Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Пета глава. В изгорялото селище. Среща с Гахар. Пак преговори. Плановете на контраадмирала. Договорът за „защита и помощ“ сключен. Пристигането на товарния кораб. Смит отново ограбен. Тревога на „Линколн“. Остров Тамбукту в пламъци

I

Не разбирам нищо от кораби и не мога да кажа дали корабът на контраадмирала беше линеен, дреднаут или крайцер. Не знаех и неговия тонаж, но той наистина беше голям кораб с десетина оръдия от различни калибри, наредени от двете страни на палубата. Благодарение на дългите им дула корабът приличаше на огромен таралеж с настръхнали бодли — „таралеж“, който е подушил някаква опасност и се е приготвил да я посрещне с бодлите си. Макар да беше много голям, за мене нямаше място в него и аз спях на една пейка в столовата на моряците. Впрочем тя беше доста удобна, макар и корава като нара в моята колиба. Преди всичко седалището беше извито така, че като седне човек, да се чувствува удобно, а като легне, можеше свободно да протегне краката си. Вечер моряците ми даваха възглавница и едно одеяло за постелка. Електрическите лампи не угасваха цяла нощ и светлината беше достатъчна за четене, но аз рядко четях, защото в целия кораб не намерих нито една интересна книга освен няколко криминални романа. Но те не ме интересуваха. Аз с удоволствие бих прочел на английски Марк Твен, Джек Лондон или Теодор Драйзер и попитах адютанта дали не може да ми намери някоя книга от тия американски писатели.

— Какво говорите! — възкликна учуденият потомък на креолите. — На моряците е забранено да четат такива книги.

— Защо?

— Защото са опасни. Драйзер е комунист. Джек Лондон социалист, а Марк Твен, макар да не е бил комунист, нито социалист, е по-опасен и от двамата.

Като нямаше какво да чета, аз отивах в столовата едва към полунощ, лягах на своята пейка и веднага заспивах, а сутринта рано се изкачвах на палубата при моряците. В тоя ранен час те обикновено миеха палубата и понеже офицерите още спяха, позволяваха си разни волности и шеги. Те бяха млади, весели, жизнерадостни момчета на моята възраст и аз намирах общ език с тях.

Една сутрин при мен дойде адютантът и ми каза, че постовете забелязали в селото десетина туземци, които оглеждали изгорелите колиби. Но щом моряците отишли при тях, те се разбягали и се скрили в гората. Това станало известно на контраадмирала и той наредил да отида на брега, да посъветвам туземците да се завърнат в селото си без страх и да си гледат работата. Никой няма да им стори нищо лошо. Напротив, ще им бъде дадено всичко, каквото им е необходимо за построяването на изгорените им колиби. Контраадмиралът дори щял да им изпрати десетина японци на помощ. Ако туземците не искат да имат работа с японците, контраадмиралът щял да им даде американски моряци и двама дърводелци. Изобщо той бил готов да направи всичко, за да улесни туземците и да поправи злото, което бяха им причинили японците.

— Старецът много държи да сме добре с диваците — каза адютантът в заключение.

Контраадмиралът нямаше повече от петдесет и пет години, а потомъкът на креолите го наричаше старец. И аз си помислих: „Да, за децата бащите винаги са стари.“

— Пак ви се отваря работа — усмихна се адютантът. — Старецът ви изпраща при диваците със специална мисия.

Той млъкна, като очакваше вероятно да го запитам нещо за своята мисия, но аз мълчах.

— Или не желаете? — погледна ме той учуден.

— Защо не? Аз и по-рано бях казал на контраадмирала, че винаги съм готов да му бъда полезен.

— Кога мислите да отидете на брега?

— Още сега, ако е нужно.

— Добре, ще доложа на стареца.

Той отиде да доложи на стареца, а аз останах на палубата. Десетина боси моряци със запретнати крачоли, голи до кръста, шумно нахълтаха отнякъде и почнаха да мият палубата. Един държеше гумен маркуч, навит като змия, и насочваше силната водна струя, а другите търкаха дъските с четки, привързани за дълги дръжки. Мокрите им загорели гърбове лъщяха на слънцето. Всички бяха здрави младежи, пъргави и весели. Този, който държеше маркуча, „случайно“ го изтърва така, че при падането му водната струя описа широка дъга и обля със студен душ голите гърбове на другите. Дигна се силна врява — викове и смях екнаха от всички страни.

— Без шмекерии, Тод! — извика един много висок, слаб младеж с лунесто лице, който беше разкрачил дългите си крака, и докато другите се разбягаха от водната струя, той остана като закован на мястото си. — Карай направо, без заобикалки, Тод! — отново извика той на моряка, който беше „изтървал“ маркуча. — Ако ме събориш, ще имаш една бутилка ром от мен.

— Добре, патагонецо! — отвърна оня с маркуча. — Сега ще те съборя без заобикалки и ще изпия твоя ром на един дъх.

И той наистина хвана маркуча, за да го насочи към „патагонеца“, но последният го спря:

— Чакай, Тод! Да сме наясно. Ако ме събориш, ще получиш една бутилка ром. Но ако не ме събориш, ти ще ми дадеш една бутилка и аз ще я изпия за твое здраве. Съгласен?

— Съгласен съм, патагонецо.

— Цяла бутилка, Тод! Помисли!

— Помислих, патагонецо. Цяла бутилка! Когато стигнем в първото пристанище, където има ром, ще ми я купиш и аз ще я изпия за твое неудоволствие. Е, ще те почерпя една чашка, обещавам! Честна дума!

Басът беше сключен при общото одобрение на останалите моряци и силната водна струя зафуча и зашиба по гърба „патагонеца“, наричан тъй вероятно заради дългите му крака. Той беше се привел малко напред, с разкрачени крака, и не се помръдваше, колкото и силно да го шибаше в гърба водната струя. Тод сви устни, изду бузите си, дори и жилите на шията му се подуха от напрежение, сякаш искаше да направи водната струя още по-силна, но „патагонецът“ не се помръдваше. Моряците ревяха от възторг:

— Дръж се, патагонецо!

— Карай, Тод!

— По-надолу, по-надолу!

Адютантът се показа на вратата на кубрика и като забеляза моряците, спря се усмихнат.

— Спечели, патагонецо — каза най-после Тод и захвърли маркуча отчаян.

По палубата екна нов взрив от смях и шеги. Всички наобиколиха „патагонеца“, потупваха го по гърба и по раменете, други му стискаха ръката, сякаш бе спечелил първа награда на олимпийските игри.

Адютантът се приближи до тях и каза:

— Внимавайте, момчета! Старецът е буден! … Моряците отново се заловиха за своята работа, а ние с адютанта седнахме в моторницата и отидохме на острова.

Тръгнахме по пътеката към моята колиба. Исках да видя какво е станало с нея. Да, тя беше невредима. Скътана в гората настрана от селото, тя не беше засегната от снарядите. Погледнах през вратата и видях окачени по стените няколко войнишки раници. Нарът беше постлан с войнишки одеяла. В единия ъгъл имаше стомна за вода, а в другия — ръждива тенекия, каквито има във всяко затворническо помещение. Тук бяха се настанили десетина японски пленници. Те спяха нощно време в колибата, пазени от американски моряци, а денем работеха на укрепленията.

— Тази колиба беше мой дом — казах аз на адютанта. — Тук преживях много радости и скърби. На тоя нар спях сам, необезпокояван от никого. На него са седели главатарят на племето, дъщеря му Зинга, син му Амбо и старият Гахар, който сега е първожрец на племето. Всички бяха мои приятели.

— Нима ви е мъчно за тоя бордей? — учуди се адютантът.

— Мъчно ми е за туземците. Японците изгориха колибите им и ги прогониха в джунглата. Сега те спят на открито или в малки колиби от пръти и шума. Нямат достатъчно гърнета да си варят храна и ядат печен ямс и таро…

— Тъкмо затова те трябва да се върнат и да си построят нови колиби.

— Да, но после? Какво ще стане с тях? Какви са намеренията на контраадмирала?

— О, той има добри намерения!…

— … които могат да дадат лоши резултати — прекъснах го аз.

— Защо?

— Защото неговите добри намерения не съвпадат с желанията на туземците.

— Защо мислите така? Старецът е добър човек. Той искрено иска да помогне на диваците. Сега те ще живеят с по-голяма сигурност за живота си, отколкото по-рано. Докато ние държим острова, никоя държава няма да смее да го нападне. Старецът извика още бойни кораби и един самолетоносач. Впрочем вие сами видяхте какво стана с японците.

— Видях. Но аз зная също така какво ще стане после…

— Какво?

— Каквото стана с японците.

— Как? Вие мислите, че ще бъдем бити като тях? Но кой ще посмее да ни нападне? Японците ли?

— Не, туземците. Племето няма да се примири, докато не напуснете острова. Главатарят каза това оня ден и няма да промени решението си.

— Та нали затова сме дошли тук, да говорим с него. Старецът иска да внушите на главатаря, че не е в негов интерес да се противопоставя на нашите намерения.

— А какви са вашите намерения, ако смея да попитам?

— Да издигнем тук силна крепост. Остров Тамбукту ще бъде превърнат във важна военноморска база.

— Но туземците тъкмо това не искат!

— А какво искат те?

— Искат да си живеят тъй, както са живели по-рано: без бели и жълти господари.

— Но това е невъзможно! — възкликна адютантът.

— И изобщо е невъзможно, конфликтът ще бъде неизбежен.

— Ако те дръзнат — закани се адютантът, — ние ще ги унищожим и ще стрием на прах техния остров.

— Щом е тъй — отвърнах аз, — няма смисъл да водите преговори с главатаря.

Но адютантът беше на друго мнение. Той смяташе, че главатарят ще се съгласи на всичко, ако му разтълкувам добре какво го чака в случай на неподчинение.

— Но да отидем в селото — предложи той. — Нали сме дошли да преговаряме.

В махалата на Боамбо нямаше жива душа. Всички колиби бяха изгорени. На мегдана зееше дълбока яма от снаряд, а наоколо се виждаха купчини пепел и черни, недогорели греди, отдавна угаснали. Смъртта витаеше навсякъде и ние нямаше какво да правим тук. И във втората махала колибите бяха изгорени, и в третата, където живееше Арики, същата картина: купища пепел, овъглени греди, дълбоки ями от снаряди, съборени и обгорени дървета наоколо… Никъде нямаше жива душа. Пустота и разорение цареше там, където беше кипял живот…

Ние бяхме си тръгнали вече, когато някой неочаквано ме извика. Обърнах се и видях Гахар. Той стоеше на пътеката в края на гората и ме гледаше изпитателно. Беше се появил внезапно, както само туземците умееха да правят това. Сигурно ни е наблюдавал от гората мълчаливо и като е видял, че си отиваме, решил е да ми се обади. Аз не се съмнявах, че в гората имаше и други скрити туземци, въоръжени със стрели и копия, които бдяха, готови да помогнат на другаря си, ако бъде нападнат. Но Гахар беше без оръжие.

— Ела, Гахар — извиках го аз. — Ела да поговорим. Той предпазливо пристъпи няколко крачки към нас и се спря. Колко беше отслабнал! В черните му големи очи, хлътнали дълбоко в орбитите, беше застинала дълбока мъка, удълженото му тъмно лице беше сухо и посърнало като на мумия. Само за десетина дена страданията бяха го състарили най-малко с десет години. Смъртта на жена му беше неочакван и голям удар за него, след това последва нашествието на японците. варварските бомбардировки и пожарите, бягството в джунглата, а ето сега нова беда заплашваше племето — американските бойни кораби. Събитията следваха едно след друго с главоломна бързина. За хора, живели цял живот тихо и спокойно със своите дребни грижи, не беше по силите им да понесат всички тия нещастия.

Макар и много отслабнал, макар и убит от мъка, Гахар беше представителен старец — висок, с бавни движения, с благородна осанка, а седемте пояса на мъдростта, препасани на кръста му, го правеха още по-внушителен.

— Тана Боамбо тука ли е? — попитах го аз.

— Няма го.

— А Амбо?

— Няма го — завъртя глава Гахар.

Адютантът го разглеждаше с голямо любопитство.

— Този не е главатарят им, нали? — попита ме той.

— Не, той е техният първожрец. Има голямо влияние над племето.

— Значи, ние можем да преговаряме с него?

— Разбира се.

Попитах Гахар сам ли е дошъл тук, или има и други с него.

— Има — беше отговорът.

— А къде са те?

— Тука са — неопределено каза Гахар.

Значи, не съм се излъгал. Гахар не беше сам. Казах му да извика и другите, но той се престори, че не ме чу, и попита, като посочи към адютанта:

— Тоя ли е главатарят на пакегите от големите лодки?

— Не, Гахар. Тоя бял човек е калиман биля, важно лице, но не е тана на пакегите. Той иска да говори с тебе…

— Не! — отсече Гахар.

Неговият отказ ме изненада.

— Защо, Гахар? Той е нанай биля — добър човек. Наш приятел.

— Приятел? — погледна ме Гахар с недоверие. — Не вярвам, Андо. Само ти си наш приятел. Ето аз дойдох при вас без копие, а този пакеги носи стрела, която пуска гръмотевици. Защо?

Наистина адютантът носеше на кръста си доста голям пистолет. Аз знаех, че не бива да отиваме при туземците въоръжени, и още на кораба исках да посъветвам адютанта да остави пистолета си, но не се реших. Страхувах се да не си помисли нещо лошо. Той забеляза недружелюбния поглед на Гахар и ме попита какво има.

— Първожрецът не желае да преговаря с нас…

— Защо? — учуди се адютантът.

— Когато две враждебни племена решат да преговарят — казах аз, — те отиват на определеното място без оръжие. А вие сте дошли с пистолет. Първожрецът тълкува това като враждебен акт към племето и не желае да преговаря.

— Какво трябва да направя? — попита ме адютантът.

— Оставете пистолета си на края на гората и елате без него.

— О, това е невъзможно! Уставът ми забранява!

— Добре, тогава дайте ми пистолета си.

Адютантът разкопча пистолета от колана си и ми го даде.

— Сега можем да говорим, нали? — обърнах се аз към Гахар.

— Сега можем да говорим — каза той и пристъпи още по-близо до нас.

„Преговорите“ започнаха. Гахар каза, че Великият съвет решил жителите да се върнат в селата си и да си направят нови колиби, ако пакегите обещаят, че няма да ги безпокоят със своите посещения. Те не искат от пакегите никаква помощ и не желаят да се срещат с тях. Когато му казах, че пакегите ще им помогнат по-бързо да си направят колибите, Гахар замаха с ръце:

— Не и не! Не ни трябва тяхната помощ! Ние сами ще си направим колибите. Обещава ли белият човек нито един пакеги да не стъпва в селото ни?

Преведох думите на адютанта. Като помисли малко, той каза:

— Нищо не мога да обещая. Ще докладвам на стареца. Той нямаше право да дава каквито и да било обещания. Контраадмиралът беше го изпратил да води преговори, но не беше му дал никакви права. Това показваше, че „старецът“ подценява туземците.

А Гахар чакаше отговор. Трябваше да излезем някак от това смешно положение — да стоим пред Гахар като глупци и да не можем да му кажем нито „да“, нито „не“.

— Гахар — обърнах се аз към стария си приятел. — Аз ти казах, че тоя пакеги е нанай биля, но той не е тана на пакегите. Главатарят на пакегите е в голямата лодка. Сега ние ще отидем при него и ще му кажем всичко, каквото сме говорили с тебе. Утре по това време ще дойда да ти кажа отговора.

— Нана, много добре — кимна с глава Гахар. — Утре по това време ще те чакам тук. А тоя пакеги ще дойде ли утре с тебе?

— Сигурно ще дойде.

— Добре! Кажи му да не носи своята стрела. Анге бу!

II

Самолетоносачът, за който беше споменал адютантът, пристигна същия ден. Аз нито веднъж не видях отблизо тази грамадна плаваща платформа, която носеше десетина, а може би и повече самолети. Тя се виждаше на хоризонта като малко тъмно петно върху чистата водна шир. Самолетоносачът никога не се приближи до острова, но от него всеки ден се дигаха по няколко самолета и отлитаха далеч на изток, вероятно на разузнаване, а когато се връщаха обратно, винаги кръжаха над острова съвсем ниско, над самите върхове на дърветата.

След пристигането на самолетоносача контраадмиралът се промени. Докато по-рано изглеждаше тих, спокоен, разсъдлив и разумен човек, сега той стана много нервен и нетърпелив. Адютантът застана пред него изпънат, с прибрани крака и му докладва за резултата от нашия разговор с Гахар. Щом узна, че туземците не желаят никаква помощ, контраадмиралът почна да ги ругае и дори се закани, че ако не се съгласят с неговите условия, той ще ги изтрие от лицето на земята. Като слушах недвусмислените му закани и като гледах как нервно се разхождаше из салона на кораба със стиснати устни, с ръце на кръста, зачервен от гняв, аз се питах: „Какво иска от туземците? Защо настоява толкова много да се върнат в изгорелите си села? Защо им натрапва своята помощ?“ Аз нито веднъж не го попитах за намеренията му, защото, все едно, той не би ми казал нищо, но когато веднъж адютантът намекна, че строежът на укрепленията върви много бавно, всичко ми стана ясно. За строежа бяха нужни много хора. Колкото повече, толкова по-добре. Японците бяха малко. Освен това те бяха пленници, заставени насила да работят, а насилието никога и никого не е вдъхновявало към работа. Наистина на укрепленията работеха и американци, повечето специалисти, но колко бяха те? Хиляда или две хиляди туземци биха свършили десет пъти повече работа, отколкото стотина японци и двадесетина американци. А туземците бяха се скрили в джунглата и искаха да ги оставят на мира. Това сърдеше контраадмирала и го караше да нервничи:

— Какво мислят тия хора? Какво си въобразяват? На какво разчитат? Изглежда, че те нямат представа за нашата сила. Това, което направиха японците, е детска играчка. Военна шега — нищо повече. Или ще приемат нашата помощ и закрила, или…

Аз мълчах. Адютантът стоеше като на тръни.

— Обяснете им това! — обърна се към мен контраадмиралът. — Идете утре и им кажете, че ако не се съгласят с моите условия, ще ги изтребя до крак заедно с тяхната джунгла. Те видяха „големите птици“ — нали така наричат самолетите? Кажете им, че само за два часа тия „птици“ ще изтребят до крак всички диваци, където и да се намират те. И ако някой случайно се спаси от бомбите, жив ще се опече в джунглата, защото аз ще я изгоря и ще я превърна в пепелище. Много ви моля, обяснете това на тоя твърдоглав главатар. Кажете му, че това е последният ми опит за разбирателство с него. След това съвестта ми ще бъде чиста. Аз не съм злодей, но войната си е война!

Като говореше, контраадмиралът ме гледаше право в очите — сигурно искаше да види какво впечатление ще ми направят думите му. Всъщност те по нищо не се различаваха от заканите на японския капитан — може би само по това, че в заканите на Сигемицу се чувствуваше неговото безсилие, а в заканите на контраадмирала звучеше студената увереност на човек, който може да го изпълни.

— Старецът е страшно залютен — каза адютантът на другия ден, когато седнахме в моторницата на път за острова. — Ако и този път диваците не се завърнат в селата си, той наистина ще изпълни своята закана. Виждате ли тия красиви хълмове, тия гори, тия гигантски дървета? Може би още утре всичко ще се превърне в черно пепелище.

— Но това е много жестоко! — казах аз. — Това дори и японците не го направиха.

— Защото нямаха самолети.

— Да, но това ще бъде престъпно убийство! — осмелих се да кажа аз. — Туземците в нищо не са виновни. Те се оттеглиха в джунглата и никого не заплашват, никого не безпокоят. Досега нито един американски войник не е пострадал от ръката на туземец. Защо контраадмиралът иска да им натрапи своя договор за защита и помощ?

— Старецът не държи вече да се сключи договор — отвърна адютантът. — Той каза, че победителят може да си върши работата и без договор. Сега той иска само едно: туземците да се завърнат в селата си. Нищо друго.

— А защо не ги остави да живеят, както намерят за добре?

— Да живеят, както намерят за добре? Ха-ха! А кой ще строи укрепленията?

Всичко беше ясно: на контраадмирала му бяха нужни роби. Туземците трябва да напуснат джунглата, американските моряци ще им помогнат да си построят нови колиби на мястото на изгорелите, а след това туземците ще помогнат на американците да построят укрепленията. Строежът на колибите ще завърши за две-три седмици, а построяването на укрепленията — за две-три години. Освен това контраадмиралът възнамерява да построи обиколно шосе по цялото крайбрежие на острова — така каза адютантът.

— Защо му е шосе? — попитах го аз. — Туземците си имат пътеки, които напълно ги задоволяват. Адютантът се усмихна иронично:

— Нима мислите, че ние ще строим шосе за диваците? Шосето е нужно на самите нас. На острова ще се настанят военни и граждански власти. Ще дойдат и предприемчиви хора, които ще създадат работа на туземците. Тук природата е прекрасна, островът би могъл да се превърне в чудесен курорт. На стареца много му харесва. Той възнамерява да прекарва тук отпуската си. Дори каза на мистър Смит, че ще разшири неговата плантация и като мине в оставка, тук ще живее зимно време. Старецът е от Ванкувър, а там зимата е доста сурова.

— А мистър Смит не му ли възрази за плантацията? — попитах го аз.

— Възрази му, разбира се. Той каза, че плантацията е негова собственост, призната от главатаря на племето, а целият остров принадлежал на Англия, защото Смит пръв стъпил на него. Ха-ха! Той дори поиска войници от стареца, да му охраняват плантацията.

— А старецът?

— Старецът се изсмя и каза: „Ако гражданските власти не са в състояние да защитят тия прозорци, моите войници са в състояние да защитят и гражданските власти, и прозорците.“

— Как трябва да се разбират тия думи? — попитах аз.

— Нима не се досещате? Старецът сериозно е ударил око на плантацията на англичанина. И понеже диваците винаги могат да му я отнемат, старецът ще защити от тях и плантацията, и самия Смит, разбира се, с цената на неговата плантация.

— А Смит?

— Той почна да се пери и да заплашва стареца, че ще отнесе въпроса до някакъв международен съд, а старецът най-спокойно му каза: „Не позволявам да ме лае куче, което храня!“

— Значи, те сериозно се скараха?

— О, много сериозно! — потвърди словоохотливият потомък на креолите. — Трети ден вече мистър Смит не говори със стареца, а старецът минава край него като край телеграфен стълб.

— А как се държи капитан Стерн? попитах го аз.

— Капитанът е прекрасен човек! възкликна адютантът. — Нашите момчета го обикнаха, а старецът го покани да постъпи при нас на служба, но той отказа. Иска час по-скоро да отиде в Александрия. Имал там малка дъщеря.

Попитах го дали капитанът ще може да попадне в Александрия и дали изобщо ще ни бъде разрешено да напуснем острова с някой американски кораб. Адютантът каза, че това не е изключено. Старецът поискал да му изпратят от Америка един кораб със строителни материали. След като корабът разтовари материалите в Тамбукту, ние ще можем да заминем с него.

— Скоро ли ще пристигне корабът? — попитах аз.

— След две седмици.

— А сигурно ли е, че контраадмиралът ще ни разреши да заминем с него?

— Да, старецът каза, че ще нареди да заминете.

— За къде? Може би оттук корабът ще се върне направо в Америка?

— Не зная. Това ще стане известно след неговото пристигане.

Моторницата спря на брега и ние се запътихме към изгорялото село. Гахар и Боамбо ни чакаха вече. Те ме посрещнаха много сърдечно, като стискаха лявата ми ръка над лакътя и ме потупваха по гърба, а на адютанта едва кимнаха с глава, макар че той пръв им отдаде чест. Но младежът се престори, че не забелязва това. Той не беше обидчив.

Този път преговорите протекоха гладко, защото адютантът се съгласи с всички условия на Боамбо. Види се, така беше му наредил контраадмиралът. Туземците сами ще си построят колиби. Американските войници няма да ходят в селото им. Аз ще бъда посредник между главатаря и контраадмирала. Като син на племето и негов приятел, аз мога да ходя при туземците, когато пожелая, и ако искам, мога да живея в самото село. В такъв случай моите приятели ще ми направят отделна колиба — така каза Боамбо.

Преговорите завършиха благополучно. Ние с адютанта се върнахме на кораба. Заканите на контраадмирала увиснаха във въздуха — поне аз така мислех, но по-късно разбрах колко горчиво съм се лъгал.

III

В последно време контраадмиралът за нищо не ме търсеше. Преговорите бяха приключени, туземците си правеха колиби и аз не му бях нужен. Толкова по-добре. Аз бях служил войник и знаех една войнишка мъдрост: колкото по-малко се мярка човек пред очите на началството, толкова по-спокоен ще бъде. И затова се чувствувах много по-добре при моряците, отколкото в отделението за офицери.

Макар да бяхме разделени, всеки ден се виждахме със Смит и Стерн, а понякога дори и два пъти на ден — сутрин и вечер, когато излизахме на палубата да подишаме прохладен въздух. През деня ставаше много горещо и никой не се показваше на слънцето. Смит се промени. Откак попадна под закрилата на американското знаме, охладня към мене. Такъв си беше той и промяната в него не ме учуди. А Стерн си оставаше все тъй сърдечен и искрен, както по-рано. Той тъгуваше за малката си дъщеря и желаеше по-скоро да отиде при нея в Александрия.

И ето, дойде тоя час. Веднъж, когато моряците обядваха в столовата, някой съобщи, че товарният кораб, за който бе споменал адютантът, пристигнал. Всички оставиха лъжиците и се втурнаха към палубата.

Товарният кораб бе влязъл в залива. Надписът на горната част на носа му се виждаше ясно: „Линколн“. Той носеше името на великия американец, който обичаше свободата и храбро се сражава за нея. Като президент на Съединените американски щати Линколн воюва пет години срещу плантаторите от Южните щати за освобождението на негрите от робство. Той победи, защото с него беше целият американски народ, но победените робовладелци си отмъстиха жестоко: те подкупиха един нехранимайко и неговият куршум покоси живота на Линколн.

„Линколн“ даде продължителен сигнал и спря. Затрещяха вериги, заскърцаха скрипци и тежката котва на кораба потъна във водата. Малко по-късно от кораба се отдели малка лодка и се насочи към нашия крайцер. (Забравих да кажа, че двата бойни американски кораба бяха крайцери. Това узнах от адютанта.) С лодката пристигна капитанът на „Линколн“. Адютантът го посрещна на палубата и го заведе в кабината на контраадмирала. Малко по-късно адютантът изтича при нас и ни каза, че оттук „Линколн“ ще отиде в Бразилия за суров каучук и ще го откара в Англия.

— В Англия! — извика Смит и очите му загоряха от радост. — Истина ли е това?

— Да — потвърди адютантът. — След четири дни „Линколн“ ще отпътува. Капитанът обеща на стареца да ви вземе.

Плантаторът толкова беше възбуден от новината, че просто не знаеше какво да прави и само повтаряше:

— Англия! О, вие не познавате Англия! Велика страна, сър! Лондон! О, вие нямате понятие какво значи Лондон!

Той говореше на адютанта, а Стерн мълчаливо гледаше към пристигналия кораб. Беше тъжен, защото нямаше да види скоро своята малка дъщеря…

Смит забеляза неговото настроение и го попита:

— Защо сте печален, Стерн? Не чухте ли какво каза този млад джентълмен? Отиваме си у дома, Стерн! У дома, в Лондон!

— У дома? — повтори Стерн. — Аз нямам дом нито в Лондон, нито където и да било другаде в Англия.

— Нямате дом? Вие нямате свой дом, Стерн?

Стерн не отговори. Смит се смути и задъвка пурата си, която димеше в устата му. След това каза:

— Нищо, Стерн, това не е голяма беда. И без дом Англия е също толкова ваша родина, колкото и моя, и вие трябва да се радвате не по-малко от мене на скорошното ни завръщане.

— Радвам се — тихо каза Стерн. — Може би повече от вас…

— Не личи, Стерн, не личи…

— А вие какво искате? Да викам като вас? Да се бия в гърдите и да разправям, че обичам Англия? Кому е нужно това?

След тия думи на капитана Смит млъкна и не можеше да се разбере дали се засрами, или възторгът му изстина. Малко по-късно той каза, сякаш се извиняваше:

— Темперамент, сър… Не мога да прикривам чувствата си. А вие? — обърна се той към мен: — Вярвам, че и вие се радвате?

— Да — потвърдих аз. — Англия е много по-близо до България, отколкото остров Тамбукту. Но аз мисля и за своите приятели, които остават тук. Какво ще стане с тях?

Плантаторът се огледа и като се увери, че адютантът беше си отишъл, каза:

— Това, което стана и с американските индианци.

Потръпнах от ужас, като си спомних как жестоко и безмилостно американските колонизатори са изтребвали индианците. Белите господари пролели реки от кръв и минали през стотици хиляди трупове, докато завладеят американския континент.

— Сериозно ли говорите? — обърнах се аз към плантатора. — Нали контраадмиралът заяви веднъж, че неговото знаме носело свобода и демокрация?

— И вие му повярвахте, нали? О, санкта симплицитас![1] Контраадмиралът открито заяви, че ще превърне остров Тамбукту във военноморска база. А на обикновен език това значи, че Съединените американски щати ще заграбят острова. Контраадмиралът дори ми каза, без да се срамува от себе си, че лично той щял да продължи моите усилия и щял да разшири моята плантация, което значи, че ще я обсеби. От това можете да разберете какво пише на неговото знаме.

— А защо не ме повикате за свидетел? — усмихнах се аз, като си спомних някогашните твърдения на Смит, че остров Тамбукту ще принадлежи на Англия, защото английски поданици първи го открили и първи стъпили на него.

— Оставете шегите — махна с ръка Смит.

— Не, аз не се шегувам. Говоря ви съвсем сериозно. Аз винаги съм бил и ще бъда на страната на угнетените и онеправданите. Сега вие сте онеправданият и аз с готовност ще ви стана свидетел.

— Свидетел! — процеди Смит. — Пред кого? Пред вълка, който иска да изяде агнето … Но аз няма да оставя така тая работа! О, той не ме познава! Аз никога не оставям магарето си в калта, никога! Ние пак ще се срещнем с него, само че при други обстоятелства…

IV

Японските пленници работиха по шестнадесет часа на ден и разтовариха „Линколн“ за три дена. Лодките, които американските кораби носеха на бордовете си, не бяха достатъчни, те използуваха и лодките на туземците, колкото и малки да бяха те. На четвъртия ден сутринта Смит, Стерн и аз седнахме в моторницата на контраадмирала и адютантът ни откара на товарния кораб. Простихме се с веселия потомък на креолите, той ни стисна сърдечно ръцете, пожела ни „добър път“ и се върна на крайцера, а ние се изкачихме на палубата на „Линколн“. Посрещна ни широкоплещест мичман с черни увиснали мустаци, оставени да растат на воля, и ни заведе при капитана. Капитанът беше едър, петдесетгодишен мъж с мургаво продълговато лице, прорязано от дълбоки бръчки, а по средата на високото му чело имаше белег от стара зараснала рана, останала вероятно още от младини, когато капитанът е бил обикновен матрос. Той потвърди това, което беше ни казал адютантът: корабът ще отиде в Манаус, пристанище на река Амазонка. От Манаус „Линколн“ ще вземе суров каучук и ще го откара в Англия. Пътуването ще трае дълго. Корабът ще измине над двадесет хиляди километра — половината от обиколката на земното кълбо. През целия път ще спрем за три-четири дена само в Кейптаун, близо до нос Добра надежда в Южна Африка.

— Пътуването няма да бъде много приятно — предупреди ни капитанът. — Корабът ще бъде празен и вълните ще си играят с него, както си искат. Най-трудно ще бъде край нос Добра надежда — там винаги духат силни ветрове, често вилнеят бури и океанът винаги е бурен. — И като се усмихна, той добави: — Но вие сте калени, щом сте претърпели корабокрушение.

— Така е, сър — каза Смит. — Мокър от дъжд не се бои, нали?

Капитанът не пропусна да ни каже и това, че в случай на нужда ще трябва да помагаме на екипажа.

— Разбира се! — злъчно каза Смит. — След като бях слуга на японците, нищо вече не може да ме изненада.

Това беше намек, тънка ирония по адрес на американците, но капитанът не я разбра. Той не знаеше, че контраадмиралът се готвеше да заграби плантацията на Смит.

Ние се съгласихме с всички условия, които ни постави капитанът, защото „Линколн“ беше единственият кораб, който можеше да ни откара в Европа, макар и по обиколен път. Друг такъв случай едва ли щеше да ни се удаде скоро.

Както на крайцера, така и на „Линколн“ Смит и Стерн бяха настанени при командния персонал на кораба, а на мене ми дадоха една койка в помещението на матросите. Това не ме обиди и не ме направи нещастен. Напротив, както и на крайцера, моряците на „Линколн“ бяха прекрасни хора — понякога груби, но винаги справедливи. Докато повечето от матросите на крайцера бяха младежи, които отбиваха военната си служба, матросите на „Линколн“ бяха възрастни мъже, опитни морски вълци, прекарали по десет, двадесет години из моретата и океаните. Тия сурови мъже познаваха несгодите на скитничеството и се отнасяха към мен с топло съчувствие.

Корабът щеше да вдигне котва в три часа следобед. По това време аз бях в помещението на моряците. Четирима страстни играчи на белот, седнали върху едно одеяло, постлано на пода, си разменяха весели шеги, както правят всички картоиграчи по света, а десетина други около тях мълчаливо ги наблюдаваха. Неочаквано се чуха далечни изстрели, а след това и тревожен сигнал, който приканваше моряците да се явят веднага на палубата. Играчите хвърлиха картите и в надпревара хукнаха към тясната желязна стълба. Аз излязох последен на палубата. Стрелбата продължаваше. Тя идеше откъм селището на туземците. Боцманът тичешком слезе от командния мостик и извика на моряците:

— Всички на оръжие! Спуснете лодките! Живо! Две минути по-късно моряците се строиха на палубата с пушки при нозе. Лодките плавно се поклащаха върху тихите вълни. Моряците наскачаха в тях, грабнаха веслата и лодките се насочиха към брега. На палубата останахме само аз, Смит и Стерн.

И на двата крайцера се забелязваше необикновено оживление. И там моряците спуснаха лодките, седнаха в тях, а след малко минаха близо до нашия кораб. Ние ясно видяхме автоматите им, които лъщяха на слънцето като малки светкавици.

— Аз си знаех, че така ще стане — каза плантаторът.

— И аз очаквах това — обади се Стерн загрижено. — Контраадмиралът няколко пъти се закани на племето, когато главатарят отказваше да приеме неговите условия.

От крайцерите се чуха оръдейни изстрели, а в следващия миг снарядите избухнаха на брега, високо над селището.

— Започва се! — възкликна Смит, като си правеше с ръка сянка над очите и се взираше към гората, където избухваха снарядите. — Това е началото на края. Контраадмиралът не обича да се шегува. Той ще изпълни заканите си и ще унищожи всичко живо на острова. О, той ще бъде безпощаден! В сравнение с него японците са любители.

Сякаш в отговор на думите му в далечината се чу силно бучене и след малко над острова се появи ято самолети. Наредени като жерави във вид на триъгълник, те направиха широк кръг над мястото, където беше лагерът на племето, пуснаха бомбите си и се върнаха към самолетоносача. Но не се мина половин час, и те пак прелетяха. Този път бомбите избухваха нагъсто, из въздуха хвърчаха клони и стъбла на дървета, смесени с дим и пламъци. Като хвърлиха смъртоносния си товар, самолетите отново се отдалечиха към самолетоносача, за да се върнат пак след половин час.

Привечер моряците пристигнаха на „Линколн“ уморени и сърдити. По всичко личеше, че неочакваното сражение, колкото и леко да беше за тях, не им харесваше. Те служеха на търговски кораб и смятаха, че войната, която бе пламнала във всички кътчета на земното кълбо, няма да ги засегне. А ето че и те помирисаха дима на барута и опърлиха ръцете си в пламъците. Засега само ръцете си … Те ни разказаха как се почнало всичко. Туземците се върнали в изгорялото селище и почнали да си строят нови колиби. Първите три дена американците спазвали условието и не се приближавали към селището. Но тъй като за строежа на укрепленията били нужни много хора, контраадмиралът заповядал на моряците да обградят туземците и да ги изловят живи. Секретните постове на туземците забелязали приближаването на моряците и дигнали тревога. Завързала се кратка престрелка, след която туземците хванали пътеката през планината и изчезнали. Неуспехът озлобил контраадмирала и той заповядал оръдията да изстрелят от всяко гърло по десет снаряда, а самолетите да бомбардират острова с напалм.

И ето джунглата гореше от всички страни, вековните дървета се събаряха с трясък, пламъците бушуваха навсякъде и димът покриваше целия остров…

„Линколн“ дигна котва и бавно почна да се отдалечава от брега. На високата му мачта, както и над двата крайцера, се развяваше знамето на Съединените американски щати — „символът на свободата и демокрацията“, както го наричаше контраадмиралът, а над остров Тамбукту се издигаха гъсти облаци от чер дим и пламъците на пожара стигаха до самото небе…

Бележки

[1] Санкта симплицитас — свещена простота (лат.).

Край
Читателите на „Остров Тамбукту“ са прочели и: