Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (22)

Глава 21

През планините на Кагвер премина лятна буря — огромни черни облаци, назъбени светкавици и страшни гръмотевици, които разтърсиха каменните основи на вечния Дом на края на света. Дъждът, шибан от вятъра, заля зъберите на крепостните кули. Малко след полунощ обаче бурята премина и иззад облаците се подаде сребърната луна и огледа от небосвода света, измит от дивата стихия.

Двейя, застанала до северния прозорец, излъчваше съвършенство. Зелените й очи криеха тайна.

— С какво точно се занимава Генд във Векти, Двейя? — попита Алтал.

— Бедите идват от север, Алтал — отвърна тя и се извърна с лице към присъствуващите. — Генд изпрати Гелта в южно Ансу, за да разбуни племената, живеещи покрай границата. През четвъртото хилядолетие тя бе господарка на тези племена и дори и днес е централна фигура в тяхната митология. Завръщането й бе прието като чудо и южните племена сега са убедени, че тя е безсмъртната богиня на войната. Ще я следват сляпо и ако не я спрем, тя до месец ще разгроми Векти.

— Тя как успя да убеди хората, че е същата Гелта, която е била техен вожд преди хиляди години? — попита Алтал. — Жителите на Ансу не са от най-умните хора, но дори и те трудно биха повярвали на това.

— Генд я представи както трябва, приятелю — отвърна Двейя. — След като Гелта слезе с кон от небесата, скептицизмът престана да е на мода в Ансу.

— Вектите разполагат ли с армия, способна да ги отблъсне? — попита Елиар. — Или поне да забави настъплението им?

Бейд се засмя.

— Какво е толкова смешно? — попита Елиар.

— Векти е страна на овцете, Елиар — отвърна Бейд. — Управляват я жреци с бели одежди. Белодрешковците възведоха „кротостта“ в ранга на висша добродетел. Вектите няма да се защитават. Отстъпниците в бели одежди се погрижиха за това.

— Не можем ли да отложим богословските спорове за по-нататък, Бейд? — попита Алтал. — Трябват ми факти, а не оценки. Коя е столицата на Векти и кой управлява тази страна?

— Може би наистина се отклоних малко от темата — извини се Бейд. — Правителството на Векти е разположено в старата провинциална столица Кейвон. Градът съществува още от времето на дейканската империя и формалният носител на властта е пряк потомък на последния имперски управител.

— Формален? Защо?

— Защото той е просто една движеща се шега, Алтал. Официалната му титла е „натус“, което означава „баща“. Овчарите имат твърде странни представи за властта. Нарича се Дакрел и е представителна фигура без никаква истинска власт. Носи златна корона, облича се с древна дейканска тога и държи скиптър. Дакрел е възпълен плешив мъж на средна възраст с разум, неомърсен от мисли. Нито той, нито неговите „кралски укази“ никога не напускат двореца. Угодниците от неговия двор непрестанно му обясняват, че е много велик. Ликът му е изобразен на вектианските монети и с това се изчерпва цялата му роля.

— Кой в такъв случай действително управлява страната? — попита Андина.

— Екзарх Едон.

— „Екзарх“? Това благородническа титла ли е?

— Това е духовен сан, княгиньо. Всеки от трите ордена се ръководи от екзарх. В превод означава приблизително нещо като „свещеник на свещениците“. Истинската власт във Векти се държи от Едон, така че ще трябва да се разбираме с него. Той е човек с блестящ ум, но е хитър и хлъзгав и не трябва да му се има доверие.

— Те разполагат ли с някаква войска? — попита Елиар.

— Държат два представителни легиона в двореца на Дакрел — отвърна Бейд. — Само дето войниците им са дебели, лениви и вероятно напълно негодни за бой. Имат мечове, но не знаят как да ги използуват. Ако ги накараш да извървят повече от километър, вероятно ще изпопадат от изтощение.

Елиар се намръщи.

— А какво ще кажеш за обикновените хора? От тях могат ли да станат войници?

— Съмнявам се — отвърна Бейд. — Те са овчари и приличат повече на овце, отколкото на хора. Ще се разбягат от ужас и при най-малката заплаха. Средният вектианец прекарва дните си в милване на агънца и в съчиняване на лоши стихове и още по-лоши песни. Обикновено възпява любовта си към овчарката от съседната долина.

— Еми, трябва ли въобще да се занимаваме с тези хора? — обърна се Елиар към Двейя. — Струва ми се, че те не заслужават това.

— Нямаме избор, Елиар — отвърна Богинята. — Генд вече контролира Некверос откъм запад. Би могъл да попиташ сержант Халор в каква стратегическа позиция ще се окажеш, ако врагът контролира територии от двете ти страни. Ние всъщност ще защитаваме не Векти, а източния си фланг.

— Не бях съобразил това — призна Елиар.

— Добре е да отидем в Кейвон и да поговорим с Едон — каза Алтал.

— Войната сигурно ще е свършила, преди да получиш такава възможност — засмя се Бейд.

— Не те разбирам.

— Белодрешковците са традиционалисти до маниакалност, Алтал. За аудиенция при Едон се чака по половин година. Трябва да си пробиеш път през цели роти надути църковни функционери, за да можеш да се доближиш до екзарха.

— Бих могъл да използувам врата — каза Елиар.

— Едва ли е необходимо да отваряме врати из непознати места — отвърна Алтал. — Нищо чудно Генд да има свои шпиони в Кейвон. — След това погледна въпросително Бейд и попита: — Кой е глава на твоя орден?

— Екзарх Емдал.

— Ако той изпрати свой служител да поговори в Кейвон, за да се срещне с Едон, пратеникът не би трябвало да бъде затруднен от обичайните процедури, нали?

— Предполагам, че не. Би ми трябвала обаче поне седмица, за да се свържа с моя екзарх и да му обясня обстановката.

— Екзархът ти е зает човек, Бейд. Не бива да му губим времето. Какъв човек би използувал, за да занесе послание на Едон?

— Вероятно някой „скопас“. Това е духовен сан в нашата църква.

— Те специално облекло ли имат?

— Дрехите им не са от зебло, ако имаш това предвид — отвърна Бейд и огледа собственото си грубо черно расо. — Освен това носят пурпурни пояси.

— Поздравявам те по случай твоето повишение, скопас Бейд — каза Алтал.

— Не можем да направим това!

— Защо да не можем? Ако за отварянето на врата е необходим само кат нови дрехи, веднага ще ти изтъка няколко метра златна тъкан.

— Това е забранено!

— В Авес сигурно е забранено, но ние няма да ходим в Авес, Бейд. Ще ходим в Кейвон. Там твоят орден няма власт, така че и правилата му не са валидни в този град, нали?

— Това е чиста софистика, Алтал.

— Разбира се, че е софистика. Софистиката лежи в основата на всяка прилична религия. Не го ли знаеше? Освен дрехата ще ти трябва ли и някакво пълномощно?

Бейд понечи да възрази, но после присви очи и каза:

— Може и да се получи. Това ще е в разрез с всичко, на което са ме учили, обаче…

— Нашата цел е благородна, скопас Бейд. Средствата, с които сме решили да я постигнем, не са от особено значение — каза Алтал и се обърна към Двейя. — Ти ще дойдеш ли с нас?

— Този път ще трябва да се справиш без моята помощ, Алтал. Ние с момичетата и Гер ще те изчакаме тук.

— Както кажеш — отвърна Алтал и стана. — Елиар, да потърсим вратата за Кейвон.

 

 

Когато Елиар преведе Алтал и Бейд през врата, водеща към малък върбалак встрани от шосето, идващо от юг, над заоблените хълмове на Векти тъкмо се зазоряваше. Алтал отиде до края на горичката и погледна към града.

Кейвон се намираше на сто и петдесет километра нагоре по реката от древните развалини на Авес. Бе разположен на източния бряг на река Медио. Подобно на всички провинциални центрове, приличаше на неумело копие на столицата. В много отношения представляваше имитация на Дейка: имаше си форум, дворец и храм като столичните, само че по-малки. Архитектурата му не говореше за вдъхновение, а статуите бяха сякаш вдървени. Губернаторите, които бяха управлявали Векти дълги векове, бяха бюрократи от имперския град Дейка, а няма бюрократ, който да се обременява с разбиране на изкуството. Или на каквото и да е, ако трябва да бъдем точни. Бяха се постарали Кейвон да заприлича колкото се може повече на Дейка. В резултат на това той не се бе развил, а беше западнал.

Храмът на Хердос бе разположен непосредствено до двореца на управителя. Алтал си помисли, че това също е свидетелство за опит да се копира Дейка, макар и да не се бе задържал дълго в централната част на столицата преди две хиляди и петстотин години, когато се опита да ограби търговеца на сол Квесо. Поради приликите между двата града изпита странното усещане, че вече е преживял всичко това. Зададе си въпроса дали екзарх Едон не държи кучета в храма си.

Бейд определено се чувствуваше неловко в новите си одеяния.

— Как според теб трябва да се държа, Алтал? — попита той.

— На твое място бих се държал най-вече арогантно, Бейд. Ще се справиш ли?

— Ще се опитам.

— Не се опитвай, Бейд. Справи се. Трябва да изиграеш ролята си съвестно, за да бъдеш убедителен. Ти носиш послание от изключителна важност от екзарх Емдал до екзарх Едон и даваш ясно да се разбере, че си готов да убиеш всеки, който се опитва да ти попречи.

— Да убивам?

— Не си длъжен да го правиш. Просто заплаши, че ще го направиш. Облечен си в одеждите на високопоставен служител на ордена си. Научи се да си пробиваш път.

— Какво послание трябва да нося? Дали няма да е добре да го напиша?

— В никакъв случай. Не се знае в чии ръце може да попадне. Ще кажеш, че е устно послание, което можеш да съобщиш единствено на Едон. Ще съчиниш нещо от типа на следното: екзархът ти неотдавна е научил, че демонът Дейва е започнал кампания за завладяване на света, и тъй като твоят екзарх е наистина свят човек, е решил да пренебрегне традиционната си враждебност към отстъпниците в бели одежди и да им се притече на помощ в предстоящата битка със силите на мрака.

Бейд примига от удивление.

— Нали разбра, че трябва да дадем някакво смислено обяснение за пристигането на ордата арумски варвари, която утре или вдругиден ще се озове в Кейвон? — продължи Алтал. — Сега ти нахвърлям обяснението в най-общи линии. В него без съмнение ще трябва да се поизглади едно-друго, но това ще направим в движение. Едон сигурно вече знае, че на северната му граница се струпват ансуйци, но ти му представи нещата така, сякаш си научил ужасяващи новини. Опитай се да си дадеш вид, че си ужасѐн, и му наговори няколко неща, които няма как да не привлекат вниманието му: край на света, нашествие на демонски орди от пъкъла, угасване на слънцето — ти по-добре си знаеш. Елиар ще го представиш като говорител на родовете на Арум, а мен като благодетел, който финансира нашата свята мисия, целяща да избави света от силите на мрака.

— Всичко това не е ли малко пресилено, Алтал?

— Пресилено е, разбира се. Просто ти излагам общата идея, а ти, братко Бейд, поправяй и импровизирай както намериш за добре. Дай простор на въображението си. След като видях как се справи с Амбо в Кверон, изпитвам пълно доверие към умението ти да лъжеш.

Бейд се намръщи.

— На мен всъщност ми е забранено да лъжа.

— Ако се замислиш внимателно, ще установиш, че тази лъжа е невероятно близо до истината. Ние наистина предлагаме помощ, а колкото до войната, тя е сблъсък между силите на доброто и силите на злото. Призовавам те единствено да пропуснеш някои неща, които Едон по всяка вероятност няма да е в състояние да разбере. Ако отидеш при него и му кажеш истината, сто на сто ще те сметне за опасен луд и ще нареди да те хвърлят в тъмница. Подай му само толкова истина, колкото смяташ, че може да усвои, а останалата част премълчи. Кажи му, че арумците ще дойдат да се бият заради него, и той ще те приеме с разтворени обятия. Трябва да стъпим там, Бейд, и това е най-бързият начин, който ми идва наум.

Алтал хвърли поглед към изгряващото слънце и каза:

— Време е да отидем в града. Белодрешковците сигурно вече са се разсънили.

Когато влязоха в храма, Бейд прие строго и властно изражение и също така властно нареди на храмовите служители незабавно да го отведат при екзарх Едон. Алтал наблюдаваше разговора с интерес, но не каза нищо. Реши, че след известно обучение брат Бейд би могъл да достигне висоти в една съвършено различна професия.

Не всички белодрешковци обаче започнаха да се суетят при вида на Бейд. На малка масичка пред приемната на екзарха се бе настанил някакъв надут жрец. Алтал бе виждал такова изражение на лицето на някои граждани на Дейка, и то много го дразнеше.

— Ще изчакаш да ти дойде редът — важно каза жрецът на Бейд.

— Елиар, ако този глупак незабавно не се размърда, веднага го убий — сухо каза Бейд.

— Слушам, уважаеми скопас — отвърна Елиар и извади Ножа.

— Не! — извика надутият жрец, скочи от стола и престана да вири нос.

— Държането ти ми харесва — каза Бейд. — Сега иди при екзарха и му кажи, че скопас Бейд му носи важно послание от екзарха на жреците с черни одежди. Съдбата на света може и да не зависи от бързината, с която ще изпълниш тази заповед, но за твоята лична съдба не може да се каже същото. Бегом!

Ужасеният жрец хукна към вратата на екзарха.

— Бях убедителен, нали? — попита Бейд и се подсмихна.

— Засега се справяш чудесно, Бейд — отвърна Алтал. — Продължавай все така.

— Екзархът ви очаква, преподобни — каза жрецът, щом се върна и се поклони.

— Крайно време беше — каза Бейд и поведе Алтал и Елиар към кабинета на Едон.

Кабинетът на екзарха бе пълен с рафтове, отрупани с книги и свитъци. Тук-там полираният каменен под бе застлан с агнешки кожи.

Екзарх Едон бе възслаб, дори мършав човек с бяла роба с качулка. Имаше сребърна коса и силно набръчкано лице, върху което играеше лека усмивка.

— Защо се забавихте толкова, скопас Бейд? — попита той.

— Срещали ли сме се по-рано, ваше преосвещенство? — попита Бейд.

— Лично не, скопас, но от известно време започнаха да ме обсипват с новини, с доста истерични новини, бих казал, и още след като влязохте в храма, реших, че ще дойдете при мен.

— Признавам, че обноските ми не бяха съвсем любезни — каза Бейд. — Вероятно важността на посланието на моя екзарх се е отразила върху тях. Извинявам се за това.

— Няма защо да се извинявате, скопас Бейд. Наистина ли щяхте да убиете брат Акас?

— Вероятно не — отвърна Бейд. — С течение на годините обаче научих, че думата „убийство“ отваря много врати.

— Тази дума съвсем определено успя да разсъни брат Акас. Кажете ми, скопас Бейд, кое е толкова важно, че ви накара да прибегнете до заплаха с убийство, за да го доведете до мое знание?

— Ваше преосвещенство, на северната ви граница назрява опасност — каза мрачно Бейд.

— Това ни е известно, скопас Бейд. Нещо друго има ли?

— Опасността е по-сериозна, отколкото изглежда на пръв поглед, ваше преосвещенство. Именно сериозността й накара моя екзарх да ви предложи помощ.

— Да не би слънцето да е угаснало, без да се усетя? — попита Едон. — Кое е могло да уплаши Емдал толкова много, че да ви изпрати тук?

— Ваше преосвещенство, нали сте чували за човек на име Генд? — попита предпазливо Бейд.

Лицето на Едон побеля като платно и той възкликна:

— Не говорите сериозно!

— Боя се, че става дума за нещо съвсем сериозно, ваше преосвещенство. Ние, жреците с черни дрехи, разполагаме с източници на информация, които не винаги са достъпни за нашите братя с бели и кафяви одежди. Миналата седмица екзарх Емдал научи, че племената в южно Ансу са насъскани от някои от слугите на Генд. Разбра, че Гелта, кралицата на мрака, е решила да нахлуе във Векти.

— Значи Дейва най-сетне е решил да действува — каза Едон с треперещ глас. — Решил е да напусне Нагараш.

— Така изглежда, ваше преосвещенство. Именно тази информация накара екзарх Емдал да забрави традиционната си враждебност към вашия орден и да ви предложи помощ. Различните ордени не се разбираме много помежду си, но всичките сме единодушни, че именно Дейва е нашият общ враг.

— Обречени сме, скопас Бейд — отчаяно каза Едон. — Ние сме жреци, а не войници. Не виждам как можем да спрем дивашката сган, идваща от Ансу.

— Екзарх Емдал е съвсем наясно с това, ваше преосвещенство. Именно заради това вече взе мерки да привлече на помощ хора, способни да водят война. Със средства от хазната на нашия орден нае войници от Арум. Те не след дълго ще бъдат във Векти и дори Гелта и Пехал трудно ще се справят с тези ревящи варвари.

— Ревящи варвари? — попита Елиар.

— Тази характеристика е условна, Елиар — извини се Бейд и обясни на побледнелия Едон. — Този млад мъж с фустанелата е Елиар, представител на родовете на Арум. Помолих го да ме придружи, за да потвърди пред вас думите ми и за да направи оглед на северната ви граница с цел да уведоми за видяното генералите на настъпващата армия.

— Виждам, че действувате бързо, скопас Бейд — каза Едон.

— Преследват ме всички демони на ада, ваше преосвещенство, и това ме кара да не губя време. Другият ми придружител е господин Алтал, човекът, който разпределя парите. Той е пътувал из много страни и е много опитен в решаването на най-различни проблеми. Казано простичко, той знае кои хора могат да бъдат привлечени към сътрудничество с помощта на подкупи.

— Вие, чернодрешковците, сте по-непочтени дори отколкото си мислех — каза Едон.

— Нашият орден е най-старият, ваше преосвещенство — отвърна тъжно Бейд. — Ние познаваме по-добре истинския свят от нашите братя в бели или кафяви одежди. Вашите ордени не са в състояние да се примирят с вродената поквара на по-голямата част от човечеството. Ние, чернодрешковците, се лишихме от своите илюзии още преди еони, а един свят без илюзии е много тъжно място. Виждаме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто бихме искали да бъде. Нашите мотиви са в крайна сметка толкова чисти, колкото и вашите, макар и методите ни понякога да изглеждат малко цинични. В този несъвършен свят ще трябва да използуваме всички възможни средства, за да постигнем целта си.

— Може би ще трябва да се поуча от вас — каза Едон.

— Правилно, ваше преосвещенство — обади се Алтал. — Наблюдавайте ни и се учете. — После се ухили просташки. — И тъй като сме вече съюзници, ще ви взема по-малко пари за учението.

 

 

— В Дома ли ще се прибираме? — попита Елиар, след като се върнаха в горичката.

Алтал се намръщи.

— По-добре ще е първо да поговорим с Алброн. Не бива да се бавим повече. Добре ще е утре сутрин в Кейвон да пристигне един челен отряд. Гелта не е от тези, които си губят времето. Нищо чудно във всеки момент да прекоси границата, така че трябва да имаме готовност да я посрещнем.

След малко прекосиха Дома и се оказаха в кабинета на княз Алброн.

— Радвам се, че се отби, Алтал — каза Алброн. — Има нещо, което трябва да изясним.

— Да?

— Още след като приключи съветът, се сетих, че се налага да направим нещо, което би могло да хвърли Двейя в смут.

— Ще се опитам да не допусна това, ако ми е по силите. За какво става дума, Алброн?

— Мисля, че ще трябва да уведомим сержант Халор за съществуването на вратите.

— Какво?

Алброн вдигна ръка.

— Изслушай ме внимателно, приятелю. Ако се абстрахираме от всички глупости, свързани с рангове и титли, Халор е човекът, който в действителност ще командува нашите сили. Ако той не знае нищо за съществуването на вратите, няма да е в състояние да се възползува от стратегическите преимущества, които те ни предоставят. Замислиш ли се сериозно, Алтал, няма как да не стигнеш до извода, че важното е именно той, а не аз да зная за съществуването на вратите.

— Князът е прав — каза Елиар. — Сержант Халор е най-добрият военачалник в цял Арум. Ако той научи тайната за вратите, ще ги използува по начини, за които ние дори не се досещаме.

— Ще трябва да обсъдя този въпрос с Двейя — предпазливо каза Алтал.

— Нали разбра съображенията ми?

— Разбрах ги, естествено. Обаче няма да ми е лесно да ги разясня и на Двейя.

 

 

— Във Векти няма хора, които да можем да използуваме, Двейя — каза й Алтал веднага след като останаха насаме в кулата. — Ако пък се доверим на оценката на Бейд, в цялата страна няма нито един храбрец.

— Нищо чудно тези хора да ти поднесат някоя изненада, любов моя — изрази тя несъгласието си.

— Не храня особени надежди в това отношение — отвърна той. — Да не забравя: Алброн каза нещо, което си заслужава да обсъдим.

— Така ли? Какво?

— Най-важният човек, с когото ще работим във Векти, пък и навсякъде другаде, където се появи Генд, е сержант Халор. Ние можем и да имаме велики замисли, но именно той ще трябва да ги осъществява.

— На мен ми се стори, че е човек, който си разбира от работата.

— Добър войник е, не ще и дума — съгласи се Алтал и за миг се поколеба. — Виж, Двейя, няма да го увъртам. Алброн смята, че трябва да обясним на Халор как се ползуват вратите.

— Напълно е прав — отвърна Двейя с безразличие.

— Еми! — възкликна той.

— Нали ти казах, че е прав, Алтал. Добре. Обясни на Халор как да използува вратите.

— Ти няма ли да имаш нещо против?

— Ти очакваше ли да имам нещо против?

— Не. Всъщност бях сигурен, че ще възразиш.

— Защо да възразявам?

— Мислех си, че и Домът, и това, което можем да направим с вратите, трябва да се запазят в най-дълбока тайна.

— Как можа да ти дойде наум такава нелепа мисъл? Генд знае всичко за тези врати. В Нагараш той си има собствени врати и може да прави с тях същото, което можем да правим и ние. Защо трябва да крием вратите от приятелите си, след като враговете ни знаят всичко за тях? Ти виждаш ли логика в това?

 

 

— Какво става тук, княже? — попита Халор, като огледа дългия коридор. — Това не е оръжейната.

— Така е, сержанте. Не е оръжейната — отвърна Алброн.

— Къде сме? И как се озовахме тук?

— Това е част от свят, за който знаят твърде малко хора, сержанте — каза Алтал. — Влизането в него има обяснение, но то е не само доста сложно, но и досадно. Защо не приемем, че някои нормални правила тук просто не важат, и не се задоволим с тази констатация? Кажи ми сега, ако решиш, че трябва да отидеш в треборейския град Кантон, какво ще направиш?

— Ще открадна кон и ще яздя в югоизточна посока няколко седмици. Защо обаче трябва да ходя в Кантон?

— Кантон е просто пример. Знам, че си бил там и че ще разпознаеш града, като го видиш. На мен обаче ми е известен и друг начин, по който можем да стигнем там. Заведи ни в Кантон, Елиар.

— Веднага. Пада се само през няколко врати.

Сержант Халор изгледа подозрително младия боец, но не каза нищо.

— Ето го — каза Елиар и отвори вратата.

Сержант Халор хвърли бегъл поглед към града отвъд прага.

— Наистина много прилича на Кантон — каза с безразличие, после се обърна към Алброн. — Княже, нямаме ли си по-важни занимания? Това е наистина много забавно, но трябва да подготвям войските за дълъг поход.

— Значи не вярваш, че онова там наистина е Кантон, така ли? — попита Алтал.

— Естествено, че е Кантон, Алтал — съгласи се Халор със сарказъм. — Всички знаем, че за хора като теб обикновените природни закони не важат. А сега защо да не отскочим до обратната страна на луната, за да ми покажеш гледката?

— Искаш ли да отскочиш за малко до града, сержанте? — попита Алброн.

— Княже, ако премина през тази картина, ще я разкъсам.

— Това не е картина, Халор. Това наистина е град Кантон.

— Вие да не би да сте пили? — грубо попита Халор.

— Това не е лоша идея — каза Алтал. — Защо пък да не се отбием в някоя от градските кръчми?

Водени от Елиар, прекосиха прага и се озоваха на пътя, водещ към градските порти. Елиар спря за миг, за да бележи месторазположението на вратата, просто за всеки случай.

Когато наближиха портите на Кантон, скептицизмът на Халор бързо започна да изчезва.

— Това е работа на русото момиче от Кверон, на Лейта, нали? — предположи той. — Значи в крайна сметка тя наистина е вещица.

— Ако това ти е приятно, приеми го по този начин — отвърна Алтал. — Целта на тази демонстрация обаче бе да разбереш, че има неща, които могат да се окажат много полезни за теб. Ще изпием ли по халба бира? Ако много желаеш, може да изпием и по няколко. Ако обаче не бързаш, бих искал първо да ти покажа някои други неща.

— Бирата може да почака — отсече Халор и погледна Алтал. — Господин Алтал, ако това е някаква шега, ще остана много, ама наистина много разочарован от вас. Защо по-добре не се отбием в някой друг град? Нека обаче аз посоча в кой.

— Чудесно. Кой град би желал да видиш?

Халор изгледа подозрително Алтал и Елиар и отсече:

— Баго.

— Къде се намира Баго? — попита Алброн. — И кога си ходил там?

Халор се ухили и погледна Алтал.

— Май този път няма да се справите, нали? Май не ви остана време да натъкмите илюзията, познах ли?

— Няма такова нещо. Ти си съобразителен човек, Халор. Елиар, да вървим в Баго.

Сержант Халор задели следващия час за изброяването на имената на градове, разпилени из южните страни. Елиар послушно го разходи из всичките.

— Тук не може да няма някаква хитрина — заключи най-сетне Халор. — Да пукна обаче, ако мога да разбера как го правиш.

— А ако няма хитрина?

— Ако няма хитрина, значи наистина съм се побъркал.

— За да не влизаме в спор, нека допуснем, че нито има хитрина, нито си се побъркал. Нека допуснем, че командуваш взвод или армия и че си решил да ги отведеш от замъка на княз Алброн до някой град на другия край на света. За такава цел този начин на пътуване не би ли ти бил полезен?

— Ако това наистина се получава, бих могъл да поставя своя княз на трона на целия свят! — възкликна Халор.

— Това всъщност е интересна идея и… — започна Алброн.

— Засега не се занимавай с нея — отсече решително Алтал.

 

 

Когато влязоха в кабинета на екзарх Едон, завариха там един възбуден млад овчар. Косата му бе червена, почти оранжева на цвят.

— Бяха на коне, ваше преосвещенство! — крещеше отчаяно младият човек. — Бяха на коне и започнаха да избиват овцете ми!

— Успокой се, Салкан! — каза му среброкосият екзарх и даде знак на Бейд и на останалите да не се намесват в разговора.

— Поне им дадох да разберат! — продължи ожесточено овчарят. — Убих трима. Друг път няма да закачат овцете ми.

— Убеден съм, че тези трима вече няма да ти причиняват неприятности — промърмори Едон. — Но сега имам посетители, Салкан. Би ли могъл да почакаш навън?

— Може би няма да е зле да остане тук, ваше преосвещенство — обади се Алтал. — Очевидно разполага с информация, която ще ни бъде полезна.

— Бързо действувате, скопас Бейд — отбеляза Едон.

— Нашият екзарх поощрява деловитостта, ваше преосвещенство — отвърна Бейд. — Нещо повече, много държи на нея. Това е генерал Халор, командирът на арумската военна част, която в момента напредва към вашата западна граница. Доведохме го с нас, за да ви го представим.

— Ваше преосвещенство, имате ли нещо против да поговоря с вашия млад посетител? — попита любезно Халор. — Той вече се е сблъскал с враговете ни и бих желал да науча някои подробности за тях.

— Моля ви, генерал Халор, заповядайте — отвърна Едон.

— Ти Салкан ли се казваш? — обърна се Халор към червенокосия.

— Да, господине.

— Колко конници имаше в групата, която те нападна?

— Десетина — отвърна Салкан. — Не успях да ги преброя точно. Нямах време.

— Къде точно пасеше овцете си?

— До границата. Всъщност в граничната зона. Там има само пасбища и не може да се разбере къде точно минава границата.

— Ще се погрижим и за тази работа, но по-късно — каза Халор. — Нападателите какви оръжия имаха?

— Копия — отвърна Салкан.

— Къси, дълги?

— Доста дълги.

— Как ги използуваха? Мятаха ли ги, или просто яздеха сред овцете и ги пронизваха с тях?

— Точно така ги използуваха. Не си спомням някой да е мятал копие.

— Други оръжия имаха ли?

— Май имаха криви саби.

— Брадви?

— Не видях брадви.

— Щом те са били на коне, а ти не, как успя да убиеш трима?

— С прашката си, господине. Всички вектиански пастири имаме прашки. Често ни се налага да прогонваме вълците и за това винаги носим прашки.

— Къде се прицелвате?

— Обикновено в главата.

— Не използувате ли копия или лъкове?

— Те само ни пречат, господине. Прашката въобще не тежи, а подходящи камъни се намират навсякъде.

— Досега си мислех, че прашката е детска играчка.

— Съвсем не е така, генерал Халор — вметна Алтал. — Когато бях по-млад, винаги носех прашка. Благодарение на нея се хранех редовно.

— Възможно ли е с прашка да се убие кон?

— Даже много лесно. Костта между очите на коня съвсем не е дебела. От доста време не съм използувал прашка, но съм убеден, че и сега бих могъл да съборя бягащ кон от стотина метра.

— Не ми е лесно да ти повярвам, Алтал.

— От петдесет крачки съм убивал зайци, а конете са доста по-едри от зайците.

На лицето на сержант Халор внезапно се появи широка усмивка.

— Струва ми се, че работата ми ще бъде значително улеснена, Алтал. Ти не се оказа прав. Вектите разполагат с армия, и то точно такава, каквато ни трябва.

— Не ви разбирам, генерал Халор — каза Едон.

— При схватка с кавалерия пехотата е винаги в по-неизгодна позиция, ваше преосвещенство — обясни Халор, — Ездачите се придвижват по-бързо от пехотинците и ги отблъскват с конете си. По билото на хълмовете ще подготвя обичайните насипи, а по скатовете ще поставя шипове, но това ще има по-скоро показен характер. Враговете ни са кавалеристи, които ще щурмуват скатовете с конете си, за да нападнат окопите ми. След като обаче се окажат в обсега на прашките на вашите овчари, ще бъдат спрени.

— Вярата ни не позволява убийството на човеци, генерале.

— Нали младият Салкан е убил трима?

— Да, но докато е защитавал овцете си. Само при такива обстоятелства убийството на хора е допустимо.

— В такъв случай, ваше преосвещенство, няма да искам от вашите овчари да убиват хора. Нека да убият конете им. Враговете ни са конници, които вероятно са прекарали целия си живот върху седлата. Навярно са станали толкова кривокраки, че едва могат да се движат пешком. След като вашите овчари обаче избият конете им, те ще бъдат принудени да вървят пеша, за да стигнат до моите окопи. Духът им вече ще е прекършен и ще бъдат принудени да се бият по стръмнината, и то по начин, на който не са свикнали. Тогава просто ще ги смачкаме.

— Защо сте сигурен, че духът им ще е прекършен?

— Един конник се привързва много към коня си, ваше преосвещенство. Обича го повече от жена си. Ще се изправим пред армия от задъхани инвалиди, която ще се опита да щурмува хълм, покрит с най-различни препятствия, и то под дъжд от стрели и копия. Малцина са тези, които ще стигнат до окопите. Добре ще е да огледам местността, за да определя къде да ги изкопаем.

— Прокопаването на окопи през цяло северно Векти няма ли да отнеме много време? — попита Едон.

Халор повдигна рамене.

— Не чак толкова много. Разполагам с достатъчно хора, ваше преосвещенство. И те ще копаят много усърдно, тъй като тези окопи ще са единствената защитна преграда, способна да спаси живота им.

 

 

— Все още не се е стъмнило, така че разполагаме с достатъчно време за оглед на терена — каза Алтал, след като се завърнаха в Дома. — Бейд, би ли разказал на Двейя каква работа свършихме днес? Можеш да й спестиш информацията за конете, защото тя понякога е сантиментална. Кажи й, че след малко ще се върнем. Елиар, хайде да огледаме северно Векти.

Елиар преведе Алтал и Халор през врата, водеща към затревен хълм. Бе късен и мрачен следобед. Сержант Халор огледа местността и каза:

— Не виждам никакви дървета.

— Така е, сержанте — потвърди Алтал. — Заради това хората възприемат такива терени като пасбища. Когато има дървета, смятат ги за гори.

— Остави шегите, Алтал. Нали ще ни трябват заострени колове. Очевидно ще трябва да ги донесем от другаде.

— Алтал! — изсъска Елиар. — Пехал е някъде наблизо!

— Къде?

— Не знам точно къде, но е съвсем близо. Ножът започна да пее.

Елиар стисна дръжката на Ножа, съсредоточи се и прошепна:

— Те са точно от другата страна на хълма.

— Те?

— Струва ми се, че с него е Генд.

— Върни ни в Дома! Веднага!

— Но…

— Изпълнявай — тихо отсече Халор.

Елиар ги отведе до мястото, където се намираше вратата, и се оказаха в коридора на Дома.

— А сега къде да отидем, Алтал? — попита Елиар.

— Не знам дали това, което съм намислил, ще се получи, обаче искам да откриеш врата, която да е на около три-четири метра от мястото, където се намират Генд и Пехал. След това я отвори колкото се може по-тихо и съвсем мъничко. Не искам да минавам през нея. Искам само, както съм застанал в коридора, да чуя за какво си говорят.

— Виж ти, не се бях досетил за такова нещо — каза с възхищение Халор. — Ще успееш ли да се справиш, Елиар?

— Не съм сигурен, сержанте, но ще опитам — отвърна Елиар. После докосна точно съседната врата и прошепна: — Според мен, тази ще свърши работа. — Бавно натисна дръжката на вратата и едва-едва я открехна.

Генд и Пехал бяха застанали сред трева, висока до коленете им. На запад небето бе кървавочервено и отрупано с черни облаци. Отвъд двамата събеседници се виждаше голям лагер, простиращ се до съседната долина.

Генд все още носеше древния шлем, който Алтал бе видял в кръчмата на Набжор. Горящите му очи проблясваха сърдито, вперени в скотоподобния Пехал.

— Вече казах и на теб, и на Гелта, да престанете с тези игрички. Престанете да прекосявате границата и да убивате всекиго, когото видите.

— Ние само загряваме, господарю — отвърна Пехал.

— Разбрах, че загрявате. Тя понякога е по-лоша дори и от теб, Пехал. Кажи й да не минава от другата страна на границата. След колко време ще пристигне и останалата част от войската й?

— Най-много след две седмици. Очаква да дойдат още три племена.

— Кажи й, че й давам една седмица срок. Трябва да започнем да действуваме преди Алтал да е успял да укрепи границата. Кажи й да прекрати тези набези. След седмица започваме нашествието, независимо дали с Гелта ще бъдете готови или не. Длъжен съм да изпреваря Алтал.

— Прекалено много се опасяваш от него — отвърна пренебрежително Пехал.

— Добре ще е и ти да започнеш да се опасяваш от него, Пехал. Той действува много по-бързо, отколкото бях допускал. С всеки ден научава все нови и нови неща за Дома. Прекратете набезите във Векти. С тях само засилвате бдителността му.

— Добре, господарю — отвърна мрачно Пехал.