Марко Марчевски
Остров Тамбукту (30)

II

Тръгнахме към поляната, откъдето идваха звуците на бурума. Пътеката минаваше през гората. Високо из клоните се чуваха сърдитите крясъци на маймуните, които скачаха от клон на клон, от дърво на дърво, разтревожени от дървения тъпан. На свечеряване те тръгваха на стада да търсят храна и ако не намереха нещо по-вкусно, задоволяваха се и с диви плодове, а след това заспиваха по дебелите клони.

Зинга вървеше пред нас по пътеката и често ни предупреждаваше да се пазим от бодливите лиани, които, тук и там бяха увиснали съвсем ниско над земята. Трябваше да се навеждаме, за да избегнем острите им шипове. Като гледаше нейната стройна фигура и пъргавата й походка, Смит каза:

— Чудесно момиче; Вижда се, че е привързана към вас сляпо.

— Да, тя и нейният брат са най-близките ми приятели на острова.

— Вие сте щастливец! — чух гласа на Смит. — Ще станете зет на главатаря — това е от голямо значение за вас. Ще имате зад гърба си един малък владетел, който винаги ще ви покровителствува и няма да допусне да се случи нещо лошо с вас.

— Това е вярно — съгласих се аз. — Боамбо винаги ме е защищавал и ми е помагал, но аз никога не съм злоупотребявал с неговата власт.

— Още не съм срещал човек, който да не е злоупотребявал с властта, която му е дадена — каза Смит. — Властта е сладка отрова, тя опиянява човека и го кара да се самозабрави.

— И затова не бива да се дава на един човек. Властта трябва да принадлежи на народа.

— На народа, ха-ха! — изсмя се плантаторът. — Това е утопия, стара като света. Всеки властелин мисли, че управлява от името на народа и за народа, а на практика се получава точно обратното. Но да оставим това… Думата беше за тази девойка. Вижте как държи бодливите лиани, за да не ви докоснат. Това е много мило от нейна страна … И затова казах преди малко, че сте щастливец. Ще имате жена, която ще ви обича и ще ви угажда във всичко. Но не е само това. Един ден, когато Боамбо остарее или когато умре, племето може да ви избере за свой главатар…

— Вие много добре знаете, че нямам такива намерения. Аз лекувам хората, помагам им колкото мога и с каквото мога, без да търся каквито и да било облаги. Никога не ме е блазнила мисълта да стана главатар на племето, да имам власт над него. Не, това не ми е по сърце….

— Апетитът идва с яденето — прозвуча гласът на Смит и аз долових иронията в него. — Нали ви казах, властта е сладка отрова — вкусите ли веднъж от нея, ще искате още и още…

Не му отговорих, пък и нямаше смисъл да хабя думите си и да го убеждавам в това, в което той не вярваше.

— Вярвате ли в провидението? — неочаквано ме попита той.

— Не.

— Напразно! Пътищата господни са неведоми, както се казва в Библията. На вас ви са известни превратностите на съдбата, нали? Никой не знае какво го чака утре. Когато бяхте във вашата страна, вие не сте предполагали, че на света съществува остров Тамбукту, и още по-малко, че на този остров зреят кокосови орехи за вас.

— Не, разбира се.

— А нима можете да кажете какво ще стане утре с вас. Можете ли да твърдите с пълна увереност, че утре или други ден ще станете син на племето, а тая девойка ще стане ваша жена? Можете ли, питам ви?

Думите на плантатора ме накараха да се замисля. Защо са тия мъгливи подмятания? Какво иска да каже Смит?

— Как да разбирам думите ви? — попитах го аз. — Ако знаете нещо, кажете ми го. Може би първожрецът пак подготвя някакъв нов удар срещу мен?

— Нищо не зная — отвърна Смит след кратко мълчание. — Тая вечер съм настроен философски — това е всичко. И ако моята философия не ви допада, просто не ми обръщайте внимание. Но ето че излязохме на поляната… О, диваците вече танцуват!

Наистина по средата на широката поляна гореше буен огън, около който туземците играеха със същите подвиквания, както винаги. На бурума пригласяха няколко пискливи пиу и ау — свирки от черупки на кокосови орехи и от тръстика. Играчите често се провикваха дружно и продължително, след това гласовете им изведнъж се прекъсваха на най-високата нота. но ехото дълго още звучеше в тъмната тропическа нощ. Вълните на океана със силен шум се разбиваха в близките скали, но те не можеха да заглушат виковете, пискливите свирки и силните звуци на бурума.

Зинга ме хвана за ръката:

— Да вървим, Андо! Ти ще играеш с нас, нали?

Тръгнах подире й, но Смит ме спря.

— Най-напред трябва да намерим Стерн — каза той. Зинга отиде при играчите, а ние със Смит тръгнахме да търсим капитана. Разпитвахме нашите познати за него, но никой не беше го виждал през целия ден. Изпратихме едно момче да го потърси в колибата и след малко то наистина го доведе на поляната. Оказа се, че капитанът се завърнал от лов едва на смрачаване и легнал да спи. Бил много уморен. Цял ден скитал из горите, убил няколко птици, видял и един грамаден питон, може би десет метра дълъг. Тази опасна змия се била увила около едно дърво и причаквала жертва — някоя птица или маймуна.

— Бях я наближил доста, без да я забележа — разказваше капитанът, като смучеше дим от лулата си. — Тия опасни змии обикновено чакат мълчаливо, докато жертвата ги наближи, и тогава протягат шия и я налапват. И наистина питонът изведнъж засъска над главата ми, а зъбите му засвяткаха страшно. Отскочих настрана и дигнах пушката си към него, но той бързо се смъкна от дървото и се шмугна в гъстака…

— Оставете приключенията за друг път — прекъсна го плантаторът. — Сега има нещо много по-важно от питоните. И по-опасно, уверявам ви. Елате да седнем на онова хълмче, по-далеч от диваците.

Отидохме на едно малко възвишение, откъдето се виждаше цялата поляна и всичко, каквото ставаше на нея. Беше се стъмнило вече, но светлината на огъня осветяваше лицата ни и аз можех да наблюдавам плантатора. Той заговори веднага щом седнахме. Повтори това, което беше ми казал вече и което с капитана знаехме отдавна.

— Аз не питам кой от двама ви е бутнал дневника на яхтата под нара на Арики — завърши плантаторът дългата си тирада. — Но бих искал да зная какво представлява от себе си книгата на тайните. Да, аз трябва да зная това…

— Защо? — попита го капитанът.

— Много ясно защо. Ако тази проклета книга на тайните представлява някаква ценност, трябва да помислим как да я запазим. Ако не, трябва да я върнем на първожреца. Просто ще я бутнем под нара и ще вземем обратно дневника на яхтата. Това е, което исках да ви кажа.

Стерн ме погледна въпросително и аз прочетох в погледа му въпроса: „Знае ли Смит нещо за дневника на Магелан?“ Аз не можех да му кажа направо, че нищо не съм признал пред плантатора и затова реших да му кажа това по заобиколен начин.

— Преди малко вие ми казахте — обърнах се аз към Смит, — че не сте виждали книгата на тайните и знаете за нейното съществуване само от Арики. А Арики е голям шарлатанин и не бива да вярваме на думите му. Той просто заблуждава туземците с някакви бели листа и се мъчи да внуши и на нас, че те съществуват…

— Това са ваши предположения — нервно каза Смит. — А аз съм убеден, че книгата на тайните съществува. Самият факт, че намерих дневника на моята яхта под нара на първожреца с подменени корици, показва…

— Този факт далеч не показва, че Арики е имал някаква книга — възразих аз. — Но и да е имал, откъде знаете, че тя е изчезнала?

Смит не отговори веднага. Лицето му, осветено от буйния огън, беше като изваяно от бронз. Тънките му устни не потрепваха. В това напрегнато мълчание ударите на бурума се чуваха още по-силно. Туземците продължаваха своя танц, наредени по двама в кръг. Най-после плантаторът врътна глава и ме погледна строго.

— Да продължим играта с открити карти — заяви той решително. — Аз лично видях тази книга. Това беше дневникът на Магелан. За него Британският музей би заплатил милиони. Видях го, но не се реших да го взема. Нямах вашата смелост, признавам. Но не бих казал, че ми липсваше това, което вие не притежавате: благоразумие.

Всичко беше ясно. Смит знаеше за съществуването на Магелановия дневник и не се съмняваше, че ние с капитана сме го взели. Имаше ли смисъл да продължаваме играта на криеница? Обърнах се към Стерн и го попитах:

— Какво ще кажете, капитане?

— Ще кажа само едно: дневникът на Магелан в никакъв случай не бива отново да попадне в ръцете на първожреца. Това е много важен и ценен исторически документ…

— За който Британският музей би заплатил милиони — повтори Смит. — Аз казах това преди малко, повтарям го и сега. Продължавайте, Стерн … Извинете, че си позволих да ви прекъсна.

— Това е важен документ — продължи Стерн, — който трябва да бъде запазен за историята. Разбира се, милионите също имат значение. Ако един ден успеем да напуснем тоя остров, аз не бих се отказал от своя дял. Какво да правим? Кажете вие — обърна се той към Смит.

Плантаторът изведнъж се оживи:

— Трябва да го заключим в моята огнеупорна касетка. Вие я знаете, Стерн. Не я лови нито огън, нито ръжда. В нея дневникът ще бъде на сигурно място. Целият остров да изгори заедно с нас, дневникът ще остане невредим. Право ли казвам, Стерн?

— Да — веднага се съгласи капитанът. — Идеята не е лоша. Ще скрием дневника във вашата касетка, но с едно условие.

— Предварително съм съгласен с всички условия — побърза да каже Смит, но веднага добави: — Ако касетката остане в нашата колиба.

— Защо непременно във вашата колиба? — попитах го аз.

— Защо ли? — погледна ме Смит. — Защото съм заключил в касетката скъпоценностите си: златния часовник, брилянтните ми пръстени и няколко хиляди лири… Ако мистър Антон мисли, че той трябва да пази моите скъпоценности и пари в своята колиба…

— Добре — кимна с глава Стерн. — Касетката ще остане в нашата колиба, но с едно условие…

— Какво условие, Стерн?

— Мистър Антон да има право да проверява във всяко време на денонощието дали дневникът на Магелан е в касетката. Съгласен ли сте?

Плантаторът веднага се съгласи.

— А вие? — обърна се към мене капитанът.

— И аз съм съгласен. Но с това въпросът не се изчерпва. Мистър Смит ми каза одеве, че първожрецът положително ще разбере измамата и него ще държи отговорен. Не бих искал той да пострада…

— О, бъдете спокоен! — възкликна Плантаторът, като махна с ръка. — Оставете тая грижа на мене. Лесно ще се справя с Арики. Една бутилка коняк повече — голяма работа!

— Но преди малко вие казахте съвсем друго. Тогава представяхте работите тъй, като че ли се намирахте пред бесилката.

— Е, да … Но въжето на бесилката го дърпа първожрецът, нали така? — самодоволно се усмихна Плантаторът. — А той ми е приятел, нали така?

III

Дневникът на великия мореплавател попадна в касетката на Смит. Наистина в нея той беше на по-сигурно място, отколкото в моя куфар, но ключовете от касетката бяха у Смит, а самата касетка — в неговата колиба. Това никак не ми харесваше.

На капитана имах безгранично доверие. Той беше честен човек и никога не би изиграл когото и да било. а най-малко другаря си. Но Смит беше друг човек. На него аз нямах доверие и често се питах: „Не направих ли фатална грешка, като се съгласих да му поверим дневника на Магелан. Няма ли да ни изиграе? Няма ли да обсеби дневника?“ „Не — отговарях си аз. — Той би направил и това, но при други обстоятелства. Например, ако на острова дойде английски параход и плантаторът се почувствува по-силен от нас с капитана. Тогава той не би се поколебал да заяви, че дневникът е негова собственост. Свещена и неприкосновена собственост, би казал той.“ Но сега нямаше такава опасност. Докато сме само трима европейци на острова, Смит не би посмял да ни измами. Пък и безсмислено беше да го прави — тук дневникът нямаше никаква цена.

Но какво би станало, ако откажех да му дам дневника? О, тогава той щеше да се разлюти страшно и не би се поколебал да ни издаде на първожреца. Може би щеше да скрие участието на капитана, защото все пак Стерн беше англичанин. Той би стоварил всичката вина върху мен и тогава Арики не би се поколебал да поведе своята пияна шайка и да ме убие или жив да ме изгори в колибата, както спя…

Каквото и да мислех, аз стигах до едно и също заключение и си казвах: „Да, ти не можеше да постъпиш другояче. Ти не можеше да не се съгласиш дневникът на великия мореплавател да бъде заключен в касетката на Смит. Това беше неминуемо…“

Дълго лежах в тъмната колиба замислен. От поляната долитаха ударите на бурума и подвикванията на играчите. „Трябва да отида при тях“, мислех си аз. Дългоочакваният празник настъпи, всички са доволни и весели, само аз лежа самотен и никой не забелязва моето отсъствие… дори и Зинга. Тя е много щастлива, а когато човек е щастлив, не забелязва мъката на другите. Сега Зинга играе около големия огън и си мисли: „Ще мине тая нощ. Ще мине още един ден и една нощ. На третия ден Андо ще стане син на нашето племе, а аз ще стана негова сахе. Хе-хо, хе-хо! Негова сахе … Ще копая в градините, ще нося таро и ямс, ще ги варя в голямото гърне, ще ядем в дървен онам … Хе-хо, хе-хо! В дървен онам …“ Тъй или приблизително тъй мислеше Зинга и играеше, а аз лежах с отворени очи в тъмната колиба и мислех…

Някога и аз съм играл в моята страна — не около буен огън, не — в моята далечна страна така не играят. Някога и аз съм мечтал в моята страна — не за таро и ямс и не за дървени онами, не — в моята прекрасна страна за такива неща не мечтаят… Кръгла софричка, трикрако столче, глинена паница, дървена лъжица — това е повече от дървените онами. И закнижените прозорци на старата къща са по-добри от единствената врата на моята колиба — врата, която прилича на прозорец, — каменните плочи са по-солиден покрив от палмовите листа. И газената лампа е по-добра от светилото с мас от акула, и цървулите са за предпочитане пред босите крака. Но и тук, и там подът е от пръст, и тук, и там рогозките са си рогозки. Какво от това, че тук им казват сури, а там — рогозки? Че тук ги плетат от палмови листа, а там — от папур?

Но аз съм виждал и меки килими в чужди салони, и хубави дрехи на наконтени мъже, и копринени рокли на млади жени, а Зинга не е виждала такива неща; ял съм и хубави ястия — не от таро и ямс, а вкусни ястия, каквито Зинга не е хапвала и няма представа за тях. Но аз тъгувам не за хубави дрехи и не за вкусни ястия, а за кръглата софричка, за каменния покрив, за закнижените прозорци, за старата къща, строена от дядо ми още в турско време…

— Андо! Тук ли си, Андо?

— Да, тука съм!

— Какво правиш, Андо?

— Нищо. Лежа и мисля.

— Ела, Андо? Зинга пита за тебе. И тана Боамбо, и Гахар. Защо избяга от нас?

Гласът на Амбо. Дошъл да ме търси. Значи, те забелязали моето отсъствие. Значи, аз не съм сам. Значи, имам приятели, които ме обичат и мислят за мен. Амбо … Той пак ме вика. Не го виждам, защото черното му тяло се слива с тъмнината, но чувам гласа му и чувствувам неговата топлота.

— Защо избяга от нас? — пита топлият глас. — Да вървим. Андо! Зинга те търси, и Гахар, и набу… Да вървим!

Тръгваме. Ударите на бурума стават все по-силни:

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо! …“

Туземците играят. Пламъците стигат до звездите. Океанът блести. Наредени в кръг по двама, играчите едва-едва пристъпват напред, навеждат глави и пак ги изправят, а зъбите им блестят бели и равни.

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!“

Гърнетата са в жарта. Много, много гърнета. Месото от диви свини е увряло. Жените го изваждат и го нареждат на листа от хлебно дърво. Бурумът и свирките замлъкват. Играчите се струпват около Боамбо. Главатарят вика и гласът му е тържествен:

— Арики, пуирара пуя!

Спомних си какво значи това: Арики — ръководител на церемонията през време на големия празник.

Първожрецът пристъпва важен. Неговите седем пояса блестят на кръста му, окичени с раковини. Те са съвсем нови. В косите му са набучени разноцветни пера от папагали. Лицето му е черно-черно, сякаш намазано със сажди. Той поема мълчаливо месото от ръцете на главатаря и се оттегля бавно. Не е пиян и може би затова чувствува своето достойнство.

— Андо, пакеги гена, лапао! — вика главатарят. Да, за тях аз все още съм бял човек от луната, лечител на всички болести. И затова получавам храната си трети поред след първожреца и главатаря. Поемам своя дял — голям къс месо, с което биха се нахранили пет души — и се оттеглям.

— Гахар, калиман биля! — вика главатарят.

Гахар е голям човек, важна личност. Той е мрачен. По-рано скубеше белите косми от главата си, за да прогони старостта, както казваше той, а сега, след смъртта на жена му, те растат на воля. Главата му сякаш е посипана със сняг. Той прилича на грохнал старец — прегърбен, с посърнало набръчкано лице, увехнал, тъжен…

Всеки получава своя дял от месото, сяда, където завърне, и яде. Месо от мадама — това не се случва всеки ден. Ловът на диви свини става веднъж в годината, когато високата трева аланг-аланг изсъхне. Тогава тя гори като барут.

Докато Боамбо привърши раздаването на месото, младежите се нахраниха и танците отново почнаха. Цяла нощ бумти бурумът и подвикванията на играчите се чуват далеч из тропическия лес:

„Дум-дум! Думба-дум! Хе-хо! Хе-хо!“