Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Тринадесета глава. Вождът Боамбо ще умре от кадити. Дъщерята на главатаря. „Белият всичко може“. Ястие от таро, ямс. Нощен риболов. Мрачният Арики. човек от Луната и тлъсти червеи.

I

Веднъж Амбо тичешком дойде в малкия залив, като махаше отчаяно с ръце и отдалеч викаше:

— Тана Боамбо ще умре! Ухапа го очиларка! Тана Боамбо ще умре от кадити!

Всички туземци, които бяха при лодките, хукнаха към селото.

— Кога го ухапа? — попитах аз сина на вожда.

— Сега, сега! Спаси го! Ти имаше кобрай за кадити!

Както винаги, чантата с лекарствата беше при мене. Аз я грабнах и бързо се впуснах след Амбо по пътеката през гората. Само след пет минути стигнахме в селището. Мегданът беше препълнен с мъже, жени и деца. Те силно викаха, сякаш се караха, а някои жени плачеха с глас и нареждаха, както нареждат у нас на умряло. Щом ме видяха, всички млъкнаха, а децата се скриха зад майките си и не смееха да се покажат. Повечето от тях за пръв път ме виждаха.

Амбо ме заведе в колибата на тана Боамбо. Седнал на нара, главатарят на племето беше обхванал с две ръце десния си крак и ритмично се клатеше напред-назад, сякаш се кланяше. Пред него стояха прави и сподавено плачеха две жени — едната стара, сигурно жената на Боамбо, а другата — същата млада девойка, която идваше заедно с главатаря при огъня да гледа как ще ни хвърлят в океана. Тя беше дъщерята на главатаря. Казваше се Зинга.

Боамбо простря крака си и аз видях над глезена малка раничка, от която се стичаха две кървави струйки. Незасъхналата кръв показваше, че змията неотдавна беше ухапала тоя нещастен човек.

Докато преглеждах раничката. в колибата влезе един стар, доста висок, сух туземец, препасан със седем пояса, окичени с разноцветни раковини. Веднага разбрах, че това е Арики, първожрецът на племето, за когото бяха ми разказвали Гахар и Амбо.

Намръщен и важен, първожрецът седна до вратата и оттам почна да наблюдава всяко мое движение. Аз извадих от чантата инжекцията, кутията с иглите, ампулите, малка стъклена чинийка и стъкло със спирт за горене, налях малко спирт в чинийката, драснах кибрит и го запалих. Всички, дори и болният, се отдръпнаха уплашени. Като обгорих иглата на пламъчето, аз счупих крайчеца на една ампула, всмуках серума в спринцовката и отидох при пострадалия. Казах му да се изправи и да се обърне с гръб към мене и докато разбере какво става, изпразних спринцовката в бедрото му. Главатарят леко потрепна, но не изохка. След това измих раничката, намазах я с йод и я превързах. Когато казах на пострадалия, че може да седне, той се учуди: лекуването беше свършило, а той мислеше, че още не е започнало.

Спасяването на главатаря зависеше от това, преди колко време го е ухапала отровната змия. Попитах го, но той не можа да ми обясни. Туземците нямаха представа за времето и не го пресмятаха като нас на секунди, минути и часове. За определяне на времето през деня те казваха: „ябом аро“ — слънцето изгря, „ябом оралда“ — слънцето е над главата, тоест в зенита, и „ябом аелда“ — слънцето е под земята, значи, залязло. Когато искаха по-точно да определят някое събитие, те казваха: „Това стана, когато слънцето беше се показало над земята или когато слънцето още не беше стигнало над главата, или когато слънцето още не беше се скрило под земята.“ Така определяха времето между изгрев и обед, между обед и вечер.

Потърсих Амбо — с него по-добре се разбирахме и се надявах, че ще може да ми каже приблизително преди колко време змията е ухапала баща му. Но Амбо го нямаше в колибата. Той беше отишъл някъде. Тогава се обърнах към старата жена и я попитах къде е бил Амбо, когато се е случило нещастието, и дали веднага е тръгнал към залива да ме търси. Но вместо да ми отговори, жената на главатаря се сви в тъмния ъгъл на колибата и захлипа още по-силно. Зададох същия въпрос и на девойката. Тя се смути силно и едва чуто отговори: да, щом змията ухапала баща й, Амбо веднага тръгнал да ме търси.

Много по-късно научих защо майката и дъщерята тъй силно се смущаваха и вълнуваха от моите въпроси. Но тогава аз нищо не знаех и си обяснявах тяхната уплаха с нещастието, което беше сполетяло близкия им човек.

Направих сметка, че оттук до залива Амбо е отишъл за пет минути. От залива дотук — още пет, приготвянето на инжекцията ако беше траяло две-три минути, събираха се тринадесет минути. Ако това е така, мислех си аз, Боамбо ще бъде спасен. Колкото и силна да е отровата на очиларката, тя не може да умъртви такъв здрав и силен човек като главатаря за толкова кратко време!

Кракът на Боамбо отече. Беше настъпил критическият момент, когато серумът унищожава отровата и животът се бори със смъртта. Майката и дъщерята плачеха тихо. Отвън врявата на тълпата отново се засили, но щом се показах на вратата, всички млъкнаха като по даден знак.

Амбо влезе в колибата и загледа баща си с дълбоко съжаление. Лицето му беше бледно като на смъртник. Той не плачеше, но страдаше повече от всички.

Силният организъм на главатаря все още се бореше със смъртта. Най-после той престана да стене, излегна се на нара и почна да диша по-спокойно.

— Спасен! — тихо казах аз. — Тана Боамбо няма да умре.

Амбо се развика като обезумял от радост:

— Спасен! Спасен! Набу няма да умре!

Отвън тълпата го чу и поде радостно думите му:

— Спасен! Спасен! Тана Боамбо няма да умре! Пакеги спаси тана Боамбо! Умбо пакеги! Умбо бозамбо!

С тия думи племето изразяваше радостта си. Те означаваха нещо като „ура, да живее“.

Прибрах спринцовката и ампулите в чантата и се приготвих да си отивам. Мрачният старец все тъй мълчаливо ме наблюдаваше от своя ъгъл. През всичкото време той не проговори нито една дума.

Като видя, че си отивам, жената на Боамбо ме спря и се приближи до Арики. Тя почна да му говори нещо, като ме поглеждаше често и споменаваше името ми. Арики отрицателно клатеше глава — не се съгласяваше с това, което му говореше жената на Боамбо. Тогава девойката отиде при него и развълнувано заговори силно, да я чуят всички:

— Пакеги спаси баща ми. Пакеги е лапао — лечител, на всички болести. Пакеги ще стане мой даго — мъж. На празника на Дао аз ще стана сахе — жена — на пакеги. Анге бу — аз казах!

В колибата стана много тихо. И навън гласовете утихнаха — види се, и там бяха чули думите на девойката. Арики мълчеше, загледан втренчено пред себе си. Сухото му лице сякаш още повече се набръчка. Най-после той дигна глава и като ме прониза с враждебен поглед, рече:

— Зинга не може да стане сахе на пакеги. Пакеги не е син на нашето племе.

— Ще стане! — твърдо отсече девойката. — На празника на Дао племето ще осинови пакеги.

— Но ако племето откаже да го осинови? — попита Арики.

— Няма да откаже! — тихо се обади главатарят, като се привдигна на лакът. — Пакеги ме спаси от смърт. Той лекува нашите хора. Дава им хубави подаръци. Пакеги е полезен човек. Племето ще го осинови и Зинга ще стане негова сахе. Анге бу!

Арики тежко се надигна и тръгна към вратата. Преди да излезе, той се обърна и каза:

— Нана — тъй да бъде. До празника на Дао пакеги да живее в либата орованда. А на празника ще видим…

След излизането на Арики сякаш тежък товар се смъкна от гърба ми. Досега само веднъж бях минал през трите махали на селото, но като пленник. След това ходех всеки ден в малкия залив, разговарях с туземците, лекувах раните им, но винаги чувствувах тяхното недоверие. То се издигаше като стена между мене и тях. Сега стената на недоверието е разрушена. Аз ще живея в либата орованда — също такава колиба за гости като тази, в която живеех при племето бома. Това значеше, че ще бъда гост на племето. Всички ще ме смятат вече за свой приятел, свободно без страх ще идват при мене в колибата, а може би ще ми разрешат и аз да ходя при тях в селото. Без страх за живота си сутрин ще посрещам слънцето на брега на океана, а вечер ще се радвам на неговия залез. Вълните ще се разбиват в скалите, а аз ще се смея на тяхното безсилие. Кой беше казал, че животът е празен, глупав и безсмислен и лъха на увехнали теменуги? Нима има нещо по-велико от живота?

Вечеряхме в колибата при болния. Огънят гореше силно. На рогозката бяха наслагани пред всекиго от нас по един онам с ядене. Пихме малоу — кокосово вино, — което жената на главатаря черпеше с кокосова черупка от една голяма делва. Всички бяха весели и доволни. Дори и Боамбо се усмихваше, макар че кракът още го болеше. Той не яде, но кокосовата черупка с малоу беше до него и той често пиеше от приятното питие. Старата жена постоянно ме канеше:

— Яж, яж…

А Амбо просто не знаеше какво да прави от радост — ту отиваше на нара при баща си и му наливаше кокосово вино, ту отново идваше при нас, до огъня, сядаше на рогозката с подгънати крака и почваше да ругае Арики. Да, Арики бил виновен за всичко. Само Арики и никой друг. Едва много по-късно разбрах каква беше вината на Арики, но тази вечер нищо не знаех и нищо не питах. За мене беше достатъчно, че спасих главатаря на племето и щях да живея в колибата за гости.

Зинга тихо запя и всички млъкнаха.

— Ябом аро-ро-о-о, ябом аелда-а-а ябом-ба гена-а-а хе-ноу ла-а-а…[1]

В нейния глас сякаш звучеше и жегата на задушния ден, и прохладата на нощта, и плясъкът на вълните, и тихият ромон на ручеите в планината, долавяше се и лекият повей на вятъра, и страшният вой на бурята — в песента на девойката сякаш всички природни стихии се вплитаха в една чудна, непостижима мелодия.

Вечерта се върнах късно на яхтата. Капитанът и плантаторът бяха разтревожени — помислили, че с мене се е случило някакво нещастие.

II

Старият испански географ не лъжеше — туземците наистина бяха мирни и гостоприемни хора. Някои от тях имаха по-тъмна кожа, изпъкнали скули, дебели устни, много гъсти вежди и сплескани носове, но имаше и такива с по-светла шоколадова кожа, с правилни черти на лицето, с прави носове и с не толкова дебели устни като на другите цветнокожи. Нямаше никакво съмнение, че техните далечни прадеди са били бели хора. Това ме караше да мисля, че някога част от Магелановите моряци наистина са отказали да се завърнат в своята родина и са останали на остров Тамбукту. Техните деца са били мулати, а внуците и правнуците им са създали смесени поколения, които все пак се различават от коренните туземци.

Боамбо беше тана — пръв главатар на племето занго. Когато оздравя, Боамбо ме заведе в една празна колиба близо до брега на океана, потънала в зеленината на палмови, пъпешови и хлебни дървета, и ми каза:

— Това е нашата либата орованда. Сега тя става твой дом. Живей за радост на нашето племе.

Тогава още не знаех обичаите на племето и схванах думите на главатаря буквално: живей и нашето племе ще се радва, че ще те вижда всеки ден, и ще ти казва тауо ала — приятна почивка. — или тауо дола — приятен лов. Много по-късно разбрах, истинския смисъл на това, което ми каза Боамбо:

живей така, че твоят живот да бъде полезен на племето и радостта ти да бъде радост на цялото племе.

Колибата, в която ме заведе Боамбо, беше по-голяма от колибите на другите туземци, но приличаше на тях. Покривът й беше висок и остър и се спускаше чак до земята. Той беше направен от дълги, прави и доста дебели греди, по които бяха наредени стъбла от бамбук, Привързани с лиани. Беше покрит с рогозки, изплетени от палмови листа, а върху рогозките имаше дебел пласт пак от палмови листа, обърнати с дължината си надолу, за да се оттича водата през време на дъжд. Изобщо покривът беше много здрав и не пропущаше вода. Той се опираше на дебели колове, набити в земята, високи около един метър. По тия колове бяха наредени едно до друго разцепени бамбукови стъбла — това бяха стените на колибата. Вратата беше тясна, поставена високо като прозорец.

Покъщнината в колибата беше бедна и доста оскъдна. Край едната стена имаше дълъг нар от бамбук и няколко дървени възглавници, а край другата стена — лавица пак от бамбук. Върху лавицата бяха наредени дървени блюда, гърнета и черупки от кокосови орехи, които служеха вместо паници и канчета. Над нара бяха закачени едно копие, лък и торбичка със стрели. По средата на пода беше изкопана малка яма; за огнище. Около ямата имаше три камъка, на които поставяха гърнетата, когато варяха обед. Половината от пода беше покрита с рогозки, изплетени от палмови листа. От средната греда висеше кошница, изплетена от жилави пръчки. В нея имаше банани и други плодове. На задната стена бяха закачени няколко кучешки и свински черепа. Това показваше, че хората, които са живели тук преди мен, са изяли няколко кучета и свини. За моя радост човешки черепи нямаше.

Таванът беше направен също от бамбук, както и нарът. За него водеше стълба от лиани. Той беше здрав и там можеше да се спи. На предната стена, над вратата, под самия покрив, имаше врата-прозорец, през който се излизаше на малка веранда от бамбук, подпряна отвън с два стълба.

Пред колибата беше поставен още един нар от бамбук. Такива нарове имаше пред всички колиби. На тях туземците се събираха на приказка, хранеха се, а понякога почиваха през деня. И тук, близо до нара, имаше огнище и два-три плоски камъка, на които човек можеше да счупи кокосов орех или нещо друго. Това беше всичко.

Над огнището в колибата нямаше комин. Пушекът, на кълба се извиваше под потона и излизаше през вратата или през пролуките на стените.

Дойдоха Амбо и Зинга и казаха на баща си, че някой го вика в селото. Боамбо си отиде, а ние с момъка и девойката се изкачихме на втория кат и излязохме на верандата, която заплашително се огъваше и скърцаше под краката ни. Но все пак тя беше доста здрава и можеше да удържи поне още трима души. Оттук през клоните на дърветата се виждаше заливът, част от потъналия в зеленина бряг и Скалата на ветровете, а на север се простираше безкрайният океан, който сега блестеше на слънцето величествен и спокоен. Над водата излитаха като стрели хвърчащи риби, описваха доста големи дъги и отново потъваха във водата. С тия прелитания те сигурно се спасяваха от акулите и другите хищни риби, които ги преследваха.

— Мараро! — каза Зинга, като гледаше краткия полет на хвърчащите риби[2].

Но мен повече ме интересуваха хората, отколкото рибите.

Попитах Амбо и Зинга колко жители има цялото племе, но те не можеха да ми кажат. Поисках да узная колко жители има само тяхното село — но те и това не можаха да ми кажат, защото не знаеха да броят повече от десет. Тогава ги попитах в колко села живее племето занго. Амбо показа петте пръста на дясната си ръка и каза:

— Леон ба.

— А колко махали има вашето село? Амбо показа трите си пръста:

— Дар.

— А колко колиби има във всяка махала?

Амбо се замисли, после показа пръстите и на двете си ръце:

— Леон-до.

Значи, в трите махали на селото имаше около тридесет колиби. Ако във всяка колиба живееха средно по четирима или петима души, ще рече, че цялото село има от сто и двадесет до сто и петдесет жители, а петте села — от шестстотин до осемстотин. Отново попитах Амбо дали племето бома има повече жители от племето занго. И Амбо, и Зинга отрицателно поклатиха глави. Не, племето бома било малко. То било наполовина по-малобройно от племето занго.

— Защо племето занго и племето бома враждуват? — полюбопитствувах аз.

. — Бома уин уин — отвърна Амбо.

— Защо да е лошо? Какво ви е направило?

— Биляр бома прави уин кобрай — отговори Амбо. И той, и Зинга ми обясниха, че ако някой от племето занго остави някъде недоизядена храна или плод и ги намери някой от племето бома, той може да му направи „уин кобрай“ — магия, от която човекът от племето занго ще се разболее, а може и да умре. Помъчих се да ги убедя, че това не е вярно, че хората от племето бома са също тъй добри, както и хората от племето занго, но Амбо и Зинга клатеха глави и повтаряха това, което бяха чули от другите:

— Биляр бома уин уин.

— А Арики?

— Арики уин уин — тихо пошепна Зинга.

— А защо се съгласи да живея в тази колиба?

— О, ти спаси Боамбо от смърт — извика Зинга.

— Арики се страхува от тебе — каза Амбо.

— Защо?

— Защото си лапао. Защото имаш пушка, която прави гръмотевици. Защото можеш да запалиш водата и да изгориш морето.

— Да изгоря морето? — учудих се аз. Амбо кимна с глава:

— Да. Веднъж ти запали вода у дома…

— Кога съм запалил вода?

— Когато змията беше ухапала нашия набу. Тогава ти наля вода в една бяла черупка и я запали. Арики видя и много се уплаши.

Спомних си, че тогава запалих в една чинийка спирт, за да обгоря иглата на спринцовката. Арики и всички други помислили, че това е вода, и решили, че мога да запаля водата в океана…

Слязохме в колибата. Зинга се залови да чисти с мидена черупка таро и ямс, а ние с Амбо отидохме за вода. Аз напълних една тръстикова „бутилка“ със студена вода от малката рекичка, която протичаше наблизо, а Амбо напълни друга тръстика с вода от океана. Когато се върнахме в колибата, Зинга беше изчистила тарото и ямса и ги сложи в едно гърне. Амбо наля в гърнето сладка вода, наля малко и от солената и го постави на трите камъка над огъня, а Зинга наряза листа от батати и млади филизи от захарна тръстика, сложи ги в гърнето и го покри с черупка от кокосов орех.

Слънцето беше се спуснало над залива. Горещината почна да намалява. Из гората се чуваха гласовете на птичките, крещяха папагали. Дойде Гахар, донесе ми един едър кокосов орех и ми каза, че довечера отива да лови риба.

— Може ли да дойда и аз? — попитах. Гахар кимна с глава:

— Щом залезе слънцето, ела при лодките. Седнахме на нара. Гахар мълчаливо ме поглеждаше, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Кажи, кажи — насърчих го аз. — Какво има?

Той ми каза, че в едно съседно село умряла някаква жена, и ме попита дали мога да я съживя. Веднъж бях му казал, че не мога да съживявам умрели хора, но, види се, той не беше повярвал.

— Андо може да събуди умрял човек, но не иска — упрекна ме той.

Какво да му кажа? Как да го убедя, че смъртта е такъв съдия, чиято присъда никой не може да отмени? Все едно, той не ми вярваше. Според него белият човек от луната всичко може. Щом може да запали водата в океана и да прави гръмотевица, защо да не може да съживи и умрял човек? Нали тана Боамбо щеше да умре, а белият човек го спаси…

Като видя гърнето на огъня, в което се вареше нашата вечеря, Гахар извади от торбичката, която носеше провесена на рамото си, малка тръстика и изсипа от нея в гърнето много едри, бели, тлъсти червеи. Тия червеи той беше ги събирал по сухите дървета из гората. Амбо и Зинга бяха във възторг. Да, да, сега яденето щеше да бъде много тлъсто! Те поканиха и Гахар да вечеря с нас и всички насядахме около огъня.

Зинга сипа от яденето в три онама и ги сложи пред нас — тримата мъже, — а за себе си сипа в една кокосова черупка. Попитах я защо не яде в онам. Тя се засмя и каза, че ще яде в онам, когато стане моя сахе. Младите момичета ядели само в черупки от кокосови орехи.

В моето дървено блюдо освен таро и ямс имаше десетина тлъсти червеи. Зинга беше се погрижила в моята паница да попадне повече от тоя „деликатес“. Гахар и Амбо изядоха най-напред червеите, като мляскаха доволни и облизваха пръстите си, сякаш бяха бъркали в гърне с мед. Може би тлъстите червеи наистина бяха вкусни, но аз ги гледах с отвращение. И все пак трябваше да ги изям, за да не обидя своите приятели. Изгълтах ги цели и не можах да разбера вкуса им…

Щом се мръкна, отидохме в залива. Там заварихме много туземци, които с дружни усилия смъкваха лодките от брега във водата под светлината на запалени факли от високата трева аланг-аланг, вързана на снопчета. Около лодките се въртяха и момчета на десет-дванадесет години. Те взеха от бащите си запалените факли и първи наскачаха в лодките. Аз седнах в лодката на Гахар заедно с неговия син и с малкия му десетгодишен внук Акгахар. Изглежда, че момчето беше кръстено на дядо си, само че за разлика от стария Гахар към името на внука беше прибавена думата „ак“ — малък. Акгахар осветяваше водата с горящата факла. Когато тя почваше да угасва, той я размахваше над главата си и тя отново се разгаряше. Привлечени от светлината, рибите се стрелкаха край лодката, а Гахар и неговият син ги дебнеха с копията. Щом се мернеше някоя по-голяма риба, те я пробождаха с копието и я хвърляха в дъното на лодката. И аз се опитах с едно копие но не улучих нито една риба. Туземците, още от малки се учеха да убиват риби с копия и след няколкогодишна практика ставаха добри рибари.

Бележки

[1] Слънцето изгрява, слънцето залязва, слънцето е брат на луната.

[2] Преди да излети, хвърчащата риба развива под водата голяма скорост благодарение на винтообразните движения на опашната си перка. След това излиза на повърхността, като продължава да увеличава скоростта на движението си. Едва тогава с удар на опашната перка летящата риба се откъсва от водата и започва да „лети“ със своите широки и дълги гръдни перки. Това е планиращ полет, тъй като тя не маха перките си, както птиците махат крилете си. При срещуположен вятър дължината на пролетяното пространство се увеличава поради увеличената подемна способност на въздушното течение. По време на летенето рибите могат да изменят направлението си, ако на пътя си срещнат препятствие. Летящата риба може да пролети разстояние до 150 метра, като се издига на височина над водата от пет до десет метра. Продължителността на летенето е 18 секунди. Летящите риби излитат от водата най-често, когато ги преследва някой хищник, но затова пък често стават жертва на морските птици, които ги ловят във въздуха.