Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Redemption Of Althalus, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
eeka (2007)
Корекция
Mandor (2007)

Издание:

ДЕЙВИД И ЛИЙ ЕДИНГС

ИЗКУПЛЕНИЕТО НА АЛТАЛ

Американска, първо издание

Превод Венелин Мечков

Редактор Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“

Петър Христов

Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД

Линче Шопова

Формат 70/100/16 Печатни коли 41

Формат: 165×235. Страници: 656. Цена: 13.50 лв.

ИК „БАРД“ ООД — София 1124

жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II

тел. 46 46 59

E-Mail: [email protected]

ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!

 

THE REDEMPTION OF ALTHALUS

David and Leigh Eddings

HARPER COLLINS PUBLICHERS

© 2000 by David and Leigh Eddings

© Венелин Мечков, превод, 2002

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002

© ИК „БАРД“ ООД, 2002

ISBN 954-585-316-6 www.bard.bg

БАРД®

История

  1. — Добавяне

Глава 33

Това бе очевидно свързано с формата на ръката й, реши Алтал, докато разглеждаше Двейя, която седеше замислено на масата, положила ръка върху Книгата. В приятно закръглените ръце на Двейя имаше почти безкрайно съвършенство, от което коленете му омекваха.

— Пак си ме зяпнал, Алти — каза тя, без дори да повдига очи.

— Знам. Така или иначе, това ми е позволено. Знаеш ли, че имаш много красиви ръце?

— Да.

— И останалата част от теб е красива, но не мога да откъсна очи от ръцете ти.

— Радвам се, че ти харесват. По-добре си мисли за нещо друго, Алти. Разсейваш ме. Извикай децата. Искам да си поговоря с тях. Всъщност би могъл да приспиш за малко Алброн, Астарела и Салкан, просто за наше спокойствие.

— Добре, Еми — отвърна Алтал и докосна с мисълта си все още непривичното за него групово съзнание. — Еми иска да разговаря с всички ни в кулата — съобщи безмълвно на останалите.

— Пак крещиш, Алтал — отбеляза Двейя.

— Не съм свикнал с това, Еми. Досегът с останалите е различен от връзката, съществуваща само между двама ни.

— Нашата връзка е просто по-дълбока, любов моя.

— Забелязах това. Все още можем да разговаряме само помежду си, нали?

— Естествено.

— Защо казваш „естествено“? Помислих си, че след като сме свързани и с други, те присъствуват непрестанно.

— Не присъствуват, Алтал. Тази конкретна връзка е много лична. Тя съществува само между двама ни. Предполагам, че скоро ще се установят и други такива частни връзки.

— Имаш предвид връзки между Елиар и Андина и Лейта и Бейд?

— Да. Не им го казвай обаче, любов моя. Нека ги открият сами. Освен това ми е интересно колко време ще им отнеме да ги създадат.

— Не възразявам, Еми — отвърна Алтал. После се сети за нещо и попита:

— Какво ще правим със Салкан? Бейд отделя твърде много време и усилия, за да привлече това момче към своята религия. Струва ми се, че това е безполезно. Не вярвам от Салкан да се получи добър жрец. Прекалено независим е по характер, а и няма особено високо мнение за духовенството.

— Засега нека си продължава, приятелю. Бейд изживява лична криза.

— Така ли?

— Вие двамата с Елиар го откъснахте от традиционното духовенство с черни дрехи и сега той изпитва чувство за вина. Опитът му да приобщи Салкан към църквата може би представлява вид изкупление.

— Мислех си, че тази връзка отдавна приключи, Еми.

— Бейд смята, че е изоставил ордена си и е нарушил обета си. Може би смята да предложи на своя орден човек, който да го замести.

— Искаш да кажеш, че се опитва да се откупи от църквата, като й даде Салкан?

— Изразяваш се доста грубо, но и доста точно. Остави ги на мира, Алтал. Бейд с нищо не вреди на Салкан, а точно сега се опитва да реши един свой личен проблем. Не след дълго Бейд ще се осъзнае и ако проповедите му пред Салкан ускорят този миг, нека си проповядва. А сега подтикни Алброн, Астарела и Салкан към малко сън. Трябва да си поговоря с теб и с децата.

 

 

— Искаше ми се да споделя нещо с теб, Двейя — каза Андина, след като всички се събраха в кулата. — Не можем ли да се преместим в моя дворец в Остос, вместо да оставаме в Дома? Наистина е редно да съм там. Възможно е да потрябвам на Дакан.

— Ако нещо се случи, аз ще го науча, Андина — увери я Двейя. — Причините да сме тук, а не в твоя дворец, наистина са основателни. Ако щеш дори и само заради това, че тук няма шпиони.

— Ако позволиш на Лейта да ми каже кои са тези шпиони, веднага ще се освободя от тях.

— Точно това е едно от нещата, за които искам да си поговорим — каза Двейя и се огледа. — През последните дни всички вие кроите най-различни планове. Някои от тях са умни, но други са доста глупави. Както и да е, всичко това го казвам между другото. Искам всички да разберете съвсем ясно, че не ви се позволява да предприемете каквото и да било начинание преди Гелта да влезе в замъка в Остос. Ти чуваш ли ме, братко Бейд? — обърна се тя строго към жреца.

— Разбира се, божество — бързо отвърна Бейд.

— В такъв случай кажи на убийците си да се върнат.

Алтал погледна удивено младия жрец и попита:

— Какво си направил, Бейд?

Бейд се изчерви и каза:

— Не ми е позволено да говоря за това, Алтал.

— Позволявам ти да говориш, братко Бейд — каза му Двейя доста студено.

Бейд примигна и смутено започна:

— Как да ви кажа… Църковната политика е нещо много сложно и понякога, макар и не много често, някои се отклоняват от нея и стават някак си неудобни. Съществуват законови процедури, с които тези хора могат да се санкционират, обаче понякога откритите съдебни процеси смущават някои от представителите на църковната йерархия. Църквата разполага и с алтернативни способи за действие при такава обстановка.

— Ако те разбирам добре, говориш за наемни убийци — отбеляза Алтал.

— Не се изразяваш съвсем точно, Алтал — възрази Бейд.

— Кого си решил да убиеш?

— Бих се радвал, ако не използуваш тази дума, Алтал — каза Бейд малко притеснено.

— Ние професионалистите използуваме тази дума като работен термин, братко Бейд. Та кого си решил да убиеш?

— Става дума за Пелгат, владетеля на Кантон. Докато той заема кантонския престол, в Треборея ще има безредици, а Генд залага именно на безредиците.

— Превъзходна идея! — възкликна Андина.

— Нека всички започнем да се придържаме към някои правила още отсега — строго каза Двейя. — Не позволявам никакви убийства, никакви армии, появили се от нищото, никакви залавяния на шпиони и никакви бунтове в арумските родове преди Гелта да влезе в тронната зала на Андина в Остос. Не ви се позволява да направите нищо, което да попречи на това видение. Ако някой от вас ме зашлеви през лицето с парадокс, много ще се разсърдя.

— След като тези сънища са толкова важни, защо не си създадем собствени сънища? — попита Гер.

Двейя го изгледа. Личеше, че й е забавно.

— За какво според теб сме се събрали тук, Гер?

— Не знам. Да не би защото господин Алтал ни нареди да се явим тук?

— Защо според теб го направи?

— Не знам. Може би, защото ти си му наредила.

— Защо според теб изпълнява моите нареждания?

— Всички изпълняваме твоите нареждания, Еми.

— Защо?

— Защото сме длъжни да го правим. Не знам защо е така, но сме длъжни.

— Така е. Виденията на Дейва са прекалено очебийни. Моите видения са много по-изтънчени. Понякога не са потребни особено големи усилия, за да се промени реалността, Гер. Понякога за целта е достатъчна една проста дума. Това вече всъщност се случи — каза Двейя и се обърна към Андина. — Ти какви думи прочете върху острието на Ножа, мила?

— „Подчинявай се!“ — отвърна Андина.

— Какво ще се случи с Гелта, след като ти й се подчиниш, когато тя ти нареди да коленичиш пред нея?

— Ще се озове в моята тъмница.

— Имаш ли други въпроси, Гер? — обърна се Двейя към момчето.

Той се усмихна.

— Не, Еми. Струва ми се, че вече всичко ми стана ясно.

— Радвам се да чуя това — отвърна му тя ласкаво.

 

 

Нашествието откъм Кантон бе буквално прекратено до момента, когато на юг потеглиха големи кервани с продоволствие за гладуващата войска. В този момент Гелун и Вендан спряха опожаряването на нивите и се заеха с устройването на засади на керваните. Все пак достатъчно каруци успяха да си пробият път и да осигурят на нашествениците поне минимална прехрана. Настъплението срещу град Кадон скоро бе възобновено и той бе обкръжен. Елиар и сержант Халор започнаха да стават раздразнителни.

— Бихте могли да се редувате на смени — каза им Лейта. — Не е необходимо да бодърствувате денонощно и двамата едновременно.

— Тя е права, Елиар. Защо не си подремнеш? — каза Халор, който наблюдаваше град Кадон през прозореца.

— Защо не си починете вие, сержанте? — възрази Елиар. — Засега те само устройват лагерите си и докарват обсадните машини.

— Ще ме събудиш ли веднага, ако се случи нещо необичайно?

— Сержанте, неведнъж съм бил на пост и знам какво се очаква от мен.

— Наистина съм малко уморен — призна Халор.

— В такъв случай си легнете.

— Слушам — отвърна Халор с лека усмивка.

— Грижата за здравето на командира е едно от моите задължения, сержанте.

— Не се престаравай — прозина се Халор.

— Приятни сънища, сержанте — каза Лейта.

— В подобни обстоятелства бих предпочел да не сънувам нищо — каза той, докато се отправяше към стълбището. — Не знам защо, но от мисълта, че Гелта може да се вмъкне в леглото ми, кръвта ми изстива. — Прозина се още веднъж и излезе.

 

 

— Наистина много ми се иска да разбера дали нашият замисъл се осъществи, Елиар — каза Гер. — Това няма да ни отнеме много време.

— Съжалявам, Гер, но сержантът ще ме одере жив, ако напусна поста си — отвърна Елиар.

— За какво спорите? — попита Двейя.

— Гер иска да напусна поста си, за да проследим Арган — отвърна Елиар.

— Това е много важно, Еми — каза Гер. — Оставихме писмото от сержант Халор в крепостта, където се предполагаше, че се укриват Смегор и другият. Не е ли редно да разберем дали го е намерил?

— Той има основания да настоява — каза Алтал. — Ако писмото създаде у Генд убеждението, че Смегор и Таури са го предали, той ще има грижата да им види сметката и няма да се наложи с това да се занимават Гелун и Вендан. Метежите по време на война наистина не са хубаво нещо. В арумските родове има множество кръвни връзки и ако неколцина втори братовчеди решат да защитават семейната чест, тези два рода, вместо да отблъскват нашествениците, могат да започнат война помежду си, а ние не искаме да се случва подобно нещо, нали?

— Прозорецът трябва да си остане такъв, какъвто е — заинати се Елиар.

— Мъжки работи — каза Двейя на Лейта и въздъхна.

— Разочароват ни, нали? — каза русата девойка и се обърна към Алтал с нахална усмивка. — Виждам, че в кулата има още три прозореца, татко. Не ги ли забеляза?

— Двейя, кажи й да млъкне — каза Алтал.

— Нали разбра какво иска да ти каже?

— Ти наистина ли можеш да направиш това?

— Разбира се. Нима не знаеше?

— Понякога татко не слуша много внимателно — отбеляза Лейта.

— Започваш да ми омръзваш с това твое „татко“, Лейта — скара й се Алтал.

— Моля те да ме извиниш — отвърна Лейта с престорено съжаление.

Алтал понечи да отговори, но Двейя го изпревари.

— Защо пък да не видим каква физиономия ще направи Генд, докато Елиар продължава да е на пост? — каза тя и ги поведе към Северния прозорец.

— Това място не ми е познато — каза Бейд, когато видя през прозореца военен лагер. — Къде точно се намира, Двейя?

— Нямам представа — отвърна тя. — Съсредоточих се върху Генд, а не върху някаква конкретна местност. Заради това прозорецът се проектира направо върху самия Генд, без да се интересува от географията.

— Какъв чудесен прозорец! — възкликна Гер.

— И на мен ми харесва — съгласи се Двейя.

— Това не е ли Арган? — попита Лейта, като посочи един самотен конник, който се приближаваше към лагера.

— Вероятно е той — отвърна Двейя.

— Това, че Арган се появява тъкмо в момента, когато започнахме да гледаме, съвпадение ли е? — попита Андина.

— Не съвсем — каза Двейя. — Това, което ще видим, всъщност се случи преди два дни.

После се усмихна и каза:

— Отработила съм много отдавна тази процедура. Много е по-лесно да изучаваш история по този начин, отколкото да прелистваш стари прашни книги.

Арган стигна до центъра на лагера, спря, слезе от коня и изкрещя на един от войниците с черни ризници:

— Заведете ме веднага при Генд!

— Слушам, ваша милост — отвърна войникът с кух глас.

Междувременно Генд бе излязъл от крещящо оцветената си шатра и грубо попита Арган:

— Къде беше?

— Търсих Смегор и Таури — отвърна той. — Нали ми нареди да правя това.

— Предаде ли им моите заповеди?

— Щях да им ги предам, но не можах да ги открия. Оказа се, че не са в тази крепост.

— Какво искаш да кажеш?

— Претърсих цялата сграда, обаче не открих и следа от тях. Ако изключим това нещо — каза Арган и подаде на Генд един лист.

— Какво е това?

— Прочети го сам. То говори само за себе си.

Влязоха в шатрата и Генд отнесе листа до един пукащ факел и прочете писмото на сержант Халор.

— Това е невъзможно!

— Сърди се на Коман, приятелю — хитро каза Арган. — Той е виновен, не аз.

— Тези двама идиоти не са достатъчно умни, за да измамят Коман — настоя Генд.

— Възможно е някой да им е помогнал, Генд — каза Арган съвсем сериозно. — Знаеш, че Коман не е единственият човек на света, способен да чете чужди мисли. Вещицата от Кверон веднъж го блокира, доколкото си спомням.

— Ще си платят за това! — разгневи се Генд.

— Ще трябва обаче първо да ги намериш. Защото те наистина не са в тази крепост. Можеш да започнеш да ги търсиш и из миши дупки, но това ще ти отнеме много време. Струва ми се, че в момента основната цел в живота им е да останат извън обсега ти. Първо прибраха твоите пари, а после прибраха и парите на Халор, за да работят срещу теб. Те ти струваха доста злато, Генд. Хилеха ти се и угодничеха, а после насмалко не умориха от глад цялата ти войска. Вероятно са наясно как се чувствуваш, така че едва ли ще ти е лесно да ги откриеш.

— Ще ги открия, Арган — отвърна Генд. — Повярвай ми, ще ги открия.

— Можеш да възложиш на Яхаг да ги открие — предложи Арган.

— Не. Не занимавай Яхаг с тази работа. За Смегор и Таури ще се погрижа лично.

— Както кажеш, приятелю — отвърна Арган.

 

 

Южният прозорец гледаше към град Кантон. Бейд даде на Елиар адреса на една невзрачна кръчма в търговския квартал.

— Докато вие двамата сте в кръчмата, няма да затварям вратата — каза Елиар на Бейд и Алтал. — Когато пожелаете да се приберете у дома, трябва само да ми дадете знак.

— Не е необходимо да идваш с мен, Алтал — каза Бейд. Изглеждаше развълнуван.

— Какво те смущава, братко Бейд? — попита Алтал.

— Как да ти кажа… Предполага се, че нямам право да разказвам на никого за съществуването на тези хора. Това е една от най-внимателно пазените тайни на нашата църква.

— Би трябвало вече да си наясно с това на кого дължиш лоялност, Бейд — грубо каза Алтал. — Двейя доста се ядоса на този твой план, така че ще ми се наложи да я успокоявам. Лично аз съвсем не съм така смутен от тази история, обаче бих се радвал за видя твоите убийци, за да преценя сам дали са професионалисти, или просто религиозни ентусиасти.

— Добре, добре, Алтал, съгласен съм — предаде се Бейд.

— В такъв случай да тръгваме.

Минаха през вратата и се озоваха в уличката зад кръчмата. И двамата бяха облечени в обикновени дрехи, да не привличат вниманието.

Отвън кръчмата изглеждаше спокойно, дори скучно място. Пред входа й бяха застанали двама мъже с външността на търговци и разговаряха за времето. Бейд мина малко пред Алтал, направи особен жест с пръсти и двамата учтиво се отдръпнаха.

— Това е само предпазна мярка — тихо каза Бейд на Алтал, докато влизаха. — Собственикът не обича тук да влизат случайни хора. — След това леко се усмихна. — Длъжен съм да те предупредя: на твое място не бих отпивал големи глътки от бирата, която се поднася тук.

— Така ли?

— Вкусът й е лош. В кръчмата могат да попаднат и случайни хора, които нямат работа тук. Никога обаче не идват втори път.

— Бирата наистина ли е чак толкова лоша?

— Дори още по-лоша. От това заведение се очаква само да прилича на кръчма, но същинската му функция е съвсем друга.

Бейд отведе Алтал на една маса в дъното на кръчмата и каза:

— Ще отида да взема две халби и да поговоря със собственика. Той трябва да открие Сарвин и Менг.

— За твоите убийци ли става дума?

Бейд кимна утвърдително.

Алтал седна и внимателно огледа фалшивата кръчма. Малцината посетители бяха прилично облечени и разговаряха тихо. Халбите им стояха почти недокоснати. Алтал бе силно впечатлен от видяното. Цялата кръчма, в това число и повечето клиенти, представляваха всъщност театрален декор. Бе сигурен, че ако тук влезе случаен човек, бързо ще бъде прогонен.

Бейд се върна с две халби. Алтал помириса своята и реши, че изобщо няма да опитва бирата.

— Ужасна е, нали? — попита Бейд.

— Може и да ти свърши работа, ако си решил да си изпереш чорапите — съгласи се Алтал. — Тази кръчма откога съществува?

— Поне от няколко века. Треборейското духовенство в по-голямата си част носи черни одежди. По този начин заявява, че се кланя на истинския Бог. В същото време обаче отказва да признае върховенството на нашия свят екзарх. От хилядолетия се опитваме да ги убедим, че тяхната позиция граничи с ерес, но те са обладани от такова невежество, че… — Бейд внезапно спря, защото забеляза, че Алтал се усмихва. — Защо се смееш?

— Прецени сам, Бейд — отвърна Алтал. — Нима в последно време религиозните ти убеждения не се поизмениха?

— Аз само се опитах… — започна Бейд, после се засмя малко тъжно. — Всъщност това вече ми стана навик. Може би съм се обучавал твърде дълго и заради това отговорите ми са автоматични. Ако ще говорим по същество, между религиозните вярвания на Треборея и тези на Медио няма съществени различия. Вижданията ни не съвпадат единствено по въпросите на църковната политика, и това е всичко. Така или иначе, тази кръчма е своеобразен преден пост на истинската вяра, ако такава вяра въобще съществува, и е място, където можем да обсъждаме политиката на духовенството с черни одежди.

— Ако съм те разбрал добре, тази политика предполага от време на време да се извършват и убийства, така ли?

— Само от време на време. Не правим често такива неща, разбира се, но понякога и те са необходими.

— Няма защо да се чувствуваш неудобно пред мен, Бейд. Самият аз проявявам разбиране към тези неща Предполагам, че твоите убийци получават заплата.

— Така е. Получават годишна заплата плюс премия за всяко убийство.

— Значи, не са фанатици, които убиват в името на своя бог?

— О, не! Фанатиците искат да бъдат заловени и екзекутирани. Това ги превръща в мъченици, а мъчениците получават възнаграждение на небесата. Нашите убийци са опитни професионалисти, които никога не позволяват да бъдат заловени.

— Това е много разумно. Не бива да се наемат аматьори, когато могат да се ползуват услугите на професионалисти.

— Идат — каза Бейд, като погледна към другия край на кръчмата.

Двамата мъже, които влязоха в кръчмата през задната врата, бяха толкова невзрачни, че изглеждаха почти невидими. Думата „среден“ като че ли най-добре характеризираше външния им вид. Не бяха нито високи, нито ниски. Нито светли, нито тъмни. Дрехите им не бяха нито опърпани, нито прекалено нови.

— Не мога да разбера какво й става на Енгена напоследък, Менг — разправяше единият на другия, докато наближаваха масата. — Вече нищо не й харесва. Престанаха да й харесват и домът ни, и съседите ни. Престана да й харесва дори и кучето ни.

— Жените понякога са странни, Сарвин — отвърна Менг. — Те не разсъждават като нас. Направи й някой и друг подарък и се престори, че много ти е домиляла. Когато моята Пелквела започне да ми мрънка, правя точно това. Дори не подаръците са толкова важни, а оказването на внимание. Престанеш ли да обръщаш внимание на жена си, няма как да си нямаш неприятности.

Менг бързо отмести поглед към Бейд и каза:

— Здравейте, господин Бейд. Отдавна не сме ви виждали.

— В последно време бях доста зает — обясни Бейд. — Господа, няма ли да ни направите компания?

— С удоволствие, господин Бейд — каза Сарвин.

Убийците седнаха на масата и дадоха знак на слугата да донесе бира и на тях.

— Радвам се, че ви виждам, господа — каза Бейд. — Трябва да си поговорим за нещо.

— Така ли? За какво? — попита Менг.

— Имам предвид сделката, която обсъдихме при последната ни среща тук.

Двамата убийци едновременно погледнаха Алтал.

— Това е моят партньор Алтал — поясни Бейд. — По начало не е разговорлив, но напоследък някои обстоятелства се промениха и той реши, че ще е по-добре да поговори с вас лично. В плановете ни трябва да се внесе малка промяна.

— Промяна ли? — сърдито попита Сарвин. — Да не би да ни заявявате, че не се нуждаете повече от нашите услуги? — Погледът му се втвърди.

— Той не каза такова нещо, приятелю — намеси се Алтал. — Променя се времето, и толкова. Работата и заплащането не се променят. Искам просто да забавите малко изпълнението. Пазарни съображения, вярвам, че ме разбирате. Преди да действуваме трябва да се случат няколко други неща и ако вие, господа, избързате, бихте могли да събудите бдителността на нашите конкуренти. Ако трябва да се изразя образно, решили сме да направим голям удар на пазара, и не искам конкуренцията да разбере какво точно гласим. Аз се занимавам с делата ни в няколко други града, докато господин Бейд движи бизнеса ни тук. В нашата работа изборът на подходящия момент е от решаващо значение.

— Това е едно от предимствата на нашата професия — каза съвсем спокойно Менг. — За нас определянето на момента не е от особено значение, когато става дума за работа. Можем да не избързваме, щом вашето желание е такова. Когато дойде време да се действува, нека господин Бейд просто ни даде знак. Господа? — Менг вдигна халбата си.

Алтал направи гримаса и отговори:

— Не пия.

— Така си и мислех — каза Сарвин и отблъсна халбата си колкото се може по-далеч.

 

 

— Зает ли си, Алтал? — попита сержант Халор на другата сутрин.

— Не, защо?

— Би ли могъл да се отбиеш в Пома и да видиш какво прави Твенгор? Не че съм разтревожен, защото знам, че той си разбира от работата. Въпреки това бих искал да съм в течение на събитията. Ако съм разбрал добре, нашествениците са заделили около една трета от войската си за завладяването на Пома. Уличните боеве са наистина сложна работа, но ако все пак успеят да разбият Твенгор или да се промъкнат покрай него, Гелта ще се сдобие с допълнителни сто хиляди войници, които може да хвърли срещу Мавор. Самият аз бих отишъл, но сега съм доста зает. Ако Твенгор допуска, че тези хора могат да се измъкнат, добре е да го узная още сега.

Халор за миг се поколеба, после заговори по-тихо:

— А сега ще ти кажа нещо съвсем между нас, Алтал. Това, което всъщност искам да разбера, е дали Твенгор е все още трезвен. Ако пак се е отдал на порока, би трябвало да го зная. По-добре ще е да не споделяш това с никого.

— Ще отида да събудя Елиар — каза Алтал и тръгна към стълбището.

— Та аз току-що си легнах — оплака се Елиар, когато Алтал го събуди.

— Няма да ти отнема много време, момчето ми — каза му Алтал.

— Ще се оплача на Двейя — замърмори недоволно Елиар. — Всички гледате сержант Халор да си отспи, а за мен никой не мисли.

— Елиар, ти си нашият портиер. Стига си се оплаквал. Ще използуваме нормалната врата за Пома.

— А защо да не използуваме специалната врата в кулата?

— Защото по улиците на Пома се водят боеве, Елиар. Не ми се иска, като мина през вратата, да се окажа не там, където трябва. Освен това сержант Халор използува прозореца до вратата.

— Разбрах те. Нормалната врата е в източния коридор.

— И си вземи меча.

— Разбрах.

Прекосиха смълчания Дом и се озоваха в източния коридор. След малко вече бяха в командния пункт на княз Твенгор. Голяма част от града вече бе разрушена и много къщи и магазини горяха.

— Какво има, Алтал? — попита Твенгор, когато един от неговите облечени във фустанели войници въведе Алтал и Елиар при него.

— Нищо особено, Твенгор. Просто решихме да се отбием, за да видим как вървят нещата — отговори Алтал.

— Как да ти кажа, тук не се случва нищо особено. Да не забравя: добре ще е да се поприведеш. В къщата от другата страна на улицата се е притаил един стрелец, доста си го бива. Два пъти насмалко не ми разцепи главата. Изпратих на третия етаж няколко вектиански овчари, за да се опитат да му видят сметката.

— Те как се проявяват?

— Много добре. Разполагам с неколцина стрелци, които са почти толкова добри, но на тях все не им достигат стрелите. На момчетата с прашките им трябват най-обикновени камъни.

— Каква част от града е заета от противника?

— Повече или по-малко контролират северния квартал.

— Повече или по-малко?

— Обстановката е променлива. Те събират много войски на едно място и щурмуват някоя къща или магазин. Заради моите стрелци и заради овчарите с прашките тези атаки им струват много скъпо. — Ние се отбраняваме в къщата известно време и след това се изтегляме. Брадатият княз се засмя. — Враговете ни обаче и в този момент не могат да тържествуват.

— Защо?

— Защото заемането на дом, който след малко се стоварва върху главата ти, трудно може да се окачестви като победа, не смяташ ли? Преди враговете да преодолеят градската стена моите хора разполагаха с достатъчно време, за да отслабят стените и таваните на почти всички сгради в Пома. Докато ние ги заемахме, ги укрепвахме с греди. Когато се оттегляме, издърпваме гредите. Няма да се учудя, ако се окаже, че в крайна сметка врагът е загубил повече хора при срутването на сгради, отколкото от оръжията на моите войници. Казах на хората си точно преди някоя сграда да се срине да се смеят колкото се може по-шумно, за да може врагът да ги чуе и да дойде.

— Твенгор, имаш извратено мислене.

— Така си е, и това много ме радва.

— Щом като тези сгради са опасни, гражданите ще посмеят ли да се завърнат в тях, когато войната приключи? — попита Елиар.

— Лоша работа, наистина — отвърна с безразличие Твенгор. — Ако тези стиснати търговци си бяха плащали данъците, градските стени щяха да издържат и нямаше да се наложи да се отбраняваме по този начин. Когато всичко това свърши, в Пома няма да останат много читави сгради, обаче това никак не ме интересува.

— Има ли според теб възможност нашествениците да се откажат от превземането на Пома и да продължат нататък? — попита Алтал. — Халор малко се тревожи от мисълта, че биха могли да подминат Пома и да продължат към Мавор. Или дори да подминат и Мавор и да тръгнат направо към Остос.

— Струва ми се, че успях да ги заклещя тук, Алтал — отвърна Твенгор. — Оставих ги да окупират няколко квартала в близост до пробива, който успяха да направят в северната стена, за да ги подмамя да влязат в града достатъчно навътре, за да не смеят да се изтеглят. Особено след като разположих стрелците си и овчарите с прашките върху покривите на почти всички сгради в тези квартали. Сега враговете са хванати в капан — допълни Твенгор и злобно се закиска. — Елате сега да видите какво ще стане.

Алтал и Елиар се доближиха до прозореца.

— Моите хора току-що ме предупредиха да наблюдавам какво става в отсрещната къща, която от три дни ме дразни. Едно от момчетата ми се погрижи за нея.

През прозореца избръмча стрела.

— Вече разбрахте какво точно ме дразни — каза Твенгор. — Досега никой не успя да улучи този човек. А сега гледайте.

От прозорците на полусрутената сграда от отсрещната страна на улицата започнаха да излизат облаци дим.

— Та това е каменна сграда — отбеляза Алтал. — Твоите хора как успяха да я подпалят?

— Не сградата гори, приятелю — засмя се гърлено Твенгор. — Оказа се, че един от гражданите на Пома, който никак не е обичал да плаща данъци, е бил търговец на вълна. Опразнихме складовете му и напълнихме мазетата на доста къщи с вълна. После я заляхме с газ за горене, разтопена мас и нафта. Един от стрелците ми току-що изстреля запалена стрела в прозореца на мазето. Вдишването на такъв дим по начало не е здравословно. Най-забавното в случая обаче е, че домът, който току-що бе превърнат в комин, е дворецът на търговеца на вълна.

— Бих казал, че в бъдеще сам ще иска да плаща големи данъци — каза Алтал и примлясна.

— Ще плаща, Алтал. Ще плаща. Та можеш да кажеш на Халор, че тук, в Пома, контролирам положението. Хем раздавам справедливост, хем задържам врага.

— Ще му предам. При необходимост би ли могъл да изтласкаш враговете от града?

— Това няма да е трудно. Защо обаче? Останах с впечатлението, че Халор иска да ги задържа тук.

— Така е, но това е временно положение. Имаме кавалерийски резерв, който трябва да измете есенните листа, когато окапят. Когато настъпи моментът за това, ще те уведомя. Ти тогава ще поканиш гостите си да си тръгнат, а те ще излязат на открито, за да има с какво да се развлича кавалерията.

— Значи ще сме се прибрали у дома преди да настъпи зимата?

— Да. Замисълът беше такъв. А и да се води война през зимата е неприятно.

— Това и аз съм го забелязал. Добре, Алтал, само кажи кога ще изритам неканените ни гости от Пома и ще започна да се готвя за път.

— Няма ли да отпразнуваш победата, Твенгор?

— Този път, не — отвърна Твенгор. — Неотдавна разбрах колко е хубаво да се будиш сутрин, без да изпитваш убийствен главобол. Струва ми се, че съм решил да се порадвам доста дълго на това ново състояние. Та кажи на Халор, че съм все още трезвен и че мога да изгоня врага от града само миг след като ми бъде наредено. Нали той всъщност иска да научи това?

— Ти ме надхитри, княже.

— Надхитрих те, разбира се. Сега, след като образите пред очите ми не са раздвоени, виждам нещата много ясно. Хайде, Алтал, върви си, че съм много зает.