Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (35)

Глава 34

— Вие тримата как успяхте да заобиколите постовете? — попита Колейка, когато Алтал, Елиар и Халор влязоха в двореца на херцог Нитрал в Мавор.

— Дойдохме от другата страна на реката с един от твоите снабдителни кораби — излъга хладнокръвно Алтал. — Наложи се да си поговорим малко с капитана, но в крайна сметка успяхме да го убедим, че сме свои.

— Кадон и Пома как се справят с обсадата? — попита херцог Нитрал.

— Ваше сиятелство, нещата в Кадон потръгнаха, след като Лейвон заключи херцог Олкар в двореца му — отвърна Халор.

— Какво?!

— Олкар през цялото време пречеше, херцог Нитрал — обясни Алтал. — Започваше да крещи всеки път, когато се счупеше някой прозорец или когато Лейвон мобилизираше част от работниците му. Воя се, че поради неведоми причини херцог Олкар така и не успя да разбере значението на думата „война“.

— На Лейвон всичко това му омръзна и му нареди да се прибере в дома си — добави Халор с лека усмивка. — Стените на Кадон държат, така че градът не е застрашен.

— А какво стана с Пома?

— Там нещата се развиха по различен начин. Водят се боеве за всяка къща. Когато Твенгор приключи заниманията си, от Пома няма да е останало много.

— Клетият Бердор — въздъхна Нитрал.

— Сам си е виновен, ваше сиятелство. Ако бе проявил по-голяма твърдост, щеше да успее да укрепи стените. От друга страна пък, от стратегическа гледна точка, тези калпави стени се оказаха нещо чудесно. Нападателите успяха да проникнат в Пома, обаче Твенгор взе мерки да не могат да излязат оттам. Поне до момента, когато ще съм готов да ги посрещна.

Вратата се отвори и в стаята влезе тежко въоръжен треборейски войник.

— Ваше сиятелство, врагът току-що започна нов щурм до главната порта — докладва той и отдаде чест.

— Е, май е време да се заемем с работа — каза херцогът и взе богато украсения си шлем.

— Често ли щурмуват крепостта, княже Колейка? — попита Елиар, след като излязоха на улицата.

— Три или четири пъти на ден — отвърна равнодушно Колейка. — Всъщност не знаят какво точно целят, така че губят много хора.

— Глупавият враг е дар от Бога — каза назидателно Халор.

— Точно този враг губи не само от глупостта си — каза Колейка. — Един от генералите му е жена.

— Да не би да е една едра грозница с креслив глас? — попита Халор.

— Точно такава е.

— Колейка, не подценявай Гелта — предупреди го Алтал. — Тя не е обикновена.

— Ти вече сблъсквал ли си се с нея?

— Да, във Векти. Гелта въобще не жали живота на войниците си. Готова е да пожертвува цялата си армия, за да се сдобие с това, което иска.

— Та това е безумие!

— Думите ти са верни — съгласи се Алтал. — Пехал можеше да я контролира, но вече не е при нея.

Когато се качиха на източната стена, Кралицата на нощта вече се бе развихрила. Катапултите й безспирно мятаха големи камъни по стените.

— Това вече започна да ми омръзва — изръмжа недоволно херцог Нитрал. — Похарчих цяло състояние за мрамори, облицовка, а тя я разбива на парчета с проклетите си машини. Моля да ме извините, господа, но още сега ще взема контрамерки — заяви херцогът и слезе при някакви странни устройства.

— Какви са тези неща? — попита любопитно Елиар.

— Нитрал ги нарича арбалети — отвърна Колейка. — Нещо като грамадни лъкове. Могат да изстрелват копие на километър разстояние. Заедно с Нитрал открихме начин да разнообразим живота на хората с катапултите.

Херцог Нитрал даде кратка заповед на войниците, които обслужваха арбалетите, и след миг от стените на Мавор излетя ветрило от огнени копия.

— Наистина е красиво — коментира Халор. — Не виждам как обаче…

— Само гледай какво ще стане — прекъсна го весело Колейка и започна да потрива ръце.

Огнените копия започнаха изящно да се снижават и паднаха сред обсадните машини на нашествениците. От тях веднага във всички посоки се заизвиваха огнени езици, които обхванаха катапултите.

— Какво стана? — попита удивеният Елиар.

— Веднага си дадох сметка, че едно копие може да убие само един човек — отвърна скромно Колейка. — При това само ако го улучи. Споделих с Нитрал, че според мен замяната на стоманените остриета на копията с глинени стомни, пълни с разтопен катран, ще е подобрение. — Той се усмихна. — Човек трябва да внимава, когато предлага разумни неща на Нитрал. Усвои ли нещо разумно, веднага започва да го обогатява. В случая допълни тази моя идея с още няколко. Тя така му хареса, че добави към катрана нафта, сяра и една течност, която неговите хора извличат при дестилирането на силна бира. За подпалването на тази смес е достатъчна само една искра. Вероятно забелязахте, че към всяко копие бе привързан запален парцал.

Обсадните машини бурно горяха. Около тях тичаха хора, превърнали се в живи факли, и издаваха нечовешки писъци.

— Това се дължи главно на катрана — обясни Колейка. — Той полепва по всичко. Когато стомната се счупи, сместа опръсква всичко, а горящият парцал го подпалва.

Князът хвърли поглед към горящите катапулти и добави:

— Много приличат на комети в нощното небе. Красиво е, нали?

— Те май не очакваха такова нещо — отбеляза Халор.

— Нямаше как да го очакват. Току-що го използувахме за пръв път.

— Как успяхте да постигнете такава точност на попадението?

— Това е заслуга на Нитрал — отговори Колейка. — Той е инженер и предполагам, че е изчислил точно как ще полетят копията. Цели два дни се опитваше да ми обясни нещо, свързано с ъгли, дъги и числа, но не успях да го разбера. Той обаче ме увери, че изчисленията му са верни.

— И аз мисля, че са верни, княже Колейка — съгласи се Халор и посочи огньовете, обхванали обсадните машини. — Би ли ми направил една услуга? Опитай се да научиш от него формулата на горящата смес. Имам предчувствието, че пръскането на огън върху хора ще се окаже важно за решаването на много спорове. Вече наясно ли си как ще попречиш на враговете да се измъкнат оттук и да продължат към Остос?

— Ако се опитат да го направят, ще изгубят повече от половината си войска — отвърна Колейка. — Край задната градска порта минава реката, а Остос се намира на юг, по течението й. Мога да изпратя по реката мои хора с лодки, които да направят засади на всички колони, отправили се към Остос. Отслабят ли обръча около Мавор, ще отворя предната порта и ще ги нападна. Огънят на Нитрал е само едно от нещата, които ще ги поразят. Ще ги задържа така, че да не могат да се оттеглят, а вече се задава и зимата.

— Точно това ни е нужно, княже — каза Алтал. — Ако не стигнат Остос преди първите снежинки, можем да смятаме, че сме спечелили войната.

 

 

Когато се върнаха в Дома, Алтал, Елиар и Халор завариха Двейя сама в кулата. Лицето й бе замислено, почти тъжно.

— Струва ми се, че е време да привлечем към действия Кройтер и Дрегон, сержант Халор — каза тя. — Трябва да сме абсолютно сигурни, че Гелта няма да успее да събере истинска армия, когато стигне Остос. Ако Лейта е успяла да разчете правилно мислите й по време на сън, тя разполага само с два полка. Нека толкова си и останат.

— Не мога да разбера как мисли да превземе града само с два полка — каза Халор.

— Ние с Алтал ще проверим това, докато вие с Елиар разговаряте с Кройтер и Дрегон, сержанте. Листата на дърветата започнаха да окапват, така че Гелта трябва да тръгне на път много скоро. Държим да сме абсолютно сигурни, че не ни е приготвила някакви изненади.

— Правилно разсъждавате — съгласи се Халор. — Елиар, да вървим при Кройтер и Дрегон!

— Слушам — отвърна Елиар.

— Изглеждаш тъжна, Еми — каза Алтал, след като Елиар и Халор излязоха.

Двейя въздъхна.

— Есента винаги ме изпълва с тъга, любов моя. През есента светът остарява и се задава зимата.

Тя се протегна и се прозина.

— Освен това, преди да се появят хората, прекарвах зимата в сън.

— Като мечките ли? — попита Алтал. Думите й го удивиха.

— Мечките са по-умни, отколкото изглеждат, Алтал. През зимата така или иначе няма какво да се прави, така че е добре да се използува поне за почивка. След като всичко приключи, можем отново да опитаме този начин на почивка.

После на лицето й внезапно се появи делово изражение.

— Ела до прозореца, Алтал. Искаш ли малко да пошпионираме?

— Готов съм, Еми.

Във вражеския лагер пред Мавор цареше суматоха, очевидно предизвикана от Кралицата на нощта. Разгневената Гелта бълваше ругатни и размахваше брадвата си. Един кантонски генерал безуспешно се опитваше да я успокои. Тя въобще не му обръщаше внимание.

От една палатка излезе Арган, придружен от човек, облечен с черната ризница на некверците.

— Какво й е, генерал Гору? — обърна се Арган към кантонеца.

— Събитията не се развиват точно така, както й се иска, Арган, а това винаги я вбесява.

— Виждам, че и ти си го забелязал това — сухо отвърна Арган. — Има ли начин да се махнеш оттук?

— Изключено е, Арган. Не съм в състояние да превзема града, а ако се опитам да изтегля войските си, хората в града ще излязат и ще унищожат цялата ми армия. Кажи на Генд, че войските, които ми даде, не са достатъчни за превземането на този град.

Гелта продължаваше да бълва проклятия.

— Яхаг, накарай я да замълчи! — раздразнено каза Арган.

Придружителят на Арган повдигна забралото на черния си шлем и се доближи до буйствуващата Кралица на нощта без изобщо да обръща внимание на каменната й брадва.

— Аз пък си мислех, че всички некверци са демони — каза Алтал. — Този има почти човешки облик.

— Огледай го отново, Алтал — отвърна ледено тя. — Това е Яхаг. Той е по-зъл от всички демони на Нагараш.

Алтал се вгледа по-внимателно в човека с черната броня. Лицето му бе изпито и мъртвешки бледо. Бе съвсем безизразно и с вледеняващо мъртвешки очи. Каза нещо съвсем тихо на Кралицата на нощта и тя се разтрепери и се отдръпна.

— Та тя се страхува от него! — възкликна Алтал. — Досега си мислех, че Гелта не знае какво е страх.

— Всички в Нагараш се боят от Яхаг, Алтал — каза Двейя. — Дори и Генд малко нервничи в неговата компания.

— Защо в такъв случай не е член на вътрешния им кръг?

— Вероятно защото Генд не може да го контролира. Яхаг е подчинен непосредствено на Дейва. Той е истинско чудовище.

— Виждам, че изпълнява нарежданията на Арган.

— Не се опитвай да разбереш политическия живот на Нагараш, Алтал. Той е абсолютна лудница.

— След три дни Гелта трябва непременно да е в Остос, Гору — каза Арган. — Трябва й нещо като армия, която да я придружава. Колко войска можеш да й заделиш?

— Може би два полка, но не и повече, а те едва ли ще й стигнат за завземането на Остос.

— Ще видим — отсече Арган. — Два полка би трябвало да стигнат. Имам достъп до някои илюзии, които би трябвало да убедят защитниците на Остос да се явят на масата на преговорите.

— Илюзии ли? — отвърна пренебрежително Гору. — Войните не се печелят с въображаеми войници, Арган.

— Не бъди толкова сигурен, Гору. Заповядай на двата полка да тръгнат към Остос. Първо трябва да си поговоря с Генд и Гелта, а после с Яхаг ще настигнем войските ти.

— Добре, Арган, ще го направя.

 

 

В кабинета на управителя нахлу разкошно облечен придворен и викна:

— Княже! Врагът наближава!

— Успокой се, човече. Престани да крещиш и по-добре ми кажи някои подробности — отвърна Дакан. — Колко са враговете и на какво разстояние са от града?

— Милиони са, княже!

— Вейко, та ти не можеш да преброиш до милион дори и животът ти да зависи от това.

— Войската се простира от единия до другия край на хоризонта, княже! — завайка се уплашеният придворен. — Изгубени сме!

— Върви си, Вейко — каза му хладно Дакан.

— Но…

— Излез веднага. И затвори вратата тихо.

Придворният за миг се замисли, сякаш бе готов да спори, но после се отказа и излезе.

— И той е един от тях — каза Лейта на Андина.

— Наистина ли? — попита Андина. Изглеждаше изненадана. — Генд сигурно съвсем е закъсал с агентите, щом е опрял до Вейко. В двора никой не го приема сериозно.

— Той е доста по-умен, отколкото изглежда — каза Лейта. — Членува в една от сектите, които Арган започна да основава в равнинните страни. Обещана му е висока длъжност в новото правителство на Остос. Арган му нареди да всява паника. Замисълът му е да се предадеш без бой.

— Думата „секта“ започва да става все по-разпространена — отбеляза Бейд. — Какво всъщност се крие в тези малки тайни религии, Лейта?

— Сигурен ли си, че наистина искаш да разбереш?

— Не смяташ ли, че би трябвало да съм наясно с тях? Рано или късно аз ще съм този, който ще трябва да им се противопостави.

— Просто вземи всичко, на което са те учили, и го обърни с главата надолу — отвърна тя. — Така ще придобиеш доста ясна представа за сектите. Арган го бива да обещава награди на последователите си. Всички те имат неосъществени желания, най-често свързани с пари, власт и жени. Арган проповядва осъществяването на тези желания. Почти всичко, което ти възприемаш като грях, в новата религия на Арган е обявено за добродетел. — И добави дяволито: — Мога да ти я опиша и в още по-големи подробности, ако желаеш.

— Не, Лейта, не е необходимо — каза Бейд и се изчерви. — Това ми е достатъчно.

— Нямаш чувство за хумор — упрекна го тя.

— Остави го на мира, Лейта — каза й безмълвно Алтал.

Андина стана, погледна през прозореца и каза:

— Листата вече пожълтяват. Нощите стават по-хладни. Колко според теб трябва да проточим преговорите, Алтал?

— Ще се опитам да ги проточа до края на днешния ден — отвърна Алтал. — Утре е денят, когато се предполага, че трябва да се случи всичко, а според мен нашето разписание трябва да съвпадне с това на Гелта. Ако капитулираш днес или вдругиден, Еми по всяка вероятност много ще се ядоса.

— Дакан, по-добре намери пратеник, който да преговаря със сипаничавата грозница — предложи Андина.

— Досега никога не сме капитулирали, господарке — отвърна Дакан. — Имате ли представа къде бих могъл да открия бяло знаме?

— Най-добре му дай някоя от фустите си, мила — предложи дяволито Лейта. — По този начин цялата история ще придобие по-интимен характер.

— Много смешно, Лейта — отвърна малко сърдито Андина. След това се обърна към управителя си и каза сърдито: — Дакан, забранявам ти да напускаш града!

— Не това имахме предвид, Андина — каза Алтал.

— Кой в такъв случай ще бъде нашият пратеник? Трябва да е човек, който да е в течение на всичко.

— Това ми е известно — каза Алтал. — Точно затова ще се нагърбя лично с тази задача.

 

 

Кралицата на нощта яздеше начело на колоната си. Спря се, когато видя Алтал и Елиар, придружени от взвод от стражата на Андина, да излизат през главната порта с бяло знаме. Излая няколко кратки заповеди и войниците й бързо разпънаха просташки нашарена шатра за предстоящите преговори. Алтал стрелна с бегъл поглед въображаемата армия зад гърба й. Погледната от стените на Остос, армията изглеждаше съвсем материална. Сега обаче, отблизо, Алтал забеляза, че тя не помръдва и на сантиметър. Беше неподвижна като нарисувана.

— Генд би трябвало да попрактикува малко повече — прошепна безмълвно на Елиар.

— Не те разбирам, Алтал — каза младежът.

— Ако се доближиш малко по-близо до неговата илюзия, виждаш как тя се разпада пред очите ти. На някои от конете и четирите им крака са във въздуха. Знамената пък стърчат така, сякаш са от дърво. Това е само изображение на армия, Елиар. Войската на Гелта са само двата полка около шарената палатка. Когато влезем, дръж ръката си близо до дръжката на Ножа. Гелта не е с всичкия си, така че може и да се наложи да й покажеш острието му, за да я вразумиш.

— Няма да я изпускам от поглед — отвърна Елиар.

Пред палатката слязоха от конете и Алтал метна през рамо бялата тога, която бе заел от княз Дакан.

— Ей, ти там — рече високомерно на един от генералите на Гелта. — Отведи ме при командира си, и при това по-бързо!

Генерала почервеня от възмущение, но не каза нищо. Отиде до пъстрата палатка и отметна брезента. Преди да влезе, Алтал с небрежен жест хвърли в краката на генерала медна монета и с възможно най-„господарския“ си тон каза:

— Похарчи я за мое здраве, човече.

— Не преиграваш ли? — прошепна Елиар.

— Просто влизам във форма — промърмори Алтал.

Кралицата на нощта бе седнала в грубо сковано полево кресло и очевидно се стремеше да изглежда царствено.

Алтал направи бърз формален поклон и каза:

— Аз съм Траг. Представлявам нейно величество Андина, ариа на Остос. Какви са исканията ви?

— Отворете портите на града — отвърна със стържещ глас Гелта.

— Не и преди да сме обсъдили условията, уважаема — отвърна Алтал и погледна и нея „господарски“.

— Ако направиш точно това, което ти казвам, може и да пощадя главата ти — отвърна Гелта.

Сега, отблизо, Алтал най-сетне успя да разбере колко е грозна. Лицето й бе истинска плетеница от белези от едра шарка. Големият й нос очевидно бе чупен поне няколко пъти. Имаше малки свински очички и съвсем ясно очертани мустаци. Плещите й бяха като на вол и отгоре на всичко миришеше на нещо кисело.

— Госпожо, нито мястото, нито времето са подходящи за заплахи — отвърна хладно Алтал. — Обстоятелствата ви дадоха леко преимущество и заради това моята господарка ми нареди да проверя какви са вашите условия.

— Няма никакви условия, тъпако! — избухна Гелта. — Или отваряй портите, или ще разруша града!

— Опитайте се да оценявате нещата в перспектива, госпожо — каза Алтал. — Ако желаете, излезте за миг от палатката и погледнете стените на Остос. Тези стени ще издържат, с каквото и да ги замеряте. Една продължителна обсада обаче би причинила известни малки неудобства на гражданите. С две думи: колко искате, за да се махнете оттук?

— Ти хем си съобразителен, хем и много смел човек, Траг — почти измърка Гелта. — Няма да успееш обаче да ме ядосаш. Градът ви не може да издържи напора на моите сили. Утре до обяд ще бъда в двореца на вашата ариа.

Алтал усети внезапно желание да танцува върху масата, обаче успя да запази изражението си на човек, обхванат едновременно от скука и чувство за превъзходство. Гелта съвсем неволно бе издала точния час на Видението, което щеше да внуши Генд.

— Това все още не е сигурно — рече небрежно той. — Иде зима, а стените на Остос съвсем определено могат да дочакат пролетта. И то пролетта на която и да било година. За да се избегнат обаче излишни кръвопролития, моята господарка даде съгласие да капитулира и да ви предостави нашия град за плячкосване както намерите за добре за една седмица, но не и за повече. В отговор на нейното великодушно предложение тя очаква вие да не закачате града до утре до обяд, за да могат мирните граждани да се изтеглят.

Лицето на Гелта потъмня, но празноокият Яхаг, застанал зад импровизирания й трон, я стисна леко за рамото и й прошепна нещо на ухото.

Гелта за миг се присви, но веднага се съвзе и на лицето й се изписа хитро изражение.

— Вашите прости хорица и без това само ще ми пречат — каза Гелта с грубия си глас. — Твоята ариа и велможите й обаче трябва да останете в двореца и да капитулирате пред мен утре преди пладне.

— Вашата молба ми се вижда разумна — отвърна Алтал.

— Това не е молба — сопна му се Гелта.

— Въпрос на словесност може би — учтиво каза Алтал. — Вашето произношение, госпожо, ме навежда на мисълта, че сте от Ансу. Тук, в Треборея, езикът значително е еволюирал през последните няколко еона. Ще съобщя исканията ви на моята ариа и преди залез ще се завърна с отговора. Има още нещо. Не трябва да има никакви палежи. Ако не сте съгласна с това условие, смятайте преговорите за прекратени.

— Защо ми е да опожарявам нещо, което е мое?

— Съвсем уместен въпрос, госпожо. Убеден съм, че престоят ви в двореца на нашата ариа ще ви хареса. Той предлага много удобства, с които може би не сте свикнали. Позволявам си да предложа по време на престоя си да използувате прекрасната баня, която ще откриете в двореца.

На устните на мъртвоокия Яхаг се изписа наченката на усмивка, от която Алтал потрепери.

Веднага обаче се отърси от моментната си уплаха и се поклони на Кралицата на нощта.

— В такъв случай до скоро виждане, госпожо Гелта — каза любезно и двамата с Елиар излязоха от шатрата преди до Гелта да стигне смисълът на репликата му, която бе предизвикала усмивката на Яхаг.

 

 

— Тя се издаде без да иска, Еми — докладва Алтал, когато се върнаха при останалите в кулата. — Струва ми се, че и сега не си дава сметка какво е направила. Сигурен съм обаче, че Яхаг я усети. Виж, от него наистина ми изстива кръвта, той няма да допусне никаква непредпазливост. Така или иначе, малкото представление на Гелта е насрочено за утре по пладне.

— Можем ли да приготвим всичко необходимо за този час, сержанте? — обърна се Двейя към Халор.

— На Елиар навярно ще му се наложи тази нощ да бодърствува, но смятам, че ще имаме готовност — отвърна Халор.

— Елиар ще ми бъде необходим за около половин час, сержанте — каза Бейд. — Трябва да съобщя това на моите познати убийци от Кантон.

Двейя кимна с разбиране и каза:

— Може би няма да е зле и да върнем Смегор и Таури в онази крепост. След като Генд обеща лично да се погрижи за тях, няма причини да не го улесним. Лейта, ти успя ли да разбереш какво е намислил Яхаг?

— Той ме блокира, Двейя — отвърна Лейта. — Не знам как го направи. За миг си помислих, че е мъртъв.

— В известен смисъл той е наистина мъртъв, Лейта — каза Двейя. — Не би трябвало да се опитваш да преодолееш неговата бариера. Той е по-стар и по-покварен дори и от Генд.

— Гелта се бои от него — каза Елиар. — Личи си.

— Всички те се боят от Яхаг — каза Двейя. — Дори и самият Генд се бои от него. Дейва държи Яхаг в Нагараш като резерв за спешни случаи.

— Не се ли гордееш от това, че и ти си спешен случай, мила? — обърна се лукаво Лейта към Андина.

— Не съвсем — отвърна Андина и се обърна към Двейя. — Кога Дакан трябва да събере всички шпиони и сектанти в двореца?

— Нека го направи още тази вечер — реши Двейя. — След като се окажат в тъмницата, сержант Халор може да започне да докарва подкрепленията, необходими за обезвреждането на войниците на Гелта още в момента, когато тя стъпи в двореца.

— Май всичко се подрежда както трябва, нали? — рече с въодушевление Гер. — Лошите си мислят, че утре по пладне ще ни победят, обаче ние ще ги прецакаме!

— Това е най-голямото удовлетворение, което човек получава от една добра измама, Гер — обясни му Алтал. — Радват те не толкова парите или вещите, които си отнел, а удовлетворението, че си надхитрил жертвата си. Радва те най-вече разбирането, че тя съзнава какво си й направил. Утре по това време Генд ще гризе собствения си черен дроб.

— Ти си наистина ужасен, Алтал — смъмри го Двейя.

— Бъди искрена, Еми — отвърна той. — Нима мисълта, че Дейва също ще загризе черния си дроб, не би стоплила сърцето ти поне мъничко?

— Това е съвсем различно — каза тя и отметна глава.

— На твое място не бих си поставила такава цел, Алтал — предупреди го Лейта.

 

 

През нощта инсценираха евакуация на Остос — дълги колони граждани с факли в ръце излязоха от южната порта за голямо удовлетворение на Гелта. След като улиците на града се поопразниха, служителите на княз Дакан тихо прибраха в двореца хората, които Лейта бе разкрила като вражески агенти. Малко по-късно, около два часа преди зазоряване, Елиар и сержант Халор доведоха в града плешивия сержант Гебел и шест полка от пехотата на княз Гвети.

— Предполагам, че повечето от войниците им ще захвърлят оръжията още като те видят, Гебел — каза Халор на плешивия воин. — Нищо чудно обаче между тях да има и някои ентусиасти. Накажи ги показно, а останалите ще разберат какво трябва да правят.

— Това се разбира от само себе си, Халор — изръмжа Гебел. — Какво искаш да направя с тях след като ги обкръжа?

— Изобщо не ме интересува — каза Халор. — Ще си заловил около десет хиляди пленници. Може да извадиш късмет и да попаднеш на някой търговец на роби.

Очите на Гебел светнаха.

— Това е добра идея.

— Двадесет процента са за мен — каза Халор.

— Не ставай смешен. Най много да ти дам пет процента.

— Петнадесет!

— Добре де, Халор, и без това знаеш, че повече от десет процента няма да ти дам — каза с измъчен глас Гебел. — Защо трябва въобще да ми споменаваш такива безумни цифри?

— Реших, че си струва да опитам — отвърна Халор.

— Добре, Халор. А сега се махай, защото моите хора трябва да заемат позициите си.

— Имай грижата никой да не може да ги види преди да ти дам знак.

— Няма ли да ми напомниш и да им наредя да се обуят, господин велик военен гений?

— Гебел, понякога наистина си много язвителен.

— Тогава престани да ми обясняваш как трябва да си върша работата. Махай се от очите ми, Халор!

Когато тръгна към двореца, все още се смееше.

— Да знаеш, че наистина ми е симпатичен — каза сержантът.

— Точно това пък никога нямаше да ми дойде наум — промърмори Алтал.

 

 

Настъпи следващата сутрин, ясна и слънчева. Есента изпълни света с цветове.

— Не си гризи ноктите, Андина — каза Лейта.

— Просто съм малко притеснена, Лейта — отвърна Андина.

— Двейя няма да позволи да ти се случи нищо лошо, мила.

— Не това ме тревожи, Лейта. Смяташ ли, че е редно да направим още една репетиция?

— Андина! Та ние вече репетирахме десетки пъти! Ако досега не си го научила, няма и да го научиш.

— Винаги се притеснявам, когато излизам пред хора — призна Андина. — Започна ли, се успокоявам, но самото очакване е ужасно. — Протегна дясната си ръка, която видимо трепереше. — Виж! Винаги става така!

— Всичко ще се получи както трябва, мила — каза Лейта и прегърна дребничкото момиче.

В кабинета на Дакан влезе Елиар и докладва:

— Алтал, вече започнаха да кладат огньовете на походните си кухни. След като полковете на Гелта закусят, ще бъдат готови за действие.

— Може и да са готови, но предполагам, че Гелта няма да избърза — каза Алтал и се намръщи. — Предполага се, че трябва да стъпи на врата на Андина точно по пладне. Ако го направи по-рано, по всяка вероятност всичко ще се разпадне така, както се получи предишния път.

— Иска ми се тук да беше Еми.

— Тя е тук, Елиар — увери го Алтал. — Може и да не я виждаме, но тя е тук.

Времето продължи да се точи много бавно. Някъде около два часа преди пладне Кралицата на нощта излезе от шатрата си и веднага започна да раздава заповеди. Войниците й се затичаха към конете си, яхнаха ги и се строиха. След това Гелта бавно се качи на коня си и застина. Личеше си, че очаква нещо.

От шатрата излязоха Арган и Яхаг. Арган каза нещо на Кралицата на нощта и между тях избухна свада.

Яхаг веднага се удари с облечената си в броня ръка в гърдите и Гелта и Арган смутено млъкнаха.

После Яхаг им каза нещо. Гелта се опита да възрази, но Яхаг отново издумка по ризницата си.

— Интересен начин да накараш някого да замълчи — отбеляза Халор. — Сигурно крие някаква заплаха.

— Най-вероятно — съгласи се Алтал. — Еми не желае да говори за Яхаг, обаче аз го видях как сплашва Гелта. Тя наистина се бои от него!

— Защо ти, Елиар и Гер винаги наричате съпругата ти „Еми“?

— То е от тези гальовни имена, които съпрузите често използуват — отговори Алтал. — Гер и Елиар също го харесаха. Халор, не изпускай от поглед Яхаг. Генд и Арган кроят нещо и каквото и да е то, Яхаг е ключът към него. Гласи се нещо, което още не мога да разбера, а такива неща винаги ме държат нащрек.

 

 

Вратите на Остос бяха широко отворени и без охрана. Това трябваше да покаже на врага, че градът е незащитен. Гелта и Яхаг, яхнали конете си, победно влязоха в града и поеха по широкия булевард, водещ към двореца. Следваха ги двата кантонски полка.

— Тя не остави собствена охрана на градските порти — каза Халор, сякаш не вярваше на очите си.

— Гелта е селско момиче, сержанте — бързо отговори Алтал. — Не знае как да се държи в градска обстановка. Но все пак се е сетила да се обуе.

— Много забавно, Алтал — отвърна иронично Халор.

Кралицата на нощта стигна до двореца, излая няколко заповеди и полковете й обкръжиха огромната сграда.

— Дали да не извикаме Гебел веднага? — каза Халор. — Така тази глупост би се прекратила още сега.

— Направим ли го, ще объркаме представлението на Андина и тя ще има да ни се сърди цели седмици.

— Това е сериозен аргумент. Гласът й наистина е хубав, но не ми е приятно, когато го насочва към мен.

 

 

Когато стигнаха тронната зала, Андина все още старателно репетираше раболепно държане.

— Не преиграва ли малко? — тихо попита Халор.

— Аудиторията й няма да е особено изискана — каза Алтал. — А сега, сержанте, слушай ме внимателно. Когато Андина коленичи пред Гелта, това ще е знак за тебе, че трябва да започнеш да действуваш. Искам войските на Гебел да обградят хората около двореца още в мига, когато коленете на Андина докоснат земята. В същия миг твоите хора в двореца трябва да обезвредят телохранителите на Гелта. Ще чуеш някои странни звуци, обаче не им обръщай внимание.

— Жена ти вече ми обясни всичко това, Алтал — каза Халор.

— Така ли? Не ми е казала нищо.

— Може би е искала да те изненада. Знам къде трябва да бъда и какво трябва да направя. Сега защо не влезеш вътре и не ме оставиш да си гледам работата?

Като мърмореше под носа си, Алтал се запъти към тронната зала.

Може би беше съвпадение, а може би и не, но добре познатото на Алтал стенание започна да кънти из двореца тъкмо в момента, когато той влезе в тронната зала. Само миг след това на вратата се появи Кралицата на нощта, следвана плътно от Арган и мъртвоокия Яхаг.

— Кое е момичето, което осквернява престола ми? — сурово попита Гелта.

— Аз… Аз съм Андина, ариа на Остос — отвърна Андина с треперещ глас.

— Била си ариа! Вече не си! Нека момичето бъде оковано във вериги и нека го оковат собствените му слуги! Тези, които ми служат вярно, не трябва да се омърсяват от допира с това гнусно създание!

— Княз Траг, бихте ли ни направили честта да свършите тази работа лично? — развеселено подхвърли Арган на Алтал.

— Както заповядате, уважаеми — отвърна Алтал и се поклони. Нещо не беше наред. В оригиналното Видение Арган и Яхаг не присъстваха. Така или иначе, той се запъти към трона. Андина се бе подготвила добре, но все пак…

— Затвори си устата и сведи очи — посъветва я той безмълвно. — Гелта ще се опита да те подлъже да направиш някаква грешка.

— Ще я убия! — изкрещя безмълвно в отговор Андина.

Алтал благоразумно бе приготвил вериги, еднакви с тези, които бе видял в съня си, и бързо ги омота около китките и глезените на владетелката.

— Не се дърпай! — нареди й безмълвно, след като усети обзелия я гняв. — Оковите не са заключени — добави. След това я улови грубо за ръката и я издърпа от трона.

— Твоето старание няма да остане невъзнаградено, княз Траг — и с решителни стъпки тръгна към трона. — Кажи и на всички останали, че единственият път към живота е покорството.

— Всичко, което заповядваш, ще бъде изпълнено, Кралице на нощта — отвърна Алтал и се поклони до земята.

Стенанието толкова се усили, че стените започнаха да треперят.

Тогава Гелта, Кралицата на нощта, се изкачи на подиума и седна върху златния трон на Остос. Опита се да заеме царствена поза и не скри задоволството си.

— А сега коленичи пред мен и ми засвидетелствувай покорството си, крехко дете — изграчи плещестата като вол Гелта. — Ако твоето смирение ми допадне, може би ще пощадя живота ти.

Алтал улови Андина за ръката и я повлече към подиума.

— Знаеш какво трябва да направиш. Направи го — нареди й безмълвно.

Андина падна на колене.

— Направи с мен каквото пожелаеш, могъща кралице! — каза с най-жаловития тон, на който бе способна. — Умолявам те обаче да пощадиш милия ми град!

— Продължавай да говориш! — изсъска Алтал. — Всяка изречена от теб дума нарушава първоначалния сценарий на Генд.

— Бъди милостива, страшна кралице! — каза Андина още по-високо и гласът й започна да заглушава стенанието, придружаващо всички Видения, измислени от Генд, и още един звук, смесващ се с него.

Алтал стрелна с поглед Елиар, който заедно с Бейд и Салкан бе застанал сред треперещите придворни. Лицето на младия мъж бе мрачно и той бе измъкнал Ножа наполовина. Двейя очевидно даваше указания на всички останали, като бе пропуснала единствено Алтал.

— Притисни лице към земята! — заповяда суровата Гелта на коленичилата владетелка. — Пълзи пред мен, за да ме убедиш в искреността на подчинението си!

И тогава Алтал чу заглушени крясъци, раздаващи се извън двореца. Чу викове, заглушавани едновременно от засилващото се стенание и от песента на Ножа. Очевидно сержант Гебел се бе появил по разписание.

След това чу вика на Лейта в главата си.

— Алтал! — изкрещя Лейта. — Тя е истинска! Тя не е илюзия!

— Кое не е илюзия?

— Войската извън стените! Истинска е! Хиляди войници вървят към портите!

Алтал започна да ругае наум собствената си несъобразителност. Генд разполагаше със свои врати. Яхаг очевидно също имаше някакво отношение към случилото се, обаче събитията вече се развиваха твърде бързо, за да може Алтал да се замисли за това. Видението на Генд бе започнало да се осъществява с пълен размах.

Плачещата ариа Андина притисна лице към студените каменни плочи на пода. Стенанието премина в писък.

Сърцето на Гелта се изпълни с радост. Вкусът на победата бе силен и сладък.

Тя стъпи с грубия си ботуш върху меката шия на пълзящата Андина и опиянена от победата, тържествено каза:

— Всичко, което е било твое, Андина, сега е мое! Дори твоят живот и твоята кръв вече ми принадлежат!

Победните думи на Кралицата на нощта закънтяха по мраморните стени на двореца на унизената ариа на Остос.

В този момент съгласно плана войниците на Халор трябваше да обезвредят телохранителите на Гелта. Некверосците с черни ризници обаче продължаваха да стоят пред всички врати на тронната зала. Звуците, раздаващи се отвън, навеждаха на мисълта, че хората на Халор са се сблъскали с някаква неочаквана съпротива.

— Какво става, Алтал? — попита безмълвно Бейд. — Защо всички тези вражески войници стоят все още пред вратите?

— Това е работа на Яхаг — отвърна му също така безмълвно Алтал. — Вкарал е цяла армия в Остос, докато не сме го наблюдавали.

Песента на Ножа затихна, а стенанието премина в победен вик.

— Успях ли да те измамя, приятел? — каза подигравателно Арган на Алтал. — Би трябвало да си по-внимателен. С Генд може и да се справиш, но въобще не си от моята категория.

После се обърна към Бейд.

— Е, братко, най-сетне се срещнахме. Много мило от твоя страна, че най-сетне се появи. Така ми спести труда да те издирвам. Жалко, че няма да ни остане време за един хубав разговор, но точно сега съм много зает.

След това се обърна към своя облечен в черни доспехи придружител и каза небрежно:

— Яхаг, направи ми една услуга. Нали ще имаш добрината да убиеш този жрец?

Яхаг кимна безизразно и се запъти към Бейд, като понечи да извади тежкия си меч.

В този момент Салкан бързо измъкна меча на Елиар от ножницата му и с един скок се озова пред своя учител.

— Ще трябва да минеш през трупа ми! — изкрещя, като неумело размахваше меча на Елиар.

Яхаг повдигна рамене, с леко движение на ръката си отмести меча, който размахваше овчарят, и след това го прониза със своя меч.

Салкан се преви на две и мечът на Елиар издрънча върху пода на тронната зала.

— Махни се от пътя ми, Бейд! — изкрещя Елиар, когато двамата едновременно се устремиха към плъзгащия се меч.

Бейд успя пръв да стигне до него, грабна го и се устреми към Яхаг, който все още се опитваше да издърпа меча си от неподвижното тяло на Салкан.

Алтал веднага разбра, че Бейд никога не е държал меч. Стиснал дръжката му с две ръце, той го размахваше като брадва и се опитваше да улучи шлема на Яхаг.

Третият удар отхвърли шлема му и Яхаг вдигна ръце, за да защити главата си.

— Прободи го, Бейд! — извика Елиар. — Промуши го!

Бейд несръчно насочи острието срещу черната ризница на Яхаг. Върхът проникна съвсем леко в нея, но Бейд започна да извърта меча така, че да разшири отвора в стоманения нагръдник, после натисна с цялата си тежест и от устата на Яхаг рукна алена кръв.

Яхаг изкрещя и направи отчаян опит да задържи с ръце острието, което Бейд неумолимо вкарваше в тялото му.

Бейд, с изкривено от ненавист лице, натисна още веднъж с все сила. Яхаг започна да вие и ръцете му се пуснаха.

След поредния напън на Бейд Алтал съвсем ясно чу как върхът на меча на Елиар започна да стърже задната част на ризницата на Яхаг.

Стори му се, че за един съвсем кратък миг в погледа на Яхаг проблесна нещо като благодарност. После облеченият в черни доспехи дивак потрепери и се свлече до безжизненото тяло на Салкан.

Бейд погледна с ужас човека, когото току-що бе убил, както и другия, дал живота си за него, и се разрида като дете.

Светлината потрепна още веднъж по познатия им вече начин, Хном се появи от нищото, улови зашеметения Арган за ръката и го вкара в една врата, зад която се виждаха пламъци.

После вратата изчезна. Едновременно с нея изчезнаха и мъжете с черни брони и униформи, които бяха застанали на пост до всички врати на тронната зала.

— Махни си крака, воняща вещице! — разнесе се силният глас на Андина, който наруши тишината и същевременно заглуши гаснещото ужасно стенание и все по-звучната песен на Ножа.

Очите на Гелта се разшириха от удивление и ръката й посегна към дръжката на меча.

— Не прави това — посъветва я сержант Халор. — В момента десет стрели са насочени право към сърцето ти. Ако мечът ти помръдне дори само сантиметър, си мъртва.

Гелта застина неподвижно.

— Махай се от престола ми! — нареди й Андина, изправи се и се освободи от веригите си.

— Това е невъзможно! — възкликна Гелта.

— Току-що стана възможно! А сега се махай оттам, за да не те подхвана лично с една брадва!

— Аз имам войници! — опита се да си даде кураж Гелта. — Те могат да разрушат целия град!

— Та ти наистина ли не видя какво се случи? — попита я Алтал. — Когато Яхаг умря, цялата ти армия изчезна. Ти си съвсем сама, Гелта.

— Оковете веднага тази воняща крава и я хвърлете в тъмницата! — заповяда Андина.

Дворцовите стражи се нахвърлиха върху Кралицата на нощта и я омотаха с веригите, с които допреди малко бе окована Андина. После Алтал съвсем добросъвестно заключи катинарите.

Стражите повлякоха Гелта към една странична врата, обаче песента на Ножа така и не стихна.

— Почакайте малко, моля! — каза Елиар, който току-що бе измъкнал меча си от сгърченото тяло на Яхаг. — Искам да покажа нещо на пленницата.

Прибра меча си в ножницата и извади Ножа.

— Реших, че няма да е зле да видиш това преди да ни напуснеш — каза младежът и вдигна Ножа пред очите на Гелта.

Гелта нададе вик, изпълнен с неописуема болка, и се опита да закрие лицето си с окованите си ръце. Отстъпи с гръб към вратата, която под тежестта на тялото й се отвори — и изчезна.

— Какво направи? — викна Андина на Елиар. От гласа й стъклата на прозорците започнаха да дрънчат.

— Не го измислих аз, Андина — обясни Елиар. — Еми ме накара да го направя.

— Исках да хвърля тази миризлива крава в тъмницата си!

— Боя се, че Еми току-що те лиши от изтривалка, мила — промърмори Лейта. — Сега ще трябва да си бършеш краката в нещо друго.

— Къде е тя, Елиар? — настоя Андина. — Къде пропадна през тази врата?

— В Дома, Андина — отвърна Елиар. — Еми й е приготвила специална стая. При това никак не лоша стая. Ако изключим това, че няма врата. От думите на Еми разбрах, че по-рано Гелта е успявала да избяга от какви ли не затвори. От този затвор обаче няма да успее да избяга.

— И колко време смята Еми да я държи там?

— Не ми каза — отвърна Елиар и вдигна рамене. — На лицето й обаче бе изписано „завинаги“.

— Завинаги? — Очите на Андина се разшириха от ужас.

— Най-малкото завинаги — каза Елиар. — А може и по-длъжко.

В тронната зала настъпи внезапна тишина, нарушавана единствено от неудържимото хлипане на Бейд.