Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Втора част

Първа глава. Жената на Гахар. Хитрините на Арики. Странно погребение. Анчар — „дървото на смъртта“

I

Почти всяка сутрин ставах рано, преди слънцето да изгрее, и отивах в малкия залив да се къпя. По това време водата беше най-приятна. Денем тя се затопляше като в баня от горещото слънце и едва след полунощ се поразхладяваше. Освен това сутрин заливът беше тих и пуст и аз плувах до пълна умора, необезпокояван от никого.

В една такава тиха сутрин Гахар пристигна в залива разтревожен и още отдалеч заговори припряно:

— О, Андо! Ела бързо, Андо! Уин-уин, Андо!

— Какво има, Гахар? — попитах го аз.

Той каза, че жена му била много болна. Вчера била съвсем здрава, ходела в градината да прекопава лехите с таро, набрала пълна торба с кенгарови орехи, оставила ги на слънце да съхнат, за да обели по-лесно кората им, след това сварила чорба от риба и батати, вечеряли и легнали да спят. А през нощта почнала да охка и да се превива от болки в стомаха. Сега тя била в много тежко положение.

— Спаси я, Андо! — проплака Гахар. — Тя ще умре!

— Прясна ли беше рибата, която ядохте, или сушена? — попитах го аз.

— Прясна.

— Кога я улови?

— Оня ден, през нощта.

Гахар ми каза, че и него стомахът го заболял от рибата и почувствувал облекчение едва след като повърнал всичката храна, която изял. Не бе нужно човек да бъде лекар, за да разбере, че болната се е отровила с развалена риба. Но Гахар не мислеше така. Той беше сигурен, че някой им е направил магия. Безсмислено беше да го разубеждавам. Без да губя време, отидох в моята колиба за лекарства. Гахар неотстъпно вървеше по петите ми и ме подканяше:

— Бързай, Андо, бързай! Тя скоро ще умре, скоро ще умре…

Моята аптека беше много бедна. Едно сандъче с няколко шишенца, туби и бурканчета, няколко кутии с хинин и атебрин, няколко пакета с таблетки и прахове, ампули със серум против змийска отрова — това беше всичко. Какво можех да дам на болната? Само очистително, нищо друго. Взех едно шишенце с рициново масло и отидох в селото.

Пред колибата на Гахар бяха се събрали десетина туземци, а вътре цяла тълпа жени се суетяха около болната. Всички бяха мълчаливи и уплашени. Жителите на Тамбукту изпитваха необясним страх от смъртта. За тях смъртта не беше естествен край на всяко живо същество, а нещо, предизвикано от свръхестествени сили. Понеже никой не умира по своя воля и всеки човек, преди да умре, обикновено страда от някаква болест, туземците вярваха, че някой лош човек е направил магия на болния. Този лош човек намира някъде захвърлена или забравена саронга, нарязва я на ситни парченца и със заклинания ги изгаря. Човекът, на когото е саронгата, се разболява. Ако някой откъсне плод и го хвърли недояден и ако недояденият плод попадне в ръцете на враг, той го нарязва на ситно, изгаря го със заклинания и човекът, който е хвърлил недоядения плод, също се разболява. Ако намерената саронга или недояденият плод бъдат изгорени веднага, болният умира още същия ден. Но понякога врагът е коварен и отмъстителен. Той изгаря намерената саронга парче по парче в течение на седмица, на две, на месец, за да мъчи по-дълго време жертвата си.

Разбира се, не всеки човек може да прави магия, защото не всеки знае заклинателните думи. Но във всяко племе има такъв човек. Имаше го и племето занго — това беше Арики. Туземците вярваха, че първожрецът може да направи магия на когото пожелае и да го умори или да развали направената магия и да спаси болния от смърт. Ако въпреки всичко болният умре, Арики казваше: „Той не послуша моите съвети и Дао не пожела да го спаси.“ По такъв начин той убиваше два заека с един куршум: сееше страх и заблуди в душите на туземците и спасяваше своя авторитет.

Аз вършех точно обратното. Винаги когато лекувах някой болен, не пропущах случая да му обясня, че Дао няма нищо общо с неговата болест. Дао е направен от дърво. Ако го хвърлиш в огъня, ще изгори и ще се превърне в пепел. Дао не може да причини болест на здрав човек, нито да помогне на болните. Говорех и против магията. Туземците ме слушаха мълчаливо, с известен страх, но не ми възразяваха, защото мислеха, че зная всички тайни и мога да разваля всички магии.

Жената на Гахар беше стара, изтощена, с набръчкано лице, изкривено от болки. Тя лежеше на нара, свита на кълбо, и стенеше тихо, със стиснати зъби, като притискаше корема си с две ръце. Щом влязох в колибата, жените се разстъпиха и ми направиха път. Приближих се до болната, взех ръката й, напипах пулса — той едва се усещаше. След няколко часа болната щеше да умре. Никакъв лекар и никакви заклинания не биха могли да я спасят. Безполезно беше и моето лекарство, но аз не можех да кажа истината. Гахар и жените следяха всяко мое движение и чакаха със затаен дъх да видят как белият човек от луната ще прогони смъртта от тялото на умиращата жена. Уви! Никаква земна сила не би могла да направи такова чудо. Все пак аз трябваше да се опитам да помогна на болната или поне да си дам вид, че ще й помогна. Да кажа, че болестта е неизлечима, това би значило да се компрометирам като лапао, лечител на всички болести. Нито един лекар на мое място не би направил това. Лекарите нямат право да казват на болния, че болестта му е неизлечима, дори и когато напълно са убедени, че болният ще умре.

Отново напипах пулса на болната, погледнах ръчния си часовник и започнах да броя секундите. В колибата стана много тихо. Дори болната замлъкна в напрегнатото очакване.

— Късно си ме повикал, Гахар — обърнах се аз към стария си приятел, който стоеше зад гърба ми и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. — Ако беше ме повикал снощи, щях да дам нанай-кобрай на болната и тя щеше да оздравее. Сега е късно, много късно…

— Не е късно, тя още е жива — настояваше Гахар. — Дай й по-скоро нанай-кобрай, по-скоро!

— Ще й дам, Гахар, но ти казвам, че е късно. Извадих от чантата си шишенцето с рициновото масло, напълних една супена лъжица и я поднесох към устата на болната. Тя ме изгледа с широко отворени очи и аз видях в угасналия й поглед сянката на смъртта. Лъжицата потрепера в ръката ми.

— Отвори си устата! — тихо казах аз.

— Не, не! Не искам! — отрицателно поклати глава болната.

Всички почнаха да я уговарят, но тя въртеше глава и скимтеше като малко кученце. Гахар се помъчи насила да отвори устата й, но жените го задърпаха и го отстраниха. Повторно поднесох лъжицата до устата на болната, но тя пак завъртя глава, отблъсна ръката ми и лекарството се разля.

Взех си чантата и излязох от колибата. Тук беше влязла смъртта и моето присъствие беше излишно.

II

Към обяд от махалата, в която живееше Гахар, се чуха оглушителните звуци на бурума. Обадиха се и други буруми от съседните махали. Отидох да видя какво се е случило. На мегдана заварих цяла тълпа мъже и жени. Лицата на всички бяха намазани с черна боя. Мъжете бяха въоръжени с копия и стрели. Между тях беше и Гахар. И той държеше копие в ръката си, но за разлика от другите мъже, които стояха на едно място мрачни и мълчаливи, той силно викаше: „Карам! Карам!“ (Война! Война!) — и тичаше от единия до другия край на малкия мегдан, като правеше войнствени хватки с копието, сякаш искаше да намуши някого. С тия хватки и с виковете „Война! Война!“ той изразяваше мъката си и своята готовност да отмъсти на враговете, които са направили магия на жена му. От колибата се разнесоха силни писъци. Надзърнах през отворената врата и видях жената на Гахар, изпъната на земята върху стара рогозка. Тя беше умряла. Десетина жени около нея плачеха и нареждаха…

Щом ме видя, Гахар дойде при мене и с плачлив глас почна да се вайка:

— Ох, Андо! Тя умря, Андо! Тя не пи от твоето лекарство и умря!…

Мълчах смутен. Безсмислено беше да го уверявам, че и моето лекарство не би предотвратило смъртта.

— Тя умря, умря! — отчаяно повтаряше Гахар. — Тя легна и няма да стане вече! Ох, няма да стане!… Тя лежи и не чува моя плач. Ох, не чува моя плач! … Тя спи и няма да се събуди. Ох, няма да се събуди! … Тя ме остави и няма да се върне при мен. Ох, няма да се върне! … Моята колиба ще опустее, Андо! Ох, ще опустее!…

Той почна да скубе косата си и да се бие с юмруци по главата, но другите го хванаха за ръцете и той притихна. Но след малко отново почна да тича и да размахва дългото си копие срещу невидимия враг, който беше причинил смъртта на жена му.

Отидох под сянката на една палма и наблюдавах Гахар. Не се съмнявах в скръбта му, но ми се струваше, че това тичане нагоре-надолу, размахването на копието и заканите към невидимия враг не бяха нищо друго освен един обичай.

При мен дойде Зинга. И тя беше намазала лицето си с черна боя до такава степен, че не можах да я позная веднага. На шията й, както и по ръцете, нямаше никакви украшения. Тя беше в траур. Починалата й се падаше роднина — Гахар бе брат на Боамбо.

— О, Андо! — тихо прошепна тя. — Жената на чичо Гахар нямаше да умре, ако беше изпила твоето лекарство.

— Откъде знаеш?

— Всички тъй казват — отговори Зинга. И ми разказа една история, която чувах за пръв път. Жената на Гахар била от племето бома. Преди много години, когато била младо момиче, Гахар я откраднал и тя станала негова жена. Племето бома решило да си отмъсти. То нападнало племето занго, но било отблъснато. По-късно жената на Гахар сама се отказала от своето племе и станала дъщеря на племето занго. Племето бома я прокълнало и търсело начин да й отмъсти. И ето сега (след четиридесет години!) то си отмъстило. Преди няколко дена жената на Гахар забравила своя чувал в градината. Чувалът изчезнал. Някой от племето бома го откраднал и техният жрец го изгорил, като изрекъл заклинателните думи. Жената на Гахар се разболяла. Снощи Гахар искал да ме повика да дам лекарство на болната, но тя му казала: „Не ходи при белия човек. Иди най-напред при Арики. Каквото каже той, това ще направим.“ И Гахар отишъл при Арики. Първожрецът го наругал и му заявил, че жена му ще умре от моето лекарство по-скоро, отколкото от магията на племето бома. И обещал да развали магията на враговете и да излекува болната. Това било снощи. През нощта положението на болната се влошило. Сутринта Гахар решил да ме извика без съгласието на жена си, но тя вярвала на Арики и отказала да изпие моето лекарство…

Едва сега разбрах какво щеше да стане, ако жената на Гахар беше изпила рициновото масло. Все едно, тя щеше да умре и тогава хората щяха да кажат: „Прав е Арики. Жената на Гахар пи от лекарството на белия човек и умря.“ А сега казваха обратното: „Ако беше изпила лекарството на белия човек, щеше да оздравее.“ Без да иска, Арики беше ме избавил от излишни неприятности.

— А къде е сега Арики? — попитах аз девойката. — Няма ли да дойде на погребението?

— Няма да дойде — отвърна Зинга. — Той каза, че Дао не пожелал да спаси жената на Гахар, защото била грешница. И не иска да дойде на погребението.

„На Арики му е лесно — помислих си аз. — Когато е натясно, той извиква на помощ своя идол. Но-с какво-бих се оправдал аз, който не вярвам в идоли?“

През това време Гахар продължаваше да тича от единия до другия край на мегдана и да размахва копието си. Писъците в колибата неочаквано притихнаха като по даден знак. Погледнах през вратата и видях как трима мъже, роднини на Гахар, поставиха покойницата в седнало положение, увиха я в рогозката, на която беше умряла, и я стегнаха с лиани. Само главата й се подаваше над вързопа, но жените и нея покриха с един чувал. След това мъжете отново увиха вързопа с грамадни бананови листа и още веднъж го омотаха с жилави лиани. Като го затегнаха здраво, те окачиха вързопа с покойницата на една греда по средата на колибата и накладоха под него огън. След това всички излязоха.

Погребалната процесия завърши. Всички си отидоха по домовете, само Гахар остана в колибата да подклажда огъня…

Тръгнахме със Зинга към моята колиба.

— Защо накладоха огън под покойницата? — попитах я аз.

— За да изгонят от нея злите духове — беше отговорът.

— Колко време ще продължи това?

— Седем слънца.

— Седем слънца, това значи седем дена.

Зинга ми каза, че след седем дена и седем нощи Гахар ще отнесе вързопа в гората, при колибата на вечния огън, и ще го окачи на „дървото на смъртта“. А като минат още на седем места по седем слънца, Гахар ще изгори вързопа с покойницата на голяма клада пред колибата на вечния огън и ще развее праха по вятъра. На тази церемония ще присъствува цялото село. Докато трае изгарянето на трупа, Арики ще играе „танца на смъртта“. „Тази роля положително му подхожда“ — помислих си аз.

След седем дена отидох при колибата на вечния огън. Вързопът висеше на едно дърво. Това беше анчар — „дърво на смъртта“, както го наричаха туземците.

И аз си спомних стихотворението на Пушкин:

В пустиня суха, в пек и зной,

в пръстта, от жажда разтопена,

анчар, самотен часовой,

стои сам в цялата вселена.

Природата във ден на гняв

сред степите го бе родила

и корен, и зеленина

с отрова страшна напоила.

Край него птица не хвърчи,

ни идва тигър: само вятър

край смъртното дърво ечи

и смъртен хуква по земята.

И ако облак изведнъж

облей листата му заспали,

от клоните отровен дъжд

се стича в пясъка запален.

По-нататък поетът разказва как един владетел изпратил роба си да му донесе отрова от анчар, за да порази „с гибел черна“ враговете, и робът наистина донесъл сок от смъртоносното дърво:

Донесе и припадна, слаб,

пред шатрата във порив сетен.

И мъртъв зърна своя раб

непобедимият владетел.[1]

Пушкин се е заблуждавал.[2] Отровата на анчара не е чак толкова силна, колкото той е мислел. Туземците познаваха други растения с много по-силна отрова и все пак наричаха анчара „дърво на смъртта“ и на неговите клони окачваха труповете на умрелите.

Бележки

[1] Превод на Мария Грубешлиева.

[2] Не само Пушкин, и ботаниците от края на XVIII век смятали анчара за много опасно дърво и никой не се решавал да изследва отровния му сок. Те твърдели, че ако птица кацне на него, веднага пада мъртва, ако човек седне да почине под сянката му, няма да стане вече. В планините на остров Ява има една гола местност, наречена Долина на смъртта. Там не расте трева, няма нито едно дръвче, нито един храст. Тази гола пустиня дълго време била загадка за учените. Явайците разказвали, че тропическата растителност в Долината на смъртта била унищожена от отровата на анчара, и нито един учен не се решавал да приближи това дърво. Едва по-късно открили истинската причина, която унищожила буйната растителност в Долината на смъртта. Оказало се, че от околните скали извирали отровни пари, следователно анчарът нямал никаква вина за опустошената растителност. Едва след това учените се решили да изследват отровния сок на анчара и разсеяли фантастичните измислици за „дървото на смъртта“.