Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (28)

Глава 27

— Предстои ни важна работа — каза Алтал с подчертано делови тон, когато влезе в палатката. — Еми има важни указания за вас, така че ме слушайте внимателно.

След малко Двейя отмести Алтал встрани и попита:

— Елиар, виждаш ли поне някакви проблясъци от светлина?

— Не виждам нищо, Еми — отвърна той отчаяно. — Всичко е тъмно като на дъното на кладенец. Не мога да разбера как удар по тила може да ми повреди очите, но наистина нищо не виждам.

— Задната част на мозъка е най-примитивната, Елиар. Там се намират сетивата: зрение, слух, обоняние и така нататък. Една буболечка не може да мисли, но може да вижда. Ти мислиш с челната част на мозъка си. Задната част е предназначена за по-прости неща.

— Какво можем да направим? — попита разплаканата Андина. — Досега не съм чувала за слепец, който да е възвърнал зрението си.

— Когато са повредени самите очи, шансовете да се възвърне зрението наистина не са големи, мила — обясни Двейя. — Очите на Елиар обаче са съвсем здрави. Когато Гелта го удари с брадвата си, тя нарани именно мозъка му. Ние успяхме да се справим с опасния кръвоизлив, като пробихме дупчици в тила му. Възможно е именно ударът, който насмалко не го уби, да е предизвикал тази слепота. Ако раната не е тежка, ще зарасне. След като зарасне, той отново ще прогледне, а когато прогледне, ще може да ползува вратите. В момента обаче не може да ги ползува, а аз трябва да го докарам тук, за да мога да го прегледам по-внимателно и да установя естеството на нараняването.

— Засега не им казваш всичко, нали, Еми? — попита беззвучно Алтал.

— Не им казвам всичко — призна гласът й. — Ако увреждането на мозъка му е прекалено голямо, по всяка вероятност ще остане сляп за цял живот. Не им казвай обаче това, Алтал — каза Двейя, сетне го изтласка встрани и отново заговори с гласа му.

— Елиар трябва да бъде доведен в Дома — каза на всички. — Само той обаче знае как да отваря вратите. Ще ми трябва помощта на Лейта.

— Как мога да му помогна да види вратата, водеща към Дома? — попита озадачено Лейта.

— Ще му заемеш очите си, Лейта.

— Не мога да ги извадя, божество.

— Знам. А и да ги извадиш, той не би могъл да ги използува. Както не може да използува собствените си очи.

— Не мога да те разбера, Еми — каза Елиар и се опита да надигне глава.

— Не мърдай — нареди му Андина и внимателно притисна главата му към възглавницата. — Инак пак ще започне да кърви.

— Лейта, за какво точно си мисли в момента Елиар? — попита Двейя.

— Нали ми нареди да не правя такива работи? — отвърна Лейта.

— Обстоятелствата са особени, мила, така че този път можеш да го направиш.

— Добре — отвърна Лейта и погледът й стана празен. — Много е нещастен. Сигурен е, че ще остане сляп до края на живота си, и съжалява, че ударът не го е убил.

— Права е — каза Елиар. — Кой ще се нуждае от мен, ако остана сляп?

— Не говори такива неща! — извика Андина, прегърна го и избухна в ридания.

— Успокой се, Андина — каза Двейя на малката владетелка. — Само ни пречиш. Елиар, ти почувствува ли нещо, когато Лейта започна да се разхожда из мислите ти?

— Само някаква топлина. Това има ли значение?

— Може би цялата работа ще протече по-лесно, отколкото си мислех. Лейта, ти какви чувства изпитваш към Елиар?

Лейта повдигна рамене и отвърна простичко.

— Обичам го.

— Лейта! — възкликна Андина.

— Не го обичам така, както си въобразяваш — отвърна й топло Лейта. — Обичам го така, както обичам теб и Гер. Чувствата ми към Бейд са по-различни, но това е друга тема. Ние всичките сме едно семейство и е напълно естествено хората да обичат членовете на своите семейства. Това непрестанно го установявам, когато слушам хорските мисли.

— Проникни малко по-надълбоко, Лейта — каза Двейя. — При това вдигни малко шум, за да може Елиар да усети присъствието ти.

На лицето на Лейта внезапно се изписа отвращение.

— Не можеш да искаш такова нещо от мен, Двейя! Не мога да го направя!

— Какъв е проблемът, Лейта? — попита Бейд.

— И да ти обясня, Бейд, няма да разбереш — отвърна тя ужасено.

— Има нещо, което те плаши, Лейта — каза Андина. — Толкова ли е страшно?

— Двейя, сигурно може да се намери някакво друго решение — каза бледото момиче.

— Там е работата, че няма друго решение, Лейта — отвърна Двейя. — Няма нищо страшно. Елиар е простодушно младо момче, така че няма нищо, с което да не можеш да се справиш.

— Той обаче е мъж, Двейя.

— Забелязала съм.

— Някой ще ми обясни ли какво става? — попита Елиар. — Какво искаш от нея, Еми? Защо е толкова разтревожена?

— Няма нищо сериозно, Елиар — отвърна Двейя.

— Аз ще му го обясня, Двейя — заяви Лейта. — Ти понякога говориш с твърде много недомлъвки.

Гласът на Лейта бе хладен, почти враждебен.

— Нещо тайно ли има, Еми? — попита Алтал.

— Тя вдига много шум за нищо — отвърна раздразнено Двейя.

— Нищо ли? — попита Лейта. — Имаш много странна представа за понятието „нищо“, Двейя.

— Може би е по-добре да си поговорим открито — каза Алтал. — Да не си намислила някаква хитрина, малко котенце?

— Изразяваш се много грозно, Алтал! — изсъска Двейя.

— Ти сама се издаде, Еми. Лейта, кажи какъв е проблемът.

— Ако изпълня желанието й и се вмъкна дълбоко под разума на Елиар, няма да мога да изляза оттам. Моят разум и неговият разум ще се прегърнат като уплашени деца и с Елиар никога вече няма да бъдем истински разделени.

— Какво от това? Нали и без това всички сме си близки?

— Чак толкова близки не сме. Елиар е мъж, а аз съм жена. Не може да не знаеш, че между мъжете и жените има известни разлики, нали, Алтал?

— Успокой се. Ти сигурна ли си, че няма да можеш после да откъснеш разума си от разума на Елиар?

— Ти можеш ли да откъснеш разума си от разума на Двейя?

— Нима става дума за същото? — каза Алтал. Гласът му бе изпълнен с изненада.

— Точно така, Алтал. Става дума за съвсем същото.

— Еми, не е ли възможно проблемът да се реши по някакъв друг начин? — попита той безмълвно.

— Не, Алтал. Ако не се установи такава връзка между Лейта и Елиар, няма да се получи нищо. Сетивата се намират на най-дълбокото равнище на съзнанието, така че разумът на Лейта и разумът на Елиар трябва да се слеят напълно. Така, както това се получи при нас.

— Започнах да разбирам проблема — каза Алтал. — Може би всъщност проблем не съществува. Може би това, което предлага Двейя, в действителност е полезно.

— Какво си намислил, Алтал?

— Еми, просто наблюдавай какво правя и се учи.

— Започна да ставаш досаден, Алтал.

— И досадата ще ти мине. Добре, деца. На майка ви й хрумна една интересна идея, която би следвало да обсъдим, преди да продължим по-нататък.

— На майка ни ли? — попита озадачено Бейд.

— Нима тя не ни е майка? Не сте ли забелязали как се държи? Досущ като лястовица към пиленцата си — каза Алтал.

— Има известна истина в думите ти — съгласи се Лейта.

— Като проникнеш по-дълбоко в разума на Елиар, наистина ще се създаде връзката, която спомена. Нима обаче тя вече не съществува? Никой от вас не говори за нея, обаче тя така или иначе съществува, прав ли съм? Нима не приемаш Андина като своя сестра? Нима между вас двете не съществува такава връзка?

— Предполагам, че съществува — съгласи се Лейта.

— Защо в такъв случай вдигаш толкова шум за нещо, което вече съществува? Ти и без това си свързана с Елиар, и то още от момента, когато всичките напуснахме заедно Кверон. Просто тази връзка вече ще стане видима. Нищо чудно по-късно да пожелаем да я разширим и да привлечем и всички останали към това семейно общуване. Може и да се окаже много полезно. Обичта е красиво нещо, Лейта, и няма защо да се боиш от нея.

— Имам чувството, че ме водят за носа — каза Лейта и безпомощно се засмя. — А ти самият какво мислиш за това, Елиар?

— Винаги съм се чудел какво ли означава да имаш братя и сестри — отвърна той срамежливо. — Струва ми се, Лейта, че така или иначе ще трябва да го направим. Познаваш добре Еми, а и наистина искам да прогледна.

Тя нежно докосна бузата му с трепереща ръка.

— Добре братко, нека видим какво можем да направим.

 

 

Лейта започна да работи бавно, почти срамежливо, и няколко пъти двамата с Елиар силно се изчервиха.

— Това няма никакво значение, деца — каза Двейя. — Става дума само за физически различия, които са без особено значение за вашата личност. Всички ние осъзнаваме притежанието на своите физически тела и това въобще не трябва да ни смущава.

После Двейя направи кратка пауза и Алтал усети, че тя се колебае с какво да започне.

— Нека започнем с вкуса и обонянието — предложи Двейя. — Те са сравнително по-прости усещания. Гер, донеси някакво цвете.

— Какво цвете?

— Благоуханно, ако успееш да откриеш такова.

— Веднага — каза Гер и излетя от палатката.

— Вземи някоя от зелените ягоди, Алтал — нареди Двейя. — Не казвай нищо. Просто вземи една и я да й на Лейта да я лапне.

— Бях останал с чувството, че са отровни.

— Ще се отровиш само ако изядеш цяла чиния.

Алтал махна с ръка на Лейта, за да привлече вниманието й, и след това вдигна пръст пред устните си.

Тя кимна.

Алтал отиде до грубо скованата маса, взе една от малките зелени ягоди, върна се при леглото, подаде я на Лейта и посочи с пръст устата й.

Тя отново кимна и лапна ягодата. Сдъвка я, навъси се и сви устни.

— Това е ужасно! — възкликна Елиар, намръщи се и се опита да изплюе нещо.

— Това е най-приятното вкусово усещане, което си имал, Елиар — възрази Двейя. — Опитът излезе успешен.

Когато Лейта помириса малкото жълто цвете, донесено от Гер, Елиар се засмя и попита:

— Гер, целият ли се издра?

— Защо пък да съм се издрал? — попита озадаченият Гер.

— Защото това е цветето на дяволския храст. Уханието му е почти толкова силно, колкото са остри бодлите му.

— Значи всичко е наред, нали, Еми? — безмълвно попита развълнуваният Алтал.

— Засега се получава. А сега дръпни Лейта встрани и й прошепни нещо в ухото. Между техните носове и усти се установи връзка. Да видим какво става с ушите им.

След като Елиар повтори дума по дума това, което Алтал бе пошепнал в ухото на Лейта, Двейя му нареди да погъделичка крака й. Елиар веднага отдръпна собствения си крак.

— И четирите опита излязоха успешни — каза Двейя на глас. — Сега ще пристъпим към изпълнението на истински важната задача. Лейта, искам да прилепиш бузата си към бузата на Елиар и очите ви да бъдат колкото се може по-близко. Не мисли за нищо. Просто погледни покрива на палатката, а не нашите лица. Искам да видя дали е в състояние да забележи светлината, преди да продължим.

Лейта кимна, отиде до леглото на Елиар, коленичи до него и нежно притисна лицето си към неговото.

— Мога да виждам! — възкликна Елиар. — Вече не е тъмно!

— Сега започни да местиш бавно поглед, Лейта — каза Двейя. — Той ще трябва да свикне с някои неща. Отмести бавно поглед към Андина.

— Разбрах — каза Лейта.

— Не знам защо, но ми изглежда различна — оплака се Елиар.

— Зрението на Лейта не е съвсем като твоето, Елиар — обясни му Двейя. — Жените възприемат другите жени по различен начин от мъжете. Едва ли обаче е необходимо да ти обяснявам това точно сега. Виждаш ли я ясно?

— Струва ми се някак си разцентрована — каза Елиар.

— Какво искаш да кажеш? — попита възмутено Андина.

— Той не се опита да те обиди, мила — каза Двейя. — Той просто те наблюдава с очите на Лейта, а те не са точно като неговите. Ще му трябва известно време, за да привикне, но най-трудното вече мина.

Двейя използуваше гласа на Алтал и говореше делово и подчертано спокойно. Алтал обаче започна да примигва, след като усети в главата си нейната напрегнатост.

 

 

— Там няма нищо, Елиар — възрази Лейта, като се обърна отново с лице към младежа, седнал на койката.

— Моля те, Лейта, не ме гледай — каза той с разтреперан глас. — Завива ми се свят, когато виждам самия себе си.

— Извинявай — каза тя и отмести поглед встрани. — Все още не мога да видя нищо, което да наподобява врата.

Елиар посегна и докосна празното пространство между тях.

— Та тя е тук. Чуй. — Премести ръка малко по-напред и всички чуха звука на почукването върху дърво. Лейта посегна и започна да опипва пространството със собствената си ръка.

— Ръката ти току-що премина през вратата! — възкликна Елиар. — Еми, какво става? Тази врата е здрава като тухлена стена, а ръката на Лейта премина през нея като през въздух.

— Вратите съществуват само за теб, Елиар — обясни Двейя с гласа на Алтал. — Не съществуват за никой друг, освен ако ти не решиш да го преведеш през тях. Хората преминават през тези врати непрестанно, без дори да си дават сметка за това. Тук трябва да се отчете ролята на Ножа, а той усложнява нещата. Можеш ли да станеш?

— Вече се чувствувам добре, Еми. Ако изключим главобола.

— Изправи се бавно. Лейта и Андина ще те придържат, за да не паднеш. Ще наблюдаваш вратата с очите на Лейта, така че дръжката й няма да се намира точно там, където ще я потърси ръката ти, и ще трябва да опипаш пространството около нея. Когато стиснеш дръжката, отвори вратата и тримата можете да се върнете в Дома.

— Лейта и Андина ще се върнат веднага след това, нали? — попита Бейд.

— Не. Ще останат при мен и Елиар.

— Почакай малко, Еми — опита се да възрази Алтал. — Лейта ни е необходима тук. Вече се лишихме от врати. Ако се лишим и от уши, положението ни ще стане доста тежко.

— Лейта ще ми е необходима много повече, отколкото на вас, приятелю. Ще успеете да се справите и без нея за известно време, докато аз не мога да кажа същото. Няма да споря с теб, Алтал. Просто ще стане това, което казах, и толкоз.

Лейта и Андина помогнаха на Елиар да се изправи и го подкрепиха, докато той се опитваше да хване дръжката на вратата, достъпна само за него. По едно време ръката му стисна нещо.

— Хванах я — каза, и тримата изчезнаха.

 

 

— Кога ще се върне Лейта? — попита разтревожено сержант Халор.

— Трудно е да се каже — отвърна Алтал. — Всичко зависи от това доколко е сериозна раната на Елиар. Ако става дума за драскотина, която просто трябва да зарасне, няма да се бави дълго. Ако нараняването е сериозно, може да остане там доста време. Докато собствените му очи се оправят, ще трябва да използува очите на Лейта. Алтал се стараеше да говори спокойно и делово.

— Аз пък бях останал с чувството, че Двейя е в състояние да спре хода на времето в Дома — възрази княз Алброн.

— Времето има отношение и към вратите — каза Алтал. — Не съм сигурен какво точно ще трябва да направи Еми, за да му възвърне зрението, обаче времето вероятно ще продължи да си тече. Цялата работа доста се усложнява.

— Сега останах и без уши — каза Халор. — След като я няма Лейта, която да подслушва врага, не мога да знам какви ще са следващите му ходове.

— Можем да кажем на Гебел да се изтегли от окопите, сержант — каза княз Алброн. — Може да отстъпи няколко километра и отново да се окопае.

— Всичко това би представлявало само отсрочка, княже — каза Халор. — Гелта отново ще го нападне фронтално, а пехотата на Пехал в тила, като използува вратите на Хном.

— Можеш ли да предложиш друга възможност, Халор? — попита Алтал.

— Има една, обаче съвсем не е привлекателна — отвърна унило сержантът.

— Така ли? Колко е непривлекателна?

— Нарича се „последната твърд“, Алтал, и е трудно да се открие нещо по-непривлекателно от нея — отвърна Халор. После се огледа и попита: — Къде е Салкан? Той познава този район по-добре от мен.

— Какво ще търсим? — полита Алброн.

— Кръгъл хълм със стръмни склонове, княже. Гебел би могъл да построи укрепления на върху му и да отблъсква врага достатъчно дълго време. Поне докато пристигне Кройтер. Вратите на Хном няма да му бъдат от никаква полза, тъй като хората на Гебел ще оглеждат пространството във всички посоки и няма как да им бъде нанесен удар в гръб.

— Няма ли опасност врагът просто да заобиколи Гебел и да тръгне на поход срещу Кейвон?

— Едва ли, княже. Пехал и Гелта не са особено умни, но не са и чак толкова тъпи, че да оставят една арумска армия зад себе си.

— Според теб колко време би могъл да удържи Гебел такава позиция? — попита Алтал.

Халор вдигна рамене.

— Най-малко седмица. Може би и две. Стига да разполага с достатъчно храна и вода.

— Това не е малко време — коментира Алтал. — Впрочем, всичко зависи от това дали Еми ще успее да оправи зрението на Елиар. Смяташ ли, че днес Гебел ще успее да удържи позицията?

Халор кимна утвърдително.

— След като е предупреден за Пехал, ще успее да вземе необходимите мерки. При залез-слънце все още ще е в окопите си. Когато се стъмни, ще го изтеглим оттам и ще го отведем при някой подходящ хълм. Войната не е приключила, Алтал. Тя всъщност тепърва започва.

 

 

— Гебел си разбира от работата — каза сержант Халор на Алтал, Бейд и княз Алброн, когато на източното небе започнаха да се показват първите признаци на зазоряването. — Без Лейта ще сме в доста неизгодна позиция, обаче знаем достатъчно неща за плановете на врага, за да се оправим. Поне днес.

— А утре? — попита Алброн.

— Това ще зависи от наклона на хълма, който успеем да открием. И от разстоянието до него.

Откъм потъналите в мрак окопи се появиха Гер и Салкан.

— Гер каза, че ме викате, генерал Халор — каза овчарят.

— Така е — потвърди Халор. — Ти познаваш ли добре околността?

— Аз паса овцете си в тази част на Векти, генерале. Познавам всеки храст и всеки камък.

— Чудесно. Салкан, трябва ми висок хълм със стръмни склонове. Нещо като планински връх, ако щеш. Има ли подобно нещо близо до нас?

Салкан се намръщи, после каза:

— На няколко километра на юг се намира Кулата на Дайвер. Тя в общи линии отговаря на вашите изисквания.

— Кой е Дайвер? — попита Бейд.

— Един луд отшелник, живял тук преди неколкостотин години, ваше преподобие. Бил убеден, че е единственият човек на света, който обича Бога, и че всички останали хора са слуги на дявола. Когато видял този хълм, решил, че Бог го е създал специално за него. Той се извисява на повече от триста метра над равнината, а склоновете му са почти вертикални.

— В такъв случай как е успял да се изкачи там?

— По южния склон има скалиста пътека. Трудно е да се изкачи, на самият аз съм стигал по нея до самия връх. Както и да е, Дайвер се изкачил там и заживял в една пещера до самия връх. Имал навика да хвърля скали по пътеката, когато някой друг се опитвал да се качи — нали не се нуждаел от компания.

— В такъв случай там би трябвало да има и вода — каза Халор.

— Така е, генерал Халор. В дъното на пещерата има извор. Нямам представа как водата си пробива път дотам, обаче е бистра, вкусна и студена.

— Като тънка струйка ли изтича? — продължи да разпитва Халор.

— Съвсем не, господине. По-скоро като фонтан.

— Какво ще кажеш, Халор? — попита Алтал.

— Както го описва, прилича точно на това, което търсим — отвърна Халор. — Защо да не огледаме този хълм?

— Няма да е зле да го направим. Хората на Гебел са хванали няколко ансуйски коня. Вземи три и заедно със Салкан ще отидем да огледаме хълма.

 

 

Малко след зазоряване видяха хълма — стърчеше наистина като кула насред тревистата равнина.

— Как е могло подобно нещо да се появи в тази равнина? — попита сержант Халор, напълно удивен от видяното. — Прилича на заблудила се планина.

— Едва ли сега би трябвало да ни вълнува точно това — каза Алтал. — Кажете по-добре дали ще ни свърши работа.

— Ако успеем да стигнем върха, мястото е съвършено — каза Халор. — Ако Гебел разполага с достатъчно храна и вода, може да удържа тази крепост с години.

— Докато аз плащам на княз Гвети издръжката на неговата войска, той няма да остане там толкова дълго. Нека да огледаме пътеката. Салкан е като коза. Това, че е могъл да изкачи пътеката, не означава, че ще можем да го направим и ние.

 

 

Тримата се върнаха в траншеята към пладне.

— Ако Бог има зъби, това е един от тях, Гебел — каза Халор на плешивия брадат военачалник на Гвети. — Стърчи на над триста метра над равнината.

— Стръмни ли са склоновете? — попита Гебел.

— Даже трудно биха могли да се нарекат склонове, сержант Гебел — каза Алтал. — Почти вертикални са. Озовеш ли се веднъж в Кулата, дотам може да стигне само муха.

— Ако хората ми не могат да стигнат върха, каква полза ще имам от нея? — попита раздразнено Гебел.

— Има как да се стигне дотам — каза Салкан. — Изглежда, че част от върха се е срутила и на това място се е образувала пътека. Доста е по-стръмна от пътеките в подножието на хълма, а и доста по-тясна. Ние обаче успяхме да стигнем върха. Оттам обзорът е на километри.

— Не може в нея да няма нещо, което да не е наред — каза Гебел. — Досега не съм виждал нищо съвършено.

— Няма покрив, сержант, така че от време на време дъждовете ще те мокрят — каза Алтал. — Мога да ти гарантирам храната и водата, но не и посетители.

— Видя ли? — каза Гебел на Халор. — Знаех си, че все ще има нещо, което да не е наред.

— Какво се случи тук, докато ни нямаше? — попита Халор.

— Мръсната свиня продължи цяла сутрин да жертва конниците си — отвърна Гебел и повдигна рамене.

— Не чухте ли някакъв шум зад окопите ви? Не видяхте ли нещо?

— Нямаше нищо. Струва ми се, че твоите шпиони са те подвели, Халор. През цялата сутрин не видяхме никакъв признак на нещо, което да се движи зад нашите линии. Освен ако не се боиш да не те нападнат в гръб зайците.

— Все пак нека резервите ви бъдат в готовност и добре укрити, Гебел — каза Халор. — Преди залез-слънце ще бъдете нападнати от пехота откъм тила.

— Щом казваш, ще го имам предвид — каза Гебел спокойно.

— Вече успя ли да подготвиш изтеглянето си от окопите?

— Че каква подготовка е необходима за това? Щом се стъмни, ще изтегля хората си и ще се отправя на юг. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, Гебел. Кажи какво искаш.

— Искам да ми услужиш с това червенокосо момче. Искам да изпратя две роти от моите хора, които да се изкачат на този Божи зъб. Моите хора ще пътуват в тъмнината, така че няколко огъня, накладени на върха, ще им помогнат да се ориентират.

— Това е разумно.

— Сержант Гебел, пак идат! — изкрещя един войник откъм окопите.

— Моля те да ме извиниш, Халор, обаче все още не съм приключил с тази малка война — каза с неудоволствие Гебел.

— Разбирам те. Пожелавам ти успешен ден — отвърна Халор.

— От твоите уста в Божиите уши, Халор — отвърна Гебел.

 

 

— Това е идея на Двейя — излъга Алтал, укрил се заедно с Халор и Алброн във високата трева в близост до палатката. Истината бе, че през последните няколко часа не бе влизал във връзка с нея.

— Овце? — каза Алброн, сякаш не вярваше на ушите си. — Не мога да те разбера, Алтал.

— Княже, благодарение на тях Коман няма да разбере нищо за хората, които Гебел е разположил на задната страна на този хълм. В този свят по-безмозъчни животни от овцете няма, а и отгоре на всичко непрестанно блеят. Замислиш ли се, няма как да не стигнеш до извода, че за нарушаването на способността на Коман да подслушва стадо овце ще свърши по-добра работа дори от дробите.

— Не смятам да споря с нея по този въпрос — каза Халор. — Щом Двейя казва да използуваме овце, така да бъде. Смяташ ли, че ще разполагаме с достатъчно време за реагиране, когато Пехал се появи в тила на Гебел през някоя от вратите на Хном?

— Едва ли ще е много.

— Гебел е взел някои мерки, сержанте — каза Алброн. — Задната страна не е толкова незащитена, колкото изглежда.

— Гебел е опитен боец — съгласи се Халор. — Няма да са необходими особени усилия, за да се развали денят на Пехал. Резервите на Гебел ще се стоварят върху него преди хората му да са успели да изминат петдесет метра. Впрочем, ето я и вещицата.

На отсрещния хребет отново се бе появила Кралицата на нощта. Оръжието, което размахваше, изглежда, бе същата каменна брадва, с която насмалко не бе убила Елиар. Тя спря за миг, огледа се, сякаш за да се убеди, че конниците й са по местата си, размаха брадвата и изкрещя:

— Нападайте! Убивайте! Убивайте! Убивайте!

Войската й изрева и се втурна надолу като вълна. Бойците надаваха дивашки викове и сечаха въздуха с мечовете си.

Алтал забеляза как на склона зад окопите на Гебел за кратък миг се стъмни, сякаш облак бе закрил слънцето.

След това от нищото с победен вик изскочи Пехал. Последва го дивашка армия от пехотинци.

— Избийте ги до крак! — изрева Пехал.

— От Регвос са — спокойно каза Халор, изправи се и даде знак с ръка на скритите резерви на Гебел да атакуват.

Пехал и пехотинците му се устремиха към привидно незащитения гръб на арумците, обаче в последния момент се изправиха пред гора от насочени срещу тях наклонени островърхи колове, изникнали сякаш внезапно изпод пръстта.

— Пустият му крадец! — възкликна Халор.

— Кой? — попита Алброн.

— Гебел. Преди няколко години използувах срещу него в Перквейн точно този номер.

Предните редици на пехотинците на Пехал, блъскани от войниците зад тях, се нанизаха на коловете. Когато натискът отслабна, стрелците на Гебел се изправиха и изстреляха стрелите си право в лицето на нападателите.

Пехотинците от Регвос отстъпиха, а веднага след това върху тях се нахвърлиха войниците от резервната войска на Гебел.

Ужасените овце, които успешно бяха укрили резервната армия от Коман, внесоха на бойното поле още по-голям смут. Подгонени от войниците на Гебел, те се понесоха надолу по склона като огромна бяла вълна и се смесиха с войските на Пехал.

— Такава гледка не се вижда често — отбеляза сержант Халор. — Не мога да си спомня кога за последен път съм виждал стадо овце да напада вражеска армия.

— В този сезон са на мода воюващите овце, сержанте — каза Алтал и веднага почувства съжаление за случилото се. Номерът с овцете бе изцяло негово дело, обаче той го бе обявил за замисъл на Двейя, за да получи съгласието на арумските си приятели. Идеята му се бе оказала блестяща, но нямаше как да я обяви за своя заслуга.

Това му се стори несправедливо.

Войниците на Гебел се втурнаха зад овцете, които ги бяха опазили от Коман, и се нахвърлиха върху отстъпващото в безпорядък войнство на Пехал.

Скотоподобният Пехал, зинал от удивление, сякаш се бе вкаменил, като гледаше как ужасените овце се нахвърлят върху неговите хора, а войниците на Гебел, следващи по петите своите вълнисти съюзници, избиват всички регвосци, попаднали пред очите им.

Изходът от битката бе ясен. Пехал нададе зверски рев, последван от вулкан от псувни, и бързо избяга през вратата на Хном, без да се интересува от неизбежната вече гибел на войската си.