Марко Марчевски
Остров Тамбукту (1)

I

Аз случайно попаднах в „Китайски фенери“. Мислех, че тясната уличка ще ме изведе на пристанището, а тя свърши пред самата врата на кръчмата. Влязох и си поръчах чаша шербет. Мургавият келнер, който се беше облегнал върху тезгяха, не се помръдна от мястото си. Когато повторих поръчката, той студено промърмори: „Няма шербет.“ Добре, тогава нека донесе лимонада. Но и лимонада нямаше. Само бира и уиски.

— Чаша вода! — казах и седнах до една маса. Бях много уморен и измъчен от горещината.

Келнерът ме гледаше равнодушно. Той сигурно разбра, че съм безработен чужденец, а в Александрия има повече безработни, отколкото във всеки друг пристанищен град и както навсякъде, и тук не ги смятаха за хора. Тия несретници пристигаха от четирите краища на света — разочаровани романтици и обезверени мечтатели, отчаяни авантюристи и крадци, — скитаха из тесните улици на стария град или на тълпи чакаха в двете пристанища и когато пристигнеше параход, те го обсаждаха като крепост с надеждата да получат работа; ако успееха да изкарат някоя пара и да се нахранят по почтен или непочтен начин, чувствуваха се най-щастливите хора на земята. Египтяните не ги презираха, нито пък се възхищаваха от тях — само безразличие можеше да се прочете в очите им, когато ги срещаха.

— Не чувате ли! — сърдито казах на келнера. — Или и вода нямате?

Той ми донесе вода. Пръстите му бяха оставили нечисти следи по чашата. Аз си тръгнах, без да се докосна до нея, и го изругах на моя роден език. Келнерът остана невъзмутимо спокоен. Бях излязъл вече на улицата, когато той бързо ме настигна и ме помоли да се върна.

— Господарят ви вика — учтиво каза той и ме гледаше като провинено куче, което се страхува от бой.

Влязох зад решетестата преграда на кръчмата. На широк миндер, застлан с тигрова кожа, беше се излегнал белобрад старец с продълговато лице. Той пушеше от наргиле и прехвърляше в ръцете си кехлибарена броеница. Големите, едри зърна искряха и тежко потракваха. Лицето на стареца бе украсено с дълга, посребрена от времето брада. Изпод феса му, обвит с бял тюрбан, се подаваше оредял кичур от бялата му като сняг коса. По старческите му устни играеше приветлива усмивка. Старецът ме погледна с кротките си мечтателни очи и на български език ме покани да седна. Сетне, като смукна дим, попита откъде зная български. Отговорих му, че съм българин.

— Как? Българин? От България? — Старецът изтърва броеницата си.

— Какво чудно има? — попитах аз.

— Нищо чудно, разбира се … — отговори развълнуван старият човек. — Но работата е там, че и аз съм от България… Аз съм турчин, но съм се родил в България.

— Нима? — на свой ред се учудих аз. Господарят на „Китайски фенери“ притвори очи и продължи, а гласът му леко трепереше от вълнение:

— Спомням си града, в който съм се родил… Кал и локви по улиците, ниски къщурки, скреж по стъклата на прозорците … През зимата — сняг, студ, вятърът свири, стене … А лете — зеленина, слънце, красота! Помня и силните гърмежи на топовете — стъклата се тресат и звънят. На площада скърцат седем бесилки, висят седем тела, аскери карат хляб и гранати към укрепленията, денонощно тракат каруци по калдъръмите, турски офицери препускат в галоп и между тях Осман паша-гази непобедимият, със златна сабя на кръста…

Погледнах изненадан стареца и попитах:

— За Плевен ли става дума?

Белобрадият турчин кимна с глава:

— Да, за Плевен, за Руско-турската война. Малък бях тогава, но всичко помня. Руските войски юнашки се биеха, ден и нощ нападаха укрепленията край града, топовете не млъкваха, но и нашите се държаха здраво и не отстъпваха. Но дойде гладът — страшен, неумолим — и те трябваше да се оттеглят. Да, гладът е по-силен и от най-силната крепост. Ока хляб струваше ока злато. Тогава Осман паша реши да пробие руската обсада и да се измъкне. Една нощ войските напуснаха окопите и се изнизаха на запад. След тях тръгна и цялото турско население. Градът заприлича на разровен мравуняк. Баща ми впрегна конете, ние с мама седнахме в каруцата и потеглихме в тъмнината. Пред нас и след нас вървяха стотици хора — мъже, жени и деца. Каруците зловещо тракаха в нощта. А когато наближихме реката, руските топове загърмяха тъй, че земята се затресе, гранатите се пръскаха и всичко помитаха. По едно време нещо светна над главата ми, тресна гръмотевица, каруцата подскочи и аз полетях във въздуха.

Старецът замлъкна и бавно смукна дим от наргилето. Погледът му потъмня. Той въздъхна и тихо продължи:

— Свестих се в болницата. Помня като днес над леглото ми беше се навел мъж с руса брада, в бяла престилка — гледа ме и се усмихва. Той превърза раната ми и ми стана по-леко. Донесоха ми чай и сухари. Сега познавам света и хората, изпитах много радости и горчивини, но никога няма да забравя сладкия чай, вкусните сухари и засмения руснак. Когато оздравях, прибра ме нашият комшия, чичо Рангел. От него научих, че баща ми и майка ми били убити от гранатата, а аз съм се отървал само с лека рана на главата. Мина време, поотраснах. Тогава продадох всичко, каквото беше останало от баща ми, и се преселих в Истанбул. Но животът си играе с нас като вълните с мидена черупка. В Истанбул не ми провървя, работите ми тръгнаха зле. Преселих се в Александрия. Тук късметът ми се усмихна. Много хора пропаднаха пред очите ми и много други се въздигнаха. Слава на аллаха — аз не съм зле, но ще умра с отворени очи, защото няма да видя вече родния град. Смътно си го спомням, но затворя ли очи, виждам и прихлупените къщи, и кривите улици, и зеленото поле, и сините планини на хоризонта. Човек се ражда, без да желае това, и умира против волята си, но когато е далеч от родината, в последния миг от живота си спомня мястото, където се е родил. Човекът е като лястовичката — никога не забравя старото си гнездо. Смъртта тегли човека към родния му край…

„Не смъртта, а животът“ — помислих аз, но не възразих на стария човек.

Господарят на „Китайски фенери“ гледаше съсредоточено пред себе си. Стори ми се, че лицето му потъмня, сякаш го измъчваше нещо. „Наистина тежко е да си далеч от своята родина, но още по-тежко е да си без родина като този човек“ — мина през ума ми.

— Работа ли търсиш? — попита ме той, като ме погледна със светлите си добри очи. — Кимнах с глава.

— Какво си работил досега?

— Каквото се случи — неохотно отговорих. — Разтоварвал съм параходи на пристанището, мъкнал съм бали с памук из складовете…

— Разбирам. — Старецът кимна глава със съчувствие. — Но ти не приличаш на хамалин. Гърбът ти не е достатъчно широк за тежките чували, пък и ръцете ти не са тъй здрави за груба работа.

Той се замисли, отново смукна дим и попита:

— Искаш ли да работиш в пустинята?

В пустинята! Изтръпнах, като си спомних огненото слънце и нажежените пясъци. Денем — адска горещина, нощно време — студ. Сахара изникна във въображението ми такава, каквато я описват пътешествениците, които бяха успели да я пребродят надлъж и нашир. Мъчно я понасят дори и фелахите — тия бедни египетски селяни.

— Имам един приятел инженер — продължи старецът. като изпусна дим през носа си. — Ръководи прокопаването на голям напоителен канал в пустинята. Но това не е работа за тебе. Трябва да измисля нещо по-добро. Имаш ли занаят?

— Не. Работя каквото ми попадне.

— Чудно! Млад човек, без занаят … Лошо, много лошо.

— Аз учих… Бях студент в своята родина. Най-напред учих биология, после медицина.

— Хеким? (лекар) — учудено ме погледна старият турчин. — И така да изпаднеш?

— Лоши хора ме прогониха от моята родина — отговорих аз със сподавен глас. — Продадоха я на Хитлер. Избягах, за да спася живота си. И сега се скитам немил-недраг по света.

Споменът за родината ме натъжи. Откак избягах от България, често си спомнях за близките хора, с които бях живял и с които бях се борил. Мъката ми още повече се усилваше от това, че моите другари продължаваха борбата за свобода, а аз бях принуден да се скитам из чужди страни, между непознати хора, да гладувам и да се мъча далеч от родния край. Но друг изход нямаше. Трябваше да избягам, за да спася живота си. Много младежи като мене и възрастни хора, борци против фашизма, също бяха избягали от България в различни времена. Някои от тях, най-щастливите, бяха успели да отидат в Съветския съюз, мечтата на всеки от нас, но други се скитаха от една страна в друга, без да могат да пуснат корени на чужда почва. И те страдаха като мен, но това не ме успокояваше. Аз непрекъснато мислех за своята красива родина и вярвах твърдо, че рано или късно тъмните сили ще бъдат сломени и отново ще се върна в нея. Тая надежда ме крепеше и ми даваше сили да понасям и най-тежките несгоди.

— Разбирам — кимна с глава старецът. — Някога и аз скитах като тебе, но после всичко се нареди. Човек трябва да има търпение. Колкото и да бързаме, няма да изпреварим времето. Аз ще ти намеря работа, а дотогава при мене ще имаш храна и квартира. Не възразявай, не е голяма работа…

Благодарих на добрия човек. Той извика келнера и му каза да ми покаже бъдещото ми жилище.

Малката стаичка в ниската пристройка на двора беше доста угледна за един прокуден като мене. И храната не беше лоша. Мехмед ага, старият съдържател на „Китайски фенери“, се привърза към мене и ме обикна като свой син, може би защото нямаше нийде никого. Аз нямах работа и по цели часове бродех из тесните улички на стария град, понякога се разхождах и из новите квартали с грамадни здания и с широки булеварди, сетне се връщах в „Китайски фенери“ и разказвах на Мехмед ага за града, в който той беше се родил. Старецът прехвърляше броеницата си, замечтано загледан през решетестата преграда, и отново почваше да ме разпитва за Плевен…

II

Кръчмата „Китайски фенери“ се намираше в една тясна уличка на Александрия, до голямото пристанище. Тя приличаше на стара катакомба, в която се влизаше по изтъркани каменни стъпала, също като стъпалата в древните гробници на фараоните. Опушеният таван беше подпрян с три дървени стълба, проядени от годините и оплюти от мухите, а дъсченият под се огъваше и скърцаше под тежките стъпки на моряците като кораб през време на буря. Единственият прозорец, с опушени стъкла, хлътнал под равнището на постланата с калдъръм уличка, процеждаше слаба, дрезгава светлина. Дори и денем посетителите почти пипнешком търсеха масите и столовете, за да седнат. Но денем рядко идваха посетители. Понякога случайно се отбиваше някой неизтрезнял моряк и си поръчваше уиски без сода — лек против главоболие от прекомерно препиване — или хамалин, преди да отиде на работа, поискваше чаша жълтозеленикава ракия с отвратителен вкус. Но вечер, когато светваха електрическите лампи, кръчмата оживяваше. Книжните китайски фенерчета, закачени по стените, процеждаха разноцветна светлина. По потона бяха окачени и други книжни украшения с пъстри цветове и различни форми — жълти слончета и червени пантери, сини лъвове и черни хиени, зелени папагали и виолетови маймуни, които отразяваха светлината и изглеждаха още по-фантастични. Латерната в ъгъла блестеше с черния си лак. С тъжните си звуци тя примамваше моряците, както Орфей планините и горите, и ги разчувствуваше, както Амфион зверовете. Засвиреше ли вечер, моряците влизаха шумно в кръчмата и се разполагаха край грубо скованите маси.

Съдържателят на „Китайски фенери“ никога не влизаше в кръчмата, когато имаше посетители. Дали защото презираше моряците, които шумяха и буйствуваха, или пък завиждаше на тяхната младост — не зная. Затворен зад решетестата преграда на тезгяха, той си почиваше върху мекия миндер и замислено гледаше пред себе си. В такива минути на съзерцание той нито за миг не изпущаше кехлибарения цигарлък и тютюневият дим на кълба се виеше над главата му. За какво мислеше той? За света, за хората, за живота? Кой може да каже за какво мисли един старец като него? Вълните на живота не го засягаха, защото той бе затворил сърцето си за земните радости.

Мехмед ага беше приключил сметките си с живота и спокойно очакваше смъртта. А аз бях млад и си мислех: „Унизително е да седиш на чужда трапеза, без да си заслужил храната, която ти дават.“ И реших час по-скоро да си намеря работа.

Веднъж успях да се вредя при разтоварването на един параход. Вечерта дадох на Мехмед ага спечелените пари, но той отказа да ги вземе.

— Защо се мъчиш, човече? — упрекна ме той. — Мъките ти струват повече от петте гроша, които си получил. Тази работа не е за тебе. Потърпи, докато ти намеря нещо по-добро.

Но дните минаваха сиви и скучни, а „доброто“ не идваше. И аз реших да се махна от Александрия, да отида където и да било другаде, ако ще да е и накрай света, но да си намеря работа.

Всички кораби, които пътуваха от Европа за Индия и Австралия, спираха в Александрия, но аз не можех да се кача нито на един от тях, защото нямах пари и паспорт. Оставаше ми само едно — да замина за Австралия, в някоя мина. В Александрия имаше английски компании, които събираха работници за тия мини, натоварваха ги на кораби и ги откарваха в далечния континент. Много млади миньори в Австралия бяха мобилизирани във войската и компаниите усилено се мъчеха да попълнят местата им с хора, изпаднали като мен. Те не се интересуваха нито от националността, нито от миналото на тия, които желаеха да постъпят в мините, не им искаха никакви документи. Достатъчно беше да подпише човек договор за пет години и да се качи на кораба, и той ще го откара на другия край на земното кълбо. Реших доброволно да ида на каторжен труд в тая далечна и непозната страна.

Когато казах на Мехмед ага какво съм наумил, той ме погледна със съжаление и рече:

— Мините в Австралия са като гробници. Защо искаш жив да се погребеш?

— Защото не мога да очаквам нищо по-добро.

— Защо не? Можеш да идеш в някоя плантация на островите в Индийския океан. Там поне ще работиш на слънце и въздух, а не под земята. Виждал съм хора, които се връщат от мините в Австралия със загубено здраве, с единия крак в гроба.

— Здрав съм, ще издържа — упорито настоявах аз на своето.

Мехмед ага тъжно поклати глава и въздъхна:

— Добре, замини. Но знай, че това е безумие.

И аз знаех, че е безумие, но решението ми беше твърдо. Не можех повече да ям незаслужено чуждия хляб — всеки залък засядаше на гърлото ми. Аз трябваше да работя, сам да изкарвам прехраната си. Безделието е по-лошо и от най-тежката болест. По-добре смърт, отколкото такъв живот.

— Добре — съгласи се Мехмед ага. — Няма да ти преча. Имам един познат агент, който събира работници за една английска компания, ще поговоря с него.

След няколко дни Мехмед ага ме извика и ми каза:

— Пристигна един англичанин, мой стар приятел. Яхтата му е в старото пристанище. Има плантации на Кокосовите острови — някъде в Индийския океан. Говорих му за тебе. Съгласен е да те вземе за хавилдар, надзирател. Хареса му това, че си хеким. Иска да се посъветва с тебе какви лекарства да вземе от Александрия. Тази вечер ще дойде да те види. И все пак не те съветвам да заминеш. Далеч е Индийският океан, мъчно ще се върнеш оттам.

— На края на света да е, пак ще отида! — възбудено се провикнах. — Омръзна ми това скитничество без работа.

Мехмед ага ме погледна и в очите му блесна топло чувство.

— Разбирам те, млади момко. Безделието е порок, а принудителното безделие може да подлуди човек. Но знай, че човек не чувствува здрава почва под краката си далеч от своята родина.

— Моята родина и без това е много далеч — промълвих аз.

Старият турчин отново тъжно ме погледна:

— Млад си още, нетърпелив. Младостта е сила, а старостта — мъдрост. — Мехмед ага въздъхна и додаде: — Послушай съвета ми: сключи договор с англичанина само за една година. Трябва да си оставиш отворена врата, да излезеш жив от ада. Дръж се на цена. Или по-добре остави на мене, аз ще уговоря условията със Смит. Когато той дойде, ти излез. Не е удобно да те хваля в твое присъствие. Той е любопитен, ще те отрупа с въпроси, но и това ще уредим. Каквото и да те пита, преди да му отговориш, погледни ме. Ако те гледам в очите, кажи му истината. Човек, който казва истината, не се срамува да гледа хората в очите. Ако се усмихвам, можеш да го излъжеш или не, воля твоя — една усмивка с нищо не обвързва хората, нали? Но ако гледам към земята и гладя брадата си, ще излъжеш мистър Смит. Ти си от далечна страна и Смит никога няма да разбере кое е истина и кое лъжа. Но знай, че за да лъжеш добре, не е нужно да идваш от далечна страна.

— Защо трябва да го лъжа? — учудих се аз. — Никога не съм вършил неща, от които да се срамувам.

— А ще му кажеш ли, че си избягал от вашата страна? — попита ме Мехмед ага.

— Да, ще му кажа. Защото това е истина.

Мехмед ага добродушно се усмихна.

— Има истини, по-лоши от лъжата, и лъжи, по-добри от истината. Но ето го и Смит. Той идва по-рано от определеното време — значи, има нужда от тебе. Чакай в стаята си, докато те повикам, и не забравяй съветите ми.

Наистина стъпките на мистър Смит вече се чуваха съвсем близо зад решетестата преграда. Незабелязано излязох през задната врата на кръчмата. Отидох в малката си стаичка и се загледах през прозореца. Тежките листа на палмите в градината бяха увиснали неподвижно. През гюловите храсти блестяха водите на морето. Под сенките на смокиновите дървета важно се разхождаха перести пауни. Не такава си представях огнедишащата Африка, която тревожеше юношеските ми сънища. Оная Африка беше измама, създадена от вълшебниците на перото.

Келнерът Ибрахим се приближи до прозореца тихо, на пръсти.

— Имаш късмет, приятелю — каза той, — Мехмед ага те вика.

Заварих Мехмед ага и англичанина седнали на миндера. На малка масичка пред тях имаше студени закуски и две бутилки: едната с вино за англичанина, а другата с коняк за Мехмед ага. Той беше мохамеданин и не пиеше вино.

Мистър Смит беше висок и тънък, източен като върлина. Продълговатото му сухо лице беше застинало в ледено спокойствие. Стоманеносивите му очи ме гледаха с остър, проницателен поглед. Нещо неприятно и отблъскващо имаше в тоя студен поглед. Стори ми се, че той ме гледа така, както нашите джамбази оглеждат конете, преди да ги купят.

Мехмед ага ми посочи празния стол и аз седнах срещу него, както бяхме се уговорили.

— Ето го моя хеким — добродушно каза той и напълни чашата ми с вино, което се пенеше и шумеше. — Поговорете, той знае английски.

Отново погледнах англичанина. Лицето му беше слабо като на човек, който никога не си е дояждал, но с гладка кожа, почти без бръчки — старостта още не беше оставила по нея нерадостните си следи. Редките коси по темето му бяха бели като сняг. Мъчно можеше да се определи възрастта му. Хора като мистър Смит преждевременно остаряват на петдесет години, но стигнат ли шестдесет, те изглеждат по-млади за възрастта си. Той веднага ме отрупа с толкова много въпроси, че аз не успявах да поглеждам Мехмед ага, преди да отговоря, и за да не направя някаква грешка, мънках неопределено: „О, сър …“ „Не. сър …“

— Почакай, стари приятелю — обърна се Мехмед ага към любопитния англичанин. — Моят хеким не знае добре английски и може да се обърка. Времето е наше, няма защо да бързаме. Говори по-бавно. Дай му време да попита сърцето си, преди да заговори. Защото най-чисти са думите на сърцето.

Плантаторът повтори своите въпроси. Преди да му отговоря, аз поглеждах Мехмед ага, който или гладеше брадата си, или лукаво се усмихваше. Но скоро мистър Смит пак ускори темпото.

— Защо сте напуснали родната си страна? — питаше той, като се стараеше да отгатне причината. — Сигурно някоя младежка авантюра?

— Не, сър.

— Разбирам. О, младост, младост?! — обърна се той към Мехмед ага. — Старите осъждат твоите глупости и все пак съжаляват, че не могат да ги вършат. А какви склонности имате? Вино?

— Не, сър…

— Карти?

— О, сър…

— Жени?

— Не, сър…

— В Кокосовите острови това го няма. Предупреждавам ви.

— Разбирам, сър…

— Туземци … Черни, тънкокраки, нечистоплътни, отвратителни…

— Драги приятелю, пак бързаш — намеси се Мехмед ага. — Не забравяй, че говориш с хеким.

— Разбира се. разбира се! — пресилено се усмихна англичанинът. — Господинът е половин доктор, но и това трябва да се провери, нали така? Знаете ли как се лекува маларията?

— Да, сър.

— Кажете признаците.

— Терциана: повишена температура през ден от 38 градуса до 40 градуса. Тропическа: ежедневна температура от 39 градуса до 41 градуса, придружават се с болки по тялото, особено в гръбначния стълб, понякога и парализация.

— Достатъчно. Лекарство?

— Тридесет таблетки хинин, по шест на ден, през два часа, или осем хининови инжекции, след това петнадесет таблетки атебрин, по три на ден

— Достатъчно! — каза Мехмед ага и лицето му стана розово от удоволствие. Види се, досега той беше се съмнявал в познанията ми по медицина и се радваше, че издържах с чест изпита. Той изгледа тържествуващо англичанина и продължи: — Сега да видим условията. Да, да, условията, стари приятелю… Моят хеким ще сключи договор само за една година и нито ден повече. Това ще бъде първият пункт на договора. Във втория ще определим заплатата. Какво ще му платиш? Виж само какъв човек ти давам и сам прецени. Оставям това на твоята съвест.

Мистър Смит се изкашля без нужда и промърмори:

— Да, да, по съвест … Аз сключвам договори най-малко за три години, но за него ще направя изключение. Заради тебе, приятелю Мехмед … И ще му дам дванайсет английски лири на месец — пак заради тебе. Нали ме разбираш? За приятеля си и в огъня влизам. Защо клатиш глава, Мехмед ага? Не си ли доволен? Аз плащам петнайсет лири на най-верния си хавилдар! А какво е тоя младеж? Задача с много неизвестни. Не знаем какво може. Но за твой хатър, стари приятелю, ще му дам петнайсет лири на месец.

Мистър Смит ми подаде договор и аз го подписах. Предплатата, която получих, беше достатъчна, за да заплатя дълга си на добрия Мехмед ага и да си купя някои необходими неща за дългото пътуване.

Свърши се с унижението, отсега нататък започваше неизвестността…

Заедно с мистър Смит купихме серум против змийска отрова, хинин, хининови инжекции, атебрин, риванол и други медикаменти, сетне се отбих в една книжарница, купих си карта и побързах да се прибера в стаята си. Със свито сърце подирих далечните непознати Кокосови острови, към които скоро щях да се отправя. Те бяха отбелязани с няколко малки точици. На една по-подробна карта те лесно могат да се намерят в Индийския океан, югозападно от остров Ява, на 94 градуса и 33 минути източна дължина от Гринвич и на 20 градуса и 5 минути южна ширина. Измерих разстоянието от Александрия до Кокосовите острови: трябваше да преплаваме няколко хиляди километра през Суецкия канал и Червено море, а след това още толкова през Индийския океан. Позната ми бе скуката по море в малките параходи — еднообразието бързо ги превръща в затвор сред водната пустиня, — но аз се утешавах с мисълта, че почти половината от пътя ни минаваше през Червено море, край бреговете на Африка и Арабия. Когато човек вижда бреговете на хоризонта, той се чувствува по-сигурен в морето и скуката е по-малка.

Но не скуката — друго ме тревожеше и не ми даваше покой. Вместо да се приближавам към своята родина, обстоятелствата ме тласкаха все по-далеч от нея. Докога ще продължава това?