Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (47)

Глава 46

— Приятно е да се върнеш у дома — каза Гер, когато в началото на есента двамата с Алтал отново се озоваха в гъстите гори на Хуле. — Липсваха ми дърветата. Дали обаче са същите дървета?

— Някои може и да са същите — отвърна Алтал. — Поне по-малките.

— Дърветата наистина ли живеят толкова дълго?

— Някои от тях.

— И стават все по-големи и все по-големи, така ли?

— Е, все имат някакъв предел на растежа си.

— И къде точно отиваме?

— Вероятно ще познаеш мястото, Гер. Това е мястото, където ти се присъедини към нас. Мястото, където те хванахме с Елиар, когато се опита да откраднеш конете ни. От време на време попадаме и на такива „паметни“ места.

— Това ми се струва малко зловещо — каза Гер.

— Изясни този въпрос с Еми, щом мислиш така — каза Алтал и огледа огромните дървета. — Променихме много неща, но дърветата са си все още същите. Предполагам, че и странноприемницата на Набжор не се е променила много. Този път обаче се чувствувам по-добре. Предния път бях в лошо настроение, тъй като бях изкарал една невероятно неприятна година. Късметът ми ме бе изоставил.

След тези думи Алтал отметна глава и се вслуша в един звук, който се разнасяше още от момента, когато излязоха от вратата.

— И звукът е различен — добави. — Предния път чувах само вой и стенания. Сега чувам песента на Ножа.

— Това означава, че ще победим, така ли?

— Рано е да се каже, но съм склонен да мисля, че успехът ще е на наша страна. Лагерът на Набжор е съвсем близо. Скоро ще ви запозная. А после ще дойде Генд, така че ще е добре Набжор да не знае кой си. Когато мамиш някого, трябва да умееш да се представяш за друг човек.

— Да се правя, че съм друг?

— Точно така. Един добър крадец носи поне десетина различни самоличности в дисагите си. Трябва да овладееш всичките възможни роли и да изиграеш тази, която ще ти е най-полезна — каза Алтал и замислено се почеса по бузата. — Може би сега ще е добре да се държа като щастливия Алтал. Последния път говорех само за лошия си късмет, но сега късметът ми заработи.

— Това означава, че държиш обстановката под контрол, така ли?

— Това е нашата цел, Гер. Последния път положението го контролираше Генд. Този път ще го контролирам аз. Сега разсъждавам над историята, която ще разкажа на Набжор. В нея няма да има много истина, но това не е съществено.

— Струва ми се, че грешиш, Алтал — каза Гер. — Този път променяме събитията, така че каквото и да кажеш, все ще е вярно. Нали не си решил да се преструваш?

Алтал примигна.

— На твое място преди всичко ще си спестя кучетата, които са те нападнали в дома на богаташа в Дейка — продължи Гер. — Ако е нямало кучета, историята ще се получи различна, нали така? Важното е, че сега от историите можеш да изхвърлиш всичко, което наистина се е случило, но не ти е харесало. Видението, в което живеем, е твое Видение, така че можеш да го променяш както си искаш. Каквото и да разкажеш, ще бъде самата истина.

— Гер, започваш отново да ме объркваш.

— Това, което ти казвам, изобщо не е трудно, Алтал. Ще ти е много по-лесно, ако не забравяш, че говориш единствено самата истина. Всъщност ти сега не можеш да излъжеш никого, дори и да го поискаш.

— Само ме затрудняваш — каза Алтал и спря коня си. — Най-добре ще е вече да предупредя Набжор за нашето пристигане. Той не обича при него да пристигат хора, без да го предупредят. — Здравей, Набжор! — изкрещя той. — Аз съм, Алтал! Не се тревожи! Ей сега ще дойда при теб!

— Здравей, Алтал! — разнесе се в отговор силният вик на Набжор. — Добре дошъл! Бях започнал да се тревожа, че екверците или треборейците са те заловили и са те обесили с главата надолу.

— Това е невъзможно, Набжор — отвърна Алтал. — Знаеш, че никой не може да ме улови. Медовината ти втасала ли е? Последния път не беше съвсем готова.

— Ами влез и я опитай — отвърна Набжор. — Тази година стана добра.

Алтал и Гер излязоха на полянката пред странноприемницата. Алтал усети прилив на тъга, когато видя стария си приятел. Знаеше, че Набжор е отдавна мъртъв в света, от който бяха излезли двамата с Гер, за да се върнат в миналото. В сегашния свят обаче Набжор не се беше променил. Бе все така едър, с дяволито изражение и облечен в опърпана мечешка кожа.

Алтал слезе от коня и се ръкува сърдечно с него.

— Кое е това момче? — попита с любопитство Набжор.

— Казва се Гер — отвърна Алтал. — Взех го под крилото си и го уча. Има заложби.

— Добре дошъл, Гер! — каза Набжор. — Заповядайте. Ще донеса медовина, а пък вие ще ми опишете великолепието на цивилизования свят.

— На момчето не се полага медовина — побърза да каже Алтал. — Гер има по-голяма сестра, която решително не одобрява пиенето. Няма нищо против лъжата, измамата и кражбата, но е в състояние да му се кара седмици наред, задето се е докоснал до някои от простите житейски радости. Ако разбере, че съм му позволил да пие, може да си го прибере.

— Има и такива жени — каза Набжор. — То жените по начало са доста странни. Имам малко ябълков сок, който все още не е съвсем ферментирал. Чиракът ти може ли да пие такова нещо?

— Предполагам, че сестра му не би възразила.

— Чудесно. Ще донеса медовина за нас и сок за Гер. На огъня се пече бут от зубър. Ще донеса и хляб.

Алтал и Гер седнаха до огъня и си отрязаха месо от бута, а Набжор напълни две пръстени чаши с пенлива медовина и една със златист сок. После попита:

— Та какво става в цивилизования свят?

Беше настъпил най-важният момент. Точно сега на Алтал му предстоеше да промени хода на събитията.

— Оказа се много по-благодатен, отколкото бях очаквал, Набжор! — възкликна той. — Късметът ми през цялото време ми се усмихваше. И сега, впрочем, продължава да ме обожава. — После отпи голяма глътка от медовината и каза: — Този път се е получила чудесна.

— Радвам се, че ти харесва.

— Приятно е да се прибереш у дома, където има медовина. Там долу, в цивилизования свят, не знаят как да я приготвят. Единственото, което можеш да пиеш в техните кръчми, е кисело вино. Как върви търговията?

— Не е зле — похвали се Набжор. — На моята кръчма й излезе добра слава. Вече цяло Хуле знае, че ако някой иска да изпие чаша хубава медовина на разумна цена, най-подходящото място е странноприемницата на Набжор. Ако му потрябва компанията на хубава женичка, пак тук ще я намери. Ако е попаднал на нещо ценно, което е решил да продаде, без да му задават неприятни въпроси, знае, че съм готов да обсъдя този въпрос.

— Ще умреш като богат човек, Набжор.

— Предпочитам да живея като богат човек. Я сега ми разкажи какво става в равнините. Не сме се виждали цяла година, така че сигурно има много неща за разказване.

— Просто няма да повярваш как ми потръгна, Набжор — отвърна Алтал с широка усмивка. — Всичко, до което се докоснах, се превърна в злато. Късметът на това момче работи не по-зле от моя, така че когато се събрахме заедно, нямаше как да не спечелим. Това го установихме още в Дейка. Още когато видяхме за пръв път претенциозните им каменни сгради, „случайно“ научихме за един богат търговец на сол, Квесо. Сигурен съм, че това не бе просто съвпадение. От едната страна работеше моят късмет, от другата — късметът на Гер. Ако скоро си купувал сол, няма защо да ти обяснявам причините, поради които търговците на сол са по-богати от собствениците на златни мини.

— Така е. Те са най-големите изнудвачи — потвърди Набжор.

— Добре — продължи Алтал. — Открихме дома на Квесо и изпратих Гер да попита за адреса на един от съседите. И за да огледа отблизо ключалката на вратата на Квесо, разбира се.

— Не представляваше нищо особено, господин Набжор — вметна Гер. — Изглеждаше голяма и здрава, но можех да я отворя с нокътя на малкия си пръст.

— Това момче наистина ли е толкова добро? — обърна се Набжор към Алтал.

— Ти за какво мислиш, че съм го взел за чирак? — отвърна Алтал. — Както и да е, два дни по-късно в полунощ отидохме в дома на Квесо, отворихме и влязохме. Слугите на търговеца спяха, а и самият той хъркаше. Престана да хърка, когато опрях ножа си до гърлото му, и трябва да ти кажа, че се оказа много сговорчив. Няма нищо по-добро от един нож, за да привлечеш нечие внимание. Няколко минути след това с Гер се сдобихме със значително количество пари. Благодарихме на Квесо за гостоприемството, вързахме го, напъхахме парцал в устата му, за да не смущава съня на прислугата, и напуснахме великолепния град Дейка. Дори си купихме коне. След като бяхме богати, нямаше смисъл да продължаваме пътя си пеша.

— А къде отидохте после? — попита Набжор.

— После отидохме в Кантон — отвърна Алтал. — Това е град в северна Треборея. Той има нов владетел, който има твърде своеобразни разбирания за данъците.

— Какво значи „данъци“?

— И аз не мога да ти обясня съвсем точно. Излиза, че хората трябва да си плащат, за да им се позволи да живеят в собствените си домове и да дишат въздуха, който градоначалникът любезно им предоставя. Дишането в Кантон е много скъпо занимание. За него вземат почти половината пари на хората. Местните богаташи са решили, че не е добре да им личи, че са богати. По тази причина в Кантон похабената и потрошена мебел се радва на голямо търсене, а богаташите взимат частни уроци по зидане от зидарите, за да не могат данъчните агенти да открият каменните плочи, под които богаташите крият златото си. За наше щастие, с Гер попаднахме в кръчмата, където разливат кантонските зидари, и то точно в момента, когато обсъждаха един човек, получил голямо наследство. От думите им излезе, че човекът е от ония безделници, които прекарват нощите си в най-долните заведения покрай реката, та реших, че ръцете му през този ден са треперели, когато е полагал каменната плоча на мястото й. За наше щастие и слугите му бяха като него. Уж трябваше да пазят имуществото му, но четвърт час след като той излезе от дома си, те също се изпариха.

— Срамна работа — неодобрително каза Набжор.

— Както и да е, с Гер още същата вечер попаднахме и на други богатства. Бяхме се сдобили с толкова много пари, че пренасянето им започна да ни затруднява, и затова ги заровихме. Това, между другото, не ни беше за пръв път. Заровихме пари на пет-шест места. Имахме повече пари, отколкото можехме да носим, и количеството им непрестанно растеше.

— Не си спомням кога за последен път съм имал подобен проблем — засмя са Набжор.

Алтал премълча епизода с книжните пари, тъй като реши, че Набжор няма да го разбере.

— Бих могъл да разказвам дни наред за успешните ни измами и кражби, обаче най-големи успехи имахме в Арум.

— Чух, че там били открили злато — каза Набжор. — Само не ми казвай, че и ти си започнал да копаеш.

— Не и аз — отвърна Алтал. — За копаенето си има хора. С Гер бяхме напуснали Перквейн и се бяхме запътили за Хуле. Отбихме се в една кръчма и точно там срещнахме един човек с великолепно наметало от вълча кожа, върху което бяха запазени вълчите уши.

— Виждам, че това наметало е сменило собственика си — каза Набжор, като огледа дрехите на Алтал. — Ти измами ли човека, или просто му плати дрехата?

— Пепел ти на езика! Аз крада злато, Набжор, не го харча! Както и да е, там местните пияници си говореха за един богаташ на име Гости Големия търбух, който имал платен мост. По една случайност този мост се намирал на единственото място, където може да се прекоси реката, разделяща Арум от района на златотърсачите. Таксата на Гости е безсрамно голяма, но хората с удоволствие я заплащат, и благодарение на това Гости забогатява с часове. Както ти е известно, не съм от хората, които пропускат такива шансове, така че реших да си опитам късмета.

— Кога направи това? След като стана собственик на наметалото ли? — попита лукаво Набжор.

— Това не ни отне никакво време, господин Набжор — обади се Гер. — Човекът с наметалото излезе за малко от кръчмата, Алтал го последва, удари го по главата с дръжката на меча и му взе наметалото и обувките.

Набжор повдигна вежда.

— Признавам, че тогава малко се поувлякох — каза Алтал. — Собствените ми обувки обаче бяха пред разпадане. На този човек пък въобще не му трябваха обувки, тъй като си личеше, че не отива по-далеч от кръчмата. С Гер се качихме на конете и продължихме пътя си. След ден се озовахме в друга кръчма, където хората също разговаряха за богатствата на Гости Големия търбух. Там научихме малко повече подробности, така че решихме, че прибирането на златото на Гости няма как да се осъществи като обикновен обир и че ще ни трябва помощ. Тук нашият късмет отново ни се притече на помощ. В кръчмата имаше още двама мъже, които привлякоха вниманието ми още когато влязох, тъй като им личеше, че не са арумци. Очите им започваха да светят, когато чуеха думата „злато“, така че реших, че са от нашия занаят. Поговорихме си с тях и решихме, че ще е по-добре да се съюзим, отколкото да се конкурираме.

— Проникнахме в дома на Гости поотделно и си дадохме вид, че не се познаваме — вметна Гер. — Другите двама крадци се казваха Генд и Хном и ние дори не се доближихме до тях. Поне не на места, където хората на Гости можеха да ни видят. Срещахме се обаче късно през нощта в конюшнята или в плевника, за да се разберем как да действуваме по-нататък. Изкарахме там цялата зима и опознахме всички кътчета на къщата. Алтал пък случайно чу спора между двама дъртаци — спорели дали плевникът има друга врата. Всъщност са можели просто да отидат там и да проверят, но очевидно самият спор им е доставял удоволствие. Ние с Алтал обаче за нищо не спорехме, така че отидохме и проверихме. Врата имаше. Пред нея бе струпана грамадна купчина сено и Алтал ми каза да я махна. Това не ми хареса, обаче не ми се наложи да я местя аз, тъй като арумците решиха, че е по-приятно да скачаш от купа сено, отколкото да стоиш до Гости и да наблюдаваш как се тъпче. И значи арумците преместиха сеното и аз не можах да скокна от купата повече от веднъж или дваж, защото те се наредиха на опашка, за да си чакат реда. Нямаше да е справедливо да ги лишавам от това удоволствие, нали така?

— Това дете не спира ли от време на време, за да си поеме дъх? — попита изненадано Набжор.

— Не знам. Нищо чудно под ризата си да има хриле. Понякога съм го чувал да говори час или два, без да си поема дъх. Започне ли да говори, по-добре да се отпуснеш и да го чакаш да свърши, защото обича да говори дълго. Та значи когато настъпи пролетта, братовчедът на Гости каза, че винаги отбелязвали рождения ден на Гости в деня, когато се разтопи последният сняг, и това нещо се вписа чудесно в плановете ни. Пътеките щяха да са чисти, а гостите в крепостта щяха да са толкова пияни, че да не усетят дори земетресение или вулкан.

— Чудесно! — каза Набжор.

— Това ни устройваше. Гер и Хном отидоха в конюшнята, за да оседлаят конете, а ние с Генд прескочихме двамата заспали пазачи, които уж трябваше да охраняват златото, отключихме бравата, която изглеждаше много внушително, но можеше да бъде отключена и от четиригодишно дете, и огледахме нашето новопридобито злато.

— Много ли беше? — попита Набжор.

— Повече, отколкото можехме да пренесем.

— Аз бих могъл да пренеса доста злато, Алтал.

— Дори и ти не би се справил с толкова много злато. Отне ми доста време да обясня на Генд, че една кражба може да се смята за успешна само когато се измъкнеш безнаказано. На него му хрумнаха разни нелепи идеи от типа на открадването на още коне, за да се пренесе цялата плячка. За щастие, успях да го убедя, че първостепенната ни цел трябва да е да останем живи и че привличането на хорското внимание не спомага за постигането й.

— Какво се случи после с този Генд? — попита Набжор.

— Нямам представа. Разделихме се, след като излязохме от крепостта на Гости. Замисълът ни бе да объркаме евентуалните преследвачи. Договорихме се, ако те с Хном успеят да се измъкнат, да се съберем тук. Още в дома на Гости Генд ми каза, че иска да ми направи едно делово предложение, а аз от такива предложения никога не бягам.

— Аз пък останах с чувството, че тази година си събрал достатъчно пари, за да излезеш в пенсия.

— И какво да правят тогава, Набжор? — засмя се Алтал. — Не съм от тези камъни, дето събират мъх. Да седя на едно място и да безделнича не ми е в характера.

— Искаш ли още медовина? — попита Набжор.

— Отдавна очаквах да се сетиш да попиташ — каза Алтал и подаде празната си чаша.

Набжор отиде с чашите до тесния процеп между две големи скали, където държеше делвите, за да донесе още медовина.

— Чудесно се справяш, приятелю — каза одобрително гласът на Еми. — Успя да смесиш този отрязък от времето така добре с предишния, че те вече се сляха.

— Това е дарба, Еми. Към лъжите винаги трябва да се добавят малко истини. Разбира се, според логиката на Гер именно сега говоря истината, докато това, което се случи по-рано, е лъжа.

— Престани да се хвалиш, Алтал — смъмри го тя.

Набжор донесе пълни чаши и тримата продължиха да разговарят чак до настъпването на нощта. Алтал забеляза, че в странноприемницата се е появило ново момиче. Имаше кръшна походка и палави очи и той реши, че при други обстоятелства нямаше да е зле да се поопознаят малко по-добре. Прецени обаче, че Еми по всяка вероятност няма да се отнесе одобрително към подобна идея.

След известно време Гер заспа, но Алтал и Набжор продължиха да разговарят до полунощ. После Алтал взе одеялата, които с Гер носеха зад седлата си, зави детето, без да го буди, легна до гаснещия огън и също се зави. Заспа почти мигновено.

 

 

На другата сутрин Гер се събуди рано, но Алтал спа до късно. Нямаше закъде да бърза, така че реши да си отспи. Знаеше, че трябва да е в добра форма, когато се срещне с Генд и Хном — един недоспал човек не съобразява достатъчно бързо, а това не биваше да се допуска, особено след като му предстояха важни дела.

Когато се събуди и реши да изплакне лицето си, видя, че Гер седи на една пейка до момичето с палавите очи. Косата му бе измита, а момичето кърпеше един от чорапите му. Алтал поклати учудено глава. Гер очевидно притежаваше излъчване, което караше всички жени да се държат с него майчински. Така се бяха държали с него Андина, а после и Лейта. Еми естествено не влизаше в сметката. Еми се държеше майчински към всички.

Алтал и Гер безделничиха почти седмица в странноприемницата на Набжор, докато в един мрачен ден, когато слънцето бе закрито от облаци, не пристигнаха Генд и Хном.

— Е, ето ви най-сетне и вас! — каза Алтал вместо поздрав. — Защо се забавихте толкова?

— Бях останал с чувството, че ще ни опазиш от преследването на Галбак — отвърна уморено Генд. — Слънцето още не бе изгряло, когато той и хората му тръгнаха по петите ни.

— Дявол да го вземе! — изруга Алтал. — Вие сигурни ли сте, че се движехте встрани от пътя за Хуле?

— Направихме всичко, което ни каза — отвърна Хном. — Нищо не се получи така, както очаквахме. Мисля, че виновна за това е проклетата хрътка на Галбак. Винаги, когато минавахме през мека почва, замитахме следите си, обаче тя въпреки това ни откриваше. По-лошо лято през живота си не съм имал. Дори извървяхме над тридесет километра по една река, но Галбак въпреки това не изгуби следите ни. Вие двамата как се измъкнахте?

— Не беше трудно — отвърна Алтал и повдигна рамене. — Ние тръгнахме на юг, като оставихме много следи. След това се прехвърлихме на една скалиста пътека, прекосихме планините, навлязохме в Кагвер и после дойдохме в Хуле. Бяхме сигурни, че и вие ще се измъкнете без затруднения. Защо му е трябвало на Галбак да ви преследва из пустошта вместо да върви по път, препълнен със следи?

— Струва ми се, че Галбак ни надхитри, Алтал — тъжно отвърна Генд. — Може би не бяхме достатъчно съобразителни. Очевидно той е достатъчно хитър, за да пренебрегне път, където следите бият на очи.

— Още не мога да разбера как все пак Галбак е могъл да се окаже по петите ви — каза Алтал. — Когато си тръгнахме, беше мъртвопиян. Бях сигурен, че няма да се събуди поне до вечерта, а и че когато се събуди, ще се чувствува прекалено зле, за да може дори да се замисли върху съдбата на златото на Гости.

— И двамата навярно недооценихме размерите на Галбак — каза Генд. — Един едър мъж може да поеме много повече медовина от един дребосък.

— Както и да е. Важното е, че пристигнахте благополучно. Тук сте в безопасност, така че можете да си починете и да се отпуснете — каза Алтал и после се обърна към Набжор. — Набжор! Донеси медовина! Тези са двамата приятели, за които ти говорих. Имали са много неприятности през лятото.

Генд уморено се отпусна върху един от пъновете край огъня, разтри лицето си и каза:

— Бих могъл да спя цяла седмица.

— Това е подходящо място за спане — каза Алтал. — Как все пак успяхте да се отървете от Галбак?

— Просто извадихме късмет — каза Генд. — Арумците се занимават с лов в тези планини. Ловят сърни, мечки и елени, така че са опитни следотърсачи. Каквото и да правехме, те все бяха по петите ни. Укрихме се за една седмица в една пещера зад един водопад, и точно тогава ни застигна лятна буря. Тогава напуснахме пещерата. Бурята размиваше следите ни още преди да сме ги оставили. След това прехвърлихме хребета — и после беше лесно.

Набжор донесе медовина и Генд и Хном се поотпуснаха.

— Резнете си месо от бута на шиша — каза Набжор.

— Колко ще струва? — попита Хном.

— Не мислете за това. Алтал вече се погрижи за сметката.

— Благодарим ти, Алтал — каза Хном. — Много мило от твоя страна.

— Не забравяйте, че аз ви поканих да дойдете тук — напомни им Алтал. — Освен това нима парите имат някакво значение за нас, след като всички сме безобразно богати?

— Пепел ти на езика! — каза Хном. — Вие двамата да не би наистина да сте донесли всичките си пари тук?

— Нима наистина изглеждам толкова глупав, Хном? — попита Алтал. — Взехме си пари колкото за текущи разходи, а останалите скрихме на сигурно място.

— Така ли? Къде?

— Нима мястото ще е наистина сигурно, ако започна да разправям наляво и надясно къде се намира?

На лицето на Хном за миг се изписа разочарование, което той не успя да прикрие, и Алтал се усмихна наум. Очевидно мисълта, че някъде наблизо са заровени четири торби със злато, които не могат да бъдат открити, причиняваше на Хном по-голяма болка от сблъсъка с ведрото на Гер.

Изпиха по още няколко чаши медовина и се нахраниха. След като Генд и Хном видимо се поотпуснаха, Алтал реши, че е настъпило време за делови разговор.

— Генд, миналата зима ти ми спомена някакво делово предложение — каза той. — Отказал ли си се от него, или остава в сила?

— Не съм се отказал — отвърна Генд. — Работата е следната: имам един познат в Некверос, на когото съм много задължен. Не е от тези, които един нормален човек би си позволил да разочарова. Не знам дали ме разбираш.

— Да не е някой от „ония“?

— Той е този, които измисли „ония“, приятелю. Хората, които са се спречквали с него, обикновено не са доживявали достатъчно дълго, за да съжаляват за това. Съществува нещо, с което той силно желае да се сдобие, и ми даде да разбера, че очаква именно от мен да свърша тази работа. За нещастие това, което му трябва, се намира в една къща в Кагвер, а това много ме затруднява. Трябва да знаеш, че в Кагвер хич не ме обичат. Преди две години с Хном изкарахме едно много успешно турне там, а местните хора са злопаметни. Там има няколко души, пред които Галбак изглежда като ангел, и много им се ще да ме докопат.

— Разбирам проблема ти, Генд. И аз избягвам някои области.

— Сигурен съм в това, Алтал. Ти си много добър крадец, така че на теб може да се разчита. Струва ми се, че точно ти си човекът, който би могъл да ми помогне.

— Аз съм най-добрият — каза Алтал и небрежно повдигна рамене.

— Той казва самата истина, Генд — обади се Набжор, който бе донесъл поредните чаши с медовина. — Алтал може да открадне всичко, което има два края.

— Е, това е може би малко преувеличено — каза Алтал. — Досега никога не съм открадвал река. Какво точно иска да му занесеш този страшен обитател на Некверос? Някаква скъпоценност ли?

— Не е скъпоценност — отвърна Генд с жаден поглед. — Иска нещо друго, за което е готов да плати. Една Книга.

— Думата „плащам“ ми е позната и радва слуха ми — каза Алтал. — Сега обаче стигаме до трудната част. Какво по дяволите е книга?

Генд го погледна изненадано и попита:

— Ти не знаеш ли да четеш?

— Четенето е занимание за жреците, Генд. Аз нямам взимане-даване с тях и гледам да ги избягвам.

— Това донякъде усложнява задачата — каза Генд и се намръщи.

— Генд, приятелю, аз си нямам и представа как се обработват скъпоценни камъни, обаче съм откраднал безброй бижута. Понятие си нямам как се извлича злато от камънаците, обаче от време на време се сдобивам с него. Кажи ми как изглежда тази книга и аз ще я открадна. Разбира се, стига заплащането да е добро и да ми кажеш къде да я търся.

— Всъщност случайно нося една книга със себе си. Ако ти я покажа, ще знаеш какво трябва да търсиш.

— Правилно. Защо не извадиш тази книга, за да я огледаме с Гер? Не сме длъжни да знаем какво пише в нея, за да можем да я откраднем, нали така?

— Прав си — съгласи се Генд, стана, отиде до коня си, бръкна в дисагите и извади Черната книга. После я занесе до огъня.

— Това е просто кожена кутия, ако не ме лъжат очите — каза Алтал.

— Важно е съдържанието й — отвърна Генд, вдигна капака, извади един лист пергамент и го подаде на Алтал.

— Искам да видиш как изглежда писаният текст. Когато видиш кутия като тази, отвори я, преди да я откраднеш, за да не би да ми донесеш по погрешка кутия с копчета или куки за плетене.

Алтал вдигна пергамента пред очите си и се престори, че не разбира нищо.

— Това ли е писмото? — попита. — На мен ми прилича на безсмислени драсканици.

— Обърнал си листа наопаки — каза Хном.

— Така ли? — каза Алтал и обърна листа. — Пак нищо не разбирам.

Истината бе, че едва се сдържа да не захвърли ужасния пергамент в огъня. Книгата на Дейва не бе четиво за слабосърдечни хора, а някои от буквите й направо обгаряха погледа.

— Все още не разбирам нищо — излъга и върна пергамента на Генд. — Това обаче е без значение. Единственото, което ми трябва да знам, е, че ще търся черна кутия, пълна с кожени листове.

— Кутията, която ни трябва, е бяла — поправи го Генд и почтително върна пергамента на мястото му. — Е? Интересува ли те моето предложение?

— Бих искал да науча малко повече подробности. Къде точно се намира тази Книга и как точно се охранява?

— Намира се в Кагвер, в Дома на края на света.

— Знам къде е Кагвер, но не ми бе известно, че светът свършва там. Къде точно в Кагвер се намира този дом?

— В северната част. В тази част на Кагвер, където през зимата слънцето не изгрява, а през лятото няма нощ.

— Доста странно място за живеене.

— Така е. Собственикът на Книгата обаче вече не живее там, така че никой няма да ти попречи да влезеш в Дома и да откраднеш Книгата.

— Това е хубаво. Можеш ли да ми съобщиш някои ориентири? Ще се движа по-бързо, ако знам откъде да мина.

— Просто върви по края на света. Когато видиш един Дом, ще знаеш, че си пристигнал. Друг Дом там няма.

Алтал отпи глътка медовина и каза:

— Задачата ми изглежда проста. Добре, а след като открадна Книгата, как ще те намеря, за да си прибера парите?

— Аз ще те намеря, Алтал — отвърна Генд и пламъците в очите му започнаха да горят още по-ярко. — Повярвай ми, ще те намеря.

— Добре. Ще обмисля предложението ти.

— Съгласен си значи?

— Казах, че ще обмисля предложението ти. А сега защо да не пийнем още малко от медовината на Набжор? Напоследък се сдобих с парици, така че можем да си позволим малко веселие.

Продължиха да разговарят и да пият медовина. След известно време Набжор започна да се прозява.

— Защо не си легнеш, Набжор? — попита Алтал.

— Трябва да ви обслужвам, Алтал.

— По-добре просто сложете един белег върху делвата, господин Набжор — предложи Гер. — Отбележете черта на равнището на медовината сега, и я отбележете още веднъж утре сутрин. Така ще знаете колко медовина сме изпили. Аз ще имам грижата да им поднасям чашите.

Набжор погледна въпросително Алтал. Алтал му кимна и му намигна.

— Наистина съм уморен — призна Набжор. — Господа, нали няма да имате нищо против да ви оставя да се оправяте сами?

— Ни най-малко — отвърна Хном. — Тук сме все стари приятели, така че няма опасност да започнем да се караме и да изпочупим мебелите.

Набжор се засмя.

— Трудно бих окачествил няколко грубо одялани пъна като мебели. Лека нощ, господа.

Гер пое грижата да поднася медовина на мъжете, насядали около огъня. Алтал скоро забеляза, че неговата собствена медовина е доста разводнена. Предположи, че и в медовината на Генд и Хном също е добавено нещо, но различно от вода.

Облагородяването на медовината за Генд и Хном скоро започна да дава резултати. Те и без това бяха много уморени, а медовината, която им поднесе Гер, съвсем ги довърши. Огънят в очите на Генд помътня, а Хном започна да се олюлява. След още малко подобрена медовина и двамата се свлякоха на земята и захъркаха.

— Къде откри тази специална медовина? — обърна се Алтал към Гер.

— Дамата, която ми закърпи чорапите, ми разказа за нея. Набжор от време на време я поднасял на някои от своите клиенти. На тези, които имат много пари, но не обичат да ги харчат.

— Какво точно си намислил, Алтал? — попита Набжор с груб шепот от мрака. — Тези двамата не ти ли бяха приятели?

— Не бих казал, че са ми приятели, Набжор. Съдружници, да, но не и приятели. Генд се опитва да ме подлъже да открадна нещо, което е много по-ценно, отколкото той е готов да признае, и при това от едно място, което е толкова опасно, че самият той не се осмелява да отиде там. Това едва ли би могло да се окачестви като приятелска постъпка, нали?

— Прав си — съгласи се Набжор. — Ако обаче си решил да ги убиваш, не го прави тук.

— Въобще не мисля да ги убивам, Набжор — отвърна Алтал с лукава усмивка. — Просто ще докажа на Генд, че съм много по-хитър от него. Гер, донеси ми фалшификата на Книгата.

— Веднага — отвърна ухиленият Гер.

— Останах с чувството, че въобще не знаеш какво значи книга — каза Набжор. — Беше доста убедителен.

— Той просто се правеше на глупак, господин Набжор — обясни Гер. — Винаги е по-лесно да измамиш човек, който се смята за по-умен от теб. — После отиде при конете и донесе книгата, която им бе дала Двейя. — Сега ли да я подменя, Алтал?

— Това е твоя грижа, Гер — отвърна Алтал. — Само се постарай след като приключиш, дисагите на Генд да не изглеждат различно.

— Да не си решил да ми обясняваш и как се говори? — попита Гер.

— Това момче е и умно, и устато — каза Набжор.

— Прав си — съгласи се Алтал. — Но е способно, и затова го търпя.

После извади една златна монета и я показа на Набжор.

— Направи ми една услуга, приятелю. Генд и Хном изпиха доста от твоята специална медовина преди да заспят, така че едва ли ще се чувствуват много добре, когато се събудят. Ще им потрябва малко лекарство, за да се почувствуват добре. Дай им толкова специална медовина, колкото могат да поемат, а ако и вдругиден са все още неразположени, предложи им от същото лекарство.

— Ти откъде научи за моята специална медовина?

— Самият аз понякога съм я ползувал, Набжор, така че ефектът от нея ми е ясен.

— Да не би да си решил да им откраднеш и златото?

— Не. Не бих искал да се превъзбудят и да се вгледат прекалено внимателно в Книгата на Генд. Оставих им едно доста добро копие, но то не е досущ като оригинала. Постарай се и двамата да си останат пияни и щастливи, а ако те питат за мен, кажи им, че съм заминал за Кагвер, за да им донеса Книгата, която ми поръчаха да открадна.

— След като цялата тази история приключи, ми се обади, за да ми разкажеш как си се справил — каза Набжор и се усмихна широко.

— Непременно — обеща Алтал, макар чудесно да знаеше, че вижда Набжор за последен път. — Отнасяй се към Генд и Хном като дружелюбен кръчмар. Ако решат да тръгнат по стъпките ми, опитай се да ги разубедиш. Не обичам да ме следят, когато работя. По-добре ще е за тях да си стоят при теб читави и пияни, отколкото да ми се налага да ги убия някъде в планината.

— Можеш да разчиташ на мен, Алтал — отвърна весело Набжор и чевръсто измъкна монетата от пръстите на приятеля си.