Дейвид Едингс, Лий Едингс
Изкуплението на Алтал (42)

Глава 41

Останал сам в кулата на Двейя, Алтал наблюдаваше началото и края на искрящия огън Господен отвъд края на света със смесица от разсеяност и изумление. Доколкото бе успял да разбере, огънят Господен не служеше за нищо полезно, но затова пък бе приятен за гледане. Наблюдаването на неговите игриви движения в северното небе бе разтоварващо, а в момента Алтал наистина се нуждаеше от разтоварване.

Лишено от червените раса на Арган, селското въстание се бе провалило. Бейд с изненадваща и неприсъща му бързина назначи своите жреци на важни длъжности. Склонността му да мъдрува болезнено и продължително над всяко решение бе започнала да отслабва и той започна да се справя грубо с всеки, който му противоречеше, сякаш бе по-младо копие на екзарх Емдал. В самото начало перквейнската аристокрация прие Бейд като свой закрилник, обаче той й помогна бързо да се отърси от това заблуждение и благородниците с удивление установиха, че жреците със сиви раса не могат да бъдат нито подкупени, нито сплашени.

Когато зимата започна да отстъпва мястото си на пролетта, перквейнските благородници започнаха да разбират, че последната дума има екзарх Бейд. Наближи време за сеитба и селяните дадоха ясно да се разбере, че нито едно зърно няма да докосне земята без разрешението на екзарх Бейд. Той пък не даваше признаци да има нагласа за даване на такова разрешение.

В южен Перквейн дойде пролетта и благородниците от този район започнаха да се тревожат все повече и повече, като виждаха как владенията им остават неизорани и незасети. Призивите им към екзарх Бейд да даде разрешение ставаха все по-изпълнени с паника.

Бейд отговори на тези призиви с някои „предложения“.

Когато ги чуха, благородниците се възмутиха.

Бейд не каза нищо и реши да ги изчака да размислят. Лейта духовито окачестви поведението му като „печелене на време по бейдски“.

Пролетта напредваше и „предложенията“ на Бейд прераснаха в „условия“. Един по един благородниците в южен Перквейн започнаха да капитулират. Подпомогнат от пролетта, Бейд измъкна отстъпка подир отстъпка от паникьосаните аристократи. Оттам потегли на север, като използуваше настъпващата пролет като боен кон и побеждаваше всичко, оказало се на пътя му. Някои от най-надменните благородници окачествиха условията на Бейд като „нагли“. На това Бейд отвръщаше с усмивка и имаше грижата тези благородници да се превърнат в назидателен пример за останалите. Скоро стана съвсем ясно, че когато екзарх Бейд казва „окончателно предложение“, то е именно окончателно. През тази година доста имения в централен Перквейн останаха незасети.

След няколко седмици Бейд престана да се опитва да обяснява своята способност да бъде на три или четири места едва ли не едновременно. В началото на лятото вече почти всички в Перквейн се отнасяха с боязън към „светия Бейд“. Благородниците не харесваха начина, по който той нарушаваше „естествения ред на нещата“, обаче внимаваха да не изразят видимо неодобрението си.

— Важното е да се свърши работа — каза Алтал на глас.

— Какво става, татко? Започнахме да си говорим сами, така ли? — попита Лейта от вратата до стълбището.

— Просто разсъждавам на глас — отвърна той.

— Не мислиш ли, че ако всички правят така, ще остана без работа? Да не забравя, Двейя каза, че е време за вечеря — каза Лейта кротко.

Алтал я погледна и попита:

— Все още ли те измъчва това, което стана в Магу?

— То трябваше да се направи — отвърна тя и вдигна рамене. — Просто не ми се искаше да го направя тъкмо аз.

— След време ще ти мине, Лейта — увери я Алтал.

— Сигурно. Обаче от това не се чувствувам по-добре точно сега — отвърна тя. — Хайде да слезем в столовата. Знаеш, че Двейя се сърди, когато закъсняваме.

— Знам — каза той и тръгна с нея по стълбището. — Бейд успя ли да си поспи? Изглеждаше съвсем измъчен, когато се върна тази сутрин от Магу.

— Почина си — отвърна тя. — Не знам дали е спал. Сега умът му е зает с много неща.

— Така е. Рано или късно обаче ще трябва да се научи как да прехвърля правомощията си на други. Човек не може всичко да свърши сам.

— Все още не е успял да разбере това — отбеляза Лейта.

— Жалко, че го няма сержант Халор — каза Алтал. — Той щеше да му го обясни.

— Няма да споделя тази твоя мисъл пред Двейя, татко. Когато Халор си тръгна, тя му даде някои съвсем конкретни указания, свързани с майката на Елиар. Ако я помоля да го върне тук, това няма да й хареса.

— А пък аз се чудех защо той си тръгна така бързо.

— Вече знаеш защо. На твое място не бих се бъркала в тази работа.

— По този въпрос ще позволя да ме напътствуваш ти — каза той шеговито.

— Престани, моля те!

За вечеря Двейя бе приготвила печен бут. Както винаги, бе изключително вкусен. Доколкото Алтал бе успял да установи, в Дома нямаше кухня — очевидно Двейя не се нуждаеше от кухня.

Екзарх Бейд все още изглеждаше изтощен от събитията в Перквейн. Алтал обаче реши да не му дава съвети — Вейд трябваше да свикне сам да взима решения.

Гер излапа вечерята си набързо, както обикновено, и сега шаваше в стола си, но не ставаше от масата, тъй като бе чудесно запознат с въведеното от Двейя желязно правило никой да не става, докато всички не са приключили вечерята.

Алтал нямаше какво да прави, така че отмести чинията си и се порови в спомените си, като потърси в тях нещо, което да развлече Гер.

— Гер, разказвал ли съм ти случката с моето наметало с вълчи уши?

— Не си спомням. Интересна ли е?

— Всичките ми истории са интересни, Гер. Би трябвало досега да си разбрал това.

— Истинска случка ли е, или е една от приказките, които съчиняваш в движение? Предпочитам истинските случки, макар че и измислените ти истории си ги бива.

— Нима можеш да отличиш едните от другите, Гер? — попита Лейта. — Когато Алтал започне да разказва, думите му винаги те увличат.

— Разкажи, Алтал — помоли Гер.

— Всичко това се случи много, много отдавна — започна Алтал. — Това стана още преди да съм чул за Дома на края на света, за Книгите и за много други неща, които се случиха по-късно. Бях решил да огледам равнинните страни, за да се запозная с цивилизацията, и, което бе още по-важно, с богатите хора, живеещи в цивилизования свят. В онези времена проявявах голям интерес към богаташите.

— Да не би да говориш за онези времена, когато са те гонили кучета и си зарязал книжните пари?

— Точно за тях става дума. Както можеш да предположиш, не бях в особено добро настроение, когато напуснах цивилизования свят и се отправих за Хуле. Нито едно от начинанията ми в равнината не приключи така, както ми се беше искало, така че, меко казано, не бях в добро настроение.

Алтал погледна разсеяно останалите и забеляза, че не само Гер се е заслушал в думите му. Беше му приятно да установи, че не е изгубил умението си на разказвач.

— Както и да е, за да стигна до Хуле, трябваше да прекося Арум — продължи той. — Това не ме смущаваше, тъй като винаги се бях разбирал добре с арумците. Беше лято. Тъкмо се изкачвах по хълмовете на южен Арум, когато забелязах една крайпътна кръчма. Реших да се отбия в нея и да изпия една-две чаши хубава медовина — хората от равнините не знаеха как да приготвят медовина. Единственото, което пих там, бе вино, а то оставя кисел вкус. Виното ми се струваше почти толкова неприятно, колкото нещата, които бях преживял.

— Ще започнеш ли да говориш по същество, Алтал? — прекъсна го Двейя.

— Разказвам за мое собствено преживяване, Еми — отвърна той. — Ще го разкажа така, както трябва да се разкаже. Ти впрочем не си длъжна да ме слушаш.

— Добре, Алтал, продължавай — каза тя нетърпеливо.

— Добре, Еми — отвърна й любезно той. — Та, Гер, така или иначе в кръчмата се видях с един доста пийнал мъж, който започна да разказва за един племенен вожд, уж най-големия богаташ в Арум. В началото не му обърнах особено внимание, тъй като в Арум винаги се разпространяват слухове поне за четиридесет или петдесет такива богаташи.

— Вярно е, че в Арум често се говори на тази тема — потвърди Елиар.

— Признавам, че парите са доста интересна тема за разговор — каза Алтал. — В онзи момент обаче ме заинтересува повече наметалото от вълча кожа, което носеше този човек. В онези времена не бе нещо необичайно да видиш хора с дрехи, ушити от кожите на диви животни. Това конкретно наметало обаче бе доста странно. Този, който го бе ушил, бе оставил ушите на вълка и те стърчаха от качулката по доста забавен начин. Дори елегантен, ако щеш. Човекът с наметалото бе типичен арумски кръчмарски плъх: пиян, глупав и не особено чист. Човек като него определено не заслужаваше такава изящна дреха, така че реших да взема някои мерки.

— Досещам се какво си имал предвид — весело каза Гер.

— Не избързвай, Гер — смъмри го Алтал. — Та, както казах, човекът с наметалото и без това беше пийнал, така че го почерпих, за да се напие съвсем. Когато се стъмни, вече беше готов. Реших да приключим по-бързо, тъй че му предложих да излезем за малко на чист въздух. Той реши, че идеята ми е превъзходна, и излязохме от кръчмата. Навън пък се оказа, че той трудно се държи на краката си. Огледах се бързо, за да се уверя, че никой не ни наблюдава, ударих го един-два пъти по главата с дръжката на меча си и той падна.

Гер радостно се засмя.

— Това е наистина великолепна история, Алтал! Какво стана после?

— После се случи това, което хората от моя занаят наричат „прехвърляне на правото на собственост“. Първо смъкнах от него красивото си ново наметало, а после му прибрах и кесията. Вярно, че не бе особено тежка, но моята беше още по-лека. После проверих в какво състояние са обувките му. В никакъв случай не бяха нови, но моите пък бяха толкова протрити, че на слънчева светлина прозираха. След като прибрах новите си вещи, започнах да губя вкус към цивилизацията.

— И каква беше съдбата на това наметало? — попита Гер.

Алтал въздъхна тъжно.

— Наложи се да се откажа от него. Когато навлязох по-навътре в Арум, се сблъсках с нови хора, които ми разказаха същата история за споменатия племенен вожд.

— Нали още не си свършил? — попита оживено Гер. — Обичам истории като тази, които все не свършват.

— Повечето млади хора предпочитат именно такива истории — съгласи се Алтал. — А и мнозина, които не са чак толкова млади, също ги предпочитат. Някои истории имат начало, продължение и край. Други истории нямат край, защото са вечни.

— На мен ми харесват вторите — заяви Гер. — Какво стана след това?

— Как да ти кажа… Това, което стана после, може да се възприеме и като „съвпадение“. Но работата е там, че когато в нещо е замесена Еми, никога не може да се говори за съвпадения. Както се оказа, богатият племенен вожд, за когото ми бе разправял бившият собственик на наметалото, случайно беше вожд на рода на Алброн. Казваха му Гости Големия търбух и той бе собственик на мост, за чието ползуване се заплащаше. Въпросният мост беше нещо като златна мина. Поне така ми казаха посетителите на една малка крайпътна кръчма.

— Елиар, ти чувал ли си за този Гости? — попита Гер. — Щом някога е бил вожд на вашия род, би трябвало да са се запазили някакви спомени за него.

— Чувал съм, разбира се — отвърна Елиар. — Най-известната история, свързана с него, е тази, която сега разказва Алтал. Във всички наши предания Алтал е известен като разбойник. Разбира се, неговата версия може би няма да съвпадне с тази, която знам.

— Сега ще продължа — каза Алтал. — Та, където и да отидех в Арум, всички говореха само за несметните богатства на Гости. В кръчмата реших, че може би ще си струва да погостувам на този богат дебелак, за да проверя доколко са верни приказките за неговите богатства.

— Още тогава ли реши да го ограбиш? — попита с въодушевление Гер.

— Да. Реших, че ще го направя, ако ми се удаде възможност. Отидох в крепостта на Гости и със сладки приказки успях да му вляза под кожата. Това се случи много, много отдавна, и обстановката тогава не бе чак дотам изискана. Домът на Алброн е истински замък, с каменни стени и мраморни подове. Гости Големия търбух живееше в крепост от дървени трупи и в трапезарията му се въргаляха прасета.

Андина изсумтя отвратено.

— Това си имаше и известни преимущества, Андина — обясни Алтал. — Когато държиш прасета под масата, не си губиш времето да изхвърляш боклуците на сметището.

— Няма ли да престанеш? — попита Андина.

— Извинявай — каза Алтал. — Както и да е, прекарах зимата в приказки и хапване с Гости. Разбира се, не пропуснах междувременно да разбера къде си държи парите и да проверя състоянието на ключалката.

— Правилно — каза Гер с тон на познавач.

— Е, дойде пролетта и снегът в проходите започна да се топи. Реших, че е време да се сбогувам с Гости и с прасетата му и една вечер посетих съкровищницата му. И направо се смаях. Приказките за несметните му богатства се оказаха именно приказки. Празни. Не открих никакво злато. Открих само медни монети — и няколко бронзови. Бях изгубил почти цяла зима за нищо. Прибрах бронзовите монети и си тръгнах още преди изгрев слънце.

— Това каква връзка има със загубата на наметалото?

— Ще стигна и до това, Гер. Гости, разбираш ли, беше обикновен дебел вожд на малък род и копнееше за слава. Аз му осигурих тази слава. Веднага след това започнаха да се носят слухове, че свръхопитен крадец обрал съкровищницата на Гости и изнесъл от нея поне десетина торби злато. Той предложи награда за главата ми и цял Арум се сдоби със съвършено точно описание на известното ми наметало. В този момент, ща не ща, нямах друг избор, освен да се отърва от него.

— Ужас — промърмори Лейта.

— Тази история изобщо не е забавна — намръщи се Гер.

— Не всички истории имат щастлив край — каза философски Алтал. — Тази е една от тях.

— Защо не поизменим някои неща в нея така, че да се получи щастлив край?

— Добре, следващия път ще поизменя едно-друго, за да зазвучи по-добре — обеща Алтал.

— Не това имах предвид, Алтал. Не става дума за това какво ще разкажеш. Помислих си, че биха могли да се променят самите тогавашни събития, за да може нещата, които после са се случили, да се развият другояче. Така, както би ни се искало на нас — каза Гер. После за миг сбърчи чело. — Когато всичко това се случи, ти вече беше ли се срещнал с Генд?

— Не. С Генд се срещнах по-късно, когато напуснах Арум и отидох в кръчмата на Набжор в Хуле. Дотогава не бях чувал за Генд, но съм сигурен, че той бе чувал за мен. Когато дойде в кръчмата на Набжор, той каза, че ме бил търсил месеци наред. Какво общо обаче има Генд с цялата тази работа?

— Ти каза, че той те е преследвал?

— Да. Поне така ми каза.

— В такъв случай това, което съм намислил, би могло да се получи. След като той те е преследвал, бихме могли да го използуваме, за да се получи по-хубава история.

— Гер, би ли уточнил какво имаш предвид? — попита Бейд измъчено. — Ти за история ли говориш, или за реалност?

— Та те не са ли едно и също нещо, господин Бейд? Един наистина добър разказвач винаги променя историите си, за да звучат по-красиво. Ние обаче сме тук, в Дома, и разполагаме с нашите врати. Нима не можем по същия начин да променим самата реалност?

— Гер, невъзможно е да се завърнеш в миналото и да го промениш — възрази Андина.

— Защо да е невъзможно? Нали Генд го прави? Защо пък и ние да не се позабавляваме? — Гер замислено почеса рошавата си главица. — Позволи ми да се занимая с този въпрос, Алтал. Имам чувството, че ще можем да нагласим нещата така, че ти да не се лишиш от хубавото си наметало. Ако пък се помъча малко повече, бихме могли да направим така, че на Генд по същото време да се случи нещо много лошо.

— Не знам какви са вашите намерения, но аз смятам да си лягам — каза Елиар и се прозина.

— Хайде да лягаме всички преди Алтал да е започнал да ни разказва нова история — предложи Двейя.

Тази нощ Алтал спа много добре. На другата сутрин обаче очите на Гер бяха подпухнали и на закуска той се прозяваше.

— Какво ти е? — попита Двейя.

— Не спах добре, Еми — отвърна Гер. — Трудно е да спиш добре, когато мислиш за много неща.

— Не трябва да се лишаваш от сън, Гер — смъмри го тя.

— Ще си отспя, когато успея да реша някои въпроси, свързани със сегашното ми занимание.

— Какво те вълнува толкова много, Гер? — попита Андина.

— Цялата работа започна с вълчето наметало, за което Алтал ни разказа снощи. Захвърлил го, след като обрал дебелака, защото дебелакът го описал на всички. Ако искаме да нагласим нещата така, че Алтал да не трябва да го захвърля, ще трябва да открием начин дебелакът да не разправя тази работа на никого.

— Това не е лесно, Гер — каза Алтал. — Гости не се беше разтревожил толкова за парите си, защото те бяха смешно малко. За него важното беше да успее да се похвали, след като го бях обрал.

— Това ми стана ясно веднага, Алтал — отвърна момчето. — На това вече намерих решение. Трябва само да намерим човек, който да ти помогне за обира.

— В онези дни не познавах много хора в Арум, Гер. Не можеш да си позволиш да поканиш съвсем непознат човек да ти стане съучастник.

— Има обаче човек, с когото си се срещнал по-късно и който е много подходящ за целта. Алтал, непрестанно забравяш, че разполагаме с вратите.

— Добре: кой е човекът, когото съм срещнал по-късно и от когото би се получил добър съучастник?

— Генд. Ти не си го познавал, но той те е познавал. Искал е да ти стане приятел, за да успее да те убеди да откраднеш Книгата. Заради това, ако ти му бе предложил да оберете дебелака заедно, той е щял да се съгласи да ти помогне, не е ли така?

— Може и да е така, но аз не го бях виждал, а и после повече не го видях.

— Не може ли да решим въпроса с едно Видение? Това бе първата мисъл, която ми хрумна. Реших, че той непрестанно те е преследвал, където и да си бил, така че с помощта на прозореца на Еми бихме могли да подберем подходящ момент. Да приемем, че ти си в една от тези кръчми и седиш с хора, които си говорят за дебелака, а Генд клечи под прозореца и ви подслушва. Еми ще сътвори едно Видение и Генд вече няма да е под прозореца, а вътре в кръчмата. Нали крадците обикновено се разпознават?

— Общо взето не съм имал затруднения в намирането на съдружници.

— Значи всичко си идва на мястото. Вие двамата слушате приказките за дебелия богаташ, а после ти каниш Генд да си поговорите и му предлагаш да навестите заедно дебелия Гости. Генд не смее да ти откаже, защото го е страх да не би после да му откажеш ти, когато те помоли да откраднеш Книгата.

— Направо обожавам начина, по който разсъждава това момче — каза Лейта. — В такъв случай Генд наистина не би имал никакъв избор. Ще не ще, би трябвало да се съгласи с предложението ти.

— На мен не ми трябваше никаква помощ, Гер — възрази Алтал.

— Нямам предвид самия обир. Не той предизвика проблема. Нали именно бягството ти е станало причина да се откажеш от вълчето наметало?

— По какъв начин привличането на Генд като съучастник би променило това?

— Ако го бе направил по друг начин, изобщо нямаше да ти се наложи да бягаш. Да допуснем, че вие с Генд открадвате много злато от Гости.

— Вече ти казах, Гер, че нямаше никакво злато.

— Това може да се уреди за минута. В кулата на Еми все още има бурета със злато като тези, с които бе платено на арумските войници. Вкарваме едно от тези бурета в съкровищницата на Гости, а после вие с Генд се промъквате вътре и го открадвате. Дебелакът си няма и представа за тази работа, обаче това не те интересува, защото човекът, когото искаш да измамиш, е Генд. След като открадвате златото, си го разделяте и ти предлагаш на Генд да се разделите, за да е по-трудно да ви открият. После яхваш коня и тръгваш в една посока, а Генд тръгва в друга. Още в момента, когато се изгубва от погледа ти, ти даваш твоя дял от златото на Елиар, който го връща тук, а после се прибираш в крепостта на Гости и се държиш така, сякаш изобщо не си излизал от нея. След това събуждаш Гости и му казваш, че си видял Генд да се вмъква в съкровищницата му, за да краде. Гости си няма и представа за златото и си мисли, че там има само медни монети. Иска обаче хората да го смятат за богат и затова започва да се вайка, че Генд го е обрал. Само дето вместо да описва теб, ще описва Генд. Генд е човекът, който ще бъде описван от всички, и ще се укрива, за да не изгуби живота си. През това време ти ще си живееш при Гости, сякаш не си направил нищо лошо. Ще си седиш пред огнището, ще ядеш пилета и ще разказваш забавни истории цяла зима на Гости, а през това време всички в Арум ще търсят Генд, защото ще си мислят, че е откраднал много злато. След около седмица ти казваш на Гости, че имаш някаква важна работа и трябва да тръгваш. Казваш му довиждане и тръгваш към Хуле, за да се срещнеш там с Генд. Този път обаче ще си запазил наметалото си. Когато пристигаш в Хуле, казваш на Генд, че си успял лесно да се укриеш, а когато той започне да ти разправя за неприятностите си, му съчувствуваш. Той все още няма да знае, че си го измамил, и ще те смята за приятел. И когато той поиска от теб да откраднеш Книгата, ти ще поискаш да ти плати за услугата със своя дял от златото, уж откраднато от дома на Гости. То няма да е откраднато, разбира се, защото нали ние ще сме го оставили там. Как мислиш, планът ми няма ли да успее?

— Ти успя ли да проследиш последователността на всичко, Алтал? — попита Андина озадачено.

— В общи линии да. Има някои подробности, които не успях да схвана напълно, но цялостният му замисъл ми стана ясен — отвърна Алтал. После се обърна към Еми и попита:

— Ти какво ще кажеш, Еми? Мисълта, че можем да изиграем Генд по този начин, ми допада.

— Не е невъзможно — отвърна Двейя. — Не виждам особен смисъл в това, но можем да го направим.

— Двейя, та това е въздействие върху реалността! — възкликна Бейд. — Ако промениш миналото, знаеш ли какво би могло да се случи с настоящето?

— Вече видяхме как изглежда днешното „сега“, Бейд — каза Гер. — И то не ни харесва особено. Няма ли да стане по-зъбавно, ако си направим едно различно сега? Ако се позанимаем малко по-усърдно с миналото, рано или късно ще си създадем едно различно сега, което нас ще ни устройва напълно, а на Генд никак няма да му хареса. Нима самият Генд не прави същото с помощта на собствените си видения? Опитва се да промени днешното сега, така че на него да му харесва. Ние само ще променим миналото съвсем мъничко, колкото днешното сега да се хареса на нас, а не на Генд. А освен това Алтал ще запази наметалото, което толкова много му е харесвало.

— Ако започнем обаче да се занимаваме с миналото, няма да остане нищо постоянно.

— Къде остана любовта ти към приключенията, Бейд? — попита Лейта. — Не намираш ли, че неизменните неща понякога са много скучни? Няма ли да е по-зъбавно да живеем в свят, който Гер е в състояние да промени винаги, когато поиска?

— „Зъбавно“ ли каза?

— Не допускаш ли, че не само обстоятелствата, но и самият език ще се промени?

— Добре дошъл в света на Гер, екзарх Бейд.

— Стига, Лейта — каза разсеяно Двейя.

Алтал я погледна и видя, че наблюдава Гер със странно изражение.

 

 

На следващия ден след вечеря Двейя отмести чинията си и каза високо:

— От известно време размишлявам по един въпрос, по който бих желала да споделя мислите си с вас.

— Да не би Генд пак да крои нещо? — попита Елиар.

— Доколкото ми е известно, не. Разбира се, когато става дума за Генд, нищо не може да се твърди с абсолютна сигурност. Става дума за някои възможни промени. Докато всички слушахме как Алтал и Гер се гласят да променят реалността, нещо ми хрумна.

— Ние само се шегувахме, Еми — каза Алтал и се обърна към Гер. — Нали не смятахме да направим нищо сериозно?

— Защо пък да не направим? — възрази Гер. — Ще е интересно. Това ми харесва.

— И на мен ми харесва, Гер — каза Двейя. — Само че ти направи една грешка.

— Каква?

— Обърна прекалено голямо внимание на онова смешно наметало.

— Виж сега… — почна Алтал.

— Ако наистина чак толкова ти е притрябвало наметало с уши, мили, веднага ще направя едно. С магарешки уши ще ти хареса ли?

— Еми!!!

— Не ме прекъсвай — отвърна тя. — Виждате ли, когато някой разкаже на Гер някаква история, той веднага търси начин да я подобри. Този път той изложи една много интересна възможност. Ако наистина създадем Видение в мястото и времето, когато Алтал е бил обикновен крадец, той наистина би могъл да прикотка Генд да му стане съучастник в открадването на прословутите богатства на Гости. Основната цел на първоначалния план на Гер бе да подреди нещата по такъв начин, че Алтал да задържи глупавото си наметало. Това обаче не е особено умна цел, не мислите ли? Все едно да изградиш замък, за да има къде да оставиш шапката си. Планът на Гер е прекалено добър, за да бъде пропилян за нещо толкова дребно, не сте ли съгласни?

— Помислих си, че ще е зъбавно — наежи се Гер.

— Струва ми се, че се досетих за начин, по който всичко да стане още по-зъбавно — отвърна му тя с топла усмивка. — Много ми хареса моментът, в който Алтал подлъгва Генд да му стане съучастник. Още повече ми допадна вариантът, при който Алтал издава Генд на Гости и Генд бяга, за да отърве кожата. След това обаче се стига до задънена улица. Не мислиш ли, че не бива план като твоя да се похабява за една глупава дреха?

— В моя план цялото злато остава у Алтал! — каза Гер.

— Но това злато и без това е негово, нали?

— Всъщност да. Замисълът ми обаче бе това злато за известно време да остане у Генд, а после да му бъде отнето с измама.

— А защо да не използуваме твоя план, за да отнемем с измама от Генд нещо много по-важно от златото?

— Какво може да бъде по-важно от златото, Еми? — попита удивено Гер.

— И до това ще стигнем, Гер. Забелязах, че ти винаги започваш изложението на своите планове с думите „какво би станало, ако…“. Моето „ако“ е малко по-различно. Какво би станало, ако Алтал използува твоя план не за да запази наметалото си и не за да отнеме от Генд злато, което и без това му принадлежи, а за да открадне вместо това Книгата на Генд?

— Боже! — възкликна Бейд.

— Точно сега съм малко заета, екзарх Бейд — каза Двейя. — Нещо важно ли искаше да кажеш?

— Ако Алтал му открадне Книгата и я хвърли в огъня, Генд ще се провали — обади се Елиар.

— Не това имах предвид, Елиар — отвърна Двейя. — Да оставим настрана факта, че Книгата на Генд не гори. Цялата процедура е малко по-сложна. Според мен планът на Генд е предвиждал занасянето на Книгата на Дейвос в Нагараш. Разбира се, нищо нямаше да се получи дори и при това положение. Щеше да разполага с две Книги, но нямаше да има третата.

— Има само две Книги, Двейя — възрази Бейд.

— Грешиш, Бейд. Има три Книги: Книгата на Дейвос, Книгата на Дейва и моята Книга.

— Твоята Книга? Никога не бях чувал, че и ти имаш Книга. — Бейд се ококори. — Къде е?

— Тук, при нас — отвърна спокойно Двейя. — Пъхната е в пояса на Елиар.

— Това е Ножът, а не Книга — възрази Бейд.

Двейя отчаяно въздъхна.

— Какво точно според теб представлява една Книга, Бейд?

— Листове, върху които е написано нещо.

— А на острието на Ножа не е ли написано нещо?

— Но то е само една дума!

— Само една е думата, която ти можеш да прочетеш. Алтал прочита друга дума. Елиар, Андина и Лейта прочитат други думи. Моята Книга е много особена. Тя съобщава на всеки от вас една-единствена дума, а после вие прекарвате целия си живот в опити да разберете нейния смисъл. Книгата на Дейвос се намира тук, където е в безопасност. Моята Книга трябваше да излезе извън Дома, така че от съображения за сигурност я замаскирах. Защо според вас Пехал и останалите не бяха в състояние да задържат поглед върху нея? Та всички те и преди бяха виждали ножове, а като този има хиляди други. Не нож видяха те пред очите си, а моята Книга. Именно тя ги ужаси. Те не можеха да я погледнат, защото тя им бе съдник.

Междувременно Елиар бе извадил Ножа от пояса си и внимателно го разглеждаше.

— По нищо не се отличава от обикновен нож, Еми — каза младежът.

— Точно такъв бе моят замисъл.

— Каква е на цвят? — попита Гер. — За твоята Книга ми е думата. Книгата на Генд е черна, а Книгата върху масата е бяла. Каква е на цвят твоята Книга.

— Златна, естествено. В крайна сметка тя е най-важната от трите Книги.

— Можем ли да я видим? В истинския й облик, искам да кажа — каза възбудено Бейд.

— Все още не, Бейд. Все още е рано за това. Преди да й върна истинския облик трябва да се случат няколко неща. Точно тях ще обсъдим сега. Ако започнем да изпълняваме плана на Гер и чрез Видение накараме Генд да помогне на Алтал в ограбването на Гости, Генд ще трябва да отиде в крепостта на Гости. А където отива Генд, там отива и Книгата на Дейва.

— Сега разбирам — каза Гер. — Докато Алтал и Генд са в крепостта на Гости, Алтал ще се промъкне и ще открадне неговата Книга.

Двейя поклати отрицателно глава.

— Не. Алтал ще открадне Черната книга едва когато се срещне с Генд в странноприемницата на Набжор в Хуле.

— Защо тогава не си спестим целия театър в крепостта на Гости? — попита Бейд. — Защо не оставим по-голямата част от миналото на мира и не съсредоточим усилията си върху открадването на Черната книга в момента, когато Генд се окаже в Хуле?

— Защото ако Генд установи, че Книгата му я няма, веднага ще тръгне по следите на Алтал. Трябва да открием начин, по който да го забавим. Според мен една имитация на Книгата може да ни е от полза. Аз мога да направя фалшификата, но преди това трябва да видя и да докосна оригинала.

— Ако вече имаш Книгата тук, защо трябва да си правим труда да я връщаме на Генд? — попита Алтал. — Ти ми дай фалшификата, аз ще го пъхна в дисагите му и той въобще няма да си даде сметка за подмяната.

— Не е така, любов моя — възрази тя. — Рано или късно Генд ще отвори Книгата и ще почне да чете. И веднага ще разбере, че тя не е истинската. Не искам да направи това преди да те е наел да откраднеш Бялата книга. Няколко дребни промени в миналото няма всъщност да се отразят особено върху настоящето. Ако обаче Генд съобщи на Дейва, че трябва да напусне Нагараш, за да си възвърне Черната книга, няма да успеем въобще да разпознаем настоящето. Поради това трябва да разполагаш с копие, което да оставиш на мястото на Книгата, която ще открадне, а такова прилично копие мога да направя само аз. Освен това така ще ни бъде много по-забавно.

— Забавно ли? — попита Бейд с недоумение. — Та нима трябва да търсим някакво развлечение във всичко това?

— Алтал винаги се справя по-добре със задачите си, когато се развлича, Бейд — отвърна Двейя с усмивка. — Всъщност това по начало важи за повечето хора.

После погледна усмихнато Алтал.

— Доколкото си спомням, при нашето запознанство сключихме с теб малка сделка. Аз ти обещах да те науча да използуваш Книгата, а ти в замяна щеше да ме научиш как да лъжа, мамя и крада. Не си спомням и дали не се обзаложихме за нещо.

— Да, спомням си, че проведохме разговор на подобна тема — потвърди Алтал.

— Какво ще кажеш, приятелю? Моят малък план достатъчно ли е непочтен, за да ти хареса?

— Толкова е непочтен, че ме кара да изпитвам известно неудобство — отговори Алтал.

— Значи успях да се справя? — каза тя, имитирайки един от любимите въпроси на Гер.

Той се засмя.

— Успя да се справиш, Еми. Всъщност успя да се справиш чудесно.

— Оставаше и да не се справя! — каза тя и отметна глава. — Нима не знаеше, че съм съвършена?

— Все още не мога да разбера смисъла на това начинание — каза Андина. — Какво ще направим с Книгата на Генд, след като Алтал я открадне? След като не изгаря в огъня, как ще я унищожим?

Изражението на Двейя стана сериозно.

— Ще я донесем тук — отговори тя. — Това е смисълът на целия план. Когато и трите Книги се окажат една до друга в едно и също време на едно и също място, ще се случи нещо много важно.

— Така ли? — каза Бейд? — Какво е то?

— Не мога да ти отговоря съвсем определено, защото досега това не се е случвало. С братята ми сме имали дребни разправии, но никога не сме замесвали в тях Книгите. Книгите са въплъщение на първични сили и никой не знае какво ще се получи, когато се съберат на едно място. Ако бяха само две, това можеше и да се предскаже. Тъй като обаче са три… — Двейя повдигна рамене и разпери ръце. — Кой може да знае?

— В такъв случай няма ли да е по-добре да не рискуваме? — попита разтревожено Бейд.

— Вече нямаме избор, Бейд — отвърна Двейя. — Не знам защо Дейва пожела този път да замеси и Книгите, но го направи. Остави ни без избор още в момента, когато нареди на Генд да наеме Алтал, за да открадне Книгата на Дейвос. Не ни остава друго освен да се включим в играта и да чакаме да видим какво ще се случи.