Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 10

— Кажи й, че си съгласен, Алтал — разнесе се гласът на Еми в главата му.

— В никакъв случай! — отвърна й той.

— Моля ти се. Не ми казвай, че според теб тя би могла да ме задържи тук. Поискай обаче да ти даде и Ножа.

— Как да го направя?

— Не знам. Измисли нещо. Нали за това ти плащам? Да не забравя — когато ти даде Ножа, просто го пъхни в пояса си и въобще не го поглеждай.

— Защо?

— Не можеш ли просто да изпълняваш това, което ти казвам, без да задаваш въпроси? Не искам изобщо да поглеждаш Ножа преди да сме се махнали оттук. Прави каквото ти казвам и престани да ми възразяваш.

Алтал капитулира.

— Добре, мила — отвърна й безмълвно.

— Какво решавате, господин Алтал? — попита го Андина, докато нежно галеше мъркащата котка, свила се в скута й.

— Ваше величество ме изненада. Аз много обичам котката си — отвърна той и се почеса по брадичката. — Това поставя цялата сделка върху една съвършено различна основа. Робите са просто стока. Включването на Еми в сделката обаче променя характера й. Струва ми се, че е редно и аз от своя страна да поискам да добавите нещо към робите, преди да се разделя с котката си.

— Какво например?

— Не знам.

Алтал си даде вид, че размишлява, после каза:

— Би трябвало да бъде някакво ваше лично притежание. Много обичам котката си, за да я включа в някаква обикновена търговска сделка. Ако просто я продам, ще изпитвам угризения на съвестта.

— Странен човек сте, господин Алтал. — Ариа Андина втренчи в него сияйния си поглед. — Какво мое притежание би могло да удовлетвори вашата чувствителна душа?

— Не е задължително да е нещо, представляващо ценност само по себе си, ваше величество. За Еми не съм плащал нищо. Просто я намерих на пътя и я взех със себе си. Тя е майстор в намирането на път към хорските сърца.

— Забелязах — каза Андина и инстинктивно повдигна котката и я притисна към лицето си. — Просто съм влюбена в тази котка — добави със звънкия си глас. — Хайде, господин Алтал, решете се. Кажете каква цена искате за котката.

Алтал се засмя.

— Не би трябвало да се изразявате така, ваше величество. — Ако не бях честен търговец, можеше да се опитам да се възползувам от внезапната ви привързаност към котката ми.

— Назовете цена. Тази котка просто трябва да бъде моя.

— Не знам, не знам… Впрочем, какво ще кажете за ножа, с който си играете? Виждам, че сте привързана към тази вещ. За мен това е важното — привързаността.

— Изберете нещо друго. — В погледа на Андина се появи смущение.

— Не, ваше величество, не съм съгласен. Съгласен съм да ви дам котката си, ако вие ми дадете ножа. Вие няма да я цените, ако не ми дадете в замяна нещо, което да ви е мило.

— Виждам, че обичате да се пазарите, господин Алтал — рече недоволно Андина.

Еми посегна с лапичка и нежно погали бялата като алабастър буза на владетелката.

— Добре! Добре! — каза Андина и отново притисна Еми до лицето си. — Вземете ножа, господин Алтал. Вземете го. Не ми трябва. Вземете каквото искате. Тази котка просто трябва да бъде моя!

После хвърли ножа на мраморния под.

— Ако ваше величество не възразява, аз ще се погрижа за подробностите — каза любезно среброкосият Дакан. Очевидно именно той движеше делата на Остос.

— Благодаря, Дакан — каза Андина и стана, притискайки Еми към гърдите си.

— Да се държиш добре, Еми — каза Алтал, докато се навеждаше да вземе ножа. — Не забравяй — никакво хапане!

— Ама тя хапе ли? — попита Андина.

— Само понякога — каза Алтал, докато пъхаше ножа в пояса си. — Не много силно обаче. Обикновено само когато се поувлече в играта. Достатъчно е обаче да я ударите по носа и веднага ще престане. Да не забравя, ваше величество — не се изненадвайте, ако реши да ви оближе лицето. Езикът й наистина е малко грапав, но след известно време се свиква.

— Коя е любимата й храна?

— Риба, разбира се — каза Алтал и се поклони. — За мен бе същинско удоволствие да си имам работа с ваше величество.

 

 

Дрънченето на дългата верига започна да дразни Алтал още преди да излезе заедно с десетте арумци от главната порта на Остос. То бе постоянно напомняне, че вече не е сам, и това никак не му харесваше.

След като излязоха от града, Алтал изпрати една мисъл към двореца. През последните двадесет и пет века не се бе отдалечавал на такова голямо разстояние от Еми и това никак не му харесваше.

— Точно сега съм заета, Алтал — отвърна му нейната мисъл. — Не ме безпокой. Иди на мястото, където направихме монетите, и ме чакай там.

— Имаш ли представа колко време ще отсъствуваш?

— Довечера ще бъда при теб, Алтал. Задръж Елиар и пусни останалите пленници.

— Току-що платих много пари за тях, Еми.

— Лесно се сдоби с тези пари, лесно и ще се разделиш с тях. Обясни им накъде се намира Арум и им кажи да се прибират у дома. Само ще ни пречат.

Крепостните стени на Остос все още се виждаха, когато Алтал се отби с коня си от пътя, тръгна през полето и стигна малката дъбова горичка, където с Еми бяха превърнали петте златни кюлчета в монети. През цялото време не престана да се вслушва внимателно в това, което си говореха пленниците.

— …Той е сам — чу шепота на Елиар. — Когато се отдалечим от града, ще се нахвърлим всички едновременно върху него и ще го убием. Предай това на другите. Да изчакат да им дам знак. Дотогава да бъдем покорни. Ще станем непокорни, когато останем насаме с него.

Алтал се усмихна. Учуди се, че на Елиар му бяха потрябвали цели няколко часа, за да се реши на такова действие. Бе предполагал, че ще го направи по-рано. Очевидно щеше да му се наложи да предприеме мерки, с които да обезкуражи затворниците.

Когато стигнаха до горичката, Алтал слезе от коня и каза на пленниците си:

— Чуйте ме, господа. Сега искам да седнете и да ме изслушате внимателно. На път сте да вземете едно прибързано решение и ми се струва, че преди това би трябвало да ви покажа нещо.

Извади ключа от веригите им и освободи крайния пленник.

— Ела тук и застани пред другите — каза му. — Ще направим едно малко представление на твоите приятели.

— Решил си да ме убиеш, нали? — попита момчето с треперещ глас.

— След като дадох за теб толкова пари? Не бъди глупак.

Отведе момчето на поляната до горичката.

— А сега гледайте внимателно — каза на останалите и протегна ръка с длан нагоре към треперещото момче. „Деу“, рече и бавно повдигна ръката си.

Пленникът започна да се издига и нададе удивен писък. Продължи да се издига все по-високо, докато Алтал с театрален жест продължаваше да повдига ръката си. След малко младежът се превърна в точица в небето над главите им.

— Я ми кажете сега — обърна се Алтал към зиналите от удивление пленници. — Какво усвоихте от този урок? Какво според вас ще стане с нашия приятел, ако го пусна да падне от тази височина?

— Ще падне ли? — попита глухо Елиар.

— Позна, Елиар. И какво според теб ще му се случи, ако падне?

— Вероятно ще загине.

— Елиар, думата „вероятно“ в случая е съвсем неуместна. Направо ще се пръсне като презрял пъпеш. Това е днешният ни урок, господа. Вие не желаете да се спречквате с мен. Вие, напротив, сте готови да изминете дори много дълъг път, само и само за да не се спречквате с мен. Някой има ли въпроси?

Всички с енергично кимане дадоха да разберат, че нямат въпроси.

— Чудесно. След като вече всички сте наясно с обстановката, смятам, че бихме могли да приземим вашия приятел.

След това Алтал каза „дреу“ със същия тон, с който го бе казвал преди време на обувката си в Дома на края на света, и внимателно спусна ръката си.

Момчето се отпусна безсилно на земята и запелтечи нещо.

— Престани, моля те. Нищо лошо не съм ти направил — каза му Алтал. След това взе ключа и се зае с освобождаването на пленниците. Не отключи единствено оковите на Елиар. Накрая посочи с ръка на север.

— Арум се намира натам, господа! Приберете развълнувания си приятел и си тръгвайте. Да не забравя — когато пристигнете, кажете на княз Алброн, че съм намерил Ножа, който търсех, и че Елиар за известно време ще ми прави компания. Кажете му също, че ще уредя сметката за тази услуга при следващата ни среща.

— За какво става дума? — попита Елиар.

— С твоя княз се разбрахме известно време да поработиш за мен — каза Алтал и стрелна с поглед останалите младежи. — Нали ви казах да си тръгвате? Защо сте още тук?

В следващия миг те побягнаха.

— Няма ли да ме освободиш от оковите? — попита Елиар.

— Нека не избързваме.

— Ако наистина си се договорил с нашия княз, няма защо да ме държиш окован. Аз няма да изневеря на дадената от него дума.

— Елиар, с тази верига ще ти е по-лесно. Докато си окован с нея, няма да ти се наложи да водиш трудна вътрешна борба с моралните си принципи. Гладен ли си?

— Не — отговори мрачно младежът. Очевидно му отиваше да е сърдит. Независимо от намусения си вид, бе красив млад човек, висок и русокос. Въпреки младостта си имаше широки рамене, а краката под фустанелата му бяха мускулести. Не бе трудно да се разбере защо другите младежи от войската на сержант Халор го бяха приели за свой водач.

Алтал нави веригата на Елиар около един дъб, заключи я и след това се излегна върху покритата с листа трева.

— Съветвам те да се опиташ да подремнеш — каза на младежа. — Очаква ни дълъг път, и то скоро. Не след дълго времето за сън едва ли ще ни достига.

— Къде ще ходим? — попита Елиар, у когото любопитството явно бе започнало да надделява над гнева.

— Нямам представа — призна Алтал. — Предполагам, че Еми ще ни каже, щом дойде.

— Коя Еми? Твоята котка ли?

— Не трябва да се подвеждаш по външния вид на нещата, Елиар. Опитай се да поспиш по-добре.

— Можеш ли да ми дадеш малко хляб или нещо друго за ядене?

— Бях останал с чувството, че не си гладен.

— Размислих. Малко храна би ми дошла добре.

Елиар извика един хляб и го подхвърли на пленника.

— Как го направи? — възкликна Елиар.

— Просто трик, който усвоих преди няколко години. Нищо особено.

— За пръв път виждам такъв трик. Ти май се отличаваш от другите хора, нали не греша?

— Не много, Елиар, не много. По-добре си изяж вечерята и се опитай да поспиш.

 

 

Малко след полунощ Еми се вмъкна безмълвно като призрак в дъбовата горичка и завари Алтал тъкмо в момента, когато се събуждаше.

— Не се ли държиш малко безотговорно, приятелю? — смъмри го тя.

— Защо?

— Бях останала с чувството, че ще пазиш Елиар.

— Той няма да избяга, Еми. Освен ако не е решил да понесе това дърво със себе си.

— Трудно ли ти бе да убедиш приятелите му да си тръгнат?

— Не особено. Е, на път за това място се опитаха да заговорничат, но успях да ги убедя, че това не е добра идея.

— Така ли? Как?

— Избрах наслуки един и направих с него това, което направихме с Пехал. Веднага схванаха какво искам да им кажа. След това ги освободих и им казах да си вървят. Тръгнаха си много бързо.

— Панаирджийски номер.

— Еми, познавам много добре начина на мислене на арумците. У тях чувството за дълг е много развито, така че се видях принуден да направя нещо много впечатляващо, за да им помогна да го преодолеят. Не вярвам, че би искала да ни устроят засада в някой храсталак. Наистина бях убедителен.

— Ножът у теб ли е?

— Да.

— Излез на лунната светлина — каза тя и го поведе.

— Какво ще правим?

— Ще прочетеш какво е написано върху Ножа.

— Еми, аз приемам заповеди от теб, не от тази антика.

— Това е просто предпазна мярка, Алтал. Ножът ще ти помогне да не изгубиш интерес към нашето дело.

— Какво става? Нямаш ли ми доверие?

— На теб ли да имам доверие? — отвърна му тя със смях.

— Еми, това изобщо не е възпитано от твоя страна.

— Хайде, взимай Ножа и чети, Алтал. Трябва да приключим с това.

Той извади Ножа от пояса си и го погледна на лунната светлина. Надписът върху острието бе много сложен — начупени линии, преплитащи се една в друга. Писмеността определено се различаваше от пиктограмите, които Алтал бе видял в Книгата, и знаците сякаш преминаваха един в друг. При все това той с лекота откри една дума, тъй като тя сияеше с бледа светлина.

— Каква дума откри? — попита напрегнато Еми.

— „Търси!“ — отговори той веднага.

Разнесе се тих мелодичен звук, който след малко се засили и започна да го обгръща. Възприе го почти като ласка. Звукът бе толкова красив, че Алтал внезапно се просълзи.

— Сега вече си мой — рече тържествуващо Еми.

— И без това вече бях твой, Еми. Ножът наистина ли умее да пее?

— Да.

— Защо?

— За да ме уведоми, че си един от избраниците. И че ще продължаваш да изпълняваш точно това, което ти казвам. — Тя го погледна лукаво. — Седни, Алтал.

Той веднага седна.

— А сега стани.

Той незабавно се изправи и каза сърдито:

— Стига, Еми!

— А сега танцувай.

Той заподскача по ливадата.

— Да знаеш, някой ден ще ти го върна тъпкано!

— Няма. Можеш вече да спреш да танцуваш. С това исках само да ти покажа могъществото на Ножа. И ти ще можеш да го използуваш по същия начин, стига Елиар или някой от другите избраници, които предстои да издирим, да не излезе изпод контрол.

— Това е хубаво — каза Алтал и огледа острието на Ножа по-отблизо. — Това е единствената дума, която успях да разчета. От двете й страни има плетеници.

— Въпросните „плетеници“, както им казваш, са предназначени за други.

— Защо не мога да ги прочета аз?

— На никого не е по силите да прочете целия текст, Алтал. Някои от тези думи са били предназначени за хора, живели преди хиляди години. Други предстои да бъдат прочетени от хора, които ще се родят след хиляди години. Сегашната ни криза не е единствената в историята на света. Мислех, че си наясно с това.

— Е, Ножът наистина успя да привлече вниманието ми. Разбра ли от него къде трябва да отидем сега?

— Това ще разберем след като Елиар прочете указанието, предназначено за него. Всяко нещо трябва да се върши в подходящото време и на подходящото място.

— Разбрах те, мила — отвърна Алтал и се намръщи. — Нека сега си изясня дали съм те разбрал правилно. Текстът върху Ножа може да бъде прочетен само от някои хора, така ли?

— Точно така.

— А всички останали ще възприемат плетениците единствено като безсмислена рисунка, така ли?

— Вече го казах.

— А какво ще се получи, ако покажа Ножа на Генд? Или на Пехал или Хном?

— Вероятно ще нададат отчаяни писъци. Самото показване на Ножа причинява неописуема болка на слугите на Дейва.

Алтал се ухили.

— При това положение може би ще е по-добре да не го използувам за рязане на сланина.

— Само да си посмял!

— Пошегувах се, Еми. Този Нож ще ни бъде наистина много полезен. Струва ми се, че ще го пазя много старателно.

— Съжалявам, приятелю. Не е предвидено да го носиш ти.

— А кой?

— Вероятно Елиар.

— Ти сигурна ли си? Този човек е наемен убиец, Еми. Ако му дам Ножа, може веднага да ми разпори корема.

— Човек не може да е абсолютно сигурен в нищо, Алтал. Такъв е животът.

— Благодаря ти, Еми — отвърна й той саркастично.

— Спокойно можеш да се обзаложиш за противното. Шансът да те убие е не по-голям от шанса слънцето тази сутрин да изгрее от запад.

— Е, бих могъл да рискувам малко пари за такъв облог. Защо не събудим Елиар, за да прочете текста?

— Нека си поспи. След като прочете думата, ще разберем къде трябва да отидем, и при това ще се наложи да тръгнем на път незабавно. Няма смисъл да пътуваме в мрака.

— Ти командуваш, Еми — каза Алтал и сви рамене. После я огледа с любопитство. — Как успя да влезеш под кожата на Андина? Тя всъщност нямаше желание да ми продаде Елиар.

— Внуших й обич към мен, по-силна от омразата към него.

— Не знаех, че подобно нещо ти е по силите.

— Не аз предизвиках тази й обич, приятелю. Тя си съществуваше. Аз просто я стимулирах. Андина е млада и изпълнена със страсти. Когато обича и мрази, прави го от цялото си сърце и душа, с цялото си същество. При това при нея обичта е по-силна от омразата. Наложи се просто да разчистя пътя за обичта й, така че да прерасне в обожание. Вероятно не си забравил, че притежавам това умение.

— Май не си съвсем искрена, Еми.

— Не те лъжа. Андина е много красива и мирише много приятно. Освен това е мека и топла, а гласът й е като звънче. Лесно е да бъде обикната, а тя пък отвръща на тази обич. Не съм измамила и нея, Алтал. Обикнах я и продължавам да я обичам.

— Аз пък си мислех, че обичаш само мен.

— Що за смехотворна идея? Това, че я обичам, не означава, че обичта ми към теб е отслабнала. Моята обич е безгранична, както знаеш.

— Обаче избяга от нея. Измамихме я: само за един ден я лишихме и от Елиар, и от Ножа, и от теб. Струва ми се, че трябва да се махаме оттук, Еми. При това веднага.

— Погрижих се тя да се събуди чак сутринта. След това първата й работа ще е да нареди да претърсят целия дворец, за да ме открият. Чак по-късно ще се сети, че може да изпрати войниците си да ни търсят.

— Сигурна ли си?

— Казвам ти самата истина, повярвай ми.

 

 

Елиар се събуди малко преди зазоряване. Очевидно бе забравил, че е окован за дървото, защото веднага се опита да се откачи от веригата.

— Спри! — викна Алтал. — Така само ще се нараниш!

Елиар вдигна ръка, раздрънка веригата и каза:

— Няма нужда да ме държиш повече окован. Нощес размислих и реших, че щом наистина си се договорил с моя княз, ще трябва да правя това, което ми наредиш. Ако пък се окаже, че ме лъжеш, ще си понесеш отговорността пред него.

— Виждам, че започна да говориш разумно — каза одобрително Алтал. — Мислех си, че може да ми се наложи да положа доста усилия, за да ти обясня как стоят нещата в действителност.

— Аз съм съвестен войник и трябва да изпълнявам заповедите на командира си. Не ми е нужно да разбирам нищо. Просто трябва да изпълнявам това, което ми се заповяда.

— Като гледам, ще постигнем разбирателство — каза Алтал. — Дай си ръцете. Време е да те освободя от тези глупави вериги.

Елиар протегна ръце и Алтал му свали веригите. Младежът се изправи и се разкърши. После каза:

— Тези глупави вериги подрънкваха при всяко мое помръдване. Заради това не спах добре. Как трябва да се обръщам към теб? „Сержант“ ли да ти казвам? В никакъв случай обаче няма да те назова „господарю“.

— Само да си ми казал „господарю“, ще ти счупя главата. Казвам се Алтал.

— Наистина ли? В нашия род има стара легенда за човек на име Алтал.

— Това ми е известно. Княз Алброн реши, че става дума просто за съвпадение, обаче сгреши — каза Алтал. След това се усмихна лукаво. — От тази легенда единственото вярно е моето име. Всичко останало е най-голямата лъжа, която съм чувал. При това знай, че съм се наслушал на доста лъжи. Ще бъда искрен с теб, Елиар. Аз съм същият този Алтал, който преди две хилядолетия и половина ограби Гости Големия търбух. Гости обаче нямаше никакво злато, в съкровищницата му намерих само медни и малко бронзови монети. Той искаше хората да вярват, че е най-големият богаташ на света, и заради това разпространи невероятни лъжи за това колко злато съм бил откраднал от него. Едва ли ще разбереш какви неприятности си имах заради това.

— Никой не може да живее толкова дълго — възрази младежът.

— И аз мислех така, обаче Еми ме излекува от недоверието ми. Толкова по този въпрос. Знаеш ли да четеш?

— Войниците не си губят времето за такива глупости.

— Има нещо, което ще трябва да прочетеш.

— Току-що ти казах, че не знам да чета, Алтал. Ще трябва ти да ми го прочетеш.

— Ако се опитам да го прочета аз, няма да се получи нищо — отвърна Алтал. След това измъкна Ножа от пояса си, вдигна го пред очите на Елиар и му посочи сложния рисунък върху острието. — Какво пише тук?

— Казах ти, че не мога да чета.

— Първо го погледни, Елиар. Ако не го погледнеш, наистина няма как да го прочетеш.

Елиар погледна острието с форма на лавров лист и рязко отметна глава назад.

— Пише „Води!“ — възкликна той. — Наистина успях да го прочета! — И се свлече на земята, тъй като чу песента на Ножа.

— Красиво усещане, нали? — попита Алтал.

Застаналата наблизо Еми, която ги наблюдаваше, отиде при тях и погледна право в лицето Елиар. После каза:

— Заповядай му да направи нещо, Алтал. Трябва да се увериш, че си в състояние да го контролираш, преди да му дадеш Ножа.

Алтал даде знак, че е разбрал, и викна:

— Елиар, стани!

Младежът се изправи, олюля се и се пипна по челото.

— Все още съм малко замаян…

— Танцувай! — нареди му Алтал.

Елиар започна да подскача.

— Спри.

Елиар застина неподвижно.

— Вдигни си ръцете над главата.

— Защо? — попита момчето, докато изпълняваше нареждането му.

— За да се уверим, че всичко е наред. Можеш да си свалиш ръцете. Усети ли нещо странно?

— Ти ми нареди да направя неща, които ми се сториха глупави — отвърна Елиар.

— Щом са глупави, защо ги направи?

— Аз съм войник, Алтал. Винаги изпълнявам това, което ми нарежда моят командир. Ако ми нареди да правя глупости, той е глупакът, не аз.

— Това май престана да бъде забавно, Еми — каза Алтал. — Ножът ли накара Елиар да подскача, или разбирането му за дисциплина?

Елиар погледна удивено Еми и попита:

— Как котката ти успя да избяга от Андина?

— Тя е голяма хитруша.

— Андина страшно ще се ядоса. Най-добре ще е бързо да се махнем оттук. Веднага след като закусим.

— Гладен ли си?

— Винаги съм гладен, Алтал.

— Е, тогава защо пък да не хапнем? — каза Алтал и подаде Ножа на момчето. — Заповядай. Именно на теб е възложено да носиш това нещо. Пъхни го в пояса си и не го губи.

Елиар сложи ръце зад гърба си.

— Алтал, вероятно си разбрал, че в нощта, преди да се опознаем, бях намислил да те убия. Може би е добре да се замислиш още веднъж дали трябва да ми върнеш ножа.

— Добре де, нали вече няма да се опитваш да ме убиваш?

— Вече не.

— Защо?

— Защото вече си командир. Договорката ти с княз Алброн те прави мой командир. Добрите войници никога не убиват началниците си.

— В такъв случай няма за какво да се тревожа. Вземи Ножа, Елиар, и да хапнем. Прясна шунка ли предпочиташ или пушена?

— Все едно ми е. Тази, която ще се появи по-бързо.

Алтал поръча шунка и един черен хляб. И голяма чаша мляко. Елиар започна да нагъва така, сякаш не бе ял цяла седмица. Алтал поръча още храна.

— Колко време може да продължи закуската му? — обърна се безмълвно към Еми.

— Нямам представа — отвърна му също така безмълвно тя, без да сваля поглед от Елиар. Големите й зелени очи бяха изпълнени с удивление. — Опитай се да го поразсееш и да го накараш да ми покаже Ножа. Искам да разбера къде трябва да отидем.

— Елиар, яж си, но покажи Ножа на Еми — каза Алтал.

Елиар промърмори нещо.

— Не говори с пълна уста — каза Алтал. — Просто извади Ножа и й го покажи.

Елиар премести парчето шунка, което ядеше, в лявата си ръка, избърса мазнината от дясната си ръка в тревата, извади Ножа и без да спира да дъвче, го тикна пред очите на Еми. Тя стрелна с поглед острието и каза:

— Авес.

— Това не са ли някакви развалини? — попита Алтал.

— И така да е, какво от това?

— Просто попитах. Ще отида да оседлая коня.

Еми продължаваше да наблюдава дъвчещия Елиар.

— Няма за къде да бързаме, Алтал. — От начина, по който изрече тази безмълвна реплика, му се стори, че й е забавно. — Ако не греша, нашето момче тепърва започва да закусва.