Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (44)

Глава 43

— Това не ми е в характера, Генд — каза Хном на съдружника си. Алтал и останалите наблюдаваха от прозореца на Дома как двамата яздат към земите на рода на Гости. — Наистина ли трябва да оставим половината злато на този крадец?

— Необходим ни е, Хном — отвърна Генд. — Ако искаш лично да влезеш в Дома на Дейвос и да откраднеш Книгата му, това е друга работа.

— Не горя от такова желание — каза Хном и потрепери. — Чувал съм ужасни неща за това как Двейя се разправя с хората, които й досаждат. В сравнение с тях пърженето в горящ катран може да ти се стори дори приятно. Добре, а какво ще кажеш за времето, след като той ти донесе Книгата? Той повече няма да ни е необходим, така че бихме могли да му прережем гърлото и да приберем неговия дял от златото на Гости, не си ли съгласен? След като ни донесе Книгата, можем спокойно да му видим сметката.

Генд се засмя подигравателно.

— Хном, ти май не си готов да проявиш лоялност към никого, така ли?

— Не и към хората, които ми пречат — призна Хном. — Обичам златото. Няма да се успокоя, докато всичкото злато не се окаже в ръцете ми.

— Забрави моя дял — каза Генд. — Да не би да си решил да откраднеш и него?

— Не, разбира се — отвърна Хном твърде бързо. — Алтал и това съобразително момченце са ни чужди, Генд. С теб сме като братя, обаче тези двамата не са ни никакви. Единственият смисъл на съществуването им е да ни помогнат да ограбим дебелака, а после да откраднат Книгата по наша поръчка. След като свършат тези неща, можем да ги очистим.

— Подсети ме никога да не заставам с гръб към теб, Хном — каза Генд.

— Няма за какво да се тревожиш, мили братко — каза Хном лицемерно.

— Поне не в близко време — уточни Генд.

— Май не изпитват особено приятелски чувства един към друг — коментира Гер.

— Така е — каза Двейя. — Генд спаси живота на Хном, след като го изгониха от Ледан, обаче благодарността е качество, несвойствено на Хном. Наблюдавай го внимателно, Гер. Той е хитър, подъл и съвсем безнравствен, и отгоре на всичко е твоя отговорност.

— Моя ли?

— Твоя, разбира се. Елиар се справи с Пехал във Векти. Андина надхитри Гелта в Треборея, а Лейта и Бейд елиминираха Арган и Коман в Перквейн. Сега е твой ред и човекът, с когото трябва да се справиш, е Хном.

— Едва ли ще ми създаде много трудности, Еми — каза момчето. — Ножът ми каза да мамя. Това не означава ли, че ми е позволено да го измамя? Аз вече направих това, когато измислих Видението, в което той и Генд ще ни помогнат да ограбим Гости. Толкова съм изпреварил Хном, че вече не може да ми види гърба.

— Не бъди прекалено самоуверен, Гер — смъмри го Двейя. — Хном е по-умен, отколкото изглежда. Не усложнявай нещата. Ако започнеш да ставаш прекалено оригинален, той ще усети, че нещо не е съвсем наред, и ще бъде нащрек. Той вече знае, че си умен. Трябва да се погрижиш да продължава да вярва, че си решил да измамиш Гости, а не Генд.

— Няма да забравя това, Еми — обеща Гер.

 

 

Два дни по-късно Генд и Хном стигнаха до моста. Наложи им се да почакат известно време, докато якият пазач се разправяше с един кандидат-златотърсач, облечен в дрипи.

— Не може ли да платя след като открия златото? — питаше човекът.

— Не се прави на глупак — отвърна татуираният страж с глас, изпълнен с презрение. — Или ще платиш сега, или няма да те пусна.

— Това просто не е справедливо — възрази дрипльото. — Там има злато, а ти не ме пускаш, за да прибера своя дял.

— Ти изобщо имаш ли пари?

— Все още нямам, но когато открия злато, ще забогатея.

— Само ми губиш времето. Отмести се и не пречи на платежоспособните пътници.

— И аз имам право да мина.

— Стража! — изкрещя пазачът на двама мъже, облечени в животински кожи и с бронзови брадви в ръце. — Този глупак ми пречи да работя. Защо не го хвърлите в реката, за да проверим дали може да плува?

Двамата яки войници се ухилиха и тръгнаха към златотърсача.

— Ще разкажа всичко това на моя вожд! — заплаши ги човекът и побягна.

— Това често ли се случва? — обърна се Генд към татуирания пазач.

— Непрестанно. Нямате представа какви обещания съм чувал. Само един от десет души има достатъчно пари, за да си позволи да мине по моста.

— Колко струва? — делово попита Генд.

— По една златна унция на човек — отвърна татуираният.

Генд развърза кесията си и извади небрежно две монети. После попита:

— Как мога да се срещна с вашия вожд? Искам да проведа един делови разговор с него.

— Той е в крепостта. По всяка вероятност е в трапезарията.

— Не бих искал да го смущавам, докато се храни.

— В такъв случай ще ви се наложи да почакате доста дълго. Той се храни от сутрин до вечер. На ваше място не бих позволил това да ме смущава. Той спокойно може са се храни и да разговаря едновременно.

— Точно това едновременно хранене и говорене създава проблеми на Гости — засмя се един от войниците. — От устата му летят пръски и масата пред него се цапа.

— Ще имам това предвид и ще стоя по-далеко от него — каза Генд. После двамата с Хном тръгнаха по моста.

 

 

— Тези хора изобщо не приличат на арумци — каза Елиар. — Защо не носят фустанели като истинските арумци?

— Защото тогава още не е имало търговски връзки между Арум и Векти, Елиар — обясни Двейя.

— Това каква връзка има с облеклото им?

— Непосредствена. Фустанелите се правят от вълна, а арумците не се занимават с овцевъдство. Не забравяй, че всичко това се случва преди две хиляди и петстотин години. Тогава повечето планинци са се обличали в животински кожи, а оръжията им са били от бронз.

— Много странен начин на живот — неодобрително каза Елиар.

— Този мост е по-добър от предишния — отбеляза Алтал. — Старият мост можеше да се разпадне от едно кихане.

— Човекът с татуировката същият ли е, с когото си разговарял тогава? — попита Гер.

— Същият е — потвърди Алтал. — Сега обаче се държи по-важно. Вероятно защото се е вдигнала таксата. — После огледа крепостта отвъд реката. — По-голяма е, отколкото при предишното ми посещение. Еми, би ли ни доближила малко до нея? Бих искал да видя какви точно промени са внесени.

— Разбира се, любов моя.

Изображението зад прозореца леко се размаза и след миг Алтал установи, че гледа крепостта на Гости отгоре.

— Има някои разлики — отбеляза той. — Предишния път този плевник в северния край се намираше отвъд стената, а прасетата се разхождаха спокойно из двора. Виждам, че сега си имат кочина.

Имаше и други промени. Крепостта на Гости бе много по-спретната. Основната сграда вече бе масивна и доста се отличаваше от паянтовата постройка, която помнеше Алтал. В двора имаше работилници и стопански сгради. Конюшните бяха разположени до стария хамбар в северната част на двора, а ковачницата, бояджийницата и дърводелската работилница сега се намираха до източната ограда.

— Като пристигнем, ще трябва да направим основен оглед — каза Алтал. — Внесени са много изменения, с които ще е необходимо да се запознаем на място.

— Аз ще се шляя наоколо — каза Гер. — Никой не обръща особено внимание на малките момчета.

— Добра идея.

— Сега въвеждат Генд в крепостта, за да го представят на Гости — каза Лейта на Алтал. — Сигурно ще искаш да чуеш какво ще си говорят.

— Да. Не бих искал Генд точно в този момент да стане прекалено разговорлив.

Изображението отново се размаза и след миг Алтал видя Гости и неговата трапеза.

— Та той е направо отвратителен! — възкликна Андина с погнуса.

— Не случайно го наричат Гости Големия търбух — каза Елиар.

— Един толкова дебел човек може ли въобще да се движи? — попита Андина.

— Той не се движи — поясни Алтал. — В това кресло също така спи. Освен това си похапва и по време на сън.

Един облечен с кожи войник с копие с бронзов връх въведе Генд и Хном при дебелака и каза:

— Тези непознати искат да говорят с теб, Гости. Било по работа.

— Да заповядат — отвърна Гости и изтри мазните си ръце в огромната си дреха. — За делови разговори винаги съм готов.

— Този казва, че името му било Генд. Тъкмо той иска да разговаря с теб.

— Приятно ми е да се запознаем, Генд. — Гости се оригна. — За каква работа става дума?

— Всъщност не става дума за нищо особено важно, княже — отвърна Генд. — Имам работа в Екверо. Обикновено пътувам дотам през Перквейн и Треборея. За съжаление, там има някои хора, които не ме обичат, така че със слугата ми решихме да отидем в Екверо по северния път. Закъсняхме обаче малко и се боим, че няма да успеем да прекосим планините преди да е завалял сняг. Замислих се дали не бих могъл да ви убедя да ни позволите да прекараме зимата тук.

— Да ме убедите ли? — попита Гости и заръфа една мръвка.

— Иска да каже, че е готов да заплати, княже — преведе Хном.

— Тази думичка, „плащане“, много радва сърцето ми — измляска Гости и покри цялата маса с мазни пръски. — Поговорете с братовчед ми Галбак и той ще се погрижи за настаняването ви.

След тези думи Гости кимна към един великан с късо подрязана брада и студени очи и нареди:

— Погрижи се за хората, Галбак.

— Разбрах, братовчеде — отвърна Галбак с гърлен глас.

 

 

— Едричък е, нали? — каза Елиар.

— Като бик — съгласи се Гер. — Не ми се ще да го опознаваме откъм лошата му страна. Съмнявам се обаче, че има и добра.

— Гер, пак започваш да говориш не както трябва — смъмри го Андина. — Нали те учим да си възпитан. Какво е това „като бик“?

— Това сега ми е служебно задължение, Андина — обясни Гер. — Алтал иска да говоря пред Генд и Хном така, за да не ме заподозрат. Иска да разсъждавам умно и да се държа глупаво. Щом е решил, че така трябва, така и ще се държа.

— Поне ще е забавно — отбеляза Лейта.

— Къде ще отидем, Алтал? — попита Гер.

— Ще изчакаме да минат няколко дни. Трябва да дадем време на Генд и Хном да се устроят, а на останалите да свикнат с тях. Ако се явим при Гости прекалено рано, някой може да заподозре, че между нас има връзка. Държа всички там да останат с впечатлението, че с Генд никога не сме се срещали.

Алтал и Гер прекараха следващите два дни във внимателно наблюдение на Генд и Хном. На третия ден Алтал взе решение и каза на детето:

— Е, вече сме готови. Утре сутрин и ние сме там.

— Готов съм, Алтал.

На следващия ден, когато се събраха за закуска, Двейя даде на Алтал и Гер много съвети. Алтал реши да пренебрегне повечето от тях.

— Тя май обича да дава съвети, прав ли съм? — обърна се Гер към Алтал веднага щом последваха Елиар към южното крило на Дома, където бяха конете.

Алтал вдигна рамене.

— Нищо не ни струва да си седим кротко и да я изслушваме, щом това й доставя удоволствие.

— Ти обаче никога не правиш точно това, което ти нарежда.

— Прав си, не го правя много често — съгласи се Алтал. После се обърна към Елиар. — Елиар, най-добре ще е да се озовем на пътя на петнадесетина километра от моста. За всеки случай. Не знаем къде точно Гости е поставил наблюдателни постове.

 

 

Когато се озоваха на пътя, видяха, че листата на върбите покрай реката вече са почервенели.

— Гер, когато стигнем до моста, ще говоря само аз — предупреди го Алтал.

— Ясно де — каза Гер.

Стигнаха по пладне и татуираният пазач им поиска две унции злато.

— Много хубаво наметало имаш, приятелю — каза той, след като Алтал плати таксата.

— Пази ме от дъжда — отвърна небрежно Алтал.

— Къде го намери?

— В Хуле — отвърна Алтал така, както бе отвърнал предишния път. — Един вълк тъкмо се беше наканил да ми прегризе гърлото и да ме изяде за вечеря. Винаги съм обичал вълците, най-вече защото пеят много хубаво. Не обичам обаче да им правя компания за вечеря, особено когато аз съм основното блюдо. Е, за мой късмет имах зарове и предложих на вълка да решим въпроса чрез хвърляне на зарове, вместо да се търкаляме по земята и да се хапем.

Както и предния път, стражът бе очарован от смешната история как Алтал играл на зарове с вълка. Тя очевидно се хареса и на Гер. Алтал се зарадва, че не е изгубил професионалното си чувство за хумор, и добави към историята още няколко забавни небивалици.

— Това е наистина страхотна история, приятелю! — каза смеещият се страж, след като чу края, и потупа Алтал по рамото с месестата си ръка. — Гости трябва непременно да я чуе! — После се обърна към един от също така ухилените войници. — Смени ме! Искам да представя нашия приятел на Гости.

— Слушам — каза войникът.

— Това беше наистина страшно забавна история, Алтал — каза с възхищение Гер, докато следваха стража.

— Радвам се, че и ти я хареса.

— Ти миналия път същото ли му разказа?

— Горе-долу същото. Е, все пак този път малко я поукрасих.

Последваха облечения в кожи мъж през селото, минаха през вратите на крепостта и накрая се озоваха пред Гости, който ръфаше печен свински бут.

— Здравей, Гости! — извика силно стражът, за да привлече вниманието на дебелака. — Това е Алтал. Нека ти разкаже как се е сдобил с това наметало.

— Добре — отвърна Гости и отпи голяма глътка медовина от един рог. — Нали нямаш нищо против да продължа да се храня, докато ми разказваш?

— Ни най-малко — отвърна Алтал. — Никак не би ми се искало да стана свидетел на това как започваш да се топиш пред очите ми.

Гости примигна, а после започна да се смее, като опръска с мазни капки цялата маса.

Алтал бързо огледа задименото помещение и видя Генд и Хном, седнали до огнището. Генд едва забележимо кимна и после нахлузи на главата си странния си бронзов шлем.

Алтал започна да разправя разширена версия на историята за играта на зарове с вълка. В късния следобед с Гер вече се бяха сдобили с постоянни места на трапезата на огромния дебелак.

След залез слънце Гости заспа, а високият брадат Галбак се наведе над масата и каза:

— Ако ти и момчето ти нямате друга работа, Алтал, ще те отведа до стаята ви, където ще можете да поспите. Когато Гости започне да хърка, никой не може да заспи.

— Наистина съм уморен, Галбак — призна Алтал. — Разказването на смешни истории понякога е доста уморително.

— Не ме лъжи, Алтал. Видях че на самия теб това ти достави много голямо удоволствие — засмя се Галбак.

Алтал се усмихна и даде знак на Гер да стават от масата.

— Ти, изглежда, си дясната ръка на Гости, Галбак — каза Алтал, докато огромният арумец ги извеждаше от помещението.

— По-скоро лявата — изръмжа Галбак. — Дясната му трябва за ядене. Боя се, че в крайна сметка именно това ядене ще го убие. Няма нищо лошо в това да си дебел, но Гости е изгубил всякакво чувство за мярка. Вече не може да спи легнал, а има и моменти, когато му е трудно да диша.

— Ако му се случи нещо, ти ли ще го наследиш?

— По всяка вероятност, да, но съвсем не чакам смъртта му. С Гости сме като братя — и затова просто наблюдавам как копае собствения си гроб със зъбите си.

Генд стана от скамейката, на която бяха седнали с Хном, и се обърна към Алтал.

— Твоята история ми хареса, страннико.

— Това е Генд — представи го Галбак. — А това е неговият слуга Хном. Те са от Регвос и ще изкарат зимата тук.

— Приятно ми е да се запознаем, Генд — каза Алтал. — Вие явно сте възпитан човек и имате чувство за хумор.

— Благодаря — каза Генд и седна на скамейката.

— На твое място не бих приел думите му за чиста монета, Алтал — каза Галбак, докато ги извеждаше в коридора. — Генд е много затворен човек и не съм забелязвал да се усмихва дори и на най-смешните истории.

— Всякакви хора има по света — каза Алтал и повдигна рамене. После хвърли поглед през рамо и видя как Хном произнася беззвучно: „конюшнята“. Кимна му незабележимо, че е разбрал, и последва Галбак и Гер.

Стаята, където ги отведе братовчедът на Гости, нямаше врата. Нямаше и някаква особена мебелировка. В единия ъгъл бе струпана купчина слама, която очевидно бе замислена да служи като легло.

— Знам, че не е нищо особено — извини се Галбак. — Гости обаче предпочита да харчи пари за храна, а не за мебели.

— Нас това напълно ни устройва — увери го Алтал. — С момчето само ще отидем до конюшнята, за да си вземем одеялата, и после лягаме.

— В такъв случай ще се видим утре сутрин — каза Галбак и ги остави.

— Засега всичко е наред, Алтал — каза Гер, докато вървяха към конюшнята. — Какво мислиш за този висок мъж?

— Имам усещането, че по-нататък може да ни е полезен — отвърна Алтал. — Самият Гости очевидно се занимава единствено с ядене и е поверил всички останали грижи на братовчед си. Това може да се окаже важно.

Излязоха от главната сграда, минаха покрай няколко открити работилници и стигнаха до хамбара, който се намираше в североизточния ъгъл на укреплението. Оттам отидоха в конюшнята, разположена до северната му стена. В полумрака видяха, че Генд и Хном вече са там.

— Доста се забавихте — изръмжа недоволно Генд.

— Няма закъде да бързаме — отвърна Алтал. — Проходите вече са затрупани със сняг, така че ще можем да се махнем оттук чак напролет.

— Това ми е известно, Алтал — отвърна Генд. — Започнах обаче да се чудя дали не си размислил.

— За да ти оставя всичкото злато на Гости ли? Моля те, не говори глупости. Успя ли да разбереш къде го държи?

Генд кимна утвърдително и каза:

— На долния етаж е. Трябва да се мине покрай трапезарията и да се изкачат няколко стъпала. Не съм влизал, обаче предполагам, че подът е дървен. Вероятно от грубо сковани дъски. Нито един човек, който е с всичкия си, не би държал злато в стая с пръстен под.

— Така е — съгласи се Алтал. — Особено пък в район, където повечето хора са златотърсачи и носят кирки и лопати. Стаята охранявана ли е?

— Непрекъснато, обаче това не би трябвало да е проблем. Стражите, които пазят през нощта, обикновено застъпват на смяна с голяма делва медовина. Ако действуваме след полунощ, вероятно ще са задрямали и ще успеем лесно да ги убием.

— А успяхте ли да огледате ключалката?

— Много е проста — увери го Хном. — С такава ключалка мога да се справя и насън. Можем да си свършим работата още тази нощ, ако питаш мен.

— Много е опасно — побърза да каже Гер. — Вие двамата сте тук от няколко дни, а ние с Алтал току-що пристигнахме. По-всяка вероятност ще ни следят по-внимателно, отколкото вас, защото сме новодошли. Оня бик Галбак сигурно е предупредил стражите, че ще ги одере живи, ако се напият до безсъзнание. Според мен трябва да изчакаме да свикнат с нас. А дотогава снегът ще стига до коремите на конете.

— Той е прав — каза Алтал. — Искам да разполагам с простор, след като откраднем златото. Галбак е дългокрак и сигурно може да тича като сърна ден и половина, преди да се умори. Обирът трябва да се смята за завършен една след като си се измъкнал.

— Виждам, че разбираш от тези работи, Алтал — отбеляза Генд.

— Разбрах много отдавна, че добрите обири трябва да се предшествуват от добри планове. Предстои ни дълга зима, обаче имаме с какво да си запълним времето. Трябва да опознаем всеки сантиметър от тази крепост, за да можем да се ориентираме в нея и в пълен мрак. Основният ни проблем произтича от това, че се намираме в група сгради, оградени със стена. Влизането е лесно. Излизането със златото обаче може да се окаже доста трудно.

— Аз разбирам от пожари — каза Хном. — Цялата крепост е дървена, а хората, чиято къща гори, рядко обръщат внимание на нещо друго освен на пожара.

— Този вариант заслужава да се има предвид — съгласи се Алтал. — Нека обаче обмислим и други решения. Един пожар би ни дал най-много два часа преднина, а това не е достатъчно. Ако се наложи, аз бих могъл да се измъкна през вратата на крепостта и с лъжи, щом не ни е останал друг изход. Важното е обаче да не убиваме стражите. Кръвта привлича вниманието не по-малко от огъня. Освен това не трябва да разбиваме ключалката на съкровищницата. Ако си свършим работата както трябва, ще мине поне ден преди да разберат, че са ги ограбили. Ако разполагаме с един ден преднина, можем да сме спокойни. Ако разполагаме само с пет минути, ще си имаме големи неприятности.

— И не трябва да забравяме да се преструваме, че не се познаваме — вметна Гер. — Не трябва да разговаряме пред хората, както разговаряме тук.

— Имаме цяла зима, за да уточним подробностите — каза Алтал. — Самият аз няма да ви бъда от голяма полза, защото ще прекарам по-голямата част от времето при Гости и неговите хора, за да ги развличам с шеги и забавни истории. Това означава, че основната работа ще трябва да я свършите вие тримата. Сега е добре да се прибираме. Не бива да забравяме, че ни наблюдават. Ако отсъствуваме дълго време, нищо чудно някой да започне да ни търси.

Алтал забеляза, че очите на Генд пламтят в полумрака.

— Добре ще е да не прекъсваме контактите си, когато всичко това приключи — каза Генд със стържещия си глас. — Иска ми се да обсъдим с теб деловото предложение, което ти споменах, когато се запознахме.

— Винаги съм готов да те изслушам, приятелю — отвърна Алтал. — Но сега ще е по-добре да се приберем преди някой да е започнал да ни търси.

Алтал и Гер взеха одеялата си и тръгнаха през двора.

— Всичко това навярно ти се вижда много странно, Алтал — каза Гер, докато постилаха одеялата си върху сламата. — Имам предвид, че веднъж вече си го преживял.

— Разликите са достатъчно, за да не губя интерес — отвърна Алтал. — Замислиш ли се над това, което правим, ще разбереш, че в момента осъществяваме едновременно две измами. Мамим Гости за едно нещо и мамим Генд за друго. Това би трябвало да е достатъчно, за да ме поддържа във форма.

 

 

Седмица след пристигането на Алтал и Гер в крепостта зимата настъпи с пълна сила. Развихриха се снежни бури и виелици. В самата сграда обаче беше сухо и топло. Алтал продължи да развлича Гости и приятелите му с шеги и весели приказки. Освен това направи всичко възможно, за да се сближи с огромния Галбак. Огромният мъж обикновено бе мрачен, и не бе трудно да се разбере защо. Арумците са изключително лоялни към близките си и Галбак, поради близкото си родство със своя вожд, бе много привързан към него. На всички бе ясно, че здравето на Гости видимо се влошава. Дебелакът пъшкаше, когато говореше, и му трябваше чужда помощ, за да стане от стола.

— Давам му още две години живот, Алтал — каза веднъж Галбак, когато двамата бяха отишли в конюшнята, за да огледат конете. — Или най-много три. Гости никога не е бил мършав, обаче десет години непрестанно ядене го превърнаха в планина. По-лесно е да го заобиколиш, отколкото да го прескочиш.

— Вярно е, че не е дребосък — съгласи се Алтал.

— Имаше времена, когато не беше такъв — тъжно каза Галбак. — Когато бяхме малки, той тичаше и си играеше заедно с другите деца. След като обаче умря по-големият му брат, Гости разбра, че му предстои да стане вожд на рода. Точно тогава започна да преяжда. Колкото повече ядеше, толкова повече му нарастваше апетитът. Сега вече не може да спре. Трябва непрестанно да яде.

— Това е наистина много тъжно, Галбак, но какво можеш да направиш?

— Нищо. Той вече престана да обръща внимание на нещата, които се случват около него, така че се наложи с неговата работа да се заема аз. Аз броя и меря златото, което се трупа в съкровищницата му. Той вече дори не ще и да го погледне. Веднъж седмично му съобщавам размера на приходите, но това само го кара да яде повече. Дебел е, но е щастлив.

След това пояснение Алтал реши да внесе в плана си леки промени. Беше съвсем очевидно, че Гости е запазил само представителни функции, а истински вожд на рода е Галбак. Именно той щеше да заповядва какво да се прави, след като се разбереше за кражбата. Това в известен смисъл затрудняваше задачата на Алтал. Събуждането на Гости през нощта можеше да се окаже невъзможно, а вероятно щяха да са необходими поне още час-два, за да му се обясни, че е ограбен. Галбак обаче щеше да реагира мигновено.

Зимните вечери бяха дълги. Алтал продължи да посвещава времето си на забавляването на Гости, като остави останалите грижи по подготовката на Гер, Хном и Генд. Една нощ, когато огънят в огнището в столовата почти бе угаснал, Алтал случайно дочу разгорещен спор между двама белокоси стари арумци.

— Ти си глупак, Игнис — каза презрително единият от старите бойци на другия. — Плевникът няма друга врата.

— Има — отвърна разгорещено Игнис. — Ти няма как да знаеш това, Мерг, защото никога през живота си не си работил. Ти четиридесет години лежа по гръб, а аз през цялото това време работех. Много добре си спомням, че още като млад съм прехвърлял сено през тази задна врата.

— Не ми се вярва да си спомняш. Сигурно не можеш да си спомниш и какво си правил тази сутрин.

— Плевникът има задна врата!

— Няма.

— Има!

— Няма.

Гости хъркаше, а двамата старци продължаваха да разменят своите „има“ и „няма“.

Разбира се, съвсем не бе трудно да се открие решение на спора. Алтал обаче реши да не им го предлага. След като на двамата стари мърморковци този спор им доставяше удоволствие, защо трябваше да им пречи? Вместо това тихо стана и отиде да провери лично.

До задната стена на плевника бе вдигната голяма купа сено. Алтал се покатери върху нея и започна да опипва стената. След малко откри това, което търсеше. Очевидно прав беше Игнис. Алтал напипа кръгъл прът, преминаващ през доста голям отвор в гредата. След малко откри още един отвор. Хвана пръта и го бутна първо на едната, после на другата страна. Прътът се движеше свободно.

— Да, да, да… — рече си Алтал. — Интересна работа…

Слезе от купа и отиде да търси Гер.

Откри хлапето в кухнята.

— Стига си ял, Гер — каза му Алтал. — Намери Генд и му кажи, че искам да поговоря с него.

— В конюшнята ли?

— Не, в плевника. При сеното открих нещо, което доста ще ни улесни.

— Отивам — отзова се охотно Гер.

— Върви — каза разсеяно Алтал, взе парче хляб и го потопи в чиния със сос.

След четвърт час Гер доведе Генд и Хном в плевника.

— Какво има, Алтал? Нещо не е наред ли? — попита Генд.

— Напротив, извадихме късмет. Успях да науча нещо полезно от спора между двама старци.

— Интересно си прекарваш времето — коментира Хном. — За какво спореха?

— За плевника.

— Че какво има да се спори за плевника? — попита подигравателно Генд.

— Нямаха си друга работа и си припомняха доброто старо време. Старците често се отдават на такива занимания. Та този път стана дума за плевника. Единият старец каза, че имало само една врата, а според другия — две. Реших лично да проверя как стоят нещата и установих, че е прав вторият старец. Виждате ли тази купа сено до външната стена?

Генд се втренчи в полумрака и каза:

— Почти нищо не се вижда. Трябваше да донесеш факла.

— В плевник? Това е най-сигурният начин да се привлече хорското внимание, приятелю Генд. Както и да е, покатерих се върху сеното и опипах стената. Напипах прът, който залоства нещо. Не съм чувал да се залостват стени без врати. Щом има прът, има и врата. Ако успеем да отворим тази врата, няма да ни се налага да излизаме през предната врата, когато изнасяме плячката.

— Наистина сме извадили късмет — съгласи се Хном. — Това е едно от нещата, които най-много ме смущаваха.

— Ако съдя по състоянието на гредите, този плевник е поне с няколко поколения по-стар от стената около крепостта. Предполагам, че хората на Гости са я построили след откриването на злато в планината и може би заради това таксата за ползуване на моста се е повишила. Преди това не е имало нужда от ограда, защото е нямало какво да се краде. Вече има какво да се краде. Това сено е старо. Предполагам, че е тук от години, вероятно от времето, когато още е нямало ограда. Тъй като стената на плевника тъй и тъй си е била тук, вероятно са я включили в оградата. Едва ли е имало особен смисъл да строиш нова стена там, където вече си има стара. За всеки случай нека утре Гер излезе навън, уж за да си поиграе на снега, а всъщност да огледа това място. Ако наистина има врата и успеем да я отворим, ще се измъкнем с конете оттук много преди някой да е разбрал, че ни няма.

— Имаме още една причина да изчакаме снегът да се стопи, преди да навестим съкровищницата на Гости — каза Хном. — Следите по снега ще са смъртна опасност за нас. Струва ми се, че шансовете ни за успех току-що се удвоиха.

— Да си поиграя на снега ли казваш? — попита Гер.

— Направи снежен човек или нещо от този род — предложи Хном. — Нали малките момчета и без това непрестанно се занимават с такива работи?

— Само ако си нямат сериозна работа — възрази Гер. — Предпочитам да си използувам времето, за да се науча да крада истински ценни неща. Дори не знам как се прави снежен човек.

— Вземи и Хном, Гер — предложи Алтал. — Той ще ти обясни как се правят снежни човеци.

— Благодаря, Алтал — каза Хном враждебно.

— Няма за какво — отвърна Алтал с усмивка. — Искам да проверите дали има врата много старателно. Нали сте съгласни, че е редно да установим това преди да сме си свършили работата?

— Прав си — въздъхна Хном.

— След като приключим работата си и се измъкнем през тази врата, ще е най-добре да се разделим — продължи Алтал. — С Гер ще тръгнем на юг и ще се постараем да оставим много следи — през пролетта почвата е мека. Ще тръгнем на юг от тази страна на реката. Вие двамата по-добре тръгнете на север, но не по пътя. Постарайте се да не оставите никакви следи. Ние с Гер ще минем в галоп през всички села по пътя ни и ще вдигнем много шум.

— Могат да ви уловят и да ви обесят — предупреди Хном.

— Няма такава опасност — отвърна Алтал. — По пътя има един каменист участък, по който не остават никакви следи. Там ще направим завой и ще отидем в планината. Хората на Гости дори няма да разберат, че сме се отбили от пътя, и ще продължат да ни гонят на юг, а когато осъзнаят грешката си, ние с Гер вече ще сме далеч от тях.

— Защо именно ти поемаш най-големия риск, Алтал? — попита с подозрение Генд.

— Защото ме бива повече от теб в тази работа. Знам, че мога да се измъкна. Ти не си сигурен дали можеш да кажеш същото. Вие вървете право на север и идете в Хуле. Там разпитайте как да откриете странноприемницата на Набжор. Ние с Гер ще дойдем там. Ти ми каза, че имаш някакво делово предложение, и ми се иска да чуя нещо повече за него. След като свършим работата си тук, разбира се.

— Значи не крадем по няколко неща едновременно, така ли? — попита Хном.

— Точно така. Да приключим първо с тази кражба, а после ще поговорим за следващата.