Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Седма глава. В селото на племето бома. Не съм желан гост. Нощен празник. Моят календар. Приятелят ми Лахо. Каша от кокосови орехи

I

Туземците всеки ден идваха по два и по три пъти при извора за вода и разговорът помежду ни започваше с думи, жестове и мимики. След това напълваха бамбуковите си съдове и си отиваха мълчаливо, без да кажат нито дума на прощаване, без да се ръкуват. Нима се страхуваха да се докоснат до мен? Учудваше ме и това, че те нито веднъж не ме поканиха в селото си, нито пък идваха в моята колиба.

Така мина един месец.

Веднъж туземците не дойдоха при извора два дена подред. Помислих, че се е случило нещо с тях, и на третия ден сутринта реших да ги потърся в селото им.

Слънцето още не беше се издигнало високо на небосклона, а горещината стана почти непоносима за човек като мен, който е живял в умерения климат на Европа. Особено остро почувствувах горещината, когато излязох от гората и тръгнах по пътеката край оградите на градините, където наблизо нямаше високи дървета. Разликата между температурата на сянка в гората и на открито място под слънцето беше доста чувствителна. Цяло щастие беше за мене, че си бях направил шапка от широки палмови листа. Без тая импровизирана шапка сигурно бих получил слънчев удар. Туземците ходеха без шапки, но косите им бяха доста дълги и образуваха на главите им нещо подобно на рунтав калпак, който ги предпазваше от слънцето. И все пак те бяха почти голи, как издържаха на горещото слънце? Особено жените, които работеха в градините по цял ден.

Пътеката ме заведе право в селото. И тук колибите бяха наредени в полукръг около малък мегдан като колибите, които бях видял в селото на брега на океана. Същите островърхи покриви, спуснати до земята, същите тесни врати, през които възрастен човек можеше да излезе само наведен. И тук вратите бяха поставени високо и приличаха на прозорци и те бяха направени от бамбукови пръти или от рогозки.

Пред колибите горяха огньове. Край тях бяха насядали мъже, жени и деца На огньовете имаше гърнета. Близо до пътеката, където се спрях една черна свиня с малки прасенца ядеше някакви кори от плодове. Две кучета с къси крака и с клепнали уши душеха корите. Една жена им изсипваше от гърне някакви остатъци от храна.

Кучетата първи ме усетиха и заръмжаха тревожно. Жената, която беше с гръб към мене, се обърна и като ме видя, изтърва гърнето на земята и то се разби. Силен писък се изтръгна от устата й. Тя постоя миг, като ме гледаше с широко отворени очи после хукна с писъци и изчезна в гората. Всички туземци — мъже, жени и деца — наскачаха и като ме видяха, със страшни викове и крясъци се разбягаха. Дори и кучетата, и свинята с малките прасенца изтичаха след тях. На мегдана не остана жива душа…

Същото нещо се случи, когато влязохме с капитана и готвача Грей в селото на брега. И там всички се разбягаха, а после ни заобиколиха и ни подкараха към колибата, където ни затвориха. Като си спомних това, аз бързо напуснах селото по същата пътека, по която бях дошъл…

На другия ден Лахо и други двама туземци ми донесоха ядене при извора и седнаха малко настрана от мене. И двамата дълго мълчаха, после Лахо заговори нещо, като си помагаше с движение на ръцете. По-скоро от движенията, отколкото от думите му разбрах, че ако отида пак в селото — той показваше по посока на селото, — ще бъда убит с копие — сега той насочи копието към гърдите си. Аз го гледах и се усмихвах. Но моето спокойствие не се хареса на Лахо и той повторно почна да ми обяснява, че ако отида още веднъж в селото, ще ме убият. Сега той насочи копието не към себе си, а към мене и няколко пъти направи движение с ръка, сякаш го забива в гърдите ми.

Ясно беше, че те не искаха да ходя в селото им, но защо ме хранеха? Може би тъкмо за да не ходя в градините и в селото и да не плаша жените и децата им … Нима толкова бях страшен?

Техният страх окончателно ме убеди, че тия хора никога не са виждали бял човек.

Една вечер, когато пълната луна изгряваше, откъм селото се чуха силни викове. Аз бях седнал пред колибата до огъня. Виковете се повториха, след това се чуха силни удари на барабан и пискливи звуци, каквито бях чувал в селото на морския бряг, в тъмната колиба, когато бяхме затворени с капитан Стерн и готвача Грей. Тия звуци ми напомниха страшното премеждие, което бях преживял. И аз си мислех: кой ли е жертвата? И дали изобщо има жертва, или диваците просто се веселят?

Без да мисля много, тръгнах към селото. Беше много тъмно и аз предпазливо вървях по пътеката през гората. Когато наближих селото, видях между дърветата червеникави отблясъци от голям огън, който гореше по средата на селския мегдан. Около огъня се мяркаха тъмните фигури на туземците, чуваха се пискливи звуци от кокосови свирки и удари по дървено корито. „Кой ли е жертвата?“ — отново помислих аз, като се промъквах все по-близо и по-близо към осветения мегдан. След това се покачих на едно кичесто дърво, немного високо, но с гъсти клони, откъдето виждах всичко, което ставаше в селището.

Огънят беше много буен, фигурите и лицата на хората се виждаха ясно. Те играеха. Един туземец удряше с две бамбукови пръчки по голямо корито-барабан, пет-шест души свиреха с кокосови орехи, които издаваха къси, но пискливи звукове, други надуваха свирки от бамбук, дълги най-малко два метра. Те просто крещяха в кухите бамбукови стъбла и гласовете им ечаха като ерихонски тръби. Тази смесица от звукове не се подчиняваше на някаква стройна мелодия — всеки свирач надуваше своя инструмент, както му хрумнеше, и се стараеше да заглуши другите. Само ударите на барабана бяха в такт, по който туземците играеха.

Играчите бяха мъже и жени, наредени в кръг по двама, след това се нареждаха един след друг — тогава кръгът ставаше двойно по-голям. Те пристъпваха в такт с ударите на барабана, като прегъваха леко краката си в коленете, и само понякога се навеждаха малко напред, поклащаха глави и викаха силно и проточено:

— Хе-хо! Хе-хо! Бозам-бо! Бозам-бо!

Някои от мъжете бяха окачили на раменете си малки дървени барабани С изпънати кожи. Те удряха по тях с длани, но тия барабани издаваха слаби звуци в сравнение с голямото дървено корито. Понякога играчите се застояваха на едно място, пристъпваха от крак на крак и пееха. Тогава големият барабан и свирките замлъкваха.

Лицата на мъжете бяха боядисани с черна и бяла боя. Под плетените гривни на ръцете и краката им бяха пъхнати зелени вейки. По шиите на жените и мъжете висяха гердани от мидени черупки и от зъбите на разни животни.

Постоянно прииждаха все нови и нови туземци — мъже и жени, — може би от близките села. Целият мегдан се изпълни с хора. Аз слязох от дървото и бързо се отдалечих, защото се страхувах да не ме забележат.

На другия ден никой не дойде при извора. Вечерта си легнах гладен. Едва на втората сутрин Лахо дойде много рано с още един туземец. Той беше нисък, но широкоплещест здравеняк. Донесоха ми печена риба и печени питки от плодове на хлебно дърво. Лицата им бяха намазани с бяла и черна боя. Лахо беше окачил всичките си украшения: зелени клончета и цветя, затъкнати под гривните на ръцете и краката, гердани от кучешки и свински зъби, големи обици от мидени черупки. А през пробитата си носна преградка Лахо беше пропъхнал тънка и дълга колкото молив кост, нашарена с чертички. Това беше най-красивата премяна, в каквато можеха да се нагиздят туземците. В тая премяна Лахо изглеждаше внушителен, дори страшен. Той сочеше с ръка селото, като говореше нещо възбудено, после почна да пее и да играе. Песента, която изпя Лахо, имаше еднообразна мелодия, само от няколко тона, а гласните на края на думите той удължаваше и се получаваше нещо като:

Арамаха-а-а, оринхо-о-о.

Уда-а-а-а, гот Андо-о-о…

Аз не знаех значението на първите две думи — „арама-ха“ и „оринхо“, но „уда“ и „гом“ ми бяха известни вече и се учудих, че Лахо със стрелите и копията вплита в песните си и моето име.

II

Дните минаваха еднообразни и горещи. С малкото ножче на капитана отбелязвах върху гладката кора на едно дърво всеки изминат ден с малка черта, неделните дни с по-дълги черти, а месеците — със знака за умножение X. По такъв начин знаех не само датата, но и дали на тази дата е понеделник или вторник. Например, ако след по-дългата черта, която означаваше неделя, следваха три по-къси черти, това означаваше, че последният ден е сряда. Тия черти и знаци показваха че бяха изминали четири месеца и деветнадесет дена, откак бях попаднал на острова. От тях четири месеца бях прекарал в планината. През това време бях научил вече доста думи от езика на туземците, но още не можех да водя с тях свързан разговор. Например аз научих, че на луната казват „гена“, на слънцето — „ябом“, на рибата — „мар“, бях научил названията за всички части на човешкото тяло, на водата, на гората и на много други предмети, но как бих могъл да узная названието на такива думи като вечер, сутрин, обяд, днес, вчера, утре, болка, радост, скръб? Това беше много трудно. Струваше ми се, че и за десет години не бих научил езика на диваците достатъчно, за да мога Да се разбирам с тях. Понякога извиквах с ръка Лахо и му казвах: „Ела тук!“ Той идваше при мене, като повтаряше: „Ела тук.“ Аз го питам: „Как се казва «ела тук»? Той отговаря: «Ела тук». Просто повтаряше това, което чуваше от мене. Веднъж той ме повика, като каза: Каа ну.“ Аз повторих думите му и той дойде при мене. Тогава разбрах, че „каа ну“ значи „ела тук“.

Все пак колкото и да беше мъчно изучаването на езика, без преводач, аз напредвах и от ден на ден все повече и повече почнахме да се разбираме с Лахо.

Веднъж, след като говорихме дълго до извора, Лахо се накани да си отива. Преди да си тръгне, той се усмихна широко, хвана с лявата си ръка моята лява ръка над лакътя и каза:

— Тауо ала!

— Тауо ала! — повторих аз.

Лахо прескочи рекичката и като се обърна към мене, от ново повтори:

— Тауо ала! — и тръгна по пътеката през гората. Реших да използувам доброто му настроение и тръгнах след него. Това го учуди, но той не възрази и не ме спря. Излязохме на върха, където бяха градините. Стигнахме до малката портичка на оградата от бамбук. Лахо отвори, влезе в градината и ми махна с ръка:

— Каа ну.

В градината работеха няколко жени и деца. Щом ме видяха, те се разпискаха и хукнаха да бягат, но Лахо им извика нещо и те се спряха.

— Каа ну! Каа ну! — махна им с ръка главатарят.

Жените и децата се върнаха и се заловиха за своята работа.

Жените бяха препасани със саронги, по които висяха дълги ресни, а децата бяха съвсем голички. Имаше две по-големи момичета и едно момче. Те бяха на около дванадесет-тринадесет години. Момчето беше препасано със саронга като възрастните мъже, а саронгите на момичетата бяха също като на майките им, само че със съвсем къси ресни отпред и отзад. По бедрата им висяха украшения от мидени черупки, нанизани на къси върви.

Жените и децата изтръгваха бурените от лехите и ги изхвърляха на края на градината.

Седнахме с Лахо под сянката на едно пъпешово дърво. По стъблото му висяха плодове, които приличаха на нашите пъпеши, само че бяха много по-едри. Лахо откъсна един пъпеш, извади от торбичката си, която висеше на гърдите му, една изострена мидена черупка и наряза пъпеша също тъй изкусно като с нож.

Плодовете на пъпешовото дърво по вкус приличат на нашите пъпеши, само че са по-сладки. Самото дърво, от семейството папайеви, няма клони. То е високо около четири-пет метра. На върха му има корона от едри листа на дълги дръжки. Цветовете му са жълтеникавобели, а листата съдържат особен млечен сок, който смекчава и най-жилавото месо — достатъчно е месото да се накисне във вода, в която има няколко капки от този сок, или да се увие в листата на пъпешовото дърво.

Аз разгледах и другите плодни дървета в градината. Ето едно хлебно дърво, вечно зелено, с тъмнозелена корона и със сивокафяво стъбло. Едрите му плодове растат направо на стъблото и по най-дебелите клони. Понякога един плод тежи до дванадесет килограма. Туземците не ядат плодовете сурови, защото миришат неприятно, а правят от тях тесто и пекат малки питки.

Освен хлебни и пъпешови дървета в градината имаше и няколко кокосови палми. Но плодните дървета изобщо бяха малко. В градините туземците сееха окопни култури: ямс, таро, батати, но затова пък около колибите им имаше много плодни дървета.

Лахо извика едно от момчетата и му каза да се покачи на близката кокосова палма. Момчето върза на краката си, над ходилата, едно късо въже и бързо се покачи на върха на високото гладко дърво, като обхващаше с ръце стъблото, а с помощта на въжето задържаше краката си за него. То ни откъсна по един орех. С малката си каменна брадва Лахо обели кората на единия орех, удари го с тъпата страна на брадвата и орехът се разцепи. През това време момчето беше донесло две празни орехови черупки, които служеха вместо паници. Лахо изля сока от ореха в „паницата“, изстърга месестата му вътрешност и я изсипа в сока. Паницата се напълни с бяла, вкусна каша, която изядох с особена лъжица от мидена черупка. Лахо разчупи другия орех и изяде своята каша с голяма охота.

Кокосовият орех има твърда и здрава черупка, покрита с дебела влакнеста кора. Зелените орехи имат сок, а зрелите — само една твърда ядка.

Макар да е доста тежък, кокосовият орех не потъва във водата, а влакнестата му обвивка не позволява на морската вода да проникне през черупката. Попаднал в морско течение, кокосовият орех дълго плава, докато бъде изхвърлен на някой континент или на остров. Ако попадне на благоприятна почва, той пуща корени и за две-три години се превръща във висока палма.

Щом се нахранихме, ние излязохме от градината. Лахо ми каза „тауо ала“ и си тръгна към селото. Аз реших да отида с него и тръгнах подире му, но той се спря и доста сърдито почна да ми говори нещо и да показва с ръка към гората, където беше моята колиба. Разбрах, че не съм желан гост в селото, и си отидох.

[# Известният английски мореплавател Кук (1728–1779) пише: „Човек, който през своя живот е посадил поне десет хлебни дървета, спокойно може да каже, че е изпълнил дълга си към своето семейство и потомците си също тъй пълно, както един жител на Европа, който през целия си живот е орал есенно време, жънал през лятото и по такъв начин е снабдявал с хляб семейството си.“ А жителите на остров Таити казват, че три хлебни дървета могат да изхранят един човек през целия му живот.]