Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Трета глава. На неизвестния остров. Среща с диваци. Тана Боамбо. Арест в тъмната колиба

I

Брегът, покрит с разкошна тропическа растителност, отдалеч не изглеждаше много стръмен, но когато доплувахме до него, той се оказа скалист и непристъпен. Пред нас се издигаше почти отвесна каменна стена от сив гранит, висока три-четири метра, а на места и повече. Тук и там, където каменливата почва беше по-ронлива, вълните бяха издълбали дълбоки и тъмни пещери, в които нищо не се виждаше. Ние дълго плувахме край отвесните скали и напразно търсехме удобно място да се изкачим по тях. Брегът наистина беше непристъпен. А как ни се искаше по-скоро да стъпим на твърда земя, да си починем след непосилната борба с водната стихия! Всички бяхме изтощени до последни сили. Особено страдаше шишкавият готвач. Той просто се задъхваше от умора. Дори капитанът, който никак не обичаше сушата, правеше отчаяни, но несполучливи опити да се изкачи по стръмния скалист бряг, като се хващаше ту за някоя лиана, ту за някой храст. Най-после, когато бяхме вече капнали от умора, открихме един тесен, плитък проток и навлязохме в него. Той ни изведе в малък залив, тих като езеро. Тук брегът беше полегат, обрасъл с гъста гора. Клоните на дърветата бяха увиснали и стигаха до самата вода. В дъното на залива забелязахме немного широка ивица от пясък, която приличаше на плаж. На пясъка имаше много лодки, издълбани от дебели дървета. Те приличаха на тесни, дълги няколко метра корита с носове, извити като шейни. Ние заплувахме към тях и излязохме на брега.

Наоколо не се виждаше жива душа, но лодките показваха, че наблизо живеят хора. Седнахме под дебелата сянка на едно вековно дърво с огромни клони и гъсти листа. Грей веднага заспа, както беше мокър, а ние с капитана се съблякохме и простряхме дрехите си да съхнат. След това Стерн легна по гръб на топлия пясък и също заспа. Той дишаше тежко, умората беше изтощила и последните му сили. Аз останах буден.

Накъдето и да погледнеш — непроходим тропически лес. Високи дървета с гладки стъбла, с кичести корони, които образуват непроницаем покрив. Никакъв звук не се чуваше из гората. Наоколо царуваше пълна тишина и спокойствие.

Радостното чувство, което изпитвах след нашето спасение, бе подтиснато от необяснима тъга. Тия противоречиви чувства ми бяха познати. Аз никога не се отдавах напълно на своите радости. И най-щастливите мигове в живота ми се преплитаха с тревожни мисли. Какво ще стане по-нататък? Какво ме чака утре? Тази несигурност в утрешния ден тровеше всяка моя радост. А когато успявах да подтисна тревогите за бъдещето, идваха спомените и не ми даваха покой. Ето и сега, като гледах тихия залив, гъстия тропически лес, синьото небе, по което не се виждаше нито едно облаче, аз мислех за моята родина, за близките до сърцето ми хора, които бяха останали там. Вълните на живота ме изхвърлиха на тоя тих, непознат бряг, далеч от родната страна, която обичах дълбоко и страстно. Обичах нейните сини планини с буйни реки, нейните дълбоки долини и тихи равнини, обичах и големите градове, и малките селца, и порутената къщичка, покрита с мъхясали плочи, и тъмната стаичка със закнижен прозорец, в която бях се родил. Дали ще ги видя пак? Кой знае…

Както бях се замислил, изведнъж забелязах един човек, който излезе от гората и тръгна към лодките. Той беше почти гол, препасан през кръста само с тесен пояс. Между краката му минаваше също такава тясна като пояса плетка от лико, която беше привързана отпред и отзад за пояса. Лицето му беше черно, сякаш намазано със сажди, а кожата на тялото му беше по-светла с тъмношоколадов цвят. Той не ни виждаше и вървеше спокойно право към лодките, но когато минаваше близо до нас, почна да се озърта и ослушва. Грей хъркаше силно в съня си. Туземецът го чу и се спря. Аз бутнах с ръка капитана и му прошепнах тихо:

— Човек, сър.

— Къде е? — попита Стерн и се надигна на лакти.

Туземецът рязко се обърна към дървото, под което бяхме седнали. Щом ни видя, той се втренчи в нас и ни загледа като втрещен. После отвори уста, сякаш искаше да извика за помощ, но страхът беше го сковал и не можеше да вика. Станахме с капитана и тръгнахме към него. Туземецът още повече се изплаши, замаха с ръце, като отстъпваше заднишком, препъна се в едно дърво, изхвърлено от водата, и падна по гръб на пясъка. Едва тогава той се опомни, скочи и хукна към гората. Той бягаше с всички сили, но никак не му спореше, защото краката му затъваха в горещия пясък чак до глезените. Напразно му викахме да се спре — цветнокожият човек изчезна в гората също тъй внезапно, както беше се появил.

Бързо се облякохме, събудихме Грей и тръгнахме след туземеца. Там, където той се беше скрил в гората, между гъстите клони и лиани открихме тясна пътека. От двете страни на пътеката се издигаха високи дървета с грамадни клони, преплетени с гъсти лиани. Слънцето никога не проникваше през тая зелена завеса. Гората бе потънала в полумрак. Лъхаше влага.

Неочаквано чухме тревожни удари на тъпан, сякаш някой биеше с тояга по сухо дърво, после се разнесе продължителен вик. Спряхме се и се спогледахме. Какво значеше това — радост или тревога?

Тъпанът замлъкна. Викът не се повтори. Ние тръгнахме предпазливо през тропическия лес и излязохме на един равен и добре утъпкан малък мегдан. В полукръг около него видяхме десетина колиби с остри покриви, които стигаха почти до земята. Предните стени на колибите бяха изплетени от бамбукови пръти. От бамбук бяха и вратите. Поставени около един метър над земята, те приличаха по-скоро на прозорци, отколкото на врати. Високи кокосови палми, пандануси, бананови и хлебни дървета хвърляха на площада гъсти сенки. Зад колибите се издигаше зелената стена на гората.

— Колиби на туземци — каза капитанът. — Но къде са хората?

Нямаше хора. Не се чуваше нито кучешки лай, нито грухтене на свини, нито кудкудякане на кокошки. Приближих се до една колиба и погледнах през отворената врата. Вътре беше тъмно. В полумрака, до една от стените, забелязах широк нар от бамбукови пръти, а до другата стена, върху лавици пак от бамбук, бяха наредени няколко гърнета, черупки от кокосови орехи, едно дървено копие и стрели. По средата на пода тлееше слаб огън. В тъмното дъно на колибата, на височина колкото човешки ръст, висеше кошница, привързана с лиана за една от гредите на потона. От кошницата се подаваха зелени палмови листа. На стената над нара беше закачен човешки череп. Потръпнах и бързо се отдръпнах.

— Внимавай, гората е пълна с диваци! — извика ми капитанът.

Едва тогава видях между дърветата главата на един туземец. Той беше се притулил зад едно дебело дърво и ни наблюдаваше. Близо до него забелязах втори туземец, който беше дигнал дългото си копие над главата, готов да го хвърли срещу нас. Зад друго дърво се подаваше трети туземец с опънат лък. Вгледах се между дърветата зад колибите и открих още много въоръжени туземци.

— Да бягаме! — прошепна Грей.

— Не! — възрази Стерн. — Ако хукнем да бягаме, те сигурно ще ни нападнат. Трябва да се измъкнем спокойно, без паника.

Бавно тръгнахме към пътеката, по която бяхме дошли. Навлязохме в гората. Изведнъж пред нас застанаха няколко туземци, въоръжени с дървени копия, дълги три-четири метра. Пътят ни към брега беше отрязан. Да бягаме направо през гората, беше невъзможно — тя беше непроходима. Върнахме се на мегдана. Един по един туземците излязоха от гората и ни обградиха.

Те бяха около тридесет души, въоръжени с копия, лъкове и стрели, а ние само трима, с голи ръце. Всички бяха препасани с тесни пояси, изплетени от лико. Лицата им бяха намазани с черна боя, от рошавите им коси стърчаха набучени разноцветни пера, а на ушите им висяха големи кръгли обици от мидени черупки. Те бяха страшни. Всички държаха копията над главите си, а лъковете висяха на левите им рамене. Някои имаха дървени щитове. От окачените на поясите им торбички се подаваха стрели с изострени върхове.

Неочаквано над главите ни префуча стрела. Капитанът вдигна ръка, сякаш искаше да спре нападателя, извика на английски, че сме мирни хора и нищо лошо няма да им направим. Туземците ни гледаха мълчаливи и мрачни. Ние стояхме по средата на малкия площад, притиснати един до друг. Оня, който беше пуснал стрелата, отново изпъна тетивата на своя лък, но един туземец му извика нещо и той отпусна стрелата и окачи лъка на рамото си.

Човекът, който беше извикал на стрелеца, заби копието си в земята и се опря на него като овчар на тояга. Няколко туземци го последваха, но другите продължаваха да държат копията си готови за нападение.

Тази мълчалива обсада трая повече от половин час. Туземците или не смееха, или не искаха да ни нападнат. Те често поглеждаха към гората, сякаш очакваха някого. И наистина от гората излезе едър, широкоплещест мъж, следван от други двама, въоръжени с копия.

— Тана Боамбо! Тана Боамбо! — развикаха се туземците и гласовете им отекнаха далеч из гората.

Едрият мъж излезе на мегдана и се спря на десетина крачки от нас. Другите двама, които го придружаваха, застанаха зад него. Той беше висок, снажен, мускулестото му тяло изглеждаше като изваяно от потъмнял бронз. Лицето му имаше правилни черти, а тъмните му очи гледаха съсредоточено и властно.

По всичко личеше, че новодошлият беше главатар на туземците. В буйната му коса, черна като катран, бяха натъкнати бели и зелени пера. И неговото лице беше намазано с черна боя или със сажди, а по челото, край носа и по страните бяха прокарани бели линии. На ръцете му, над лактите, имаше нещо като гривни, изплетени от лико. На тях бяха затъкнати зелени листа и няколко червени цветенца. На ушите му висяха големи лъскави обици от мидени черупки, а в хрущялната преградка на носа му беше натъкната кестена пръчица, дълга колкото един молив. На шията му висеше гердан от разноцветни раковини.

Той ни гледаше учуден. Погледът му се спираше ту на нашите лица, ту на дрехите ни, ту на обущата. След това вдигна копието над главата си и заговори нещо високо на своя непознат език. От дългата му реч запомних само три думи, които той повтори няколко пъти: „тана“, „пакеги“, „арики“ … Щом свърши речта, той забоде копието си в земята, а туземците дружно извикаха:

— Хе-хо! Хе-хо! Хе-хо!

Едрият мъж каза нещо на двамата цветнокожи, които стояха зад него, и те ни подкараха пред себе си. Прекосихме мегдана и навлязохме в гората. Туземците вървяха няколко крачки след нас, наредени един след друг по тясната пътека. Скоро излязохме на втори мегдан, много по-голям от първия и с много повече колиби около него. И тия колиби бяха островърхи, покрити с палмови листа. Покривите им също стигаха до земята. И тук между колибите имаше палмови, хлебни и други дървета, а зад тях се издигаше тропическият лес, див и величествен.

II

На мегдана пред колибите заварихме много туземци, въоръжени с копия и стрели. Щом ни видяха, някои от тях побягнаха в гората, като припряно викаха нещо, други се скриха в колибите и оттам плахо ни гледаха през тесните врати. Но едрият туземец им извика нещо високо и те се върнаха. Както в първото селище, и тук не се виждаха жени и деца. Нямаше и никакви домашни животни.

Спряхме се по средата на мегдана. Едрият мъж изчезна някъде, а някои от по-смелите туземци се приближиха към нас и ни гледаха мълчаливо. Забелязах, че лицата на ония, които не бяха намазани с боя и сажди, не бяха тъй грозни и страшни. Те имаха тъмношоколадова кожа, черни коси, тъмни очи, прави носове и малко дебели полуотворени устни.

Пред някои колиби горяха слаби огньове. Няколко туземци седнаха до най-близкия огън, извадиха от торбичките си, окачени на шиите им, сухи листа, нагряха ги на огъня, свиха дебели цигари и запушиха. Очите на капитана засвяткаха. Той си поиска тютюн на всички езици, които знаеше, но никой не го разбра. Тогава той извади холандската си лула от морска пяна, захапа кривия й мундщук и като надуваше бузите си и пухтеше, сякаш пушеше, тръгна към пушачите. Но те наскачаха и го посрещнаха с насочени копия.

— Безобразие! — промърмори Стерн, като се върна при нас. — Една цигара не дават на човека!

Тогава един туземец донесе запалена главня, сложи я на земята близо до капитана, остави до нея няколко сухи листа и се отдалечи. Стерн напълни лулата си и запуши. Туземците го гледаха с широко отворени, неподвижни очи, а някои, като свиваха устни, издаваха остри звуци. Ония, които бяха по-назад, се повдигаха на пръсти, за да видят димящата лула на Стерн. Грей се приближи до капитана и тихо му каза:

— Не ми харесват тия хора, сър. Оглеждат ни, както касапите оглеждат добичетата, които ще заколят. Кажете им да ни заведат при губернатора на острова, сър…

— Как да им кажа, като не разбирам нито дума от езика им? — сви рамене капитанът.

Аз разглеждах лицата на туземците. Когато погледът ми се срещнеше с погледа на някой от тях, той страхливо се скриваше между другите, като мърмореше нещо.

Чуха се викове, цветнокожите се разстъпиха и при нас дойде същият едър мъж с пера на главата. Сега той беше препасан с три разноцветни пояса, окичени с раковини. До него вървеше тъмнолика девойка, също препасана с пояс и с къса престилка от гъсти ресни. Това беше единственото й облекло. И поясът, и ресните бяха окичени с пъстри раковини, които потрепваха при всяко движение на девойката и блестяха на слънцето. Като ни видя, тя плесна с ръце, отстъпи назад и тихо извика нещо.

Тя имаше миловидно лице, едри тъмни очи с дълги мигли на клепачите, а под полуотворените й устни се подаваха два реда бели равни зъби. На гърдите й висеше гердан от змийски и кучешки зъби, а обиците й от раковини бяха толкова тежки, че бяха обтегнали месестата част на ушите. Под плетените си гривни на ръцете и в бухналата си черна коса беше натъкнала червени и бели цветенца, а на пояса около кръста — пъстри листа от някакво растение. Всички тия украшения придаваха на девойката дива прелест.

Мъжът, който дойде с девойката, ни направи знак да вървим и тръгна след нас. На върволица тръгнаха подире ни и другите туземци. Сега те бяха цяла тълпа — може би над сто души. Навлязохме пак в гората. По дърветата пъргаво подскачаха и крещяха малки маймуни, а на един сух клон беше кацнал зелен папагал. Той не се плашеше от хората и спокойно ги наблюдаваше с кръглите си очи.

Излязохме на трета, по-малка площадка, пред която имаше само една колиба. И нейният покрив от палмови листа беше остър и стигаше до земята, а вратата беше също тъй тясна и поставена високо като прозорец.

Едрият туземец ни направи знак да влезем в колибата, но ние отказахме.

Какво означава всичко това наистина? Защо тия хора постъпват с нас като с някакви престъпници? Защо искат да ни затворят? Защото поканата на едрия мъж да влезем в колибата можеше да означава само едно: че ние сме арестувани.

Като видяха, че не искаме да влезем в колибата, туземците се развикаха и заплашително размахаха копията си. Грей пръв влезе, а след него и ние с капитана.

В колибата беше прохладно. Край дясната стена имаше широк нар от бамбукови стъбла, а край лявата — дълга дървена коруба, която приличаше на голямо корито. По напречните греди на тавана бяха наредени бамбукови стъбла — едни по-дълги, други по-къси. По стените и по гредите бяха окачени черепи от свински и кучешки глави, но нямаше нито един човешки череп. Колибата беше дълга десетина метра, широка около шест метра и толкова висока. Щом влязохме вътре, туземците затвориха вратата и в колибата стана съвсем тъмно.

III

— Струва ми се, че сме арестувани — тихо каза капитанът, като седна на нара.

Грей се настани до него, избърса с ръкав потното си лице и промълви глухо:

— Много лошо ни посрещнаха, сър.

— И аз не съм доволен — отвърна Стерн. — Никак не е приятно, след корабокрушение да попаднеш в такава дупка. Но нека се надяваме, че бялото началство скоро ще ни измъкне оттук. Щом му доложат за нас, самият губернатор ще дойде да ни се извини лично.

Навън се чуха стъпки, вратата неочаквано се отвори. Светлата струя на слънчевия ден нахлу в колибата. В тоя поток от светлина се мярна черната глава на туземец. Той остави на земята кошница с плодове, три едри кокосови ореха, една стомна и като ни погледна плахо, побърза да затвори вратата. В кошницата имаше банани, варен ямс, (Ямс (dioskorea batatus) — тропическа виеща се лиана, която образува два вида клубени: подземни (като картофите) и надземни, в пазвите на листата. Надземните са дребни и служат само за посев. Подземните клубени са доста едри, тежат от половин до четири-пет килограма и се ядат варени или печени. В отделни случаи подземните клубени на ямса достигат до един и половина метра дължина и тежат до 50 кг.) таро (calocasia esculenta) — образува подземни клубени с различна големина. Най-едрите достигат до 4 кг тежина. Листата му са едри, разклоняват се още от земята, имат дълги, кухи стъбълца и стигат до 1 м височина. Клубените се ядат варени или печени. Стръковете също се ядат варени.) и печени резени от някакъв плод, сигурно от хлебно дърво. Всичко това ни се стори много вкусно, защото гладът отдавна ни измъчваше, а борбата с водната стихия беше изтощила силите ни до капка. Като се нахранихме, изведнъж се почувствувахме по-бодри. Стерн се излегна на коравия нар и каза тихо, мечтателно загледан към тавана:

— Ходил съм на много тропически острови, но никъде не съм пил такова кокосово вино като на островите Килинг. Само от една чашка искри почват да хвърчат от очите на човека. А сега трябва да разваля хубавия си обед с вода. Жалко…

Той се намръщи и надигна стомната, но още при първата глътка радостно извика:

— О, старият географ не лъже! Жителите на остров Тамбукту наистина са гостоприемни хора. Същински еликсир, сър. Опитайте!

И морският вълк ми подаде стомната.

Питието, което Стерн нарече същинския еликсир, беше кокосово вино. Макар да съдържаше съвсем малко алкохол, щом сръбнах няколко глътки, почувствувах как клепачите ми натежаха и очите ми сами се затвориха. Отпуснах уморено глава на коравия бамбуков нар и заспах…

Спал съм през целия следобед и цялата нощ. Събудих се чак на другата сутрин. Слънцето още не беше изгряло и през пролуките на колибата нахлуваше прохладен въздух, наситен със сладникав аромат на тропически цветя. Из гората крещяха маймуни, сърдито пискаха папагали.

По-късно туземците ни донесоха печена риба. Като се нахранихме, капитанът каза:

— Днес сигурно ще ни извикат на разпит. Вчера те не са искали да ни тревожат, преди да си починем.

— А на какъв език ще се разберем? — попитах аз.

— Това не ме интересува — отвърна Стерн. — Ако властите не знаят нашия език, те са длъжни да намерят преводач. Но аз зная толкова много езици, че дори и патагонско владение да е островът, пак ще се разберем.

— Ще се радвам, ако е английско владение, сър — обади се Грей.

Капитанът кимна с глава.

— Ако островът е английско владение, все едно че сме у дома си. Но и занзибарско да е, пак ще ни посрещнат добре, защото сме корабокрушенци. Не забравяйте, че съществува международен закон, който задължава всички държави да оказват помощ на претърпелите корабокрушение. Лично аз искам само едно — мечтателно додаде морският вълк — да ме оставят да поживея по-дълго време на този остров. Видяхте ли колко е красив? Дърветата са окичени с плодове, а горите са пълни с дивеч. Ето аз чувам гласовете на различни птици, а има и тютюн, и много други хубави неща. Ще поживеем тук като принца на Танганайка…

— Но вие не обичате сушата — подхвърлих аз.

— Вярно, не я обичам, но в известни случаи я понасям.

Грей лениво се размърда на нара.

— Аз желая само едно, сър — промълви той. — Желая по-скоро да изляза от тая бърлога.

— Мълчи, мечешка душа! — викна му Стерн. — Капка поезия няма в тебе. Аз винаги съм казвал, че ти не си истински моряк.

Да кажеш на човек, който двадесет години е пътувал по морета и океани, че не е истински моряк — това е най-тежката обида. Но Грей не се обиди. Той изобщо никога и от нищо не се обиждаше. Това се харесваше на мистър Смит и той често го хвалеше пред нас, но капитанът не обичаше хората, които от нищо не се трогват.

Бях потиснат от лошо предчувствие. Двамата пазачи с копия пред вратата на колибата ми напомняха, че все още сме затворници. Пък и арестът, както Стерн нарече нашата колиба, не беше удобно жилище. Много корав беше нарът от бамбукови пръти.

Капитанът беше сигурен, че до обед ще ни освободят, но когато и следобед никой не ни потърси, той нервно почна да се разхожда из колибата и да се възмущава.

— Защо ни държат още? Така ли се постъпва с хора като нас? Ние сме герои, сър! Аз ще протестирам! А може би тия диваци още не са съобщили на властите за нас? Може би губернаторът нищо не знае? Ако знаеше, че на острова са излезли корабокрушенци, той лично щеше да се осведоми за нашето здраве. Международният закон го задължава!…

Аз не вярвах нито в международните закони, нито в хуманността на губернаторите, но нищо не казах на капитана, защото не исках да го огорчавам.

— Две денонощия в тая колиба — това е прекалено! — възмущаваше се той. — Почвам да се съмнявам в испанския географ, сър. Но той не е виновен, защото никога не е идвал на остров Тамбукту и пише това, което са му разказвали Магелановите моряци.

— А Байрон? — обадих се аз. Капитанът махна с ръка:

— Не вярвай на поети…

— На поети като Байрон може да се вярва — възразих аз.

— Вие сте прав — кимна с глава старият моряк. — Байрон не е виновен. Виновен съм аз. Да, сър, аз излъгах мистър Смит…

— Излъгахте ли го? Защо?

— Сега ще ви обясня. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тимбукту пред две победи при Ватерлоо, и той е прав. Защото победата при Ватерлоо не засенчи славата на победения и нищо не даде на безславния победител. Но има друго, и то е по-важно. Байрон говори за Тимбукту, а не за Тамбукту. Това са две различни неща, сър. Тимбукту е едно забутано градче на река Нигер в Западна Африка, прочуто като център на древна култура.

— Тъй ли? — учудих се аз. — Разкажете ми, капитане, нещо за това градче!

— Какво да ви разкажа… Обикновена история. През XII век в Тимбукту имало университет. Френските колонизатори го завладели в 1883 година и Тимбукту се превърнал в западнал градец в пустинята. Той няма нищо общо с остров Тамбукту на испанския географ. Аз знаех това, но го скрих от Смит, за да го принудя да вземем курс на юг, да избягаме от урагана. И сгреших, признавам. Ако не бяхме се отклонили от пътя си, яхтата нямаше да се разбие в скалите на тоя проклет остров.

Грей широко се прозина и разкри всичките си зъби.

— Ужасно ми се спи, сър — каза той сънливо.

— На тебе вечно ти се спи! — упрекна го капитанът. — Чудно ми е как не си заспал миналата нощ в океана…

— О, аз се борих юнашки с вълните, сър! — промърмори готвачът.

Все пак неговата прозявка подействува на Стерн — след малко и двамата хъркаха на твърдия нар.

Настъпи нощ. Лунна тропическа нощ. Всичко живо спеше. В колибата беше тихо и тъмно.