Марко Марчевски
Остров Тамбукту (17)

II

На другия ден сутринта Амбо ме чакаше в малкия залив при лодките. Той беше се пременил като за празник. В косата му бяха натъкнати два гребена от бамбук и няколко разноцветни пера от папагали, на ушите му висяха големи кръгли обици от мидени черупки, а на гърдите му лъщяха три огърлици: едната от кучешки зъби, другата от пъстри раковини, третата от шарени мъниста, която му бях подарил. Под гривните на ръцете и краката си беше забучил яркочервени цветчета от хибискус и малки вейки с най-различно обагрени листа от колеус. Беше препасал нов пояс с червени и черни ивици. Лицето му беше боядисано с червена боя, а по челото и по страните бяха прокарани бели черти. Копието му беше ново, с много шарки. Така пременен и с копието в ръка той наистина имаше внушителен вид. По лицето му се четеше радостна възбуда. Тя личеше и в младежкия блясък на очите му, и в усмивката му, и във всяко негово движение.

Амбо беше красив и строен младеж. По гладката тъмно-шоколадова кожа на лицето и на тялото му нямаше нито един белег от рана или от кожна болест, каквито се забелязваха у някои туземци. Тялото му беше мускулесто, от него лъхаше здраве и младежка сила. Черните му шпаньолски очи, сключените вежди, правилният римски нос, откритото равно чело, та дори и леко къдравата му смолиста коса напомняха испанските тореадори.

И аз бях в нови дрехи, които бях си купил в Александрия: къси гащи, карирана риза, спортни обуща и каска от корк, на която бях затъкнал червено перо от папагал. Патронташът на Смит правеше моя вид внушителен. Освен лекарската чанта с медикаменти бях взел и една ловджийска пушка.

Пътеката минаваше край брега. Отляво бучеше океанът — вълните със силен плясък и боботене се разбиваха в скалите, — а отдясно се простираше гората с гигантските си дървета. Към края на големия залив пътеката зави надясно през гората и ни поведе право нагоре по стръмния бряг. Океанът остана зад нас. Шумът на вълните заглъхна. Ние потънахме в горския полумрак, заобиколени от високи дървета с гъста мрежа от клони и листа, които не пропускаха слънчевите лъчи.

Пътеките на туземците рядко лъкатушат през планината, както нашите шосета, а вървят право нагоре. Изкачването беше трудно. Там, където мястото позволяваше, туземците бяха забили в земята дървени колове вместо стъпала, а където почвата беше каменлива, имаше дълги стъбла от лиани, привързани за дънерите на дърветата. Ние се хващахме за тия стъбла и се катерехме по стръмнината като алпинисти. Тук и там срещахме стари, съборени от бурите дървета, които преграждаха пътеката. Изгнилите им стъбла бяха окичени с различни паразитни растения. Между тях цъфтяха пъстри орхидеи с цветове като чаши и бромелии, които миришеха отвратително. Срещахме и обгорени от гръмотевици дървета с изсъхнали клони, също окичени с паразитни растения.

Стръмната пътека никак не затрудняваше Амбо. Той се катереше като млада коза и аз трябваше да напрягам всичките си сили, за да не изостана от него. Бях уморен, но не се издавах пред сина на главатаря. Не исках да разбере, че това трудно изкачване право нагоре по планината ми струва много усилия, защото знаех, че туземците не уважаваха слабите хора. Те се възхищаваха от силата, пъргавината и ловкостта.

Най-после излязохме на билото и се спряхме, поразени от чудесната гледка, която се откри към вътрешността на острова. Пред нас, долу в низината, се простираше цветуща долина, през която протичаше доста пълноводна река. На самото устие на реката между кичестата зеленина на кокосовите палми, между перестите хлебни, пъпешови и тикови дървета се подаваха островърхите колиби на селото, в което отивахме. Зад реката се издигаше втора планинска верига, по-висока от тази, на която бяхме се изкачили. И тя беше покрита с многоетажен тропически лес от гигантски дървета, високи до седемдесет метра: различни видове диви палми, фикуси, мимозови, дуриян, мангустани, дървовидни папрати с дълги перести листа, а още по-нагоре планинският склон беше покрит с вечнозелени тропически дъбове, лаврови дървета, кестени и кленове. По самото било на планината се зеленееха бодливите храсти на рододендрона и тревисти растения.

Долу, в долината край реката, имаше цели гори от бамбук и тръстика, а по необработените поляни растеше високата трева аланг-аланг.

Починахме си и отново тръгнахме. Пътеката се спущаше право надолу през гъстата гора, както и по отвъдния склон, по който току-що бяхме се изкачили. Но слизането беше много по-леко от изкачването и ние скоро наближихме селото.

Всички жители — от старците до децата — бяха излезли да ни посрещнат. Двама мъже се отделиха от множеството, пристъпиха към нас и ни поздравиха, като стиснаха с левите си ръце нашите ръце над лактите, а с десните ни тупаха по гърба и по раменете. Единият от тях — висок, строен, с добре развито мускулесто тяло, препасан с широк пояс, окичен с разноцветни раковини — беше ренгати, главата на селото, а другият — стар човек с повехнало лице и с три тесни пояса на кръста — беше таути, жрец на селото. И двамата бяха ме виждали вече у Арики, и аз бях ги виждал, но не ги познах. Според нас, белите хора, туземците си приличат един на друг също тъй, както и ние, белите, си приличаме според тях. Ние тръгнахме между възбудената тълпа от мъже и жени, която се блъскаше и вълнуваше, но учтиво се разстъпваше пред нас и ни отваряше път. Тия, които бяха по-далеч, се надигаха на пръсти, за да ни разгледат по-добре, а децата тичаха подире ни и като не можеха да се промъкнат между бащите и майките си, с бързината на маймунки се катереха по съседните дървета и със зяпнали уста разглеждаха белия човек, който по някакъв тайнствен начин беше дошъл чак от луната.

Ренгати вървеше от дясната ми страна, а таути със ситни стъпки подтичваше от лявата. Като стигнахме до реката, качихме се в една от лодките и потеглихме към отвъдния бряг, където беше селото. Жителите в надпревара наскачаха в останалите лодки, а децата с весели викове и смях се хвърлиха във водата и заплуваха подир нас. Дълбоката река не ги плашеше. Израснали на брега на океана, те бяха отлични плувци.

Ренгати ни заведе в колибата си. Младата му жена, окичена като на празник с гердани от раковини и кучешки зъби, с големи обици от мидени черупки и с диадема на главата от бели и черни зърна на някакъв плод, ни донесе лули и торбички със сухи листа. Преди да бъде нахранен, гостът трябваше да изпуши една лула тютюн. Туземците насядаха на нара. Тук бяха се събрали първенците на селото. Аз извадих табакерата и запалката на Смит. Всички ме гледаха втренчено и чакаха да видят какво ще направи белият човек. Те бяха чули, че мога да паля огън без дърво и да накарам водата да гори, но още не бяха виждали това „чудо“ и сега със затаен дъх следяха всяко мое движение. Взех цигара, щракнах запалката и запуших. Наоколо се раздадоха възбудени възклицания и тихо подсвиркване с уста. Поднесох табакерата към таути, но той се отдръпна и отказа. Отказа и ренгати. Само Амбо взе цигара и я запали направо от запалката. Тази смела постъпка на младежа предизвика възхищение у туземците. Те свиха дебели цигари от листа и ги запалиха от главните на огъня, който гореше по средата на колибата.

Всички бяха в нови пояси. Нова беше и саронгата на жената на ренгати, майсторски изплетена от шарени нишки и окичена с пъстри раковини. Нейната „престилка“ от червени и черни ресни стигаше почти до коленете й. Това „облекло“ беше много удобно в тая нетърпима жега. А какво да кажа аз за моя костюм? Той беше мокър от пот, а спортната ми карирана риза неприятно лепнеше на гърба ми.

Жената на ренгати донесе делва с малоу, приготвено от кокосово мляко и сока на различни плодове. Това питие с тръпчиво-сладък вкус беше много по-приятно от всички разхладителни напитки, каквито бях пил дотогава.

Ренгати заговори за хората от Калио. Всички са доволни. Дърветата са окичени с плодове, в градините има много таро, ямс и батати, в Голямата вода има много риба — какво им трябва повече?

— Дао е щедър — промърмори старият таути, — а Арики е седем пъти по-мъдър от нас.

— Защо седем пъти? — попитах го аз.

— Не знаеш ли? — учудено ме погледна таути. — Арики е препасан със седем пояса на мъдростта.

Преброих хората, които бяха в колибата, и казах:

— Тук сме десет души. Имаме десет пояса — значи, ние сме по-мъдри от Арики.

Таути измляска с език, но нищо не каза. Тогава Амбо заразправя какви чудеса може да прави белият човек от луната. Спомена и за огъня без дърва, и за горящата вода, и за стрелата, с която „правя“ гръмотевици. Разказа им как съм убил веднъж една голяма птица, която летяла толкова високо над дърветата, че едва се виждала. Амбо нарочно преувеличаваше всичко, за да смае слушателите си и да им докаже, че аз съм на седем места по седем пъти по-мъдър от Арики. След това извади малкото си огледалце, което винаги носеше в торбичката си, провесена на гърдите, и го показа на таути. Като видя лицето си в огледалото, таути се отдръпна уплашен.

— Даде ми го пакеги — гордо каза Амбо и като се обърна към мене, помоли ме да гръмна с пушката, за да се уверят хората от Калио, че белият човек от луната наистина може да прави гръмотевици.

Всички наскачаха и в един глас се развикаха:

— Не, не! Опасно е! Всички ще умрем!

Едва ги успокоих, като им обещах, че няма да правя гръмотевици. След това ги помолих да ме заведат при болните.

Излязохме на малкия площад сред селото. Туземците бяха насядали на сянка под дърветата и ме чакаха. Аз отидох под сянката на един дуриян, окичен с едри като дини плодове, отворих чантата, постлах на земята чиста бяла кърпа и наредих на нея стъкълцата и бурканчетата с лекарствата.

Повечето от болните страдаха от кожни болести. Може би поради горещия климат и влагата из горите, както и от солената морска вода, и най-малката раничка по телата на туземците, получена от одраскване, дълго време не зарастваше. Но много по-опасни бяха раните от болестта лупус. Тази болест се срещаше рядко, но причиняваше големи неприятности, защото навяваше някакъв суеверен ужас у здравите хора и те страняха от болните. Поради това болните от лупус закриваха раните си с листа от растения. Доста често се срещаха хора с болни клепачи, но най-разпространена беше болестта псориазис (кожата на болния се покрива с тънки, сухи, бели люспици). От тази болест страдаха дори и малки деца, но жителите на острова не й обръщаха внимание, защото не им причиняваше никакви болки. Някои страдаха от инфлуенца. Понякога тази болест върлуваше като епидемия. У нас инфлуенцата не се смята за опасна, но тук тя беше смъртоносна за старите хора, чийто слаб организъм не можеше да се бори с нея. Изобщо аз бях забелязал, че някои заболявания се дължаха на еднообразната растителна храна, която употребяваха. Туземците рядко имаха месо на своята скромна трапеза. Единствените им домашни животни бяха свинете и кучетата, но те не бяха тъй много, че да задоволят нуждите им от месо. Имаха и кокошки, но те бяха полудиви, живееха из горите край колибите, снасяха яйцата си из шумата, където ставаха плячка на кучетата и рядко се излюпваха от тях пилета. Туземците мъчно можеха да хванат кокошка, освен ако я улучат със стрелите си. Веднъж в годината те ходеха на лов за диви говеда, а през лятото успяваха да убият по някоя дива свиня, но месото от този лов те изяждаха през време на своите празници само за два-три дена. Те страдаха от липса на мазнини, защото не знаеха да добиват масло от ядките на кокосовите орехи, и затова тлъстите червеи бяха най-лакомото им блюдо. Главната им храна беше растителна, а тя не беше питателна като месото. За да се нахранят, те трябваше да поглъщат огромни количества ямс, таро, батати, банани, пъпеши и други плодове или да дъвчат захарна тръстика — тогава коремите им се надуваха и ги правеха лениви и тромави. Растителната храна и особено захарната тръстика изтриваха зъбите им, а старите хора, останали без зъби, бързо отслабваха и умираха понякога и от най-слабо заболяване. Някои страдаха и от малария. Нейните периодични пристъпи и високата температура също изтощаваха старите, отслабнали хора.

Аз промивах раните на болните с риванол и ги превързвах с марля. На някои бих инжекции против малария. Когато запалих спирт в чинийка, да обгоря иглата на спринцовката, туземците ахнаха от възторг, учудване и страх.

До вечерта прегледах всички болни и им помогнах с каквото можех. Никой от тях не се страхуваше, че ще му дам „уин кобрай“. Всички ми вярваха и ме смятаха за свой приятел. Това беше голям успех за мен.

III

Вечерта ренгати ме покани в своята колиба. Когато влязохме, той повтори думите, които ми беше казал вече преди обяд и които всички стопани казват на своя гост:

— Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое.

— Имам си всичко, каквото ми трябва — отвърнах аз на гостоприемния стопанин и добавих това, което всички казваха в такива случаи: „Охао калио лао дагота“ — птичето на щастието пее на рамото ми.

Вечеряхме с варена кокошка и таро в големи онами, ядохме каша, салата от младите издънки на захарната тръстика в черупки от кокосови орехи и пихме малоу. След вечерята седнахме на нара да изпушим по една лула, докато младата домакиня прибираше съдовете.

— Преди много луни Ладао стана моя сахе — каза ренгати, като изпущаше дим през нос и примигваше от светлината на огъня. — Много луни минаха, а нямаме деца. Мъка, голяма мъка! Два пъти бях пръв ловец — два пъти убивах най-много кро-кро през време на големия лов. Избраха ме за ренгати. Но Дао ме наказа и сега всичко ми горчи: и тарото, и бананите, и сладката тръстика… Ладао пита: „Кой е виновен? Кого е наказал Дао — Ладао или ренгати?“ Аз не зная какво да й отговоря…

Пламъкът осветяваше помрачнялото му лице, грамадната сянка на едрата му снага трептеше по стената като жива.

— Защо мислиш, че Дао е виновен? — попитах го аз. — Дао е направен от дърво. Може ли дърво да наказва хората? Може ли да прави добро или зло?

— Не зная — тежко въздъхна ренгати. — Нашите хора казват, че Дао наказва едни да нямат деца, а на други праща смърт от кадити. Какво да правя? Хората от моя род казват Ладао да иде в друг род и като роди дете, пак да се върне при мен. Така казват хората от моя род, защото такъв е обичаят. Но аз не искам Ладао да напусне моята колиба. Без нея тя ще опустее…

— А Ладао иска ли да напусне твоята колиба? — попитах го аз.

Ренгати не отговори. Ладао се обади:

— Аз трябва да изпълня обичая на племето. Трябва да ида в друг род. Ако откажа, всички ще ме намразят. И ренгати ще стане за смях — кимна тя с глава към мъжа си, — и хората ще си изберат друг ренгати. Такъв е обичаят.

Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.

Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:

— Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала — приятна почивка.

Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.

Огънят догаряше.

— Къде отиде ренгати? — попитах аз.

— Да спи — отвърна Ладао.

— Защо вън?

— Не разбираш ли? — усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. — Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.

Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.

— Защо говориш за обичаите на пакегите? — упрекна ме Ладао. — Ти живееш на нашия остров…

— Тук е много задушно — казах аз, — ще ида да спя вън на хладина.

— Вън? — сепна се Ладао. — Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!

Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.

— Добре — казах аз. — Тъй да бъде. А сега трябва да спя. Уморен съм. Много горещо беше времето днес…

— Нощта е дълга, ще се наспиш — тихо промълви Ладао. Тъмното петно на нейната сянка се движеше по стената като жив призрак. През вратата струеше прохладния нощен въздух, наситен с аромата на зрели плодове.

Ладао мълчаливо запали една лула и ми я донесе. След това седна на нара. Огънят угасна. Нощта нахълта в колибата и всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Ладао звънеше като самотна птичка в гората.

— Тежко е на ренгати, тежко е на Ладао. Хората казват: „Ладао трябва да иде в друг род.“ „Трябва“ — казва ренгати. „Трябва“ — отговаря Ладао. Но аз не искам да ида в друг род. Какво да правя? Днес ренгати ми каза: „Сега ще дойде белият човек. Ще бъде наш гост. Искам да го направя хеноула — какво ще кажеш?“ „Нана“ — съгласих се аз. Ти дойде … Защо мълчиш?

Погледнах към тъмния ъгъл, откъдето идваше тъжният глас на Ладао. Стори ми се, че нейната тънка фигура се раздвижи и тръгна към мене. Смукнах дим, лулата за миг светна и пак угасна.

— Защо мълчиш? — повтори тя. — Утре хората ще ме попитат: „Пакеги, стана ли хеноула на ренгати?“ Аз ще кажа: „Не, пакеги отказа да стане хеноула на ренгати.“

Мъка и отчаяние звучаха в гласа й.

— Какво значи хеноула? — попитах я аз.

— Не разбираш ли? Хеноула, значи побратим.

Спомних си случая с капитан Джонсон на Соломоновите острови. Може би и оня главатар на племето е искал капитанът да му стане хеноула, но той отказал и нанесъл смъртна обида на главатаря. Да повторя ли и аз неговата неблагоразумна постъпка?

Неочаквано ренгати запя и прекъсна мислите ми. Гласът му беше тих и тъжен. Стори ми се, че плаче.

— Защо плаче ренгати? — попитах аз разтревожен.

— Той не плаче — тихо отговори Ладао. — Той пее…

— А защо гласът му е тъжен?

— Ренгати моли Дао да ни подари дете…