Марко Марчевски
Остров Тамбукту (10)

I

Дълго плувах, без да почувствувам умора. Най-после стигнах до яхтата и се качих на палубата. Едва сега разбрах какво беше се случило през оная бурна нощ. Яхтата беше попаднала между две скали. Предната й част беше се разбила и нещастните работници на мистър Смит бяха се издавили. Но какво е това? Какво чувам? Човешки гласове! Те долитаха отдолу, от онова място на яхтата, където беше кабината на мистър Смит.

Бързо се спуснах по стълбата. Столовата на яхтата беше напълно запазена. Тук нямаше никакви следи от ужасната катастрофа. Гласовете идваха от кабината на плантатора и аз ги чувах съвсем ясно.

— Аз не съм ти готвач и ти не си никакъв мистър! — викаше някой с малко пресипнал бас.

— А чии са консервите? — питаше другият с алтов глас.

— Аз мога да мина и без твоите консерви, но какво ще правиш ти без вода, ако не ти донеса? Няма да пиеш морска, нали? Не забравяй, че с всяко излизане на острова рискувам живота си!

— Аз ти плащам!

— Плащаш!? С какво?

— С лири!

— Защо ми са твоите лири? Тук те нищо не струват!

— Но разбери най-после, не съм свикнал да готвя — проплака алтовият глас.

— Ще свикнеш! — дръзко отсече басът.

Отворих вратата на кабината. Мистър Смит беше се излегнал върху меката кушетка и пушеше пура, а капитан Стерн димеше с холандската си лула, потънал в един фотьойл. Щом ме видяха, те скочиха уплашени и ме гледаха като втрещени. Смит изтърва пурата си на килима. След това уплахата им се замени с изненада и най-после — с радост.

— О, това сте вие! — възкликна капитанът и като се спусна към мен, така силно ме прегърна, че ребрата ми изпращяха. — Значи, и вие се спасихте? Знаех! Знаех! Аз бях сигурен!

— Затова ли го оплаквахте всеки ден? — обади се зад него Смит, като дигна от килима пурата си, която продължаваше да дими.

— И аз предполагах, че сте жив — казах на капитана. — Но едва преди няколко дни узнах положително… Как се спасихте? Разказвайте! Както виждам, кабината е съвсем здрава. Мистър Смит сигурно е спал и не е усетил катастрофата…

— Не говорете така — въздъхна плантаторът. — Бях буден през всичкото време. Когато носът на яхтата се разби в скалата, отхвръкнах от леглото и паднах чак на другия край на кабината.

— Върху кушетката! — засмя се капитанът и бръчиците край очите му се сгъстиха.

— Да, върху кушетката, и това ме спаси от натъртване — потвърди Смит.

Кабината и столовата не бяха оцелели случайно. Както ми обясни Смит, те били отделени от останалия корпус на яхтата с вътрешен железен скелет и били приспособени в случай на катастрофа да плават над водата. Плантаторът не пропусна да се похвали, че тази идея била негова. Наистина тя му струвала много пари, но сега той е доволен и не съжалява: парите се печелят, а животът веднъж се дава на човека.

Докато ми разказваше всичко това, лицето на плантатора плуваше в доволство и възторг, които ме възмутиха. Спомних си работниците, които бяха се издавили в трюма, спомних си и заключената врата на кубрика и казах с упрек:

— Значи, ако работниците бяха тук, щяха да се спасят!

— О, сър! — възкликна плантаторът. — Тук е толкова тясно за петдесет души! … Отвърнах глава от него.

— А вие, капитане? — обърнах се към морския вълк. — Вашата одисея сигурно е по-богата с приключения?

— Ако мислите тъй, ще се разочаровате — усмихна се Стерн. — Щом диваците ме отнесоха на скалата, камъкът се изхлузи от краката ми. Тия хора не си направиха труд дори да ме блъснат — сам скочих във водата без камък. Доплувах до скалата и се притулих в една пещера. Като се мръкна, излязох на брега и се скрих в гората. Няколко нощи спах по дърветата от страх да не стана плячка на някой див звяр, но това ми причини много неприятности. Човекът отдавна се е простил с маймунския си начин на живеене и дървото никак не е удобно легло за него. Не можех да спя. Мислих, мислих какво да правя и най-после намислих: всяка вечер отивах да спя на някоя от скалите в залива, както в първия ден, когато се спасихме. На скалите няма опасност от диви зверове. А една лунна нощ открих яхтата. И съжалявам, дето я открих, искрено ви казвам. Защото мистър Смит си въобразява, че съм му готвач. Не, не! Простете се с тази мисъл, сър! — обърна се той към плантатора.

— Но откъде вземате продукти? — учудих се аз.

— Складът е пълен, сър! — възторжено каза Смит. — В него не е проникнала нито капка вода.

— Продукти много, но няма кой да ги готви — обади се капитанът. — Ако беше тук Грей …

Смит тежко въздъхна. Той най-много съжаляваше за готвача, защото сега трябваше сам да си приготвя храната, а той не бе свикнал с такава „тежка“ работа.

— А вие как се спасихте? — попита ме капитанът. — Разкажете!

— Преди това мога ли да помоля мистър Смит за една кутия консерви? — обърнах се аз към плантатора. — Откак излязохме на тоя остров, само веднъж ядох месо, и то кучешко.

— Кучешко? — плантаторът потръпна от отвращение. — Вие ядохте кучешко месо, сър?

— Да, ядох, сър. И ми се видя много вкусно. Във всеки случай по-вкусно от всяко друго консервирано месо.

— Спрете, сър! — извика Смит. — Ще повърна!

— Всичко е до навика — иронично се усмихна капитанът. — Италианците ядат жабешки кълки и змии, китайците ядат скакалци, японците — развалени яйца, а швейцарците — мухлясал кашкавал … Кучешкото месо е по-вкусно от всичко това, аз съм ял.

Той отиде в кухнята и донесе една консерва. Консервираното месо не е тъй вкусно и тъй хранително като прясното, но сега го предпочитах пред ямса, тарото и пъпешите, които бяха ми омръзнали. Докато се хранех, разказах на капитана и на плантатора за патилата, които бях преживял.

— Значи, вие имате приятели на острова? — попита ме Смит.

— Да, сър. Те ме чакат на брега.

— И един от тях е главатар на племето?

— Да, сър. Само че не на това племе, което искаше да ни удави. Изглежда, че на острова живеят много племена, които враждуват помежду си.

— Враждуват? Значи ли това, че воюват? — попита зарадван плантаторът.

— Да, понякога и това се случва. Моят приятел Лахо, главатарят на племето бома, ми каза, че понякога неговото племе воювало с племето занго — същото, което ни хвърли в океана.

— Прекрасно! — провикна се Смит. — Ние сме спасени, сър!

— Нищо не разбирам — погледнах го учуден.

— Вие сте много млад, за да разберете — покровителствено ме потупа плантаторът по рамото. — Ако не ви е известно, аз ще ви кажа, че съм не само фабрикант и плантатор, но и дипломат. Три години бях във Форин офис.^[1] И ако изпълнявате моите съвети, всичко ще се уреди в наша полза.

— Как ще стане това, сър?

— Много просто. Племето бома ще обяви война на племето занго. Ние ще застанем на страната на племето бома. Нали вашият приятел е вожд на това племе? Така, така. Ще дадем няколко пушки на племето бома и то ще победи племето занго. Ясно ли ви е, сър?

— Не ми е много ясно — отвърнах аз.

— Но аз ви говоря на чист английски език…

— На всеки език вашите думи означават война.

— И защото е тъй, не съм съгласен.

— Защо? — Смит ме гледаше учудено, с отворена уста. Златният му зъб неприятно блестеше.

— Защото мирът е по-добър от войната — отвърнах.

— Идеалист! — усмихна се Смит и снизходително ме потупа по рамото. — Тия диваци и без нас ще се избиват един друг, нали така? Не е ли по-добре да се намесим? Това ще бъде не само в наша, но и в тяхна полза. За предпочитане е една голяма, но последна война пред честите и безкрайни сблъсквания между племената. Слушайте, сър. Диваците нямат огнестрелно оръжие. Техните стрели и копия са празна работа. С две-три пушки и с десетина патрона племето на тоя главатар ще победи всички останали племена и ще ги покори. Тогава ще го провъзгласим за крал на целия остров, нали така? А ние ще станем негови съветници. Ако щете дори — министри! И то напълно заслужено, защото пушките са наши. Само тогава ще можем да заживеем свободно и спокойно. Иначе всички ще бъдем издавени в океана, сър. Ако хванат още веднъж някого от нас, те няма да се шегуват, уверявам ви.

— Не — възразих аз. — Ние трябва да предотвратяваме войните между племената, а вие искате да ги разпалваме. Никога няма да се съглася на такова престъпление. Аз съм враг на войната.

— Напразно, сър. Помислете добре. Става дума за война, която ще сложи край на всички войни. Казах ви и пак повтарям: тя ще бъде полезна и за диваците, и за нас. Аз имам десетина пушки, няколко пистолета и доста много патрони … Помислете.

— Няма какво да мисля.

— Жалко, много жалко… А вие какво ще кажете, Стерн? — обърна се Смит към капитана. — Искам да чуя вашето мнение.

— Още нямам мнение, сър — отвърна Стерн.

— Но вярвам, че не бихте желали още веднъж да ви хвърлят в океана, нали?

— Не, разбира се — кимна с глава капитанът. — Но аз не съм сигурен, че те ни хвърлиха, за да ни удавят.

— А защо ви хвърлиха? Може би да ви окъпят?

— Може би. Предполагам, че това е някакъв техен обичай, не зная…

— А моят готвач? — попита Смит.

— Грей е умрял от страх — отвърна Стерн. — Той беше голям страхливец.

Смит възрази:

— Не си кривете душата, Стерн. Човек не може да умре от страх.

— Може, и още как! Ако има слабо сърце като Грей…

За да прекратя неприятния разговор, попитах капитана него ли са виждали туземците в своите градини.

— Мене — отвърна той. — Когато ни омръзнат консервите, аз отивам в градините на диваците да бера плодове. И знаете ли какво открих? Вместо аз да бягам от тях, те бягаха от мене. Само вчера, когато ходих за вода, тръгнаха към мене, като ми викаха нещо, но те бяха много, а аз не носех нито пушка, нито пистолет.

Обясних на капитана на какво се дължи вчерашното недоразумение.

— Ако знаеха, че не сте вие, щяха ли да тръгнат към мен? — попита ме той.

— Сигурен съм, че не.

— Тогава не разбирам защо ви е тази война, сър? — обърна се той към плантатора.

— Както искате, но аз си оставам на своето мнение — каза Смит. — Защото не искам да бъда удавен като котка.

— Това няма да се случи — успокоих го аз и като се обърнах към капитана, казах: — Искате ли да ви запозная с моите приятели? Те ме чакат на скалата. Обещах им да се върна при тях.

Капитанът отказа. Бил уморен. А може би се страхуваше, не зная.

Аз исках да изненадам моите приятели с някакъв подарък, какъвто те никога през живота си не бяха виждали, но не можех да взема със себе си нищо по-тежко и затова реших да ги зарадвам с празни консервени кутии. Взех няколко от тях, пробих им дупки, навързах ги с една връв и като ги окачих на шията си, простих се с капитана и с плантатора и излязох от кабината.

— Вземете един спасителен пояс, по-леко ще доплувате — извика след мене Стерн.

— И един пистолет — предложи плантаторът.

Взех един спасителен пояс, но от пистолета се отказах.

Със спасителния пояс много по-лесно стигнах до скалата. Туземците бяха там. Като ме видяха, те се зарадваха и в същото време се учудиха на празните консервени кутии. Дадох по една на Лахо и Габон, а другите раздадох на някои от останалите. Те ги оглеждаха от всички страни, опипваха ги с ръце, почукваха по тях и се радваха като деца. Но те не бяха деца и веднага разбраха ползата от кутиите. Габон пръв гребна вода от извора и пи. Другите го последваха. А Лахо се обля с вода и развесели всички.

Казах им, че в голямата лодка има още двама пакеги и ще трябва да се върна при тях.

— Добри ли са? — попита Лахо.

— Добри — отвърнах аз, макар че за Смит това не можеше да се каже.

— Нека и те дойдат да живеят при нас.

Казах на Лахо, че по-късно и това ще стане.

— Кога по-късно? — попита той.

— След няколко дни.

— След няколко дни? Леон ба? — и той показа петте пръста на дясната си ръка.

— Леон да — отвърнах аз и показах пръстите на двете си ръце.

Той не остана доволен от моя отговор, но кимна с глава и каза:

— Добре, ще чакаме…

— Ще чакаме! — обади се и Габон.

Останалите туземци повториха същите думи, след това всички поред се простиха с мене, като стискаха с десните си ръце моята ръка над лакътя, а с левите ме тупаха приятелски по гърба — и си отидоха. Аз се върнах на яхтата.