Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 20

В една ветровита нощ около седмица по-късно Еми събуди Алтал — прекъсна дълбокия му сън, като докосна врата му с нос. Носът й, както винаги, бе влажен и хладен и Алтал се дръпна и изсумтя:

— Добре ще е най-после да спреш да правиш това.

— Защо, след като така мога да те събуждам? Хайде, Алтал, събуди останалите. Има някои неща, които трябва да обсъдим. В Дома.

Той отметна завивките, облече се и излезе в коридора, за да събуди приятелите си.

— Нещо не е наред ли? — попита тихо Бейд, когато се събраха в трапезарията.

— Не знам. Тя нищо не ми каза, но иска да разговаря с нас. Отведи ни в Дома, Елиар.

— Добре — отвърна младежът и ги поведе към оръжейната. Отвори вратата й и всички се озоваха в добре познатата им стая в кулата.

— Някакви проблеми ли има, Еми? — обърна се Гер към Двейя, след като тя прие истинския си облик.

— Не. Просто трябва да се разберем как да изложим предложението си на вождовете. Всичко ще стане по-лесно, ако всички говорим едно и също. Естествено няма да им кажем какво става в действителност. Ако Алброн е прав, арумците не обичат да ги въвличат в религиозни войни. Следователно ще трябва да изложим пред тях някакви политически мотиви.

— Ако ти е необходимо оправдание за война, Двейя, готова съм да ти помогна — предложи Андина. — Става ми приятно от мисълта, че всички арумски родове биха могли да се отправят към Кантон.

— Това изглежда убедително — съгласи се Бейд. — Вечната война между Остос и Кантон е добре известна на арумците, така че няма да е необходимо да се измисля ново обяснение за необходимостта ни от голяма армия.

— А и аз бих могла лично да изложа пред тях мотивите си да искам съдействието им за разгромяването на кантонските изроди — добави Андина.

— Над това си заслужава да се помисли, Двейя — каза Алтал. — Андина е владетелка на Остос, така че е напълно обяснимо именно тя да се разпорежда с хазната на страната си. Така би могъл да се обясни и произходът на златото. Стига владетелите да се интересуват от това.

— Бива ли те да говориш пред публика, Андина? — обърна се Лейта към малката си приятелка.

— Да не си спала през последните няколко месеца, Лейта? — сопна й се Андина. — Та аз винаги говоря пред публика. Нима смяташ, че моят начин на говорене е случаен? Гласът ми е най-добре настроеният инструмент в цяла Треборея. Мога да надпея птиците по дърветата, стига да поискам. Мога да разплача и камъните, ако наистина го пожелая. В случая по всяка вероятност бих се справила и без буретата със злато. Дайте ми половин час и подходящо помещение и ще привлека арумците само със силата на гласа си.

— Възможно е да е права — каза Елиар. — Когато ме бяха оковали за стълба в тронната й зала, тя наговори много неща. Дори успя да убеди и самия мен, че чудовището Елиар трябва да бъде наказано наистина ужасно.

— Тази възможност би могла да се използува, Двейя — съгласи се Алтал. — Алброн ще я представи на вождовете, а тя ще отправи сърцераздирателна молба за помощ. После ще даде думата на мен, а аз ще изложа подробностите и ще направя предложението. Алброн знае какво всъщност става, така че ако се наложи, ще замаже нещата. Намирам само един недостатък на този план: редно ли е един владетел лично да се занимава с такива неща? Нали е прието за тази цел да се използуват дипломати?

— Откъде си останал с впечатлението, че се държа като останалите владетели? — попита Андина. — Аз никога не върша очаквани неща, Алтал. Ето как ще се представят нещата: въпреки възраженията на моите съветници аз съм пренебрегнала всякаква предпазливост и в компанията само на неколцина телохранители съм тръгнала за Арум, за да поискам помощ във войната срещу нечестивите кантонци. Изложила съм се на голям риск и съм пренебрегнала опасността само и само за да дойда в замъка на Алброн, където да изложа молбата си за помощ пред благородните князе. Смелостта ми е толкова невероятна, че смайва всички.

— Това не е ли все пак малко мелодраматично? — опита се да възрази Бейд.

— Ще говоря пред арумци, Бейд — отбеляза Андина. — В Перквейн или Екверо бих използувала друг подход. Арумците имат вкус към мелодрамата, така че ще им изнеса незабравимо представление. Само кажете на Алброн да ме представи, и после не ми пречете. След половин час тези вождове ще бъдат мои.

— Не сме ли прекалено уверени в силите си? — попита Лейта.

— Ни най-малко, Лейта. Аз съм наистина най-добрата — отвърна Андина.

— И аз искам да кажа нещо — рече Гер.

— Кажи, Гер — поощри го Алтал. — Какво искаш да добавиш?

— Не опростявате ли малко нещата? Как ще успеете да убедите арумците, че за завладяването на един-единствен град са необходими чак толкова много войници?

— Забележката му е разумна, Алтал — съгласи се Елиар. — Сержант Халор ни обяснява, че обитателите на равнината винаги се стремят да наемат колкото се може по-малко войници. Ако искаме князете да ни повярват, ще трябва да им опишем една по-мащабна война.

— С друга война в момента не разполагаме — каза Алтал.

— Не си прав — каза Гер. — Нали се води война между теб и Генд?

— Това е религиозна война, Гер. Не чу ли думите на Алброн? Той каза, че арумците не дават да ги въвличат в религиозни войни. Ще трябва да се придържаме към политиката и да не намесваме религията.

— А защо не кажем просто, че кантонците работят за Некверос? Или че са съюзници на некверите? От Лейта разбрах, че хората не знаят много неща за тях, освен че в страната им стават страшни неща. Не бихме ли могли да кажем, че в Нагараш има крал или някакъв друг владетел, който е решил да завоюва целия свят, и че е привлякъл като съюзник глупака, който управлява Кантон? Пък и подобно обяснение няма ли да е по-близо до истината? Не е ли добре в една лъжа, за да бъде убедителна, да има все пак някакъв примес от истина? Ако говорим само за война между Андина и кантонския глупак, историята ще изглежда прекалено нагласена. В нея би трябвало да има някаква неопределеност, нещо, което не сме напълно в състояние да обясним.

— На твое място бих внимавала, Алтал — каза Лейта. — Това момче е на път да те достигне.

 

 

В нощта, след като Алтал и приятелите му се завърнаха в замъка на княз Алброн, в арумските планини задуха силен вятър, който започна да разтопява снеговете в проходите така, както нагорещен нож разтопява масло. Буйните потоци излязоха от руслата си, а после, когато пълноводието позатихна, започнаха да пристигат и вождовете на останалите родове.

В замъка на Алброн пръв пристигна Колейка, вероятният наследник на Негвал. Бе строен мъж с черна коса и издадена долна челюст. Гледаше сърдито, беше облечен в кожени дрехи и бе предпочел прилепнали кожени панталони пред традиционната фустанела на повечето арумци. Говореше много малко и когато го правеше, горната му устна не се движеше. При пристигането си размени няколко думи с Алброн и после замълча.

След няколко дни пристигнаха Смегор и Таури, вождовете на двата южни рода. Смегор бе набит и с червендалесто лице, изпъстрено с пришки и дълбоки белези. Излъчваше престорено добродушие, но малките му очички бяха студени. Таури имаше рядка жълта коса и никаква брада. Очевидно се смяташе за голям чаровник. Бе облечен с елегантни, макар и не особено чисти градски дрехи и оглеждаше всички жени в двора на Алброн с нескривано сладострастие. Също като Колейка, Смегор и Таури не показаха голяма разговорливост.

— Във въздуха сякаш ухае на древни вражди, Алброн — каза Алтал. — Според теб става ли нещо, което е редно да знам?

— Това са наслоения, останали от времето на старите войни между родовете, Алтал — каза Алброн. — Няма вожд, който наистина да изпитва доверие към останалите. Съветът, който ти ме помоли да свикам, е в разрез с традициите и заради това всички се отнасят с недоверие към него. Историята на Арум е тъжно редуване на измами, предателства и убийства. Винаги сме нащрек, когато навлизаме в територията на друг род. Ако не бях споменал твоето злато, повечето князе вероятно щяха да отклонят поканата. Обстановката би трябвало да се поразведри, след като пристигне Твенгор.

Вождът Твенгор, огромен, плещест и брадат, пристигна в замъка на Алброн мъртвопиян. Племенникът му, княз Лейвон, яздеше до него и го придържаше, за да не падне от коня. Твенгор пееше пиянски песни и гласът му ечеше над долината. Лейвон бе грубоват млад човек, определено губещ се в сянката на прочутия си чичо.

Последен пристигна вождът Гвети и Алтал веднага забеляза, че всички останали вождове правят всичко възможно, за да го избегнат. Гвети имаше много голяма глава и малко лице, заемащо едва една четвърт от нея, и заради това изглеждаше изпит. Изпъкналите му очи непрестанно шареха, имаше и тик на едната буза. Гласът му наподобяваше блеенето на овца.

— Мислех си, че ще приличат на Алброн, а пък те се оказаха същински варвари — намръщено каза Андина.

— Да не би вече да не сме съвсем уверени в ораторските си способности, мила? — попита я Лейта.

— А, не — отвърна Андина. — Но ще трябва да променя подхода си. Алброн е сравнително цивилизован, обаче гостите му едва ли ще са в състояние да улавят нюансите. Очевидно ще трябва да им набивам с чук в главите това, което искам да им кажа.

— С нетърпение очаквам да чуя словото ти, Андина.

— Ще ти призная, че и аз съм нетърпелива — отвърна Андина.

 

 

На другата сутрин след пристигането на Гвети облечените във фустанели вождове на Арум и техните многобройни свити се събраха на закуска в гостната на Алброн. Шумът бе доста по-силен от обичайния. Алброн обичаше да се пази тишина по време на хранене, обаче някои от гостите му бяха шумни хора. След закуската князът предложи на вождовете и техните съветници да се съберат в някое по-спокойно място, за да обсъдят причината, поради която е свикал съвета.

Помещението, в което ги отведе, се намираше в задната част на замъка, далеч от шумната трапезария. Стаята бе надеждна, добре охранявана и не се намираше в някоя от кулите. Според стара арумска народна легенда преди години нечии гости били подложени на поголовна сеч в една кула, така че по традиция всички срещи на вождовете се провеждаха в някое приземно помещение. В центъра на стаята имаше маса, около която бяха поставени големи столове за вождовете, а зад тях по-малки, предназначени за техните съветници. Двадесетте бурета, които Алтал и Елиар бяха донесли от Дома, бяха наредени дискретно в един ъгъл. В другия край на масата, срещу столовете на вождовете, бяха подредени столове за Алтал и неговите приятели.

— Каква е тази работа, Алброн? — попита Твенгор с гърления си глас. — От цял век не е свикван съвет.

— Обади ми се владетелят на един от треборейските градове-държави — отвърна Алброн. — Изглежда, господа, че се очертава възможност за работа.

— И ти си решил да споделиш поръчката с нас? — изблея Гвети. — Да не си се побъркал?

— Въпросният владетел иска да наеме повече войници, отколкото мога да предложа аз, Гвети — отвърна Алброн. — Още по-точно, за целта не биха стигнали войниците на всички ни, взети заедно. Накратко, за всички здрави мъже в цял Арум ще има достатъчно работа. И достатъчно злато.

— Приятно ми е, когато се говори за злато — каза Гвети и на изпитото му лице се изписа замечтана усмивка.

— Вероятно тези чужденци са пратеници на владетеля, за когото ни говориш — каза Колейка и погледна Алтал.

— Време е да засегна и този въпрос — каза Алброн. — Жителите на низините имат някои странни обичаи. Колкото и необичайно да ни се струва това, там долу се приема в реда на нещата престолът да се заема от жена.

— Та това е извратеност! — възкликна Твенгор. — Ще те изслушам, Алброн, но да знаеш, че ми падна в очите.

След това гостът впери кръвясалите си очи в буретата и добави:

— Защо не търкулнеш едно от тези бурета насам? Малко бира ще ни помогне да преглътнем по-лесно това, което ще ни кажеш.

— Тези бурета не са пълни с бира, Твенгор — отвърна Алброн с усмивка. — Съдържанието им обаче би могло да ти помогне да преглътнеш по-лесно факта, че владетелят, който иска да ни наеме, е жена.

— Аз си тръгвам — каза намръщено Колейка и стана.

— Една много богата жена, Колейка — добави Алброн. — Не е ли добре да чуеш предложението й преди да си тръгнеш?

— Твоите хора едва ли ще те заобичат повече, ако се откажеш от много злато, Колейка — отбеляза Лейвон. — Когато вождовете допускат груби грешки, могат да избухнат и бунтове.

Колейка почеса издадената си челюст.

— Добре — каза той и седна. — Добре. Обаче нищо не обещавам.

— Мен пък никак не ме смущава възможността да работя за жена — изблея Гвети. — Стига да е богата. Бих работил дори и за някоя богата коза, ако ми предложи достатъчно злато.

— Коза? — Гласът на Андина бе изпълнен с възмущение.

Лейта докосна ръката на малката си приятелка и каза:

— Мълчи засега.

— Мисля, че е време да пристъпим към деловата част — продължи спокойно Алброн. — Младата дама, която сякаш изгаря от желание да издере очите на Гвети, е ариа Андина, владетелката на Остос. Тя би искала да ни каже нещо, свързано със злато.

— Ще ползувам някои от твоите доводи, Алтал — промърмори Андина. — Може после да се наложи да попромениш собственото си слово. — След това се изправи. Огромните й черни очи бяха изпълнени с пламъци.

— Хубавка е, нали? — каза Таури на Смегор. — Би могла да предложи нещо повече от злато.

— И аз така мисля — ухили се пъпчивият Смегор.

— Приличам ли достатъчно на коза, за да удовлетворя вашия вкус, княз Гвети? — попита Андина.

— Може би не използувах подходящите думи — изблея Гвети. — Ще откриете ли в сърцето си сила да ми простите?

— Не веднага, княз Гвети — отвърна Андина. — Може би ще трябва да ви оставя днес без вечеря, преди да обсъдим този въпрос утре. — После огледа всички вождове със сияйните си очи. — Да не губим време, господа. Искам да ви покажа нещо преди да си поговорим. Елиар, би ли имал добрината да отвориш едно от тези бурета?

— Веднага, ариа — отвърна Елиар, стана и махна капака на едно от буретата.

— Изсипи го на пода — заповяда Андина.

— На пода ли?

— Да, Елиар. На пода.

— Щом заповядваш.

Елиар взе бурето и бавно го наклони. Порой от ярки жълти монети задрънча по плочите.

— Красиви са, нали? — обърна се Андина към слисаните вождове.

Те не отговориха. Повечето от тях бяха престанали даже да дишат. Елиар изсипа и последната монета.

— Изсипи още едно — нареди му Андина.

— Слушам — каза Елиар и обърна още едно буре. След третото Андина му даде знак да спре и каза:

— Засега това е достатъчно. — После погледна купчината жълтици и с хитра усмивка се обърна към арумските вождове. — Успях ли да привлека вниманието ви, господа?

— За останалите не знам, но на моето внимание можете да разчитате — отвърна със задавен глас Гвети.

— Може би днес все пак няма да ви оставя гладен, княз Гвети — отвърна тя със звънкия си глас. — Виждате, господа, че няма да ви е трудно да постигнете разбирателство с мен. — Гласът й се промени и зазвуча предизвикателно. — Смисълът на тази малка демонстрация бе да онагледя желанието си да наема войници. Проявявате ли интерес към това?

Старият вожд Делур трепереше от възбуда.

— Целият ми род е на ваше разположение, владетелко!

— Вие сте много мил възрастен господин — каза сърдечно Андина.

— Кажи кого искаш да убием, момиче! — каза Твенгор. — Само го назови, и ще ти донеса главата му.

— Изненадана съм! — каза Андина с престорено удивление. — Казват, че произнасянето на речи не е лесно. Мен въобще не ме затрудни.

— Речите стават по-убедителни с помощта на музикален акомпанимент, Андина — каза Лейта. — Оказа се, че Елиар умее да свири на бурета със злато като виртуоз.

— Досега не бях слушал по-красива музика от тази — каза страстно Колейка. — Радвам се, че останах на концерта.

— Аз съм само едно глупаво малко момиченце — каза Андина на вождовете. — С досадните подробности ще ви запознае моят главен управител. След като вече си спечелих вашата любов, уверена съм, че горите от желание да изпълните молбата ми.

— Как ще формулирате тази молба, ваше величество? — попита Гвети.

— Знам ли? Ако ви кажа: „Палете! Воювайте! Убивайте!“, това достатъчно ли ще е?

— Няма проблеми, ариа Андина — отвърна княз Лейвон. — Само кажете и ще палим, ще воюваме и ще убиваме.

 

 

— Скъпата ми господарка ме затрудни — обърна се Алтал към князете малко смутено. — Първоначално бе предвидено именно аз да ви покажа това красиво злато.

— Една жена никога няма да пропусне възможността да впечатли околните — каза Таури и се засмя като познавач.

— Вероятно сте прав — съгласи се Алтал. — Така или иначе, първоначално бе предвидено именно аз да ви опиша обстановката и после да покажа златото, за да ви убедя, че господарката ми е готова да си плати. Тя обаче успя да ми отнеме основния ми довод.

— Затова пък си спечели нашето внимание, управителю Алтал — каза Алброн. — Струва ми се, че няма да сгреша, ако кажа, че се смятаме за наети. От вас се иска само да назовете хората, имали нещастието да се окажат на пътя й.

— Как да ви кажа… — започна Алтал. — В момента гневът й е насочен към Кантон, но може би ще се наложи да се отиде отвъд него. Владетелят на Кантон си мисли, че му е по силите да стане владетел на цяла Треборея. Мисленето обаче не е най-изявената му добродетел. „Полуидиот“ е най-любезната дума, с която го окачествяват.

Вождовете се засмяха.

— В действителност обаче кантонците се оказаха измамени от некверците. Любимата ми владетелка е известена за това. Нека невинният й поглед не ви измамва, господа. Умът й е по-остър от нож и тя чудесно знае кой е истинският враг. Агенти на Нагараш са започнали да вербуват смутители на спокойствието във всички равнинни страни. Владетелката ми ще ви е много благодарна, ако поизколите малко тези смутители на реда.

— Коленето не е ли завършен процес, управителю Алтал? — попита Алброн. — Просто не виждам как някой може да бъде заклан „малко“. Както и да е, след като започнем да газим в кръв до колене, тя иска да завземем Некверос, така ли е?

— Може би по-късно — отвърна Алтал. — Ариа Андина смята, че преди да се нападне Нагараш, тилът ни ще трябва да бъде напълно прочистен от всякакви вражески сили. Тя държи на чистотата.

— Чистотата наистина е хубаво нещо — избоботи Твенгор. — На мен обаче призивът й „Палете! Воювайте! Убивайте!“ ми хареса още повече. Дали не бива тези думи да бъдат извезани върху бойното ни знаме? — И се заля в пиянски смях.

— Очертава се нещата да бъдат малко по-сложни, управителю Алтал — натърти пъпчивият Смегор. — Може да отправяме всякакви закани към врага, но фактът е, че тук не става дума за обикновена обсада или за обикновена битка. Говорите за война, простираща се от Ансу до Регвос. Ние арумците наистина сме най-добрите войници на света, обаче дали сме подготвени за такъв вид война?

— Смегор е прав — подкрепи го Таури. — Златото е много хубаво нещо, но човек трябва да е жив, за да може да го похарчи. Една такава война ще ни накара така да разпръснем силите си, че да нямаме никаква възможност да я спечелим.

— Ако така виждаш нещата, Таури, по-добре си стой у дома — избоботи Твенгор. — Досега не съм изгубил нито една битка. Готов съм да се опълча и срещу слънцето при добро заплащане.

Последвалите дискусии протекоха в духа на последните две реплики. Смегор и Таури започнаха да излагат все нови и нови възражения, като наблягаха върху факта, че няма достатъчно арумци, за да водят всеобхватна война, а Твенгор и останалите князе не преставаха да отричат истинността на това твърдение.

— Времето напредна, господа — каза княз Алброн по залез. — Дали няма да е по-добре да вечеряме и да продължим събеседването си утре?

— Нашият домакин е прав, деца мои — подкрепи предложението му старият княз Делур. — Нека първо вечеряме, а после да поспим, за да може сутринта да размишляваме с по-бистър ум.

— Добре казано — промърмори Колейка, без въобще да се усмихне.

 

 

— Убеден съм, че грешиш, Лейта! — възкликна Алброн, след като оставиха останалите вождове да пируват в столовата.

— Не, княже — решително отвърна бледото момиче — Смегор и Таури работят за Генд.

— Дали не трябва да ги убием? — попита Гер.

— Такова нещо въобще не трябва да се допуска — каза Алброн. — Подобно убийство би било най-бързият начин да избухне междуродова война.

— Така е, пък и бихме се лишили от нещо, което би могло да ни свърши много добра работа — съгласи се Алтал. — След като ни е известно, че работят за Генд, бихме могли без усилия да му подаваме фалшива информация. Бих могъл да ги използувам, за да водя Генд за носа.

— Не за дълго, Алтал — вметна Бейд. — След като го подведат няколко пъти, той сигурно ще нареди да ги убият.

— Колко тъжно! — въздъхна Алтал с престорено съжаление. — Убие ли ги, родовете на Смегор и Таури няма как да не се почувствуват морално задължени да започнат война срещу Генд. Не е ли така? Ние не искаме ли именно това? Всички безкрайно ще скърбим за гибелта им, не ще и дума, но съм почти сигурен, че тази мъка няма да ни сломи.

 

 

На следващия ден веднага след закуска вождовете отново се събраха в заседателната зала.

— Къде е златото? — попита с тревожно блеене княз Гвети.

— Преместихме го на сигурно място — отвърна Алтал. — Нали трябва да го пазим от крадци.

— Бог да ни пази от тях! — каза разгорещено Гвети.

— От най-сигурен източник знам, че Бог ще има тази грижа — каза Алтал. — Да смятам ли, господа, че сте решили да работите за моята скъпа владетелка?

— Непосредствено след пазарлъка — каза Твенгор и погледна Андина. — Колко сте готова да платите, малка госпожице? И за колко време?

— За изясняване на този въпрос прибягнах до услугите на сержант Халор — отвърна Андина. — Той е един от най-опитните военачалници на княз Алброн и знанията му в тази област са толкова големи, че никога не бих могла да се надявам да ги постигна. Той ще има грижата да не бъда измамена. Колкото до вас, господа, вие ще трябва да се погрижите за себе си.

— Познавам го — каза Гвети, без да прикрива разочарованието си. — А пък се бях надявал, че…

— Че ще може лично да ме измамите, така ли? — отвърна Андина. — Е, шегувам се. Вие никога не бихте се възползували от невежеството на едно клето невинно малко момиче, нали? — И тя впери в него невинен поглед.

Той въздъхна примирено.

— Не, разбира се, никога не бих го направил.

— Много сте мил — каза сладко Андина. — А сега с Лейта ще ви оставим, господа, за да можете да работите спокойно. Доколкото ми е известно, пазарлъкът може да бъде много вълнуващо занимание, свързано с много живописен език, който е по-добре да не достига до ушите на невинни дами.

И излезе заедно с Лейта.

Сержант Халор твърдо защити позицията за „стандартна надница“ като основа за преговори, независимо от някои шумни възражения. Гвети настояваше за договореност на основата на една доста странна „служебна надница“. Очевидно бе направил някои изчисления и бе установил, че при „стандартна надница“ голяма част от двадесетте бурета ще остане извън неговия обсег.

— Всъщност, княз Гвети, аз съм щедър — заяви Халор. — Готови сме да наемем всички мъже, които осигурите. Достатъчно е някой да може да стои изправен, да вижда мълниите и да чува гръмотевиците, и ще го наемем. Както виждате, не настоявам за занижена тарифа за сакатите, което съвсем основателно бих могъл да направя. Ние сме честни арумци и благородници. Какво ще кажат хората, ако разберат, че сме измамили едно невинно младо момиче?

— А бе кого го интересува какво ще кажат хората! — възкликна Гвети.

— Вас би трябвало да ви интересува, княже — отвърна Халор. — Ако ви излезе славата на мошеник, никой няма да иска да си има работа с вас. Войниците ви ще си стоят у дома и ще трябва вие да ги изхранвате. Ще побелеете и ще остареете, потънал в дългове, преди някой да се реши отново да има взимане-даване с вас.

— Сержантът говори самата истина, сине Гвети — важно рече княз Делур. — Нищо чудно благоденствието на цял Арум да зависи от това, което ще решим днес. Както цял свят знае, арумските войници са наистина най-добрите на света. Ако обаче арумските вождове се окажат безчестни люде, кой ще дойде в нашите свещени планини със злато, за да се пазари с нас? Нека сега се задоволим с по-малко, деца мои, за да може после да получим повече.

Алтал внимателно следеше Смегор и Таури. Те бяха седнали малко встрани от останалите и тихо си говореха. Очевидно нещо ги бе разтревожило. Представлението на Андина от предния ден явно ги бе сварило неподготвени.

Алтал плъзна поглед по лицата на придружителите на двамата вождове, седнали непосредствено зад тях, и по израженията им позна, че са недоволни от позицията на князете си. Реши, че Смегор и Таури едва ли се радват на голяма обич в родовете си. Разбра, че тактиката на Андина, която показа златото на всички присъствуващи, е дала плодове. Реши да запомни това и евентуално да го използува в бъдеще. Точно сега Смегор и Таури можеха да се окажат много полезни, обаче когато някой ден станеха безполезни, един добре организиран бунт можеше да се превърне в бързо решение на проблема.

Пазарлъкът продължи и през останалата част от деня, като всеки племенен вожд излагаше причини, поради които следва да получи по-голям дял от златото. Сержант Халор обаче остана непреклонен и не отстъпи от първоначалната си оферта да плаща само за бройки войници. Непрестанно използуваше израза „по толкова на глава“, сякаш ставаше дума за закупуването на овце. Вождовете на по-малките родове протестираха, но Халор не обърна внимание на доводи като „по-добре обучени“, „по-храбри“ или „по-добре въоръжени“.

Накрая прекрати пазарлъците съвсем грубо.

— Това е моето предложение, господа — каза. — Дали ще го приемете или ще го отхвърлите, зависи само от вас. Ако в Арум не се намерят достатъчно хора, ще можем да ги открием в Кверон или Кагвер. Сигурен съм, че ако им кажа какво доходно плячкосване ще падне в тази война, няма да изпитам затруднения в намирането на необходимия брой войници. Разбира се, бих предпочел да са арумци, обаче ще се задоволя с каквото намеря.

След тези думи вождовете престанаха да се пазарят.

— Да не забравя — каза Халор. — Ще се плаща на място. За обещания не плащам. Искам да видя бойци пред себе си и чак тогава ще развържа кесията.

— Ама това не е прието! — възрази Гвети. — Нашата дума винаги е била достатъчна!

— Този път няма да е така, княже — отвърна Халор. — Купувам войници, не обещания.

Алброн се наведе към Алтал и прошушна с усмивка:

— Казах ти, че Халор си разбира от работата. Не смяташ ли, че услугите му заслужават някаква премия?

— Разбира се, Алброн — съгласи се Алтал. — И ей сега ще ти кажа каква ще е. Аз съм собственикът на тази златна мина, така че мога да си купя практически всичко. Давам ти обаче честна дума, че никога няма да направя опит да наема Халор без твое знание. Това харесва ли ти като премия?

 

 

Някъде след полунощ Еми събуди Алтал. Носът й не бе станал нито по-топъл, нито по-сух.

— Трябва да отидем в Дома, Алтал — каза тя разтревожено.

— Неприятности ли има?

— Генд крои нещо. Още не сме съвсем готови за отпор, обаче трябва да реагираме.

Алтал се облече и тръгна по осветения с факли коридор, за да събуди приятелите си. Отново влязоха в оръжейната и отново изкачиха стълбите на кулата.

— Векти е пред разгром — каза им Двейя. — Не трябва да допускаме това.

— Векти? — попита Бейд. — Че кого го интересува Векти? Векти е само едно голямо пасбище.

— Ако падне Векти, ще падне и Плаканд, братко Бейд — отвърна сухо Двейя. — Оттам ще продължат към Медио. Авес е разположен на източната граница на Медио и този път при една битка от града няма да остане наистина нищо. Разрушаването на Авес открай време е неделима част от плана на Генд.

— Откъде ще намерим достатъчно хора, за да ги отблъснем, Еми? — попита Елиар. — От Арум до Векти се пътува месец, ако не и повече.

— Използувай вратите — предложи Гер.

— Не мога да вкарам арумски войници в Дома, Гер — възрази Елиар.

— Няма защо да ги докарваш в Дома — каза Гер. — Вместо това закарай Дома при тях. Даже не целия Дом, а само две врати.

— Би ли ми обяснил какво искаш да кажеш? — попита с измъчен глас Елиар.

— Разсъждавал съм по този въпрос — призна Гер. — Ние не искаме всички да знаят за Дома и за вратите, но ми се струва, че арумците биха могли да бъдат преведени през тях, без въобще да разберат за това. Ще ни трябват обаче много храсталаци.

— Храсталаци?

— Да. За да прикрием това, което правим. Ти ще поведеш армията от арумци по някоя пътека, около която има гъсти храсталаци. Сред храсталаците ще има врата и те ще преминат през нея и ще влязат в Дома. Само че няма да го разберат, защото зад вратата ще сме струпали други храсталаци. После… — Той спря и се намръщи. — Май пропуснах нещо.

— Какво имаш предвид? — попита Елиар.

— Не съобразих нещо. Вратите не са достатъчно широки. Хората са много и би трябвало да преминават един по един.

— Нека размерите на вратите не те тревожат, Гер — каза му Двейя. — Това е по моята част. Те ще бъдат толкова широки или тесни, колкото аз реша.

— Това е прекрасно, Еми! — възкликна Гер. — А би ли могла да направиш толкова тясна врата, че само аз да мога да преминавам през нея?

— Отклоняваш се от темата, Гер — каза Лейта. — Така, вече си събрал една армия в коридора. Какво ще правиш с нея?

— Ах, да. Елиар ще преведе войниците през врата, която те не могат да видят. Те ще са в Дома, но няма да знаят, че са в Дома, защото храсталаците ще го скриват. Оттам ще преминат през друга врата и ще се озоват във Векти. Тръгват оттук и се оказват там, без въобще да разберат това.

— Само дето ще вървят по планини и изведнъж ще се озоват в равнина — възрази Елиар.

— За това ще се погрижи Домът. След като той се намира във винагито, пътуването на тези войници ще продължи толкова, колкото желае Еми. Войниците ще си мислят, че са пътували цели седмици, обаче когато излязат, ще е изтекла само минута. Ние ще знаем за това, обаче самите те няма да го знаят, Еми, смяташ ли, че това може да се направи?

— Струва ми се, че да. Кое те накара да разсъждаваш по този въпрос, Гер?

— Завчера чух вожда със смачканото лице да разговаря с вожда с голямата челюст. Първият каза на втория, че ще е хубаво да се плащат надници, тъй като цели седмици войниците няма да се занимават с нищо друго освен с вървене. Тогава се сетих, че Домът може да промени и разстоянието, и времето. Домът е нещо като пряк път, но ние не искаме това да стане известно на други. Някои хора биха могли да се развълнуват от това, или да се опитат да използуват Дома по нежелани за нас начини. Тогава се сетих, че можем да използуваме храсталаци. Хората няма да научат нищо за Дома, защото въобще няма да разберат, че са били в него. Това не е ли разумно решение, Еми?

— Ти си цяло съкровище, Гер — отвърна му Двейя с топла усмивка. — Според мен ти дължа няколко прегръдки и целувки.

Гер се изчерви.

— Една обикновена благодарност ми е достатъчна, Еми. Не обичам прегръдките и целувките. Човек само го мачкат и целият става лепкав.

— Като пораснеш още малко, мачкането ще ти стане интересно, Гер — каза му Андина, после изгледа Елиар с големите си очи и на устните й се появи палава усмивка. Не добави нищо, но въпреки това Елиар също се изчерви.