Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Петнадесета глава. Арики отново ме кани на гости. Дъщеря му Канеамеа. Арики иска да стана мъж на Канеамеа и първожрец на племето. Заплахите на първожреца. Канеамеа обещава да ми покаже белите листа

I

Дойде Зинга и ми каза, че Канеамеа ме чакала пред моята колиба. Останах много изненадан. Канеамеа? Дъщерята на Арики? Защо ме търси?

Зинга не знаеше.

Канеамеа стоеше до вратата на моята колиба и се усмихваше. Разноцветните раковини на нейната саронга блещукаха като малки звездички. Тя беше затъкнала в черната си къдрава коса няколко яркочервени цветенца от хибискус, а под плетените от лико гривни на ръцете й бяха затъкнати жълти листа от колеус. На шията й лъщяха два гердана — единият от мъниста, който аз бях й подарил, а другият от зъбите на кучета и диви свини. На ушите й потрепваха големи кръгли обици от лъскави мидени черупки.

Вгледах се в хубавото й лице с гладка, свежа, шоколадова кожа, в черните й вежди и очи, които излъчваха топъл блясък и си помислих, че и тя като Зинга имаше в кръвта си нещо испанско, което се проявяваше и в пъргавите й движения, и в стройната й снага, и в шпаньолския блясък на очите й.

Като видя, че разглеждам с интерес нейната премяна, тя засрамено наведе глава и каза тихо, че баща й поръчал да ида у тях.

— Защо? — попитах я аз.

— Той ще ти каже — уклончиво отговори Канеамеа.

Погледнах Зинга — и тя беше навела глава, а гъстите й ресници закриваха погледа й.

Тръгнахме с Канеамеа към селото. При завоя на пътеката аз се обърнах и видях, че Зинга още стоеше до вратата на моята колиба замислена и печална.

Пътеката лъкатушеше през гората. Дърветата хвърляха дебела сянка. Наоколо лъхаше прохлада и спокойствие. Въздухът беше наситен с гъсти благоухания на тропически растения. Ние бяхме сами с Канеамеа и аз пак я попитах защо ме вика баща й.

— Набу иска да те направи наследник на седемте пояса — тихо отговори тя.

— Наследник на седемте пояса? — учудих се аз. — Какво значи то?

— Не разбираш ли? Когато Арики умре, ти ще наследиш седемте пояса на мъдростта и белите листа. Ще станеш рапуо като него. Разбра ли?

— Разбрах.

Полъхна лек ветрец, листата тихо зашумяха. Канеамеа вървеше пред мене, защото пътеката беше много тясна за двама.

— Арики често говори против тебе — все тъй тихо продължи тя. — Вчера му казах: „Пакеги е добър, той прави нанай кобрай за болните. Защо го мразиш?“ Арики отвърна: „Пакеги е опасен. Той спасява хората от кадити.“ Тогава му рекох: „Набу ти си лош. Защо искаш пак да хвърлиш добрия пакеги в Голямата вода? Защо искаш да го убиеш? Знай, че на големия празник аз ще стана сахе на пакеги.“

Нейните думи ме учудиха. Когато излекувах Боамбо, дъщеря му Зинга беше казала същото на Арики. Тя беше му заявила, че на празника на Дао ще стане моя сахе, и чак тогава първожрецът се съгласи да живея в колибата за гости. Аз и досега не знаех дали Зинга наистина мислеше да стане моя сахе на големия празник, или каза това на Арики само за да го принуди да се съгласи да живея при племето. И си помислих, че и Канеамеа е пожелала същото, за да попречи на баща си да изпълни пъклените си замисли.

Арики беше седнал на нара в колибата и си пушеше с къса бамбукова луличка. Тъмното му набръчкано лице беше замислено и строго, малките му хитри очи разсеяно блуждаеха из полумрака на колибата. С кимване на глава той ме покани да седна при него. Канеамеа влезе с тихи, котешки стъпки, сложи пред нас делва с малоу и излезе. Ние останахме сами.

— Харесва ли ти нашият остров? — попита ме Арики, без да ме погледне.

— Харесва ми.

— А хората от нашето племе?

— И хората ми харесват.

— По-добри ли са от пакегите? — Той за пръв път ме погледна в очите.

— Има и добри, и лоши.

— Всички са добри — троснато каза Арики. „Всички с изключение на тебе“ — помислих си аз, но нищо не отговорих.

— Слушай сега какво ще ти кажа — продължи първожрецът. Реших да те направя калиман биля — голям човек. Искам да станеш даго на Канеамеа. Аз съм стар, а вятърът събаря старите дървета. Като умра, ти ще станеш рапуо на племето. Съгласен ли си?

Помислих си: „Аз, който бях решил да се боря против първожреца, сам да стана първожрец? Никога!“

— Това не зависи нито от тебе, нито от мене — отвърнах аз. — Когато умреш, племето ще избере за рапуо тоз, когото пожелае.

— Ще избере тоз, когото аз посоча — възрази Арики и ми обясни, че щом се оженя за Канеамеа, той ще ме посвети в мъдростта на седемте пояса и в тайната на белите листа. След това племето непременно щяло да ме избере за първожрец.

— Какви са тия бели листа? — попитах го с престорено равнодушие.

— Белите листа правят Арики по-силен от другите — уклончиво отговори първожрецът. — Те ми казват кой какво мисли.

— Няма такива листа! — възразих аз. Очите му изведнъж засвяткаха гневно.

— Има!

— Покажи ги да ги видя, тогава ще повярвам.

— Не! — отсече Арики. — Аз ги пазя от погледа на хората. Такава е повелята на Дао. Когато му дойде времето, ще ги видиш. Е, съгласен ли си? Канеамеа чака вън. Говори!

Какво да му кажа? Че съм съгласен да стана рапуо и да лъжа хората? Това никога не бих го направил. Да откажа — това ще развали неговите планове и страшно ще го разлюти. Не е ли по-добре да отложа окончателния отказ? Да протакам работата, докато е възможно, а след това времето ще покаже какво да правя. Това ми се стори най-разумното решение.

— Помниш ли — заговорих аз бавно, като обмислях всяка дума — какво ти каза Зинга, когато спасих нейния баща от кадити?

— Помня — кимна с глава Арики.

— Тя ти каза, че на празника на Дао ще стане моя сахе.

Арики пак кимна с глава:

— Така каза.

— Това го знае цялото племе…

— Знае го — съгласи се Арики.

— Сега аз трябва да се откажа от Зинга, нали?

Арики лукаво се усмихна. Не, никой не ме кара да се отказвам от Зинга. Работата била много проста: ще имам две жени — Зинга и Канеамеа. Дъщерята на вожда и дъщерята на първожреца. И ще стана най-силният и най-уважаваният човек на острова. Какво по-хубаво от това?

— Все пак трябва да помисля — отговорих уклончиво. Моите увъртания разсърдиха първожреца. Той повиши гласа си и заговори повелително, както беше свикнал да разговаря с хората от своето племе:

— Помисли! Ще бъдеш рапуо, ще притежаваш седемте пояса на мъдростта и белите листа! Ще бъдеш калиман биля — пръв човек на острова. Да, на целия остров! Защото нашето племе е по-силно от всички други племена. Всички племена се страхуват от нас. И племето бома, и племето пума, и племето фур-фур… Пръв човек на острова — ето какъв ще бъдеш! Боамбо е тана, главен вожд на племето, но неговата власт е по-малка от моята. Ако Боамбо каже: „Вържете тоя пакеги и го хвърлете в Голямата вода“, хората ще попитат Арики: „Може ли?“ Ако Арики каже: „Не, не бива да хвърляте тоя пакеги в Голямата вода“, хората ще послушат Арики. Но ако Боамбо каже: „Не бива да хвърляте тоя пакеги в Голямата вода“, а Арики каже: „Хвърлете го!“ — кого ще послушат хората? Ти си умен човек, помисли и ми кажи.

Той млъкна и като ме загледа с присвитите си студени очи, зачака да чуе какво ще кажа. Като го слушах и като го гледах сега, аз си помислих: „Да, Боамбо е прав, Арики е опасен човек. Трябва да се пазя от него.“ Той беше притворил дясното си око и ме гледаше само с лявото. Какво да му отговоря?

— Мъдрите думи не идват изведнъж — тихо казах аз, като изтърсих пепелта от лулата си. — Ще помисля…

— Помисли — мрачно промърмори първожрецът. — До празника на Дао има много луни. Вярвам, че дотогава ще станеш по-умен.

Той явно ми се надсмиваше, но аз реших и това да преглътна. Само слабите и страхливите хора избухват неудържимо и почват да крещят истерично, когато чувствуват слабостта си. Аз трябваше да се владея. Трябваше да покажа на този опасен старец, че не се плаша от него. Трябваше да го накарам да почувствува, че аз съм силният, а не той.

— В селата има много болни — казах аз, като смукнах дим от малката си луличка. — И в Калио, и в Зарум, и в Хойда. и в Балда. Аз имам нанай кобрай, ще отида да ги лекувам.

— Не! — трепна първожрецът, като ме стрелна с острия си поглед. — Ще отидеш след празника на Дао.

— Но ти сам каза, че до празника има още много луни — възразих аз. — Дотогава много болни ще умрат. Трябва да ги спася.

Арики се престори на глух. Облегна се до стената и бавно започна да пълни с тютюн луличката си, която беше угаснала. Аз му подадох цигара и щракнах запалката, но той рязко махна с ръка и отказа да вземе цигарата. Вгледах се в сухото му набръчкано лице и се помъчих да отгатна мислите му, но това беше много трудно, почти невъзможно. Нито един мускул не трепваше на лицето му. Сега той приличаше на мумията на египетския фараон Рамзес II — със свити тънки устни и с притворено дясно око; с лявото разглеждаше шарките на тръстиковата си луличка. После, като запали лулата си с един въглен от огнището и като смукна дим, промълви глухо:

— Дао наказва хората с кадити, а ти тичаш да ги спасяваш … Не позволявам!

— Защо? — попитах го аз. — Трябваше ли да оставя тана Боамбо да умре? Аз излекувах и сина на тана Боамбо, и стария Гахар, и много други хора. Арики трябва да е доволен…

— Не и не! — отсече строго първожрецът. — Ти отиваш против Дао!

Той повиши глас и заплашително вдигна ръката си, сякаш искаше да ме спре. Гневът му, студен и неудържим, растеше, но аз исках още повече да го разпаля, за да го накарам да каже всичко, което мисли.

— Зная защо не позволяваш — казах аз с равен глас, като се преструвах на спокоен.

— Защо?

— Защото се страхуваш!

— От кого?

— От мен!

Арики се изсмя, но по очите му личеше, че не му беше до смях. Техният блясък беше станал още по-студен, а лицето му потъмня, бръчките му станаха по дълбоки.

Аз продължих:

— Хората казват: „Дао ни праща смърт, а пакеги ни спасява. Арики ни прави зло, взема по десет кожи от големия лов, а пакеги прави добро. Кой е по-добър — Арики или пакеги?“ Така казват хората. Затова не искаш да ги лекувам.

Очаквах да избухне буря, но Арики беше успял да се овладее и ме изслуша с учудващо спокойствие. Да, когато искаше, той можеше да се владее. Той притежаваше това ценно качество, което понякога липсваше на мен, неопитния младеж.

— Кисел си като зелен плод — тихо заговори той. — Защото си млад. Ако не слушаш Арики, лошо те чака. Много лошо. Запомни това … И помисли, кой от кого трябва да се страхува? Арики от теб или ти от Арики? Какво си ти? Пакеги! Хе-хо!

Той презрително плю.

— Пакеги гена! — извиках аз. — Разбираш ли? Пакеги гена!

Аз нарочно повиших глас, за да придам по-голямо значение на думите си. Да, аз не съм просто пакеги — бял човек, — а пакеги гена — бял човек от луната. Нека не забравя това първожрецът. Но той не обърна внимание на думите ми и ме попита дали мога да летя като птиците и дали мога да плувам като рибите. Този въпрос ме учуди. Аз не знаех какво целеше Арики и все пак трябваше да призная, че не мога да летя като птица, нито да плувам под водата като риба.

— На какво се надяваш тогава? — попита Арики. — Ти не можеш да избягаш от нашия остров. Не можеш — не! Ще живееш при нас, при нашето племе. Какво трябва да правиш? Помисли и ми кажи. Трябва ли да слушаш Арики? Трябва! Защото Арики е рапуо! Защото всички слушат Арики. Какво си ти? Пакеги гена? Хе-хо! А можеш ли да изопваш лък и да се биеш със стрели? Можеш ли да мяташ копия? Не можеш! А Арики всичко може. Всичко! Хе-хо!

— Всичко ли? — попитах го аз. — А може ли Арики да прави гръмотевици? Не може! Може ли да запали Голямата вода? Не може! Може ли да спасява хората от смърт? Не може! А аз мога!

Арики изведнъж утихна и мълчаливо наведе глава. Думите ми го накараха да се замисли. Той разбираше много добре, че има опасен човек насреща си — човек, който може да прави гръмотевици и да запали водата в океана. Той вярваше в това и като знаеше, че неговите бели листа и дървеният идол са безсилни срещу мен, реши отново да ме спечели на своя страна.

— Послушай какво ще ти каже старият Арики — заговори той по-меко, като вдъхна дълбоко тютюнев дим. — Искаш ли биляр занго да те уважава още повече и да изпълнява всичко, каквото кажеш?

Аз кимнах утвърдително с глава.

— Добре, стани даго на Канеамеа, аз ще те направя рапуо. Не защото се страхувам от тебе — невъзмутимо излъга той, — а защото обичам дъщеря си. Дао не даде на Арики син — ти ще ми бъдеш като син. Но ако не се съгласиш, свивай си опашката! Разбра ли? Анге бу!

„Анге бу“ означаваше, че разговорът е свършен, и аз излязох от колибата. Бях разстроен и смутен. Макар да си давах вид, че не се плаша от заканите на първожреца, за мен беше ясно, че ако не послушам неговите съвети, нищо добро не трябва да очаквам.

Канеамеа ме настигна в гората и каза задъхана:

— Арики ме изпрати да ти кажа нещо…

— Какво?

— Нищо не казвай на Амбо.

— Какво да не му казвам? — попитах аз.

— Не му казвай, че Арики иска да те направи рапуо.

— Защо да не му казвам?

— Така, не му казвай. И на Боамбо не казвай, и на Зинга не казвай. На никого… — Тя дишаше тежко, от умора или от вълнение, не зная…

— Но защо? — настоявах аз.

— Така … Съгласен ли си?

Аз се съгласих. Добре, на никого нищо няма да кажа, но с едно условие: ако и тя изпълни една моя молба.

— Каква е тя? — попита Канеамеа, като ме погледна неспокойно.

— Искам да ми покажеш белите листа на Арики. Тя отстъпи крачка назад.

— Белите листа? Но… това е много опасно! Ако узнае набу…

— Няма да узнае, ако бъдеш по-умна. Щом Арики иде на лов…

— Той никога не ходи на лов — прекъсна ме Канеамеа.

— Нищо. Щом излезе от колибата, вземи белите листа и ми ги донеси в моята колиба. Щом ги видя, пак ще ги поставиш, откъдето си ги взела.

Канеамеа се колебаеше.

— Никой няма да узнае — насърчих я аз.

— Никой ли? — изпитателно ме погледна Канеамеа.

— Никой!

— А Зинга?

— И Зинга.

Тя се огледа наоколо и като се увери, че сме сами, тихо каза:

— Добре, ще ти донеса белите листа.