Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 41 гласа)

Втора глава. На път за Кокосовите острови. През Суецкия канал и Червено море. Джеда и Аден. Индийският океан. На екватора. Какво казва един испански географ за остров Тамбукту. Ураганът. Корабокрушение

I

Моторът пулсираше като живо сърце в дъното на яхтата, попътният вятър леко надуваше платната и градът с петдесетте народности бавно потъваше зад кичестите палми по брега на морето.

Живял си в някой град, спал си на плочника край пристанището, изравял си корички хляб в кофите за смет, за да се нахраниш, и ето напущаш този злополучен за тебе град. Той изчезва в знойната тропическа жега заедно с нечистите си крайбрежни улички, по които си минавал много пъти, няма ги вече хората, с които си делил радости и скърби и които може би са те огорчавали, и чувствуваш, че от сърцето ти се откъсва нещо скъпо. И тогава забравяш разочарованията и мъките, които ти е донесъл градът, забравяш дребните недостатъци на хората и си спомняш само хубавото. Да, ние идеализираме хората, когато сме далеч от тях. Отдалече всеки паметник е красив, защото не забелязваме грапавините по него. Когато Наполеон умря на остров Света Елена, благодушните историци си спомниха само неговите заслуги и го окичиха с ореола на славата. Но какво беше му казал веднъж Талейран, неговият пръв министър? „Жалко, че такъв велик човек е толкова зле възпитан.“ Луната свети, защото е далеч от земята — стара, неоспорима истина. Но истина е и това, че ние обикваме някои хора едва когато ги опознаем отблизо. Такъв човек беше Мехмед ага. Макар да беше съдържател на кръчма, в която порокът от цял свят си даваше среща, аз винаги ще си го спомням с добро чувство, защото той беше единственият човек в Александрия, който топло, бащински се отнесе към мене и ми помогна.

А какво да кажа за града? В него бях преживял толкова горчивини! И все пак, когато се отдалечаваше от погледа ми, когато потъваше в зеленината на палмите, аз вдигнах ръка и развях кърпичката си на прощаване. Защото там остана един близък човек, който ми помогна в най-трудните дни на живота ми. Самият град ми беше чужд, както ми бяха чужди и петдесетте езика, на които говореха жителите му. Наистина странно. Какво може да разбере египтянинът от езика на търговеца китаец и от неговата усмивка, която никога не изчезва от лицето му? Какво значи за мъдрия персиец потокът от думи, с които старият евреин хвали стоката си, застанал на прага на малкото си дюкянче? Или светналият поглед на японеца с восъчно лице — за мрачния арабин? И все пак хората, събрани в Александрия от всички краища на света, се разбират достатъчно добре. Китаецът винаги ще намери необходимите думи, за да продаде един книжен фенер за украса или едно пъстро ветрило на жената на някой паша, старият евреин ще уплете в мрежата на думите си някой французин и ще му тикне в ръцете евтина табакера с красиви инкрустации, а японецът ще смекчи коравото сърце на мрачния арабин с тънките си фаянсови чашки за чай, изпъстрени с нежни фигурки на дребни японки в пъстри кимона. И ти почваш да разбираш, че Александрия не е Вавилон. Човек може да не знае езика на египтяните и пак да се чувствува сред тях като у дома си, ако има пари. За богатия всички врати са отворени. Особено за богатия англичанин, който по това време бе истинският господар на Египет. Когато англичанин влезе в дома на египтянин, той се чувствува като в свой дом, но влезе ли египтянин в къщата на англичанин, чувствува се като чужденец. А какво да кажа за американците? Както навсякъде по света, те идват тук с „добри“ намерения, разглеждат, проучват, предлагат своята „безкористна помощ“, кроят тайни и явни планове за съюзи и ако не успеят, не се отчайват и почват отново.

Янките са неуморими.

Простих се с пълноводния Нил, с древните пирамиди и тайнствения Сфинкс, с легендите за Цезар и Клеопатра, с всичко, с което се гордее тази гореща страна — простих се мълчаливо, без сълзи и клетви: само една въздишка — това беше всичко.

Платната на яхтата трептяха изпънати. Вятърът духаше от сушата към морето, но щом навлязохме в Суецкия канал, той утихна. Порт Саид, Суец — ниски, голи брегове, жълти пясъци под огненото слънце и тук-там самотни палми … Къде са девствените джунгли и леопардите, слоновете и крокодилите, пъргавите газели и красивите зебри, жирафите с дълги шии и свирепите лъвове, къде са маймуните, които се срещат на всяка страница в екзотичните романи за Африка? За да видите поне едно от тия животни, трябва да пропътувате стотици километри навътре из страната, а някои от тях никога няма да видите, защото човекът отдавна ги е изтребил. Много страшни неща съм чел за Африка и много красиви описания даваха криле на въображението ми, преди да я видя. Но след като опознах макар и едно малко кътче от нея, аз се разочаровах не от Африка, а от авторите на екзотични романи, които пишат за тази страна, без да я познават. Тук бедността и богатството на природата се редуват: след огнедишащите пустини идват прохладните оазиси, скалистите планини се сменят с непроходими джунгли, след горещите дни идват студените нощи, а жълтите еднообразни вълни на пясъчните дюни свършват с кичести плодородни долини. Страна на огромни богатства и на безкрайна бедност, земя на контрастите — такава е Африка. (Сахара е най-голямата и най-горещата пустиня на земното кълбо. Средната температура през зимата (януари) е — 10 градуса C, а през лятото (юли) +40 C.)

Яхтата бавно плаваше по водите на Червено море. Никакъв полъх на вятър. Морето е замряло. То не е червено, както и Черно море не е черно. То е толкова „червено“, колкото Бяло море е бяло и колкото Мраморно море е мраморно. И все пак тия названия не са плод на капризната фантазия на старите географи, а доста точно определят характера и особеностите на тия морета. В Черно море на дълбочина повече от двеста метра няма живот. Есенно и зимно време то е много бурно. Сега параходите плават по него във всяко време на годината, но някога, когато парната машина още не е била изнамерена и корабите са се движели с платна, Черно море е било опасно за корабоплаването през време на буря. Много, безбройно много кораби е погълнало то в дълбините си и затова древните моряци го нарекли „Черно“. Пък и водите му са доста тъмни, много по-тъмни от водите на Бяло море, което е прозрачно, светло и тихо и затова е наречено „Бяло“. А Червено море наистина е червено по плитките крайбрежни места, особено в залива Тор. Той е покрит с микроскопични водорасли, които отделят едно лепкаво, яркопурпурно вещество. Това вещество обагря водата и тя изглежда кървавочервена.

Беше много горещо и тихо.

Яхтата на мистър Смит плаваше по морската шир като бяла чайка с разперени криле. Пъстрото английско знаме трептеше на върха на най-високата мачта. Бляскавите месингови прегради на борда, синият команден мостик, жълто боядисаните мачти, елегантно мебелираните кабини на господаря и салонът за гости говореха за богатство и разкош. Яхтата се носеше по морето като малък плаващ дворец. Мистър Смит беше много богат човек, пожелал да има красива изящна яхта, и той имаше своя плаващ дворец.

В салона на яхтата беше подредена библиотека от петстотин красиво подвързани тома. Байрон и Уодсвърт бяха поставени един до друг: двамата непримирими врагове сякаш бяха си подали ръка в библиотеката на мистър Смит, а Милтон и Шели скромно се мъдреха под томчето за развратната леди Чатърлей, докато над него лежеше романът на Томас Мор, в който се проповядва идеята за едно идеално, нравствено общество. Но мистър Смит не се смущаваше от тия дребни факти. За него бяха по-важни паркетът на яхтата, постлан със скъпи килими, и мебелите от абанос, тапицирани със скъпа кожа.

[# Но понякога през лятото в Ин-салах, на юг от платото Тадемаит горещината стига до 56,3 градуса °C — това е най-високата температура, каквато е отбелязвана на земното кълбо, а в планинската област Тибести студовете стигат до 18 градуса °C под нулата, както у нас през студените зимни месеци.]

И все пак кухнята си оставаше най-голямата му слабост — всичко в нея блестеше от чистота.

Да, мистър Смит беше си създал приказни удобства. С парите си той можеше да има всичко каквото пожелае. Липсваше му само безсмъртие, защото безсмъртието не се купува с пари. Представям си как би се чувствувал той, ако някой му кажеше какво ще се случи с него и с яхтата му само след няколко дни. Той би скокнал уплашен и би извикал на капитана: „Назад, към Суец!“ Но той нищо не подозираше и затова спокойно седеше на мекото канапе с пура в уста или излегнат в шезлонга под копринения слънчобран на палубата, замислено гледаше сините води на морето.

Само трима души имахме право да влизаме в покоите на нашия работодател: капитанът на яхтата, който три пъти на ден му съобщаваше изминатите мили, готвачът, който три пъти на ден му поднасяше храна, и аз като домашен лекар. И наемните роби, натъпкани в дъното на яхтата като стадо в кошара, имаха право три пъти на ден да излизат на палубата, да подишат чист въздух. През останалото време те лежаха по гръб долу в тъмнината и се топяха от горещина. Тихият ветрец, който духаше понякога и ни облъхваше със свеж въздух, не достигаше до тях. Те бяха работният добитък на плантатора и трябваше всичко да понасят мълчаливо и без ропот. Когато наближаваше часът да излязат на палубата, плантаторът бързо се прибираше в своята кабина с кисела гримаса на сухото си лице…

Щом напуснахме Суец, ние се придържахме най-напред близо до африканския бряг, по който се издигаха планински вериги с отделни височини до три хиляди метра, с редки, но приветливи арабски селца, накацали по склоновете като бели пеперуди. Отдалеч те изглеждаха много красиви — и сега си ги спомням като хубав сън. След това ние се отдалечихме от африканския бряг и заплавахме край Саудитска Арабия. Тук брегът е нисък и песъчлив, никъде не се вижда нито едно дръвце, нито едно стръкче тревица. В далечината, на около седемдесет километра от брега, се синеят далечни високи планини, но те са почти голи скали, съвсем малко зеленина има по тях. Изобщо Арабия е пустинна и гореща страна и затова е рядко населена. Човек може да мине стотици километри, без да срещне населено място. Край брега на Червено море се срещат много коралови рифове, които са опасни за корабоплаването, защото през време на приливите се намират под водата и корабите лесно могат да се ударят в тях.

Джеда беше първият град на Арабия, където мистър Смит пожела да спрем. Между четиридесетте хиляди местни жители тук се срещат много чужденци от всички краища на света, главно мохамедани, които от Джеда отиваха на поклонение в Мека, свещения град на мохамеданите. Тия хора с бели, червени и зелени чалми, облечени в дълги антерии, шарени като хавлии, обикновено тихи и кротки, тук стават нервни и възбудени поради близостта на Мека, града на пророка. Понякога те дори са опасни за европейците. Та нали самият Мохамед им е завещал непримиримата омраза към гяурите неверници, а за тях гяур и неверник е всеки европеец или американец, щом не изповядва мохамеданската религия. Тъкмо затова англичаните и американците не се чувствуват като у дома си в Джеда.

Слънцето беше много горещо и ние побързахме да се скрием в тесните улички на градчето, но скоро излязохме на другия му край. Пред нас се откриха жълтите пясъци на околността и стена от голи скали на хоризонта. Зад тях беше Мека. Върнахме се в градчето между пететажните бели здания от коралов варовик. Тесните и високи прозорци без стъкла бяха украсени с дървени решетки, по които майсторите араби бяха проявили непостижимото си резбарско изкуство. Зад една от тия решетки зърнах лицето на хубава тъмнолика девойка. Щом срещна погледа ми, черните й очи ме стрелнаха уплашено и тя изчезна. Тук на жените не е позволено да показват лицата си пред чужди мъже. По тежките двукрили врати от кедрово дърво висяха лъскави бронзови халки и чукчета, а гипсови фигури или каменни подпори с изваяни по тях човешки глави украсяваха фасадите. Край нас важно минаваха мургави араби с бели наметки на главите. В малките дюкянчета, покрити с прогнили дъски и стари чували, се продаваше камилско и овнешко месо. Из въздуха бръмчаха рояци мухи и разнасяха зараза по хората и животните. Мистър Смит беше поръчал на готвача да купи прясно месо, но като видя, че то е оплюто от мухите и червясало, отказа се да го яде. Но затова пък петдесетте работници си устроиха богато угощение в дъното на яхтата.

Напуснахме Джеда привечер, когато слънцето залязваше и лъчите му не бяха тъй горещи. Белият град се отразяваше в широкия залив и сякаш потрепваше в маранята. След малко той изчезна от погледа ни като хубавата арабска девойка в тъмната сянка зад решетестия прозорец.

Заредиха се и други градчета по крайбрежието на Арабския полуостров: Ходейда, Мока, Аден. Аден беше последното пристанище, в което спряхме да си набавим продукти и гориво за дългия път през Индийския океан. Той е древен арабски град, основан около шестстотин години преди нашата ера върху живописни, но голи скали, по които само тук-там растат дребни бодливи храсти. В скалистата долина до града и досега личат старите водохранилища, които някога са снабдявали жителите с вода за пиене. Градът се намира на най-южната част на Арабския полуостров, близо до Баб ел Мандебския пролив, който разделя Арабия от Африка и още от древни времена се е наричал врата за Индия. Тази „врата“ се отваря и затваря от Англия. Повече от сто и двадесет години вече Англия държи града, но арабското население не се е примирило. Англичаните живеят в Аден като в крепост. Те с гордост наричат Аден „Англия в Азия“, но никой от тях не смее да прекрачи неговите крепостни стени.

От Аден яхтата се насочи към нос Гвардафуи — най-издадената част на Сомалия, чиито брегове тук правят остър завой към югозапад. Ние завихме в югоизточна посока и се отдалечихме от Африка, както преди това се бяхме отдалечили от Арабия. Но сините планински възвишения дълго още се очертаваха в далечината на хоризонта, докато най-сетне изчезна и последното петно на сушата.

Накъдето и да се обърнеш — безкрайна водна шир, леко надиплена от вятъра. Яхтата бавно плаваше по безбрежната водна пустиня и оставяше след себе си пътека от белоснежна пяна.

II

Капитанът беше словоохотлив моряк и по цели часове ми разказваше за приключенията си из всички краища на света. Но старият морски вълк беше вече с проскубана грива. В сравнение с големите търговски параходи, които беше управлявал на младини, яхтата на мистър Смит му изглеждаше като жалко корито. Но сега тя беше единственият приют за него и при това доста удобен. Старият моряк нямаше дом и семейство, защото не обичаше сушата и никога не беше се задържал на едно място повече от няколко дни.

— Истинският моряк обича само морето — казваше той, като стискаше между зъбите си своята холандска лула от морска пяна. — Сушата е приятна само за ден-два, а морето никога не омръзва. На вас, хората на сушата, то изглежда еднообразно и сиво като скуката. О, нещастници! Не виждате ли, че вълните всеки миг менят багрите си? Послушайте песента им — тя се мени всеки час. тя винаги е нова, непонятна и винаги различна.

Така говореше капитан Стерн. Но ако той знаеше какво го чака след няколко дни, сигурно щеше да има друго мнение за сушата, а песента на вълните, от която той възторжено се възхищаваше, би му зазвучала като погребален марш. Той беше интересен събеседник и аз го слушах с удоволствие. Неговите сладкодумни разкази скъсяваха горещите дни, а през прохладните нощи се дишаше по-леко. Но дните и нощите нямаха край, както нямаше край и водната пустиня.

Един ден капитанът неочаквано заповяда на моряците да свият платната и да спуснат котвата, после извика готвача, който се шляеше по палубата с ръце в джобовете, и му заповяда да отвори помещението на работниците.

— Стигнахме екватора — обърна се той към мене. — Има стар обичай: който преминава за пръв път екватора, трябва да се изкъпе. Морето си има своите закони, сър…

Работниците излязоха един по един от своя затвор и се хвърлиха във водата. Дочул стъпките и веселите им гласове, мистър Смит излезе на палубата и строго попита:

— Каква е тази врява, Стерн? Какво значи този шум?

— Стигнахме екватора, сър — отговори капитанът. — Ще благоволите ли да се изкъпете? Хей, Джони — викна той на младия юнга. — Пусни морска вода във ваната на мистър Смит. Кажи на готвача да дойде да се изкъпе, иначе сам ще ида при него и ще хвърля в океана тая бъчва с лой.

Мистър Смит се намръщи, но нищо не каза и се върна в кабината си. Стерн се усмихна като победител.

Платната отново са изпънати от вятъра. С малък наклон към левия си борд яхтата леко се плъзга по водата. Наоколо, докъдето погледът стига — вода, небе и нажежено слънце на зенита.

Последните очертания на Маледивските острови отдавна се бяха стопили зад синята лента на хоризонта. Отегчително е да пътуваш по море много дни и нощи, без да виждаш суша. Но капитан Стерн не скучаеше — с часове седеше на командния мостик и замислено се вглеждаше във водната стихия. А вечер, когато горещината намаляваше и прохладен ветрец облъхваше потните ни тела, той крачеше по палубата с наведена глава и пушеше замислен. За какво мислеше в такива минути? Може би за живота, който неусетно отлита като откъснат от вятъра лист?… Някъде далеч на изток е Сингапур, а на другия край на земното кълбо — Лондон. Много пъти бе преплавал той океаните и моретата между тия два града, но всичко е до време … Сега той е прехвърлил петдесетте, а на тази възраст само семейното огнище може да бъде добра утеха. Но капитан Стерн нямаше семейство. Той се носеше по света като отбрулен есенен лист, със своите спомени, с тъгата си по изгубеното щастие. В такива вечерни часове на мечти и тъга аз странях от него и го оставях сам да изживява мъката си, защото знаех, че тъгата по миналото е по-сладка от горчилката на сегашния му живот.

Облегнат на една от мачтите, аз посрещах настъпването на тропическата нощ, пожелавах на капитана „лека нощ“ и отивах да спя.

Ние пресякохме екватора на седемдесет и третия градус източна дължина. До Кокосовите острови оставаха още две хиляди и петстотин километра, а нито един остров не беше отбелязан на картата по нашия път! Островите Чагос оставаха далече на юг и ние нямаше да ги видим. Еднообразната картина на океана почна да ми дотяга, но аз се утешавах с мисълта, че скоро ще стигнем на Кокосовите острови с красива, буйна тропическа растителност и тогава — край на еднообразието и скуката.

Веднъж попитах капитана какво представляват от себе си Кокосовите острови.

— Нищо особено — отговори той. — Пет малки острова, образувани от корали. Но за разлика от много други безлюдни атоли Кокосовите острови са засадени с кокосови палми. Затова се наричат Кокосови. Човешкият труд ги е направил обитаеми, издигнал е селища. Без човека те и досега щяха да си останат гола грамада от сиви и безплодни скали.

— А кой е човекът, който е посадил кокосовите палми? — попитах аз.

— Англичанин — не без гордост каза капитанът. — Александър Хер. В 1823 година той докарал с кораба си от Батавия десетина малайци и цял харем жени и засадил плантация с кокосови палми. След три години още един англичанин — капитан Рос — се заселил на втория от петте острова. Тъй като Хер третирал малайците много зле, те избягали от него и отишли при Рос. Хер останал без работници и се принудил да се махне. По-късно и Рос се втръснал на малайците и те искали да го убият, но жена му, която била малайка, го спасила. Впрочем това е дълга история — има ли смисъл да ви я разказвам? Важното е, че един от петте острова сега е собственост на мистър Смит. Всяка година той прекарва на него по няколко месеца. Щом падне сняг в Англия, Смит се качва на яхтата си и отива на своя остров да прекара студените месеци на топло. Той пази здравето си, за да се радва по-дълго на божия свят, който му е предоставил всичките си блага.

Капитанът млъкна и се загледа в далечината.

— Островите сигурно са много красиви — казах аз.

— Защо мислите тъй?

— Щом мистър Смит прекарва там по няколко месеца в годината…

— Напротив, никак не са красиви — отговори капитанът. — Ниски, без никакви възвишения, с бедна растителност. Единствено кокосовите палми правят пейзажа тропически. Само островите от вулканичен произход са красиви, с планини, реки и долини, с разкошна растителност. А Кокосовите острови са от корал.

— А животни има ли? — попитах аз. — Доколкото разбрах, мистър Смит е страстен ловец.

— Да, той често ходи на лов в Англия, но не и на своя остров.

— Защо?

— Защото там има само няколко вида птици, но и те са толкова малко, че ако мистър Смит рече да ловува, ще ги изтреби за няколко дни. Има и няколко вида насекоми, има и мишки, донесени от Англия с корабите, които спират понякога в лагуната, за да се спасят от бурния океан. Няма нищо друго.

Описаната от капитана картина никак не ме възхити. Очаквах да видя на Кокосовите острови буйна тропическа растителност, истински джунгли, а се оказа, че кокосовите палми са едва ли не единствените дървета. А гори или градини само с един вид дървета, колкото и красиви да са те, уморяват окото и престават да го радват. Все пак се утешавах с мисълта, че ще прекарам на Кокосовите острови само една година…

III

На третия ден, след като бяхме пресекли екватора, излезе насрещен вятър и затрудни движението на яхтата.

— За колко време ще стигнем на Кокосовите острови, ако пътуваме все така бавно? — попитах капитана.

— За две седмици, а може би и повече. Но ако задуха попътен вятър, ще стигнем много по-бързо — отговори старият моряк.

— Защо не пуснете мотора?

— А нервите на мистър Смит? За него времето е пари, каквито той има много, а нервите са живот, преброени години. — И като погледна небето, той продължи загрижено: — Нещо се мъти на хоризонта, страх ме е да не ни връхлети някой ураган. В Индийския океан ураганите са страшни и много опасни.

Към обяд вятърът неочаквано утихна — и платната на яхтата неподвижно увиснаха. Появиха се малки бели облачета, които бързо почнаха да набъбват. Капитанът тревожно се загледа към хоризонта. Лицето му стана сурово.

— Да идем при мистър Смит — каза той и забърза към кабината на господаря.

Мистър Смит пушеше излегнат на кушетката. Когато влязохме при него, той дори не се помръдна.

— Иде силен ураган, сър — заговори капитанът загрижено. — Ако връхлети върху нас, ще ни помете и нищо няма да остане от нашата черупка. Трябва да пуснем мотора и да насочим яхтата на юг. Тогава ураганът ще ни засегне само с крилото си. Освен това предполагам, че на юг от нас има остров, където бихме могли да се скрием в някой залив, ако стане нужда да спасяваме яхтата и живота си.

— Какво бъбрете, Стерн? — сърдито каза мистър Смит и златният му зъб светна с остър блясък. — Вие прекалявате! Спирате яхтата при попътен вятър, за да се изкъпят ония от тюрма, а сега искате да бягате от някакъв въображаем ураган. Яхтата е здрава, ще издържи!

Но капитанът не отстъпи.

— Ако знаехте какво значи ураган в Индийския океан, не бихте говорили така, сър. Впрочем вие можете да говорите каквото си искате, а аз трябва да изпълня своя дълг. Хей, Джони! Кажи да пуснат мотора! Предай на Питер да измени курса — право на юг! — След тая заповед той спокойно се обърна към плантатора: — Мистър Смит, вие сте мой господар, но аз съм капитанът и аз отговарям за живота на хората. Трийсет и пет години съм плавал с големи океански параходи, много урагани съм срещал на пътя си и зная по-добре от вас какво значи ураган в Индийския океан! Аз не съм страхлив, но има ли смисъл сам да се пъхам в ръцете на смъртта? Ако вълната на урагана е широка петдесет мили, ще се спасим. Но ако е сто мили, не гарантирам. В такъв случай само един залив може да ни помогне, и то ако успеем да се укрием в него.

Мистър Смит се намръщи:

— Ти бълнуваш, Стерн! За какъв залив говориш? По тия места няма никакъв остров. Ела да видиш картата!

Отидохме в столовата. Капитанът извади някаква дебела книга от библиотеката, а мистър Смит разгъна една карта и сложи пръст върху мястото, където се намираше яхтата.

— Ето, погледни — каза той, като изпущаше гъсти кълба тютюнев дим. — Сега се намираме на 85 градуса източна дължина и на 6 градуса южна ширина, нали така? А наоколо няма никакъв остров. Най-близо до нас е островната група Чагос, около четиристотин мили на запад и Суматра — приблизително хиляда и двеста мили на изток.

— Зная, сър — отвърна капитанът, като сложи на масата дебелата книга в кожена подвързия. — Островът, за който говоря, не е отбелязан на картата, но затова пък подробно е описан в тази стара, забравена книга. Ето, четете тук:

„Остров Тамбукту се намира в Индийския океан приблизително на 84 градуса източна дължина и 7 градуса южна ширина. Населен е с мирни жители от племето занго, твърде недоверчиви към белите, но гостоприемни, ако белите спечелят тяхното доверие. Магелановите моряци на път от Молукските острови за Испания пуснали котва в единствения залив на острова, осеян с рифове и надводни скали, и прекарали там две седмици. Моряците толкова били възхитени от красотите и плодородието на острова, че десет души от тях пожелали да останат там завинаги. Тяхната съдба не е известна. Според разказите на Магелановите моряци, които се завърнаха в Испания, жителите на остров Тамбукту били диваци, прости и наивни. Те добре се отнесли с тях, позволили им да си вземат вода и продукти, изобщо били много гостоприемни, но се страхували от моряците и ги смятали за опасни хора, дошли от Луната. Между тях имало доста хубави хора с едри, стройни тела, с тъмношоколадова кожа и с черни коси. Мъжете и жените се обличали много скромно — няколко листа, прикачени на тесен пояс от лико, и нищо друго…“ — На това място капитанът се закашля и млъкна.

— Романтика! — каза мистър Смит с омекнал глас.

— Книгата е строго научна, сър — Възрази Стерн. — Авторът е съвременник на Магелан. Описанието на остров Тамбукту е направено според разказите на Магелановите моряци и затова е достоверно. Нещо повече — остров Тамбукту е бил известен и на Байрон. Байрон казва, че предпочита една разходка до Тамбукту, отколкото две победи при Ватерло. Прочетете „Дон Жуан“, за да се уверите.

— Хайде, хайде, не се шегувайте! — усмихна се мистър Смит. Той беше победен.

— Пък и да не съществува такъв остров — продължи капитанът, — ние ще спечелим, ако успеем да избегнем урагана.

— Прави каквото знаеш — махна с ръка плантаторът.

Излязохме на палубата. Яхтата държеше курс право към юг. Малките облачета на хоризонта заплашително бързо нарастваха и сменяха цвета си: бял, виолетов, оловносив… Полъхна слаб ветрец и отмина като тежка въздишка. Платната за миг се изпънаха и пак увиснаха като крила на ранена птица. Задушаваща горещина трептеше в простора.

— Ще вали дъжд — казах на капитана, който се взираше в оловносивите облаци.

— Дъжд ли? След един-два часа стихията ще се развихри и ще се разфучи като бясна, небето ще се отвори и дъждът ще се излее като водопад. Но дъждът не е страшен. Ураганът, сър! Той ще дигне такива вълни, каквито ти никога не си виждал. Тежко и горко тогава и на яхтата, и на нас…

И наистина след около един час слънцето потъна зад облаците, които покриха цялото небе. Всичко наоколо потъмня. Водата стана черна. Светкавица разсече мрака и океанът блесна за миг, но гръм не се чу. Заплашителна тишина тежеше наоколо. Това беше затишие пред буря. Ясно почнах да дочувам нейния далечен тътнеж, сякаш някъде пред нас се бореха страшни стихии. Още един полъх като въздишка, сякаш изтръгната от гърдите на океана, наду платната и разхлади потното ми чело. Яхтата се залюшка отначало леко, след това все по-силно и по-силно…

— Първият предвестник — каза капитанът и като се обърна към Джони, малкия юнга, заповяда му да се изкачи на високата мачта и да види дали тъмното кълбо на хоризонта не е дим от кораб.

Едва тогава забелязах пред нас една тъмна кълбовидна маса, която приличаше на пушек. „Дано е кораб“ — мина през ума ми. Но гласът на Джони ме разочарова.

— Облак! — провикна се той.

Вдигнах глава и изтръпнах: Джони беше се изправил на върха на високата мачта и се люшкаше заедно с нея напред и назад като махало на часовник с десетметрова амплитуда. Вълните бяха вече много високи и яхтата ту се издигаше нагоре, ту отново потъваше в бездната, която се отваряше под нея. Джони летеше като птица във въздуха, описвайки широка дъга, а дълбоко под него вълните се пенеха и бушуваха, готови да го погълнат.

— Слизай! — извика му капитанът.

Джони бързо слезе от мачтата и дойде при нас. Той беше бледен като смъртник.

— Новак си още, но ще свикнеш — обърна се към него капитанът и го потупа по рамото.

Очите на Джони светнаха — похвалата за неговата смела и рискована постъпка го зарадва…

IV

Внезапният пристъп на вятъра ме блъсна със страшна сила и аз политнах с разперени ръце. Яхтата се издигна високо, изскърца и стремително полетя надолу, сякаш потъна в бездна. След миг се чу заглушителен трясък — носът й се удари във водата и се скри под гребена на вълната, която заканително бучеше и се пенеше пред нас. Но само след минута острата гръд на кораба отново се показа над вълната, разсече я на две и я отхвърли настрани.

— Започва! — извика капитанът и заповяда на юнгата и на помощник готвача да свалят платната.

Заповедите му бяха къси и непонятни: „Щурмовият трисел!“, „Кливера!“, „Грота!“ — това бяха названия на различните платна, които Джони и помощник готвачът бързо свиваха едно по едно и ги привързваха здраво за мачтите.

Ураганът ни връхлетя със страшна сила. Небето потъмня, мракът се сгъсти, вълните прииждаха все по-големи и по-големи. Едно платно, вероятно слабо привързано за средната мачта, изведнъж се изпъна, заплющя и в същия миг вятърът го разкъса и го захвърли в океана като ненужна дрипа. Капитанът изтича към другите платна, но скоро се върна успокоен: те бяха добре скатани като войнишки шинели и здраво завързани.

Океанът настръхна, вълните се пенеха, блъскаха се в яхтата с оглушителен шум и я подхвърляха като играчка. Под нас водата вреше и кипеше като в огромен котел, сякаш на дъното на морската бездна гореше адски огън. Хванах се здраво за гротмачтата и наблюдавах изтръпнал стихията, която се силеше да ме събори на палубата. Около нас вилнееше самата смърт. Вълните прииждаха една след друга, свирепо блъскаха яхтата, но тя все още издържаше техния бесен пристъп и се подчиняваше на кормилото, което беше в здравите ръце на Питер. Трябваше да се скрия някъде, защото ураганът всеки миг можеше да ме събори и да ме отнесе в кипящата бездна. Изчаках отлива на една вълна и преди да пристигне следващата, с няколко скока се намерих пред вратата, която водеше за кабините, но тя беше заключена. Тогава си спомних за кабинката на капитанския мостик и се затичах към нея. Зад себе си чух бесния шум на вълната, която ме гонеше. „Ако ме настигне, мислех си аз, ще ме отвлече в морето и тогава ще настъпи краят…“ Вълната наистина ме настигна, когато бях се хванал вече за кабинката на мостика, блъсна ме и ме заля чак до гърдите, без да може да ме събори. Щом отмина, влязох в кабинката и затворих вратата.

Аз се спасих от вълните, но вън останаха другите — капитанът, Джони и помощник готвачът. Какво ще стане с тях? Погледнах през слюденото стъкло на прозорчето и изтръпнах. Застанал на колене, капитанът здраво се държеше за месинговия парапет на борда, а вълните една след друга връхлитаха върху него, блъскаха го и го заливаха, но не можеха да го помръднат от мястото му.

Целият корпус на яхтата пращеше и се тресеше. Вятърът продължаваше да фучи, огромните водни маси все тъй заливаха палубата, сякаш всички водопади в света бяха се събрали тук, за да ни погубят. Облаците се спуснаха съвсем ниско и яхтата потъна в тях. Отново погледнах през прозорчето — капитана го нямаше! Нима се е дал на вълните опитният моряк? Нима сляпата стихия беше победила разумното същество — човека, който от векове се смята за господар на моретата и океаните? Не, капитанът още не беше победен. Видях го изправен на палубата срещу връхлитащата вълна, готов да я посрещне като бик с главата си. Ето, вълната го заля и го скри от погледа ми. Страшен миг! А когато тя отмина, видях капитана, легнал на старото си място до парапета. Той се бореше като лъв за живота си. Ето, морският вълк отново става, тръгва напред към мостика, срещу вълните, но те пак го събарят и го отхвърлят назад.

Трябваше да му помогна, но как? Огледах кабинката и видях едно въже под седалището. Хванах единия му край и подхвърлих другия на Стерн. Той го грабна и го уви около кръста си. В същия миг една вълна връхлетя върху палубата, блъсна отворената врата на кабинката и ме заля. Ушите ми зашумяха, всичко изчезна в непрогледен мрак, сякаш нишката между мене и околния свят изведнъж се скъса. Но щом вълната отмина, отново се съвзех и задърпах въжето с всички сили. Капитанът се надигна и запълзя към мене. Следващата вълна го завари на три крачки от кабинката, но не можа да го отхвърли назад — той легна върху палубата, закова се за нея и вълната го отмина, без да го помръдне. Най-сетне, след дълги усилия, той влезе в кабинката и затвори вратата.

— Защо не отидохте долу в кабините? — попита ме Стерн, като дишаше тежко.

— Вратата е заключена — отговорих аз.

— Заключена? Не може да бъде!

— Да, вратата е заключена — повторих аз.

— Смит! Само той е способен на такова престъпление! — мрачно каза капитанът.

Бурята виеше като бясна, водата клокочеше под нас, яхтата трещеше и безпомощно се мяташе като черупка.

— Здрава е — промълви капитанът. — Но ако ураганът продължи, всичко може да се случи. Важното е кормилото да не се откъсне. Без него Питер не ще може да насочва яхтата срещу вълните и тогава те ще я заблъскат отстрана и ще я изпотрошат. Мил ли ви е животът? — неочаквано ме попита той.

— Кому не е мил? — въздъхнах аз.

— Никой не иска да умре и все пак всички ще умрем. Знаете ли да плувате?

— Да, и то много добре.

— Даже много добре? — иронично се усмихна капитанът. — Чудесно! В случай на крушение опитайте се да се задържите над вълните колкото се може по-дълго време. Всеки спечелен час ще бъде по-добър от смъртта.

Мисълта му беше вярна, но аз долових и иронията в нея и се учудих на капитана. Ние бяхме изправени пред голяма опасност, а той се шегуваше.

— Близо ли е остров Тамбукту? — попитах го аз с риск да ме помисли за страхливец.

— Не зная — беше отговорът. — Вълните си играят с нас, както си искат, не се знае къде ще ни изхвърлят.

Капитанът млъкна и се отпусна на седалището. Попитах го за Джони и за помощник-готвача. Нима са останали на палубата? Не, те влезли в трюма при работниците. Значи, успели да се спасят.

— А как ли се чувствува мистър Смит?

— Не зная — мрачно каза капитанът. — Сигурно чете описанието за остров Тамбукту, а може би и „Дон Жуан“, но не вярвам. — После, като удари с юмрук по стената на кабинката, гневно извика: — Подлец! Как можа да заключи вратата! Това не е човек, сър! Не, не, това само той може да го направи!

— Но защо я е заключил? — попитах аз.

— Защо ли? За да не влезе вода, когато някой отвори вратата. Да не му намокри килимите! — Една вълна удари силно кабинката и тя се затресе. Капитанът погледна през слюденото прозорче и пак се сви на мястото си. — Ех, то се е видяло, че тук ще прекараме нощта. Все едно… може никога да не се събудим…

— Сигурен ли сте, че яхтата няма да издържи? — трепнах аз.

— В нищо не съм сигурен. Все пак яхтата е здрава, с железен драфт. (дъното на кораб.) Мистър Смит обича живота и не е пожалил парите си за нея.

Настъпи нощ. Слюденото прозорче потъмня, сякаш някой го намаза с туш. Бурята бучеше с още по-страшна сила. Вълните като разярени зверове налитаха върху яхтата. Капитанът се облегна до стената и затвори очи.

— Ще спите ли? — попитах го аз.

— Ще се опитам. Ако почнем да потъваме, събудете ме.

— А вашият дълг? Капитанът не бива да оставя кораба си на произвола на вълните!

— Бъдете спокойни, ще изпълня дълга си докрай. Питер отлично се справя с кормилото, а аз трябва да подремна малко, за да събера сили. Тежат ми годините, млади момко, лесно се уморявам. Съветвам и вас да поспите. Легнете в ъгъла и подремнете. Това е полезно, ще ви ободри.

Седнах на пода и се облегнах на дървената стена. Палубата под нас се тресеше. Не можех да заспя, но чувствувах, че умореното ми тяло си почиваше. Тревогата няма да ми помогне, разсъждавах аз. Щом капитанът нищо не може да направи, какво мога да сторя аз? Жалко, че не можах да вляза в столовата. Бих се чувствувал много по-добре в леглото си или върху някое канапе в салона. Сега мистър Смит навярно пие уиски и пуши — все пак това е по-приятно, отколкото да гълташ солената морска вода. А може би мисли за жена си и за децата си? Ако загине, те ще наследят богатството му, над което е треперал през целия си живот. Смъртта му ще ги натъжи, но щом се обърне ключът в касата, скръбта бързо ще се стопи. Звънът на златото е оная музика, която разсейва мъката на богатите хора.

Капитанът не можа да заспи. И наистина, как ще заспи, когато под него е самият ад? Той ме запита дали вярвам в задгробния живот. По дяволите! Не ми е до шеги сега!

— Какво е смъртта? — разсъждаваше гласно той. — И какво остава от човека след нея? Споменът за неговите дела? Добре, но какви са моите дела? Нито добри, нито лоши. Как мислите, има ли задгробен живот?

— Стига — извиках аз сърдито. — Изглежда, че смъртта най-напред взема ума на някои хора, преди да им вземе живота.

Капитанът не се обиди.

— На вас е лесно — продължи той от своя ъгъл. — Вие не вярвате и затова не желаете да мислите има ли, или няма задгробен живот. А аз съм друго. Аз се съмнявам. Съмнявам се и в това, в което вярвам, и в това, в което не вярвам. Но най-лошото е, че нямам тютюн. Без тютюн ставам философ. Като си помисля само как мистър Смит сега пуши пурата си и пие уиски, просто полудявам. Мръсник! Да бих могъл да изляза на палубата, бих счупил вратата на кубрика! — Той кипеше от възмущение. После, като се поуспокои, продължи: — Докога ще трае това мъчение? Бурята се засилва. Може да продължи цяла нощ. И нито грам тютюн! Представяте ли си какво значи това за един пушач? Мъка, голяма мъка! Защо мълчите?

В тоя миг се чу страшен трясък. Силен удар разтърси яхтата, тя подскочи и падна на нещо твърдо. Вратата на капитанската кабинка се отвори шумно, а самата кабинка се откърти от палубата и ни отнесе във вълните… Всичко стана така неочаквано и бързо, че докато стигне до съзнанието ми, аз вече бях потънал дълбоко във водата. Тишината и спокойствието, които царуваха тук, ме изплашиха повече от самото корабокрушение. До мен не достигаше нито воят на бурята, нито трясъкът на яхтата, сякаш те бяха погребани в дълбините заедно с мене. „Това е смъртта“ — тази беше първата мисъл, която блесна като мълния в съзнанието ми. Но аз бях жив. Дори и когато мислех за смъртта, желанието ми да живея се пробуди с най-голяма сила и в следващия миг аз вече правех отчаяни усилия да изскоча над водата. Ръцете и краката ми бяха свободни. Заплувах с всички сили към повърхността, но бездната сякаш нямаше край. Започнах да се задушавам. Ако съзнанието ми не беше толкова будно и инстинктът за живот толкова силен, бих се поддал на изкушението да отворя устата си, за да си поема въздух — и тогава всичко щеше да се свърши. Но аз удвоих усилията си и успях да изплувам. Тъкмо подадох глава над водата, нова вълна връхлетя върху мен и пак ме заля, но аз бях поел вече въздух и това ме спаси. Направих свръхчовешки усилия — и ето ме пак на повърхността. Сега вече не се оставях да бъда тласнат в дълбочините: когато вълните прииждаха, аз се потопявах под водата и те минаваха над мен. Една след друга те връхлитаха със страшна сила, но не успяваха да победят моята хитрост.

Това беше упорита, отчаяна борба със смъртта. Тя ме дебнеше от всички страни, беше скрита във всяка вълна, беснееше над мене в стихийната буря и под мене в дълбините, но нито веднъж не помислих да се предам. Няма нищо по-силно от човек, който се бори за живота си. Той може да гладува седмици, да понася студ и жега, страшни физически страдания и пак да победи. Волята за живот е голяма сила!

След полунощ бурята утихна, проливният дъжд престана, небето се проясни. Показа се и първият блясък на зората. Огледах се наоколо. Стори ми се, че в далечината се синее някакво възвишение. Земя! Земя! Не исках да вярвам на очите си, защото ми бяха известни миражите в пустинята. Когато пътешественик умира от жажда сред пясъците, той вижда в бълнуването си оазиси с палмови горички и извори с бистра вода. Естествено беше аз да виждам земя. Пак се вгледах в синкавия мираж: той не само че не беше изчезнал, но сякаш бе се приближил към мене. Стори ми се дори, че чувам човешки гласове и кучешки лай. Но какво е това? Скала! Само на петнадесет метра от мен! Ето и втора! И трета! Светлината на деня постепенно угаси звездите и в утринната дрезгавина ясно видях висок бряг, покрит с гъста растителност. „Спасен!“ — помислих си аз и с последни сили заплувах към най-близката скала.

Първите слънчеви лъчи затрептяха над океана. Брегът се очерта съвсем близо, покрит с гори и прорязан от долини, сякаш самият той плаваше към мене. Стигнах до скалата. Тук ме чакаше нова изненада. От капитанската кабинка, която се беше откъртила от яхтата, беше оцеляла една стена и сега тя се люшкаше над вълните, а капитан Стерн се беше хванал за нея и ми махаше с ръка.

— Сам ли сте? — беше първата му дума. — Жалко, само двама се спасихме. Ако не беше моята наблюдателница и закрилница от ветровете, досега сто пъти щях да ида на дъното. Да, остарял съм за такава борба… Хайде, хванете се за тази скоба и си починете.

Дъсчената стена от капитанската кабина плаваше като сал над водата. Отпуснах се на нея и изведнъж почувствувах смъртна умора. Няколко дъски, откъртени от яхтата, плаваха около нас, но от самата яхта нямаше никаква следа. Тя беше потънала заедно с всички работници на мистър Смит, а заедно с тях беше загинал и самият плантатор. Пред водната стихия всички са равни.

Слънцето напече, из въздуха затрептя тропическа жега. Вятърът очисти облаците, небето се проясни, вълните утихнаха. Сега океанът не беше страшен и приличаше на грамадно синьо стъкло, по което трептяха бляскави изумруди. Щом си починах, оставих капитана и заплувах към скалата. Исках час по-скоро да стъпя на твърда земя. Капитанът, който не обичаше сушата, ме последва. И на тази малка скала ни очакваше още една изненада: Уйлям Грей, готвачът на мистър Смит, беше тук! Легнал по гръб, той спеше като мъртъв. Стерн го събуди. Като ни видя, Грей горчиво заплака.

— О! — възкликна той и отново заспа непробудно. Аз се понаместих върху топлата скала, сложих ръката си под главата и също заспах. Когато се събудих от силния пек на слънцето, Грей още спеше, а капитанът беше седнал върху сивия гранит и замислено разглеждаше близкия бряг.

— Ужасно ми се пуши — промълви той с отпаднал глас.

— Предпочитам няколко банана, сър — обади се Грей и като се обърна на другата си страна, отново захърка.

Островът беше покрит с гъста зеленина. В далечината се очертаваха сини планини, безброй водопади блестяха на слънцето като сребърни реки.

Капитанът пръв се хвърли във водата и заплува към брега.