Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (20)

Глава 19

— Защо не го оставим на кюлчета? — попита Елиар, след като тримата вече бяха в кулата и внимателно разглеждаха богатството, което току-що бяха вкарали в Дома.

— Повечето хора не са виждали златни кюлчета — обясни Алтал. — Затова пък монетите им са добре познати, тъй като ги ползуват ежедневно.

— Навярно си прав — съгласи се Елиар. — Защо обаче трябва да са именно перквейнски монети?

— Перквейнските монети се възприемат като стандартни в целия свят — каза Бейд. — Чувал съм, че теглото им напълно съответствува на обявеното, и освен това в перквейнските монети от благородни метали няма примеси, за разлика от монетите на други страни.

Елиар огледа кюлчетата и попита:

— Това няма ли да ни отнеме доста време?

— Няма — успокои го Алтал. — Последния път, когато го направих, Еми ме научи на някои хитрини.

— Кога беше това?

— Непосредствено преди да те откупя от Андина — каза Алтал и си почеса ухото. — Първо обаче ще направя малко здрави бурета. Двадесет хиляди златни монети са твърде много, за да ги прибера в кесията си.

 

 

— Сега зает ли си, Алброн? — обърна се Алтал към младия княз на следващия ден, след като приключиха закуската.

— Не. Защо питаш?

— Има нещо, което бих искал да ти покажа.

— Добре. Къде е?

— Не е много далеч оттук — отвърна неопределено Алтал.

— Сигурно вече си видял, че навън вали сняг.

— Това няма значение. Ще тръгваме ли?

В коридора до оръжейницата на Ройд ги очакваха Елиар и Бейд. Елиар застана мирно и отдаде чест на княза.

— Какво кроиш, Алтал? — попита Алброн. В гласа му се бе прокраднало съмнение.

— Искам да ти докажа, че наистина разполагам със средствата, необходими за наемането на родовете на Арум.

— Да не би да криеш златото си в моята оръжейна?

— Не съвсем. Ще трябва обаче да минем през нея, за да стигнем до мястото, където го съхранявам. Преведи ни през вратата, Елиар.

— Слушам — каза Елиар и отвори вратата.

Прекрачиха прага и се озоваха в стаята в кулата на Дома.

— Това не е оръжейната ми! — възкликна Алброн и се огледа удивено.

— Това е наистина друго място, Алброн. Не се вълнувай. Тук си в безопасност.

— Просто използувахме един пряк път, за да дойдем тук, ваше височество — каза Елиар. — Тук няма опасности. Това е вероятно най-безопасното място на света.

— Алброн, поканих те тук, за да ти покажа ей това. — Алтал посочи дървените бурета, подредени до извитата северна стена. — След като видиш какво има в тези бурета, ще се върнем в замъка ти.

Алброн, все още удивен от видяното, продължаваше да държи ръката си върху дръжката на меча си.

— Що за… — започна, но гласът му секна внезапно, когато Бейд вдигна капака на едно от буретата и извади оттам шепа жълтици. После разтвори пръсти и дрънчащите монети се изсипаха отново в бурето.

— Красиви са, нали? — промърмори Алтал.

— Да не би всички тези бурета да са пълни със… — Алброн отново не довърши мисълта си, защото Бейд извади от бурето още една шепа златни монети и пак ги пусна да издрънчат вътре.

— Защо не се увериш сам, Алброн? — подкани го Алтал. — Ако искаш, отвори всички бурета и изсипи съдържанието им на пода. Нали заради това дойдохме тук? Не е важно как сме дошли. Това е дребна подробност, която няма защо да те вълнува. Целта на тази сутрешна екскурзия е да ти докажа, че не се опитвам да измамя нито теб, нито останалите вождове. Наистина разполагам със злато и наистина съм готов да го похарча. Провери монетите. Ако искаш, захапи ги, ако искаш, удари ги в стената, за да се увериш, че наистина са златни. Бе ми наредено да те запозная със своите пълномощия и реших, че това е най-бързият начин да го направя.

Алброн замислено огледа една златна монета, после каза:

— На тегло е наред. При това е сечена съвсем скоро. Всичките ли са еднакви?

— По-добре се убеди сам. Може да ти отнеме известно време, но не бързаме.

Алброн пусна монетата в бурето, после отвори няколко други бурета и зарови ръце в жълтиците.

— Пълномощията ти са много убедителни, Алтал — каза накрая и се засмя. — Чувствувам се като малко момче в магазин за сладкиши. Толкова много злато може да те замае.

Алброн продължи с наслаждение да пъха ръцете си в златото.

— Много е приятно на допир.

— Нали вече се убеди, че ти казвам самата истина? — попита Алтал.

— Убедих се, естествено — каза Алброн, измъкна ръцете си от буретата с известна неохота и погледна към северния прозорец. Там се виждаха ледените планини отвъд края на света.

— Не сме в Арум, нали?

— Не, не сме. Далеч сме от Арум — засмя се Алтал. — Алброн, не си мисли, че можеш да обсадиш този замък. Просто няма да го видиш.

— Е, не си помислих такова нещо. Или поне не си го помислих сериозно. Алтал, не е разумно да се показва на един арумец толкова много злато, събрано на едно място.

— Би ли искал да огледаш и други части на Дома?

— Струва ми се, че да. Ти успя да разпалиш любопитството ми.

— Добре. Нека първо направим една обиколка и докато се разхождаме, ще обсъдим сделката.

— Ние ще ви изчакаме тук — каза Бейд.

— Тъкмо щях да ви помоля за това — отвърна Алтал и поведе Алброн към вратата.

Спуснаха се по стълбите и Алтал показа на облечения във фустанела арумски княз столовата и спалните.

— Разкошни са — отбеляза Алброн.

Алтал повдигна рамене и каза небрежно:

— А, това са просто помещения за хранене и спане.

— Днес май си в особено настроение, приятелю — отбеляза Алброн.

— Домът променя настроението ми — отбеляза Алтал и поведе Алброн по един дълъг коридор. — Настроението ми винаги се променя, когато съм тук.

— Често ли посещаваш това място?

— Сега идвам за трети път. Първите ми две посещения обаче бяха доста продължителни.

— Отговорът ти е неясен.

— Това ми е известно. Няма как обаче да говоря иначе. Домът е нещо като храм и ми бе категорично наредено да не говоря много за него.

— Кой ти дава заповеди? Младият жрец ли?

— Не. Той е мой подчинен. Заповедите, предназначени за мен, идват от най-високо място. Ти си скептик, Алброн, и ми бе наредено да не поставям под въпрос твоя скептицизъм. Не те доведох тук, за да се опитвам да те привлека към своята вяра.

Продължиха да вървят по коридора и да надничат в стаите. Всички до една бяха празни.

— Тази къща е много особена — каза Алброн. — Сякаш няма край, а почти всичките й стаи са празни.

— Празни са само тогава, когато не са ми потребни. Ако дойдат гости, мога да ги обзаведа.

— Имаш ли прислуга?

— Не. Не ми е потребна.

— Получаването на информация от теб може да се сравни с изцеждането на камък, Алтал — укори го Алброн.

— Съжалявам, но в момента съм скован от редица ограничения. Пазене на фирмени тайни и така нататък. Вярвам, че ме разбираш.

Алброн се замисли, после каза:

— Всичко това би трябвало да ме кара да бъда нащрек, приятелю, но поради някаква необяснима причина съм спокоен. Нямам представа къде съм и как се озовах тук, но това ни най-малко не ме смущава. Освен това започнаха да ми идват наум някои странни идеи.

— Така ли?

— Дойде ми наум, че може и да си истинският Алтал.

— Нима вече из околностите броди някакъв фалшив Алтал?

— Много забавно — отвърна сухо Алброн. — Всъщност, когато за пръв път ми каза името си, ти не се пошегува. Нали съм прав?

— В известен смисъл, да.

— Ти си същият този Алтал, който е обрал Гости Големия търбух преди три хиляди години, нали?

— Всъщност оттогава изминаха само около две хиляди и петстотин години. Не ги прави повече, отколкото са в действителност.

— Как успя да живееш толкова дълго?

— Научиха ме да усъвършенствувам дишането си — сухо отвърна Алтал. — Сигурен ли си, че наистина желаеш да научиш какво действително се случи?

— Разкажи ми, пък аз после сам ще преценя в каква степен да ти вярвам.

— Добре, Алброн. Аз бях крадец. Това бе във времената, когато хората още не умееха да произвеждат стомана. Моят късмет ми бе обърнал гръб и много страдах от това. Преминавах през Арум и чух, че Гости бил много богат. Отидох в неговата крепост и цяла зима го развличах с най-различни шеги и истории. Когато настъпи пролетта и снеговете започнаха да се топят, го ограбих. Повярвай ми обаче, че в случая съвсем не става дума за двадесет бурета със злато. Гости се оказа дебел самохвалко, който искаше хората да мислят, че е богат. Прословутите му богатства се оказаха почти изключително медни монети.

— И аз съм се съмнявал в слуховете за богатствата му — призна Алброн.

— Вече няма защо да се съмняваш повече. Както и да е, след като успях да избягам, попаднах на един човек на име Генд, който ме нае да открадна една Книга. Тя се намираше в този Дом, така че дойдох тук. Когато пристигнах, се оказа, че тук ме очаква богинята Двейя. Тогава не знаех, че е богиня, защото имаше облика на котка.

— Да не би да е същата котка, която се гуши в качулката на наметалото ти?

— Точно тя е. Нарекох я Есмералда, защото очите й са зелени като изумруд. Когато започна да ми говори, си помислих, че съм обезумял. После тя ме научи да чета. Прекарах дълги години в изучаване на Книгата, която Генд ми бе наредил да открадна. Благодарение на това, че дълги години изучавах Книгата, успях да се сдобия с много умения, които останалите хора не притежават. През миналата пролет с Есмералда, или Еми, както й викам, напуснахме Дома, тъй като трябваше да открием някои хора. Става дума за Елиар и за останалите ми спътници. След като ги открихме, се върнахме в Дома, за да получат образование. Тогава Двейя ни разкри истинския си облик.

— Просто не мога да повярвам, че слушам всичко това — каза Алброн и разтърси глава. — Което обаче е по-лошо, почти ти вярвам.

Алтал го стрелна с поглед.

— Аз съм превъзходен разказвач, Алброн. Това ми помагаше да намирам достъп до богаташите. Развличах цяла зима дебелака Гости, за да го ограбя.

После се огледа. Коридорът изглеждаше празен. Той обаче бе сигурен, че не е празен.

— Вероятно ще си имам неприятности — рече. — Като възпитан човек, съм длъжен да споделя с теб нещо: този разговор с положителност е манипулиран.

— Манипулиран? Как?

— И аз не знам как, но ти ми задаваш уместни въпроси, а аз ти давам верни отговори. Когато Двейя тази сутрин ми каза да те доведа тук, реших, че иска само да ти покажа буретата със злато. Вече не съм съвсем сигурен в това. Може би златото е послужило само като примамка, за да те доведа тук, за да можем да проведем точно този разговор. Сега съм почти сигурен, че тя е някъде наблизо и те захранва с въпроси, а мен — с отговори. Поради някакви причини тя иска ти да узнаеш какво се е случило тук. Няма намерението да те привлича към своята вяра, но иска да разполагаш с определена информация.

— Не ставаш ли прекалено мнителен, Алтал?

— Разсъди сам, Алброн. Нормален човек би ли повярвал в невероятната история, която току-що ти разказах?

Алброн се засмя глуповато.

— Всъщност… — започна и не довърши мисълта си.

— Алтал, престани! — раздаде се гласът на Еми в главата на Алтал и той се засмя.

— Кое ти е толкова забавно? — попита Алброн.

— Току-що получих ясно потвърждение на подозренията си — отвърна Алтал. — Категорично ми наредиха да престана.

— Нищо не чух.

— Няма и как да го чуеш. Еми разговаря с мен направо тук. — Алтал се почука по челото. — Тази идея й хрумна още преди да напуснем Дома миналата пролет. Прекарах близо половин година, през която тази котка, наместила се в качулката на наметалото ми, ми казваше какво точно трябва да правя. Тези напътствия всъщност не ми бяха необходими, тъй като и сам умея да съчинявам лъжи. Двейя обаче съвсем определено бе решила, че трябва да се меси в работата ми.

Алтал вдигна рамене и продължи:

— Всъщност, тя е жена, а подобно поведение, изглежда, е присъщо на всички жени. Прехвърлянето на правомощия им се струва противоестествено. Първо ти нареждат да правиш нещо, а после си пъхат носа в заниманията ти, докато се опитваш да го направиш, и в крайна сметка само ти пречат.

— Не те ли е страх, че можеш да си имаш неприятности, ако говориш така за нея?

— Какво може да ми направи? Нуждае се твърде много от мен, за да ме изгори жив или да ме превърне в жаба. Знае, че я обичам, а за нея любовта е нещо по-важно от сляпото подчинение или робското угодничене. Непрестанно се караме, но и караниците ни са своеобразна игра. Двейя е прекарала твърде много време в облика на котката Еми, така че игрите са станали нейна втора природа.

— Струва ми се, че бих се радвал да се запозная с нея.

— Едва ли би се радвал, ако искаш да запазиш душата си. Според мен причината за този конкретен разговор бе нейното желание да си добре подготвен, когато се свика съветът на вождовете. Дори няма да споменавам религията. Вместо това ще говоря за политика, така че всички да си помислят, че става дума за обикновена война. Предполагам, че ще трябва да ги лъжа, и че от теб се очаква да потвърдиш лъжите ми. Ти самият не си длъжен да повярваш в нищо от това, което току-що ти разказах, и това би било наистина най-доброто. Тя обаче е решила, поради някакви свои съображения, че трябва да знаеш за него. Алброн, виж за какво става дума: и двамата ще станем участници в една измама. Аз работя от религиозни съображения, а ти — за пари. Въпреки това обаче ние сме партньори, така че трябва да се разбираме.

— Вече започна да говориш смислено, Алтал — каза Алброн и се ухили. — Ако си сътрудничим на тази основа, ще се разберем чудесно. — И му подаде ръка. — Договорихме ли се?

— Договорихме се — отвърна Алтал и стисна ръката му.

 

 

Цели две седмици след посещението на княз Алброн в Дома валя сняг и цял Арум побеля. Планинските проходи бяха затрупани, така че на пратениците на Алброн при другите князе се наложи буквално да си пробиват път през преспите, за да се върнат в замъка, разположен в централен Арум.

— Получи се това, което очаквах — каза Алброн в един снежен следобед, когато бе останал насаме с Алтал в кабинета си. — Повечето вождове ще вземат участие в съвета.

— Повечето?

— Родовете ни са общо десет. Родовете на Делозо и Агус обаче се извиниха и казаха, че не могат да участвуват. В интерес на истината, очаквах това. Земите им са разположени на западната граница на Арум и повечето от нас ги възприемаме по-скоро като кагверци, отколкото като арумци. В този граничен район има много смесени бракове, така че представителите на тези два рода всъщност не са чисти арумци. Родовете им обаче са малобройни, а отгоре на всичко не са и добри войници — каза Алброн и погледна към тавана. — Всъщност няма да ми липсват. Не обичам Делозо и направо презирам Агус.

— Защо?

— И двамата непрестанно се надпреварват как да угодничат на собствениците на мини в Кагвер. Богатството им идва оттам. Тези два рода изцяло се занимават с охраняването на мините. Не се занимават нито с походи, нито с битки. Просто стоят на пост. Станали са дебели и мързеливи и са готови да работят за малко пари, тъй като седенето на пост не е изнурително занимание.

— Предполагам, че ще се оправим и без тях. Останалите родове имат ли особености, които според теб да си заслужава да знам?

— Ние сме арумци, Алтал. Всеки наш род е особен. Няма арумец, който да е съчинил стих или написал песен. Ние сме чисти варвари.

— Доста си самокритичен, Алброн.

— Ти още не си видял останалите. Сигурен съм, че веднага ще забележиш, че се отнасяме почтително към Делур. Ако неговият род не бе най-многобройният в Арум, вероятно нямаше да му обръщаме никакво внимание. Той е почти на осемдесет години и му е приятно да си въобразява, че е вожд на вождовете. Старият глупак дори носи корона. Хората му са добри войници, така че го търпим. Той е досаден изкуфял глупак, но аз ще го обсипя с ласкателства, защото ролята му в нашето начинание е много важна. Спечеля ли Делур, и останалите по всяка вероятност ще се съгласят. Лично той не ни е потребен, обаче многото добри бойци, с които разполага, ще ни бъдат необходими.

— Ти го познаваш по-добре, Алброн, така че го оставям на теб.

— Чудесно. Така ще си спечеля и комисиона.

— Комисиона?

— Алтал, нима не си готов да ми заплатиш за всеки вожд, когото успея да привлека?

— Добре де, за това ще поговорим после. Разкажи ми нещо за останалите князе.

— Родът на Гвети е почти толкова многоброен, колкото рода на Делур. Гвети обаче никой не го обича, защото е алчен и стиснат. Плаща на хората си най-ниските заплати в цял Арум и ги кара сами да си купуват оръжията. Те го ненавиждат, но го търпят, тъй като им е вожд. Той е мършав човечец с посивяла коса и изпито лице. Заделя по-голямата част от времето си за броене на пари и освен това мирише неприятно.

— Май и той не ти е симпатичен.

— Защо говориш така, Алтал? — отвърна с престорено възмущение Алброн. — Почти съм сигурен, че Гвети притежава някакви добродетели. Това, че аз не съм успял да ги забележа, съвсем не означава, че не ги притежава. Добре е обаче отсега да те предупредя да внимаваш с Твенгор. Той е едър, як и войнствен. Готов е да се ядоса за нищо, така че внимавай как ще разговаряш с него. Пие прекалено много и нормалният му говор наподобява оригване. Има рошава черна брада, стърчаща във всички посоки, и съм сигурен, че през последните десет години не се е къпал. Войниците му обаче са готови да го последват и в ада. Има невероятен късмет в битките и винаги дава под наем целия род. Никога не дава под наем само взвод или батальон. При Твенгор важи принципът „или всичко, или нищо“, и при това той лично повежда хората си.

— Въодушевен човек, ако съм те разбрал добре?

— Да, въодушевен е. Неговият племенник Лейвон е почти същият, така че дотук се събраха цели двама ентусиасти.

— Те към различни родове ли принадлежат? Това не е ли малко необичайно? Мислех, че един род представлява едно уголемено семейство.

— Преди неколкостотин години наистина е било така. Тогава е имало само един род, който си е имал източен и западен клон. Свързвала ги е тясна пътека, преминаваща над дълбоко ждрело. Преди около двеста години обаче лавина разрушила пътечката и контактите прекъснали. Така на мястото на единствения род се появили два. Между родовите войни отдавна са приключили и сега представителите на един род могат да прекосяват в безопасност земите на друг род. Между тези два рода обаче има много смесени бракове и подозирам, че когато Твенгор умре от препиване или в някоя битка, Лейвон ще се опита да ги обедини отново. Вероятно, като прокара нова пътека над ждрелото.

— Арумската политика е по-сложна, отколкото предполагах.

— Войни има само през лятото, Алтал. Политиката е целогодишно занимание. Колкото до южните родове, тези на Смегор и Таури, те са доста многобройни, обаче не са добри войници. Според мен това се дължи на прекалената им близост до цивилизацията. Така или иначе, хората от долината не ги наемат за сериозни войни. Смегор и Таури научиха хората си да строят красиви дворци и хубави пътища, така че те сега са по-добре квалифицирани като строители, отколкото като войници. Смегор и Таури, изглежда, все още не са осъзнали докрай своята самоличност. Пред жителите на долината се преструват на арумци, а пред нас си дават вид, че са цивилизовани жители на долината.

— Значи са нито риба, нито рак?

— Точно така. Боя се, че на тяхната дума не може да се разчита. Ще ти приберат парите веднага, но може да мине доста време преди да се явят на бойното поле.

— Ще го имам предвид — каза Алтал. — Дотук станаха девет рода, ако броим и твоя. Кой е вожд на последния?

Алброн направи гнуслива гримаса.

— Негвал. Не мога да докажа подозренията си, но според мен е потомък на общия ни любимец Гости Големия търбух. Боговете са ми свидетели, че сигурно е почти толкова дебел, а и навярно толкова умен. Не е добре със здравето обаче.

— От какво заболяване страда?

— Преяжда до смърт — отговори Алброн. — Толкова е дебел, че не може да мине през обикновена врата, и издава звука на пробит мях при най-малкото физическо усилие. Сигурен съм, че няма да се яви на съвета, а ще изпрати сина си Колейка. Колкото баща му е дебел, толкова пък той е слаб. Има голяма долна челюст и почти не говори. Той е истинският вожд на рода, обаче си дава вид, че за всичко трябва да получи разрешение от баща си. Така има възможност да провери накъде духа вятърът преди да се обвърже с нещо.

— Какво излиза? Че арумците не сте толкова прости, както е прието да се мисли, така ли?

— Така е, Алтал. Ти обаче разполагаш с едно преимущество: двадесетте бурета със злато. Разигравай тази карта колкото се може по-усърдно. Давай им възможност непрестанно да виждат злато. Подрънквай с него, докато говориш, и те ще се съгласят с всичко, което кажеш. Ти си интересен събеседник, съдружнико, обаче те ще намерят златото ти за много по-интересно. И най-тъпият човек на света става невероятно очарователен, когато прехвърля жълтици от едната си ръка в другата.

 

 

Зимата изглеждаше безкрайна, снежните бури се редуваха една след друга. Алтал си уплътни времето, като въведе Гер в едно изящно изкуство — джебчийството. Детето, не ще и дума, имаше бързи рефлекси, но понякога се разсейваше.

— Слушай ме внимателно, Гер — смъмри го веднъж Алтал. — Последното ти движение бе невероятно тромаво.

— Извинявайте, господин Алтал. Просто ми дойде нещо наум и се разсеях.

— Какво точно ти дойде наум?

— Генд се опитва да промени всичко в света, като се връща във „винагито“ и си играе с нещата, които наистина са се случили, нали така?

— Да, така казва Двейя.

— Щом Генд може да прави това, не можем ли да го правим и ние?

— Вероятно ще можем да го правим, стига Двейя да ни позволи.

— Това няма да е трудност. Ти можеш да накараш Двейя да направи почти всичко, което пожелаеш. Винаги, когато я докоснеш, започва да мърка. Същите са и отношенията между Андина и Елиар. Не знам какво точно става с хората, когато пораснат. Както и да е, ако Генд започне да променя нещата във винагито, ти можеш просто да тръгнеш подир него и да ги промениш отново, нали така?

— По всяка вероятност да.

— Няма ли в такъв случай да е по-лесно да се върнеш във винагито и да убиеш бащата на Генд? Така Генд ще престане да съществува, нали?

Алтал примига.

— Това е най-лесният начин да убиеш всеки. И всъщност не го убиваш. Убиваш само баща му — намръщено каза Гер. — Но пък, разбира се, в такъв случай не би имал и основания да го убиеш, нали? Какъв е смисълът да убиеш човек, който въобще не е живял? Не това обаче ме разсея, когато бръкнах в джоба ти. Тогава си помислих, че трябва да съществува някакъв начин да се измами Генд. След като той се връща назад във винагито, не можем ли ние да отидем напред? Искам да кажа, че ако сега стане едно нещо, то през следващата седмица ще стане друго нещо.

— Това се нарича „причинно-следствена връзка“, Гер.

— Сигурно — отвърна разсеяно Гер. — Да кажем, че ти взимаш камък от едно място и го поставяш на друго място. Следиш ли мисълта ми?

— Следя я.

— Нека предположим обаче, че ти отиваш напред във винагито и връщаш камъка точно там, където си е бил. Не би ли се получило, че въобще не си го премествал? В това нещо започвам да напипвам някакъв проблем. Така би излязло, че ти в определен момент едновременно правиш нещо и не го правиш.

— Гер, от такива приказки започва да ме боли глава.

— Остави ме да продължа. Почти съм сигурен, че мога да открия решение на проблема.

— Какво имаш предвид?

Гер го изгледа с недоумение.

— Нима не разбираш? Ако направим това на Генд, сиреч, ако направим така, че той в определен момент да направи нещо и същевременно да не го направи, той ще застине като камък. След това ще можеш да го използуваш като закачалка за шапки. Почти сигурен съм обаче, че в случая нямаме движение по права линия. По-скоро става дума за кръг. Ако променим нещо, което се случва където и да било в големия кръг на винагито, то ще промени и всичко останало, нали? Това не е ли най-зъбавното нещо на света? Излиза, че във всеки момент може да променим всичко, което някога се е случвало.

— Защо все на мен се случват такива работи? — изстена Алтал и закри лицето си с ръце.

 

 

Рано на другата сутрин в замъка пристигна окалян арумец и докладва на Алброн, че княз Делур ще пристигне на следващия ден.

— Не е ли малко подранил? — попита Алтал. — Някои от проходите са все още покрити със сняг.

— Това не би смутило Делур, приятелю — отвърна Алброн. — Неговият род е най-многобройният в цял Арум и той обича да ни напомня това. По всяка вероятност е наредил неколкостотин души да разчистят пътеки в проходите. Твърде стар е, за да язди, и затова пътува или с носилка, или с шейна. Природните стихии не го вълнуват. Той вярва, че е нещо като крал на Арум, и иска да пристигне пръв и да държи обстановката под контрол.

— Вождовете на другите родове ще му обърнат ли внимание?

— Ще обърнат много повече внимание на твоето злато, обаче трябва да го спечелим на своя страна, тъй като разполага с много бойци. Това ще предизвика у него готовност да се присъедини към нас, а твоите бурета със злато просто ще узаконят сделката.

— Тези бурета са предназначени точно за това, Алброн. С двадесет бурета злато може да се спечелят много спорове.

 

 

Княз Делур бе висок старец със снежнобяла коса и дълга бяла брада. През по-голямата част от времето съзнателно стоеше изправен, сякаш на гърба му бе вързан прът. Когато обаче се разсееше, веднага се отпускаше и стойката му се променяше под тежестта на годините. Дрехите му бяха от скъпи кожи, а стоманеният шлем силно наподобяваше корона, тъй като бе опасан от широка златна лента.

— Радвам се да те видя, сине Алброн — каза старецът с глас, който не издаваше никаква сърдечност.

— Моят дом е почетен от твоето присъствие, велики вожде — отвърна Алброн и се поклони. — Не те очаквахме толкова рано.

— Посланието ти събуди голямо любопитство у мен, сине мой — отвърна старецът, после погледна лукаво придружителите си. — Пък и видях, че мъжете от моя дом се измъчват от липсата на физически усилия, и реших да им направя една разходка, която да укрепи телата им и да прочисти мозъците им, за да могат да ми служат по-добре. Те непрестанно ме уверяват, че това служене е единственият смисъл на живота им.

Тази иронична реплика накара Алтал да се замисли. Реши, че характеристиката, дадена на госта от Алброн, не е съвсем точна. Делур очевидно съвсем не бе толкова изкуфял, колкото си мислеха останалите племенни вождове. Алтал реши, че ще е по-добре сам да наблюдава стареца и да си състави лично мнение за него.

— Да влезем в замъка — каза Алброн на госта си. — Времето е студено и неприветливо, а горящите огньове в гостната ще се радват да те посрещнат и стоплят.