Марко Марчевски
Остров Тамбукту (25)

II

Малкият Акгахар, който ловеше риба в залива, неочаквано нададе силен писък и хукна да бяга към брега. Заедно с Гахар изтичахме при него да видим какво става. Момчето беше излязло вече от водата и цяло трепереше.

— Какво има? Защо викаш? — попита го дядо му разтревожен.

— Абадан! Абадан! — извика малкото момче задъхано. Очите му бяха широко открити, лицето му беше потъмняло от страх. (Аз и по-рано бях забелязал, че в минути на страх лицата на туземците потъмняваха, вместо да побледняват.)

— Къде е? — сепна се старецът.

— Ето го! — посочи момчето към тихите води на залива. — Идва насам! Калиман абадан! Голям крокодил!

Едва тогава забелязах дългата муцуна на крокодила, който плуваше към по-малкото внуче на Гахар. А то, унесено в играта, не забелязваше опасността и спокойно пляскаше с ръце и с крака в топлата вода.

Крокодилът бързо се приближаваше към него. На десетина метра от брега водата беше плитка и краката на крокодила опряха в песъчливото дъно, а дебелият му гръб лъсна над водата и се заклати тежко. Той не беше много далеч от нас и аз видях как зловещо святкаха безцветните му очи, а дългите му здрави челюсти с остри зъби широко се разтвориха. Той бързаше да налапа жертвата си. Двамата с Гахар едновременно хукнахме с всички сили към детето, грабнахме го за ръцете и го повлякохме към гората, когато страшният хищник беше само на няколко крачки от него.

Крокодилът нададе злобен рев, който приличаше на вълчи вой и на кучешки лай едновременно, силно плесна с дългата си опашка по водата и затрака със зъби като картечница. Той беше изпуснал плячката си и яростта му нямаше край. Като нададе още веднъж силен вой, крокодилът се обърна тромаво и бързо заплува обратно към дълбоките води на залива. Широкият му гръб, покрит с твърди рогови плочки, за последен път лъсна на слънцето и се скри под водата.

Туземците бяха ми разказвали, че в големия залив има крокодили, но в малкия тия хищници никога досега не бяха се появявали, защото не можеха да минат през плиткия проток. Как се е промъкнал през него крокодилът? Имаше само едно обяснение: той е влязъл в малкия залив през време на приливите. Тогава водата се дига два-три метра над обикновеното си равнище и протокът става по-дълбок и по-широк.

Мълвата за крокодила бързо се разнесе из селото и разтревожи хората. Малкият залив беше любимото място на туземците. На равния му пясъчен бряг те държаха лодките си, тук идваха всяка вечер много младежи, девойки и деца да се къпят и техните весели гласове до късно се носеха далеч из тропическия лес. А сега заливът изведнъж опустя. Никой не смееше да се къпе в него. Хората не излизаха с лодките си в открито море, защото се страхуваха да минат през залива. Риболовците се лишиха от най-любимото си занятие. Селото остана без риба. Това беше цяло нещастие. Туземците се хранеха само с плодове, ямс, таро и сладки батати, но те скоро им омръзнаха. Свинете, кучетата и дребните полудиви кокошки бяха малко и рядко се появяваха на трапезата им.

Тогава Арики отново се появи на сцената. Напразно мислех, че конякът на Смит ще го направи безвреден — той беше неуморим в злобата си. Изглежда, че е чакал първия удобен случай, за да почне пак да плете своите интриги. Когато мълвата за крокодила се разнесе из селището, първожрецът почна да шушне от ухо на ухо, че Дао изпратил в залива тоя опасен хищник за наказание на ония, които не тачат първожреца и не се вслушват в неговите съвети. Разбира се, аз бях най-големият грешник и главният виновник за бедствието — така казал първожрецът на Боамбо.

Веднъж Боамбо дойде в моята колиба, седна на нара и мълчаливо запали цигарата, която му дадох. По всичко личеше, че иска да ми каже нещо, но не знае откъде да почне. Винаги когато искаше да каже нещо много важно, той дълго мълчеше, преди да заговори, но сега аз нямах търпение и го попитах какво се чува за крокодила.

— Много лошо! — отвърна главатарят, без да ме погледне. Той беше седнал кръстато, с наведена глава, замислен и мрачен. Цигарата димеше в ръката му, но той не се сещаше да смукне от лютивия дим, макар че беше страстен пушач.

— Много лошо! — повтори той, като въздъхна тежко. — Няма риба. Хората тръгнаха да ловят гущери по сипеите. Събират червеи по гнилите дървета и разни буболечки. Ядат само таро, ямс и уму… Децата искат риба, но никой не смее да отиде при лодките в малкия залив. Хората се страхуват от крокодила.

— А защо не го убиете? — попитах го аз.

— Не можем — отвърна главатарят.

— Опитвахте ли се?

— Да, вчера. Чакахме дълго в гората. Най-после крокодилът излезе на брега, да се грее на слънцето. Когато заспа, излязохме тихо от гората и хвърлихме копията си. Те се удариха в гърба му и отскочиха, без да се забият. Върховете им се счупиха в твърдата му кожа. Тогава Арики каза, че крокодилът е свещен, и забрани да го убиваме.

Известно е, че първобитните племена смятали някои животни за свещени, а ацтеките, ирокезите, мохиканите и други индиански племена, които населявали Северна и Южна Америка, преди тоя континент да бъде открит от Колумб, смятали, че произходът им води началото си от някое животно. Поради това родовете им носели имената на животни и тия животни били смятани за свещени. Дори и сега някои религиозни хора в Индия смятат гангския гавиал, маймуните и кравите за свещени и ги хранят, без да имат полза от тях. В Индия и сега съществуват „храмове“, обитавани от маймуни, а в някои градове можете да видите насред улицата легнала крава, която спокойно си преживя, и никой не я безпокои. Пешеходци, велосипедисти, коли — всички минават край „свещената“ крава предпазливо, да не я тревожат.

— Е добре, тогава аз ще го убия.

— С какво?

— С пушката.

— Недей, недей! — замаха главатарят с ръка. — Ако го убиеш, ще се случи още по-голяма беда.

— Каква беда може да се случи?

— Нали ти казах, крокодилът е свещен. Така каза Арики.

— И ти му вярваш, нали?

— Всички му вярват. И всички казват, ако убием крокодила, ще се случи още по-голяма беда.

Колкото и да разпитвах главатаря каква беда ще се случи, нищо не можах да узная от него. Види се, и самият той не знаеше.

Както винаги и сега първожрецът постъпваше хитро. Той не казал каква беда ще се случи, ако някой убие крокодила. А беда винаги можеше да се случи с всекиго. Застига те буря в гората и ти се подслоняваш под някое дърво. Трясва гръмотевица и те убива… Вървиш по някоя пътека и случайно настъпваш заспала отровна змия… Или случайно падаш от някоя палма и си счупваш крака… При всяко нещастие Арики ще каже: „Аз нали ви казах, че ще се случи голяма беда…“ Това беше плитка, но лукава хитрост…

Да, първожрецът беше опасен човек. Той знаеше, че аз мога да убия крокодила с пушката си, и побързал да го обяви за свещен. Защо? Какво беше намислил пак?

А крокодилът от ден на ден ставаше по-дързък и по-опасен. Той не можеше да си намери достатъчно храна в малкия залив и гладът все по-често го принуждаваше да излиза на брега, а гласовете на птиците и крясъците на маймуните го привличаха и в гората. Веднъж туземците го видели да дебне из храстите, друг път го срещнали на пътеката, която водеше от залива към селото. Тъкмо на тая пътека крокодилът беше изял една свиня. Тогава хората се изплашиха още повече. В селото настъпи паника. Всички затвориха децата си в колибите и не ги пущаха навън.

Тогава Арики пусна слух, че крокодилът искал жертва. И не каква да е, а човешка жертва. Щом я изяде, хищникът сам щял да се върне в Голямата вода, откъдето дошел.

Така казвали „белите листа“ на Арики. Същите „бели листа“, които ние с капитана бяхме задигнали от колибата на първожреца и вместо тях бяхме поставили дневника на яхтата — същите тия „бели листа“ му казали, че крокодилът искал жертва! Да плаче ли човек, или да се смее на такава глупост?

Така или иначе слухът, че крокодилът искал човешка жертва, се разпространи бързо из селището. Потвърди го и Амбо, синът на главатаря. Веднъж той дойде при мен разтревожен и ми каза развълнувано:

— Уин-уин, Андо! Арики пак е побеснял. Преди малко го чух, като разправяше на хората, че крокодилът искал жертва. Те го попитаха кой да бъде жертвата, а Арики казал: „Андо! Андо пакеги гена да бъде жертвата.“ Така казват „белите листа“…

„Белите листа“ казали още, че аз съм против Дао и не слушам съветите на първожреца. Арики много пъти се оплаквал от мене на Боамбо, но главатарят ме защищавал, защото искал да ме направи син на племето и да ме ожени за дъщеря си. Хората слушали Боамбо и не обръщали внимание на думите на Арики, а той дълго търпял и чакал повелята на Дао. И ето сега идолът се разгневил и решил да накаже хората. Той им изпратил крокодил. Ако искат да се отърват от него, те трябва да ме вържат здраво с едно въже и да ме оставят на брега. Крокодилът ще ме изяде и ще се върне в океана…

Потръпнах ужасен от подлостта на Арики и попитах своя приятел:

— А хората какво казват?

— Хората мълчат — отвърна Амбо.

— А ти как мислиш — ще се съгласят ли да ме хвърлят на крокодила?

— Не зная — замислено отвърна Амбо. — Всички са уплашени. Не смеят да отидат с лодките си за риба. Всички гладуват…

Проклятие! Пак аз съм виновен за бедата, която е постигнала туземците. Каквото и да се случи, все аз съм виновен! Тоя лукав първожрец умело използуваше невежеството на другите. Сега разбрах защо в средните векове духовенството е можело да изгаря на клади живи невинни хора безнаказано…

Амбо мрачно гледаше пред себе си. После дигна глава и неочаквано ме попита:

— Какво ще кажеш за Шамит?

— Какво да ти кажа?

— Добър човек ли е той? Обича ли те?

— Не особено…

— А ще те послуша ли, ако го помолиш нещо?

— Зависи…

Амбо помълча малко, след това каза:

— Шамит дава на Арики малоу. Всеки ден, всяка вечер … Арики пие малоу, главата му се замайва и той пада на земята като мъртъв. Кажи на Шамит да сипе в питието няколко капки отрова от дървото на смъртта. Тогава Арики ще заспи и никога няма да се събуди вече.

Амбо отново беше стигнал до мисълта да премахне първожреца с отрова. Някога той искаше да пусне в колибата му очиларка, но тя ухапа баща му. Сега той беше измислил по-сигурно и по-безопасно средство — отрова от анчар…

— Не! — възразих аз. — Не бива! Веднъж ти искаше да отровиш първожреца с кадити, но аз бях против — помниш ли? И сега съм против.

— Арики трябва да умре! — повиши глас Амбо и очите му пламнаха. — Той иска да те принесе в жертва на крокодила! Помисли.

— Няма какво да мисля. Арики е подлец — това съм го казвал много пъти. Но не бива и ние да бъдем като него.

— Не и не! — извика Амбо и скочи разярен. — Щом ти не искаш, тогава аз ще се разправя с него!

Той тръгна бързо към селото. Трябваше да го спра, защото в момент на силен гняв той наистина можеше да направи някоя глупост. Настигнах го и му казах:

— Послушай ме, Амбо! Остави Арики на мира. Ако го убиеш, цялото племе ще се опълчи против тебе. Това е опасно, не разбираш ли?

— Но той ще накара хората да те вържат и да те хвърлят на крокодила!

— Не вярвам да го послуша някой — казах аз, без да бях сигурен в това. — Пък и да го слушат, аз ще съумея да се справя. От тебе искам само едно: обещай ми, че нищо няма да направиш на Арики.

Сложих ръката си на рамото на своя приятел и го загледах в очите. Това го успокои и той каза тихо:

— Добре, ще те послушам. Но ако Арики се опита да ти напакости, ще срещне острието на моето копие. Анге бу!

Стиснах му ръката в знак на благодарност и той си отиде успокоен. Но аз не бях спокоен. Сериозно се замислих какво да правя? Ако убия крокодила, ще бъда виновен за всички беди и нещастия, които ще се случат в бъдеще с когото и да било. Ако не го убия, той ще продължи да всява страх и ужас у хората и кой знае, един ден те може би ще послушат първожреца и ще се съгласят да ме принесат в жертва на хищника. Как да изляза от това трудно и опасно положение?

III

Реших да се посъветвам със Смит и Стерн и ги потърсих в плантацията. Намерих там само Смит. Той измерваше височината на фиданките и грижливо записваше данните в своя бележник. Разказах му за интригите на първожреца. Вместо да се разтревожи, той небрежно махна с ръка:

— Не обръщайте внимание на тоя изкуфял старец, той нищо не може да ви направи.

— Защо мислите тъй?

— Защото зная, че диваците ви обичат и ви смятат едва ли не за бог. А него никой не го обича.

Той каза това с една сигурност, която не ми хареса.

— Преувеличавате — казах аз. — Туземците ме обичат, това е вярно. Но нека не забравяме, че аз съм чужденец, а Арики е техен първожрец.

Смит се изсмя. Първожрец — голяма работа! Докато главатарят е на моя страна, никаква опасност не ме заплашва. Без съгласието на главатаря първожрецът няма да смее да предприеме против мен каквото и да било.

Така мислеше Смит, но той беше забравил някои неща, които аз помнех много добре. В решителни минути Арики не се съобразяваше с волята на Боамбо и всичко вършеше на своя глава. При това никой не можеше да каже докъде се простира неговата власт. Главатарят беше тих, добър и разумен човек, на никого не налагаше волята си, а първожрецът беше упорит, опърничав, властолюбив и мнителен. Когато искаше да направи зло на човека, пред нищо не се спираше. Нали по негово настояване туземците ни хвърлиха в океана, когато първи път излязохме на острова, а по-късно задигна сандъците и чувалите на Смит въпреки волята на главатаря. Наистина Смит излезе по-хитър от него и успя да си възвърне имуществото, но това още не означаваше, че Арики е безвреден.

— Сега пък вие преувеличавате — каза Смит, като ме изслуша внимателно. — Не виждам нищо страшно в глупавото дърдорене на първожреца. Но щом отдавате толкова голямо значение на думите му, нека помислим какво да правим.

Отидохме до самия поток, който протичаше наблизо, и седнахме на сянка под вековните дървета. Тук беше прохладно и тихо. Диви пчели прехвръкваха наоколо с тънко бръмчене, кацаха от цвят на цвят, събираха прашец и пак отлитаха към гнездата си. По стъблата и по клоните на близките дървета висяха огромни червени орхидеи и епифитни бромелии — най-едрите и най-красивите цветя на тропика, които миришеха отвратително. Смит се намръщи, премести се по-далеч от тях и като се излегна върху меката трева, запали една пура.

— Мога ли да ви кажа откровено какво мисля за вас? — неочаквано се обърна той към мен.

— Разбира се — отвърнах малко учуден. Въпросът му беше неуместен. Поне на мен така ми се струваше.

— Няма ли да се обидите? — отново ме попита плантаторът.

— Не.

— Добре, слушайте тогава. Вие сте неспокоен човек. Непоправим идеалист, романтик и фантазьор — това и друг път съм ви го казвал. Оттук идват всичките ви беди. Казах ви веднъж, че диваците са опасни — не ми повярвахте. Посъветвах ви да използувате разположението на главатаря към вас — не ме послушахте. Арики искаше да ви направи свой зет и наследник и ви подаде ръка — вие я отблъснахте. Защо?

— Никога не бих поел ръката на такъв престъпник…

— Престъпник? Това е силно казано.

— Напротив, всички думи бледнеят пред неговото коварство.

— Така ли мислите? Но диваците са на друго мнение…

— И те не обичат първожреца — вие сам казахте това преди малко.

— Но се страхуват от него, а това не е без значение, нали така? Той е техен първожрец. Поради простотията си те го тачат като божество. Страхопочитание — така бих нарекъл отношението им към Арики. А вие се опълчихте против него Защо? Заради своите глупави принципи — извинете за израза…

— Моите принципи са в кръвта ми и аз никога няма да се откажа от тях.

— Да, в кръвта ви, вярно. Това още веднъж потвърждава старата истина, казана от Сенека: „Коренът на злото не е в нещата, а в душата на човека.“

— Оставете тая остаряла философия на Сенека — тя отдавна е погребана в развалините на Римската империя и никога няма да възкръсне.

— Напротив, тя е жива, това се вижда от вашия случай. Вината е в самия вас, а вие я търсите в Арики. Първожрецът е един опърничав простак — нищо повече. Откажете се от своите принципи, оставете го на мира и той думица няма да каже против вас, уверявам ви.

— Аз не ви карам да се откажете от своите принципи и убеждения, нали така? Защо вие искате да се откажа от своите?

— Защото не аз идвам при вас за съвет, а вие идвате при мен. И защото моите принципи са полезни за мен, а вашите убеждения са зло за самия вас. Вие искате да разбиете стена с гола глава. Искате да събаряте крепост с грахови зърна. Това е смешно, сър … Търсите истината и справедливостта…

— Именно истината и справедливостта — прекъснах го аз.

— … а не се съобразявате с условията, в които живеете, и заприличахте на печалния рицар, който се борел с вятърни мелници. Диваците ще си останат диваци, каквото и да направите за тях. Колкото повече ги глезите, толкова по-малко ще ви уважават. Те ни смятат за свръхестествени същества, които всичко знаят и могат, а вие им казвате, че сме хора като тях, защо? Нима това е в наша полза? Е, да, вие сте за истината … Но какво е истина? Истината има две страни и два края. Тя е като сабята — с острие и дръжка. Всеки разумен човек ще хване дръжката, а вие се хващате за острието. Справедливост? … Е, добре! Нека поговорим за справедливостта. Какво значи справедливост? Празна дума, измислена за наивните и лековерни хора! Намерете ми един справедлив човек и аз ще ви посоча хиляди негови грехове. Само аллах е безгрешен — иронично се усмихна плантаторът, — само той знае истината, но на никого не я казва. Аллах всичко вижда и всичко знае, но нищо не казва — затова и хората му се кланят до земята. Само една думица да проговори, и те ще го охулят. Мълчете и вие. Правете се, че нищо не виждате и нищо не чувате. Оставете първожреца на мира, за да ви остави и той. Не се бъркайте в неговите работи. Ако ми обещаете това, аз ще поговоря с него и още тази вечер той отново ще ви подаде ръка. Съгласни ли сте?

— Не съм съгласен и нищо не мога да ви обещая. Никога няма да се откажа от истината и справедливостта — каквото и да ми струва това. За вас те са празни думи, но за мен те имат дълбок смисъл. Ние сме хора от два свята, сър. Това, което за вас е истина, за мен е лъжа, което за вас е справедливо, за мен е вопиюща неправда.

— Тогава защо сте дошли при мен? С какво мога да ви бъда полезен? — троснато ме попита плантаторът.

— С какво ли? Кажете на Арики да млъкне. Кажете му да спре своите интриги.

— Само това ли? — студено ме изгледа Смит. Той беше обиден, това личеше и по лицето му, което беше леко побледняло, и по навъсените му вежди.

— Само това.

— Добре, ще му кажа.

— Нямам нищо против, ако подкрепите думите си с една бутилка коняк — додадох аз.

— Добре — кимна с глава плантаторът. — И това ще направя.

IV

На другия ден Зинга дойде в моята колиба разплакана, седна на нара и закри лицето си с ръце.

— Какво има? — попитах я разтревожен. — Какво се е случило?

— Уин-уин! Много лошо!

— Но какво? Кажи!

— О, Андо! — възкликна тя, като хълцаше.

— Да не би да е умрял някой?

— Не, Андо! Още по-лошо!

— Да не би крокодилът да е изял някого?

— Не, Андо! Още по-лошо!

— Какво тогава? Кажи!

Тя ме хвана за ръката и извика през сълзи:

— Бягай, Андо! Бягай далеч оттук!

— Защо?

— Арики иска да те върже и да те хвърли на крокодила! Бягай, Андо! Сега ще дойдат…

— Кой ще дойде? — скочих аз изтръпнал.

— Арики и неговите хора. Те са у дома. Арики каза:

„Крокодилът иска жертва. Ще вържем Андо и ще го дадем на крокодила. Тогава той сам ще отиде в Голямата вода.“ А набу каза: „Не! Андо е добър човек, не съм съгласен.“ А другите се развикаха: „Андо е лош човек! Ще го хвърлим на крокодила!“ Бягай, Андо! Бягай, докато не са дошли!

— Много ли са? — попитах я аз. — Колко са хората, които са послушали Арики? Пет души? Десет?

— Може би пет, може би десет — неопределено каза Зинга. — Много са. О, Андо! Бягай, Андо!…

Тя отново ме хвана за ръката и ме потегли към вратата, но аз останах на мястото си.

Значи, този път Арики не е сам. Той е успял да уговори десетина туземци и да ги поведе против мен. Какво да правя?

Да избягам — това беше най-лесното. Ще взема пушката и чантата с лекарствата, ще отида в Калио и ще остана там, докато мине бурята. Главатарят на Калио беше мой приятел, той би ме настанил в някоя колиба и аз бих живял там не по-лошо, отколкото в Букту. А може да отида и в друго село — в Зарум, в Хойда или в Балда — и там жителите щяха да ме приемат като желан гост. Те знаеха, че лекувам хората от различни болести, и с радост биха ми дали подслон. Но аз никак не бях сигурен, че дългата ръка на Арики няма да ме стигне и там. В тия села имаше таути — жреци, — подчинени на първожреца. Ако той им каже да ме хванат и да ме върнат в Букту, те едва ли биха посмели да прекършат волята му. Какво да правя тогава? Да избягам при племето бома? Не, и при него не можех да отида. То отдавна ме смяташе за свой враг, защото го напуснах и останах да живея при племето занго. Оставаше ми само едно: да избягам в джунглата и да се укривам там, както някога, когато за пръв път излязохме на острова. Ще си направя малка колиба в някой притулен кът и ще живея усамотено, докато Арики умре, а след това ще се върна в Букту и никой нищо няма да ми каже. Но аз отхвърлих и тази мисъл. Да избягам — това значи да се призная за виновен. Тогава Арики би казал на туземците:

„Аз исках да хвърлим Андо на крокодила, но вие не ме послушахте. Ето, той избяга, а крокодилът иска жертва. Идете търсете Андо и го доведете жив или мъртъв!“ И никак не бих се учудил, ако цялото племе се дигне като един човек и тръгне да ме търси из горите. Тогава отново ще трябва да се крия от хората като подгонен див звяр…

Зинга пак ме потегли за ръката:

— О, Андо! Бягай по-скоро, Андо! В същия миг отвън се чуха много гласове и на вратата се показаха няколко рошави глави.

— Тука е! — извика някой.

— Да излезе! Да излезе! — развикаха се няколко гласа наведнъж.

Десетина туземци се трупаха пред вратата на моята колиба. Всеки от тях държеше копие и го размахваше заплашително. На слънцето блесна острието на една брадва. Тя сигурно беше на Арики, защото той единствен от туземците имаше брадва. Аз бях му я дал някога, за да се съгласи да остави Смит свободно да живее на острова.

— Излез! Излез! — отново закрещяха диваците. — Ще те вържем и ще те хвърлим на крокодила! Излез!

Лицата им бяха изкривени от злоба, очите — страшни и зли. В рошавите им коси стърчаха птичи пера, зъбите им святкаха.

— Назад! — извиках аз и като грабнах пушката, която висеше закачена на стената, застанах по средата на колибата. — Никой да не смее да прескочи прага на колибата ми! Чувате ли!

Диваците се развикаха още по-силно, като размахваха дългите си копия, а първожрецът почна да сече с брадвата нара пред колибата. Зинга се сви в ъгъла и ми извика:

— Пази се, Андо! Ще те убият, Андо!

Пушката беше пълна. В нея имаше осем патрона — за по-малко от една минута можех да убия осем души. Но аз не исках да проливам кръв. Все още се надявах, че в последния миг диваците ще се опомнят. Но те продължаваха да размахват копията си и да викат:

— Излез, страхливецо! Излез!

След като насече на парчета нара пред вратата, Арики почна да сече стълба, който подпираше стряхата. Наоколо захвърчаха ситни трески.

— Дайте главните! — чух неговия глас. — Запалете колибата! Нека изгори жив!

Наистина аз видях през отвора на вратата как някой тръгна към колибата със запалена главня — само да я допре до покрива от сухи палмови листа, и той ще лумне. Зинга изписка силно. Трябваше да защищавам не само себе си, но и нея. Ако запалят колибата, и тя ще изгори заедно с мен…

Дигнах пушката и гръмнах във въздуха. В същия миг гласовете замлъкнаха, ударите по стената на колибата спряха и аз чух тропота на босите крака на диваците, които избягаха към селото. Погледнах през вратата — нямаше никого. Нарът от бамбук пред колибата беше изпотрошен на парчета. До вратата лежеше дълго копие с пречупен връх. Подпорният стълб бе отсечен почти наполовина и едва се държеше. До него димеше недогоряла главня.

— Да вървим! — казах аз на Зинга и излязох от колибата.

Тръгнахме към селото. Когато стигнахме на мегдана, видях пред колибата на главатаря същите диваци, които бяха ме нападнали. Те едва се държаха на краката си, клатушкаха се и крещяха диво, сякаш се надвикваха. По всичко личеше, бяха пияни. Кой ги е напоил? И защо? За да ме убият? Щом се появих с пушката, диваците се разбягаха и се скриха в гората.

Заварих в колибата главатаря и първожреца. Те бяха седнали на нара и приказваха нещо оживено, а малко по-настрана Гахар мълчаливо ги слушаше. Щом влязох, те млъкнаха. Мислех, че Арики ще се изплаши поне от пушката ми, но той не мръдна от мястото си и не ме погледна. От устата му лъхаше миризма на коняк. Лицето му беше намръщено и студено. Нещо отблъскващо имаше и в цялата му мършава фигура с черна набръчкана кожа, и в острия му зъл поглед, който те пронизва и те кара да потръпваш.

— Защо искаше да ме убиеш? — извиках му аз. — Защо искаше жив да ме изгориш?

— Защото ти си виновен за бедата, която сполетя племето — мрачно отвърна първожрецът. — Крокодилът иска жертва…

— Ти знаеш ли езика на крокодилите? — попитах го аз. Арики сърдито ме стрелна с поглед.

— Не!

— Откъде знаеш тогава, че крокодилът иска жертва?

— „Белите листа“ ми казаха.

— Глупости! И аз имам „бели листа“. Те ми казаха, че Арики лъже.

— Ти нямаш „бели листа“! — извика Арики възбуден. — Ти лъжеш!

— Добре! Почакай ме тук и ще видиш, че не лъжа.

Излязох бързо, изтичах до моята колиба, взех една от книгите, които бях донесъл от яхтата, и отново се върнах в колибата на главатаря.

— Ето! — обърнах се към първожреца и му показах книгата. — Виждаш ли? И аз имам „бели листа“.

Това направи много силно впечатление и на Арики, и на Боамбо, и на Гахар. Първожрецът мълчеше, сякаш беше онемял. Той просто не знаеше какво да каже. Аз разгръщах листата на книгата пред носа му и той нито за миг не се съмняваше, че това са също такива „бели листа“ като неговите.

Първожрецът беше смутен, но скоро се опомни и каза:

— Твоите листа са направени от пакегите и не казват истината.

— И твоите са направени от пакеги — казах аз.

— Не! — възрази Арики. — Моите листа са от Дао и затова казват истината. Аз ги имах, преди пакегите да дойдат на нашия остров.

„Този човек е като котка, никога не пада по гърба си“ — помислих си аз. Дори и сега, след като успях да всея смут в душата му, той не отстъпи, а настояваше на своето. Андо пакеги гена трябва да бъде хвърлен на крокодила…

Като видях, че няма да изляза наглава с него, реших се на една рискована постъпка.

— Добре, съгласен съм — казах аз.

— Какво? — сепна се Боамбо. — Какво си съгласен?

— Съгласен съм да бъда принесен в жертва на крокодила. Нали това искаш? — обърнах се към Арики.

— Да!

— Добре, аз сам ще отида при крокодила. Първожрецът оживено попита:

— А пушката ще вземеш ли?

— Няма да я взема, успокой се. Но ще се защищавам, казвам ти го открито. Или крокодилът ще ме изяде, или аз ще го убия.

— С голи ръце ли? — попита ме Боамбо разтревожен.

— Не, с нож. Какво ще кажеш? — отново се обърнах към първожреца.

— Нана, тъй да бъде! — кимна с глава той. Попитах го кой е дал малоу на хората, които искаха да ме убият.

— Шамит — отвърна първожрецът.

V

Същия ден, преди да залезе слънцето, отидох в колибата на главатаря. Заварих там цялото му семейство. Зинга и майка й приготвяха вечеря в голямо гърне, което весело къкреше на огъня, а Боамбо кърпеше малка мрежа за ловене на риба. Само Амбо го нямаше. Аз държах в ръцете си голям и много остър нож и едно здраво въже, изплетено от ликото на палмови кори. Като ме видя, Боамбо попита:

— Отиваш ли?

— Отивам.

— С тоя нож ли ще убиеш крокодила?

— Да.

— Не ходи, Андо! — тревожно каза Зинга. — Ти няма да убиеш крокодила с тоя нож. Той ще те изяде!

— Няма да ме изяде! — твърдо казах аз.

Но това не я успокои. Очите й се наляха със сълзи.

— А въжето защо ти е? — попита ме Боамбо. — Да не мислиш да вържеш крокодила, преди да го убиеш?

— Не, разбира се — усмихнах се аз. — Искам да вържа с него едно малко прасенце.

— Прасенце? — учуди се главатарят. — Ти искаш да нахраниш крокодила с прасенце?

— Да, ще му пожертвувам едно малко прасенце, но то ще бъде последната му плячка. След това ще го убия.

Зинга изведнъж стана, бързо се приближи до мен и като ме хвана за двете ръце, умолително каза:

— Недей ходи, Андо! О, не ходи в залива! Крокодилът ще те изяде! Не те пущам, Андо! Никъде няма да ходиш!

Тя говореше през сълзи, но аз не можех да се откажа от това, което бях намислил. Майката на Зинга, която досега мълчаливо слушаше, седнала до огъня, смъмра дъщеря си:

— Остави го, той ще убие крокодила. Андо е умен, той знае какво прави.

Влезе Амбо с голяма торба на рамо, пълна с кенгарови орехи, остави я на нара, седна до огъня и сбута главните. Краката му бяха мокри. Докато ги грееше, Зинга му каза, че съм намислил да убия крокодила с нож.

— С нож? — учудено ме погледна той. — Вярно ли е?

— Вярно е — потвърдих аз.

Той помълча малко, след това решително каза:

— Добре, и аз ще дойда с тебе. Ще ти помогна…

— Няма нужда — възразих аз. — Сам ще убия крокодила. Тогава Арики ще млъкне, нали?

— Да, тогава той ще млъкне — потвърди Боамбо. — А хората ще го намразят още повече. Всички ще кажат: „Андо не е виновен. Ако беше виновен, крокодилът щеше да го изяде.“ И ще разберат, че Арики лъже.

Боамбо беше прав. Ако успея да убия крокодила, туземците ще въздъхнат с облекчение и ще ми благодарят, а приказките на Арики, че съм виновен в нещо, ще се разсеят като дим. Това още повече ме караше да изпълня намерението си, колкото и опасно да беше то. Главатарят пак ме предупреди:

— Внимавай, Андо! Никой досега не е убивал крокодил, защото кожата му е много дебела и твърда, а гърбът и опашката му са покрити с такива здрави плочки, че никакво копие не може да ги прободе.

— Зная — отвърнах аз. — Но кожата на корема му е тънка, нали? Ще ми дадеш ли едно малко прасенце?

Главатарят кимна с глава и излезе. След малко се върна с малко черно прасенце, което се мяташе в ръцете му и силно квичеше.

— Ето ти прасенцето — каза той, като ми го подаде. — Но знай, че ти сам се пъхаш в устата на смъртта.

Поех прасенцето усмихнат. Исках да изглеждам спокоен и уверен в успеха, но това не успокои Зинга. Аз виждах страха в очите й, а нейният умолителен поглед сякаш ми казваше: „Не ходи в малкия залив, крокодилът ще те изяде.“

— Не ходи — проплака тя за последен път. — Ако се случи нещо лошо с тебе, знай, че всички ще плачем. Най-много ще плаче Зинга… Чуваш ли, Андо? Само един човек ще се радва — Арики…

Отново трябваше да я успокоявам. О, аз няма да загина! Няма да направя това удоволствие на Арики, не! Ще убия крокодила и ще се върна жив и здрав още тази вечер.

— Набу, иди с него — обърна се Зинга към баща си. — Иди и ти, Амбо!

Двамата мъже наистина взеха копията си и се приготвиха за път, но аз ги спрях.

— Останете тук и ме чакайте — казах аз и добавих усмихнат: — Като види много хора, крокодилът ще се уплаши и няма да излезе от водата.

Аз казах истината — моят успех зависеше от това, дали крокодилът ще излезе на брега, примамен от прасенцето, или не. Той има добре развит слух и силно зрение. Ако усети, че на брега има много хора, може да се уплаши и да си остане във водата. Тогава моят план ще пропадне. Освен това главатарят и синът му с нищо не биха могли да ми помогнат, но можеха да ми попречат.

Затъкнах ножа на колана си, взех прасенцето и въжето и тръгнах през гората към залива. Слънцето беше се наклонило към върха на далечната планина и в гората беше прохладно. Чуваха се много птичи гласове — тропическият лес беше пълен с живот. Високите дървета с дебели дънери стояха непоклатимо и твърдо като гиганти на здрави нозе. Някои от тях бяха на хиляда, други на две, на три и на четири хиляди години. Когато Омир е пишел Илиадата и Одисеята, те са били на хиляда и повече години. Колко кратък е човешкият живот в сравнение с живота на тия дървета гиганти! Една глупава морска костенурка живее триста години, орелът живее петстотин години, а на човека не са дадени дори сто години! Това не е справедливо. Природата е сляпа като Темида.

Щом стигнах на брега, вързах прасенцето за едно дърво на края на гората. То веднага почна да се дърпа, да квичи пронизително и да се мята в различни посоки, но въжето беше късо — щом се обтегнеше, прасенцето падаше на пясъка и още по-силно квичеше. Крокодилът сигурно щеше да го чуе. Дори и когато е дълбоко под водата, той чува и най-тихия звук отвън. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, притулен зад дърветата.

Ножът беше в ръцете ми доста голям, дълъг около петдесет сантиметра заедно с дръжката, и много остър. Синкавата му стомана лъщеше със студен блясък. Бях взел и едно копие, но то едва ли можеше да ми послужи за нещо. Ако крокодилът ме нападне, само бягството би ме спасило. Но аз нямах намерение да бягам.

Слънцето клонеше към залез. Подухваше слаб ветрец. Листата на дърветата тихо шумяха. Прасенцето продължаваше да се дърпа и да квичи, а аз не откъсвах поглед от залива и търпеливо чаках.

Най-после крокодилът показа главата си над водата, огледа се и пак се скри. Дали беше забелязал прасенцето? Сигурно, защото след малко отново се показа и бързо заплува към брега. Като стигна на плиткото дъно, той стъпи на късите си предни крака, надигна дългата си муцуна и пак огледа пустия бряг. Аз бях се притулил зад дърветата. Никаква опасност не го заплашваше. А плячката беше тъй близо! Горкото прасенце! То също забеляза опасния хищник и още по-силно почна да квичи и да се дърпа, но напразно: въжето здраво беше завързано за крака му и за дървото. Кой знае защо неговото жално квичене ми напомни детски плач…

Крокодилът бързо запълзя към завързаната плячка. Лъскавият му жълтеникав корем се влачеше по пясъка и оставяше широка следа, която приличаше на утъпкана пътека. Той наистина беше много голям, дълъг осем или десет метра. Мощната му дълга опашка беше сплескана на края като витло на кораб, а широкият му гръб, покрит с правоъгълни рогови плочки, сякаш беше облечен в броня, която лъщеше на слънцето с тъмносин блясък. Предните му крака бяха къси и силни и завършваха с по пет пръста с остри нокти, а задните му крака имаха по четири пръста, съединени с плавателни ципи. Той пълзеше тромаво, с ниско наведена глава, а понякога отваряше огромната си уста и тогава белите му зъби, остри и твърди като стомана, блестяха на слънцето. Очите му, безцветни и зли, святкаха зловещо.

Прасенцето хукна да бяга към гората, но въжето се изопна и то се преметна в пясъка. Когато крокодилът го наближи с отворена уста, готов да го налапа, то хукна в обратна посока, но въжето отново го дръпна и то пак се търкулна в пясъка. Крокодилът тежко пълзеше към него с отворена уста, от която течеше жълта пяна. Той беше разярен от неуспеха си.

Тази дива гоненица трая две-три минути. През това време аз изтичах към мястото, откъдето крокодилът беше излязъл от водата, и забих ножа надолу с дръжката и нагоре с острия му връх точно по средата на пътеката, която крокодилът беше оставил в пясъка. Над пясъка остана да стърчи само пет-шест сантиметра от острия връх на ножа. След това отново се скрих зад едно дебело дърво и зачаках…

Тънкото пронизително квичене на прасенцето ме караше да потръпвам. То се оказа много пъргаво — всеки път, когато хищникът го наближаваше с отворена уста, то скачаше на крака, ловко се изплъзваше и хукваше да бяга. Като видя, че няма да го хване, разяреният крокодил замахна с дългата си мощна опашка и с един удар повали клетото Животно мъртво на пясъка. След това го налапа и като с ножица го преряза надве и лакомо изгълта двете парчета, без да ги дъвче. Аз бях доста наблизо и видях как от очите му капеха едри сълзи. Някой би помислил, че хищникът съжалява жертвата си. Нищо подобно! Това бяха сълзи на безсърдечен, зъл и опасен хищник, сълзи на гнева и лакомията. Крокодилски сълзи…

Щом изгълта прасенцето, огромното влечуго запълзя към залива… „Ще мине ли по същия път, по който беше излязъл от водата?“ — мислех си аз, като го наблюдавах с трепет и вълнение. Бях чел някъде, че по горното течение на Нил местните жители убиват крокодилите по същия начин. Връзват за някое дърво близо до брега на реката малко яренце, поставят на бозките му пиявици и когато пиявиците почнат да смучат кръв, яренцето силно почва да врещи от болки. През това време хората чакат скрити зад някое дърво. Ако има наблизо крокодил, той излиза от водата и тръгва към жертвата. А хората през това време забиват нож на онова място, където крокодилът е излязъл от водата, след това го подгонват с викове и той побягва към реката по същия път, по който е излязъл от нея. И, разбира се, разпаря корема си…

Така пише в книжките, но дали е вярно? питах се аз, като гледах крокодила, който бързо се отдалечаваше към залива. Да, той се връщаше по същия път, по който беше минал преди малко. Пътеката, която беше оставил, ясно личеше на пясъка и той пълзеше по нея. Но няма ли да се отбие в последния миг, ако забележи ножа?

Не, той не се отби. Пропълзя точно над ножа и се скри във водата. Изтичах бързо на това място. Острието на ножа беше окървавено. Имаше кръв и по пясъка. Дори и водата наоколо беше кървава. Крокодилът беше разпрал корема си…

Седнах в една лодка и заплувах към средата на залива. От крокодила нямаше никаква следа. „Ако раната е смъртоносна, мислех си аз, най-много след половин час хищникът ще умре и водата ще го изхвърли на повърхността.“

Така и стана. След половин час дебелият гръб на хищника се показа над водата и леките вълни на прилива го залюшкаха. Предпазливо се приближих към него с лодката — той наистина беше мъртъв.

Семейството на главатаря ме очакваше с нетърпение. Боамбо пушеше лулата си неспокоен. Старата Дугао седеше мълчаливо до него, а Зинга и Амбо бяха седнали до огъня и си говореха нещо тихо и тревожно. Като ме видяха, всички радостно наскачаха от местата си.

— Аз ви казах, че Андо ще се върне жив и здрав! — рече старата Дугао, като изгледа тържествуваща мъжа си и децата си. — Аз си знаех, че крокодилът няма да излезе от водата. О, крокодилите са хитри, много хитри! Те усещат опасността отдалеч!

— Крокодилът е мъртъв — рекох аз и показах на моите приятели окървавения нож. — Ето вижте. Това е неговата кръв.

— Уби ли го? — попита ме Боамбо, като ме гледаше с широко отворени очи.

— Виж — потвърдих аз и му подадох ножа.

— Ти го уби с тоя нож?

— Да, с тоя нож.

— Не може да бъде!

— Не вярваш ли? Тогава да вървим. Трябва да измъкнем крокодила на брега. Той е много голям и тежък, нека дойдат повече хора.

Вързахме крокодила за дългата муцуна и го извлякохме на брега. Целият му корем беше разпран и червата му се влачеха по пясъка.

Вечерта бурумът задумка силно. Всички се събраха на мегдана, накладоха буен огън и веселбата започна. В големите гърнета се вареше крокодилско месо. След като убих опасния хищник, туземците разбраха, че той не е свещен, и решиха да го изядат. Само Арики не яде от него. Той беше се напил, този път от мъка, и лежеше в колибата си като мъртъв…