Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Седма глава. Големият празник. Как дневникът на Магелан попадна в касетката на Смит

I

Най-после настъпи големият празник. Първо се разнесоха ударите на бурума от най-близката махала, след това се обадиха бурумите и от другите две махали, придружени с дълги, пронизителни викове, които приличаха на вълчи вой или на оня тревожен вик на ходжата, когато отправя молитвите си към аллаха от високото минаре.

Слънцето беше се наклонило към далечните планински възвишения. Наближаваше часът на вечерната прохлада, когато лек ветрец раздвижва листата на гигантските дървета и тропическият лес оживява и запява своята вечна многогласна песен. Бях отворил сандъчето си и подреждах малките шишенца и бурканчета с лекарства. Навън се чуха бързи стъпки — някой тичаше към колибата. Затворих капака на сандъчето и се изправих в очакване. На вратата се показа Зинга. Като ме видя, тя пъргаво прескочи високия праг.

— Да вървим, Андо! — извика тя развълнувано. — Не чуваш ли бурумите? Големият празник започна!

Тя беше възбудена, очите й горяха от възторг, а лицето й сияеше от радостна усмивка. Белите й равни зъби също блестяха. В косата си бе натъкнала два гребена от бамбук и много цветя, а на шията й висяха няколко гердана от мъниста, раковини и кучешки зъби. Под гривните на ръцете, както и под тесния си пояс беше затъкнала червени цветя от хибискус и млади вейки от колеус. Имаше нещо детско и в крехката й тънка снага, и в усмивката, и в чистия блясък на очите й, които гледаха света и хората с детска чистота и наивност. Като забеляза, че оглеждам нейната чудна премяна, тя се завъртя пъргаво на пети и отново почна да ме подканя:

— Да вървим, Андо! Големият празник започна! Скоро ще станеш син на нашето племе, Андо! А аз ще стана твоя сахе … Не се ли радваш?

— Радвам се, Зинга, много се радвам…

— Тогава аз ще живея в твоята колиба, Андо! Ще копая в градините, ще сея таро, ямс и уму, а ти ще ловиш риба. Ще ядем варено таро, ямс и уму и печена риба. И банани, и пъпеши, и ядки от кокосови орехи ще ядем, ще пием и кокосово мляко… А баща ми ще ни подари една голяма свиня. Най-голямата свиня, Андо! Той ми обеща. Ще я храня с кори от ямс и таро и тя ще ни роди десет пискливи прасенца … Не се ли радваш, Андо?

— Радвам се, Зинга, много се радвам…

— Нашата колиба ще стане много хубава, Андо! Ще я мета всеки ден по два пъти — ябом аро, ябом аелда — сутрин и вечер. Нашият нар винаги ще бъде чист и рогозките ще бъдат чисти, защото ще ги изтупвам два пъти на ден — ябом аро, ябом аелда. А когато се върнеш от лов уморен, ще почиваш на тия рогозки, а аз ще ти пея песни. Не се ли радваш, Андо?

— Радвам се, Зинга, много се радвам. Но ти излез от колибата, докато облека новите си дрехи.

— Много добре, Андо! Облечи най-новите си дрехи! Разбира се, аз не мислех да обличам костюм. В панталон и сако тука човек би се чувствувал също тъй, както у нас в шуба лятно време. Пък и за кого да се пременявам? Тук нямаше други цивилизовани хора освен нас, тримата европейци, а за туземците и най-вехтата ни дреха изглеждаше като нещо вълшебно и непостижимо, както в приказките. Все пак аз смених старите си къси гащи с нови, облякох нова риза, обух леки сандали и наложих новата си коркова шапка, която приличаше на шлем — това беше моята „премяна“. Тя беше много скромна, но лека и удобна.

Тъкмо бях се нагласил вече и се готвех да излизам, когато неочаквано пристигна Смит и още от вратата почна да ме упреква:

— Как може такова нещо! Вие ме поставяте в неудобно положение, сър! И пред кого! Пред Арики! А аз тъй вярвах на вашата честност!…

— Какво се е случило? — попитах го учуден.

— Питате ме какво се е случило! — възкликна Смит възмутен. — И с такъв невинен вид! Би помислил човек, че сте олицетворение на самата невинност. Аз наистина ви смятах за честен младеж, но това, което сте направили, е измама, сър! Да, измама — това е най-слабата дума…

— Нищо не разбирам — свих рамене.

— О, той нищо не разбира! Чувате ли, небеса! Той е чист и невинен като младенец. Никога досега не съм срещал човек, който тъй умело да прикрива лъжата и измамата с фалшива искреност. Сатана в ангелски образ — така казваше покойният ми баща за такива хора и никога не грешеше, уверявам ви. Той беше човек на миналия век, прям и груб, но винаги справедлив. Аз не съм като него, признавам…

— Не сте справедлив като него ли?

— Не става дума за справедливост — остро възрази Смит. — Аз не съм прям и груб като баща си, но все пак не мога да не нарека вашата постъпка с истинското й име. Това е измама, сър! Меко казано, това е мошеничество, углавно престъпление! В цивилизованите страни то се наказва от една до пет години строг тъмничен затвор…

Той беше силно възбуден, кипеше от възмущение и изригваше цял вулкан от двусмислени и обидни думи. Когато говореше, пурата смешно подскачаше между жълтите му зъби, а суровото му сухо лице с жълта изопната кожа, набръчкана около очите, изглеждаше непроницаемо зад тютюневия дим. Реших да му обърна гръб и да си изляза, ако не спре тоя поток от обиди.

— Ще ми кажете ли най-после за какво става дума? — попитах го аз нетърпеливо. — Или мислите, че съм длъжен да слушам вашите глупави обвинения?

— Глупави обвинения! — възкликна плантаторът, като отправи погледа си към тавана на колибата. — Чувате ли, небеса? Той нарича глупави обвинения моя справедлив гняв! Това е … това е нахалство, сър!

Сега вече аз му обърнах гръб и тръгнах към вратата, но той ме хвана за ръката и ме спря. Пепелявите му очи святкаха гневно, безкръвните му устни нервно потрепваха.

— Какво търси дневникът на моята яхта под нара на Арики? — неочаквано ме запита той, като ме гледаше право в очите.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе. Обърках се и не знаех какво да отговоря.

— Вие мълчите! — каза Смит, като почна да се разхожда със ситни крачки из колибата. — Няма ли да ми кажете как е попаднал дневникът на моята яхта под нара на Арики? Аз чакам вашия отговор, сър! И не се опитвайте да ме лъжете … Е?

Той се спря пред мен с кръстосани ръце на гърдите и ме загледа изпитателно, като се поклащаше напред-назад — ту на пръсти, ту на пети. В друго време той би изглеждал смешен в своите къси гащета, които откриваха тънките му жилести крака, обрасли с гъсти сиви косми, но сега плантаторът стоеше пред мен заплашително строг, уверен в своя справедлив гняв.

— Чакам да ми отговорите! — заповеднически прозвуча гласът му. — Искам да ми кажете истината, а след това ще реша какво да правя.

Последните му думи прозвучаха като закана: „Да, ако е узнал за дневника на Магелан, мислех си аз, той наистина би могъл да напакости и на мен, и на капитана. Достатъчно беше да каже на Арики, че ние сме задигнали «белите му листа» и вместо тях сме поставили други «бели листа», и първожрецът щеше да дигне цялото племе на крак. А това беше много опасно.“ Все пак аз реших да не издавам страха си пред плантатора и му казах спокойно:

— Правете каквото щете, но не забравяйте, че не съм ви слуга и не съм длъжен да слушам грубите ви закани.

— Не сте длъжен, това е вярно — поомекна Смит и спря да се клати нахално. — Вярно е и това, че тук няма слуги и господари и всички сме равни. Е, добре! Кажете ми тогава в името на равенството, което тъй страстно защищавате, по какъв начин дневникът на моята яхта е попаднал под нара на Арики?

— Дневникът на вашата яхта? Под нара на Арики? — попитах го с престорено учудване, за да спечеля време. Работата беше много сериозна и всеки необмислен отговор можеше да ми навлече голяма неприятност.

Смит ме погледна и аз видях иронията в пепелявите му очи. Нима беше разбрал всичко? Нима знаеше за съществуването на дневника на Магелан?

— Да, сър — кимна с глава той. — С очите си видях дневника на моята яхта. Той е под нара, на който спи Арики. Първожрецът също ще го види и ще се хване за мене, разбира се… Какво да му кажа? Че дневникът сам е излетял от яхтата и сам се е пъхнал под неговия нар? Защо мълчите? Чакам вашия отговор, сър!

— Но… кой го е отнесъл там и защо?

— И аз това ви питам — кой го е отнесъл там и защо?

— Не зная — свих рамене.

— Не знаете! Но аз трябва да узная! Да, да, трябва да узная, защото аз ще отговарям пред първожреца.

— Защо пък вие?

— Защото съм най-близкият му приятел и ходя по десет пъти на ден в неговата колиба. Съмнението ще падне върху мен. Арики ще помисли, че аз съм бутнал под нара му тоя проклет дневник и съм измъкнал оттам книгата на тайните.

— Книгата на тайните? Ха-ха! — изсмях се малко пресилено и махнах небрежно с ръка. — Сигурен ли сте, че наистина съществува такава книга?

— Напълно съм сигурен — отговори Смит. — Арики често ми говореше за своите бели листа, които всичко му казвали. От думите му разбрах, че белите листа не са нищо друго освен някаква стара книга. Днес отидох в колибата на първожреца. Жена му и дъщеря му ги нямаше, а той спеше непробудно на нара пиян. Моментът беше удобен и аз претърсих колибата, без да се страхувам, че някой може да ме види. Исках да намеря книгата на тайните и да разбера какво представлява. Не бързайте да ме осъждате — заяви той, когато забеляза, че искам да го прекъсна. — Аз тършувах из чуждата колиба не като крадец. Моето любопитство е напълно понятно. Вие на мое място бихте постъпили по същия начин, нали така? И какво мислите? Вместо книгата на тайните открих дневника на моята яхта. И веднага си казах: „Да, тук има измама. Някой е задигнал книгата на тайните и на нейно място е оставил дневника…“ Не е нужно човек да бъде Шерлок Холмс,[1] за да се досети, че това е така. И да ви кажа право, страшно се разлютих на вас и на Стерн.

— Защо на нас?

— Защото или вие, или Стерн, или двамата заедно сте извършили тази измама.

— Защо пък ние? Това би могъл да го направи самият Арики или друг някой туземец.

— В никакъв случай! — завъртя глава Смит. — Туземците никога не крадат, нали така? Това много пъти съм го чувал от вас и го вярвам. Освен това те се страхуват от яхтата и никой от тях не би се решил да влезе в нея, за да задигне дневника. И Арики също. Не, сър, не ме залъгвайте като малко дете. Аз разбирам много добре, че само вие със Стерн бихте могли да откъснете кориците от дневника на моята яхта и да му пришиете други корици.

Значи, Смит и това беше забелязал. Ясно беше, че той не казваше всичко, което знаеше. Почнах да мисля, че той знаеше и за съществуването на дневника на Магелан, но криеше това от мене.

— И тъй, какво да кажа на Арики, когато открие измамата и ми поиска обяснение? — попита ме плантаторът.

— Може и да не я открие — отговорих аз уклончиво. — Щом досега не я е открил…

— Досега той не е потърсил книгата на тайните, защото не му е била нужна. Но тя скоро ще му потрябва — може би още днес. Не чувате ли как думкат техните дървени тъпани? Днес е първият ден на големия празник. Арики ще играе танца на седемте пояса на мъдростта, ще прави някакви заклинания — самият той ми каза това. Белите листа положително ще му потрябват и тогава тежко ми и горко! Ще обвини мен и ще заповяда да ме изгорят жив. Аз ще бъда принесен в жертва на Дао — кълна се във всички светии, че това ще бъде така. Е, добре! Съгласен ли сте да пострада един невинен човек, а виновните да си стоят настрана и да се подсмиват? „Вижте, значи, колко хитро постъпихме… Смит се пече жив на огъня, а ние си седим на сянка — ни лук яли, ни лук мирисали …“ Това не е честно, сър!

Плантаторът почна да бие на чувства. Той винаги така постъпваше: най-напред атакува противника си фронтално и ако не успее, почва да се окопава и да подготвя ново нападение отдалеч.

— Не се тревожете, нищо лошо няма да ви се случи — казах му аз, за да го успокоя.

Но той не се успокои и отново почна да ме упреква и да ме обвинява.

— Но какво искате от мен? — попитах го аз.

— Само едно: да оставите книгата на тайните там, откъдето сте я взели. След това ще решим какво да правим с нея.

Зинга се показа на вратата.

— Да вървим, Андо! — извика тя, като гледаше подозрително плантатора.

— Да вървим! — казах аз на Смит и станах.

— Къде отивате? — попита ме той.

— На поляната. Празникът започва.

— Добре, и аз ще дойда. Стерн сигурно се е завърнал от лов и е отишъл там. Трябва да поговорим с него и още тази вечер да решим какво да правим.

II

Тръгнахме към поляната, откъдето идваха звуците на бурума. Пътеката минаваше през гората. Високо из клоните се чуваха сърдитите крясъци на маймуните, които скачаха от клон на клон, от дърво на дърво, разтревожени от дървения тъпан. На свечеряване те тръгваха на стада да търсят храна и ако не намереха нещо по-вкусно, задоволяваха се и с диви плодове, а след това заспиваха по дебелите клони.

Зинга вървеше пред нас по пътеката и често ни предупреждаваше да се пазим от бодливите лиани, които, тук и там бяха увиснали съвсем ниско над земята. Трябваше да се навеждаме, за да избегнем острите им шипове. Като гледаше нейната стройна фигура и пъргавата й походка, Смит каза:

— Чудесно момиче; Вижда се, че е привързана към вас сляпо.

— Да, тя и нейният брат са най-близките ми приятели на острова.

— Вие сте щастливец! — чух гласа на Смит. — Ще станете зет на главатаря — това е от голямо значение за вас. Ще имате зад гърба си един малък владетел, който винаги ще ви покровителствува и няма да допусне да се случи нещо лошо с вас.

— Това е вярно — съгласих се аз. — Боамбо винаги ме е защищавал и ми е помагал, но аз никога не съм злоупотребявал с неговата власт.

— Още не съм срещал човек, който да не е злоупотребявал с властта, която му е дадена — каза Смит. — Властта е сладка отрова, тя опиянява човека и го кара да се самозабрави.

— И затова не бива да се дава на един човек. Властта трябва да принадлежи на народа.

— На народа, ха-ха! — изсмя се плантаторът. — Това е утопия, стара като света. Всеки властелин мисли, че управлява от името на народа и за народа, а на практика се получава точно обратното. Но да оставим това… Думата беше за тази девойка. Вижте как държи бодливите лиани, за да не ви докоснат. Това е много мило от нейна страна … И затова казах преди малко, че сте щастливец. Ще имате жена, която ще ви обича и ще ви угажда във всичко. Но не е само това. Един ден, когато Боамбо остарее или когато умре, племето може да ви избере за свой главатар…

— Вие много добре знаете, че нямам такива намерения. Аз лекувам хората, помагам им колкото мога и с каквото мога, без да търся каквито и да било облаги. Никога не ме е блазнила мисълта да стана главатар на племето, да имам власт над него. Не, това не ми е по сърце….

— Апетитът идва с яденето — прозвуча гласът на Смит и аз долових иронията в него. — Нали ви казах, властта е сладка отрова — вкусите ли веднъж от нея, ще искате още и още…

Не му отговорих, пък и нямаше смисъл да хабя думите си и да го убеждавам в това, в което той не вярваше.

— Вярвате ли в провидението? — неочаквано ме попита той.

— Не.

— Напразно! Пътищата господни са неведоми, както се казва в Библията. На вас ви са известни превратностите на съдбата, нали? Никой не знае какво го чака утре. Когато бяхте във вашата страна, вие не сте предполагали, че на света съществува остров Тамбукту, и още по-малко, че на този остров зреят кокосови орехи за вас.

— Не, разбира се.

— А нима можете да кажете какво ще стане утре с вас. Можете ли да твърдите с пълна увереност, че утре или други ден ще станете син на племето, а тая девойка ще стане ваша жена? Можете ли, питам ви?

Думите на плантатора ме накараха да се замисля. Защо са тия мъгливи подмятания? Какво иска да каже Смит?

— Как да разбирам думите ви? — попитах го аз. — Ако знаете нещо, кажете ми го. Може би първожрецът пак подготвя някакъв нов удар срещу мен?

— Нищо не зная — отвърна Смит след кратко мълчание. — Тая вечер съм настроен философски — това е всичко. И ако моята философия не ви допада, просто не ми обръщайте внимание. Но ето че излязохме на поляната… О, диваците вече танцуват!

Наистина по средата на широката поляна гореше буен огън, около който туземците играеха със същите подвиквания, както винаги. На бурума пригласяха няколко пискливи пиу и ау — свирки от черупки на кокосови орехи и от тръстика. Играчите често се провикваха дружно и продължително, след това гласовете им изведнъж се прекъсваха на най-високата нота. но ехото дълго още звучеше в тъмната тропическа нощ. Вълните на океана със силен шум се разбиваха в близките скали, но те не можеха да заглушат виковете, пискливите свирки и силните звуци на бурума.

Зинга ме хвана за ръката:

— Да вървим, Андо! Ти ще играеш с нас, нали?

Тръгнах подире й, но Смит ме спря.

— Най-напред трябва да намерим Стерн — каза той. Зинга отиде при играчите, а ние със Смит тръгнахме да търсим капитана. Разпитвахме нашите познати за него, но никой не беше го виждал през целия ден. Изпратихме едно момче да го потърси в колибата и след малко то наистина го доведе на поляната. Оказа се, че капитанът се завърнал от лов едва на смрачаване и легнал да спи. Бил много уморен. Цял ден скитал из горите, убил няколко птици, видял и един грамаден питон, може би десет метра дълъг. Тази опасна змия се била увила около едно дърво и причаквала жертва — някоя птица или маймуна.

— Бях я наближил доста, без да я забележа — разказваше капитанът, като смучеше дим от лулата си. — Тия опасни змии обикновено чакат мълчаливо, докато жертвата ги наближи, и тогава протягат шия и я налапват. И наистина питонът изведнъж засъска над главата ми, а зъбите му засвяткаха страшно. Отскочих настрана и дигнах пушката си към него, но той бързо се смъкна от дървото и се шмугна в гъстака…

— Оставете приключенията за друг път — прекъсна го плантаторът. — Сега има нещо много по-важно от питоните. И по-опасно, уверявам ви. Елате да седнем на онова хълмче, по-далеч от диваците.

Отидохме на едно малко възвишение, откъдето се виждаше цялата поляна и всичко, каквото ставаше на нея. Беше се стъмнило вече, но светлината на огъня осветяваше лицата ни и аз можех да наблюдавам плантатора. Той заговори веднага щом седнахме. Повтори това, което беше ми казал вече и което с капитана знаехме отдавна.

— Аз не питам кой от двама ви е бутнал дневника на яхтата под нара на Арики — завърши плантаторът дългата си тирада. — Но бих искал да зная какво представлява от себе си книгата на тайните. Да, аз трябва да зная това…

— Защо? — попита го капитанът.

— Много ясно защо. Ако тази проклета книга на тайните представлява някаква ценност, трябва да помислим как да я запазим. Ако не, трябва да я върнем на първожреца. Просто ще я бутнем под нара и ще вземем обратно дневника на яхтата. Това е, което исках да ви кажа.

Стерн ме погледна въпросително и аз прочетох в погледа му въпроса: „Знае ли Смит нещо за дневника на Магелан?“ Аз не можех да му кажа направо, че нищо не съм признал пред плантатора и затова реших да му кажа това по заобиколен начин.

— Преди малко вие ми казахте — обърнах се аз към Смит, — че не сте виждали книгата на тайните и знаете за нейното съществуване само от Арики. А Арики е голям шарлатанин и не бива да вярваме на думите му. Той просто заблуждава туземците с някакви бели листа и се мъчи да внуши и на нас, че те съществуват…

— Това са ваши предположения — нервно каза Смит. — А аз съм убеден, че книгата на тайните съществува. Самият факт, че намерих дневника на моята яхта под нара на първожреца с подменени корици, показва…

— Този факт далеч не показва, че Арики е имал някаква книга — възразих аз. — Но и да е имал, откъде знаете, че тя е изчезнала?

Смит не отговори веднага. Лицето му, осветено от буйния огън, беше като изваяно от бронз. Тънките му устни не потрепваха. В това напрегнато мълчание ударите на бурума се чуваха още по-силно. Туземците продължаваха своя танц, наредени по двама в кръг. Най-после плантаторът врътна глава и ме погледна строго.

— Да продължим играта с открити карти — заяви той решително. — Аз лично видях тази книга. Това беше дневникът на Магелан. За него Британският музей би заплатил милиони. Видях го, но не се реших да го взема. Нямах вашата смелост, признавам. Но не бих казал, че ми липсваше това, което вие не притежавате: благоразумие.

Всичко беше ясно. Смит знаеше за съществуването на Магелановия дневник и не се съмняваше, че ние с капитана сме го взели. Имаше ли смисъл да продължаваме играта на криеница? Обърнах се към Стерн и го попитах:

— Какво ще кажете, капитане?

— Ще кажа само едно: дневникът на Магелан в никакъв случай не бива отново да попадне в ръцете на първожреца. Това е много важен и ценен исторически документ…

— За който Британският музей би заплатил милиони — повтори Смит. — Аз казах това преди малко, повтарям го и сега. Продължавайте, Стерн … Извинете, че си позволих да ви прекъсна.

— Това е важен документ — продължи Стерн, — който трябва да бъде запазен за историята. Разбира се, милионите също имат значение. Ако един ден успеем да напуснем тоя остров, аз не бих се отказал от своя дял. Какво да правим? Кажете вие — обърна се той към Смит.

Плантаторът изведнъж се оживи:

— Трябва да го заключим в моята огнеупорна касетка. Вие я знаете, Стерн. Не я лови нито огън, нито ръжда. В нея дневникът ще бъде на сигурно място. Целият остров да изгори заедно с нас, дневникът ще остане невредим. Право ли казвам, Стерн?

— Да — веднага се съгласи капитанът. — Идеята не е лоша. Ще скрием дневника във вашата касетка, но с едно условие.

— Предварително съм съгласен с всички условия — побърза да каже Смит, но веднага добави: — Ако касетката остане в нашата колиба.

— Защо непременно във вашата колиба? — попитах го аз.

— Защо ли? — погледна ме Смит. — Защото съм заключил в касетката скъпоценностите си: златния часовник, брилянтните ми пръстени и няколко хиляди лири… Ако мистър Антон мисли, че той трябва да пази моите скъпоценности и пари в своята колиба…

— Добре — кимна с глава Стерн. — Касетката ще остане в нашата колиба, но с едно условие…

— Какво условие, Стерн?

— Мистър Антон да има право да проверява във всяко време на денонощието дали дневникът на Магелан е в касетката. Съгласен ли сте?

Плантаторът веднага се съгласи.

— А вие? — обърна се към мене капитанът.

— И аз съм съгласен. Но с това въпросът не се изчерпва. Мистър Смит ми каза одеве, че първожрецът положително ще разбере измамата и него ще държи отговорен. Не бих искал той да пострада…

— О, бъдете спокоен! — възкликна Плантаторът, като махна с ръка. — Оставете тая грижа на мене. Лесно ще се справя с Арики. Една бутилка коняк повече — голяма работа!

— Но преди малко вие казахте съвсем друго. Тогава представяхте работите тъй, като че ли се намирахте пред бесилката.

— Е, да … Но въжето на бесилката го дърпа първожрецът, нали така? — самодоволно се усмихна Плантаторът. — А той ми е приятел, нали така?

III

Дневникът на великия мореплавател попадна в касетката на Смит. Наистина в нея той беше на по-сигурно място, отколкото в моя куфар, но ключовете от касетката бяха у Смит, а самата касетка — в неговата колиба. Това никак не ми харесваше.

На капитана имах безгранично доверие. Той беше честен човек и никога не би изиграл когото и да било. а най-малко другаря си. Но Смит беше друг човек. На него аз нямах доверие и често се питах: „Не направих ли фатална грешка, като се съгласих да му поверим дневника на Магелан. Няма ли да ни изиграе? Няма ли да обсеби дневника?“ „Не — отговарях си аз. — Той би направил и това, но при други обстоятелства. Например, ако на острова дойде английски параход и плантаторът се почувствува по-силен от нас с капитана. Тогава той не би се поколебал да заяви, че дневникът е негова собственост. Свещена и неприкосновена собственост, би казал той.“ Но сега нямаше такава опасност. Докато сме само трима европейци на острова, Смит не би посмял да ни измами. Пък и безсмислено беше да го прави — тук дневникът нямаше никаква цена.

Но какво би станало, ако откажех да му дам дневника? О, тогава той щеше да се разлюти страшно и не би се поколебал да ни издаде на първожреца. Може би щеше да скрие участието на капитана, защото все пак Стерн беше англичанин. Той би стоварил всичката вина върху мен и тогава Арики не би се поколебал да поведе своята пияна шайка и да ме убие или жив да ме изгори в колибата, както спя…

Каквото и да мислех, аз стигах до едно и също заключение и си казвах: „Да, ти не можеше да постъпиш другояче. Ти не можеше да не се съгласиш дневникът на великия мореплавател да бъде заключен в касетката на Смит. Това беше неминуемо…“

Дълго лежах в тъмната колиба замислен. От поляната долитаха ударите на бурума и подвикванията на играчите. „Трябва да отида при тях“, мислех си аз. Дългоочакваният празник настъпи, всички са доволни и весели, само аз лежа самотен и никой не забелязва моето отсъствие… дори и Зинга. Тя е много щастлива, а когато човек е щастлив, не забелязва мъката на другите. Сега Зинга играе около големия огън и си мисли: „Ще мине тая нощ. Ще мине още един ден и една нощ. На третия ден Андо ще стане син на нашето племе, а аз ще стана негова сахе. Хе-хо, хе-хо! Негова сахе … Ще копая в градините, ще нося таро и ямс, ще ги варя в голямото гърне, ще ядем в дървен онам … Хе-хо, хе-хо! В дървен онам …“ Тъй или приблизително тъй мислеше Зинга и играеше, а аз лежах с отворени очи в тъмната колиба и мислех…

Някога и аз съм играл в моята страна — не около буен огън, не — в моята далечна страна така не играят. Някога и аз съм мечтал в моята страна — не за таро и ямс и не за дървени онами, не — в моята прекрасна страна за такива неща не мечтаят… Кръгла софричка, трикрако столче, глинена паница, дървена лъжица — това е повече от дървените онами. И закнижените прозорци на старата къща са по-добри от единствената врата на моята колиба — врата, която прилича на прозорец, — каменните плочи са по-солиден покрив от палмовите листа. И газената лампа е по-добра от светилото с мас от акула, и цървулите са за предпочитане пред босите крака. Но и тук, и там подът е от пръст, и тук, и там рогозките са си рогозки. Какво от това, че тук им казват сури, а там — рогозки? Че тук ги плетат от палмови листа, а там — от папур?

Но аз съм виждал и меки килими в чужди салони, и хубави дрехи на наконтени мъже, и копринени рокли на млади жени, а Зинга не е виждала такива неща; ял съм и хубави ястия — не от таро и ямс, а вкусни ястия, каквито Зинга не е хапвала и няма представа за тях. Но аз тъгувам не за хубави дрехи и не за вкусни ястия, а за кръглата софричка, за каменния покрив, за закнижените прозорци, за старата къща, строена от дядо ми още в турско време…

— Андо! Тук ли си, Андо?

— Да, тука съм!

— Какво правиш, Андо?

— Нищо. Лежа и мисля.

— Ела, Андо? Зинга пита за тебе. И тана Боамбо, и Гахар. Защо избяга от нас?

Гласът на Амбо. Дошъл да ме търси. Значи, те забелязали моето отсъствие. Значи, аз не съм сам. Значи, имам приятели, които ме обичат и мислят за мен. Амбо … Той пак ме вика. Не го виждам, защото черното му тяло се слива с тъмнината, но чувам гласа му и чувствувам неговата топлота.

— Защо избяга от нас? — пита топлият глас. — Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу… Да вървим!

Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо! …“

Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!“

Гърнетата са в жарта. Много, много гърнета. Месото от диви свини е увряло. Жените го изваждат и го нареждат на листа от хлебно дърво. Бурумът и свирките замлъкват. Играчите се струпват около Боамбо. Главатарят вика и гласът му е тържествен:

— Арики, пуирара пуя!

Спомних си какво значи това: Арики — ръководител на церемонията през време на големия празник.

Първожрецът пристъпва важен. Неговите седем пояса блестят на кръста му, окичени с раковини. Те са съвсем нови. В косите му са набучени разноцветни пера от папагали. Лицето му е черно-черно, сякаш намазано със сажди. Той поема мълчаливо месото от ръцете на главатаря и се оттегля бавно. Не е пиян и може би затова чувствува своето достойнство.

— Андо, пакеги гена, лапао! — вика главатарят. Да, за тях аз все още съм бял човек от луната, лечител на всички болести. И затова получавам храната си трети поред след първожреца и главатаря. Поемам своя дял — голям къс месо, с което биха се нахранили пет души — и се оттеглям.

— Гахар, калиман биля! — вика главатарят.

Гахар е голям човек, важна личност. Той е мрачен. По-рано скубеше белите косми от главата си, за да прогони старостта, както казваше той, а сега, след смъртта на жена му, те растат на воля. Главата му сякаш е посипана със сняг. Той прилича на грохнал старец — прегърбен, с посърнало набръчкано лице, увехнал, тъжен…

Всеки получава своя дял от месото, сяда, където завърне, и яде. Месо от мадама — това не се случва всеки ден. Ловът на диви свини става веднъж в годината, когато високата трева аланг-аланг изсъхне. Тогава тя гори като барут.

Докато Боамбо привърши раздаването на месото, младежите се нахраниха и танците отново почнаха. Цяла нощ бумти бурумът и подвикванията на играчите се чуват далеч из тропическия лес:

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!“

Бележки

[1] Шерлок Холмс — детектив, герой от романа на Конан Дойл.