Марко Марчевски
Остров Тамбукту (32)

I

Една вечер, когато туземците бяха се събрали на поляната край буйния огън и се готвеха да почнат своите танци, някой неочаквано извика:

— Гледайте чудо! Звезди в Голямата вода! Всички обърнаха погледи към двете светли точки в океана, които блещукаха в тъмнината като едри звезди и бавно се приближаваха към острова. Изтръпнах, като ги видях. Нямаше никакво съмнение — светлини на кораб. Самият кораб не се виждаше, но движението на светлините, колкото и да беше бавно, ясно показваше, че той се приближава към брега.

Боамбо дойде при мен и като посочи с ръка „звездите“ каза:

— Аз съм виждал звезди да падат от небето, но те веднага угасват, щом се потопят във водата. А тия не угасват. Защо?

Боамбо говореше за ония блуждаещи метеори из между-планетното пространство, които се движат с бързина седемдесет километра в секунда и понякога попадат в орбитата на земното притегляне. Тогава те полетяват стремително към Земята, но щом навлязат в атмосферата, веднага пламват ярко от силното търкане с въздуха, стопяват се и скоро се разсипват в огнен прах, като оставят по пътя си светла диря. Боамбо мислеше, че това са звезди, паднали от небето. Когато му обясних, че „звездите“, които виждаме сега, не са никакви звезди, а светлини на „голяма лодка“, в която има много пакеги, Боамбо трепна.

— Голяма лодка с много пакеги! — извика той. — Истина ли? Е, добре! Ние няма да ги пуснем на острова! Бий бурума! — заповяда той на нисичкия барабанист, който беше клекнал до своето дървено корито. — Всички на оръжие! Комунатуа, вземете стрелите и копията си! Жените и децата да отидат в колибите си! Ще се бием с пакегите! Карарам! Карарам!

Без да се посъветва с мен, както правеше в други, по-маловажни случаи, той реши да защищава острова от чужденците, ако те го нападнат. Той беше прав, разбира се. Примерът беше пред очите му. На острова живеехме само трима европейци, а създадохме такива грижи и неприятности на главатаря, че той наистина имаше основание да се страхува от белите хора. А какво ще стане, ако дойдат много пакеги! Не, не! Боамбо няма да се церемони с тях. Кръв ще пролее, но няма да ги допусне на острова. Така разсъждаваше Боамбо. И аз щях да постъпя като него, ако бях главатар на племето. Но аз съм чужденец. Макар да обичах туземците, без колебание бих заминал с кораба, който се приближаваше. Колкото и добре да се чувствувах тук, аз тъгувах за България ден и нощ. Често виждах малкото селце в полите на Стара планина, младежите, с които бях израснал, а другарите, с които се борехме срещу омразния враг, всяка нощ се явяваха в моите сънища. Често, много често си спомнях мъдрите слова на Мехмед ага: „Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но в последния миг на своя живот винаги си спомня мястото, където се е родил.“ Наистина аз бях далеч от последния миг на живота си, но никога не забравях родното селце, малката къщичка, покрита с плочи, калдъръмения двор, порутената плевня и перестия орех, който зимно време се покриваше с цели облаци от врабци и врани.

Изведнъж на кораба блесна ярка светкавица, а след миг се чу силен гръм. Земята потрепера под нас, един снаряд префуча над главите ни и избухна в гората зад селото. Ясно беше, че към острова се приближаваше боен кораб.

Жените и децата се разбягаха към селото. Брегът екна от техните писъци. Бумтенето на бурума още повече засили паниката. Мъжете грабнаха оръжието си и привързаха за поясите си торбичките със стрелите.

— Угасете огъня! — извика Боамбо. — Чувате ли, угасете огъня!

Мъжете угасиха огъня. Настъпи тишина. Казах на стрелците да залегнат между скалите. Всички послушно изпълниха заповедта. Те знаеха какво значи блясъкът на светкавицата и силният гръм, но останаха по местата си. Не се разбягаха дори когато втора светкавица освети за миг океана и снарядът със силен трясък избухна близо до нас.

Тичешком пристигнаха Смит и капитанът. Те се готвели вече да си лягат, когато чули гърмежите. Като видя светлините на кораба, Смит възкликна:

— Край на нашите страдания! Край на кучешкото тегло! Ние сме спасени! Кълна се във всички светии, че това е военен кораб!

— Не са нужни клетви за такива очевидни неща — казах на плантатора.

Той се задъхваше от радост и имаше защо: слабите ни надежди се осъществиха. Към острова се приближаваше кораб, който идваше от цивилизования свят и щеше да се върне пак в тоя свят. Ако ни вземе на борда си, ние пак ще видим своите страни. Какво по-хубаво от това?

Но аз мислех и за туземците. Какво ще стане с тях, ако бойният кораб стовари войски на брега? Първия ден нашествениците ще „проучат“ острова, на втория ден ще подгонят мъжете да строят укрепления, а на третия ще почнат да изнасилват жените. Бях сигурен, че това щеше да стане точно тъй, както предполагах, независимо дали корабът е американски, английски, френски или японски. Във всички случаи туземците се намираха пред голяма опасност, за която аз трябваше да държа сметка.

На Смит му беше лесно. Той не се интересуваше от съдбата на племето. Напротив, сега той щеше да осъществи мечтата си. Ако корабът е английски, той щеше да обсеби най-хубавите земи на острова и да ги превърне в доходни плантации. Ако корабът е на друга някоя държава, той пак печелеше: щеше да се върне в своя вълчи свят. Той печелеше във всички случаи.

А Стерн? Какво мислеше той? Само едно: час по-скоро да отиде в Александрия при малката си дъщеря, а след това да поеме управлението на някой кораб и всеки месец да спестява по някоя и друга лира за малката.

Нощта беше тъмна. Облаци покриваха цялото небе. Нито звезди, нито луна. Ние не виждахме кораба, а само неговите светлини. Отначало те се приближаваха към острова, но после завиха на запад и бавно почнаха да се отдалечават…

Смит нададе тревога:

— Защо си отива? Защо не пусна котва в залива?

— Той не може да влезе в залива — каза Стерн. — Моряците са забелязали надводните скали и са решили да търсят друг, по-удобен залив.

— Но ако не намерят? — вълнуваше се Смит. — Корабът ще си отиде и никога вече няма да се върне. О, това ще бъде ужасно! Трябва да направим нещо … Да му дадем сигнал да спре… Защо мълчиш, Стерн? Ти знаеш какво трябва да направим.

— Зная — рече капитанът. — Трябва да накладем два огъня. Това е сигнал за бедствие.

— Накладете, Стерн! — извика Смит. — И аз ще ви помогна. Само че по-скоро, по-скоро! Капитанът замислен каза:

— Съжалявам, сър, но не мога да направя това.

— Защо?

— Защото главатарят няма да разреши.

— Главатарят! — възкликна Смит. — Ние няма да го питаме!

— Не бива, сър … Остров Тамбукту не е Англия и ние не можем да се разпореждаме тук като в свой дом.

— Защо не, Стерн? Касае се за нашето спасение!

— Спасение — от кого? — попита капитанът и додаде тихо: — Аз не виждам от кого и от какво трябва да се спасяваме.

Като разбра, че Стерн е непреклонен, Смит се обърна към мен и каза отчаян:

— А вие? Какво ще кажете?

— Същото, което ви каза капитанът — отвърнах аз.

— Безнадеждни хора! — извика Смит и хукна по пътеката край брега.

— Къде? — извика след него капитанът, но не последва отговор.

Плуващите светлини се притулиха зад Скалата на ветровете. Корабът потъна в мрака на тропическата нощ. Тогава на близкия хълм неочаквано пламнаха два огъня. Като гледаше ярките пламъци, Стерн каза:

— Късно е вече…

II

Рано на другата сутрин неизвестният кораб пак се появи. През нощта той сигурно бе обиколил острова и като не бе намерил удобно място за престой, отново се връщаше в залива. Отидох на поляната. Боамбо и стрелците бяха там. Те прекарали нощта под открито небе. Пристигнаха и двамата англичани. Капитанът имаше спокоен вид, а Смит изглеждаше много уморен. Личеше си, че е прекарал безсънна нощ. Лицето му беше посърнало и бледо, а около хлътналите му очи се очертаваха ситни бръчици като следи от птичи крака. Но самите му очи излъчваха бодрост. И защо не? Корабът отново се приближаваше към залива и скоро щеше да хвърли котва. А той нищо друго не желаеше…

— Английски ли е? — обърна се той към капитана.

— Не. Това не е кораб, а подводница. И не е английска.

— Сигурен ли сте?

— Напълно — кипна капитанът. — Познавам всички видове английски подводници.

— Може би е американска?

— Не е и американска.

— В края на краищата това няма голямо значение — каза Смит.

— Има — възрази капитанът. — Представете си, че подводницата е на някоя неприятелска страна. Например ако е японска…

— Японска подводница в Индийския океан? — прекъсна го Смит. — Това е невъзможно! Японците не биха посмели да дойдат тук.

— Защо мислите тъй? — попитах го аз.

— Защото през Индийския океан минава единственият морски път, който свързва Англия с Индия. Нашата флота не би допуснала да й се пречка тук японска подводница. Тя сигурно е на някоя приятелска страна. Вижте по-добре, Стерн.

Стерн се взираше към подводницата, но не можа да каже нищо повече от това, което бе казал. А Смит продължаваше да разсъждава гласно:

— Ако подводницата е на приятелска страна, ще помогнем на моряците да си набавят прясна вода за пиене и плодове и тогава — сбогом, Тамбукту! Но не завинаги, разбира се. Аз обикнах тоя райски кът и мисля пак да се върна един ден, само че не сам…

— Сигурно с английски войници и с няколко свещеници? — подхвърлих аз.

— Защо с няколко? — усмихна се Смит. — Свещениците са по-скъпи от войниците. Един свещеник е достатъчен, а войниците трябва да бъдат повечко…

— Рибата още в морето, а вие й режете лука — спомних си една нашенска поговорка.

— Лъжете се — възрази Смит, като се ухили насреща ми. — Рибата е вече в тигана. Тоя остров ще принадлежи на английската Корона.

— А защо да не принадлежи на жителите, които го населяват?

— Защото не го заслужават. — И като посочи неколцината туземци, които бяха наблизо, плантаторът продължи: — Аз съм уверен, че тия нещастници ще се чувствуват много по-добре като поданици на Англия, отколкото на друга някоя държава.

— Защо мислите тъй? — полюбопитствувах аз.

— О, това е толкова просто нещо! Представете си, че тук дойдат японци. Нима ще ги сравните с нас, англичаните?

— А защо не? Аз не виждам някаква особена разлика…

— Не виждате разлика? Ах, да! Аз забравих, че вие еднакво мразите и японците, и англичаните.

— Лъжете се, сър. Аз еднакво обичам японците и англичаните и еднакво мразя колонизаторите, били те японци или англичани.

— Напразно — каза Смит. — Ние сме за демокрацията, а японските завоеватели са фашисти.

— Да, и в името на вашата демокрация вие поробихте част от Африка и Арабия и цяла Индия с нейния четиристотин-милионен народ. Не, сър. Каквото и да говорите, на магарето му е безразлично кой ще му слага самара.

— Никак не е безразлично! — възрази Смит. — Защото освен самар има и камшик.

— А след камшика — нож. Аз не съм ходил в Индия, но зная, че там има паметници на английски генерали, които са клали индийския народ в името на същата тая ваша демокрация.

Смит беше готов да избухне, но бързо се овладя и каза примирително:

— Ако продължаваме така, пак ще се скараме. А тъкмо сега аз не искам да се карам с вас.

— Защо?

— Защото сте ми нужен. Да, да, не ме гледайте тъй. Аз зная какво приказвам. Вие ще ми бъдете свидетел…

— Свидетел?

— Да, свидетел. Ще потвърдите пред капитана на тази чужда подводница, че ние със Стерн сме първите бели хора, които са стъпили на острова.

— Но какво значение има това? — учудих се аз.

— Сега ще ви обясня. Да предположим, че тази подводница е неприятелска, например японска. Ако японците дебаркират войски и окупират острова, Англия на законно основание ще може да се намеси и да изгони японците.

Аз гледах плантатора изумен. Учуди ме това, че той търсеше „законни основания“ за „намесата“ на Англия срещу Япония в един момент, когато двете страни бяха се хванали гуша за гуша.

— Личи си, че не сте дипломат — снизходително се усмихна Смит. — Помните ли какво стана, когато Япония нападна Пърл Харбър, преди да обяви война на Америка. Целият свят се възмути от това пиратско нападение. Веднъж спечелила общественото мнение на своя страна, Америка се почувствува с развързани ръце и се намеси във войната. Така че случаят с Пърл Харбър беше добре дошъл за американците.

— Нима Америка нямаше да се намеси във войната, ако японците не бяха нападнали нейната крепост? — попитах го аз.

— Извинете, сър, но аз още веднъж трябва да ви кажа, че не сте дипломат. Всяка война започва много време преди да загърмят оръдията. Тя се води между пропагандния апарат на двата враждуващи лагера за спечелване на общественото мнение. Разбира се, и без случая с Пърл Харбър Америка щеше да се намеси във войната — в това няма никакво съмнение. Тя търсеше повод и нетърпеливите самураи сами й го тикнаха в ръцете.

— И Хитлер нападна Съветския съюз внезапно, без да подготви общественото мнение — възразих аз.

— Хитлер се главозамая от успехите си. Него само усмирителната риза ще го оправи и ми се струва, че тя се тъче сега в Москва. Но нека се върнем на първия въпрос. Съществува един стар закон, който гласи, че всяка ничия земя принадлежи на оная държава, чийто поданик пръв я е открил и пръв е стъпил на нея.

Колкото и да е чудно това, в думите на Смит имаше логика.

Аз си спомних споровете между Португалия и Испания преди повече от четиристотин и петдесет години, когато те са били най-могъщите морски държави в света. Те се карали помежду си за всеки новооткрит остров, където и да се е намирал той, дори и след като папата разделил земното кълбо на две части и дал западното полукълбо на Испания, а източното — на Португалия. Още тогава бил установен тоя хищнически принцип: плячката е на този, който пръв я сграбчи в ноктите си. За четиристотин и петдесет години светът коренно се промени, дори и лицето на земята не е същото, само колонизаторите си останаха същите. Впрочем не може да се каже, че са съвсем същите. И те се промениха, промени се и техният „принцип“. Сега плячката не е на оня, който пръв я хване. Ако се появи друг, по-силен хищник, той отнема плячката от първия. Такъв е законът на джунглата, възприет от колонизаторите.

— Така е, сър — продължи Смит, като дъвчеше края на пурата си. — Остров Тамбукту принадлежи на Англия, защото английски поданици първи са стъпили на него.

— Грешите, сър — възразих аз. — Остров Тамбукту принадлежи на България.

— Какво? — опули очи Смит и престана да дъвче пурата си.

— Да, той принадлежи на България, защото аз пръв стъпих на него. Капитанът доплува до брега след мене, а вие, мистър Смит, излязохте на брега много по-късно.

Смит ме загледа втренчено, с отворена уста, сякаш искаше да разбере дали се шегувам, или говоря сериозно. След това се изсмя:

— На България? Ха-ха! Вие сте комик, сър! Просто ще ме уморите от смях. На кой край на земното кълбо се намираше вашата България? Отдавна не съм разгръщал картата и забравих това, макар че някога имах петици по география. Доколкото си спомням, вие граничите с някакво блато и дори имате флота, нали така? С какви морски сили раз полага вашата … хм … България?

— Значи, въпросът е в силата, а не в това, кой пръв е стъпил на острова? Говорете по-точно, сър!

— Така е, щом толкова държите на точността…

Стерн, който рядко се месеше в нашите спорове и избягваше да взема страна, неочаквано извика:

— Внимание! На подводницата издигат японско знаме!

— Не може да бъде! — сепна се Смит и побледня. — Японска подводница в Индийския океан? Просто невероятно!

— Знамето е японско — потвърди капитанът. — Разгледайте го по-добре и вие ще забележите на него знаците на изгряващото слънце.

Подводницата се беше приближила достатъчно, за да можем да различим знаците на знамето, което се развяваше на нейния стожер. Нямаше никакво съмнение — то беше японско. Виждаха се ясно и дребните японски моряци, които се щураха по палубата. Смит ги гледаше като онемял. Англия беше във война с Япония и той не можеше да очаква нищо добро от японците. Същото се отнасяше и за капитана.

— Какво ще правите сега? — обърнах се аз към двамата англичани. — Ще се биете ли заедно с племето против враговете на Англия?

— Не — каза капитанът. — Никога през живота си не съм воювал. Всички войни, които Англия е водила през моя живот, съм прекарал като капитан на търговски кораби.

— А вие, мистър Смит?

Смит съкрушено въздъхна.

— Аз ли? Аз ще помоля капитана на подводницата да ме откара в Япония. Имам познати в Токио и в Йокохама. Видни индустриалци, с които съм търгувал. Вярвам, че те ще направят нещичко за мои … В най-лошия случай ще бъда пленник на самураите. В края на краищата това не е чак толкова страшно. Всяка японска банка ще приеме моите че кове. А парите са голяма сила, нали така? Те смекчават и най-закоравелите сърца. Но аз имам и друга възможност … — Като се замисли, Смит додаде тихо: — Надявам се, че капитанът на подводницата ще се съгласи да ме освободи в някое пристанище. Например в Джакарта. За такава услуга бих му заплатил добри пари.

— Значи, вие мислите да подкупите капитана? — попита го Стерн.

— А защо не?

— Сигурен ли сте, че ще успеете?

— Аз съм сигурен само в едно — каза Смит, загледан към подводницата: — По-добре е да бъдем пленници на японците, отколкото свободни при тия диваци. Съгласни ли сте с мен, Стерн?

Капитанът му обърна гръб и не отговори.

Подводницата бавно се приближаваше към залива. Сега още по-ясно се виждаха и знамето, и дребните японски моряци, които свалиха калъфите на двете оръдия и насочиха дулата им към брега.

III

Казах на Боамбо, че пакегите от голямата лодка се готвят да пускат „гръмотевици“ от своите „стрели“. Главатарят веднага се обърна към Смит и му заповяда да даде пушките, които той беше успял да събере от ловците под предлог, че няма патрони. Смит се престори, че не го разбра.

— Искам стрелите, които пускат гръмотевици! — повтори Боамбо и гласът му прозвуча твърдо като заповед. — Не разбираш ли? Дум-дум! — И той направи с ръце такова движение, сякаш стреляше.

— Защо му са пушките? — попита ме плантаторът разтревожен. — Без патрони те не могат да стрелят. Обяснете му това, сър.

Аз му обясних, но главатарят не повярва. Той още по-настойчиво поиска пушките. Смит трябва да ги даде веднага. Още сега. Ако не, туземците сами ще влязат в колибата му и ще ги вземат. Ще намерят и патрони. В колибата на Смит всичко има…

Като разбра намеренията на главатаря, плантаторът почна да протестира. Как смее този дивак да влиза в неговото жилище? Смит е вече син на племето! Неговото жилище е свещено и неприкосновено! Главатарят няма право да влиза в него и още по-малко да тършува из сандъците му…

— Застъпете се за мене, сър — помоли ме Смит. — Обяснете на главатаря, че такава постъпка е обидна. Тя е равносилна на грабеж… — И като ме загледа втренчено, той додаде: — Или и вие сте с него?

Не му отговорих. В тоя момент самият аз бях разкъсван от най-противоречиви мисли. Японците ще се помъчат да окупират острова и да го превърнат във военна морска база, а жителите му в роби — в това нямаше никакво съмнение. Нима можеше да се допусне, че те са дошли тук чак от Япония на разходка? Е, добре — какво да правя? Да се сражавам ли заедно с туземците против нашествениците, или да остана неутрален като Стерн? Един глас ми казваше, че моето място е при защитниците на острова. Но друг глас ме възпираше и ме караше да се замисля. Спомних си малкото селце в планината, старата къща със закнижени прозорци, ширококлонестия орех… Една стара жена минава по калдъръмения двор … Тя е в черна забрадка, очите й са сухи и тъжни — от тях са изтекли много, много сълзи за нейния прокуден син… Виждах и баща си — него аз не можех да си го представя тъжен, защото никога не съм го виждал такъв. Той гледаше на всяко нещастие като философ, който знае цената на живота. По природа весел и шеговит, баща ми, посрещаше злото с насмешка и пред никого не прекланяше глава. Спомних си и своите другари, и големия град в полите на Витоша, и Черни връх, откъдето се вижда цялото Софийско поле, а зад него на север и на юг, на изток и на запад — високи планини и чудни долини, зимно време покрити с дълбоки снежни преспи, а лете — с буйна зеленина… Спомних си всичко това и си казах: „Тази подводница е частица от твоя свят. Тия моряци ще те откарат в някой град, откъдето ще можеш да се върнеш в своята родина. Друг такъв случай едва ли ще ти се удаде …“ На тоя глас веднага се противопоставяше друг, който ми казваше: „Тази подводница принадлежи на колонизатори. Те са я изпратили да сее смърт. Самураите ще превърнат тоя цветущ остров в истински ад. Те ще поробят племето и след няколко десетки години от него няма да остане и помен. С кого си ти, сине на храбрия и свободолюбив български народ? С колонизаторите или със свободолюбивите туземци? С поробителите или с борците против робството? Ти си потомък на Ботев и Левски — помисли добре!“

Смит прекъсна мислите ми.

— Защо мълчите? — попита ме той. — Нима ще допуснете диваците да бъдат избити като добичета, без каквато и да било полза? Ако те окажат съпротива, японците ще ги пометат само за два часа! Вярно ли казвам, Стерн? — обърна се той към капитана. — Не бива да допуснем съпротива срещу японците. Трябва да ги посрещнем като наши спасители. Защо мълчите, Стерн? Или и сега ще кажете, че сте неутрален?

Стерн, който досега мълчеше замислен, изведнъж тръсна глава решително и каза:

— Сега аз не мога да бъда неутрален! Япония е враг на Англия — това решава всичко. Аз съм англичанин и ще се бия, докато главата е на плещите ми. Да, ще се бия! — твърдо каза старият морски вълк и очите му загоряха. — Отивам за пушките. Патроните са в зеления сандък, нали? Дайте ми ключа, сър!

Сега той беше неузнаваем. Лицето му беше се зачервило от вълнение, зениците на сините му очи изпускаха искри.

Смит го гледаше изумен. Той очакваше от капитана подкрепа и съчувствие, а сега пред него стоеше решителен мъж, който му искаше пушките и ключа от сандъка с патроните. Плантаторът не очакваше такова преобразяване. Дори и аз бях изненадан от решението на Стерн. По-рано той винаги се отърваваше със своя неутралитет и спокойно пушеше лулата си през време на нашите чести спорове със Смит. А сега изведнъж реши да се намеси. И против кого? Против японците, от които Смит очакваше спасение…

— Вие ли говорите това, Стерн? — промълви плантаторът с глух глас.

— Аз!

— Значи, вие ще се биете на страната на тия диваци?

— Да!

— Но … това е лудост, Стерн!

— Лудост ли? — повиши глас капитанът. — Не, сър! Това е най-благородното дело, което може да извърши един честен човек.

— Не си кривете душата, Стерн … Вие отивате против собствения си интерес.

— Аз ви казах решението си и то е безвъзвратно. Мога да прибавя, че от диваците видях само добрини. Те не са ми направили нищо лошо. А японците са врагове на Англия. Вие искате да отидете с враговете, защото така ви диктуват собствените ви интереси. Но аз не мога да направя това. Аз съм англичанин и преди всичко честен човек.

— Но това е безумие! — повтори Смит.

В гласа му звучеше отчаяние. Той преглътна и се изкашля — вероятно искаше да каже още нещо, но се въздържа.

— Аз казах каквото имаше да казвам — твърдо заяви капитанът. — Има ли смисъл да тъпчем на едно място? За последен път ви питам: Ще ми дадете ли ключа от зеления сандък?

— Не! — рязко извърна глава Смит. Капитанът го изгледа враждебно:

— Добре, аз ще разбия сандъка!

И той тръгна към селото.

Главатарят, който досега търпеливо слушаше разговора между Смит и Стерн, повторно ми каза, че ако „тоя пакеги“ не даде пушките доброволно, той ще ги вземе със сила. Казах му, че капитанът ще ги донесе, и той се успокои.

И наистина след малко Стерн пристигна с петима туземци, които донесоха пушките и зеления сандък.

— Последен път ви питам — ще дадете ли ключа? — обърна се капитанът към плантатора.

— Не!

С един удар на брадвата, която беше донесъл, Стерн разби сандъка. Той беше пълен с патрони. Туземците грабнаха пушките. Мнозина от тях бяха стреляли по-рано и имаха известен опит.

През това време подводницата беше пуснала котва и гумени лодки с въоръжени моряци се приближаваха към брега.

Стрелците заеха позиция зад скалите и в крайбрежните храсти. Лодките наближиха брега. Японците приготвяха своите автомати. Те бяха десет души — по пет във всяка лодка. Между тях имаше един офицер — той си личеше по облеклото. Наистина те бяха много самонадеяни, щом с такива нищожни сили смятаха да излязат на брега. Казах на туземците да не стрелят без моя заповед. А когато лодките се приближиха Достатъчно, за да могат да ме чуят моряците, станах прав и им извиках на английски да спрат.

— Ако желаете да преговаряте с нас, нека излязат на брега само двама души без оръжие — извиках аз.

— Няма какво да преговаряме! — обади се офицерът на развален английски език. — Искаме да ни предадете острова без бой. Иначе ще ви унищожим до крак!

— Назад! — извиках аз и гръмнах във въздуха. Исках японците да разберат, че и ние имаме огнестрелно оръжие и не се шегуваме.

Това подействува. Моряците обърнаха лодките и едва след като се отдалечиха от брега, откриха огън. Ние им отговорихме. Тогава от подводницата загърмяха двете оръдия. Снарядите избухваха безразборно по брега, но никого не удариха.

Огънят от двете оръдия се пренесе в селото. Няколко колиби пламнаха. Смит изтича при мен и извика отчаяно:

— Прекратете съпротивата, безумци! Това е самоубийство! Вие не познавате японците! За един убит свой войник те ще избият хиляди диваци! Дигнете бяло знаме!

Не му отговорих. Като видя, че никой не го слуша, Смит избяга към селото.

Двете оръдия стреляха непрекъснато и замлъкнаха едва когато лодките стигнаха до подводницата и моряците се качиха на борда. В селото и на няколко места в гората пламнаха пожари.

— Победихме ги! — извика Боамбо.

Кимнах му с глава. Не му казах каква сила са японците с техните оръдия, с автоматите и картечниците. Не исках да го плаша. Нека вярва, че сме ги победили. Вярата в победата сама по себе си е вече половин победа.

От няколко села пристигнаха хора и съобщиха на Боамбо, че през нощта голямата лодка на пакегите обиколила острова, пускала светкавици и гръм и запалила няколко колиби в Калио. Нищо друго. Японците никъде не се опитали да излязат на брега. Това показваше, че те са избрали нашия залив като най-удобно място за десант. Но защо прекратиха стрелбата? Нима се уплашиха от нашите десет пушки?

Целият ден мина тихо, само пожарите напомняха за нападението, но скоро и те угаснаха. Подводницата леко се люшкаше в далечината като символ на нещастието.

Към обед дойде Зинга и каза на баща си, че Арики искал да говори с него. Първожрецът избягал в планината заедно с другите жители на селото, но като видял, че голямата лодка не изпускала вече светкавици и гръм, върнал се в своята колиба. При него бил и Смит.

Боамбо изгледа строго дъщеря си и й каза веднага да се върне при другите в планината.

— Не се сърди, набу — тихо каза Зинга. — Арики ме изпрати. Той иска да говори с тебе.

— Кажи на Арики да ме остави на мира!

Никога Боамбо не беше разговарял тъй грубо с дъщеря си. Но той се сърдеше не на нея, а на първожреца. Намерил време да го вика на разговор тъкмо сега, когато се решаваше съдбата на племето…

— Иди виж какво иска тоя изкуфял старец — обърна се към мен Боамбо. — Кажи му, че не мога да оставя стрелците. Ако има да ми казва нещо важно, нека дойде тук.

Тръгнахме със Зинга към селото. Тя беше разтревожена. Ужасни хора са пакегите от голямата лодка! Изгорили няколко колиби, запалили гората… Добре, че хората избягали в планината и никой не пострадал … Лоши пакеги … Искат да изгорят острова. Дали ще успеят? Дали ще победят племето?

— Няма да го победят! — уверено казах аз.

— Няма ли? Много добре! Но ти се пази, Андо! Пази се да не те убият…

Като стигнахме колибата на Арики, ние се разделихме:

Зинга отиде в планината, а аз влязох при първожреца.

Заварих го легнал на нара. До него беше седнал Смит с подгънати крака и със скръстени на гърдите ръце. Той във всичко подражаваше на Арики, като мислеше, че с това ще му угоди. Щом влязох, плантаторът се нахвърли срещу мен:

— Защо не оставихте японците да излязат на брега? Защо проливате напразно кръвта на хората? Кой ви даде това право?

— За каква кръв говорите, сър? Няма нито един убит…

— Все едно, племето няма да устои срещу оръдията и картечниците на японците. Защо не обясните на главатаря какво очаква племето, ако не се предаде без бой?

— А какво го очаква, ако се предаде? — попитах го аз.

— Вие обръщате всичко наопаки! — разлюти се Смит. — Но знайте, че ще отговаряте!

— Пред вас ли!

— Може би и пред мене!

Обърнах му гръб и казах на Арики:

— Тоя пакеги не знае какво говори…

— И аз не зная какво говори той, но чуй какво ще ти каже Арики. — Той притвори клепки, наведе глава и като помисли, продължи с глух глас: — Пакегите ще изгорят острова и ще ни избият. Ще превърнат колибите ни в прах и пепел. Кой ще отговаря? Ти и Боамбо! Да, вие ще отговаряте с главите си! Анге бу!

Той каза това, което беше му внушил Смит. Макар плантаторът да не знаеше добре езика на племето, с Арики те се разбираха с половин дума, с един жест или само с един поглед. Едничкото желание на Смит беше да се махне от острова, макар и като пленник на японците. Но Боамбо не допусна японците на брега и тази възможност се изплъзваше от плантатора. Това го ядосваше най-много.

— Какво да кажа на тана Боамбо? — попитах първожреца.

— Това, което ти казах: да остави пакегите да излязат на брега. Шамит казва, че те не са лоши хора…

— Добре, ще му кажа.

Тръгнах да си отивам, но Смит ме спря.

— Къде е Стерн? — попита ме той.

— На брега, при стрелците.

— И той ли стреля срещу японците?

— Да, и той.

— Аз го смятах за умен човек…

— Той е не само умен, но и честен — казах аз и си излязох.

През целия ден японците не правиха нов опит да дебаркират войски, а вечерта дигнаха котва и подводницата потъна в тъмната нощ.

— Отидоха си! — с облекчение въздъхна Боамбо. — Сега можем да запушим спокойно.

И той наистина запуши, за пръв път през целия ден. Но не беше спокоен: често обикаляше постовете, дълго гледаше към океана от някоя скала и нито веднъж не седна да си почине. Едва към полунощ се поуспокои и полегна направо на тревата, а аз си отидох в колибата.

Бях много уморен, но дълго не можах да заспя. „Жалко — мислех си аз, — открит е и последният неизвестен и от никого незаграбен остров. Японците няма така лесно да се откажат от намеренията си. Рано или късно те ще се върнат може би не с една, а с няколко подводници и с бойни кораби. И защо не? Те нахлуха в необятната китайска земя, с нечувана самонадеяност се опълчиха срещу най-многобройния народ в света, окупираха много острови в Тихия океан, навлязоха и в Индийския океан… Защо да не дойдат и на остров Тамбукту? Кой ще ги спре?“