Марко Марчевски
Остров Тамбукту (20)

I

Слънцето залезе, настъпи нощ. Боамбо не си идваше. Син му и дъщеря му също ги нямаше.

Прибрах се в колибата си. Чувствувах се много самотен. Затворих вратата, покачих се на горния кат и излязох на бамбуковата тераса. Легнах по гръб и се загледах към заоблаченото небе. До мен достигаше силният шум на вълните, които се разбиваха в скалите. Океанът се вълнуваше. Беше задушно като пред буря. Къде са отишли Стерн и Смит? Може би на яхтата? Но защо капитанът не беше ми оставил една бележка, та поне за него да не се тревожа? Кой знае, може би той се е помирил със Смит и двамата са решили да напуснат моята колиба и да живеят отделно… Може би Смит е решил, че е по-изгодно да разделя своето имущество между двама, отколкото между трима. Глупак! Нима не знае, че аз нищо не искам за себе си?…

Да, ние бяхме рожби на два свята. Аз принадлежах на новия свят, света на правдата и щастието, а Смит — на стария свят на господарите. Той никога нямаше да ме разбере. Моите грижи за туземците бяха непонятни за него. И аз бях сигурен, че и да живеехме в една колиба, ние щяхме да бъдем чужди един на друг. Бях сигурен и в това, че плантаторът и в бъдеще щеше да ми създава тревоги. А капитанът? Нима и той беше преминал на страната на Смит? Едва ли … Смит и него се опитваше да третира като свой слуга, а между слуги и господари никога не може да съществува мир и приятелство.

Беше доста късно, когато вратата хлопна и някой влезе в колибата. Чух стъпките му по рогозките, след това стълбата от лиани зашумоля и заскърца. Някой се изкачваше на горния кат. Аз станах и зачаках прав на верандата. Стъпките прошумяха по бамбуковия таван. През малкото прозорче се показа — кой мислите? — Канеамеа.

— Андо! Къде си, Андо? — тихо пошепна тя. Аз мълчах в тъмнината.

— Ти ли си, Андо? — попита Канеамеа, като ме забеляза.

Аз съм.

Не ме очакваше, нали?

Не. Защо дойде? Сега е късно.

тревожно казах аз.

— Търсех те по-рано, но не те намерих. — Тя помълча малко, след това продължи: — Аз дойдох… Не се ли радваш?

— Не! Чуваш ли? Не! Иди си!

— Пакегите са у дома — прошепна тя. — Набу много пи и пак заспа. Ще спи до утре. (Тя каза: „Алу ябом аро“ — до изгрева на слънцето.) Арики каза, че пакегите ще живеят в нашата либата орованда. Разбираш ли?

— Разбирам.

— А ти къде ще живееш?

— Тук. В моята колиба.

— Няма ли да дойдеш при пакегите?

— Не. Аз оставам тук.

На ръцете й блеснаха две евтини тучени гривни, сигурно

подарък от Смит.

— Иди си — казах аз. — Чуваш ли?

— Няма да си ида!

Гласът й трепна. Тя седна на рамката на прозореца.

— Опасно е — настоях аз. — Добрите момичета не ходят нощно време в чужди колиби. Това е забранено. Иди си.

— Страхуваш ли се?

— Да, страхувам се.

— От кого?

— От Арики. Той ще побеснее, ако узнае, че си идвала в моята колиба.

— Ти ми каза веднъж да дойда. Помниш ли. Ето аз дойдох.

— Казах ти да дойдеш денем. А ти идваш нощно време. Това е опасно…

— От никого не ме е страх!

— А защо трепереш? — попитах я аз. Тя наистина трепереше.

— Не треперя.

— Трепереш, аз виждам. Болна ли си?

— Не съм болна.

Хванах я за ръката и напипах пулса й. Той ускорено биеше. Ръката й беше гореща.

— Да слезем долу — предложих аз, като мислех как по-скоро да я отпратя.

Канеамеа покорно тръгна след мене. Слязохме в колибата.

— Аз видях, когато ви хвърлиха в Голямата вода — отново заговори тя, като седна на нара. — И казах на моя набу: „Набу, не хвърляй пакегите в Голямата вода.“ Но той не ме послуша. — После като помълча малко, тя додаде тихо: — Той не те обича…

Аз знаех, че Арики не ме обичаше.

Канеамеа искаше да ми каже още нещо, но аз я прекъснах. Не беше време за разговори. Тя трябваше да си отиде веднага, докато не е дошъл някой.

— Иди си! — настойчиво повторих аз. — Чуваш ли? Дърветата шумят. Духа вятър. Буря идва. Иди си!

Наистина беше излязъл силен вятър, дърветата се огъваха и шумяха. Пролетно и есенно време тук често бушуваха силни бури с поройни дъждове. Гледаш: времето е тихо, звездна тропическа нощ е обгърнала земята — и изведнъж излиза силен вятър, небето потъмнява, покрива се с облаци, светкавици разсичат мрака и само след няколко минути се разразява страшна буря с проливен дъжд. А ти седиш в колибата си и слушаш как бучат водопадите в планината, как падат с трясък старите дървета в джунглата…

— О, ти ме пъдиш! — проплака Канеамеа. — Това е много лошо! Оня стар пакеги с дългата глава не би ме изгонил. Той е по-добър от тебе…

Не зная в друго време дали бих се изсмял на нейните думи, или бих се обидил, но сега те не ме засегнаха. Аз повтарях само едно: „Иди си, иди си!“

— Добре! — съкрушено каза Канеамеа и стана. — Отивам си.

И тя тръгна към вратата. Трябваше поне да я изпратя. Навън бурята вече бушуваше с пълна сила, по покрива зашумоляха първите капки. Настигнах я и я хванах за ръката. Бях потиснат и смутен.

— Не се сърди — казах аз. — Утре ще дойда у вас. Ще поговорим. А сега ще те изпратя през гората.

— Не! — отсече тя и се дръпна. В същия миг нещо падна на земята. Наведох се и го взех. Беше някакъв пакет, увит в плетка от палмови листа.

— Какво е това? — попитах аз.

— Белите листа — отговори Канеамеа.

— Белите листа! Истина ли!

— Ти искаше да ги видиш и аз обещах да ти ги донеса. Ето, донесох ги, а ти ме пъдиш…

— А защо не ми каза, че носиш белите листа?

Тя мълчеше.

— Добре — казах развълнуван. — Много добре. Сега ще видя белите листа. Ще запаля огън.

— Не! — отсече Канеамеа. — Аз трябва да си вървя! Но аз бях се върнал вече при нара и търсех свещите, които бях видял тази вечер. Намерих една, запалих я и я закрепих на нара.

— Нана — тъй да бъде — примирено промълви Канеамеа. — Виж белите листа. После ще си ида. Но не искам да ме изпращаш. И никога не идвай у дома. Чуваш ли? Никога!

— Никога — машинално повторих думите й, без да съзнавам какво означават.

Изправих се до светлината и бързо развързах плетеницата. Белите листа не бяха нищо друго освен един стар тефтер с изтъркана черна подвързия, оръфана по краищата. Прелистих го развълнуван. Страниците бяха изпъстрени със ситен почерк. Макар мастилото да беше доста избеляло, буквите все още можеха да се четат, но аз не разбирах нито дума от написаното. Прочетох само заглавието на първата страница и разбрах, че това е дневникът на Магелан. Името му беше написано с едри букви, а под него имаше дата:

„10 август 1519 година, гр. Севиля, Испания.“

Да, нямаше никакво съмнение — това беше дневникът на великия мореплавател, който пръв обиколи земното кълбо и доказа, че Земята е валчеста, а не плоска, както е твърдяло духовенството. От историята се знае, че Магелан действително потеглил от пристанището на Севиля на 10 август 1519 година с пет кораба и 265 души екипаж. Най-напред се насочил край бреговете на Африка, след това на запад, към бреговете на Южна Америка, за да открие нов път за Индия. Много историци са се занимавали с това велико пътешествие, но нито един не се е добрал до истината. Защото истината е била потулена от испанския крал и неговите приближени. Заради криворазбран патриотизъм (Магелан е португалец, а не испанец) и най-вече заради лични сметки испанските велможи искали името на великия мореплавател да бъде забравено и то наистина не било споменавано в течение на десетки години. Едва по-късно историци настойчиво почват да говорят за него и тогава става ясно, че Себастиян дел Кано, испанският офицер, който заговорничел против Магелан през време на пътешествието, използувал убийството на великия мореплавател за лично благополучие и слава. Много историци намекват, че дел Кано е унищожил дневника на Магелан, за да прикрие заговорите на испанските офицери и опитите им за преврат на петте кораба, но се оказа, че историците не са прави: дневникът на Магелан беше в ръцете ми. Той щеше да разкрие много неизвестни или замъглени и изопачени факти от това велико пътешествие. Всички историци са черпили сведения за него главно от дневника на италианеца Пигафета, който придружавал Магелан и бил свидетел на неговото убийство. Но от историята се знае, че и този дневник на Пигафета бил подправен. Лично Пигафета го поднесъл на испанския крал Карлос I и още тогава дневникът изчезнал. Това, което днес минава за дневник на Пигафета, не е нищо друго освен кратко извлечение от оригиналния дневник. Защо е изчезнал оригиналът, никак не е трудно да се досетим. Заговорите на испанските офицери против Магелан в залива Сен Хулиан, опитите им да го арестуват, бягството на един от петте кораба и връщането му в Испания още от американския бряг и най-после славата на Магелан — всичко това трябвало да бъде скрито от историята или изопачено така, че подвигът на Магелан да бъде сведен до нула. Защото Магелан не е испанец, а португалец. Трябвало да се изтъкне като герой бискайският благородник дел Кано, който всъщност само пречел на Магелан. И защо не? Магелан е мъртъв, а мъртвите не могат да говорят. Всичката слава, целият подвиг на Магелан по някаква ирония на съдбата биват приписани тъкмо на ония, които нямат никакви заслуги.

Дневникът беше написан на португалски език и макар да не разбирах нито думица, аз не се съмнявах ни най-малко, че той ще разкрие тъмната история около това велико пътешествие и истината ще блесне с пълна светлина. И тъкмо затова у мен възникна благородната мисъл на всяка цена да взема дневника от Арики и да го запазя, та ако един ден успея да напусна Тамбукту, да изнеса пред света истината за великия мореплавател. По такъв начин аз щях да направя голяма услуга на човечеството.

Там, където свършваше почеркът на Магелан, започваше нова страница с друг почерк, на английски език. Прегледах набързо написаното. И това беше дневник на някой си англичанин Джон Джигерс от екипажа на Магелан. Аз го прелистих набързо и прочетох тук-таме по няколко реда. Джигерс описваше премеждията на петте Магеланови кораба, различните несполуки и приключения през време на хилядата дни на тяхното пътуване през три океана; описваше живота на испанските моряци на остров Тамбукту, пленяването на великия главатар Пакуо и най-после гибелта на испанците

— Какво казват белите листа? — чух гласа на Канеамеа. В увлечението си аз бях я забравил.

— Разказват за пакегите, които били удавени в Голямата вода през време на великия главатар Пакуо — отвърнах аз. — Много интересно.

— Доволен ли си?

— Много!

— Добре. А сега трябва да си вървя…

— Белите листа не са за Арики — казах аз. — Те трябва да останат у мен…

— Ти никога вече няма да ги видиш! — извика Канеамеа. Тя беше разстроена и обидена. Моето поведение беше я огорчило.

— Защо няма да ги видя? — попитах аз.

— Защото никога няма да станеш рапуо и даго на Канеамеа.

След тия думи тя грабна дневника от ръцете ми и избяга. Излязох да я изпратя, но щом прекрачих през високия праг, бурята ме блъсна така силно, че едва се задържах на крака и се облегнах до стената. Канеамеа беше изчезнала в мрака.

Бурята беснееше и огъваше тънките палми чак до земята, дъждът шуртеше на потоци. Щом се показах на вратата, свещта угасна в ръцете ми и падна на земята. Аз се наведох да я търся. В същия миг една стрела префуча и се заби в стената точно на онова място, където беше главата ми, преди да се наведа…

Бързо влязох в колибата, затворих вратата и я залостих добре отвътре. След това пипнешком се изкачих на горния кат и седнах върху твърдия бамбук. Бях мокър и разстроен.

Копието беше в ръката ми. Жалко, че нямах пушка. Плантаторът би могъл да ми остави поне една от десетте, но той не се интересува от моята безопасност. Седях на нара и се вслушвах във воя на бурята. Гредите на колибата остро пропукваха от силния напор на вятъра и ме караха да се стряскам в непрогледната тъмнина.

Цяла нощ не мигнах. Кой искаше да ме убие? — питах се аз и се вслушвах във всеки шум. — Арики? Но Арики беше пиян. Той не би могъл да дойде в тъмнината до моята колиба. Тогава — кой?