога ли да си отворя магазин в която и да било необитавана сграда?

— Това не би било разумно — отвърна търговецът. — Повечето сделки в Авес се сключват тук, в централната част на града. Белодрешковците, които я контролират, искат от всеки, който реши да се заеме с бизнес, да им направи „дарение“.

— Искаш да кажеш, да им даде рушвет?

— Не бих използувал тази дума пред тях. Добре ще е в такъв случай да се престориш на верующ наивник. Всички жреци обичат слабоумните миряни — отвърна Хном и погледна изкосо Алтал, за да разбере как ще реагира на светотатствените му думи.

Алтал не промени изражението си, но попита:

— Как биха реагирали, ако си устроим бивак зад магазина?

— Това не би им харесало. Пък и не би трябвало да го правиш. Непрестанно се молят, и при това молитвите им са шумни. Деловите хора, които сме останали тук, живеем от лявата страна на развалините на източната стена на града.

— Откъде жреците намират пари?

— Продават хороскопи на наивниците, които вярват в подобни глупости, и при това на висока цена.

— Добре. Щом те мамят миряните, ние ще измамим тях. Много обичам да сключвам сделки с хора, които са твърдо убедени, че са по-умни от мен. Благодаря за информацията.

— Радвам се, че можах да ти бъда полезен. Трябват ли ти паници или чайници?

— В момента не. Благодаря.

— Той знае кой си, Алтал — предупреди го гласът на Еми.

— Разбрах. Признавам че е умен, обаче не е търговец.

— Откъде разбра?

— Не ме попита какво продавам. Това е първият въпрос, който задава всеки търговец. Никой търговец не иска да му се появи конкурент точно от другата страна на улицата. Трябва ли да се отървем от него? С Елиар можем да го убием веднага.

— Не. Не на вас двамата е отредено да се справите с Хном. Просто се пази от него и толкова.

— Къде ще отидем сега? — попита Елиар.

— До източната стена — отвърна Алтал. — Ще си устроим бивак там и утре още призори ще започнем да търсим необходимия ни човек.

— Можеш ли да ми намериш сапун? — попита Елиар, докато водеха конете по обсипаната с развалини улица.

— Мога. Защо ти е?

— Защото Еми ми каза да се изкъпя. Дали това е първата мисъл, която винаги се появява в един женски ум? Винаги, когато се прибирам у дома, това са първите думи, които казва майка ми.

— Ако съм те разбрал добре, май не обичаш много къпането. Така ли е?

— Не, винаги се къпя, когато е необходимо, но веднъж на седмица според мен е достатъчно, не мислиш ли? Разбира се, стига междувременно да не си чистил обори.

— Еми има много остро обоняние, Елиар. Хайде да не я обиждаме.

— Ти също се изкъпи, Алтал — промърмори гласът на Еми.

— Не се нуждая от баня, Еми — възрази той безмълвно.

— Грешиш. Съвсем определено се нуждаеш. След няколко седмици езда миришеш направо на кон. Изкъпи се, и то бързо, ако обичаш.

 

 

Започнаха работа рано на следващата сутрин и след няколко първоначални неумели опита Елиар започна да се справя със задачата си. Откритото му младежко лице го улесни в установяването на контакт с качулатите жреци. Алтал забеляза, че повечето от тях отказват да признаят, че не са в състояние да разчетат непознатите знаци, които им показваше Елиар. Най-честият им отговор бе „нямам време за такива глупости“. Неколцина обаче по принцип не възразиха да преведат текста — само че срещу заплащане. Един фанатик с празен поглед ги прокле, като заяви, че всеки шрифт, който не можел да разчете, нямало как да не е дело на самия дявол.

— Задава се още един — каза Алтал. — Може би е време да започнем да се обзалагаме какво ще ни казват, когато им показваме Ножа. Този ми изглежда да е от типа на „нямам време за такива глупости“.

— По-скоро бих го поставил в групата на „ще трябва да ми платиш“ — отвърна Елиар.

— Кое те кара да мислиш така?

— Кривоглед е. Едното му око шари по небето с надеждата оттам да се покаже Дейвос, а другото наблюдава земята, за да не пропусне някоя изтървана дребна монета.

— Надявам се да не е като последния. Ако още един окачестви Ножа като инструмент на дявола, направо ще му смачкам физиономията.

Жрецът, който се приближаваше към тях, беше неприветлив и мрачен. Разногледите му очи и чорлавата му коса му придаваха вид на безумец. Опърпаното му кафяво наметало бе мръсно, и освен това вонеше.

— Моля ваше благочестие да ме извини — започна учтиво Елиар, като се доближи до разногледия духовник. — Току-що купих този нож и ми се струва, че на острието му е написано нещо. Тъй като така и не се научих да чета, не мога да разбера какво е. Бихте ли ми помогнали?

— Дай да видя — отвърна жрецът с груб стържещ глас.

Елиар вдигна острието пред лицето му.

Жрецът внезапно изкрещя и ехото от ужасения му вик отскочи от разрушените стени на околните сгради. Той отстъпи крачка назад, закри очи с ръце и продължи да крещи, сякаш го бяха потопили в казан с вряща смола.

— Моля ви да не се обиждате, ваше благочестие — каза Елиар и заби Ножа право в сърцето му.

Писъкът внезапно спря и мъртвецът се свлече на земята, без дори да потрепне.

Алтал се огледа. За щастие никой не ги беше видял.

— Скрий го някъде! — викна той на Елиар. — Бързо!

Елиар бързо прибра ножа, хвана тялото за китките и го замъкна зад една близка стена. Върна се и попита задъхано:

— Видя ли ни някой?

— Мисля, че не — отвърна Алтал. — Остани на пост. Искам да претърся тялото.

— Защо? — попита Елиар. Ръцете му все още леко трепереха.

— Стегни се — каза му Алтал.

— Нищо ми няма — отвърна Елиар. — Той просто ме изненада с този внезапен писък.

— Ти защо му се извини преди да го убиеш?

— Просто исках да се държа възпитано. Майка ми винаги ме е учила на добри обноски. Знаеш какви са майките.

— Наблюдавай улицата. Ако забележиш нещо, което ти направи впечатление, предупреди ме — каза Алтал. След това набързо претърси тялото. Нямаше представа какво точно трябва да търси, обаче джобовете на мъртвеца така или иначе бяха празни. Нахвърли с крак малко отпадъци върху тялото и се върна при Елиар.

— Намери ли нещо? — попита младежът.

— Успокой се — рече му Алтал. — Ако ще правиш нещо, прави го както трябва. Нервните хора допускат грешки.

На улицата се появи друг жрец — с черно расо — и се запъти към тях. Беше млад мъж с тъмнокестенява коса. Тъмните му очи горяха от възмущение.

— Видях какво направихте! — каза той. — Вие сте убийци!

— Не намирате ли за редно да ми обясните на какви основания отправяте такива обвинения към нас? — попита го спокойно Алтал.

— Вие го убихте най-хладнокръвно!

— Кръвта ми не бе особено хладна — отвърна Алтал. — Твоята беше ли хладна, Елиар?

— Не особено — отвърна Елиар.

— Този човек не беше жрец, ваше преподобие — каза Алтал. — Бе тъкмо обратното. Освен ако в последно време Дейва не е решил да си създаде собствено духовенство.

— Дейва!? — възкликна младият жрец. — Откъде знаете това име?

— Нима то е тайна? — попита простодушно Алтал.

— Населението не трябва да има достъп до тази информация. Обикновените хора няма да могат да я разберат.

— Обикновените хора може би са по-мъдри, отколкото предполагате, ваше преподобие — отвърна Алтал. — Няма семейство, в което да не се открият няколко черни овце. В това действително няма нищо необичайно. На Дейвос и Двейя не им е приятно, че брат им е тръгнал по лош път, но те въобще не са виновни за това.

— Вие сте жрец, така ли?

— Карате ме да възприемам тези думи едва ли не като обвинение — отвърна Алтал с усмивка. — С Елиар наистина работим за Дейвос, но би било малко пресилено да се каже, че сме негови жреци. Човекът, когото уби Елиар, бе един от хората, работещи за Дейва. Убихме го веднага щом установихме това. В момента се води война, ваше преподобие. Елиар и аз сме войници и няма да бягаме от тази война.

— Аз също съм войник на Дейвос — каза жрецът.

— Това все още не е доказано. Преди това би трябвало да преминете през едно малко изпитание. Видяхте какво се случи тук. Човекът, който сега лежи зад оная стена, не го издържа, и заради това Елиар го уби.

— Звездите не са ми казали, че има война.

— Може би още не са научили новината.

— Звездите знаят всичко.

— Възможно е. Нищо чудно в такъв случай да им е било наредено да не споделят информацията си. Ако аз водех война, едва ли щях да изписвам военните си планове върху небосвода всяка нощ. А вие?

В погледа на жреца се появи смущение.

— Вие нападате самата сърцевина на религията!

— Не е така. Аз просто разкривам една заблуда. Вие наблюдавате нощното небе и ви се струва, че там виждате рисунки. Има ли ги обаче наистина? Там има единствено несвързани помежду си точки светлина. На небосвода няма нито Гарван, нито Вълк, нито Змия, въобще няма никакъв измислен образ. Войната се води тук, а не там горе. Впрочем, всичко това няма отношение към нашата мисия. Нека проверим дали наистина сте един от воините на Небесния бог.

— Дал съм обет да му служа — каза страстно жрецът.

— А той някой път казвал ли ви е дали приема този обет? — попита лукаво Алтал. — Нищо чудно да е сметнал, че сте недостоен за това.

В очите на младия човек се появи още по-силно смущение.

— Ще сгреша ли, приятелю, ако кажа, че сте изпълнен със съмнения? — попита го съчувствено Алтал. — Това чувство ми е много добре познато. Понякога вярата ти отслабва и всичко, в което искаш да вярваш, започва да ти се струва измама и подигравка, нещо като зловеща шега.

— Аз искам да вярвам! Правя всички възможни усилия, за да мога да вярвам!

— С Елиар ще ти помогнем — увери го Алтал. — Елиар! Покажи му Ножа!

— Веднага — отвърна послушно Елиар и погледна смутения жрец. — Не се притеснявайте, ваше преподобие. Сега ще ви покажа моя Нож. Не ви заплашвам с него. Върху острието му има знаци, които очакваме да разчетете. Ако не успеете, ще се разделим като приятели. Ако пък откриете върху острието една дума, ще се присъедините към нас. Това е изпитанието, за което говори Алтал.

— Просто му покажи Ножа, Елиар. Не е необходимо да му обясняваш — каза Алтал.

— Понякога е ужасен мърморко — каза Елиар на вече съвсем изумения жрец. — Той е най-старият човек на света, а старците са по начало мърморковци. Добре е да започнем преди да е започнал да подскача и да бълва пяна.

— Елиар, покажи му Ножа! — почти изкрещя Алтал.

— Разбрахте какво имам предвид, нали? — попита Елиар и извади Ножа от пояса си и посочи сложния рисунък върху острието. — Трябва да се опитате да прочетете това. Думата просто ще се появи в съзнанието ви, така че дори няма да са ви необходими усилия.

— Елиар! — повтори Алтал заплашително.

— Просто се опитвам да му помогна, Алтал — Елиар извъртя Ножа така, че острието да се окаже непосредствено пред бледото лице на жреца. — Та какво пише тук, ваше преподобие?

Младоликият жрец пребледня още повече и на лицето му не остана и капка кръв.

— Пише „Просветлявай!“

Произнесе думата почтително, сякаш се молеше. Ножът в ръката на Елиар запя радостна песен.

— Знаех, че е един от нас, Алтал — каза уж небрежно Елиар. — Точно заради това се опитах да го улесня. Ти си добър сержант, но понякога си малко груб. Би трябвало да се замислиш над това, ако нямаш нищо против.

— Благодаря — отвърна Алтал с хладен, почти враждебен тон.

— Това е мое служебно задължение, Алтал — отвърна Елиар, докато затъкваше Ножа в пояса си. — Аз съм нещо като твой непосредствен заместник, така че ако ми се стори, че нещо може да се направи по-добре, съм длъжен да го споделя с теб. Разбира се, ти не си длъжен дори да ме изслушваш, обаче аз бих постъпил непочтено към теб, ако не ти го кажа, не си ли съгласен?

— Не му отговаряй, Алтал — нареди безмълвно гласът на Еми.

— Няма, мила — въздъхна примирено Алтал.